Кръвта на Зевс

Пета глава Кара

Гъста утринна мъгла е погълнала долината между къщата и големите букви, кацнали на планинския склон от другата страна. Не е нужно да виждам надписа. Знам, че е там, и постоянно ми напомня, че Холивуд е моят дом. Избраната от семейството ми щабквартира, далече от царството, на което сме обречени да служим до края на вечността.

Намятам дебело одеяло на раменете си, за да прогоня студения влажен въздух на верандата, и се взирам във водохранилището. Дори през септември утрините в Южна Калифорния са твърде студени за вкуса ми.

Вратата зад мен плъзва — сигурен знак, че кроткото ми утро ей сегичка ще приключи. Плетеното кресло изскърцва жално, щом съквартирантката ми се тръшва отгоре му с висока чаша кафе в ръка.

— Рано си станала — отбелязвам. Леко се впечатлявам, че Кел изобщо не се излежава след снощното парти. Косата ѝ вече е изправена с пресата, гримът ѝ е съвършен, а дрехите ѝ са чисти, нови и прилепнали. Сякаш с папараците са сключили сделка, че тя ще им даде каквото поискат, ако те ѝ дадат каквото желае — изкусни снимки, на които изглежда възможно най-добре.

Кел плъзва палец по екрана на телефона си и потъва в социалните мрежи.

— Имам лекция в осем.

— Сериозно ли си се записала на толкова ранен курс?

Кел не отговаря веднага, понеже е заета да пише коментар.

— Въведение в астрономията — отвръща накрая. — Поне няма да вися в задръстването.

И това е вярно. Пътуването от къщата ни в Холивуд Хилс до кампуса крие изненади. Придърпвам тежкото томче на „Божествена комедия“ в скута си.

— Добре. Ще се приготвя набързо и ще дойда с теб. След последната ми лекция можем да се отбием при дядо. Днес е рожденият му ден.

Тя вдига рязко глава и чертите ѝ се изострят от тревога.

— Кара. Не го наричай така.

Вътрешно настръхвам, но се мъча да не го показвам.

Топлите ми чувства към нашия дядо винаги са били деликатен въпрос. Потискам ги заради него. Не е лесно да си единственият злополучен човек в семейство на черни души.

Дядо ми се намира в неизгодна позиция и без да предизвиквам подозрение, че държа на него повече от допустимото.

— Ще се отбием при Джио — поправям се, като наблягам на името, с което ни принуждават да го наричаме. Защо трябва да е така? Сякаш е непознат, който заема излишно пространство в къщата за гости на семейното имение. Не бих се изненадала, ако мама му взема наем.

Кел отново свежда поглед към телефона си, а иначе съвършеното ѝ лице е загрозено от гримаса.

— На мама няма да ѝ хареса. Отложи го с няколко дни.

— Няма да отида с торта и балони. Искам просто да намина и да му честитя рождения ден. Знаеш, че никой друг няма да го направи. А ти можеш да я разсееш. Несъмнено си има други грижи на главата и дори не се е сетила, че датата е по-специална. За нея това е поредният ден.

Кел врътва очи с тиха въздишка.

— Добре. Само не ме забърквай, става ли?

След това посвещава цялото си внимание на телефона. С Кел може и да споделяме къща и съдба, но изобщо не си приличаме. Също като човешките сестри, двете сме се родили различни. Проблемът е, че аз съм прекалено различна.

Парите, дрехите и излишествата би трябвало да са ми достатъчни. Никой в семейството ми не разбира защо гледам на тях като на обикновено удобство. Бих се задоволила и с по-малко, но стилът на живот, поддържан от трупащото се богатство на Валари, е чекът, който се очаква да осребря в замяна на покорството ми. Отказът не е вариант. Няма друг начин.

Гушвам книгата и се изправям, решена да не развалям спокойната сутрин, като споделя съмненията си с малката ми, посветена в тъмните тайнства сестричка. Просветлението ѝ по пътя, който води право към Ада, е откачената, макар и тъжна ирония на деня.

— Дай ми десет минути — казвам. — Най-много петнайсет.

Няма смисъл да отричам, че ще обърна специално внимание на подготовката си за днешните лекции. Все пак съм демон, а не зомби.

Максим не поглежда към мен вече близо час. Въпреки това професорът неизменно привлича вниманието ми. Особено сега, докато чете последните строфи от песен трета. Гласът му е по-плътен и напрегнат от обикновено. В интерес на истината, тази сутрин целият излъчва напрежение.

Все едно не си е доспал, не е пил кафе или просто има гаден ден. Като се има предвид с каква мъка откъсна очите си от мен, щом влязох в аудиторията, започвам да се чудя какво ли всъщност се случва зад невидимите му защитни стени.

Сутрешният ми разговор с Кел и мисълта за предстоящото вечерно посещение при дядо все още занимават бегло ума ми, но цялото ми внимание е съсредоточено другаде — върху Максим, който бърчи чело и жестикулира така, сякаш текстът, който чете, е симфония, нуждаеща се от опитен диригент. Дори от това разстояние пулсиращата в него страст е осезаема — едва доловима, стаена, но опасна енергия, като разместването на тектоничните пластове, които тресат земята под краката ни по десетина пъти дневно.

Изрича последните стихове с апломб и съвършена мелодичност. Смисълът им се забива като огнена стрела в сърцето ми, чиито копнежи и целеустременост никога не следват предначертаната пътека.

Максим затваря рязко книгата и залата потъва в напрегната тишина. Студентите са притеснени, понеже очакват въпроси, чиито отговори вероятно не знаят. Той тръгва мълчаливо покрай първия ред — не знам дали защото е потънал в мисли, или защото иска да подсили атмосферата. Накрая спира, прочиства гърло и казва:

— Вергилий и Данте са при портите на Ада. Харон е готов да пренесе душите на прокълнатите през реката. Според Вергилий обаче, те нямат търпение да преминат. Защо?

Кривя трескаво пръсти, докато кръвта не се отцежда от тях.

Стремежът да вдигна ръка и да привлека вниманието му води непосилна борба с нежеланието ми да привлека вниманието на всички останали. А и вече съм решила, че всяко общуване с професора, дори от последния ред, е по-опасно от страстта му към текста. Бездруго съм твърде заинтригувана от него.

Той сякаш чува неизречените ми мисли и среща очите ми сред множеството в аудиторията. Май нарочно се обърна към мен и задържа погледа си толкова дълго, че кръвта ми да заври. Нервните ми окончания танцуват. Сетивата ми препуснат в галоп.

— Кара?

Начинът, по който произнася името ми, не би трябвало да ми се отразява така след прочетения откъс. Сърцето ми обаче ще изскочи. Блъска лудо в гърдите и напразно се мъча да открия гласа си в пресъхналото гърло.

— Ами… — успявам да изрека накрая. — Вергилий обяснява, че Адът не е наказание, а нещо, за което душите на прокълнатите копнеят. Този копнеж е съзнателен избор. — Преглъщам шумно, преди да продължа: — Точно заради това прокълнатите не заслужават съчувствието на Данте.

Преди няколко дни прочетох същия откъс и оттогава често се сещам за него. От устните на Максим — устни, за които напоследък мисля прекалено често — посланието се превръща в обвинение. Макар че той не би могъл да знае колко близка ми е тази тема. Дори да оставим настрана злобните подмятания на състудентите ми, Максим никога не би разбрал терзанията ми относно решенията, които трябва да взема. Решенията, които се очаква да взема.

Професорът кимва леко.

— Много добре казано.

Изпускам една удовлетворена въздишка, а той приключва лекцията и възлага материала за следващата лекция.

— Ако някой от вас има въпроси или идеи за първата курсова работа, която ще трябва да предадете след няколко седмици, приемните ми часове са след лекциите в понеделник и сряда, както и във вторник следобед. Кабинетът ми е на четвъртия етаж в сградата „Арчър“.

Освобождава студентите и въпреки че ми се иска да изчезна по най-бързия начин, не мога да пробия навалицата. Чакам нетърпеливо всеки един топлокръвен човек да се изниже от залата. Накрая ставам от мястото си и в същия миг гласът на Максим ме достига през аудиторията.

— Кара. Изчакай една минутка. Моля.

Обръщам се. Невъзможно е да не го направя — в последната му дума се съдържа такава сила. Забелязвам разсеяно, че вратата се затваря след последния студент. Мъча се да не зяпам глуповато Максим, който се е облегнал на катедрата си.

Дългите му крака опъват плата на кафеникавия панталон.

Няколко кичура коса са се измъкнали от опашката на тила му.

Изглежда едновременно небрежен и властен, ако изключим ръцете му, които стискат ръба на бюрото така, сякаш се страхува да не падне.

Слизам бавно по стъпалата и се наслаждавам на гледката.

— Какво има? — питам задъхано.

— Защо винаги сядаш отзад? — Гласът му е напрегнат, сякаш зад този банален въпрос дебнат още стотина.

Замислям се коя версия на истината да му поднеса. Или коя лъжа.

— Хората обичат да ме снимат. Сам се убеди, че присъствието ми на лекции разсейва останалите. Сядам най-отзад, за да не преча. Не мога да променя самоличността си, но предпочитам тя да не пречи на обучението ми.

Максим потропва два пъти с върха на кожената си обувка.

— Определено разсейваш.

Присвивам очи.

— Какво точно се опитваш да кажеш?

Той поклаща леко глава.

— Имам предвид… разбирам, че може да е и по-лошо. Колко жалко. През моята призма ти си сред малкото студенти, които наистина се интересуват от материала, но е трудно да водя интелигентен разговор с теб, когато останалите се вълнуват повече от…

— Селфита? Да ме обиждат на висок глас?

— Да. Виждал съм как те гледат хората.

Взираме се продължително един в друг. Моментът се проточва толкова дълго, че всяка въздушна молекула в залата се превръща в атом с ядрен заряд. Очите му и жежките сини пламъци в тях подсилват това впечатление. Внезапно си давам сметка, че Максим не говори единствено за недоброжелателите. Вниманието, което привличам, невинаги е негативно.

— Както ме гледаш ти?

Не знам защо го изричам — може би защото трябва да знам как да тълкувам странните ни разговори. Наистина ли му влияя така, както тайничко се надявам?

— Извинявай. Друго имах предвид — бърза да добави с дрезгав глас.

— Като за професор, имаш сериозен проблем с изразяването.

Максим скръства ръце, все едно иска да се защити от моето присъствие, въпреки че именно той ме повика.

Изведнъж погледът ми попада на леките вдлъбнатини в металното бюро, там, където допреди малко се намираха ръцете му. Пристъпвам озадачено напред — любопитството ми е твърде силно, че да отмина тази чудатост. Той обаче връща припряно длани на бюрото и те скриват браздите, останали от пръстите му.

Вглеждам се в очите му — изтерзани и помръкнали, пълни с отговори, които той не иска да ми даде. Онази необяснима тревога, която ме кара да направя още една крачка напред. Не съм сигурна кое ме тегли толкова близо към него.

Непокорство? Безразсъдство? Делят ни едва няколко сантиметра. Затаявам дъх, протягам ръка и докосвам с пръсти плетената му жилетка.

Дишането му се учестява, но той не ме отблъсква.

Кокалчетата на ръцете му побеляват, а металът се огъва под хватката му с ясно доловим звук. Звук, който разваля магията на зашеметяващото физическо привличане. Звук, който ме разсейва достатъчно, за да се запитам дали и той не изпитва същото. Дали и той не е различен като мен.