Кръвта на Зевс

Двайсета глава Максим

Влизам в „Ректо Версо“ и се чувствам отлично, а не би трябвало. През последните два дни спах има-няма пет часа.

Как иначе, на фона на новооткритата ми мания по един стар филмов сценарий и произтичащите от него проучвания?

Проучвания, които ме отведоха до странни места. Сблъскаха ме с идеи, които не ми дават мира.

Всичко ще започне да си идва на мястото, щом поговоря с Кара.

Не, щом я накарам да говори. Аз основно ще слушам.

Все още се вълнувам, че тя изобщо се съгласи на тази среща, след като ме обвини, че позволявам на Данте да влияе на размислите ми. Да, вероятно беше права. Твърде вероятно.

Сега вече го разбирам.

Но това беше вчера.

Днес нещата ще бъдат различни. Днес Кара ще ми разкаже своята история.

Решимостта ми укрепва с всяка крачка към кафе-бара, където Редж припява на радиостанция за лека попмузика.

Песента, която се лее от тонколоните, е ужасно модулирана версия на Holding Out for a Hero, в сравнение с която хрипливото изпълнение на Редж е за предпочитане.

Присядам на едно от високите столчета пред бара.

— Той трябва да е силен и трябва да е бърз, а?

Редж млъква, но продължава да бърше усърдно плота.

— Да, освен това трябва да се надбягва с гръмотевици и да се хвърля презглава в битка, а такива мъже не съществуват.

— Сигурен съм, че Сара ще се зарадва да го чуе.

Тя ме удостоява с половинчата усмивка.

— Струва ми се, че тази прекрасна сутрин си сигурен за много неща.

Навеждам се през бара, вземам една керамична чаша и си наливам кафе от голямата кана.

— Сигурен съм, че сутринта е прекрасна… и възнамерявам да я превърна в още по-хубав ден.

— Е, честита събота и на теб. — Редж премята парцала за бърсане през рамо и се обляга на плота. — Накъде си тръгнал — да спасяваш китовете, да подпечаташ световния мир или да закърпиш дупката в озоновия слой?

— Хммм — отпивам замислено от кафето. — Май и трите.

Като нищо ще се почувствам способен на подобни подвизи, щом оправя нещата с Кара. Щом разруша и последните бариери помежду ни. Щом спечеля доверието ѝ… и истината.

Най-сетне.

Редж се разсмива от сърце.

— И трите, а? След едно нищо и никакво кафе?

— На кого му е притрябвал кофеин, ако денят започва с правилната мотивация?

— Щом казваш — свива многозначително устни тя. — А страхотната нова „мотивация“ има ли си име?

Накланям глава.

— Наистина е страхотна. Но не е нова.

— О?

Усмивката ѝ се разширява, но очаквах да положи повече усилие. Това е най-пресилената усмивка, която съм виждал да се изписва върху лицето на тази жена. Чак ми става обидно, че се опитва да ми я пробута като автентична.

— И кое е „не толкова новото“ цвете, за което иде реч? — пита напрегнато. — Някоя от красавиците, които с Джеси доведохте на партито на Мелора Хол?

— Нали помниш, че момичето, с което дойдох, накрая си тръгна с друг? — усмихвам се и чакам Редж да се възползва максимално и саркастично от този факт. Тя обаче не го прави и аз се изнервям допълнително.

Вместо това реакцията ѝ е в тон с всичко, което е изрекла досега. Раменете ѝ са изправени и сковани. Устните — стиснати и разкривени.

— Да, защото ти се задяваше с Кара Валари край рафтовете с класическа литература. — Внезапно добива безстрастно изражение. — За нея става въпрос, нали? — прошепва тя. — По дяволите. — Ругатнята едва се чува, но пак долавям осезаемо напрежението в двете кратки думи. Редж пита по-високо: — Сигурен ли си, че е разумно да яхнеш точно този кон, младежо?

Подпирам лакти на плота.

— Вече съм го яхнал, Редж. Освен това отдавна не съм „младеж“.

— О, да — провлачва тя. — Определено си древен.

— А ти определено не се радваш за мен — вглеждам се в лицето ѝ. — Никак даже. Защо?

— Винаги се радвам за теб, Максим. Правя го от доста време…

— Това не е отговор — прекъсвам я, вперил поглед в очите ѝ. — Двете със Сара ме обичате искрено. Знам го. Разбирам го. Но не проумявам защо не одобряваш, че се виждам с Кара.

— Хммм. — Редж уж отвръща на погледа ми, но пак изглежда някак дистанцирана. — Не знаех, че си станал такъв фен на семейство Валари.

— Тя далеч не е само фамилното си име, Редж — заявявам сериозно и тържествено, защото искрено го вярвам. — Честно казано, не познавам никого от тях, освен Кара и Кел. За разлика от повечето хора, не бързам да лепя етикети, които се основават на заглавия, извлечени от маркетингови формули.

— Това ли правя според теб?

— Знам само, че преди две седмици, на същия този покрив — кимвам към тавана, — ми каза, че Кара не е достойна за мен.

Което се дължи или на инстинктивна майчинска реакция, или на факта, че си правиш заключения за една непозната, съдейки само по глупостите в таблоидите. Иначе не виждам как си стигнала до подобен извод, като се има предвид, че я наблюдава пет минути от другия край на претъпканата книжарница.

Изричам го бавно и внимателно, но Редж застива, сякаш някой я е прострелял в гръб.

— А твоите изводи се базират на недостатъчно информация.

— Това пък какво трябва да означава?

Тя вдишва бавно и издишва също толкова бавно:

— Какво намеквам.

Примигвам насреща ѝ. Няколко пъти.

— Намекваш, че знаеш за семейство Валари повече, отколкото споделяш.

Или вече го е споделила?

Втренчвам се в нея и се връщам мислено към разговора ни отпреди две седмици. Аз имах нужда да помисля. Тя искаше да се увери, че съм добре. Опитах се да отклоня разговора от Кара. Редж обаче се заинати.

Наистина заслужаваш някоя по-добра от нея.

О, не. Определено не е увъртала. Казала ми го е право в очите и щях да го забележа, ако мислите ми не бяха заети с друго. Тогава главата ми още се въртеше от поредната среща с Кара, от поредното докосване и мечтите за нещо повече.

Толкова бях замаян, като последния наркоман, че съм пропуснал подтекста на Редж. Още се чувствам замаян, но вече натрупах опит и постепенно се научих да запазвам някаква връзка със здравия си разум. Налага се. Особено в този момент.

— Е? — притискам я аз.

Следя зорко лицето ѝ и различавам тревожните сенки в очите ѝ.

— Знам повече, отколкото искам — отговаря тя.

— Тоест?

— Когато се установих в Лос Анджелис, пътищата ни се пресякоха няколко пъти. По работа.

— По работа? Преди да отворите книжарницата? — махвам към рафтовете по стените. Трудно е за вярване, че приятната атмосфера, еклектичната колекция от книги и непреходният уют не са били на разположение на местните още от основаването на града.

— О, да — отвръща тя. — Дори преди да се запозная със Сара.

Извивам високо вежди.

— Леле!

— Интересни времена бяха — подхвърля Редж и кимва едва забележимо. — Бях сама от известно време. А и, както знаеш, на първо време започването на нов бизнес не е нито лесно, нито печелившо. — Отговорът ѝ идва изненадващо бързо, като на студент, който си е наизустил извинението защо не е спазил срока за предаване на курсовата си работа. — Известно време приемах допълнителни поръчки, колкото да си плащам наема. Стана доста по-лесно, след като Сара ми дойде на гости и така и не си тръгна.

Усмихва се и аз ѝ отвръщам със същото.

— Какви… допълнителни поръчки?

— Това-онова. Предимно временна секретарска работа.

Понякога клиентите искаха да им опиша частната библиотека, а други ме пращаха по задачи. В наши дни този тип дейност се извършва от асистенти на пълен работен ден, счетоводители или цели мениджърски екипи.

— Била си лична асистентка на семейство Валари? — Мигновено стигам и до по-важния въпрос: — Познавала си Кара като малка?

Редж се обръща рязко и започва да бърше енергично безупречно чистите кутийки за чай.

— Не съм го казвала.

— Тогава какво казваш?

— Е, не съм била на тяхно разположение денонощно, ако това имаш предвид. — Редж се прехвърля на кафемелачките, които също блестят от чистота. — Но не бях и на половин работен ден. Преди да си попитал, времето, което прекарах с тях, не беше запълнено само с блясък и шампанско. И преди пак да си попитал, почти не виждах децата, камо ли да сме си разменили повече от две приказки за целия период. Но бяха красиви и щастливи момиченца. Особено Кара. Дядо ѝ много я обичаше. Държеше лично да се грижи за нея.

Редж продължава да търка кафемелачките, а аз се мъча да си представя Кара каквато е била по онова време. Красива и щастлива… Вече е имала първия си запален фен. Джовани Валари. Мъжът, на когото е останала вярна, въпреки неодобрението на майка си.

Но как, по дяволите, се е стигнало дотук? До подобно разцепление в семейството?

Не притискам Редж за отговори. С малко късмет след днешната си среща с Кара ще се сдобия с тях от първа ръка.

Накрая Редж мята парцала в коша за пране и се обръща, за да ме погледне в очите.

— Да речем, че се нагледах достатъчно на онова блато и знам за какво говоря. Достатъчно, за да съм наясно, че на онзи хълм, зад стените на онова лъскаво имение, върлуват мръсотия и вероломство, които ще засегнат поколения бъдещи Валари. Ето защо ти казвам, че ако държиш да се срещаш с Кара и занапред, трябва много да внимаваш.

Гледаме се в очите.

— Дискретни сме.

— Не е достатъчно да сте дискретни. Не се шегувам, Максим.

Трябва да си нащрек. Проклятие. Трябва да си параноичен.

Постоянно.

Първо изгълтвам кафето си. Горчивата напитка изгаря гърлото ми, но приветствам ужилването ѝ. То е брутално завръщане в реалността. Без да спомене нищо конкретно, Редж каза много. Идва ми в повече.

Позор за поколения напред. Мръсотия и вероломство зад стените на голямото имение. Трябва да съм нащрек до степен на параноя.

Как да ѝ призная истината? Че всеки миг с Кара събаря защитните ми стени? Че никой друг не ме е карал да се чувствам толкова свободен?

Отговорът вече е ясен. Просто няма да ѝ го призная.

— Поне си проявил здравия разум да бъдеш бдителен — продължава тя. — Не ми се мисли какво ще стане, ако майка ти научи.

Вдигам рязко глава.

— Майка ми ли? Тя пък какво общо…

— Да не говорим за Вероника — прекъсва ме Редж и прокарва длан по лицето си. — Господ да ни е на помощ! Реакцията на Нанси ще ти се стори като нежна милувка в сравнение с гнева на Вероника, ако тя надуши тази каша.

Тази каша.

Оценката на Редж всъщност не е далеч от истината — в известен смисъл отношенията ми с Кара и това, колко бързо и колко далеч стигнахме, наистина приличат на каша — но намекът, че сме две недорасли хлапета, които не си дават сметка за постъпките си… не отговаря на истината. Не искахме да се стига дотук, но и не си затваряме очите за последствията. За резултата от действията ни. Понякога да приемеш отката на съдбата е първата стъпка, за да се съвземеш от удара.

Вече обаче не мога да удържа бурята от чувства.

Объркването ми бързо прераства в отбранителен гняв.

Свивам ръка в юмрук и разбивам на малки парченца керамичната чаша, от която току-що отпих. Слава богу, че видях сметката на напитката в нея. Не съм чак толкова благодарен за всичките ми други емоции.

Редж се пресяга над бара — покрай парчетата от счупената чаша — и улавя ръката ми. Пръстите ѝ са ледени. Хватката ѝ е неочаквано силна.

— Едно мога да ти кажа със сигурност. Ако продължиш да се виждаш с дъщерята на онази жена, последствията ще бъдат жестоки.

Студената тръпка от докосването ѝ запълзява в кръвта ми и пропуква ума ми. През тези пукнатини прозира разбиране, което не желая. Неприятна светлина. Зараждащ се страх.

Въпреки това се стягам, за да продължа разпита:

— Последствия? Редж? За какво говориш, по дяволите?

— Може би вече знаеш. — Внезапно гласът ѝ става тих и тъжен.

Аз обаче не съм тъжен. Гневът ми се нажежава и граничи със сарказъм.

— Сигурно. Естествено. Защото от две седмици насам ме обстрелват само с полуистини и намеци. — Издърпвам порязаната си, окървавена ръка и я прокарвам през косата си. — За бога. Средновековната поезия е по-красноречива от вас с Кара.

— Независимо какво се случва между вас… независимо какво изпитвате… Максим… няма как да бъдете заедно.

А си мислех, че по-лошо не може да стане… Редж не ме мъмри, задето не съм си написал домашното или не съм си изял зеленчуците. Не мога просто да пренебрегна думите ѝ.

Трябва да я изслушам. Трябва да разбера какво има предвид.

Защото вчера го обещах на Кара и клетвата ми не се е променила.

Пронизителен писък разкъсва напрежението помежду ни.

След миг Сара изхвърча от кабинета си с тениска на

„Колдплей“ и широка усмивка на лице.

— Леле, страхотно — възкликва тя. — Негово величество от плът и кръв. Кога смяташе да ни уведомиш?

Поглеждам през рамо, в случай че Сара говори на някого другиго.

— Добреее. Какво пропускам? — питам с подозрение. Има нещо обезпокоително в дяволитото ѝ изражение и телефона, който размахва, преди да го покаже на Редж.

Редж мълчи гробовно. Прежълтяла е, сякаш всеки миг ще повърне върху излъскания плот. Вместо това грабва телефона от ръката на съпругата си, обръща екрана към мен и изплюва:

— Дискретни, а?

Чак тогава виждам с ужас снимката, поместена най-отгоре в популярния клюкарски блог „Звездна страст“.

О… мамка му.

— Осветли ме, професоре. Явно определението за „дискретен“ се е променило, без да разбера.

Ругая наум, но думите така и не стигат до устата ми.

Грабвам телефона и скролвам надолу. Положението се влошава, когато попадам на надписа „Гореща новина“ под тъмната, но иначе съвсем ясна снимка на двама ни с Кара — на която се държим за ръце и се гледаме в очите — направена в техническата кабинка в дъното на аудиторията. Привел съм се леко към нея, сякаш се каня да я целуна.

Истината е, че тогава се въздържах с цената на херкулесово усилие, но всеки, който види снимката, ще стигне до противоположното заключение. Броячът на посещенията в долния край на страницата е достигнал шестцифрено число и расте пред очите ми.

— Мамка му.

Плъзвам телефона по плота към Сара. Тя го хваща разсеяно, като мести смутен поглед между двама ни с Редж.

— Някой ще си направи ли труда да ми обясни какво става? — пита накрая. — Редж? Не се ли радваме за нашето момче?

Максим? Това не е ли хубаво? Момичето… така де, виж само как те гледа. Ето, виж само…

— Не — прекъсва я Редж. — Не искам.

— Нищо не разбирам. Максим? С тази млада жена… не сте ли заедно?

Изсумтявам шумно.

— Не бих се изразил така. — Свързани и хванати в капан — да, но едва ли заедно. Днешната среща уж щеше да оправи проблема. Кара ще дойде ли изобщо? И дори да дойде, ще бъде ли склонна да излее душата си пред мен?

— Нека не спорим относно семантиката — казва Сара и отново грейва. — Както и да го наричаш, ще поканиш момичето на гости у нас и ще отворим бутилка шампанско, за да отпразнуваме!

— Не — излайва Редж. — Никакви гости и никакво шампанско. — Стрелва ме с отровен поглед и смотолевя: — Нуждая се от нещо по-силно.

Преди Сара да е възразила, звънчето на вратата пропява зад мен. Мелодията му още не е утихнала докрай, когато сетивата ми долавят по-приятни вибрации.

По-приятни. И по-неприятни.

— Кара.

Никоя криза не може да лиши името ѝ от силата, която упражнява върху мен. Наслаждавам се на вкуса му още една-две секунди, докато тя върви към мен с рокля, която стига почти до глезените, и широкопола шапка в същия цвят.

Тъмната ѝ коса се спуска по раменете на вълни, досущ като вълните на обожание, които се изливат от гърдите ми.

— Здравейте — поздравява тя Редж и Сара със сладка усмивка, преди да насочи големите си красиви очи към мен. — Добро утро, господин Кейн. — Изрича го ясно и бавно, сякаш за да подчертае, че ме приема като нещо повече от свой преподавател и даже приятел.

Присяда на столчето до мен и се надига на пръсти, за да ме целуне по бузата. Изтръпвам несъзнателно от допира. Колкото и да ме радва този интимен жест, той означава само едно — Кара още не е научила новината. Бурята още не се е разразила.

Всеки момент обаче ще се случи.

Разбирам го, веднага щом стисвам ръката ѝ, като че ли съм попаднал в плаващи пясъци и тя е тънкото клонче, за което се държа. Виждам го във внезапното напрежение, сковало устните ѝ и засенчило очите ѝ. Усещам го в начина, по който премества нервно тежестта на тялото си. Кара вече го долавя, като тропическа буря, която всеки миг ще връхлети беззащитен бряг.

— Максим. — Ето я и пресекливата дрезгавина в гласа ѝ. — Какво има? Какво е станало?

Мъча се да си придам кротка усмивка, но бързо се отказвам — няма смисъл.

— Няколко снимки са стигнали до медиите — отвръщам предпазливо. В първия миг тя не реагира. После стисва пръстите ми като в менгеме.

— Снимки — обажда се накрая. — Наши?

Поемам си дълбоко дъх и си осигурявам още няколко секунди, за да подредя хаоса в главата си и да намеря най-безболезнените думи. Очевидно обаче съдбата е тази, която ще се смее последна, защото въпросните секунди се оказват и заключителните акорди на нашето измамно спокойствие — сапунен мехур, който се пръсва от проблясването на светкавица откъм предната врата. И още една откъм служебния вход. И трета през прозореца, чиито щори Редж вдигна по-рано.

— Да му се не види! — възкликва Сара. — Какво, по…?

— Махайте се! — вика Редж с пълно гърло. Хуква към предната врата, отваря я широко и размахва пръст към тротоара отвън. — Това е частна собственост, пиявици такива.

Ей сегичка ще звънна на полицията. Гледайте да не ви завари тук.

Папараците си плюят на петите, а Редж затръшва вратата с люта псувня.

Сара се взира в нея със зачервено лице и облещени очи.

— Леле мале, изведнъж стана интересно.

При други обстоятелства сигурно бих удостоил закачливата реплика на Сара поне с лека усмивка. В момента обаче не ми е до смях. Мога да мисля само за жената, която притискам към гърдите си с желязна хватка през кръста.

За щастие, периферията на шапката крие лицето ѝ, което тя е заровила отчаяно в предницата на тениската ми. Струва ми се, че усещам и влага от сълзи. Но не много. Раменете ѝ са целите във възли — знак, че се опитва да запази самообладание. Дотук с популярната теория, че момиче като нея трябва да е свикнало с нежеланото внимание на папараците. Военните зони не би трябвало да са нормални за никого. А и не са само папараците — пред книжарницата започва да се събира тълпа от поне двайсетина души, ако не и повече.

Свеждам глава и прошепвам в ухото ѝ:

— Тук съм.

Старая се думите ми да прозвучат утешително и влагам в тях всичко от себе си, от духа и сърцето ми.

Но тя не е добре. Усещам, че се е напрегнала като пружина в обятията ми, а това събужда с ритник рицаря в мен.

Минавам към действие. Водя я с три големи крачки към една ниша в стената зад бара. Раменете ми стърчат, но иначе нишата е достатъчно широка, за да побере Кара и по-голямата част от тялото ѝ.

Разтривам нежно ръцете ѝ.

— Веднага щом пристигнат, полицаите ще разчистят тротоара. Ще те изведа през задния вход. Или още по-добре — може да останеш тук цял ден.

Последният вариант ми допада най-много, което, без съмнение, е проличало в гласа ми, но Кара продължава да трепери — изгърбила е рамене, сякаш е прикована към мост, повлечен от бурна река. Но когато най-после вдига глава, в очите ѝ има нова надежда.

— Ще ми позволиш да го направя? — прошепва Кара.

Поднасям ръка към лицето ѝ.

— Все едно ме питаш дали бих си позволил да зърна Рая.

Тя въздъхва умилително и най-сетне се отпуска. Ала не толкова, че да ме пусне. Сърцето ми препуска в галоп, щом ръцете ѝ се сключват около врата ми, а едната се плъзва към косата ми. Предпазливата ѝ усмивка ме разпалва… притегля ме. Въпреки врявата отвън, ще я целуна. И тя ще ми позволи.

Нищо не може да скъса връзката ни. Нищо не може да удържи страстта ни.

Само дето, щом устните ми доковат нейните, един безсърдечен звук изтрещява в джоба на роклята ѝ. Под неговия съпровод спокойствието, което е обзело Кара, изчезва, пометено от бурната река, отнесла моста под краката ѝ.

Не. Още по-зле.

Кара вади телефона, който продължава да врещи като сирена за торнадо и жужи като десет пчелни кошера.

— Майка ми е.

— Сигурен съм, че знае как работи гласовата поща.

— Не разбираш. И по-добре, повярвай ми.

Слага длан на бузата ми, сякаш мелодията от обаждането на майка ѝ е сигнал за бягство. В същия миг получавам прозрение. Ако сега не ѝ попреча да си тръгне, ще я изгубя.

— Не си отивай, Кара. Никой от нас не го очакваше, но…

— Това е по-важно — трепери гласът ѝ. — Съжалявам.

— Твърдиш, че онези идиоти с фотоапаратите и изводите, които някой би си направил от снимките им, са по-важни от чувствата ми към теб… от привличането, което ме убива?

— Не. Но това е моят живот. Не съм си го избирала. Така стоят нещата. — Диша на пресекулки. — Съжалявам, Максим.

Много, много съжалявам… но трябва да си вървя.

— Няма да те пусна да си отидеш просто така.

Не е рационално и сигурно е нечестно, но точно сега съм склонен да използвам предимството на физическата си сила, за да я задържа още малко при себе си.

— Моля те. Ако не си тръгна, тя ще дойде тук и…

— Нека заповяда.

— Максим.

Нищо в отчаяната молба и треперещите ѝ ръце не ме подготвя за следващото ѝ действие. Тя ме отблъсква с всичка сила. Сила колкото на дузина едри мъже.

Достатъчна, че да ме изтласка с няколко стъпки назад.

Това е ново преживяване. Никой никога не е успявал да ме помръдне и на сантиметър, камо ли на няколко стъпки, без да съм го допуснал съзнателно. Май не ми харесва. Никак.

Докато се мъча напразно да осмисля случилото се, Кара ме наранява по-лошо. Погледът ѝ, изпълнен с терзания и противоречия, е по-болезнен и от най-силния физически удар, който може да ми нанесе.

— Съжалявам — повтаря тя.

Този път, когато се обръща и хуква към задния вход, не помръдвам — застинал съм, но не само заради болката от раздялата. Не само защото си е тръгнала и ме е оставила да се терзая насред канеленото ухание и красивата шапка, която се търкаля на пода в краката ми.

За пръв път се питам дали течението на реката помежду ни не е сменило посоката си. Защото унищожителната мощ на чувствата, с които Кара си тръгна, притиска гърдите ми като бетонов блок. Сърцераздирателната болка в очите ѝ.

Поражението от увяхващата ѝ енергия, сякаш е използвала и последната капчица от нея, за да ме отблъсне.

За първи път, откакто Кара влезе в живота ми, сърцето ми се къса от нова агония. От мисълта, че е възможно никога да не си я върна.