Кръвта на Зевс

Втора глава Максим

— Кейн!

Въпреки прибоя, врещящите чайки и възшумния рок, който залива Венис Бийч този следобед, гласът на най-добрия ми приятел се чува ясно в залата с тежестите на фитнеса „Плажен мускул“. Вдигам поглед от уреда, с който се мъча от пет минути, сключвам вежди, а Джеси маха приветливо на редовните клиенти, които се редуват да млатят боксовата круша.

— Господин Норт — провиквам се. — Закъсняваш.

— Намекваш ли нещо? — провлачва Джеси и се подсмихва самодоволно. Направлява с лекота инвалидната си количка, която се е превърнала в естествено продължение на тялото му. Поне така им изглежда на повечето хора тук. Не и на мен, защото го помня и без количката.

Количката, към която аз го приковах.

Поради тази причина — и още милион други — чувствам Джеси повече като брат, отколкото като приятел, и знам, че за него е същото.

— Пак ли си се отнесъл на друга планета, човече? — пита той и набива рязко спирачки.

— Нещо такова. — Отговорът е придружен от яркия спомен за една конкретна брюнетка. В мига, в който докоснах Кара Валари, железният ми самоконтрол избухна насред цветна заря.

Бегъл допир на пръстите ни. Кратък обмен на енергия. За частица от секундата. Оказа се достатъчен, за да помете преградите ми и да обсеби мислите ми в продължение на часове. Цели двайсет и четири, да му се не види.

Не че бих го признал пред Джеси. Не бих го признал дори пред себе си. Момичето е забранен плод. Млад съм като за щатен преподавател в университета, но фактите са си факти.

Аз съм неин учител. Дори да пренебрегнем крехката ѝ възраст, тя е проклета Валари. Отраснала е с копринени чаршафи, мраморни подове и лична камериерка. Моето детство се отличаваше с разтегателен диван, балатум в кухнята и евтина храна от някоя закусвалня, която претоплях, докато чаках мама да се прибере след дванайсетчасова смяна в болницата. Наемите в Лос Анджелис са високи, но тя настояваше да останем в града. Все ми повтаряше, че така било най-безопасно — аргумент, който така и не разбрах. Най-безопасно за кого? Не бях ли аз чудовището, което трябваше да бъде държано далеч от другите хора?

— Какво мислиш за онази? — пита той и кима към скамейките в дъното на залата. Тези импровизирани трибуни постепенно се превърнаха в постоянна част от интериора заради честите състезания по вдигане на тежести, които се провеждат тук, но през повечето дни са заети от любопитни туристи и разгонени местни. Джеси отмята глава назад и гъстите му черни къдрици се разлюляват безсрамно, за да привлекат вниманието на въпросните напористи местни. Погледът му е насочен към две едрогърди червенокоски, седнали на четвъртия ред. „Едрогърди“ не ги описва по достойнство, но Джеси харесва такива жени, а кой съм аз, че да съдя приятеля си за вкусовете му?

— Не проявявам интерес.

— Сигурен ли си? — настоява той. — Защото минаха поне десетина години, откакто за последно направи това. — Сочи с брадичка към лоста на гладиатора, от който току-що станах.

Лостът по принцип е хоризонтален и леко закривен в двата края, но сега прилича на гигантска подкова.

— Мамка му — промърморвам.

— Не че се оплаквам. Онези сладки ягодки горе гледат само нас. — Джеси присвива преценяващо очи към мен. — Но ако нашият местен Самсон изпитва нужда да се поразсее…

Изпуквам врата си и го стрелвам с яден поглед.

— Ако пак ме наречеш така, ще им кажа, че пееш парчета на „Никълбек“ под душа.

Той отново насочва вниманието си към скамейките.

— С малко късмет нимфата вдясно скоро ще го разбере от първа ръка.

— Струва ми се, че някой е в палаво настроение.

— А други избягват темата. — Джеси примижва срещу яркото следобедно слънце и ме поглежда в очите. — Други, които от адски много време не са огъвали стоманен лост, все едно е тел за почистване на канали.

Има предвид от години. Няколко. Години, през които бях доволен. Удовлетворен. На моменти дори и… щастлив.

Но никога в покой със себе си. Отдавна съм се отказал от тази амбиция. От покоя, който ще доведе до вътрешен мир.

Обяснението защо съм толкова… различен. Защото съм такъв.

Неслучайно съм се окопал в свят от пергамент, страници и предсказуемост, както отвътре, така и отвън. Стабилността гарантира контрол. А контролът ми пречи да огъвам лостове във фитнеса.

Ако не беше лост, а човешки крайник… например на Джеси…

Потръпвам вътрешно. Как, по дяволите, допуснах да изгубя контрол толкова бързо и драстично?

Прогонвам спомените и пак поглеждам към лоста, който прилича на зле изпълнен занаятчийски проект.

— Машината е амортизирана — промърморвам и успешно заобикалям темата за новата ми студентка. — На четирийсет и пет метра от Тихия океан… сигурно цялата е ръждясала.

Нищо чудно, че не се изпотих.

— Ти никога не се потиш. — Джеки се муси една-две секунди, след което наперената усмивка се връща на лицето му, точно когато днешната версия на червенокоската на мечтите му се понася към нас.

— Май сме дошли точно навреме — отбелязва тя. Пищната мацка и приятелката ѝ изглеждат доволни и от себе си, и от нас. Тънките им роклички и дизайнерските слънчеви очила подсказват, че вероятно са свикнали да бъдат плячката, а не ловците. По всичко обаче личи, че промяната в ролите им харесва. Много.

Аз игнорирам всячески авансите им. Не мога да си позволя още една изцепка. Когато изгубя контрол, се случват лоши неща, а понастоящем имам пред себе си цели две напомняния.

Огънатият като подкова лост и инвалидната количка на най-добрия ми приятел.

Джеси ги удостоява с приветлива усмивка и момичетата се облягат на яркосинята греда, опасваща ринга за вдигане на тежести.

— Мен ако питате, винаги сте добре дошли.

Тази реплика, примамлива като бита сметана, явно грабва червенокоската. Момичето облизва устни, сякаш част от въображаемата сметана е попаднала върху тях.

— Леле, колко сладкодумно. Говориш като агент или поет.

— Всъщност съм учен. За разлика от Йейтс или Хюз, мога да ви разкажа всичко за свръхновата Бетелгейзе и разлома Каскадия, и да ви разясня подробно защо Вселената се разширява.

Поглеждам го изпод вежди.

— Нов подход.

— Нов, но изпитан, мамка му — отвръща той и отразява погледа ми.

Червенокоската вдига лъскавите очила на главата си.

— Убеди ме още с Бетелгейзе, сладурче. Та… къде ще ходите после? — пита тя.

— И искате ли компания? — вметва приятелката ѝ.

Гръбнакът ми се сковава и бързам да избърша с кърпа несъществуващата пот от врата си. Новата приятелка на Джеси несъмнено е симпатична, както и другото момиче, обаче е изключено да се мъча с насилени разговори в продължение на часове, а после да отклоня неловко поканата да прекарам вечерта в дома ѝ.

Нямам нищо против кавалерския подход на Джеси към секса, просто не го споделям. Сигурно ще се стори странно на мнозина, но не го възприемам като кой знае каква саможертва. Въртележката от свалки и безразборен секс не е за мен. Много по-привлекателно е да ухажваш една жена. Да научиш тайните ѝ. Да спечелиш съкровищата ѝ.

Какво пък, може би Джеси е прав. Може би наистина съм от друга планета. Или най-малкото от друго време.

— Амиии — разтеглям устни с надеждата, че усмивката ми намеква за разкаяние, а не за стомашно разстройство. — Съжалявам. Имаме друг ангажимент. Частно събиране в центъра след два часа.

Не заеквам, защото е истина. Тази вечер е важна за Сара и Редж, които на практика са мое семейство. Няма начин да я пропуснем. Очаквам Джеси да реагира с раздразнение, но разочарованата му гримаса така и не се появява.

— А, да. — Заслепява ни с мегаватите на лъчезарната си усмивка. — Партито на Мелора Хол за филми по книги в „Ректо Версо“.

Двете жени сякаш са готови да му скочат още тук и сега, а на мен ми иде да го убия.

— Ще ходите на партито на Мелора Хол? — писва обожателката на Джеси.

— Сериозно? — писва на свой ред другото момиче.

— И то в „Ректо Версо“! Обичам това място!

— Нали? Толкова е сладко!

Докато жените обменят възклицания, двамата с Джеси също си разменяме реплики — мълчаливи, но ефикасни.

„Сладко?“ — оформя с устни той.

„Какви ги вършиш, мамка му?“ — отправям му кръвнишки поглед.

Поне по този въпрос сме на едно мнение. И двамата се гордеем с книжарницата, която нашите приятелки изградиха на Спринг и Пето, както и с непрестанните добри отзиви, които начинанието им получава вече трийсет години — макар че „сладко“ едва ли е най-подходящият епитет. Студиото избра „Ректо Версо“ за провеждане на събитието с идеята то да се хареса на литературните и филмовите сноби, които си падат по модерната, но и интелектуална атмосфера на книжарницата.

— Така че… имаме предложение за вас, дами. — Джеси прави кратка пауза, за да нагнети още повече напрегнатото очакване. — Едва ли ще приемат Венера и Афродита като допустими имена в списъка с гостите…

— Аз съм Мисти! — възкликва първата.

— А аз съм Кристи! — добавя втората.

— Че как иначе — мърморя тихичко, колкото да ме чуе Джеси.

— Идеално — продължава преспокойно той. Вече е извадил телефона си от джоба на долнището на анцуга си и го подава на Мисти. — За всеки случай въведете имената си в указателя.

Заедно с фамилиите и телефонните номера. Ако се наложи да ви пиша за някаква промяна или друго.

— Или друго — повтарям, този път малко по-силно, и не успявам да сдържа насмешката си.

— Между другото — вметва той, докато момичетата вкарват данните си в контактите на телефона. — Аз съм Джеси, а това е Максим.

— О, познавам Максим — пърха Кристи с ресници към мен. — Преди три години завърших „Аламеда“. Курсът ти по френска литература беше рано сутринта, но нито веднъж не съжалих за недоспиването.

Прокашлям се. Съумявам да си надяна още една напрегната усмивка.

— Е… радвам се, че обучението ти в „Аламеда“ е било ползотворно.

— Както аз съм сигурен, че тазвечершното парти ще е ползотворно за всички ни — намесва се съобразително Джеси.

Поглеждам го с благодарност. Превърнах се в полуотшелник по принуда. Той усъвършенства социалните си умения поради същата причина.

— В седем и половина, да речем? — добавя. — Партито започна в седем, но кой иска да бъде точен?

— Седем и половина тогава — усмихва се широко Мисти. — Ние ще тръгваме. Така де, все пак трябва да се накиприм.

— Ооо, да — кима Кристи като онези играчки на пружина, които някои шофьори закрепват на таблата на колите си. — Определено трябва да се накиприм. — Намига ми. — От глава до пети.

Три часа по-късно Кристи носи още по-широка усмивка и значително по-малко дрехи. Двете с Мисти си пробиват път през навалицата в „Ректо Версо“. С Джеси вече сме окупирали едно от кътчетата в задната част на книжарницата — участък с лосанджелиски привкус, който Сара и Редж са подредили като ода за родината си. Поставили са две разностилни ниски диванчета пред мраморната камина, която никога не палят, и са обсипали един висок шкаф с британски декоративни дреболийки, смесени с кичозни холивудски сувенири.

Радваме се да заемем позиция пред каменните колони на камината и зяпаме множеството, което се стича право към отсрещния ъгъл на книжарницата. Другите гости се събират на групички около читателските ниши, тематичните книжни скулптури и тунелите, изградени от книжни „тухли“, които водят към мястото, където Мелора Хол позира за снимки.

Кожените гръбчета на колекционерските издания осигуряват изискан фон на писателката — красива жена с големи зелени очи и смугла кожа, която приветства гостите с неизменна топла усмивка и чар.

— Здрасти! — поздравява ни тихичко Мисти, което е добре, защото тази нощ не е препоръчително да вдишва прекалено дълбоко. Досущ като Кристи, и тя прилича на жена, която буквално са излели в калъпа на черната коктейлна рокля.

— Здрасти и на теб — отвръща Джеси с известна изненада, която вероятно се дължи на факта, че Мисти току-що го млясна по устните. — Изглеждаш великолепно.

— Благодаря ви, сър — киска се тя, но изражението ѝ застива, веднага щом няколко светкавици блясват и привличат вниманието ѝ към знаменитостта в другия край на стаята. — Боже господи! — Награбва ръката на Джеси и започва да я извива в различни посоки. — Мелора Хол наистина е тук!

Джеси се разсмива. Аз също. Въпреки че броя секундите и с нетърпение чакам да се оттегля в кабинета на Сара и да прекарам там остатъка от вечерта, трябва да призная, че вълнението във въздуха е заразно.

Сякаш призована от мислите ми, една жена — истинска наслада за окото — се материализира от навалицата.

— Почакайте да видите кой друг е тук — изрича тя със силен лондонски акцент.

Дори той е достатъчен, за да отпусне нервите ми. Сара — която върти любимата ми книжарница, откакто се помня — е облечена в пастелнорозов пуловер и сиви панталони, и носи шарени маратонки. В бретона на иначе сребристата ѝ коса има розов кичур. Тя е единствената жена на планетата, която прилича както на английска училищна директорка, така и на бивша пънкарка.

— Мисти и Кристи, за мен е удоволствие да ви представя госпожа Сара Райц-Никиан — обявява Джеси. — Едната половина на страхотната двойка, която притежава това място.

Кристи се усмихва.

— Радвам се да се запознаем, мадам.

— И аз, скъпа — отговаря Сара.

Човек би си помислил, че Мисти също ще я поздрави, но не би. Всички я наблюдаваме озадачено, когато челюстта ѝ едва не се удря в пода.

— Из-з-звинете — заеква накрая тя. — Аз… много съжалявам.

Обаче бяхте права за гостите, да му се не види!

— Какво? — Кристи се привежда и се възползва от шанса да плъзне ръка по корема ми. — За какво говориш, слънце?

— Не за какво — натъртва Мисти — За кого. Ох, мамка му. Май наистина е тя.

— Кой? — Кристи притиска ребрата ми, уж за да запази равновесие, понеже се е повдигнала на токчетата си с цел да огледа по-добре. — Къде?

— Ей там!

— Къде? О, почакай. Виждам я! Мили боже!

Воден от чисто любопитство, проследявам ококорените им погледи до секцията с класическа литература, която познавам като петте си пръста.

Веднага я различавам, и как иначе — мислите за нея не са спрели да тормозят въображението ми през последните двайсет и четири часа. Не за сладкото ѝ лице. Нито за дребничкото ѝ тяло, което изобщо нямах право да оглеждам преценяващо, когато двамата останахме насаме в аудиторията.

— Не мога да повярвам — ахва Кристи. — Това е Кара Валари.

Не помня кога за последно се е появявала на публично място.

Вдишвам рязко през носа и се чудя как да отвлека вниманието на двете жени, които би трябвало да се дивят на главната знаменитост тази вечер, а не да точат лиги по красивата отшелничка, щерка на една от най-печално известните холивудски династии. Защото, ако съдя по скромния ѝ тоалет, госпожица Валари не е дошла за фотосесия.

— Какво мислиш, че прави тук? — прошепва Мисти със страхопочитание.

Сара скръства ръце и поглежда през рамо.

— Сестра ѝ Кел е добра приятелка на повечето ни гости тази вечер и най-вече на госпожа Хол. И тя трябва да е някъде наоколо.

Опасявам се, че Кристи като нищо ще получи удар. Отлепва се от мен и отново се прикачва за Мисти. Двете протягат вратове в синхрон, твърдо решени да открият и другата Валари в навалицата.

Ами… какво пък!

Възникналият обрат ми предоставя идеалната възможност да избягам — само дето бягството вече не влиза в плановете ми. Не и сега, когато Кара Валари е попаднала в полезрението ми.

Прегръщам Сара, поздравявам я от сърце за партито и давам знак на Джеси, че след малко се връщам. Което може и да е вярно, а може и да не е.

Използвам телосложението си като предимство и разбутвам целеустремено тълпата, докато между мен и Кара не остават едва няколко души. Тя е прехапала устни, свъсила е съсредоточено вежди и е насочила поглед към най-високата лавица пред себе си.

Сякаш е забравила напълно за хората около себе си, когато се повдига на пръсти, но пак не успява да достигне книгата, която е привлякла вниманието ѝ.

Продължавам с маневрите и след миг се озовавам на сантиметри от нея. Уви, твърде късно си давам сметка за значимостта на постъпката си.