Кръвта на Зевс

Двайсет и първа глава Кара

— Кажи ми, че има добро обяснение за това, Кара.

Негодуванието на майка ми изпълва стаята като силния ѝ парфюм и отеква в копринените тапети на кабинета ѝ. Не ми стига въздух, но и не мога да си тръгна. Вече пет минути Вероника чете и препрочита статията в „Звездна страст“, все едно снимките и последствията от тях за семейството ни биха могли да се променят под напора на отровния ѝ поглед.

Почти си отдъхвам, когато най-после се обръща към мен.

Само дето очите ѝ са почернели от разочарование, подобно на изстинала лава.

— Кажи ми, че е част от по-голям план да се създаде публичност на семейството ни — продължава тя с твърде тих глас. — Кажи ми, че не си изложила съзнателно положението ни в този град на риск заради някакво детинско влюбване. С твой професор!

Щом изрича последната дума, повишава глас и едновременно удря с юмрук по бюрото, сякаш този конкретен детайл е последната сламка върху купчината ми от простъпки, която не може да понесе. Знам, че е повече от бясна. За пръв път в живота си обаче се тревожа не толкова заради гнева ѝ, колкото за всичко, което ще изгубя заради него. Не дрехите на гърба си или покрива над главата си, нито дори колата, с която дойдох тук. Сърцето ми се е качило в гърлото заради нещата, които нямат етикет с цена или социален статут за поддържане. Последствията от небрежността ми ще стигнат много по-далеч. Дядо ще пострада заради мен. Вероятно Кел и Джейдън.

И Максим.

О, господи.

Колко дълбоко в пламъците ще хвърли Максим?

Дори мисълта ми причинява нетърпима болка. Разговорът още не е стигнал до последиците, но знам, че се задават.

Вероника Валари може да е жестока кучка, ала винаги действа по план.

— Е, ще ми отговориш ли?

— Ако искаш да те излъжа, ще го направя — вирвам инатливо брадичка. — Но предполагам, че едва ли го желаеш.

Тя изсумтява шумно.

— Откога продължава това?

— Отскоро.

— Моля те… — затваря очи и чертите ѝ се разкривяват. — Моля те, кажи ми, че не си направила някоя глупост.

Хвърлям поглед покрай тежките завеси на големия прозорец. Ще ми се да скоча през него и да отида при дядо. Да се престоря, че днешният ден не се е случил.

— Не съм спала с него, ако това питаш.

Майка ми въздъхва дълбоко.

— Най-добрата новина за днес.

Поглеждам я. Не съм способна да споделя облекчението ѝ.

Всъщност не съм способна да сторя каквото и да било, освен да я пронизвам с мълчалив, но гневен взор.

Накрая измърморвам:

— Не мислиш ли, че е малко иронично?

— Не виждам нищо иронично, Кара. Разминахме се на косъм с истинска катастрофа. Сега, когато знам, че не си прекрачила граници, от които няма връщане назад, ще преценя как да извлека някакви предимства от тази история за пред медиите, но…

— Не. — Не повишавам глас, но позволявам на гнева си да се излее през стиснати зъби. — Иронията е, че ние сме потомци на Падналите.

Очите ѝ са разширени и немигащи.

— Да, и?

— Те са паднали по своя воля. Нима не мислиш, че е иронично? Фактът, че съм напълно лишена от право на избор?

Кога се е променила доктрината, майко? И защо девствеността ми е толкова важна, по дяволите? Това е архаично и…

Тя отново удря по бюрото.

— Войникът има ли право на избор, когато трябва да изпълни дълга си?

— Аз не съм войник, ти — също.

— Уж си отлична студентка, а понякога си изумително глупава, Кара. Не проумяваш ли, че не става въпрос за теб?

Обидата ме жегва… докато не разбирам какво всъщност се крие зад нея — тъжен опит за манипулация. Няма да се хвана.

Ако не друго, поне ще заявя какво мисля. Няма да се предам мълчаливо и кротко на ужасната си съдба.

— Уловена съм в капан между два свята. Важи и за двете ни.

Просто се мъча да разбера коя съм, по дяволите. Не го ли осъзнаваш?!

Гласът ми трепва — неприятна слабост, за която ми иде да се сритам мислено, но после долавям някакво омекване във Вероника. Тя все пак ми е майка, нищо че е манипулативна и амбициозна. Може би все още ме обича, поне мъничко. Може би помни, че навремето и тя е била лишена от право на избор и не ѝ е харесвало особено.

— Може и да сме уловени в капан между два свята, Кара, но служим само на едно царство. — Гласът ѝ е по-премерен от всякога. — Може и да не сме войници, но сме лоялни. Няма да властваме долу, но бихме могли да живеем като царе тук, стига да служим добре. Ако отдадеш тялото си на друг, преди да си изпълнила дълга си, ще нарушиш това обещание. Всички ще страдаме. Не само ти.

Стисвам силно очи. Няма да се разплача, нито ще я моля за друг отговор. Може и да искам такъв, но се боя, че знам какъв ще бъде. Какви ще са отвратителните подробности, с които майка ми охотно ще ме засипе, докато разяснява надълго и нашироко смисъла на последните си две изречения.

— Скъпа Кара — продължава тя с възсладкия глас на майка, която успокоява разстроено дете. — Трябва да слушаш главата, а не сърцето си. Демонската кръв, която тече във вените ти, е най-големият ти дар. Твоят най-ценен актив. Длъжна си да го предадеш на следващото поколение, така че децата ти да са по-силни и от теб. Щом се случи, ще разбереш колко си важна за всичко това. Твърде важна, че да се предадеш на тези дребни копнежи. С други думи, засега трябва да преустановиш всякакви взаимоотношения с простосмъртни.

След като изпълниш дълга си, ще си свободна жена. Ще можеш да се занасяш с когото, където и когато пожелаеш, и да имаш всякакви любовници.

— Не искам да имам любовници.

Изричам го с нормален глас, макар че ми иде да го изкрещя. Стомахът ми се обръща дори при мисълта за подобна връзка, какво остава за множество такива. Искам да бъда с някого. Да се влюбя в този човек. Да следвам мечтите си. И сега, повече от всякога, го разбирам с кристална яснота.

Майка ми въздъхва тихо.

— Мен ако питаш, най-добрият начин да се справиш с изкушението е да го премахнеш. Ще говоря с ръководството на университета и ще го накарам да уволни Кейн заради простъпката му. Все трябва да е нарушил някаква политика.

Цялата те е опипал.

Вдигам панически глава.

— Не!

Тя извива предизвикателно вежда.

— А как иначе да постъпя? Положението никак не е цветущо.

И ще става още по-лошо, ако двамата продължите да се срещате, било то и чисто професионално. Запомни ми думите.

Това приключва днес.

Давя се от ужас. Не мога да скрия унизителната молба в очите си. Само дето тези на майка ми далеч не са спасителна лодка. Тя по-скоро връзва тежък камък за глезените ми, твърдо решена да потопи мечтите ми веднъж и завинаги.

Заедно с духа ми.

Преглъщам шумно, съсипана от онова, което се каня да кажа. Представях си всякакви последици, но не и това. Майка ми обаче не ми оставя друг избор. Ще бъде адски щастлива да го чуе. Не ме е заблудила и за миг с престорената си тъга.

— Знам колко ти е трудно, Кара, но…

— Ще прекъсна.

Стаята се изпълва с гъсто мълчание. Енергията между тези стени бездруго е достатъчно непоносима, а долавям и реакцията на майка ми още преди внезапно да отпусне рамене. Облекчение. Огромно облекчение.

Точно каквото очаквах.

Тогава защо съм толкова разочарована?

Затварям за миг очи, колкото да спра сълзите.

— Ще напусна университета.

— Сигурна ли си, че го искаш?

Пита само защото знае предварително отговора. И защото държи и аз да съм наясно с него, нищо че гърлото ми гори, а сърцето ми е разбито.

— Не, разбира се, но няма да съсипя кариерата на Максим заради това. Вината е моя, не негова.

Ала ако можех да започна отначало, нямаше да променя нищо — нито една дума, нито едно действие. Няма значение, че майка ми преплита пръсти пред себе си, като че ли току-що е договорила сделка с благоприятни условия.

Шах и мат. Тя печели.

Тя винаги печели.

— Щом такъв е изборът ти — а това наистина е избор — ще го приема.

Въртя се из кухнята, приготвям си чай и се чудя дали да не се промъкна в къщата за гости. Но не знам какво ще кажа, щом стигна там. Дядо няма нужда да го натоварвам с моите проблеми. Поради свои си причини — без дори да броя факта, че самият той ще е част от наказанието ми — вероятно ще подкрепи решението на майка ми.

По дяволите.

Поставена съм под психологическа карантина в тази къща.

Тази мисъл ме кара да поклатя невярващо глава, както всеки път, когато размишлявам за бъдещето си. Защо представите ми никога не съдържат дори проблясък от предначертания ми път? Защо не възприех поне част от него като нещо неизбежно и реално?

Приемах го с ума си, но не и със сърцето си. Едва ли някога ще го направя. Дори когато имам деца. Въпреки славата и парите. Бавната смърт на мечтите ми със сигурност няма да помогне. Още по-малко мисълта, че ще трябва да продължа напред без Максим…

— Ето те и теб.

Обръщам се, щом чувам неизменно самоуверения глас на Ардън. Нямам сили да го поздравя, нито намирам думи да го попитам защо напоследък постоянно се мотае тук. Като улично куче. Сладко, но неканено — и винаги там, където въздухът мирише най-апетитно.

Само дето не съм в настроение да търпя присъствието му.

Целият ми свят се срина в рамките на няколко часа. Сърцето ми е разбито и никога няма да се изцели. Максим даже не подозира, че всичко между нас е приключило. Този факт ме прорязва толкова дълбоко, че очите ми отново се пълнят със сълзи — не че Ардън би се трогнал от подобна проява на слабост, разбира се.

Той оставя сакото си на един стол и идва при мен до мивката. Обляга се на плота и ме измерва с поглед.

— Разстроена си — отбелязва тихо.

— Не искам да говоря по въпроса.

Нито с теб, нито с когото и да било.

— Не е нужно. Майка ти ми разказа.

Врътвам очи.

— Толкова се радвам, че личният ѝ дилър на произведения на изкуството е наясно със семейната ни драма.

Ардън дори не трепва. Само ме гледа замислено.

— И двамата знаем, че съм повече от това, Кара.

Вдигам поглед и мигам на парцали — миглите ми потрепват в ритъма на сърцето ми и търся в изражението му знак, който да ми подскаже накъде бие. Откривам твърде много самочувствие. Твърде много собственическо чувство — дръзко и дори нахално. Той накланя леко глава.

— Наистина ли не знаеш? — докосва бузата ми с върховете на пръстите си. — За твой късмет, дори наивността ти ме възбужда.

Отдръпвам се рязко и присвивам очи.

— Не ме пипай.

Ноздрите му се разширяват, но все пак отмества ръка.

— Малките ти бунтове приключиха. Отлагането — също.

Както и закачките в кабинета на професора.

Правя още една крачка назад и по дланите ми полазват горещи тръпки.

— Моля?

Ардън ми отправя неприятна гримаса.

— Усещах, че някой те разсейва. После те видях на благотворителния бал и всичко си дойде на мястото. Веднага щом онзи вол се натресе в разговора ни, разбрах, че между вас има нещо. И двамата изобщо не умеете да лъжете.

Скръствам ръце, сякаш така мога да се предпазя от онова, което Ардън очевидно знае.

— Трябва да призная, че когато тръгнах след теб и те видях притисната към прозореца му на четвъртия етаж, много се ядосах — оголва леко зъби. — Дори се изкуших да се кача при вас и да поправя собственоръчно нещата, но после реших да ги оставя на съдбата. Ако нарушеше клетвата си, поне щях да си доставя удоволствието лично да те завлека у дома. — Свива и отпуска пръсти в юмруци, а в очите му просветва някакво зло. — И нямам предвид уютното гнезденце, което сте си спретнали на Хълмовете.

Не намирам и една-едничка дума в ума си — никаква словесна или безмълвна реакция. В главата ми цари пълна празнота. Бездна. Мозъкът ми е заровен под дебела пряспа от отрицание.

Не мога да повярвам на ушите си.

Не е възможно… Той не може да е…

— Не — ахвам. — Ти не си…

— Аз съм твоят инкуб, Кара. Въпреки че би ми било изключително приятно да те изтезавам по пътя към Ада, откровено казано, предпочитам да те чукам тук, на земята.

Отварям уста, но думите отново ми изневеряват. Гърлото ми е пресъхнало.

Той изправя рамене и проявява наглостта да се засмее.

— Толкова ли си изненадана?

Изненадана? Смятах, че денят ми е достатъчно лош, но явно съм грешала. Ако през последните две седмици Максим не играеше главна роля в мислите ми, сигурно и сама щях да се досетя кой е Ардън. Щях да прозра истинските му намерения.

Истинската му цел.

Целта, която е крил от мен. Но не е виновен само той.

Клатя глава и в ъгълчетата на очите ми запарват сълзи.

Майка ми е знаела. Знаела е през цялото време.

— За-защо не ми каза?

— Майка ти сметна, че ще е по-добре да ти поднесем новината постепенно. Да си поиграя с теб, преди да ти скоча — подсмихва се, сякаш всичко това е забавна игра, в която да се включа с усмивка.

Само дето ми се повдига. Отвратена и съсипана съм.

Трябва да се махна оттук.

Завъртам се и хуквам през къщата. Не бих имала нищо против да заявя на майка си какво мисля за нея, но в момента е по-важно да се отдалеча от Ардън.

Само че той тръгва след мен, настига ме до колата ми и ме обръща рязко към себе си.

— Пусни ме!

Опитвам се да измъкна ръката си, но е невъзможно.

— Няма да стане, любов моя.

Притиска ме с тялото си към вратата на автомобила, като ме принуждава да го почувствам целия въпреки негодуванието ми. Пъха пръсти в косата ми и я стисва в юмрук, така че да не мога да помръдна. Изскимтявам неволно, но само подхранвам силата на хватката му. Дръпва лицето ми към своето, толкова близо, че виждам огъня в очите му. Или пък е просто отражение на пламъците в моите.

— Вече си моя, Кара.

Бих могла да изпищя, но няма да помогне. Никой в къщата няма да си мръдне пръста. Такова е положението. Дългът ми повелява да стана невеста на този демон. Негова играчка.

Негова собственост.

Умът ми е бомбардиран от думи. Те се изтръгват от гърдите ми под формата на ръмжене:

— Никога няма да бъда твоя.

Ардън ми отговаря със злобна усмивка, от която стомахът ми се обръща.

— Моя си. Ти си подарък. Създаден лично за мен — допира устни до шията ми и прошепва в ухото ми: — Бих те взел още сега, независимо дали го искаш, или не, но семейство Валари се превръща във фаворит за онези, които притежават истинската власт. Ето защо ще се държа мило, ако и ти се държиш така. Ако знаеш какво е добро за семейството ти, няма да кажа на никого долу за малкото ти подхлъзване с професора.

Трудно ми е да дишам. Сърцето ми ще изскочи. Полагам неистови усилия, за да не го отблъсна и да не му издера очите.

Той е по-силен от мен и много по-опасен. Трябва да се измъкна от лапите му, дори това да означава да се държа мило… засега.

Той плъзва устни надолу по врата ми.

— Е, какво ще кажеш, любима?

— Не искам да се караме — прошепвам едва доловимо. — Моля те.

Ардън се отдръпва леко и толкова бавно, че се чудя дали някога изобщо ще ме пусне. Накрая все пак отстъпва цяла крачка назад. И още една. Прикрива с лекота безмилостния демон в себе си. Пъха ръце в джобовете си и се усмихва широко, сякаш сме се разбрали и сме на една и съща вълна.

Нямам намерение да му обяснявам колко дълбоко греши.

— Вечеря следващата седмица?

Кимвам отривисто — готова съм да се съглася на всичко, за да се махна по-бързо оттук. Поемам си дълбоко дъх и влизам в колата. Запалвам двигателя с треперещи ръце, решена да се отдалеча от него възможно най-много и по най-бързия начин.

Докато минавам през портите на къщата, която се е превърнала в затвор, давам нова клетва пред себе си — че никога повече няма да се върна.

Никога.

Щом излизам на булевард „Сънсет“, карам няколко пресечки и правя десен завой по Бевърли. За мой късмет, откривам празно място до тротоара под една от палмите, които обграждат градския парк. Седя няколко минути в мълчание и чакам треперенето, обхванало цялото ми тяло, да отмине. После звъня на Кел.

Тя отговаря с прозявка.

— Здрасти, Кей-демонче. Как я караш?

— Къде беше, по дяволите?

— Цял следобед бях на спа. Сега си включвам телефона.

Защо? Какво става?

— Всичко. — В гърлото ми засяда хлип и бързам да го преглътна. — Всичко е пълна каша.

— Може ли да уточниш? — Кратка пауза, последвана от: — О, почакай. Леле, ужас! Сега го видях. Ох, Кара!

— В „Звездни страсти“ ли?

— Ами… навсякъде. Телефонът ми направо ще се взриви.

Мамка му. Когато се появи подобна новина, или остава без никакъв отклик, или се разпространява като горски пожар.

Няма среден вариант.

— Трябваше да внимавам повече.

— Да внимаваш? Изобщо не трябваше да се закачаш с онзи тип!

— Ти постоянно се закачаш, Кел. Недей да ме лъжеш и да твърдиш обратното.

— Изобщо не е твоя работа. Когато ме хванат, ще си призная, обаче няма да ме хванат, защото не съм толкова тъпа, колкото някой друг. Какво ще каже мама?

— Вече говорих с нея.

Следват няколко бавни секунди на мълчание.

— И?

— Напускам „Аламида“. Тя заплаши, че ще уволнят Максим.

Нямах друг избор.

Тежката въздишка на Кел изразява разочарованието — и страха — които не би изрекла на глас.

— Ако щеш вярвай, но това дори не е най-лошото.

Примигвам, за да преглътна сълзите, които напират от часове.

— Има и по-лошо? Как е възможно?

Паля колата и правя обратен завой към булеварда.

Маневрата нарушава всички правила за движение по пътищата, но в момента не искам да съм и на една пресечка по-близо до Бевърли Хилс. Въпросът на Кел ме преследва, нищо че самата аз го провокирах. Как може нещо да е по-лошо от това? Напът съм да загубя всичко, което ми е скъпо.

— Изпратили са някого за мен.

Нова дълга пауза. Знак, че Кел е разбрала за какво ѝ говоря.

— Кой?

— Търговец на антики, когото мама ми пробута, уж за да му помогна в подбора на новата ѝ колекция. Ардън Прието.

Двамата решили, че ще е забавно да го опозная, преди да ми съобщят голямата новина. Днешните изпълнения на папараците явно са им развалили веселбата.

— Триста дяволи.

— Идея си нямаш колко си права — мърморя под нос.

— Какво ще правиш?

В гласа ѝ има съчувствие. Отлично знам защо. Защото тя ще е следващата. Независимо какво ще се случи с мен, нейната съдба също е решена. Де да не беше така… Де да можехме да намерим някакъв изход…

— Трябва да помисля. За щастие, успях да се измъкна от Ардън, преди да е направил нещо повече от това да ме опипва като първобитен човек, което сигурно репетира от години.

Тя вдишва шумно.

— Сериозно ли? Вече ти е налетял?

— Защо не? Какво си мислиш, че се случва, Кел? Това не ти е старовремско ухажване. Той няма да се появи на прага ми с букет цветя и да ме покани на разходка с надеждата да си открадне някоя целувка. Той е шибан демон. Готов е жива да ме изяде.

— Вярно. Мамка му. Виж, ела си вкъщи и ще поговорим.

— Тази вечер няма да се прибера — натискам газта и минавам на жълто.

— Кара.

— Когато говориш така, звучиш досущ като мама.

— Да, защото трябва да се вслушаш в здравия разум. Недей да ходиш при него, чуваш ли!

Няма значение какво казва Кел. В момента, в който се откопчих от Ардън, знаех точно къде ще отида. Трябва да се видя с Максим. Дори да е за последен път.

— Не се тревожи, Кел. По-лошо от това едва ли може да стане.

— Изобщо не си права. Сещам се поне за дузина сценария, които могат да влошат още повече положението. За теб и за двете ни. Затова обръщай и се прибери у дома, за да измислим нещо.

У дома. Думата ми причинява болка. Става още по-зле, щом се сещам за казаното от Ардън. В момента двамата с майка ми сигурно заговорничат как да ми наложат волята му.

Предречено е. Това са последните няколко часа, останали ми от съкровището, което преди наричах моя собствен живот.

— Няма какво да измисляме, Кел. Стигнала съм до точката, в която или трябва да се подчиня на правилата, или да ги наруша.

— Това пък какво трябва да значи? — гласът ѝ се извисява с една октава и звучи паникьосано.

Въздъхвам. Изтощена съм, направо изцедена. Целият ден е токсичен.

— Кълна се, че няма за какво да се тревожиш. Утре сутрин ще се прибера.

— Кара…

Усещам, че това е последната ѝ молба. Налага се да разбия надеждите ѝ и да спечеля поне частица от доверието ѝ.

— Направи ми една услуга. Не казвай на мама.

Тя изсумтява.

— Проклета да си, Кара. Добре. Само не върши глупости.