Кръвта на Зевс

Седемнайсета глава Кара

— И без повече приказки, нека поздравим с добре дошла една изключителна представителка на нашата общност, жената, която превърна тази библиотека от мечта в реалност, неотразимата Вероника Валари.

Ръкопляскам заедно с всички останали, докато майка ми се плъзга през двора към подиума пред сградата, носеща нейното име. Ректорът на университета, който от десет минути я хвали многословно, я посреща с целувки по бузите и обичлива прегръдка. Майка ми взема микрофона, отмята дългия шлейф на копринената си рокля и поздравява тълпата с перлената си усмивка и опушения си смях.

— Благодаря ви, ректор Маккарти. За мен е голяма чест да бъда тук.

Електрическите фенери се полюшват леко на вечерния бриз и огряват с меко сияние навалицата, събрала се около коктейлните масички с покривки в цветовете на „Аламида“ — алено и сиво. Мнозина са дошли тук по задължение, като Максим, когото още не съм видяла. Подозирам, че повечето обаче са пристигнали с надеждата да се отъркат в някой член на семейство Валари и шепата други знаменитости, които са се прикрепили към събитието заради светлината на прожекторите.

Майка ми подхваща предварително подготвената си реч и в същия миг нечия топла ръка докосва кръста ми отзад. Сърцето ми ускорява обнадеждено ритъма си, но радостното очакване, вълнението и еуфорията изчезват безследно, когато до мен застава не Максим, а Ардън. Очите му са по-черни от небето отвъд осветения вътрешен двор, а усмивката му е повече от самодоволна.

— Радвам се пак да те видя, Кара — мърка той с копринен глас и поднася високата коктейлна чаша към устните си.

Взира се в мен над ръба ѝ като ловец, който не изпуска плячката си от поглед.

— Господин Прието. Не знаех, че ще идвате.

— Моля те, наричай ме Ардън. Все пак ще прекарваме доста време заедно. Любезностите са излишни.

Навалицата се разсмива на нещо, което майка ми е казала.

Вероятно хвалба, маскирана като самоирония. Дори богатата клиентка на подиума обаче не успява да разсее Ардън. Той ме наблюдава неотклонно. Смазващо. Втренчено. Претегля ме бавно с поглед, докато секундите се проточват.

— Прекрасна рокля.

Ще ми се да не долавях толкова осезаемо одобрението му, но мазната енергия направо извира от него. Чудя се дали да не сложа край на възхищението му, като призная, че съм избрала алената рокля с провокативна кройка заради друг мъж. Но демоните могат да бъдат колкото чаровни, толкова и зли, ако ги предизвикаш, а аз не съм в настроение да изпробвам търпението на този.

— Благодаря.

Той оставя празната си чаша на масичката и използва повода, за да пристъпи по-близо до мен. Опитвам се да не настръхвам видимо заради тази интимна — или поне твърде свойска — близост.

— Имам приятели в колежа — подема Ардън със спокойствието и самоувереността, от които е изтъкан. — Обикновено не ходя на такива събития, но когато разбрах, че ще бъдеш тук, реших да се отбия и да те поздравя.

Вдигам неловко рамене.

— Ами тогава, здравей.

Той се подсмихва.

— От майка ти знам, че имаш сериозни академични интереси. Нали това е последната ти година в „Аламида“?

— Да. И не ми се иска да свършва.

— А какво ще правиш после?

Сърцето ми се свива при мисълта за бъдещето. За ориста, която наближава с всеки изминал ден.

— Бих искала да продължа с магистратура, но се боя, че търпението на майка ми се изчерпва. Държи да се заема със семейните дела и някой от многобройните ѝ проекти.

Той кимва и изсумтява тихо.

— Подозирам, че и аз попадам в някой от въпросните проекти. — В очите му проблясва нещо, което подчертава тайнствената му усмивка. — Решила е да създаде колекция, която да утвърди името Валари в света на изкуството и антиките. Много вълнуващо. Ще излъжа, ако отрека, че нямам търпение да започнем.

— Кой би се изморил да харчи толкова щедро чуждите пари? — успявам да прикрия част от сарказма си с усмивка.

Предвид погледа, с който ме стрелва Ардън, май не съм се справила особено добре.

— И двамата, струва ми се, знаем, че далеч не става въпрос само за пари. А и те нямат никаква стойност на други места.

Говори за Подземния свят, разбира се, и се питам колко добре ли го познава.

— Тогава за какво става въпрос? Осветли ме, моля те.

Той накланя глава и сключва тъмните си вежди. Сигурна съм, че повечето жени, били те обикновени хора или демони, биха го сметнали за красавец. Чертите му са правилни, челюстта му е силна, устните — изразителни, а усмивката му е ослепителна, макар че във втренчения му поглед няма топлина, нито искрено възхищение. Всичко това ме изпълва с желание да отклоня поглед, но нещо в енергията му ме предизвиква да браня територията си.

— Става въпрос за установяване на превъзходство.

Че как иначе.

Примигвам, за да се отърся от зле прикритото предизвикателство, което той ми отправя. Случващото се изобщо не ми харесва — нито предизвикателството, нито подходът на Ардън, но в момента имам по-големи грижи.

— Това е по специалността на майка ми — признавам с повече тъга, отколкото възмущение. Двете винаги сме били много различни и този факт никога няма да се промени.

Тонът му внезапно омеква и острите ръбове се претопяват в дружелюбна мелодичност.

— Ти още пазиш голяма част от човешката си същност. — Нима долавям някакво подобие на страхопочитание в гласа му? То ме плаши дори повече от остротата допреди миг. А после става още по-зле — Ардън плъзва пръстите си по голата ми ръка, прокарва ги надолу по рамото ми и придружава движението с одобрителен поглед чак до подгъва на дългата ми рок ля. — Трябва да ти кажа, че ти отива не по-малко от тази дреха.

— Кара.

Сетивата ми реагират моментално. Дълбокият тембър на Максим ме кара да отстъпя от Ардън и неприятното докосване. Вдигам поглед към високия мъж, който изглежда великолепно в черния си фрак, и оставам без дъх. Също толкова тъмният му поглед обаче е далеч по-стряскащ.

— Максим — прочиствам гърло и бързам да поправя неволната грешка: — Тоест… Това е професор Максим Кейн.

Преподава ми…

— А вие сте? — прекъсва ме Максим и пристъпва заплашително към Ардън, който е висок и строен, но не може да се мери по ръст и маса с него.

Измерват се продължително с поглед, след което Ардън му подава ръка.

— Ардън Прието — отговаря хладно той. — Приятел.

— Приятел — повтаря Максим, сякаш думата горчи.

Отварям уста, обаче не знам какво да кажа, нито как да обясня присъствието на Ардън тази вечер. Той е демон, търгува с произведения на изкуството и по всичко личи, че изпитва слабост към човешката природа, но всичко това би прозвучало налудничаво за непосветените, така че…

Максим се обръща рязко към мен, а в очите му плуват безброй въпроси.

— Не предаде предложението си за курсова работа.

Долната ми челюст пак увисва, докато мозъкът ми се мъчи да навакса. Защото определено предадох тезата си и първият ми инстинкт е да се оправдая съвсем справедливо.

Но тук изобщо не става въпрос за това.

— Леле — засмивам се притеснено и бързам да вляза в роля. — Не е за вярване, че съм забравила. Мислех само за тази вечер и съвсем ми излезе от ума.

— Няма страшно — отвръща той със стегнато гърло, все едно престорената снизходителност му причинява болка. — Не си единствената закъсняла, затова реших да удължа крайния срок.

— Благодаря, професоре.

Максим отвръща с тихо сумтене.

— Ела да я оставиш утре. Знаеш къде да ме намериш.

— Разбира се. Още веднъж благодаря.

Без да ми продума повече, той отново се обръща към Ардън.

— Приятно ми беше да се запознаем. Простете, че се натрапих така.

Преди Ардън да е отговорил, Максим се завърта на пети и си тръгва. Върви към изхода на двора, а аз изпивам с поглед всяко негово движение. Не знам какво да мисля — да му бъда признателна, да се ядосам? Наистина ли си тръгна и ме остави просто така? Без да каже нищо?

Не че бих го чула. Тълпата избухва в аплодисменти след заключителните благодарности на майка ми.

— Трябва да ѝ се притечем на помощ — изтъква Ардън. — Иначе с часове ще я карат да се снима с този и онзи.

— Тя знае как да се измъкне тактично, когато пожелае.

В този ред на мисли…

— Извини ме, но ще отида да предам на шофьорите, че скоро ще е готова да тръгне. Едва ли ще се задържи дълго тук.

Той ме поглежда втренчено, сякаш се досеща, че крия нещо.

Или че го лъжа в очите.

— Кога ще се видим, за да обсъдим покупките на Вероника?

Преглъщам раздразнената въздишка, която напира да излезе.

— Вечеря в петък? — предлага Ардън.

Дори не се замислям дали съм свободна тогава. Интересува ме единствено разстоянието между мен и Максим, което расте с всяка изминала секунда.

— Звучи ми добре — придавам си усмивка, за да разведря атмосферата и да смекча факта, че го зарязвам. — Прати ми подробностите на лично съобщение.

С тези думи и без да поглеждам назад, аз тръгвам към изхода след Максим. Тук навалицата е по-рехава, но пак не го виждам никъде.

— Мамка му — мърморя под нос. Изгубила съм го.

Минавам през главния вход на библиотеката и хвърлям поглед към съседната сграда. Всички прозорци на сградата „Арчър“ са тъмни, с изключение на един, който е слабо осветен и до болка познат. На четвъртия етаж.

Докато изкача стълбите и стигна до кабинета на Максим, оставам без дъх, но не и без надежда. Вратата е открехната.

Виждам го през пролуката — стои неподвижно, опрял ръка високо на прозореца, а с другата държи чаша, пълна с кехлибарена течност.

Бутвам вратата и тихото скърцане проехтява като гръмотевица в притихналата сграда. Максим се обръща стреснато.

Облягам се на рамката и си давам миг, за да се насладя на гледката. Съблякъл е сакото и е разхлабил сатенената вратовръзка. Косата му е все така вързана на опашка и открива лицето му и емоциите, които пробягват по него.

— Реших, че съм те изгубила — обаждам се тихо.

Той гаврътва съдържанието на чашата и отново се обръща към прозореца.

— Разстроен си. — Влизам в стаята и затварям вратата след себе си. — Заради Ардън.

— Твоят приятел? — Не ми убягва леденото ударение, което поставя върху съществителното.

— Не ми е приятел. Не знам защо се представи по този начин. Познат е на майка ми, двамата работят заедно. Това е.

— Разбира се — мърмори той.

Правя още една крачка към него.

— Казвам ти истината.

— Затова ли дойде? Да ми кажеш истината? — Все още говори на прозореца и този факт, в допълнение с намеците му, бързо ме влудява.

Пристъпвам още по-близо. Достатъчно близо, че да го докосна.

— Дойдох, за да те видя.

Мълчанието се проточва още малко, след което Максим накланя глава и ме поглежда напрегнато. Облягам длан на стената в търсене на опора, на буфер, който да поеме част от копнежа и обидата, насъбрали се в сините му очи. Цветът им е като на среднощно гробище, а моите мисли препускат в синхрон с неговата безнадеждност. Аз обаче изтиквам припряно чувствата си — все пак съм натрупала богат опит през годините — и изправям рамене.

Поемам си дълбок, пречистващ дъх, дръпвам ръка от стената и посягам към него. Нова вълна от емоции се опитва да срине самообладанието ми, но аз се стягам и нежно докосвам красивото сребърно копче за ръкавели на китката му.

— Официалните дрехи ти отиват.

— А ревността? И тя ли ми отива?

Вдигам глава, примигвам и овладявам изражението си. Не хукнах след него, за да се караме. Няма да се хвана на въдицата.

— Всичко в теб все повече ми харесва. Дори онова, което откривам неочаквано.

Той вдишва дълбоко, а после издишва бавно.

— Кара…

— Максим? — Толкова е приятно да изрека името му. Особено сега, когато сме сами и мога да се престоря, че това е моят дар за него, моето приношение, молитва, обожание. — Отнасям се сериозно към случващото се между нас. Какво трябва да направя, за да ти го докажа?

Той присвива очи и съзирам вътрешната борба в тях още преди да съм я доловила.

— Добре тогава — предава се той. — Сподели ми нещо за себе си. Каквото и да е. Искам да те опозная по-добре от всички онези случайни хора, които четат за теб в списанията.

— Вече ме познаваш. — Абсолютната истина е, но знам, че тя не е достатъчна. Че няма да го задоволи. Не и този път. — С кого си най-близък в живота си?

Той примигва объркано.

— С Джеси, предполагам.

— Заради случилото се, когато сте били малки?

— Не само. Бяхме приятели и преди злополуката. Ще ми се да мисля, че още щяхме да сме такива и без нея.

Усмихвам се, щом усещам тънките нишки на собствената ми зараждаща се ревност. Човекът, който ми е най-близък, е забранен плод. В какъвто би се превърнал и Максим, ако някой разбере за отношенията ни.

— Защо ме питаш? Нали уж трябваше да говорим за теб?

— Знам. — Затварям очи с въздишка. — Моят най-близък човек е дядо ми.

— Джовани Валари? Сценаристът?

Кимвам.

— Живее в къщата за гости на майка ми в Бевърли Хилс.

Никой не говори с него, защото е забранено. От години ходя тайно при него и измислям всякакви начини, за да се срещаме, без да си навлека неприятности. До ден днешен.

Той присвива очи.

— Но той ти е дядо. Защо, за бога, ти забраняват да се виждаш с него?

— Когато бях малка, двамата бяхме много близки. После нещата се промениха. Така и не разбрах защо. В момента обаче положението е такова.

— И ти го приемаш? — клати глава Максим и знам, че нямам какво повече да кажа, за да му помогна да го осмисли. Той обаче заслужава да знае срещу какво сме изправени.

— Важното е да разбереш, че същото ще се случи и с теб. Ако разберат за нас, няма само да цъкат неодобрително с език и в крайна сметка да се примирят. Ще ни забранят да се виждаме.

Това се е опитвала да ти каже Кел.

Той стисва зъби.

— Защото не съм някаква богата знаменитост? Защото не мога да те кача на яхтата си и да позирам за снимки на червения килим?

Отбранителната нотка в думите му къса сърцето ми.

— Не — възразявам веднага. — Уверявам те, че изобщо не е това. Семейството ми вече има много пари, толкова много, че не знае какво да прави с тях. Толкова много, че губят значимостта си в сравнение с други неща.

— Какви?

— Неща като… традиция… контрол… власт.

— Не разбирам какво общо има това с теб. С нас.

Има, и още как.

Но не мога да го изрека на глас. Той не разбира и никога няма да разбере. Не му е разрешено и никога няма да бъде.

Вдигам ръка и галя нежно брадата му.

— Когато сме заедно, не мисля по въпроса. Университетът винаги е бил моето бягство от онзи свят. Ти обаче… се превърна в нещо повече от бягство.

Толкова повече…

Дълбоко в себе си знам, че любовта ми към Максим ще ме съсипе. Нищо добро няма да излезе от тези редки мигове заедно, ако не броим блаженството, когато ме докосва.

Утехата на компанията му.

Това блаженство.

Тази утеха.

Този рай, която прогонва Ада, за който съм отгледана.

Съдбата, заради която съм зачената.

— Какво съм аз за теб?

С него се чувствам по-внушителна, чувствам се като себе си.

И дори да не е завинаги… ще се възползвам.

Прехапвам устни и въртя разсеяно копчето на ръкавела му.

— Напоследък започвам да си мисля, че мястото ми е при теб. Поне в момента. — Минутка. Час. Колкото ни е отредено. — И не мога да се откъсна или да стоя настрана.

В първия миг Максим не помръдва. После улавя мълчаливо ръцете ми и се обръща към мен.

— Животът ми винаги се е въртял около самоконтрола.

Откакто се помня. Но когато става въпрос за теб… — присвива леко очи. — Честно казано, никога не съм се чувствал толкова безсилен. Щом ти влезеш в стаята, самоконтролът ми излита през прозореца.

Плъзвам длан нагоре по гърдите му и усещам ускорения му пулс.

— С мен не е нужно да се контролираш.

Той ме притегля към себе си и съм благодарна, че сме приключили с приказките. Сладката и бавна целувка е прошка и утеха. Знак, че приемаме все по-здравата връзка помежду ни. Предизвикателство срещу всичко и всички, които я застрашават. Нещо повече, напомня ми по най-приятния начин, че няма нищо лошо да се предам на тези моменти заедно с него.

Максим ме повдига с лекота и ме поставя на дълбокия перваз, като избутва няколко книги, за да ни разчисти повече място. Едната пада с трясък на пода, но ръцете му не спират.

Те опипват жадно всеки сантиметър открита кожа и се плъзгат към раменете ми. Сетне се понасят бавно и мъчително към оскъдната коприна, която покрива гърдите ми. Отново поемат надолу, а после и нагоре по бедрата, оголени от високата цепка на роклята. Пристъпва още малко напред и разтваря краката ми с тяло, за да се настани между тях.

Въздишам. Омеквам. Предавам се.

Тази вечер бедното ми сърце преживя неприятни моменти — болка, негодувание и какво ли още не — а сега се е подуло като балон, който ми пречи да дишам. Максим захапва леко линията на челюстта ми и продължава с целувки към рамото ми и свалената презрамка. Покривам ръката му с моята и му помагам да смъкне до долу едната презрамка. После и другата. Гърдите ми са освободени и чувството е страхотно.

Той не помръдва, не диша. Секундите текат мъчително, а очите му ме изпиват с тихо възхищение.

— Ти си най-великолепното създание, което някога съм виждал.

Кожата ми настръхва при тези думи, но аз искам повече, желая го до болка. Нямам търпение да почувствам ръцете му върху себе си. Устните му. Всичко, което би подхранило или облекчило обзелата ме лудост.

— Докосни ме — моля го тихо.

Той го прави — плъзва съвсем леко палец по външната извивка на гърдата ми и описва кръг. Не ми е достатъчно и се каня да повторя молбата си, ала в този миг Максим навежда глава, засмуква зърното ми и го гали с върха на езика си.

Вдишвам рязко.

— О!

Заравям пръсти в косата му и от гърлото му излиза ръмжене, напоено със същата сласт. Моето желание провокира неговото и той се прехвърля жадно на другата ми гърда. Хапе, смуче и ближе, а балонът в гърдите ми всеки миг ще се пръсне.

Няма значение, че пулсирането между бедрата ми разбива на пух и прах всички причини да спра. Преплитам крака около кръста му и инстинктът ми подсказва, че трябва да увелича триенето там. Едно тънко гласче в главата ми шепне, че отивам твърде далеч и го правя твърде бързо, но друг, по-силен глас крещи, че се бавя. Опасността рязко замлъква на фона на желанието, което ме изгаря отвътре. Пламъците са всепоглъщащи и всичко друго е без значение.

Не искам да спирам. Не искам никога да спирам.

Максим вдига глава за нова целувка. Тази е по-брутална от предишните. Сякаш е на косъм да изгуби окончателно самоконтрол. Би трябвало да се притесня, но не става така.

Имам му доверие. Имам доверие на случващото се между нас.

— Кара…

Името ми си пробива път към устните му.

— Не искам да спирам — отвръщам трескаво.

— Добре. Защото искам да опитам още. Искам всичко.

Плъзва ръка по-нагоре, докато върховете на пръстите му не докосват прашките ми.

— Искам да те накарам да свършиш, Кара. Ще полудея, ако не те вкуся.

Погледите ни се срещат. В неговите сини дълбини се чете такава молба, такъв глад. Вече знам накъде ни води, знам го със сигурност. Максим притиска палец към бельото ми и аз потръпвам при тази намек за оргазма, който ми е обещал.

— Кажи да — прошепва той и пак ме гали.

Отговарям със стон, който явно приема за „да“, защото ме вдига от перваза и ме премества върху ръба на бюрото си.

Без да откъсва поглед от мен нито за миг, Максим сваля бикините ми и ги захвърля настрани. После се смъква на колене и прокарва горещия си език по вътрешната страна на бедрата ми. Цялата треперя. Някъде насред този сладък хаос си давам сметка, че не става дума само за похот. Има страх, очакване и всичко останало, всичко забранено, което Максим пробужда в мен. Всичко забранено и грешно, което вършим и което изглежда толкова естествено и правилно. Съвършено в пълния смисъл на думата…

Той вдига глава и ме поглежда напрегнато.

— Цялата се тресеш, Кара.

— От нерви е.

Думите излизат твърде задъхано и бързо. Сигурна съм, че той се досеща за всичко, което не изричам на глас. Вероятно осъзнава каква граница се каня да прекрача с него. Граница, която досега не съм прекрачвала. Самата мисъл за това винаги е била твърде опасна. А и не бях срещала никого, заради когото да поема този риск.

Максим застива и вибрациите помежду ни се променят.

Стават по-плътни. Всичко е някак по-истинско. По-значимо.

— Можем да спрем. Ако не си сигурна…

Клатя глава. Той спира за миг, сякаш претегля думите ми… или истината в тях.

— Добре съм — заявявам уверено. — Сигурна съм.

Максим поставя ръка на корема ми и я поднася към гърдите ми. Сключва вежди, щом долавя с дланта си пулса на галопиращото ми сърце. За миг се плаша, че реакцията ми и страхът ми ще го спрат…

— Легни, красавице.

Слава на небесата, не го спират.

Той ме бутва нежно назад, мълви задъхано, а вътре в мен се случват чудеса. Гърбът ми се изпъва върху широката дървена повърхност и в главата ми отеква оглушително нов пристъп на желание. Щом устните и езикът му намират най-чувствителното ми местенце, се изстрелвам в ново измерение.

Извивам тяло с накъсан вик. Хълбоците ми се движат по собствена воля. И двамата подхващаме извечната борба за надмощие. Изпитание за сила и воля. Търпение и глад.

Усещам как светът ми се накланя опасно дори когато той ме приковава оголена и все по-замаяна с всяка атака на езика си.

Натискът, който доскоро чувствах само в гърдите си, сега е навсякъде. Пулсира по крайниците ми. Събира се дълбоко в корема ми.

— Максим…. Ах! — Ръцете ми се откъсват от косата му, отмятат се назад, разпиляват купчините листове и най-сетне сграбчват жадно ръба на бюрото.

Оргазмът ме връхлита твърде бързо. Едновременно болезнен и прекрасен в своята сила. Измъченият стон на Максим налива масло в огъня на виковете ми. Удоволствието всеки миг ще ме помете. Когато и последните приливи на делириума се разливат в мен, чувам собственото си скимтене.

— Ела тук — изхриптява Максим.

Помага ми да се надигна, така че устните ни отново да се сблъскат. Между нас вибрира поредният тих стон. Максим пъхва пръсти в косата ми, накланя главата ми и двамата оставаме без дъх.

Щом обаче най-сетне се разделяме за миг, изражението му се променя. Озадаченият му поглед снове по лицето ми.

— Кара… очите ти.

Поемам си рязко дъх, обръщам глава и бързо свеждам поглед. Ако върховното удоволствие ми се отразява като яростта, значи Максим току-що е видял огъня в очите ми.

Поредният неприятен симптом на моята биология, който съм се научила да крия. Симптом, който трябваше да взема предвид, преди да стигна толкова далеч с Максим.

— Какво не е наред? — настоява той. — Кара?

— Всичко — прошепвам.

— Какво? Защо?

Не отговарям. Защото, ако отворя уста, рискувам да му призная всичко.

Къде ми беше умът, по дяволите? Какви ги върша, мамка му!

Максим посяга, за да погали ръката ми, и насочва погледите ни към браздите, които съм издълбала върху бюрото му.

А той се тревожеше, че може да ме нарани в страстта си?

С този въпрос отговарям на първия.

Работата е там, че изобщо не мисля. И в това е проблемът.

— Съжалявам — прошепвам немощно. — Трябва да си вървя.

Оправям роклята си, измъквам се от обятията му и грабвам прашките си от перваза на прозореца.

Дори не мога да го погледна. Не мога да се сбогувам. Мога само да избягам.