Кръвта на Зевс

Четиринайсета глава Максим

— Леле-мале! Какъв прекрасен ден.

Коментарът на Джеси — като повечето му изказвания — ме хвърля в обичайната дилема, а именно да плача ли, или да се смея. Той гледа към моравата под прозореца на кабинета си и наблюдава трите момичета, които мързелуват под лъчите на следобедното слънце.

— Вие сте безнадежден случай, професор Норт.

Веселието зад моето подмятане обаче увяхва бързо, щом отварям телефона си. Днес новините в социалните мрежи са посветени изцяло на Кара Валари. Облечена е в модна блуза и червени дънки, а усмивката ѝ е уловена от камерите на благотворителен обяд, организиран от местен център за бездомни животни.

Направо върхът.

Защото упоритите ми усилия да я разкарам от главата си след снощи, които включваха два студени душа, крос покрай канала на Санта Моника и двучасов обяд с най-добрия ми приятел, отидоха по дяволите, издухани в небитието от двайсетина секунди, пълни с кученца, котенца и задника на въпросната жена в прилепнали червени дънки.

А си мислех, че не може да облече нещо по-провокативно от късите панталонки, с които беше снощи.

Исусе Христе.

Снощи.

— Ехо! Земята вика Максим Кейн.

Признателен съм за възможността да откъсна поглед от телефона си.

— Ъ? Какво?

— Кой сега е безнадеждният случай? — Все още се мъча да се съсредоточа върху думите му, когато Джеси мята към мен свръхеластичен гумен ластик, който се лепва за телефона ми със силно плясване. Преди да успея да мигна, малката му джаджа изтръгва устройството от ръката ми и го запраща в неговата. — Опа, я виж ти.

— По дяволите, Джеси.

— И това… и това… Сериозно, Максим Кейн. Да не би да точиш кибернетични лиги по Кара Валари?

— Върни ми телефона.

Той ту го размахва пред очите ми, ту го отдръпва далеч от хватката ми, сякаш сме деца, които се карат кое ще играе първо.

— Най-напред ми разкажи подробно какво стана със сладуранката.

— Не я наричай така.

Благородният рицарски гняв е нещо ново за мен.

— Да сключим сделка — повдига вежда Джеси. — Аз ще спра да говоря, когато ти се разприказваш вместо мен. Да започнем с това, какво се случи онази вечер… у вас.

Прокарвам пръсти през косата си.

— Какви ги вършиш, Джеси? Никога не си ми въртял подобни номера за другите жени, с които съм се срещал.

— Защото никоя от тях не е цъфвала на прага ти в неделя вечер.

— И какво толкова?

Той отново размахва телефона ми над главата си и направо ме вбесява.

— Щом няма подробности за Джеси, няма и телефон за Макс. — Не отстъпва, защото знае, че няма да наруша личното му пространство, освен ако не трябва да го вдигна от количката с изрична и изцяло практическа цел. — Хайде, човече. Угоди ми с някоя и друга пикантна подробност. Не ме оставяй да държа напразно телефона ти и оная ми работа.

— Благодаря ти за ужасяващия образ.

— Да ти кажа ли кое е още по-ужасяващо? Фактът, че през трите години, откакто живеем в онази сграда, не помня да съм виждал друга жена на прага ти, с изключение на чистачката и старата госпожа Уортингтън с нейните сладки.

Мой ред е да извия високо вежди.

— Да не би да ми завиждаш за сладките? Затова ли е всичко?

Джеси присвива очи.

— Става въпрос за теб и здравословните човешки отношения.

Аз не се броя. Говоря ти за онези индивиди, които не биха имали нищо против мъжествената ти брада между копринените им…

— Добре, престани — скачам от любимия си въртящ се стол и заобикалям с бърза крачка бюрото му. — По дяволите, Джеси. Защо така упорстваш?

Той накланя глава и усмивката му изчезва.

— Защото се притеснявам за теб, пич.

— Ходил съм по срещи — обръщам се и присядам на ръба на бюрото. — Отлично знаеш, че в миналото ми е имало няколко… изключителни дами.

— Дааа — провлачва Джеси. — Обаче Уенди от колежа, Тереза от почивната станция и Рене от „Ректо Версо“ не се броят.

— Защо?

— Защото това са древни истории. — изсумтява. — Човече, Уенди е омъжена, Тереза има деца, а Рене се върна в Англия.

— Добре де, добре — потривам брадата си с кокалчета. — Бях зает с други дейности.

— Не — възразява Джеси. — Просто си адски придирчив.

— Знаете ли, че някои мъже все още се придържат към определени принципи, професор Норт? Нарича се кавалерство.

Забавлявам се, като изричам отчетливо всяка една сричка на термина. Джеси се разсмива пресилено, несъмнено за да ми отмъсти за неумелата шега. Стисвам зъби. Дразня се на самонадеяността му и на факта, че приятелят ми прозира отвъд празните ми приказки чак до неприятната истина. Че отдавна не съм ухажвал жена, защото вътре в себе си не притежавам нищо, с което да я ухажвам. Празнина, която запълвах с хиляди други неща, за да не мисля за истинската си същност. Същност, за която не зная нищо. Защото, ако тръгна да я преследвам, се стига точно до онова, което се случи в книжарницата с мама.

Гняв. Объркване. Смут. Разочарование. Все по-дълбоко пропадане в тъмната бездна.

— Добре, нека изясним нещо, ей така, от любов към спорта — продължава Джеси и намесата му пробива моето униние като слънчев лъч. — Казваш ми, че Кара Валари е стояла на прага ти, красива като грях и ухаеща на море, а ти си постъпил като джентълмен?!

Свеждам поглед и забравям за телефона си. В момента си имам други по-големи грижи — като например каква част от истината бих могъл да разкрия пред Джеси. Разбира се, че не желая да го лъжа, но отношенията ми с Кара все още са твърде нови и специални в ума ми, както и в други мои части.

Чувствам, че са прекалено крехки.

— Не съм твърдял подобно нещо.

— Аха! Дааа — размахва юмрук Джеси. — А аз реших, че енергичната ти стъпка се дължи само на кофеина.

— Наистина е само заради кофеина.

— Какво означава това?

— Каквото казах. — Връщам се до стола и се стоварвам на него. — Аз съм кавалер, а не някакъв надървен пес.

— А хрумвало ли ти е, че тя може би иска надървен пес?

— Не си тръгна разочарована. — Добре де, може би малко. — Но само се целунахме. — И се опипвахме. Галихме. Милвахме.

А аз се взирах в големите ѝ тъмни очи и исках душата ми да плува в нейната с часове. — Засега не сме стигали по-далеч.

— Засега? — Явно това разкритие му се вижда достатъчно, за да ми върне телефона. Плъзва го към мен по плота на бюрото. — Тази дума е натоварена с интересно съдържание, приятел.

Вдигам глава.

— Да. Сигурно.

В очите му къкрят други, по-дълбоки въпроси, които обхващат цялото му изражение — преди обаче да ги е задал, долавяме някакво движение до вратата на кабинета му.

Двамата насочваме погледи към нагримираната тъмнокоса хубавица, която чака търпеливо на прага.

По документи Кел Валари е с една година по-малка от Кара, но сега, докато се взирам в нея, обратното ми се струва по-вероятно, при това с по-голяма разлика. Впечатлението не се дължи само на външния ѝ вид, който е излъскан и стилен като на всички кралски особи от клана Валари. Има и други, по-недоловими знаци.

Авторитетното ѝ присъствие. Аристократичната стойка. Завидната самоувереност, с която пристъпва към Джеси.

— Удобно ли е, професор Норт?

Звучи като Кара, но не съвсем. Гласът на Кара често е неуверен — може би обнадежден? — и се отличава с колебливост, която липсва в тона на сестра ѝ. Кел звучи така, сякаш вече знае отговора на въпроса си. На този, както и на всеки друг.

Накратко, момичето притежава всичко, което моят приятел харесва у жените. Истина, която в момента е ясно изписана по твърде красивото му за мъж лице.

Джеси обаче отговаря спокойно:

— Удобно е, госпожице Валари. Какво мога да направя за вас?

Моментът е подходящ да забия нос в телефона си, но сестрата на Кара ми е по-интересна. Опушените ѝ очи са вперени в приятеля ми. Тя си поема дълбоко дъх и се усмихва.

Но бегло и едва доловимо.

— Не идвам за консултация относно учебния материал — признава тя. — Нещо пробуди любопитството ми и реших, че вие сте най-подходящият човек за целта — продължава тя и вади телефона си от страничното джобче на марковата си раница.

— Ъъъ… страхотно — разперва ръце Джеси. Прилича досущ на притеснителен смотаняк.

— Целият съм на ваше разположение. Така де, слушам ви. Питайте.

— Направих тази снимка по време на ужасната буря снощи — обяснява Кел и застава до него. — Имаше мълнии, гръмотевици и пороен дъжд… а после и това.

Отначало погледът на Джеси е смутен, но се избистря, щом се фокусира върху екрана на телефона ѝ.

— Да не би да е…

— Пълно съзвездие, нали? — изпреварва го Кел. — Само че не мога да го разпозная и реших, че може би вие ще успеете.

Джеси увеличава образа, като плъзва пръсти по екрана.

— Не съм сигурен, че някога съм виждал подобно нещо.

— Забелязах го чак тази сутрин, докато преглеждах снимките — продължава тя. — Не помня да съм го забелязала снощи, докато ги правех. Все едно се намира точно върху облаците, не мислите ли? Или може би… вътре в тях?

— Сигурно е само игра на светлината. Отражението на екрана върху стъкло, да речем?

— Бях на балкона на спалнята си — изтъква Кел. — И отворих вратата, преди да направя снимките.

Двамата са свели глави над телефона, а мен ме полазват неприятни тръпки. Не се дължат само на факта, че най-добрият ми приятел се сближава с жена, която толкова прилича на онази, по която съм луднал. Заради темата на разговора им е. Снощната буря. Мислите ми моментално се насочват към нещата, които правех по това време. Към всичко, което чувствах тогава. Усещанията, които препускаха по тялото ми часове, след като оставих Кара пред дома ѝ.

Вълнение, което е ново и пламенно, но едновременно познато по някакъв много странен начин.

Също като сега.

— Е, ще ви оставя със странното съзвездие — обаждам се и отново ставам от стола. — Часовете ми за консултация започват след петнайсет минути, така че…

— Да, да. Ще се видим довечера, приятел.

Джеси ми отговаря на автопилот и дори не вдига поглед от снимката, която огрява заплененото му изражение с електронното си сияние. Уви, това не важи и за Кел. Тъкмо излизам от кабинета на Джеси, когато тя ме настига.

— Професор Максим. Имате ли минутка?

Неприятните тръпки, вече остри като кинжали, ми нашепват да се престоря на глух и да си продължа по пътя. Но от уважение към Кара и към топлите чувства, които тя несъмнено изпитва към сестра си, все пак забивам пети в пода.

— Госпожице Валари — отговарям и се извръщам. — Как мога да ви помогна?

Тя ме настига с няколко крачки и елегантните ѝ обувки с високи токчета потропват по коридора. Останалата част от тоалета ѝ несъмнено е небрежна, въпреки че дънките ѝ са италиански, а на златната верижка около врата ѝ виси трикаратов рубин.

— Вижте — подема тя и гласът ѝ е изненадващо тих, дори нежен. — Дълбоко съм загрижена за сестра си, ясно?

Ставаме двама.

На глас обаче се прокашлям. Любезността ѝ изисква да отвърна по същия начин.

— Благодаря ви, че ми го споделихте.

Кел скръства ръце.

— Е, снощи и тя ми сподели разни неща.

— Във връзка със?

— С вас.

Слава на бога, очаквах го. И съм готов със съответната преструвка.

— С мен? — правя се на изненадан. — В какъв смисъл?

Тя накланя глава настрани и се привежда невъзмутимо напред, за да ме измери с поглед.

— Мисля, че знаете.

Стисвам зъби и изправям рамене.

— Знам, че преподавам литература на сестра ви. Ако намеквате нещо друго…

— Стига.

— Стига… какво?

— Просто спрете. — Кел отстъпва крачка назад и си поема шумно въздух. — Нека се изразя по-ясно. Не ви моля да престанете да отричате, което е направо смешно, при положение че подуших пословичните рози. — Размахва ръка пред мен, сякаш за да нарисува въпросните цветя във въздуха помежду ни. — Може би преструвките пред останалата част от света ще ви помогнат да набиете по-лесно спирачки, що се отнася до Кара.

Гърлото ми се свива болезнено.

— Чисто теоретично, ако се виждах с Кара… в лично качество… защо бих решил да „набия спирачките“ с нея?

Доколкото знам, по-голямата ви сестра е зрял човек със забележително самообладание и контрол върху ума си.

— Умът ѝ? Склонна съм да се съглася. — Възмущението ѝ си е отишло. Гласът ѝ е натежал от някаква друга емоция.

Примирение? Тъга? — Но аз не се тревожа за ума ѝ, а за други нейни части.

Вече и стомахът ми се свива на топка.

— Това пък какво трябва да означава, по дяволите?

Кел поклаща глава, все едно съм я извадил от транс.

— Чуйте. Отправям ви молба, ясно? Просто… я оставете на мира. Възможно най-скоро. Защото, колкото по-дълго Кара си въобразява, че има някакво право на избор, толкова по-лошо — много по-лошо — ще пострада в дългосрочен план.

Стисвам неволно челюст. Неприятните тръпки са се превърнали в ослепителни проблясъци, които се стрелкат току зад очите ми. Не съм имал мигрена от прогимназията, но сега ясно разпознавам признаците.

— Избор? — изръмжавам, ала мога да се закълна, че прозвучава като гръм. Или навън наистина е отекнал тътен? — Тя е умна жена. Каквото и да предпочете да прави с живота, ще разполага с изобилие от възможности за избор.

— Да бе. — Смехът на Кел е горчив и кух, а погледът ѝ се спира за миг върху смрачаващото се небе. — Изобилие от възможности за избор. Точно това представлява животът на жените от семейство Валари.

Примигвам усилено в опит да задържа вниманието си върху профила ѝ. Под този ъгъл и на сумрачната светлина приликата с Кара е още по-голяма. Гордата брадичка.

Малкият нос. Високото гладко чело.

— Горчивият подтекст е една от любимите ми теми — признавам. — За какво говорите, по дяволите? Да, животът ви сигурно често се превръща в тегоба по причини, които не зависят от вас самите, но вие сте зрели хора. Двете с Кара сте напълно способни сами да решавате съдбата си.

Отговорът ѝ се излива под формата на продължителен смях, но този път без злъчна утайка.

— Съдбата ни? — повтаря като ехо тя. — Че как иначе! И това ще ви го призная. Съдбата искрено се забавлява с всички нас. — Вдига поглед, лицето ѝ е изопнато и мрачно, а в очите ѝ горят тревожни пламъци. — Но вие не сте част от съдбата на сестра ми, Максим Кейн. Нито сега, нито когато и да било.

Колкото по-скоро си го набиете в дебелата глава, толкова по-добре.

Пламенните ѝ слова са в хармония с огньовете в очите ѝ, които са достатъчно нажежени, че да ме опърлят. Аз обаче не отклонявам поглед. Не мога. Всяка вибрираща клетка в кръвта, която галопира във вените ми, крещи да не отстъпвам.

Да се противопоставя на всяка дума, изречена от Кел, с всяка частица от съществото ми.

Нова гръмотевица раздира небето, сякаш за да подсили решимостта ми.