Кръвта на Зевс

Трета глава Кара

Отдръпвам рязко ръка, когато неговата бръсва моята.

Отначало горещата вълна поражда тревога, а после се превръща в нещо далеч по-притеснително, щом осъзнавам кой стои до мен. Професор Кейн… добре де, Максим.

Любезният му жест не е придружен от приятелска усмивка.

Сякаш и той е доловил обмена на пареща енергия. Което, разбира се, е невъзможно. Нормалните хора не притежават моя усет… само дето той изглежда така, както се чувствам аз — зашеметен и очарован.

Свежда поглед към книгата, все едно томчето го е обидило с нещо, и ми я подава. Вземам я и внимавам ръцете ни да не се докоснат.

— Благодаря.

Той мълчи, а синият му поглед ме пробожда, като че ли съм задача, която не може да реши. Проблемът е, че книжарницата е претъпкана и нямаме друг избор, освен да стоим на педя един от друг — близост, която ми се струва твърде интимна. Тя ми дава възможност да забележа детайли, които са ми убягнали преди. Наситеният тъмносин пръстен около ирисите на очите му. Релефните мускули на ръцете му под навитите ръкави на ризата. И най-вече косата, която се спуска на рошави медни вълни под раменете и му придава дивашки вид — нищо общо със спретнатия професор, с когото се запознах вчера.

Откъм далечния край на книжарницата писва развълнуван фен на Пайпър Блу и прорязва всеобщата суматоха. Максим поглежда натам за миг, след което отново насочва вниманието си към мен и книгата в ръката ми.

— Задължителна литература?

Примигвам няколко пъти, докато осъзная какво ме пита.

— О. — Пъхвам тежкото томче с твърди корици под мишница. — Не точно. Просто ми се стори интересна.

Крайчето на устата му се извива нагоре.

— Гръцките ритуали са интересни?

— Следвам класическа…

— Да, знам. Класическа филология. Вече ми го каза. — Подпира лакът на ръба на рафта, посветен на Римската империя. — Прави ми впечатление, че всички тук са дошли да позяпат знаменитостите, а ти витаеш в собствения си малък свят.

— И го намираш за интригуващо?

Кобалтовосините пръстени стават още по-наситени.

— Да.

Плъзвам пръст по гръбчето на книгата и се мъча да запазя самообладание.

— Затова ли си тук? Да зяпаш знаменитости?

Усмивката му се разширява.

— Не. Собственичките са ми приятелки. Израснах малко по-надолу по улицата. Близки сме си като семейство.

— Както и Пайпър. Двете със сестра ми са неразделни от години.

— Много мило от твоя страна да дойдеш и да я подкрепиш.

Не се сдържам и врътвам очи.

Той се засмива.

— Какво?

— Пайпър си има достатъчно фенки. Не се нуждае от морална подкрепа. А сестра ми държи да ме влачи по разни събития при всяка изникнала възможност. Уж обеща да ме закара у дома след лекциите, а виж къде се озовахме.

— Леко сте се отклонили.

Бърча нос.

— Съвсем леко.

— Би могла да си тръгнеш.

Свивам рамене.

— Обичам книгите.

— Личи си. Как ти се отразява Данте?

Усещам как бузите ми поруменяват, макар че не би трябвало. Въпросът му е най-обикновен.

— Харесва ми — успявам да изрека накрая.

Следващите му думи прозвучават по-ниско. Почти… интимно.

— Не е необходимо да го казваш само защото съм ти преподавател.

— Не бих излъгала за подобно нещо.

Максим свежда поглед от очите ми към книгата, а после и към други части от мен. Поемам си дъх на пресекулки, защото цялата тази история опасно наподобява флирт. С моя преподавател. Не че имам бог знае какви морални скрупули по въпроса, но истината е, че не мога да се забърквам с никого. Особено с Максим и ласкавите му очи, наелектризиращото му докосване и устата му, която изглежда толкова мека…

Ужас.

Внезапно някой ме блъсва в гръб и аз политам към масивната му снага. Максим мигновено ме обгръща с ръце, преди да съм политнала встрани към заобикалящите ни хора.

— О, боже, много съжалявам! — възкликва някой.

Чувам извинението като от километри, защото слухът ми улавя единствено неговото дишане и затаения му дъх, когато ме притиска към себе си. Голямата му и топла ръка е поставена на кръста ми. Уханието му ме облива като летен дъжд. Сетне задъханият му, нисък глас прозвучава в ухото ми:

— Мамка му.

Едва доловим шепот. Дума, която по-скоро усещам, отколкото чувам, докато се мъча някак да обработя сетивната експлозия от близкия контакт. Сърцето ми бие развълнувано, сякаш в отклик на нова лека дрога, създадена с цел да ме държи будна и във върхова форма през цялата нощ. Опирам длан в широката му гръд и призовавам самообладанието си.

Успокой се. Съсредоточи се.

Ала не са просто пеперуди в стомаха. Не, това е феникс, разперил криле. Мълниеносно привличане, което не мога да отхвърля с лека ръка. Оголена жица, която не искам да пусна, а трябва, непременно трябва да я пусна, преди да си е въобразил нещо.

Стъпвам здраво на пода и отстъпвам крачка назад.

Разделяме се и вдигам глава с печален поглед. Редно е да му благодаря за бързите рефлекси, но думите така и не стигат до устните ми. Изведнъж кожата ми пламва и се разгаря ярко, като жарта в очите му. Тогава си давам сметка, че псувнята отпреди миг не е била насочена към смотаняка, който се блъсна в мен. Мисля, че всъщност я изрече неволно.

— Добре ли си? — пита той и дрезгавият му глас се разлива по кожата ми. И по други места.

— Добре съм.

Твърде добре. Направо в еуфория. На крачка да му разкъсам дрехите.

Би трябвало да му благодаря, задето ме хвана, преди да падна. А после би трябвало да си тръгна и да положа всички необходими усилия никога повече да не се приближавам толкова до него.

— Кара. Ето те. Най-сетне.

Драматичният тон на сестра ми разваля магията. Максим прокарва пръсти през косата си, а Кел спира до нас, облечена от глава до пети в „Гучи“.

— Цяло чудо е, че папараците успяват да те снимат от време на време. Вечно се криеш на странни места. Далеч от всичко интересно — не спира да бърбори тя.

Преди да съм ги запознала, Максим казва нещо, което не разбирам, обръща ни гръб и се отдалечава в тълпата.

Увеличаващото се разстояние помежду ни ме изпълва със смесени чувства. Едно тънко гласче ми напомня, че утре ще го видя на семинара, което не би трябвало да ме вълнува до такава степен. Не и при положение че едва не припаднах от удоволствие след няколко секунди телесен контакт.

Напразно се опитвам да откъсна очи от него — добира се чак до другия край на книжарницата и застава там, възможно най-далече от мен. Мъдро. Трябва да си го напомням постоянно, поне още хиляда пъти.

Обещавам си, че и занапред ще сядам на последния ред в аудиторията. Това не бива да се случва отново. Той е твърде опасен за самоконтрола ми.

— Хайде. Да отидем да ни сни… — Дълбоките кафяви очи на Кел се разширяват съвсем леко. — Леле. Надушваш ли го?

Обръщам глава към нея.

— Кое?

Тя разширява ноздри и души настървено въздуха.

— Сласт и… — Смръщва вежди. — Тревожност?

Облизвам нервно устни.

— От мен е. Разтревожена съм.

— Знам как миришеш, Кей-демонче. Не беше от теб.

— Не ми викай така.

Тя изящно отмята през рамо лъскавата си черна коса.

— Кара, ти си единствената сред нас, на която трябва ѝ да се напомня редовно какво представлява.

— Хубаво, но все пак сме на обществено място.

Дори не мога да размахам ръка в демонстративен жест, без да перна някого.

— Нима обществото не ни е наричало с по-лоши имена?

Врътвам очи и въздъхвам.

— Все едно.

— Е… — Кел плъзва поглед по навалицата. — Кой беше прелъстителният господин? Не е в стила ти да въртиш мъжете на малкото си пръстче.

— Никой. Един мой преподавател. Не е каквото си мислиш.

Сочните ѝ червени устни се разтварят потресено, щом очите ѝ откриват Максим в тълпата.

— Шегуваш се. Този ти е преподавател?

— Да — изсъсквам тихо и му обръщам гръб с горестната надежда, че няма да забележи как най-поносимата от братята и сестрите ми го сочи и зяпа като някое невъзпитано дете.

— Я почакай — изрича сподавено тя. — Това ли е секси професорът по литература? Мамка му. И аз направих опит да се намърдам в курса му. Вместо това ме сложиха при някаква дърта вещица, дето си пада по Уитман.

— Кел, професор Фъргюсън е лауреатка на множество награди за поезия.

Тя махва пренебрежително с ръка.

— Хич не ми пука. Другата тема ми е много по-интересна… — Оглежда ме преценяващо, сякаш търси улики по мен. — Да не би да го сваляш? Честно казано, не вярвах, че някога ще те видя да флиртуваш за оценка. Не е в стила ти.

Шумната навалица поглъща ръмженето, което клокочи дълбоко в гърдите ми, но не и безразсъдните думи на сестра ми. Тях би могло да ги чуе всяко любопитно ухо. А тази вечер, когато репортерите и фотографите са се смесили с тълпата като пчели в кошер, книжарницата гъмжи от хора, потриващи ръце за някоя нова клюка по адрес на семейство Валари.

— Досега съм имала една-единствена лекция при него, така че — не. Да не споменавам, че… сещаш се. — Описвам малки кръгове с ръка и вдигам поглед към книжните рафтове до мен.

Де да можех да се скрия между томчетата. Или да намеря тайна врата в тази омагьосана книжарница, която да ме отведе далеч от Лос Анджелис, в някое друго измерение на реалността, където животът ми не е предначертан.

— За какво говориш, по дяволите? — Съвършеното лице на Кел се е свъсило в недоумение.

— Обещана съм. Както и ти, впрочем. Или си забравила тази дребна подробност?

Тя скръства ръце и отклонява поглед. Не е забравила. Точно Кел никога не би подценила клетвата, с която сме обвързани още при раждането си.

— Междувременно обаче можеш да правиш други неща — мърмори тя под нос, колкото да каже нещо. Не звучи убедена.

— Какъв е смисълът?

Емоциите ми, както и всички основни импулси, са твърде раними и незащитени. Не мога да правя секс с когото и да било. Колкото и да мразя факта, че съм Валари, не мога да се преструвам, че не съм такава.

Когато хората нарушават клетвите си, нечии чувства биват наранени. Нечии сърца биват разбити. Когато демон наруши клетвата си, някой понася наказание.

Кел почуква по зъбите си с лакирания си нокът.

— Аха. — След миг очите ѝ грейват. — Е, когато срещнеш когото трябва и си изпълниш дълга, можеш да се хванеш с когото си пожелаеш. Трябва само да си завършиш глупавото образование и да продължиш по план.

— А ти защо не продължиш по план? — питам я раздразнено.

Тя сумти.

— Ще. След време. Все някога ще улегна, но преди това ще си дам възможно най-много време. Все пак не съм стара мома като теб.

— По-малка си от мен с година.

Тя свива леко пораженчески рамене.

— Мразя хората да ми казват какво да правя. Може би след няколко години няма да ми пука толкова.

Едва ли.

Ако трябва да бъда честна, тревогите на Кел са огледално отражение на моите. Нямаме представа с кого ще ни съчетаят, когато настъпи моментът.

Обаче всички пълнокръвни демони, които познавам, са като излети по калъп. Нахални, харизматични и сериозни противници.

Талантливи лъжци с избухлив нрав, изпратени, за да подсилят кръвната линия, която моите човешки предци са отслабили.

През по-голямата част от съзнателния си живот се мъча да не мисля за това.

— Хайде — побутва ме нежно Кел, а чертите ѝ са изопнати от същата неизбежност, която е обзела и мен. — Да се махаме оттук.