Кръвта на Зевс

Двайсет и трета глава Максим

Вярвам ѝ. Вярвам дори на последните ѝ думи, задавени от хлип, който така упорито се мъчи да сдържи. Не се случва за пръв път тази вечер, но сега е различно — по най-хубавите и най-лошите начини.

Този път усещам и болката ѝ.

Не е телепатия, магия или някое друго от налудничавите изкривявания на реалността, които вече са ни се случвали заедно. В този миг, когато дъхът ни се слива, а телата ни са притиснати, всичко се свежда до обикновена човешка химия.

Нейният трепет е мой. Ударите на сърцето ѝ — също. Което означава, че страховете и безсилието ѝ също са мои.

Както и всяка отчаяна капчица от страстта ѝ…

Най-вече тя. Усещам я като плътен дим в кръвта ми, като катран, полепнал по крайниците ми. Когато погледите ни отново се срещат, огънят в нейните очи потвърждава, че Кара губи битката си с желанието. Съзирам и решимостта ѝ да се отървем от изкушението. По единствения възможен начин.

Като отприщим пожара, на който вече не можем да се съпротивляваме. На страстта, която не се поддава на контрол.

Не защото не можем да я контролираме. А защото не искаме.

Не сега. Не и дори след днешния ден, през който всяко основателно възражение, което имах, се оправда хилядократно заради папараците, нахлули в живота ни като библейските скакалци. Заради семейството ѝ. Заради уникалната позиция на Кара в това семейство. Заради работата ми и рисковете, на които я излагам с нашата връзка.

Всички тези страхове, доскоро марширували в главата ми, обаче не могат да се мерят със страха тя отново да не избяга от мен. Той е толкова силен, че нищо не е способно да го потуши, освен екстазът на настоящия момент. Чудото да я прегръщам така, докато дъждът бие по прозорците и светкавица озарява стаята. Синьо-сребриста светлина пресича въздуха и огрява прекрасната голота на великолепното създание в обятията ми. За един кратък, невероятен миг Кара се превръща в ангел, изтъкан от светлина и смелост. Погледът ѝ е като звезден огън — пълен с удивлението, което се ражда от невинността.

Невинност, която подарява на мен. Само на мен…

Няма да отричам с какви чувства ме изпълва изборът ѝ.

Няма да го отрека нито пред себе си, нито пред нея. Не просто го желая. Давам клетва да го заслужа. Да ценя високо подаръка, който тя може да даде само веднъж.

Полагам тази мълчалива клетва с целувка и повдигам тялото ѝ. Щом Кара обгръща кръста ми с бедра, нагласям връхната им точка до собствената ми набъбнала възбуда.

— Толкова е… хубаво — прошепвам, щом се разделяме, за да си поемем въздух. Когато тя въздъхва доволно, продължавам: — Ще се постарая да бъде хубаво и за теб, красавице.

— Максим. — Всяка сричка е съвършен шепот и се разлива по мен по-осезаемо от пръстите, които рошат нежно косата ми. — Искам да ми обещаеш нещо.

— Ще ти обещая всичко — изричам дрезгаво. — Знаеш го.

Кара увива кичур коса около пръста си и движението запраща искри по цялото ми тяло.

— Обещай ми, че няма да се сдържаш.

Молбата пробива омаята на желанието, напряга ме и ме кара да се замисля по въпроса. Да не се сдържам. Във всичките ми фантазии за Кара винаги се отприщвах докрай.

Дълбоко в себе си обаче знам, че ако се стигне дотам — да я държа в обятията си, готова да ми даде всичко — няма начин да я подложа на онова, което нося в себе си.

Мъча се да се отпусна и я целувам нежно по устните.

— Защо не оставиш аз да шофирам, малка изкусителко?

Тя се смръщва.

— Всичко мое срещу всичко твое. Така стоят нещата. Не е нужно да си нежен с мен.

— Как ли пък не.

Кара свива устни.

— Ще я видим тази работа.

— Как ли пък…

Тя ме прекъсва, като притиска устни в моите. Свирепо.

Съвършено. За миг ме оставя без дъх. Ето защо поемам нейния. Щом впиваме устни един в друг, нова светкавица огрява стаята. Сякаш всяка клетка на тялото ми грее със същата енергия. Енергия, която свисти между устните ни, хвърля искри и ни зарежда. Никога преди не съм искал целувката да продължи безкрай и едновременно да свърши.

Не бързам да се откъсна от устните ѝ и се дивя на начина, по който тялото ми откликва на нейните копринени стонове.

Накрая отдръпвам глава и се оглеждам, колкото да я отведа до леглото. Способен съм да се отделя от нея само за тези броени секунди. Веднага щом я полагам насред омачканите чаршафи и одеяла, връщам жадния си поглед там, където му е мястото.

Жаден, алчен и ненаситен. Пия до насита.

Дивя се на изящните извивки и изкусителните сенки.

На жежкия мрак и страстната светлина.

Неудържима нужда и неприкрито желание.

Най-важното обаче е друго — тя е моя.

Ще сбъдна това обещание във всеки възможен смисъл. То се разлива във вените ми, напряга сухожилията ми и тупти във всичките ми мускулни влакна. Дори аз не съм изпитвал подобна физическа сила.

Кара е неподвижна, сладка и невъобразимо красива, косата ѝ е разстлана по възглавниците като тъмни криле, а лицето ѝ е оживено от нарастващото желание. Посягам към меката дантела на бикините ѝ… и наблюдавам замаяно как емоцията в изражението ѝ става все по-наситена. Свалям ги бавно.

Бавно. Нямам представа как командите стигат от мозъка до върховете на пръстите ми, особено след като Кара смачква чаршафа в юмруци и надига леко ханш.

— Моля те — изхриптява тя.

Разширявам ноздри, за да ѝ предам безмълвната си молба за търпение. Идеята се оказва лоша, защото така долавям още по-силно аромата ѝ — коктейл от опушен мед и екзотични подправки, който допълнително ме замайва. А уж призовавах към търпение.

Някак успявам да изрека:

— Ще стигнем и дотам, красавице. Нека първо ти се порадвам.

На нея и на съкровищата, които съхранява за мен. За разлика от онези трескави моменти в кабинета ми, сега не бързам, а се наслаждавам с охота на великолепието ѝ. На всичко нейно. Издърпвам докрай черната дантела и започвам от стъпалата ѝ. Целувам поред всеки изящен, лакиран в червено пръст, след което плъзвам ръце по нежните извивки на краката ѝ. Щом стигам до центъра, пъхам нежно пръсти в него. Вече е влажна и сърцевината ѝ посреща жадно докосването ми, като портал към тайни чудеса.

Чудеса, които най-сетне е готова да ми даде.

Ами тайните? Може би сега ще ми довери и тях. В замяна аз ще ѝ доверя всичко мое. Всичко, което съм.

Кара се извива под пръстите ми и скимти от наслада.

Време е.

А аз съм повече от готов.

А когато вдигам глава, за да я погледна дълбоко в очите, виждам, че и тя е готова.

Трудно ми е да откъсна поглед от тези меки и опушени дълбини, но въпреки това посягам към нощното шкафче. Не стигам до чекмеджето — Кара ме стисва за китката. Силата ѝ вече не ме изненадва, но бързата ѝ реакция — да.

Преди да съм повдигнал вежда, камо ли две, тя казва:

— Не ни трябва.

Поемам си дъх за лекция относно безопасния секс, но Кара ме прекъсва:

— Искам да го направим така, както е отредено. Без нищо да ни разделя. — Поднася другата си ръка към линията на челюстта ми. — Нищо.

Прокашлям се.

— Кара…

— Нищо лошо няма да се случи. Просто… ми се довери, става ли? Невъзможно е. Нищо, нито инфекция, нито някаква болест, нито бебе.

Скръбта в последната дума ме кара да ѝ повярвам и да забравя за нощното шкафче. Тя плъзва пръсти в брадата ми. С другата си ръка посяга към копчето на дънките ми, откопчава го и сваля ципа. Истинско изтезание. Членът ми е горещ и тежък, и се налага да обединим усилия, за да го освободим от денима.

Нямам търпение да се отърва от дрехите си, да я почувствам цялата с кожата си, затова скачам от леглото и бързо изхлузвам дънките. Изправям се и мятам панталона към стената. Не ми пука, че ъгълчетата на няколко тухли се отчупват от силния удар.

А после… застивам. Оставам така още миг и се взирам в нея със страхопочитание. Кара се гърчи върху чаршафите, а ръцете ѝ мачкат плътта, която мога да обожавам до края на живота си. Като започна с тази нощ…

— Разтвори се за мен, Кара.

Тя го прави с тиха въздишка. А аз се чувствам почти прероден.

Всичко в простичкото движение и в гледката, която то ми разкрива, потвърждава, че е готова за това. За мен.

Лягам трескаво върху нея. Улавям ръцете ѝ, преплитаме пръсти и ѝ давам всичко свое. Де да знаех правилните думи, с които да изразя онова, което тя отключи в мен. Всяка тайна, от която вече не ме е страх. Дори онези, които криех в най-дълбоките сенки. Плашещите неща. Опасните неща.

Те вече не ме плашат.

Пулсират в мен като дъжда, който е прераснал в буря.

Светкавиците нямат край. Бурен вятър, който отеква в кръвта ми и бушува под кожата ми, която притискам плътно към нейната. Храня се от нейния огън.

— Сега. Трябва да те усетя сега.

Молбата ѝ се впива в мен като тъмна, унищожителна магия.

Предавам се и прекосявам пространството помежду ни.

И тогава потъвам.

В нейния огън. В бурята. Сливам се с желанието ѝ.

Омагьосан от съвършената връзка с нея… с нас.

Толкова дълбоко.

Трябва да проникна… толкова дълбоко…

Но трябва да го направя бавно, по дяволите.

Между два тласъка си спомням самоконтрола, който така твърдо бях решил да запазя, преди да вляза в нея. Аз съм първият мъж, който я взема така. Кара е толкова дребна и смела, а аз съм такъв гигант.

Не само на ръст. Точно в момента не се хваля. Това е факт, който бързам да си припомня, нищо че тялото ми си има собствено мнение по въпроса. Губя контрол. Толкова съм корав и горещ, така жадувам да стигна по-надълбоко.

По-надълбоко…

Проникнал съм едва наполовина, когато тя си поема рязко дъх.

Замръзвам. Вдигам глава.

— Кара… извинявай. — Трудно изричам думите, не ми стига въздух. Гърдите ми се издуват трескаво и се удрят ритмично в щръкналите ѝ зърна… което с нищо не намалява копнежът ми да потъна в нея докрай. — Знам, че съм…

— Така е — подчертава с тих стон и се извива под мен като котка. — Освен това не си… достатъчно дълбоко.

Уверени думи, които отекват като гръм в дробовете ми. Като високоволтов ток във вените ми. Силен антидот срещу парализиращата ме тревога да не я нараня.

— Спри да се сдържаш — прошепва тя. — Казах, че те искам целия. Говорех сериозно.

Кара се намества под мен. Вдига краката си по-високо и ме обвива здраво с бедра. Готова е да ме поеме в мига, в който се предам. Тласвам се напред… докато ерекцията ми не потъва в нея докрай.

Силният вик, който се откъсва от устните ѝ, се превръща в свръхсетивен електрод, включен в правилния порт на мозъка ми в точния момент. Значи това е имала предвид под достатъчно дълбоко.

— Проклет да съм… — В главата ми отекват и други ругатни.

Нито една обаче не може да опише огъня, в който е попаднал членът ми — нито пламъците, които тя разгаря по цялото ми тяло.

Целува ме съвсем леко по шията.

— Открадна ми репликата.

Усещам усмивката ѝ по кожата си, но не ми е до шеги.

Намирам се толкова дълбоко в нея, че чувството е на живот и смърт. Може би и двете едновременно. Не ми пука кое, стига да довършим започнатото. Поемам си дъх на пресекулки и вдъхвам още от небесното ѝ ухание. Моят ангел. Моят сладък рай.

— А ти ми открадна душата.

Погледите ни отново се срещат. Не знам как да тълкувам този в нейните очи, ако не броим течната сласт, която със сигурност е породена от чисто желание. Не губя време да разчитам останалото, защото в момента нищо друго няма значение.

В момента не мога да спра.

Изтъкан съм от натиск, страст и напрежение.

Треска, пламъци и обсесия.

Обвит съм плътно в топлината ѝ, потопен съм в нея до най-отдалечената мекота в сърцевината ѝ и мога единствено да копнея за още.

Прониквам още по-дълбоко.

Нищо че вятърът вие навън и дъждът се блъска в прозорците.

По-силно.

Нищо че лампите в апартамента примигват, пращят и угасват.

По-навътре.

Нищо че клон на дърво се удря силно в прозореца ми и пада с трясък на земята отвън. После още един.

Всичко това остава встрани от вниманието ми. Същото важи и за Кара. Вкопчила се е в мен така, сякаш аз съм нейният клон, дълбае бразди по раменете ми с пръстите си и по гърба ми с петите си. Главата ѝ е отметната назад, отворила е широко уста и си поема въздух шумно и хрипливо. А очите ѝ…

Очите ѝ като нищо ще ме превърнат в пироман.

Пламъците им се разгарят все по-бързо около ирисите им и ме карат да тласкам все по-мощно и по-надълбоко. Като обсебен. Може и да съм такъв. Похотта ми е безплодна без нея. Без нейния огън кръвта ми е обикновена вода.

— Максим.

Опушената съблазън в гласа ѝ поглъща целия ми свят.

Този път тя не ме моли. Зове ме. Повелява ми. Името ми, откъснало се от устните ѝ, е сурова, сексуална мелодия, която ме обгръща по-плътно и от сладкия тунел на съвършената ѝ сърцевина.

— Кара — отвръщам в екстаз. Все едно отправям гореща молитва. — Добре ли си?

Вече знам какъв ще е отговорът, но някаква суетна част от мен държи да го чуе, изречен на глас.

— Много… много… добре.

Думите ме възбуждат още повече.

— Струваше си чакането — прошепвам.

— Ти си струваш всичко. Всичко… — Кара сама се прекъсва с гърлен вик. — О… караш ме да…

— Да — прошепвам, заровил нос в шията ѝ. Вече усещам ритмичните шокови вълни, които я заливат все по-бързо. — Хайде, Кара. Дай ми всичко.

Дъхът ѝ замира.

Погледът ѝ избухва.

Точно преди виковете ѝ да подпалят въздуха. И тялото ѝ да поиска моята кулминация.

— Мамка му! — Открадвам си секунда за възклицание, след което жегата ме застига и препуска към същността ми като запален фитил на бомба. Свършвам експлозивно, точно когато поредната свирепа гръмотевица раздира небето над града.

Изпразвам всичко мое в нея, гоня облекчението на свършека и едновременно се опитвам да удължа удоволствието. Де да имаше начин да проточа този невероятен миг помежду ни, който събира в себе си всички останали. Целият копнеж, нагнетил се в мен от деня, в който я зърнах.

Не спирам.

Защото тя не е свършила.

Кулминацията ѝ е удивителна гледка, омаен маратон, накъсан от лениви усмивки, доволен смях и стонове — те ще ме преследват всяка нощ, която съм принуден да преживея без нея. Продължава дълго и с всеки нов прилив научавам, че мога да ѝ дам още. Не само заради допълнителните неща, на които тялото ми внезапно се оказа способно. Заради всички други, които тя предизвиква в мен. Широките ми усмивки и смехът. Безкрайната страст и желание…

И удивление.

Защото никога не съм изпитвал нещо подобно. Някоя като нея.

Въпреки горещите ми молитви това блаженство никога да не свършва, се смайвам от чувството за пълнота, когато то все пак приключва.

Всичко — безпокойството, гневът, объркването — се разпръсква заедно с утихващата буря навън, сякаш и боговете, отговорни за времето, най-сетне са намерили покой. Те… както и аз.

Сърцето ми още препуска в гърдите, когато с Кара най-сетне се разделяме и се сривам по гръб до нея. Тя диша тежко и трепери. Постепенно идвам на себе си и си давам сметка какво сме направили току-що. Редно е да се погрижа за нея.

Ставам, отивам в банята и се връщам с топла кърпа.

Кара ме следи с натежал поглед.

— Какво правиш?

— Ще те почистя. — Сядам на леглото и вдигам едното ѝ коляно. — Когато го правим без нищо помежду ни, става малко мръсно.

Прокарвам нежно кърпата по интимната ѝ плът и страстта ми отново се събужда. Господи. И то преди тя да потръпне под допира ми със сладък стон, докато галя най-изкусителните ѝ места. Не се съмнявам, че мога да изучавам тялото ѝ с часове и да си отбелязвам кое ѝ доставя най-голямо удоволствие. Да опозная всеки неин сантиметър по-добре от когото и да било.

Поглеждам я в очите и съзирам същото желание в тях.

Мятам кърпата през стаята. Мислите ми вече плуват към всички начини, по които мога да я имам отново. И колко скоро може да се случи. Колко скоро е твърде скоро?

Натисни спирачките, Кейн.

Ако преди не съм бил напълно вманиачен по нея, сега вече съм изгубена кауза. Този факт би трябвало да ме разтревожи, но в момента не ми пука. Интересува ме единствено, че тя лежи в леглото ми и изглежда доволна и заситена.

Или не? Гледам я как прехапва сочната си долна устна и в очите ѝ се разпалват нови огньове.

— Какво има? — отронвам и плъзгам пръсти по вдигнатото ѝ коляно.

— Чувствам… — въздъхва тихичко тя. — Чувствам толкова много неща в момента.

Отговарям ѝ с лека усмивка.

— Напълно те разбирам.

Кара примигва и в големите ѝ ириси припламват още ярки искрици.

— Така ли?

— Защо се изненадваш?

— Ами… ти знаеше какво да очакваш — отвръща накрая и се изчервява.

Това е най-красивата гледка, която някога съм виждал. В центъра на гърдите ми се заражда някакъв звук. Не е смях, а тежест, която се вдига.

— Кара Валари, нищо, което някога съм преживявал, не може да се сравнява с теб. — Рисувам малки кръгове по стройните ѝ крака. — Кажи ми. Какво изпитваш?

Тя отпуска длан на корема си и я плъзва надолу.

— Чувствам се… празна. Без теб.

Преглъщам трудно с пресъхнало гърло. Кара едва ли подозира колко много бих желал да поправя този пропуск…

Да го поправям цяла нощ. Всяка нощ. Не искам никога да става от леглото ми.

— Чувствам също, че бих могла да остана тук завинаги, стига ти да ме докосваш.

Затваря сънено очи, преди пак да ги притвори.

— Четеш ми мислите.

Тя се усмихва.

— Когато бяхме заедно, те усещах толкова… силно — протяга ръка и преплита лениво пръсти с моите. — Сякаш всичките ти чувства се изливаха в мен и се смесваха с новите, които мозъкът ми долавяше със закъснение. Винаги те усещам, но обикновено… си си ти. Аз съм си аз. Мога да ни разгранича.

Това беше различно… сякаш се преплетохме изцяло и се превърнахме в нещо ново. Нещо, което е просто… нас.

Поемам си боязливо дъх. Ако фактът, че правих любов с нея, вече не се запечатваше в мислите ми като най-хубавата нощ в живота ми, то казаното току-що със сигурност щеше да реши въпроса.

Успявам да отговоря и гласът ми звучи хрипливо заради новата емоция.

— Кара, нали знаеш, че говорех сериозно? Никога не съм изпитал нещо подобно.

Завършвам признанието си с лека целувка по ръката.

Надигам се и я обсипвам с целувки до рамото, преди отново да стигна до сладките ѝ устни.

Лягам до нея и тя ме прегръща с ръка. Взирам се в очите ѝ и искам да се изгубя в тях. Защото в този миг Кара е всичко за мен. Всичко.

— Откачено ли е, че пак те желая? — прошепва тя.

Клатя глава.

— Току-що ни се случи вълшебство. Толкова е хубаво, че не ни се иска да свършва. Повярвай ми, и аз съм на същата вълна.

Кара разширява заинтригувано очи.

Усмихвам се и я целувам нежно.

— Не още. Нуждаеш се от почивка. Сериозно говоря. Имаме утрешния ден и този след него…

Кара притиска пръсти към устните ми, за да заглуши клетвата, че винаги ще бъда до нея. Красивото ѝ лице се изопва от тревога.

— Ще останеш ли тук с мен? Още малко?

Острите ръбове на шепота ѝ карат сърцето ми да свие.

— Разбира се — целувам я по челото. — Обещавам.

— И няма да си тръгнеш?

— Няма — притискам я към себе си и телата ни си пасват идеално. — Винаги ще бъда тук.