Кръвта на Зевс

Шестнайсета глава Максим

Преди няколко години в последния момент реших да се включа в маратона на Лос Анджелис. Стана така, че през последните осем километра мъкнах на гръб един тип, понеже обещал на приятелката си да го види на финала, въпреки белодробното заболяване, което го остави без въздух. Казваше се Монтагю. Настояваше да му викам Монти. Усмивката на лицето му не повехна и за миг, нищо че дробовете му хъхреха.

В момента ми иде да се прекръстя на Монти.

Защото незнайно как издържах последния час, през който говорих за опасностите на примитивизма, похотта и необузданите апетити, без да се поддам на нито едното от тях.

И без дори да погледна към жената, която ме разпалва със самото си присъствие.

Мога да се справя. Вече съм се справял. Почти.

Остават само три минути…

Майната му.

— Да ти говоря още — нямам сили.

Веднага щом изрецитирвам този стих от песен шеста, затварям решително подвързаната с кожа книга и отсичам:

— Струва ми се подходящо място да спрем за днес, а?

Залата ми отговаря с колективна въздишка на облекчение.

Повишавам глас, за да надвикам шума от отваряне на чанти и включване на телефони.

— За да сме наясно, дами и господа, снизхождението ми приключва с тези три минути по-малко. Очаквам да предадете предложенията си за курсова работа до пет следобед. Никакви хвърчащи листчета, моля. Разпечатан и подвързан текст, на бюрото ми в сградата „Арчър“. Курсовите работи съставят петдесет процента от крайната ви оценка.

Ясно е, че никой не ме слуша — студентите си говорят развълнувано за вечерните събития. Конкистадорският бал е една от връхните точки на учебната година в „Аламида“ — десетдневен купон, който започва с официален прием за набиране на средства, продължава с рок концерт в кампуса и завършва с четиридневен карнавал.

Довечера ще трябва да облека костюм и е задължително да се завъртя на официалното събитие. Тази година балът ще се състои в двора на библиотеката, буквално на няколко крачки от кабинета ми, но този факт не ми носи особена утеха. Е, поне ще имам добро извинение да се измъкна рано — дотогава на бюрото ми ще се е събрала голяма купчина есета за преглеждане.

Изпразнената зала би трябвало да ми донесе известно облекчение, но докато Кара е тук, не мога да се отпусна. По време на лекцията се преструвах, че не я забелязвам, което не значи, че не жадувах за нея с всяка капка кръв в тялото си.

Сега положението се влошава — тя не помръдва от мястото си и ме принуждава да вдигна глава и да я погледна.

— По дяволите.

Думите сами изскачат от гърлото ми, щом очите ми се спират на нея. Тъмната ѝ, блестяща коса е сплетена на хлабава плитка. Перлените копченца на бялата ѝ копринена риза и светлите ципове на излъсканите ѝ боти.

Но най-вече — поредният чифт греховно впити дънки, този път черни, които обгръщат всяка нейна извивка, щом Кара става от мястото си и поема към мен.

— Кара.

— Максим — отвръща тя със същия леден тон.

Стисвам устни. Направо ме смразява до кости, макар че би трябвало да съм благодарен за всяка вкочаняваща сричка.

Истински балсам за самообладанието ми.

— Какво мога да направя за теб днес?

— Хммм. Като за начало, да спреш да ме игнорираш? — тросва се тя.

Слага решително ръце на кръста си и убива всичките ми мисли за заснежени пейзажи. Кълна се, че очите ѝ мятат истински мълнии. Сигурно е само плод на въображението ми, но мога да се закълна във всичко свято, че това е най-хипнотизиращата гледка, която някога съм виждал.

Само дето вътрешните ми противоречия се засилват допълнително.

— Кара, по дяволите.

— Сериозно? Сега ще се ругаем ли? И ще се преструваш, че съм те засегнала?

— Не си ме засегнала, ясно? Просто… — млъквам и прокарвам пръсти през косата си. — Едва ли си даваш сметка какво ми струва да се съсредоточа по време на лекции, когато си тук.

Това звучи ли ти логично?

Тя се залюлява на пети и вдишва продължително.

— Ще помогне ли, ако пак седна на задния ред?

Не ѝ отговарям, защото жадувам за близостта ѝ със същата сила, с която си давам сметка колко е опасна.

— Какво толкова се промени за два дни, че даже не можеш да ме погледнеш?

Сега гласът ѝ е тих и раним. Пламъците в очите ѝ пък са угасени от обида, която къса сърцето ми.

Де да беше само това. Разкъсан съм до основи, че и до онова отвъд тях.

Не мога да го назова, защото през целия си живот се правя, че не съществува. Че в мен няма неща, които е по-добре да си останат непроучени. Обширната тундра на духа ми, покрита със съзнателно натрупан сняг, който в момента се топи главоломно под жежкия ѝ поглед. Нищо че тази топлина се излива под формата на гняв. Или точно заради това.

Изкусителка, която ме влудява. Не ми позволява да избягам, а сърце не ми дава да ѝ се озъбя като дракон в клетка — ето защо оставям тундрата на милостта на пламъците. По-лошо, тайничко копнея за още керосин, който да ги подхрани.

Керосин на име Кара. Пожар, който не бих могъл да потуша.

Умствената дисциплина, която съм си изградил през годините, е безсилна пред тези огньове. Нито тя, нито самоконтролът, страхът и лошите предчувствия са достатъчни. Така че защо изобщо се опит вам?

Отговорът отеква в периферията на мозъка ми. Трещи в гърдите ми.

— Мамка му — мърморя и отивам зад катедрата. Преструвам се, че съм много зает с лаптопа си. Движа пръст по тъчпада, за да затворя програмата за презентации, и това простичко движение ми връща част от самообладанието. Кара откликва на мълчанието ми с ядно сумтене.

— Виж. Не съм някоя лепка. Няма нужда да навираш езика си в гърлото ми, за да се почувствам велика. Но ако и занапред ще ми пробутваш извинението, че трябва да се държиш като преподавател, да знаеш, че не съм единствената, която не се хваща. От всички студенти в курса ти аз най-добре познавам материала, но през последния час ти дори не ме погледна, камо ли да ми зададеш въпрос по същество. Даваш ли си сметка как изглежда това в очите на всички присъстващи, които не са пълни идиоти?

Вместо да ѝ отговоря, насочвам гнева си към лаптопа и го затварям с трясък. Прехвърчат искри, замирисва на изгорели кабели и добавям мислена отметка да се отбия в магазина за електроника напът към къщи.

— Може и да не ти се вярва, но и сред нас, простосмъртните извън клана Валари, има такива, които са в състояние да разберат как изглежда дадена ситуация в чуждите очи.

Мигновено съжалявам за отровните думи. Копнежът ми нараства главоломно, щом Кара отстъпва назад, сякаш съм я пробол с кинжал в сърцето. Връща се на мястото си и бързо събира нещата си в червената кожена чанта. Подозирам, че смутеното ми лице е придобило същия цвят.

— Кара.

— Махам ти се от главата — отсича тя и тихите ѝ думи съвпадат с ритъма на глупавото ми сърце. Губя я. Бързо.

— Кара.

Тя изкачва стъпалата към горния изход и си давам сметка, че разполагам само с един полезен ход. Истината.

— Кел дойде да говори с мен — обаждам се накрая.

Когато най-сетне спира и се обръща, издишвам с облекчение, сякаш в дробовете ми от три дни се е събирал въздух. Признанието ми обаче май само влошава положението.

— Тя… какво?

— Вчера. Дойде в кабинета на Джеси, докато и аз бях там.

Явно държеше да ми обясни някои неща. — Отново прокарвам ръка през косата си. Жестът не прави момента по-малко неловък. Ако не друго, реакцията ѝ потвърждава красноречиво поне едно — Кел не ѝ е споделила нищо за разговора ни.

— Защо ли се учудвам?

Въпреки горчивата реплика, си личи, че новината е тежък удар за нея. Кара сяда на стъпалото и протяга крака.

— Не ми изглеждаш особено учудена — отбелязвам. — Прав ли съм?

— Нещо такова.

Пораженческият ѝ тон се забива в гърдите ми като кука.

Зарязвам съсипания си лаптоп и тръгвам нагоре по стъпалата.

Сядам до нея и я прегръщам през раменете.

Тя се сгушва в мен, обляга глава на рамото ми и слага длан на гърдите ми. Изведнъж, просто ей така, отново се чувствам цял. Доколкото е възможно напоследък. Предвид факта, че съм разкъсан на малки парченца. Най-изненадващото е колко бързо се случи.

Заради нея?

Не искам да отговарям на този въпрос дори пред себе си.

Търся разсеяно други обяснения, но те до едно са недодялани.

Истината е такава, независимо че изглежда нереална и неочаквана. Аз се пропуквам, а длетото е в нейните ръце.

Длетата обаче се използват и за оформяне, не само за разрушение. Да, Кара ме е пропукала до основи, но въпреки това вярвам, че именно тя е ключът към търсените отговори.

Лекът за отворените ми рани. Топлината ѝ ме пропива, сякаш в тавана има дупка и слънцето грее право към нас. Всичко е съвършено, като огъня в очите ѝ, като електричеството на докосването ѝ, като връзката, която изпитвам към тях. Дори не мога да повярвам, че е истинска, но искрено се радвам, че именно аз я държа в обятията си… и че тя ме прегръща собственически.

Кара издишва дълбоко, забила нос в гърдите ми.

— Нека позная. Кел ти е казала да ме оставиш на мира. Че трябва да стоиш далеч от мен.

— Да, беше категорична.

— Но не ти е разкрила защо.

Долавям странна увереност в тона ѝ. Връщам се към разговора си с Кел и макар че не помня конкретните думи, ясно си спомням искрената загриженост на младата жена.

— Поради каквито и причини да не иска да се виждаме, вероятно са основателни.

Не съм сигурен, че съм откровен. Не изцяло. Даже и да науча подробностите, те няма да променят отношението ми, а най-много да подсилят решимостта ми да докажа на Кел, че греши. Или да ме накарат да се намразя още повече, задето не съм мъжът, когото Кара наистина заслужава. Защото много държа на нея и си давам сметка за това. Кара заслужава нещо много по-добро от мен.

— Значи си ѝ повярвал — натъртва тя и свива юмрук до гърдите ми. — Когато е казала… каквото там е казала.

— Повярвах, че тя го вярва — отвръщам. — И че го прави от обич към теб. — Млъквам за миг, преди да добавя: — Мисля и че връзката ни я плаши.

Кара преглъща шумно.

— Вярно е.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Защо?

— Моето семейство… — свежда поглед към ръката си и пръста, който е пъхнала между две от копчетата на ризата ми. — Вече съм ти го споделяла. Сложно е.

— Кара? — подканвам я и стисвам леко рамото ѝ. — Какво има?

Тя мълчи и след две секунди вече знам, че отговорът няма да е директен. Дори когато се отдръпва от мен, за да ме погледне в очите. За да ми покаже искрената печал в своите.

Този път без онези великолепни пламъци.

Благодарен съм, че вместо това ми показва какво има зад тях. Искреност. Притеснение. И… страх. Веднага разпознавам емоцията, защото клокочи и в моите гърди.

Плъзвам ръка нагоре по шията ѝ и обгръщам бузата ѝ с длан. Усещам топлината на кожата ѝ и силните ѝ черти — коренно различни от тихото отчаяние, натежало в дълбините на погледа ѝ.

Дай ми нещо повече, малка изкусителко. Нещо. Каквото и да е.

Отварям уста, за да го изрека на глас, когато Кара отново ме поглежда в очите.

— Плаши ли те, Максим? Това… ние. Плаши ли те?

Увивам един измъкнал се кичур около пръста си. Подръпвам го леко и доближавам лице до нейното.

— Невинаги. Но понякога… както сега, когато те гледам така, когато те прегръщам така… — Навеждам се още малко, докато устните ни не се докосват и дъхът ни не се смесва. — Да. Плаши ме до смърт.

Кара мълчи и в отговор на думите ми долавям само накъсаното ѝ дишане — тогава към първия пръст върху гърдите ми се присъединява и втори. Сърцето ми се блъска отдолу като разбунтувал се затворник, който няма търпение да скочи в ръката ѝ.

— Усещаш ли го? — притискам ръката ѝ към подивялата ми, тресяща се гръдна кост. — Нали го усещаш?

Тя съумява да кимне едва доловимо.

— Значи разбираш. Уплашен съм, защото има много неща, които не разбирам. Никой никога не ми е причинявал подобно нещо. Никой не е притежавал такава власт над мен. Не знам защо реагирам така на теб, но се радвам, повярвай ми, дяволски се радвам, че си ти.

Тя примигва бавно.

— Наистина?

— Да. И, бог да ми е на помощ, искам да науча още. Искам да ти дам още. Изгарям да ти дам още.

— А аз с радост ще го приема. — Устните ѝ с вкус на канела докосват моите. Кожата ѝ с аромат на рози пламва под дланта ми. Обръща се, притиска се в мен и прокарва ръце през косата ми. — Всичко това, всичко, което ни се случва… нуждая се от него, Максим. Имам нужда от теб.

— Тогава се отвори за мен. — Думите прозвучават хрипливо и отчаяно, но изобщо не ми пука. Поставям ръка на тила ѝ и впивам поглед в нея. — Моля те, Кара. Каквито и да са тези нелепи семейни тайни, ще се справя с тях. С всичко. Ако само ми повярваш достатъ…

Прекъсва ме шумът от отваряща се врата в горния край на стъпалата. Половин дузина студенти нахълтват в аудиторията.

Кара скача на крака и привлича насмешливите погледи на новодошлите.

Ставам на свой ред и ги стрелвам кръвнишки, но Кара бърза да си тръгне. Следвам я по петите като сянка.

Тя спира на върха на стълбите. Вдясно има тясна кабинка, от която се контролират осветлението и озвучаването в залата. Кара ме хваща за ръка и ме дръпва в кабинката.

Трябва да призная, че въпреки малобройната ни, но любопитна публика, това решение ми допада. Тук е по-тъмно.

И топло. Приятно ми е да съм толкова близо до нея в оскъдното пространство. Много ми харесва.

Удивлявам се какво върши новият прилив на сенки с красотата ѝ. Вместо да притъпят великолепието ѝ, те подчертават всяка опияняваща черта и апетитна извивка.

Слагам ръка на кръста ѝ, като скривам движението между нейното тяло и тапицираната стена на кабинката. Допирът ме разпалва на секундата.

— Слушай — отронва тя. — Тайните, които смяташ за нелепи?

Не са такива. Точно обратното. Опасни са.

Подсмихвам се.

— Можеш да ми ги разкриеш, но после ще трябва да ме убиеш?

— Не се шегувай с това — изплюва Кара.

Млъквам за миг, заинтригуван от реакцията ѝ.

— Тогава спри да увърташ.

— Не увъртам!

— Напротив. А аз няма да се откажа само защото тайните ви са опасни.

Стисвам я по-силно за кръста, за да подчертая думите си.

Тя плъзва пръсти нагоре по ръката ми и затаява дъх.

— Максим… ти си изключителен, момичетата сигурно припадат по теб и така нататък… но въпреки всичко си от плът и кръв. Обикновен смъртен човек.

Вдигам вежда.

— Защо? Какви други хора има?

Тя се вкопчва в рамото ми.

— Просто кажи, че разбираш какво ти говоря.

Обгръщам ръката ѝ с моята.

— Разбирам, че и под твоята изключителност, която кара мъже да припадат и така нататък, ти също си от плът и кръв. — Затаявам продължително дъх, докато болката в гърдите не ме принуждава да издишам. — Но съм твърдо решен, Кара. Ето защо, дори да не си обикновено момиче от плът и кръв, трябва да разбереш, че за мен няма значение, че само ти имаш значение. И искам още, мамка му. Много повече. — Притискам палец към центъра на дланта ѝ и получавам желаното.

Погледът ѝ се вдига към мен. — Ще ценя тайните ти, Кара. Ще ги пазя. Ще пазя теб.

Тя примигва бързо. Веднъж, два пъти. През тези две секунди красивото ѝ лице се изопва от вътрешна борба, а израженията ѝ се менят и се гонят. Неприятно ми е, че я поставям пред такава дилема, но истината е, че мога цял ден да наблюдавам резултата.

— Благодаря ти. — Кара плъзва пръсти надолу по ръката ми и разпалва поредните пламъци, след което ме стисва за китката. — Нямаш представа колко са важни за мен тези думи.

Свеждам глава, докато челото ми не доближава нейното.

— Тогава защо изглеждаш така, сякаш те моля да си отрежеш някой крайник?

— Защото точно така ще се чувствам, ако те загубя — прошепва треперливо тя. — А ако ти кажа истината, вероятно ще се случи.

— Защо не оставиш на мен да преценя?

Още една треперлива въздишка.

— Макс…

— Наистина ли имаш толкова лошо мнение за мен? — Приближавам се още и копнея да ѝ отправя това обвинение с целувка. Само че в залата влизат все повече студенти, както и преподавателката по етика. Въпреки че с тази жена не сме близки приятели, тя ме познава достатъчно добре, че да ме разпознае в полицията. Или в тъмна кабинка за контрол на осветлението и озвучаването.

— Каквито и да са тайните ти — изричам тихо, — те не те променят. Онова, което виждам и чувствам към теб.

Следва ново дълго мълчание. Кара прехапва долната си устна, раздирана от противоречия, и отдръпва ръката си.

— Аз… трябва да си помисля. — Прави крачка назад. — Пък и не можем да говорим тук.

— Къде тогава? — изръмжавам.

Кара се навежда, за да вземе чантата си от пода.

— Нали тази вечер ще ходиш на благотворителния бал? В библиотеката?

— Да — отговарям веднага, без да крия изненадата си. — И ти ли ще идваш?

— В осем откриват крилото на Вероника Валари. Как мислиш? — Отново пристъпва към мен. — Което означава, че в осем и половина моите хора ще са по лимузините и ще пътуват към Холивуд Хилс за афтърпартито. А никой друг от присъстващите на бала няма да се интересува какво се случва в Отдела за антична литература.

Опитът ми да прикрия опиянението си при тази перспектива е предварително обречен на провал.

— Рандеву в старата библиотека? Осъзнаваш ли, че току-що си паднах още повече по теб?

Тя се бори с усмивката. Облягам се привидно небрежно на стената, за да скрия искрения си копнеж. Да я сграбча тук и сега, наред с нахапаните устни и сексапилния ѝ ум, и да я целувам до припадък, а сензационните експлозии в социалните мрежи да вървят по дяволите. Нося се толкова високо на крилете на нетърпението и радостта, че изобщо не ми пука за последиците.

След няколко часа ще получа още парченца от пъзела. Ще разполагам с още няколко истини за жената, която ежечасно подпалва ума ми, духа ми и сърцето ми.

Може би тази жена ще ми помогне да открия нови парченца от собствения си пъзел. Сърцевината на моите истини.

Причините да съм такъв… какъвто съм. И отговор какво, по дяволите, трябва да направя по въпроса.