Кръвта на Зевс

Четвърта глава Максим

— По дяволите.

Не за пръв път тази вечер изругавам през стиснати зъби.

Нито откакто се измъкнах през прозореца на кабинета на Сара, изкачих пожарната стълба и се озовах на покрива. Няма да е и за последен.

Къде ми беше умът, мамка му?

Сигурен съм, че и тази реплика едва ли прекосява главата ми за последен път. Не разполагам с отговор, защото умът ми нямаше нищо общо със силата, която ме накара да прекося книжарницата и да навляза в личното ѝ пространство насред суматохата — и то след като цял ден се опитвах да прогоня всяка мисъл за момичето от главата си.

Освен една.

Студентка. Ръцете долу.

Което не ми помага особено в момента. Чувствам се като разбъркан пъзел и нито едно парченце не е на мястото си.

За разлика от по-рано, когато я държах в прегръдките си и всичко беше наред.

От много отдавна не се бях чувствал толкова уравновесен.

Ругая под нос и сядам на бетонния корниз около големия външен климатик на сградата. Ръмжа гърлено и отмятам ядно косата от лицето си.

— Стегни се, Кейн.

Нощта моментално поглъща думите ми. Дори във вторник вечер центърът на Лос Анджелис чак сега се събужда. Хората се смеят. Ресторантите посрещат клиенти. Автомобилните клаксони врещят. Местна рокбанда загрява в един бар три врати по-надолу. Репетират парчето „Не стой толкова близо до мен“.

Че как иначе.

Точно когато си мисля, че положението не може да се влоши повече, вратата откъм вътрешната стълбищна клетка на сградата се отваря. По покрива се разлива ярка светлина и от нея изплува силует. Дребна жена с дълга коса, сплетена на множество плитчици.

— Ето къде си бил.

Редж прекосява разстоянието помежду ни и се тръшва до мен.

— Знаех си, че ще те намеря тук.

Подръпва крачолите на широките черни панталони, които най-вероятно Сара я е принудила да облече. Гримасата ѝ издава отвращение, все едно е сложила нещо, оплетено от паяци. Потничето и късото сако също стават жертва на негодуванието ѝ — не ги оставя на мира и се чеше, сякаш няма търпение да ги съблече. Наблюдавам мълчаливо как се гърчи в тоалета си. Не съм свикнал да я виждам така — тези дрехи рязко се различават от удобните работни панталони и тениските с книжни щампи, които Редж носи като униформа още от онзи далечен ден преди деветнайсет години, когато за пръв път влязох в книжарницата.

По онова време бях уплашено хлапе без приятели. Тя зареждаше секцията с бестселърите и когато ми каза, че ако ѝ помогна, мога да си взема безплатна книга по мой избор, се роди едно приятелство.

Оставям я да се мъчи с дрехите си още минута, преди най-сетне да наруша мълчанието:

— Какво правиш тук? Не трябва ли да си долу при гостите?

Тя сумти изнервено.

— Май не съм единственият, който се е уморил от тълпата — подхвърлям.

— Не си — признава тя и се засмива горчиво. — Най-странното е, че Мелора Хол изглежда най-нормалната от всички.

Изненадвам се, но все пак съм добре запознат с предразсъдъците.

— Може би най-мощните гласове в джунглата не изпитват нужда да се доказват.

Тя откъсва поглед от светлините на града и обръща поглед към мен.

— Или тъкмо обратното.

Застивам.

Втренчила се е в мен. Разбира. Знам, че разбира. Знае, че мисля почти ежедневно за това. Да съм гигантът в стаята е крайно ограничаващо в много отношения и ме лишава от свободата да правя каквото си поискам. Налага се постоянно да доказвам на света, че съм по-силен от инстинктите си. И постоянно да внимавам да не изпочупя порцелана.

Или стените.

Или хората.

— Наистина ли искаш да научиш защо съм тук? — пита Редж.

Ето пак. Спокойният ѝ, съсредоточен поглед ме смущава и ме кара да се гърча в дрехите по-лошо и от нея.

— И да не искам, пак ще ми обясниш.

Тя се подсмихва и ме побутва с рамо.

— Тук съм заради теб.

Свивам рамене с надеждата да си придам небрежен вид.

— Исках да подишам малко чист въздух. Това е. Добре съм.

Честно.

Изобщо не съм добре, но се надявам Редж да се върже на думите ми. Вътре в мен цари пълна бъркотия. Раздира ме противоречивият хаос, който не бих могъл да обясня на тази мила и безрезервно вярна жена.

— Не си добре — отговаря равно тя. — Не съм сляпа. Видях те с онова момиче, Валари.

Казва го така, сякаш е напълно наясно, че мислите за Кара обстрелват фронталния ми лоб вече от час.

Поредното цунами от спомени връхлита либидото ми.

Гъстата навалица долу. Меката кожа в тънка лятна рокля на сантиметри от мен. Ароматът на тази кожа — упойващ коктейл от рози, канела и пушек. Същата жар, разгоряла се в големите ѝ кафяви очи, които ме поглъщат, сякаш двамата сме единствените оцелели дървета в обхваната от пламъци гора.

Да си играеш с огъня обаче е опасно. В повечето случаи някой изгаря.

Обръщам глава настрани.

— Не е каквото изглежда.

— Искаш ли да го напишем на надгробната ти плоча?

— Беше шумно и пълно с хора. — Пъхам ръце в джобовете на панталона си, което не е лесно, когато седиш. — Грешно си разтълкувала видяното, Реджина.

Тя вдишва толкова рязко, че прозвучава като подсвиркване.

— Сериозно ли ме нарече Реджина? Много смело от твоя страна. Дори великият Максим не е застрахован от течен сапун вместо сметана в следващата си чаша кафе.

Опитвам се да не се разсмея. Редж обикновено поема първата смяна в книжарницата и именно тя ми приготвя латето, за което се отбивам всяка сутрин напът за кампуса.

Иначе казано, знам, че е в състояние — и не би се поколебала — да изпълни заканата си.

— С цялото ми уважение, госпожо Никиан, но нищо не сте видели.

Тя извива тъмна вежда.

— Както никога не виждам как крадеш курабийки от витрината?

Този път се разсмивам искрено.

— Нещо такова.

Затварям очи и впрягам всичките си сили, за да скрия истината, преди отново да срещна пронизващия ѝ поглед.

— За последен път, каквото и да си видяла…

— Преди да ме излъжеш, си спомни, че те познавам открай време. А сега ми кажи защо флиртуваш с момиче от семейство Валари.

Набляга особено на името и аз стискам отбранително челюст.

— Защо фамилията ѝ те дразни толкова?

Тя присвива едва доловимо очи.

— Да приемем, че съм любопитна. Нищо повече — посяга и ме потупва нежно по бузата. — От друга страна, момичето очевидно не е достойно за теб.

Редж свива устни в полуусмивка и гръмотевицата в гърдите ми се превръща в топла мека буца. По дяволите.

— Наистина заслужаваш някоя по-добра от нея. — Изведнъж самодоволната ѝ усмивка изчезва, пометена от някаква нова емоция. Нещо, което се стоварва безмилостно върху сетивата ми. Дори насилствено. — Много по-добра.

Последните ѝ думи отново ме напрягат.

— Това ми е последната грижа, Редж.

— Какво тогава те притеснява?

Мислите ми пак препускат, устремени към хубавото момиче долу — онова, което не бива да докосвам при никакви обстоятелства. Отдавна разбрах, че не мога да разчитам на самообладанието си, стане ли въпрос за хора. Въпреки нарастващия ми копнеж за контакт… и повече.

— Тя е добро момиче. Въпреки репутацията си. — Присвивам очи и млъквам, преди да съм задълбал в темата. — В момента не ми е до връзки — завършвам пораженчески.

— Заради Джеси е, нали? — пита Редж и освен обичайното раздразнение в гласа ѝ отеква нещо ново. Предизвикателна нотка.

Отговарям с мълчание. Взирам се в градския пейзаж и плъзвам поглед по покривите към простиращия се отвъд океана мрак. Този течен хоризонт обикновено ми вдъхва странно чувство за увереност и покой. В момента обаче символизира всичко, което не знам за света. И за себе си.

— Минаха толкова години, а още не си си простил — отронва Редж.

Събирам смелост да я погледна и се готвя да ѝ обясня, че няма да има прошка. Тихата ожесточеност и отдаденост в очите ѝ обаче ме спират.

Парализирах най-добрия си приятел. Едва не го убих.

Непростимо е.

Поемам си предпазливо дъх. После още веднъж. Мъча се да сдържа вътрешната тирада, която напира да се излее на свобода, и да я заменя с нещо, което Редж да приеме. Тя го заслужава, но така и не успявам да изрека нужните думи.

Двете със Сара никога не са ме разочаровали, още от първия ден, когато влязох в книжарницата, питайки се дали някой ще ме възприеме отново като нормален човек. Не и след онова, което сторих на Джеси.

Няма значение, че беше неволно. Че само си играехме с грубоватата енергия на осемгодишни деца. Той пострада, а аз вече не бях същият.

— Прости и забрави — отсичам накрая — Ами ако не можеш да забравиш? — Потърквам челото си с два пръста и ги забивам до болка в кожата. — Никога няма да забравя случилото се. Дори да не виждах постоянно Джеси, пак не бих могъл да залича онзи ден от спомените си.

Онзи ден.

Същият, който обитава кошмарите ми и до днес.

До най-малката подробност.

Пчелите, които жужат над детската площадка. Топлият вятър, носещ уханието на ранното лято. Шеметният вкус на свободата. Лятната ваканция беше започнала и с Джеси имахме големи планове.

Планове, на които сложих край. Завинаги. За един миг. През онзи ден.

Последваха го още по-ужасни дни. Объркване. Вина. Страх.

Никой не ни казваше какво ще стане с Джеси. Доста по-късно научих, че няма шанс гръбначният му стълб да се възстанови.

Че до края на живота си ще се придвижва с количка. Че ще го избутат от болницата, а той ще ме засипе с глупави шегички, за да не доловя буцата в гърлото му и невъзвратимата тъга в очите му…

— Било е злополука, Макс. Бил си на осем!

— Няма значение — процеждам през зъби.

— Разбира се, че има зна…

— Не, няма! — Извръщам глава и се засилвам, за да фрасна бетона. Той се пропуква и моментално ме обзема съжаление.

Уж се заклех да овладея импулсите си, а ето че бетонът се рони като пясък под юмрука ми. — И с нищо не променя резултата.

Редж издиша шумно и с раздразнение.

— Всички допускаме грешки, Максим. Животът е пълен с грешки. Всички сме правили неща, от които се срамуваме.

— Не е толкова просто.

Не беше обикновено недоразумение или неловък момент, който да не ми дава мира нощем. На света не съществуват достатъчно добронамерени думи или усмихнати погледи, за да смекчат ненавистта, която изпитам към себе си, що се отнася до Джеси.

— Сериозно? Или категорично си решил да се правиш на мъченик и отказваш да се примириш с нещо, което Джеси отдавна е приел?

— Откъде си толкова сигурна, че го е приел?

Тя ме поглежда многозначително и дръзко. И двамата знаем, че е права. Джеси обича живота. Направи този съзнателен избор, защото не иска да бъде жертва или обект на нечие съжаление. Повече от всеки друг се опитва да тласне и мен към него. Приел е състоянието си и очаква аз да постъпя по същия начин.

Осъзнавам го, но дълбоко в себе си не мога да го приема.

Ако забравя за случилото се, сякаш ще изкуша съдбата отново да ме постави в същата ситуация. Не бих могъл да живея с това.

Умълчаваме се, а Редж отпуска глава назад и затваря очи.

Мънистата в плитчиците ѝ улавят сиянието на уличните лампи и блещукат по главата ѝ като лилави и сини звезди.

Побутвам я приятелски с рамо, колкото да се разсея от мрачните мисли.

— Ако Сара разбере, че и двамата сме се скрили на покрива, много ще се ядоса.

Редж се усмихва.

— Така е. Освен това съм сигурна, че ако не се върнеш долу в най-скоро време, ще трябва да отдели Джеси с лост от малката му обожателка.

Ставам и се протягам, за да разкърша схванатите си мускули.

— Едва ли ще се наложи. Но за всеки случай ще му хвърля едно око.

Протягам ръка и ѝ помагам да се изправи. Тя обаче не я пуска веднага. Вместо това ме приковава с поредния поглед, който изразява много повече от обичта и загрижеността ѝ. В него се чете непоколебимост, която ме изнервя. Нямам търпение да сложим край на този разговор.

— А момичето?

— Тя ми е студентка, Редж. Отидох да я поздравя. Зарежи, става ли? — Моля те, моля те, зарежи темата.

— Харесваш ли я?

Изпъшквам и сериозно се замислям дали да не хукна към вратата. Уви, невъзможно е да надбягам Редж, камо ли да избягам от разговор, който е решила да проведе докрай.

— Разбира се. Като студентка. — Въздишам тежко. — Мамка му, не знам. — Прокарвам трескаво пръсти през косата си и си напомням да млъкна, преди да съм връчил още муниции на Редж.

— Затова ли се качи на покрива?

— Не, просто…

Каня се да ѝ замажа очите с оправданието, че съм искал да се отделя за малко от тълпата, също като нея, но имам чувството, че няма да ми повярва. Стискам леко ръката ѝ и отдръпвам моята.

— Просто съм различен, Редж — казвам накрая. — И двамата го знаем.

— Няма нищо лошо да си различен.

— Има, ако си като мен.

— Дълбоко грешиш. — Редж се залюлява на пети, хвърля ми суров поглед и скръства ръце. — Един ден някой ще ти докаже по най-добрия начин, че грешиш, независимо дали си готов, или не. Вероятно няма да е това момиче, но рано или късно ще се случи. Ето защо искрено те съветвам да се подготвиш психически, Максим Кейн.

Усмихвам се насила, за да прикрия силния страх, който пропълзява във вътрешностите ми. Страх, че може и да е права. Че въпреки всичките ми усилия, някой ще скъси опасно дистанцията. Страх, че може и да му позволя.

Защото тези страхове — проклети да са — вече са добили образ. Красив и незабравим образ.

И той принадлежи на Кара Валари.