Кръвта на Зевс

Осма глава Максим

Фалшивото тананикане на Джеси отеква в стаята.

Присвивам очи към него от другата страна на трапезната маса — основната мебел в малката кухня на апартамента ми в центъра на Лос Анджелис.

Подредбата е чудесна, когато мога да взема следващото си парче пица с цената на една крачка до кухненския плот. От друга страна, когато се налага да прибегна до слушалките си, за да заглуша музикалния принос на Джеси по време на съботно-неделния маратон по оценяване на контролни, ми се приисква да бях взел под наем някой от по-големите апартаменти в сградата.

За сметка на това малкият ми дом на последния етаж ми осигурява високи тавани и открит балкон, което е добре дошло за човек с моя ръст. Сега обаче, докато приятелят ми доказва упорито, че нищо, свързано с музика, няма да влезе в автобиографията му, мястото ми се струва твърде малко.

— Човече — намесвам се, когато губя окончателно търпение. — Ако така си връщаш за престоя ни във фитнеса този следобед…

— Нищо подобно — отрича Джеси, без да вдига поглед от екрана на лаптопа си. — Знаеш, че не си губя времето с отмъщения. Не знам защо си толкова мнителен.

— Беше глупаво да питам.

Някои неща на този свят — като смъртта, данъците, ветровете на Санта Ана и сарказма на най-добрия ми приятел, никога не се променят. Може и да не държа да разсъждавам върху първите три, особено сега, когато вятърът брули балкона ми, но животът ми няма да е завършен без последното.

Джеси извива вежди.

— Нали все пак ще ме попиташ какво стана снощи със Стейси?

— Стейси? — обръщам глава. — Тази пък коя е?

— Стига де, човече. Вземи се в ръце. Стейси? От Сакраменто?

Идва тук веднъж месечно по работа и за да се види с любимия си мъж на колела? Познаваш я.

Думите му събуждат някакъв неясен спомен отпреди няколко месеца, но аз се вкопчвам в първоначалната си мисъл.

— А какво се случи с ягодката отпреди няма и седмица?

Мисти, нали така беше?

— Не съм я убил, ако това питаш. Макар че, когато отидохме у тях след партито в „Ректо Версо“, се зачудих по въпроса.

Мамка му. Когато е в настроение, сякаш метрото минава покрай теб на пълна скорост. Зърната ѝ се втвърдяват като…

— Добре, добре, схванах. — Самата истина е, защото обрисуваният от Джеси образ моментално поражда у мен мисли за Кара Валари.

Кара…

Вълшебницата с пламенния поглед, която не мога да разкарам от главата си. Парещите докосвания, които не мога да отмия от кожата си. Свързващата и пленяваща енергия, която не мога да излича от сетивата си. Дори когато се сещам за крещящото ѝ отсъствие на вчерашната ми лекция, отбелязано срещу името ѝ в тефтера ми. Което, разбира се, ме прави още по-жалък в собствените ми очи.

Джеси отхапва голямо парче от пицата си — друга основополагаща традиция на съботно-неделния ни маратон с контролните.

— Ами ти и Кристи? — грейват насмешливо сивите му очи.

— Аха, ето го и възмездието.

Той прихва.

— Мога да го играя истински гадняр и да посипя още сол в раната…

— Или пък не — възразявам.

— … или ще сменя темата. — Джеси накланя нахално глава и изобщо не ме успокоява. Ни най-малко. — Може би така ще убия два заека с пословичния един изстрел… ако новата тема е една от щерките на династията Валари?

Изкривявам лице в поредната гримаса и чак оголвам зъби.

Реакцията ми несъмнено е пресилена, но не мога да се контролирам.

— Накъде биеш, Норт?

— По-полека, каубой. Ако не искаш да говориш за Кара Валари и как двамата се изпивахте с поглед на партито в „Ректо Версо“, добре. Само се надявам, че си даваш сметка в какъв ядрен реактор се превръщаш, когато си близо до нея.

— Мамка му.

Въпреки че съм отклонил поглед и съм се прегърбил, пак имам чувството, че Джеси е запратил комета в центъра на гърдите ми. Усуквам предницата на тениската си в юмрук, защото не искам да призная истината. Истина, която се е просмукала в следващото изказване на най-добрия ми приятел:

— Да му се не види. Разкрит си, Максим Кейн! Наистина ли си падаш по прекрасната госпожица Валари?

Вдигам глава и присвивам очи.

— Нямам никаква представа какво ми става, човече.

— Тоест?

— „Падам си“ изобщо не е първият израз, който ми хрумва в тази ситуация.

— Трябва ли да се върна към метафората за ядрения реактор?

— Може би. Вероятно. — Прокарвам нервно пръсти през косата си. — Тя ми е студентка, за бога. И е от онова шантаво семейство…

— Шантаво — повтаря Джеси и по някаква неясна за мен причина долавям горчивина в гласа му. — Би ли обяснил, моля?

— Нали говорим за семейство Валари? — изтъквам очевидното.

— Просто се възползват от доходоносни бизнес възможности.

Не виждам нищо шантаво. Яхнали са гребена на вълната и градят бранда си. А когато брандът ти се крепи на младост и популярност, животът му е кратък. Ако са достатъчно умни, за да го разберат, и се възползват максимално от инерцията, преди ракетното гориво да е свършило, толкова по-добре за тях.

Слушам астрономическите му дивотии и междувременно бръквам в раницата си и вадя обицата на Кара. Веднага щом бижуто улавя светлината и грейва в шепата ми, Джеси забравя отбранителната си реч за клана Валари.

— Какво… е…?

— Какво приказваше? — провлачвам. — За младостта и популярността на бранда им?

— Какво е това, по дяволите?

— На Кара е. Преди обаче да си си помислил нещо, изгуби го в аудиторията. Тръгнах след нея, за да ѝ го върна, но не можах да я настигна.

— И защо не го предаде на охраната?

Задавах си същия въпрос, докато стоях в празния коридор и се питах как е успяла да изчезне толкова бързо. Знам, че следващото, което ще кажа, ще прозвучи налудничаво, и може би имам нужда да ми го заявят право в очите.

— Нещо в него… Всичко в него… ми говори. — Мамка му, наистина звуча като глупак. Но вече няма връщане назад. — Такова бижу не се купува от магазин на Родео Драйв, нито можеш да го свиеш от ВИП апартамент на филмовите награди.

Издишам бавно и плъзвам палец по релефния метален вълк.

Задържах обицата несъзнателно, каквито са и следващите ми думи:

— Що се отнася до семейството, което залага на младостта и популярността, това бижу изглежда възстаро, поне на един век.

— О, повече от един — отбелязва Джеси. — Несъмнено — добавя и взема обицата. — Сигурно тежи колкото нея.

Прогонвам мислите за сладката дребна снага на Кара и се съсредоточавам върху думите му.

— Така, като гледам, клипсът е от масивно злато, но се е разхлабил. Сигурно затова е паднала. — Вдига обицата, върти я насам-натам и скъпоценните камъчета проблясват на светлината. — Този дизайн е… леле-мале.

— Нали?

Не казвам друго. Не се налага. Не оставяш подобно съкровище при охраната на кампуса като изгубена вещ. Това бижу притежава повече от физическа тежест и непреходна аура. То съдържа история. Смисъл. Предания. Осезаеми са в диамантите и рубините на златния обков.

След като разглежда обицата почти минута, Джеси измърморва под нос:

— Цербер.

— Гледай си звездите, Норт. Цербер е триглаво куче.

— Някога изобщо не е бил куче — отвръща той.

Избутвам лаптопа си настрани и се привеждам.

— Според кого?

Не се заяждам с него. Задавам най-обикновен въпрос в търсене на информация. Личи си, че Джеси е превключил на преподавателски режим, което ме радва.

— Един тип на име Ян Хевелий — отговаря чинно той. — Астроном от седемнайсети век. Седем от десетте съзвездия, които открива, са признати и до днес. Едното от другите три е известно като Цербер — триглава змия, която Херкулес държи.

Скъпоценните камъчета в тази обица са подредени като звездите на Цербер.

Нямам представа защо това разкритие ускорява пулса ми.

— Откъде знаеш? Астрономията не е астрология.

Самият Джеси го е изтъквал многократно.

— Съзвездията са обект и на астрономията, и на астрологията — обяснява той. — Което означава, че притежавам бегли познания и по латински, макар надписът на обицата да е толкова дребен, че ти трябва орлов поглед, за да го разчетеш.

— Ех ignes — произнасям по памет, защото вече посветих много време на обицата. — Пише го отгоре. А отдолу е изписано Victoriа.

— От пламъците — победа — превежда Джеси. — Вероятно е семейното мото, взето от герба им. — Връща ми бижуто. — Да, признавам, че е донякъде странно, но по хубав начин. След като видях обицата и прочетох първото есе на госпожица Кел Валари, вече проявявам искрен интерес към това семейство.

Спирам, докато се навеждам, за да прибера обицата в чантата си.

— Толкова ли беше лошо?

— Толкова добро. — Джеси се обляга назад и допира върховете на пръстите си. — Луд съм по космоса още от дете, но това момиче говори за Млечния път така, сякаш го е прелетяло от край до край. — Засмива се размечтано. — А си мислех, че я интересуват само звездите, които следва в социалните мрежи.

Вдигам вежди.

— Наистина е забележителна.

— Нали? Момичетата Валари отварят очите ми по неочаквани начини.

— И при мен е същото, приятелю. — Съвсем същото.

Колкото по-дълго седя със семейното бижу в ръка, толкова по-дълбоко прониква в мен тази истина. И толкова по-упорито ме зове.

Което си е чиста проба откачено.

Като преподавател по литература, съм свикнал да намирам алегории, а не истини, в древни звездни системи, митологични зверове и латински фрази, които звучат като отмъстителни клетви. Или, в този ред на мисли, бойни призиви.

Извод, който води до друг.

Между тези неща няма връзка. Евтиният блясък на Холивуд, от една страна, и стари съзвездия и латински надписи, от друга. Червени килими и модни парцали срещу древни скъпоценни камъни и обици от масивно злато.

Тук има противоречия. Многобройни. Когато обаче се сещам за най-голямото — разликата в това, какво си мисли света за Кара Валари, и мрачната тревога, която аз съзирам в очите ѝ — откривам пълно равновесие. Всичко в нас двамата изглежда на мястото си. Такова, каквото трябва да бъде.

Остава да разбера… защо?