Ловците

ЕДНО

Хотел „Данубиус Гелерт“

Ул. „Св, Гелерт“ №1

Будапеща, Унгария

00:35, 1 Август 2005

Щом чу дискретния звън, оповестяващ пристигането на асансьора във фоайето на „Гелерт“, Шандор Тор, директор по сигурността в „Будапестер Нъое Тагес Цайтунг“, вдигна поглед от вестника — пръстите му бяха целите в мастило, тъй като броят бе току-що излязъл от печатницата — за да разбере кой ще слезе.

Никак не се учуди, когато видя Ерик Кочиан, изпълнителен директор и главен редактор на изданието. Първата спирка на първия камион, натоварен с новия брой на „Тагес Цайтунг“, бе „Гелерт“.

„Сигурно старият пак е дебнел на прозореца, помисли си Тор, и е чакал пристигането на камиона“.

Тор бе едър, набит, петдесет и две годишен мъж, с гъста черна къдрава коса и пищни мустаци. Тъмносиният костюм умело прикриваше швейцарски „Сигармс Р228“ 9 мм, полуавтоматичен пистолет, който носеше в кобур ниско под талията.

На пръв поглед приличаше на преуспял бизнесмен, който ползва услугите на изключителен шивач, ала до Ерик Кочиан бледнееше. Току-що слезлият с асансьора издател бе облечен в кремав ленен костюм, бяла риза и бяла вратовръзка, прикрепена за яката с дискретна златна игла; меки бели кожени обувки и бяла сламена шапка — широката периферия килната небрежно наляво — стиснал под мишница бастун с месингова дръжка във формата на едрогърда жена.

До Кочиан пристъпваше едро куче. Животното приличаше на боксер, ала бе поне един път и половина — дори два пъти — по-едро от голям боксер, а сиво-черната му козина бе гъста и къдрава.

Кочиан се приближи до маса във фоайето, където бе оставена купчина вестници „Тагес Цайтунг“, взе внимателно най-горния брой — за да не изцапа грижливо направения маникюр — и огледа първата страница.

След това сгъна вестника и го подаде на кучето.

— Подръж го малко, Макс — помоли той. — Езикът ти и без това е вече черен.

Обърна се, подпря се с две ръце на бастуна и внимателно огледа фоайето на хотела.

Забеляза онзи, заради когото се оглеждаше — Шандор Тор — седнал на кресло в тъмен ъгъл на фоайето. Кочиан протегна бастуна към Тор, също като кавалерийски офицер, повел хората си в атака, и се отправи към него с енергична крачка. Кучето, стиснало вестника в уста, не се отделяше от издателя.

Старият спря на около два метра от Тор и без да сваля бастуна, заяви:

— Шандор, доколкото си спомням, ясно ти казах, че днес не се нуждая повече от услугите ти, и те пратих да се прибираш.

Някой по-слабохарактерен мъж би се смутил. Шандор Тор не трепна. Като млад бе служил известно време във Френския чуждестранен легион и след преживяното там никой не бе в състояние да го изплаши или смути.

Наведе се, както бе още в креслото, протегна ръка към главата на кучето, почеса го зад ушите и попита:

— Как си, Макс?

След това погледна Кочиан.

— Случвало се е да казвате едно, после друго, господин Кочиан.

— Днес не влиза в тези редки случаи — сгълча го Кочиан. Замълча, за да е сигурен, че шефът по сигурността е вникнал в думите му и добави: — След като така и така си тук, защо не ни закараш — на път към вас — до моста „Франц Йосиф“?

След тези думи, Кочиан се врътна на пети и закрачи бързо към входа. Макс затича, за да го настигне.

Тор се надигна от креслото и забърза след тях.

„Господи, а е на осемдесет и две!“

Още на първата крачка, Тор извади мобилен телефон от джоба на ризата си, натисна копчето за автоматично набиране и вдигна телефона към ухото си.

— Идва към колата — съобщи направо той. — Иска да го закараме до „Моста на свободата“. Вземи го от другата страна.

„Мостът на свободата“ над река Дунав бе възстановен по оригиналния мост от 1899 година, разрушен — както и всички останали мостове по Дунав — по време на ожесточените битки през Втората световна война. Кръстен бил на австро-унгарския император Франц Йосиф. Той бил първият възстановен мост, възможно най-точно копие на оригиналния, а след като бил завършен през 1946 година, го нарекли „Моста на свободата“.

Ерик Кочиан категорично отказваше да приеме новото име.

— След като името е допадало по някаква причина на комунистите, значи нещо не е наред — повтаряше той. — Франц Йосиф може и да е бил съвършен мръсник, но в сравнение с комунистите е истински светец.

Сребрист „Мерцедес S500“ чакаше пред самия вход на „Гелерт“.

В първия момент Шандор Тор се уплаши, че старецът е станал нетърпелив и е решил да тръгне пеша. След това чу как някой настойчиво натисна клаксона.

Тор заобиколи бързо автомобила отпред и се качи зад волана. Кочиан се бе настанил на седалката до шофьора. Макс се бе опънал отзад, все още стиснал вестника в уста.

— Къде, по дяволите, се замота? — сряза го Кочиан.

— Трябваше да отида до тоалетната.

— Не можа ли да отидеш по-рано? — натякна издателят.

От входа на „Гелерт“ до моста не бе далече, но ако Кочиан бе предпочел да тръгне пеша, трябваше да пресече улицата, успоредна на Дунав, където често минаваха коли.

Тор знаеше много добре, че старият не се притеснява за себе си, а за кучето. Един от предшествениците на Макс — а те бяха няколко, все същата порода, фландърско бувие, всички кръстени Макс — бе прегазен и издъхна на тази улица.

И в „Гелерт“, и в „Будапестер Ньое Тагес Цайтунг“ се шегуваха, че единственото живо същество, което старият обича, е проклетото куче, както и че единственото живо същество, способно да обича стария, е пак проклетото куче.

Шандор Тор знаеше, че не е така. Веднъж чу един от печатарите да повтаря смешката, стисна го за врата, приближи лицето му до вала на печатарската преса и му обеща следващия път, когато чуе подобни приказки, да го прекара през машината.

— Включи аварийните, когато спреш — нареди Кочиан, когато мерцедесът приближи моста. — Не слизай, аз мога и сам да сляза и да отворя на Макс. Предварително ти благодаря.

— Слушам, господин Кочиан.

— И хич недей да висиш тук, за да се убедиш за пореден път, че двамата с Макс сме напълно в състояние да пресечем моста и без твоята помощ. Върви си вкъщи.

— Слушам, господин Кочиан.

— А утре сутринта гледай поне веднъж да дойдеш навреме.

— Ще се постарая, господин Кочиан.

— Лека нощ, Шандор. Наспи се добре.

Тор наблюдаваше в огледалото за обратно виждане как Кочиан и кучето поеха по моста. Вече бе извадил мобилния телефон. Отново натисна копчето за автоматично набиране.

Ервин Ракоши чакаше на другия бряг на реката, когато мобилният започна да вибрира в джоба му и в слушалката се чу звън. Натисна едно от копчетата на телефона — бе програмирал апарата така, че да няма значение кое — и чу гласа на Тор.

— На моста са.

— Видях го, Шандор.

— Той ще ме наблюдава, затова се налага да тръгна по „Вамхаз корут“ чак до „Пипа“, за да направя обратен.

— Казах ти, Шандор, виждам го вече.

— Просто следвай указанията ми. Ще го поема, когато мине „Шохаш“.

— Имаш ли представа накъде е тръгнал?

— Абсолютно никаква.

Ерик Кочиан бе свикнал да извежда Макс на разходка, преди да си легне, което означаваше, че излизат от „Гелерт“ около единайсет и половина. Почти винаги минаваха по моста и почти винаги се отбиваха в някое кафене, бар или ресторант да пийнат и хапнат. Напоследък си бяха харесали „Кепиро“, тесен ресторант и бар, където свиреха много приятен джаз, предлагаха „Джак Даниелс“, а менюто допадаше на Макс, който обожаваше печена наденица.

Нямаше гаранция, че и тази вечер ще се отбият там, а ако Шандор Тор бе попитал стареца къде ще ходи, той или щеше да му се сопне, че изобщо не му влиза в работата, или щеше да го излъже.

Истината бе, че на Шандор Тор му влизаше в работата къде ходи старият и какво прави, за да може да го предпази от неприятности. Бе получил заповед да защитава Ерик Кочиан — „Майната им на парите, най-важното е старият да не се усети, че му е осигурена охрана“. — лично от Ото Гьорнер, генерален директор на германската холдингова компания, която притежаваше, освен всичко останало, шест вестника, включително „Будапестер Ньое Тагес Цайтунг“.

Когато прекоси моста, Тор видя тъмнозеления крайслер „Гранд Караван“ на Ервин Ракоши, паркиран в първата пресечка, за да може колегата му да вижда всичко, което става на моста. Той продължи по „Вамхаз корут“ и след две пресечки зави по „Пипа“. Заобиколи карето и подкара към „Шохаш“, паркира до тротоара зад микробус за доставки на половин пресечка от „Вамхаз корут“ и изключи фаровете.

Мобилният на Тор звънна.

— Вече е почти на „Шохаш“ — докладва Ракоши.

— Аз съм на петдесет метра от края на пресечката — изрече гласът на Тор в слушалката на Ракоши.

Трийсет секунди по-късно, Ерик Кочиан и Макс се появиха с бърза крачка по стръмнината.

„Някой ден, помисли си Тор, ще вземе да получи инфаркт на този баир.“

Тор докладва:

— Току-що мина. Следвай го, за да видиш къде ще отиде.

Трийсет секунди по-късно, крайслерът се появи бавно по „Вамхаз корут“.

След още шейсет секунди Ракоши докладва:

— Зави по „Кирали Пал“. Изглежда, отива в „Кепиро“.

— Не го следвай. Направи едно кръгче и след това мини по „Кепиро“.

Тор даде заден, отдалечи се от микробуса и се включи на „Вамхаз корут“, а после зави надясно. Когато минаваше покрай „Кирали Пал“, видя Кочиан да свива по „Кепиро“.

След секунда Ракоши докладва:

— Влезе.

— Добре. Паркирай някъде — нареди Тор, — откъдето ще можеш да го видиш, когато излезе. Отивам и аз да паркирам и ще гледам да надникна в ресторанта.

— Разбрано — отвърна Ракоши.

Тор откри тъмен вход — беше го използвал и преди — откъдето да наднича в ресторант „Кепиро“.

Кочиан се бе настанил на малка маса между бара и вратата. Джазовият квартет бе точно между неговата маса и бара. На масата бе поставена бутилка уиски и бутилка газирана вода, а докато Тор наблюдаваше стария, сервитьорът донесе чиния с храна.

Тор знаеше, че е поръчал наденица и за двамата. Пушена с чесън за стария и телешка за Макс. Кочиан отряза парче и го лапна. Макс отпусна лапа върху крака на стария. Издателят отряза парче колкото палец и го бодна на вилицата. Протегна я към Макс, който внимателно изтегли със зъби хапката. Кочиан погали кучето по главата.

Цяла процесия от клиенти — включително три проститутки, една след друга — на влизане или излизане от ресторанта, спираха край стола на Кочиан, мъжете му стискаха ръката, а дамите получаваха целувка. По-смелите галеха Макс по главата. Кочиан всеки път се изправяше, за да поздрави хората, включително и проститутките, ала откакто Тор го охраняваше, той не бе завел нито една в хотел „Гелерт“.

Във Виена имаше „стара приятелка“, която понякога заварваше в апартамента си — в повечето случаи я засичаше, когато излиза — рано сутрин, при пристигането на Тор. Беше едрогърда червенокоса дама в края на петдесетте. Кочиан никога не говореше за нея, а Тор не задаваше въпроси.

Квартетът спря за почивка и солистът пристъпи към масата на Кочиан, погали Макс и си сипа от „Джак Даниелс“ на Кочиан. Когато почивката свърши, солистът се върна на пианото, а Кочиан продължи да реже наденицата — парче за себе си и парче за Макс — докато слушаше музиката и от време на време барабанеше с пръсти по масата.

Тор знаеше, че старият винаги стои малко повече от час и е/влязъл в ресторанта няколко минути преди един. Затова, когато погледна часовника си и забеляза, че е два без десет, реши, че е крайно време старецът да става. В същия момент издателят даде знак на сервитьора да му донесе сметката.

Тор извади мобилния, натисна копчето за автоматично набиране и предупреди:

— Току-що поиска сметката.

— Да се надяваме, че ще се прибере — отвърна Ракоши.

— Амин — отвърна Тор. — Заеми позиция и го наблюдавай, докато пресича моста. Аз оставам тук, за да ти кажа накъде се е отправил.

— Разбрано — отвърна Ракоши.

Ерик Кочиан и Макс излязоха от „Кепиро“ пет минути по-късно и тръгнаха към „Кирали Пал“, което означаваше, че се прибират.

Тор изчака стария да завие по „Кирали Пал“, позвъни на Ракоши, за да докладва за местоположението му, след това се втурна към паркирания наблизо сребрист мерцедес.

Тъкмо се бе качил в колата, когато Ракоши докладва, че старият тръгва по моста.

Бе тръгнал към „Вамхаз корут“, когато телефонът завибрира.

— Проблем — докладва колегата му.

— Идвам.

Даде газ по „Вамхаз корут“ и бе почти на моста, когато забеляза, че в средата става нещо нередно.

На тротоара до Макс и издателя бе спрял непознат, който удряше главата на животното с дръжката на пистолет.

Крайслерът на Ракоши бе почти до тях.

В следващия миг някакъв автомобил — черен или тъмносин мерцедес, който приближаваше към Шандор Тор — спря, отвътре изскочи мъж, стиснал пистолет с две ръце, и стреля по стария и кучето.

Ракоши направи обратен завой, гумите му изсвириха пронизително, изскочи от колата и откри огън по мерцедеса тъкмо когато автомобилът на непознатите потегли.

— Аз ще се заема със стария — разпореди се Шандор Тор по телефона. — Ти пипни мръсниците в мерцедеса. Ако трябва, ги удари.

Ракоши не отговори, но Тор го видя как се хвърля обратно в крайслера.

Тор спря до тротоара.

Старият седеше отпуснат, сякаш някой го бе повалил с удар. Охранителят видя, че от рамото му се процежда кръв и попива по белия костюм.

Непознатият продължаваше да налага Макс. Масивната челюст на кучето бе стиснала ръката му.

Тор изскочи от мерцедеса и без да спира, извади пистолета от кобура.

Прицели се в Макс и нападателя, след това се отказа да стреля. Скочи към непознатия и стовари пистолета в главата му.

Мъжът падна.

Тор погледна към края на моста, ала не видя нито чуждия мерцедес, нито крайслера на Ракоши.

Натисна друг номер за автоматично набиране. Бе доста необичайно, че има този телефон.

— Инспектор Лазар е — започна направо той. — Имам нужда от подкрепление. Престрелка на „Моста на свободата“. Ранен гражданин. Изпратете линейка.

Доколкото Тор знаеше, в полицията на Будапеща нямаше инспектор Лазар, но бе сигурен, че това е начинът да осигури незабавна помощ. Преди да започне работа за „Тагес Цайтунг“, той бе инспектор Шандор Тор.

Наведе се над стария. Кучето скимтеше. На главата му зееше кървава рана.

„Господи, аз ударих онзи гад един-единствен път и той загуби съзнание. Видях го с каква злоба налагаше Макс, а животното така и не го пусна. Кучето не скимти от болка. Скимти, защото знае, че нещо не е наред със стария“.

— Линейката е на път, господин Кочиан — съобщи Тор.

— Шандор, направи ми една услуга.

— Каквото кажете, господин Кочиан. Не биваше да допускам това да се случи.

— Трябваше да се прибереш, когато ти казах.

— Защо не полегнете, докато пристигне линейката?

— Няма да стане. Първо се обади на доктор Кинкс, ветеринаря на Макс, и му кажи, че ще закараш Макс незабавно, защото е спешно.

— Разбира се. Веднага щом ви настаня в болница…

— Частна болница „Телки“. Не им позволявай да ме откарат в проклетата „Сент Янош Кораш“. Там няма да позволят Макс да остане при мен.

— Всички пациенти с огнестрелни рани ги настаняват в „Сент Янош Кораш“ — обясни Тор.

— Ти нищо ли не можеш да уредиш?

— Не, не мога.

— Господи, защо ти плащаме? — попита старецът, след това нареди. — Помогни ми да се изправя.

— Не е много разумно, господин Кочиан.

— Не съм ти искал мнението, дяволите да те вземат, Шандор! Прави каквото ти е наредено! Измъкни ме оттук, преди да са се домъкнали полицаите.

Старият се сви от болка, докато се опитваше да се изправи.

Полицейска патрулка — фолксваген „Джета“ — се появи на моста. Спря до сребристия мерцедес и сержантът и шофьорът изскочиха.

— Какво се е случило? — попита сержантът.

— Този мъж и още двама други се опитаха да оберат господин Кочиан — обясни Тор.

— А вие кой сте?

— Шандор Тор, директор по сигурността в „Тагес Цайтунг“ — представи се Тор, докато се навеждаше да изправи Ерик Кочиан.

— Какво правите? — попита сержантът.

— Ще откарам господин Кочиан в болницата.

— Линейка вече е тръгнала насам.

— Не мога да чакам. Отведете този боклук в участъка и аз ще дойда там — разпореди се Тор.

Почти пренесе стареца в мерцедеса. Надяваше се сержантът да не му създава неприятности.

— Ще ви чакам в „Сент Янош Кораш“ — каза сержантът.

— Добре — съгласи се Тор.

„Ще се тревожа за това по-късно“.

Старият се намести на задната седалка. Макс се качи, скочи на седалката до него и започна да ближе лицето му.

Шандор затвори вратата и се качи зад волана.

— Първо закарай Макс при доктор Кинкс — нареди издателят.

— Първо отиваме в болницата. Аз ще се погрижа за Макс.

— И да не си гъкнал пред Ото Гьорнер, разбра ли ме?

Тор вече бе решил, че в мига, в който лекарите вкарат Кочиан в операционната на частна болница „Телки“, ще позвъни на Гьорнер.

— Не мога да го направя, господине. Все някога трябва да разбере.

— Аз ще му се обадя веднага щом мога. Ще му кажа, че съм паднал по стълбите. Спънал съм се в Макс и после съм се търкулнал по стълбите. Той ще повярва.

— Защо да не му казвам?

— Защото веднага ще започне да се пречка, за да хване гадовете, които ме простреляха.

— Знаете ли кои са?

— Досещам се. Знаят, че задавам неудобни въпроси. Просто искат да разберат какво знам за безобразията около „Петрол срещу храни“. Според теб защо се опитаха да ме отвлекат?

— Да ви отвлекат ли?

— Копелето на моста имаше спринцовка.

— Спринцовка ли? — повтаряше като папагал Тор.

— В джоба на сакото ми е — призна старият. — Когато стигнем в болницата, я вземи и я отнеси за анализ.

— Значи са щели да ви упоят.

— Започнаха да стрелят, след като двамата с Макс спипахме копелето на моста. За бога, Шандор, трябва да ти го напиша ли? Щяха да ме откарат някъде, за да разберат до какви доказателства съм се добрал. След като измъкнеха нужната информация, щяха да ме изхвърлят в Дунав.

— А къде са доказателствата?

— В апартамента ми.

— Къде в апартамента?

— Ако ти кажа, тогава ще знаеш — отвърна старият. — Сложил съм ги на сигурно място.

— Не искате ли да ми кажете?

— Не. Ти не можеш ли да караш по-бързо? Пред очите ми започва да се размазва.

След минутка Шандор погледна отново към задната седалка.

Издателят беше в безсъзнание. Макс бдеше над него и нежно ближеше лицето му, сякаш се опитваше да го събуди.

Шандор се обърна напред и си помисли: „Моля те, Господи, позволявай да умре!“

Натисна друго копче за автоматично набиране на мобилния и се помоли отново да е уцелил правилното копче.

— Частна болница „Телки“.

— Карам ранен. Спешен случай. Изпратете екип отпред — нареди Тор.

Пет минути по-късно той спря мерцедеса пред спешното отделение на частна болница „Телки“. Пред вратата чакаха лекар и сестра с носилка.

Той помогна на лекаря да прехвърли стареца на носилката.

— Прострелян е — забеляза веднага лекарят.

— Знам — отвърна Тор.

Лекарят го погледна учудено, след това изтласка носилката навътре.

Тор спря кучето.

— Не можеш да влезеш, Макс — обясни той.

Макс понечи да тръгне след носилката, но се подчини, когато Тор го задържа.

Охранителят погледна часовника си. Беше два и двайсет и седем.

ДВЕ

Имение „Шангри-Ла“

Провинция Такуарембо Република Уругвай

22:25, 31 Юли 2005

В почти същия момент — Будапеща е четири часа напред от Уругвай — сержант Робърт Кенсингтън от Специалните части на американската армия, досега коленичил над четирийсетинагодишен едър рус мъж, за да прегледа раната му, се изправи и заяви:

— Ще се оправите, полковник. Има мускулни разкъсвания, за които ще е необходимо време да заздравеят, ще ви боли зверски, когато се движите, дори когато дишате. Ако искате, мога още сега да извадя куршума.

— Предпочитам да го извадят в болницата — реши полковник Алфредо Мунц.

Доскоро Мунц бе директор на ДРУ1, което съчетаваше функциите на американските ЦРУ и ФБР.

В стаята-кабинет в просторната „голяма къща“ в имение „Шангри-Ла“ имаше и други мъже. Единият — набит, напълно плешив чернокож мъж на четирийсет и шест — лежеше сред локва от собствената си кръв близо до полковник Мунц, прострелян с деветмилиметрови куршуми в устата и челото. Това бе доктор Жан-Пол Лоримър, американски гражданин, дипломат в Организацията на обединените нации, изпратен на служба в Париж, който бе положил неимоверни усилия да си осигури втора самоличност в Уругвай като Жан-Пол Бертран, ливански търговец на антики.

Осемнайсет дни по-рано, на четиринайсети юли, доктор Жан-Пол Лоримър бе изчезнал от Париж. Седмица преди това сестра му, омъжена за Дж. Уинслоу Мастърсън, шеф на мисията в американското посолство в Буенос Айрес, Аржентина, бе отвлечена от паркинга зад ресторант в „Сан Исидро“, престижно предградие на Буенос Айрес.

Тъй като президентът на Съединените щати заподозря, че отвличането е дело на терористи, и тъй като искаше да разбере какво става, без да разчита на бюрократичната машина в Държавния департамент и разузнавателните канали, изпрати в аржентинската столица свой агент — офицер от армията, който работеше като изпълнителен асистент на секретаря на Вътрешна сигурност.

Майор К. Г. Кастило бе пристигнал в Буенос Айрес на двайсет и втори юли. На следващата сутрин полковник Алфредо Мунц от ДРУ бе уведомил американския посланик, че госпожа Мастърсън е открита в такси близо до доковете, дрогирана, седнала до тялото на съпруга си, който бил застрелян пред очите ѝ.

Президентът бе вбесен. Той телефонира лично на посланик Хуан Мануел Силвио, за да го уведоми, че възлага на майор Кастило разследването на похищението и убийството, както и охраната на госпожа Мастърсън и децата ѝ до безопасното им завръщане в Щатите.

Когато на двайсет и пети юли самолет „Глоубмастър III“ на американските Военновъздушни сили, изпратен за да вземе семейство Мастърсън, тялото на шефа на мисията — също и тялото на сержант от морската пехота, убит докато придружавал агентка от Тайните служби, оставена в дома на семейство Мастърсън — кацна във военновъздушна база „Кислър“, „Еър Форс едно“ и президентът на Съединените щати го очакваха.

Президентът повика майор Кастило. Преди да слезе от „Глоубмастъра“, за да се прехвърли на „Еър Форс едно“, госпожа Мастърсън разкри пред майор Кастило, че похитителите ѝ искали да научат къде се крие брат ѝ и я заплашили, че ще убият децата ѝ, ако не им каже. Застреляли съпруга ѝ, за да докажат колко са сериозни намеренията им. Госпожа Мастърсън призна пред Кастило, че няма никаква представа къде се намира Жан-Пол Лоримър, нито пък защо го търсят похитителите ѝ.

Когато Кастило се качи на „Еър Форс едно“ за да докладва, президентът му показа документ, който двамата с държавния секретар Натали Кохън са одобрили.

Никой нямаше представа защо хората, поставили си за цел да открият Жан-Пол Лоримър, не биха се поколебали да извършат убийство. За майор Кастило бе повече от очевидно, че най-добрият подход — всъщност единственият подход — е да открият Жан-Пол Лоримър, а най-подходящото място, от което да започнат, бе Париж.

Агент на ЦРУ, изпратен на работа в посолството в Париж, изглежда, можеше да даде някои отговори. Той разказа на Кастило за подозренията си, че Лоримър е бил замесен в наскоро разкрития скандал „Петрол срещу храни“. Според него Лоримър бил посредник и отговарял за разпределянето на парите. Освен това каза, че според него Жан-Пол Лоримър е отдавна нарязан на малки парчета и хвърлен в Сена.

След това Кастило отиде при Ото Гьорнер, изпълнителен директор на фирма „Госингер“, във Фулда, Германия. Той бе свързан от години както с холдинга — който притежаваше всички вестници „Тагес Цайтунг“ — така и с Гьорнер.

Гьорнер бе съгласен с мнението на агента от ЦРУ, че Лоримър е имал някаква връзка със скандала „Петрол срещу храни“, тъй като и той разследвал същия въпрос. Насочил го към Будапеща и главния редактор на „Будапестер Тагес Цайтунг“ Ерик Кочиан, който разполагал със списък на хората, за които подозирал, че са въвлечени в скандала.

Кочиан не бе чувал за Лоримър, ала заявил, че очевидно е „от лошите“ и сигурно е бил дипломат в ООН, който имал възможност да пътува из цяла Европа и Близкия изток, без да привлича вниманието към себе си. Ако Лоримър е бил замесен, нищо чудно големите играчи да искат да го премахнат.

Според информацията на Кочиан, по-голямата част от незаконно придобитите пари били прехвърлени в Южна Америка. След като Кастило обеща да не разкрива нито името на Кочиан, нито имената, включени в списъка на представител на която и да е американска разузнавателна агенция, издателят му даде списъка на онези, които мислеше — и бе сигурен — че са участвали в скандала и се намират в Южна Америка, главно в Аржентина и Уругвай.

Кастило се върна в Южна Америка и откри, че от името на Лоримър не се интересуват нито американските разузнавателни агенции там, нито местното ДРУ. Освен това научи, че Уругвай е известен като „южноамериканската столица на прането на пари“. Затова замина за там.

Агентите на ФБР в Монтевидео, за прикритие наричани „правни аташета“ в посолството, също не бяха чували за Лоримър, ала един от тях, специален агент Дейвид У. Юнг младши, разпозна ниския набит чернокож мъж на една от снимките, които Кастило му показа — ливанския търговец на антики Жан-Пол Бертран, собственик на имението „Шангри-Ла“.

Юнг бързо разбра, че пред него е снимката на Жан-Пол Лоримър.

Тогава Кастило прецени, че най-доброто, което може да направи, е да репатрира дипломата — дори ако се налага насила — като организира тайна операция. Тъкмо след като разкри истинската си самоличност пред Лоримър в кабинета му в имението, изстреляните от автомат „Мадсън“ куршуми убиха Лоримър и раниха El Coronel2 Мунц. Бяха нападнати от шестима непознати мъже, които екипът на Кастило изби за броени минути. Нито един от тях не носеше обозначителни знаци или документи.

Сержант Кенсингтън, третият мъж в кабинета на Жан-Пол Лоримър, бе облечен в черен гащеризон и носеше обичайното за бойците от „Делта Форс“ снаряжение. Стискаше черен снайпер „Болт екшън“ 7.62U55, модифициран от „Ремингтън“ модел „700“. Ако не бе свалил черната маска, която скриваше лицето му, ефрейтор Лестър Брадли от американската морска пехота, на деветнайсет години, щеше да се доближи много повече до представите на хората за боец от „Делта Форс“.

„Като си свали маската, мина през ума на четвъртия мъж в стаята, прилича на хлапе, взело назаем униформата на големия си брат, за да се докара с нея на някое парти по случай Деня на вси светии“.

Веднага съжали за тази мисъл.

„Дребното копеленце умее да стреля и го доказа, като спаси живота ми“.

Четвъртият мъж беше майор Карлос Г. Кастило, от Специалните части на американската армия. Бе на трийсет и шест, малко над метър и осемдесет, и тежеше около осемдесет и шест килограма. Имаше сини очи и светлокестенява коса. Бе облечен в изискан тъмносин костюм.

Той се обърна към пребледнелия заради раната Мунц.

— Ти решаваш, Алфредо — кимна Кастило. — След като Кенсингтън казва, че може да извади куршума, значи може. Какво обяснение ще дадеш за раната?

— Не се обиждай — отвърна Мунц, — но ми се струва, че това май е работа на хирург.

— Кенсингтън е извадил повече куршуми от който и да е хирург — обясни Кастило. — Преди да реши, че предпочита да стреля по хората, е бил лекар. Което ще рече… какво ще рече, Кенсингтън?

— Ще рече, че мога да оперирам всичко, без мозъка — уточни Кенсингтън. — Мога да притъпя болката, да ви дам нещо, от което ще се унесете, да почистя раната и да извадя куршума. Така е по-добре, вместо да отговаряте на неудобни въпроси в болницата. Ами какво ще кажете на съпругата?

— Ще се наложи да лъжеш, Алфредо — предупреди го Кастило. — Кажи ѝ, че те е прострелял някой ревнив съпруг.

— А тя ще реши, че съм си чистил пистолета, той е гръмнал и ме е срам да си призная — отвърна Мунц. — По-добре така, вместо да отговарям на въпросите на ченгетата. Колко време ще съм в безсъзнание?

— Няма да е дълго, ще се пренесеш в страната на сънищата за около два часа.

Мунц се замисли за момент, след това реши.

— Добре, действай.

— Трябва да ви изправим и да ви преместим на светло — обясни Кенсингтън. Погледна Кастило и двамата изправиха Мунц.

— Масата в трапезарията е голяма, би трябвало да ни свърши работа — предположи Кенсингтън. — Май са се канели да вечерят. Има плато с доста апетитна храна. И бутилка вино.

— Телешкото ще ми дойде добре — обади се Кастило. — Виното не става. Трябва да решим какво ще правим след това и да се изнасяме оттук.

— Майоре, кои, по дяволите, бяха тези типове? — попита Кенсингтън.

— Наистина нямам представа. Юнг ги претърсва, за да открие нещо. Дори не разбрах как се случи.

— Които и да са, са професионалисти. Може да са руснаци. Кранц не беше аматьор, а са успели да го ликвидират. Да му прережат гърлото. Това означава, че са го забелязали и са се промъкнали зад него. Много хора са се пробвали да изненадат Сиймор и нито един не е успял.

— Руски спецчасти ли каза? — зачуди се Кастило. — Ако бяхме в Европа, имаше голяма вероятност да си прав. Само че тук? Не знам. Да видим какво ще открие Юнг.

Когато влязоха в трапезарията, Кенсингтън пое Мунц, а Кастило премести платото, сосиерата, хляба и бутилката уругвайско мерло настрани. След това положиха полковника на масата.

— Аз ще ти трябвам ли? Ами Брадли? — попита Кастило.

— Не, господине.

— Хайде, Брадли. Да вървим да намерим нещо, за да покрием сержант Кранц.

— Слушам, господине.

Сержант първи клас Сиймор Кранц, оператор в „Делта Форс“, висок метър шейсет и два, петдесет и девет килограма, едва успял да покрие нормите за ръст и тегло в армията, лежеше по корем на мястото, където бе убит.

Афроамериканец със сравнително светла кожа, облечен в черен гащеризон на „Делта Форс“ бе приседнал до него, стиснал между коленете си „Кар–4“, версия на пушка „М–16“. Въпреки че бе в униформа, Джак Бритън не бе военен, а специален агент от Тайните служби на Съединените щати.

— Нещо ново, Джак? — попита Кастило.

Бритън поклати глава.

— Тук е като в гробница — отвърна той. След това продължи: — Май на това му се вика неудачен подбор на думи.

Изправи се на крака.

— Дай да вдигнем Сиймор в хеликоптера — нареди Кастило и клекна до трупа.

Гаротата, отнела живота на сержант Кранц бе все още затегната около врата му. Кастило се опита да я разхлаби. Струваше му доста усилие, но накрая успя и я огледа внимателно.

Приличаше на найлоновите самозатягащи се устройства от жици и кабели, които полицаите бяха започнали да използват с огромно удоволствие като „пластмасови белезници“. Само че гаротата в ръцете му бе от неръждаема стомана и нямаше ръкохватки. Когато се затегнеше около врата на жертвата, нямаше начин нещастникът да се освободи от нея.

Кастило я прибра в джоба на сакото.

— Добре, да проснем чаршафите на земята — нареди той. — Нали донесе изолирбанд?

— Да, господине — отвърна ефрейтор Брадли.

Той разгъна чаршафите, взети от леглото на Жан-Пол Лоримър. Кастило и Бритън преобърнаха сержант Кранц върху тях. Едното око на Сиймор беше отворено. Кастило внимателно го затвори.

— Съжалявам, Сиймор — въздъхна той.

Прехвърлиха Кранц върху чаршафите, след това го увиха и залепиха с изолирбанд.

Накрая той коленичи до тялото.

— Помогни ми да го вдигна на рамо — помоли Кастило.

— Ще ти помогна да го пренесеш — предложи Бритън.

— Двамата с Брадли ми помогнете да го прехвърля през рамо — повтори Кастило. — Аз ще го нося. Той ми беше приятел.

— Слушам, господине.

Кастило изпъшка от усилие, когато се надигна с Кранц на рамо. В първия момент се уплаши, че ще загуби равновесие, и изруга:

— По дяволите!

Брадли го подпря и Кастило се задържа.

Кимна за благодарност, след това, превит под тежестта на тялото на сержант Сиймор Кранц, се отправи с тежки стъпки към мястото, където бе скрит хеликоптерът.

ТРИ

Международно летище „Хорхе Нюбъри“

Буенос Айрес, Аржентина

23:45, 31 Юли 2005

Когато хеликоптерът „Бел Рейнджър“ се свърза с наземен контрол на „Хорхе Нюбъри“ и съобщи, че се намира на седем хиляди и петстотин метра над търговския център „Юнисентър“, че извършва частен полет от Пилар и иска разрешение за кацане възможно най-близо до хангара на „Джет Еър“, от кулата веднага дадоха на пилота разрешение за заход.

— Кацайте. В района няма трафик. Съобщете, когато сте на сто и петдесет метра. Видимост — докъдето погледът стига. За вятър почти не може да се говори.

„Хорхе Нюбъри“, летището край търговската част на града, рядко поемаше нощни полети. Бе разделено от река Плата единствено от магистрала и се намираше — стига трафикът да не бе прекалено натоварен — на десет минути от центъра на Буенос Айрес. Късно вечер, пред терминала бе пълно със самолети „Боинг 737“ на националната „Аеролинеас Архентинас“, частната компания за вътрешни линии „Аустрал“, уругвайската „Плуна“ и други авиолинии, които рано на следващата сутрин поемаха за Аржентина, Уругвай и Бразилия.

Небрежният разговор между „Бел Рейнджъра“ и наземния контрол на „Нюбъри“ би ужасил всеки американски диспечер и инспектор, но от повече указания нямаше нужда.

Наземният контрол дори не си направи труд да посочи номера на пистата. Тя бе една-единствена, дълга около две хиляди и сто метра. Тъй като вече бе дал разрешение на пилота на хеликоптера да се спусне, а вятър почти нямаше, бе много малко вероятно пилотът да не е разбрал какво трябва да направи.

— „Нюбъри“, „Рейнджър нула-седем“ е на сто и петдесет.

— „Нула-седем“, ниско транзитно спускане надясно, повтарям, от дясната страна на пистата, кацане до хангара на „Джет Еър“.

— Mucho gracias3.

— Докладвайте след приземяването.

— Слушам.

Когато „Бел Рейнджърът“ започна да се снишава над тревата от дясната страна на пистата, вратите на хангара на „Джет Еър“ се плъзнаха встрани.

Вътре бе паркиран малък, елегантен лъскав бял самолет — „Лиърджет 45XR“ с американски обозначителни знаци. Беше свързан към наземен захранващ агрегат и в пилотската кабина и в салона светеше.

Четирима мъже, които очевидно чакаха кацането на хеликоптера, тласкаха скара, която да наместят под тръбната стойка — тъй като „Рейнджърът“ няма колела — и да го вкарат в хангара.

— „Нюбъри“, „Рейнджър нула-седем“ се приземи. Mucho gracias.

— Пак заповядайте. Приятно прекарване.

— Ще се постараем да е приятно.

Операторът от наземен контрол бе предположил — съвсем основателно — че „Бел Рейнджърът“ е собственост на богат притежател на някое имение, пристигнал да прекара една приятна вечер в града. Подобни хеликоптери кацаха поне по три пъти на вечер. Понякога пред „Джет Еър“ беше също толкова пълно с частни самолети и хеликоптери, колкото и с пътнически самолети пред терминалите.

Щом „Рейнджърът“ бе избутан в хангара, вратите се затвориха бавно.

От „Лиъра“ слязоха трима мъже и приближиха към хеликоптера тъкмо когато пилотът отваряше вратата.

Най-едрият от тях бе Фернандо Лопес, братовчед на Кастило. Бе мургав мъж в средата на трийсетте, висок един и осемдесет и шест, над деветдесет килограма.

Лопес забеляза нещо в изражението на Кастило, което не му допадна.

— Добре ли си, гринго?

Кастило кимна.

— Солес ли? — попита Фернандо Лопес.

Рикардо Солес бе специален агент от Агенцията за борба с наркотиците, назначен към американското посолство в Буенос Айрес. Кастило го бе изтеглил за операцията в имението „Шангри-Ла“.

— Ще се върне с „Юкона“ — отвърна Кастило. — Добре е.

— Мислех, че малкият ще свърши тази работа — зачуди се Лопес.

— Брадли е тук — посочи той хеликоптера.

— Как мина, Чарли? — попита полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили, слаб висок червенокос мъж в спортно сако.

— Зле — отвърна майорът. — Лоримър е мъртъв. Изгубихме Канц.

— Мамка му! Какво стана?

— Мунц отнесе куршум — продължи Кастило. Погледна третия мъж — слаб, в началото на четирийсетте, с късо подстригана оредяла коса, облечен в светлокафяво спортно сако.

— Я виж ти, здрасти, Хауърд — озъби се той. — Сигурно шефът ти те е изпратил да видиш да не би случайно да съм съсипал хеликоптера?

Хауърд Кенеди бе прекарал почти целия си живот като агент на ФБР. Преди около две години най-неочаквано бе зарязал престижната си работа в отдел „Вътрешни операции“ и бе започнал работа за Александър Певснер, руснак, търсен от поне десет държави за различни престъпления, като се започне от търговия с оръжие и наркотици и се стигне до убийство.

— Дойдох, защото той прецени, че може да ти бъда от полза — отвърна Хауърд Кенеди.

— Какво стана, Чарли? — попита отново Торине.

— Имаше и други освен нас в имението. Шестима…

— Кои? — попита Кенеди.

— … облечени в черно, въоръжени с „Мадсън“ — довърши Кастило.

— Кои бяха? — настоя Кенеди.

— Ще ми се да знаех — отвърна Кастило и се обърна към Торине: — Кога можем да тръгнем?

— Трябва само да предадем летателния план. По това време на нощта няма да ни отнеме много време.

— Хауърд, ще се погрижиш ли за полковник Мунц? — помоли Кастило.

— Трябва ли да го заведа в болница?

— Куршумът е изваден, даден му е антибиотик. Няма нужда от болница, освен ако не развие някоя инфекция.

— Кой е извадил куршума? — попита Кенеди.

Кастило не отговори на въпроса.

— Закарай го у тях, Хауърд. В момента е все още малко упоен, но до час ще му мине. Тогава ще започне да го боли.

— Може ли да ходи?

Кастило кимна.

— Тая работа никак не ми харесва — заяви Кенеди.

— Хауърд, на тебе майка ти не ти ли е казвала, че когато се изтърсиш неканен на някое парти, може и да не ти допадне онова, което става там?

— Нямам никаква представа какви ги говориш. Ако не бях тук, какво щеше да правиш с Мунц?

— Той ми даде един телефон, в случай че нещо не е наред — отвърна Кастило. — Нали се сещаш, че нямах представа, че ще те заваря тук.

— Добре де. Какво от това?

— Специален агент Дейвид У. Юнг — младши от ФБР е в хеликоптера.

— Мили боже!

— Ще му кажа, че информацията за всички, които са присъствали, е строго секретна по заповед на президента. Нямам основание да мисля, че ще издаде нещо.

— Значи си пълен наивник.

— А ти какво искаш да направя? — попита Кастило.

Кенеди го погледна за момент, след това прекрачи бързо към вратата на фюзелажа и я отвори.

— Виж ти, каква изненада, как си, Дейвид? — попита той. — Откога не сме се виждали?

Протегна ръка.

— Стори ми се, че си ти, Хауърд — отвърна Юнг.

— Радваш ли се да ме видиш?

— По-точно казано, изненадан съм.

— Може и да съм в списъка на париите, но поне не съм прокажен — отвърна Кенеди и кимна към протегнатата си ръка. — Не се знаем от вчера, Дейвид.

Юнг пое протегнатата длан.

— Така е — съгласи се той. — Освен това, току-що разбрах, че се радвам да те видя.

— Това, че си го видял, Юнг, е строго секретна информация по заповед на президента — обади се Чарли.

— Много добре — кимна Юнг. — Така ми спестяваш терзанията и колебанията какво да правя, след като вече го видях.

— Правилно ли разбрах, че нямаше да ме издадеш, ако Чарли не те беше предупредил, че присъствието ми тук е секретна информация?

— Честно казано, Хауърд, не знам как щях да постъпя — призна Юнг.

— Добре, Хауърд, отведи полковник Мунц — разпореди се Кастило.

— Той е в безсъзнание — подсети го Юнг.

— По-скоро спи — уточни Чарли. — Разтърси го и ще разбереш.

El Coronel Алфредо Мунц се събуди в мига, в който Юнг го докосна по рамото.

— Я! — възкликна весело той. — Пристигнали сме. Сигурно съм задрямал. — Забеляза Кенеди. Hola4, Хауърд — извика той. Нямах представа, че ще бъдеш тук.

— Алфредо, можеш ли да ходиш? — попита Кастило.

— Разбира се, че мога да ходя — отвърна Мунц и се опита да стане от мястото си.

— Ще ти бъде по-лесно, ако първо свалиш предпазния колан — подхвърли Кастило и след това добави: — Юнг, разкопчай го.

Юнг му помогна. Мунц стана от мястото си и тръгна към вратата. Мина през вратата на хангара, усети, че му се вие свят, и залитна на една страна. Протегна здравата си ръка като крило на самолет и извика „Фиииииу“ и заситни ту наляво, ту надясно през хангара.

Без да каже и дума, Кенеди отиде при него и го задържа на място.

— Ще кажем на жена ми, че съм се прострелял, докато съм си чистил пистолета — довери Мунц на Кенеди. — Ти си ми свидетел, да знаеш. Жена ми все разправя, че имаш лице на честен човек.

Кенеди поведе Мунц към Кастило.

— Хауърд ще се погрижи за теб, Алфредо — обясни Чарли. — Благодаря ти за всичко.

— За мен беше истинско удоволствие — поклони се Мунц.

— Предполагам, с теб ще се чуем, Чарли — обади се Кенеди.

Кастило кимна.

— Благодари на шефа си от мое име, Хауърд.

— На всяка цена — кимна Кенеди и поведе Мунц към задната част на хангара.

Кастило заобиколи „Рейнджъра“ и отвори вратата на втория пилот.

— Брадли, прехвърли всичко — всичко от хеликоптера, което е наше — на „Лиъра“ и гледай да остане седалка, на която да сложим сержант Кранц.

— Слушам, господине — отвърна ефрейтор Лестър Брадли.

— Ще ти помогна с тялото — предложи Юнг.

— Само го прехвърли през рамото ми — помоли Кастило. — Аз ще го пренеса.

Пет минути по-късно наземен контрол от „Хорхе Нюбъри“ даде разрешение за излитане на „Лиър пет-нула-седем-пет“ от писта трийсет и едно.

ЧЕТИРИ

Кабинет на Главнокомандващия

Американско Централно Командване

Военновъздушна база „Макдил“

Тампа, Флорида

12:35, 1 Август 2005

Имаше няколко причини, поради които щаб-сержант Уесли Съгинс рядко влизаше в конферентната зала, когато дванайсетте стола около дългата маса бяха заети от хората, които наричаше „тежката артилерия“.

Рядко влизаше и когато вътре бяха само трима или четирима от „леката кавалерия“.

Тежка артилерия наричаше всички от генерали до адмирали, чиито пагони бяха с по три и повече звезди. Сред тях поставяше и някои видни цивилни. Например информационният сътрудник между кабинета на директора на Националното разузнаване и Централното командване. Той бе член на така наречената Изпълнителна гражданска служба и разполагаше с ниво на достъп GS–18, с каквото разполагаха генерал-лейтенантите. Информационните сътрудници от Държавния департамент, Централното разузнавателно управление и Федералното бюро за разследване разполагаха с ниво на достъп GS–16, каквото се даваше на генерал-майорите.

В „леката кавалерия“ влизаха бригадни генерали, контраадмирали, цивилни с ниво на достъп GS–15 или по-ниско.

Първата причина, поради която щаб-сержант Съгинс не заемаше място на конферентната маса, не бе, както предполагаха и леката кавалерия, и тежката артилерия, защото е на срочна военна служба и скоро ще ги лиши от присъствието си. Първата причина бе, че генерал Алън Нейлър, главнокомандващ на Централното командване, бе преценил, че щаб-сержант Съгинс си има по-важни задачи, отколкото да седи край конферентната маса и да си губи времето, без да казва и дума.

Това съвсем не означаваше, че генерал Нейлър не желаеше щаб-сержант Съгинс да знае какво става на конференциите — напротив. По навик, след повечето конференции — на ден се провеждаха поне по четири, включително разузнавателните брифинги по два пъти на ден — генерал Нейлър даваше знак на Съгинс да влезе в кабинета му и питаше за мнението му по обсъжданата тема и го молеше да даде препоръки за най-разумния начин на действие.

Макар щаб-сержант Съгинс да не присъстваше физически в конферентната зала, той чуваше всяка изречена дума. Залата бе снабдена с прецизни електронни устройства, включително множество микрофони, пръснати из цялото помещение, така че дори някой да изпуснеше молив, щеше да се чуе.

Понякога конференциите са записваха официално. В мига, в който вратата на конферентната зала се затвореше, червената лампичка над нея светнеше и се включеше надпис:

Съгинс си слагаше единична слушалка и не пропускаше и дума.

Почти всички бяха убедени, че през това време Съгинс слуша записите на оригиналния „Тъксидо Джаз Бенд“ на Боб Френч, които всички знаеха, че обожава. Съгинс никога не им обясняваше, че грешат.

Най-важното, което Съгинс правеше, докато не седеше на конферентната маса, където нямаше да обели и дума, бе да поема обажданията, както бе поръчал генерал Нейлър. Обикновено имаше да звъни на много места, и то все на важни хора или пък на такива, които си въобразяваха, че са важни и до един бяха убедени, че имат всичкото право на света да разговарят с генерала незабавно.

Някои от тях Съгинс успяваше много умело да отклони с безобидни лъжи: генералът е излязъл да потича или пък се чувства неразположен, или пък разговаря с президента, или със секретаря на Вътрешна безопасност, или пък е със секретаря на отбраната, но Съгинс ще му предаде в мига, в който се освободи.

От някои Съгинс не се опитваше да се отърве или да отклони. Сред тях бяха например президентът на Съединените щати, секретарят на отбраната, държавният секретар, секретарят на Вътрешна безопасност, директорът на Националното разузнаване и госпожа Илейн Нейлър.

Когато звъннеше някое от тези светила, Съгинс хукваше към лаптопа и написваше съобщение с името на човека. Така например, ако се обаждаше секретарят на Вътрешна безопасност, почитаемият5 Матю Хол, той пишеше:

Съобщението се появяваше на почти невидим екран, известен като ВЧК — „вътрешната черна кутия“ на генерала.

ВЧК всъщност представляваше лаптоп, съвсем същият като на Съгинс. Генерал Нейлър винаги го държеше в конферентната зала пред себе си, така че единствено той да вижда екрана.

Системата бе наистина ефективна. Който говореше в момента, нямаше нужда да спира по средата на изречението, ако звъннеше телефонът на Нейлър или щаб-сержант надникнеше в залата.

Нейлър прочиташе съобщението и бързо написваше отговора:

Или:

Или:

И така нататък.

Разузнавателният брифинг този следобед бе започнал преди пет минути, когато един от телефоните пред щаб-сержант Съгинс звънна.

— Кабинетът на щасем Съгинс.

Той често употребяваше това съкращение. Цялото „Щаб-сержант Съгинс слуша, господине“ си бе чиста загуба на време.

— Джак Айвърсън се обажда, Уес — представи се гласът. — Имам доста интересна информация за шефа ти.

Главен старши сержант Джак Айвърсън от американските Военновъздушни сили бе старши подофицер във военновъздушната база „Макдил“. Централното командване на САЩ бе „наемател“ във военновъздушна база „Макдил“.

— Казвай — отвърна Съгинс, когато се обърна към лаптопа. Пръстите му забарабаниха бързо по клавиатурата, докато Айвърсън предаваше съобщението.

— Записах, Джак. Чакай малко.

— Уес, по дяволите, няма ли да ми кажеш какво става?

— Ако знаех, с удоволствие, само че нямам представа — отвърна Съгинс.

Той натисна копчето, което щеше да изпрати съобщението на екрана пред генерал Нейлър.

Отговорът пристигна след секунда.

В превод това означаваше: „Какво, по дяволите, трябва да значи това?“

След миг само пристигна още едно съобщение:

— Джак, отговорът е положителен — докладва Съгинс. — Гражданският самолет може да кацне, ако се налага. За бога, и дума да не излиза.

— Защо ми се струва, че не ми казваш всичко, което знаеш?

— Защото е точно така — потвърди Съгинс. — Благодаря ти, Джак.

След това Съгинс грабна слушалката на телефона и поръча колата на шефа да чака пред входа след пет минути.

ПЕТ

Докато елегантният бял „Лиърджет 45XR“ рулираше по пистата, генерал Алън Нейлър наблюдаваше пилота. Познаваше го добре. Това бе майор Карлос Г. Кастило от американската армия. Нейлър забеляза, че полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили на САЩ седи на мястото на втория пилот.

„Всичко се връзва, помисли си генерал Нейлър. Полковник от Военновъздушните сили е в ролята на втори пилот, а Чарли — един нищо и никакъв майор — се е настанил на мястото на пилота“.

Нейлър забеляза, че Кастило се надига от пилотското място и излиза от кабината. След миг вратата на самолета се отвори и Кастило застана на прага. Беше в цивилно облекло.

— Добро утро, господине — провикна се учтиво Кастило. — Бихте ли се качили на борда, господине? Сам.

„Вече дава заповеди на генерал с четири звезди, така ли стана? По дяволите!“

— Изчакай тук, Джак — нареди Нейлър на подполковника, неговия адютант, застанал зад него, тръгна към „Лиърджета“ и се качи по стълбите.

— Благодаря ви, господине — кимна Кастило, когато Нейлър влезе.

— Дано е нещо важно, Чарли.

— Прецених, че е важно, господине.

Нейлър огледа кабината. Вътре бяха насядали четирима мъже. Познаваше отлично Фернандо Лопес. „Лиърът“ бе собственост на една от компаниите на семейството.

Другите трима му бяха непознати. Един от тях бе от азиатски произход, другият бе афроамериканец със светла кожа, а третият приличаше на тийнейджър.

— Кои са тези господа, Чарли? — попита Нейлър.

— Специален агент Юнг от ФБР, господине — отвърна Кастило. — Специален агент Бритън от Тайните служби и ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота.

— Добър ден, господине — обади се полковник Торине зад него.

— Здрасти, Джейк — обърна се Нейлър и стисна ръката му.

„Нито един от тях не ми се струва самодоволен, все едно са намислили нещо хитро. Май се чувстват неловко. Сякаш лудата операция, която са започнали, не е тръгнала по план“.

— Чакам, Чарли — каза Нейлър.

Кастило посочи задната част на кабината.

Отзад се виждаше нещо увито в чаршафи. В същия момент Нейлър се сети.

— Още едно тяло? — попита с леден глас той.

— Господине, това е трупът на сержант Сиймор Кранц — обясни Кастило. — Снощи бе убит по време на акция.

— С Какво?

— С гарота, господине — уточни Кастило.

— С гарота ли?

— Да, господине.

Кастило извади гаротата от джоба си и я подаде на Нейлър.

— Кой го стори? Къде се случи? — изстреля въпросите Нейлър, а след това посочи Юнг и Брадли и бързо добави: — Тези господа имат ли нещо общо със случката? Какво става?

— Те са запознати с решението на президента, господине. И двамата участваха в операцията, в която Кранц загина.

— Каква е тази операция?

— Открихме господин Лоримър, господине. Операцията бе организирана, за да го репатрираме. Бяхме нападнати.

— От кого?

— Не зная, господине. Господин Лоримър бе убит по време на нападението, също и сержант Кранц.

— Ами нападателите?

— Мъртви са, господине.

— Къде се случи всичко това?

— В Уругвай, господине.

— Уругвай ли? — повиши глас Нейлър, неспособен да повярва на чутото, а след това не се сдържа и призна: — Последно чух, че си в Европа. По-точно, в Унгария.

— Бяхме там, господине. След това успяхме да проследим Лоримър до Уругвай.

— Уругвайските власти търсят ли ви вече? Или да очакваме тази работа с известно закъснение?

— Пипахме чисто, господине.

— Приключили сте с двама мъртви? На това ли му викаш чисто?

— Оставихме тялото на господин Лоримър в Уругвай, господине — отвърна Кастило. — Държа да подчертая, че не сме оставили нищо, което да даде на властите основание да свърже случката с нас.

— Защо дойдохте тук? Защо докарахте тук тялото на сержанта?

— Трябваше да е или тук, или във Форт Браг, господине — за Вашингтон и дума не можеше да става — а пък нямахме достатъчно гориво, за да стигнем до военновъздушна база „Поуп“. А и вие сте тук, господине.

Нейлър го погледна и си помисли „И добрият чичко Алън трябва да оправи нещата, така ли стана?“

— Господине — добави Чарли. — Вие сте запознат със заповедите, които ми е дал президентът. А пък генерал Макнаб не знае.

„Той да не би да умее да чете мисли? Дяволите да го вземат, прав е. Правилно е постъпил, като е докарал тялото на сержанта тук“.

— Кога възнамерявате да тръгнете към Вашингтон?

— Час по-скоро, господине. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако позвъните на секретар Хол и го уведомите, че пътуваме натам.

Генерал Нейлър се вглежда дълго в очите на Кастило. След това тръгна към вратата.

— Подполковник — провикна се той, — елате, ако обичате.

Адютантът закрачи бързо към самолета.

— Подполковник, всичко, което чуете или видите от този момент нататък, е строго секретно по заповед на президента.

— Слушам, господине.

— Под тези покривала е тялото на сержант…

— Старши сержант Сиймор Кранц — прекъсна го Кастило.

— … загинал — продължи Нейлър — по време на тайна операция, проведена по заповед на президента. Командващият офицер на операцията докара тялото на сержанта, за да се погрижим за всичко. Честно казано нямам никаква представа какво да направим.

— Господине, коя е била частта на сержанта? — обърна се подполковникът към Кастило.

Нейлър се спря навреме, тъкмо преди да каже на подполковника, че не е длъжен да нарича майор Кастило „господине“.

— Кранц бе от „Грей Фокс“ към „Делта Форс“ — отвърна Кастило.

— Господине, какво ще кажете да съобщим на генерал Макнаб в Браг? Предполагам, че той има опит в подобни ситуации.

„Естествено, че Скоти Макнаб има опит! Сигурен съм, че подобни инциденти са рутина за добрия стар Скоти!“

— Първо да отцепим района — разпореди се генерал Нейлър. — След това повикай линейка. Да откарат тялото на сержанта в болницата. Осигури знаме… Не, екипът от линейката да осигури знаме. Покрийте тялото с националния флаг, преди да го преместят. От този момент нататък осигурете ескорт. Разбра ли ме?

— Да, господине.

— Така устройва ли ви, майор Кастило?

— Да, господине, много ви благодаря.

— Нуждаете ли се от нещо друго?

— Не, господине.

— Тогава ще пробвам да се свържа с генерал Макнаб по обезопасена линия — заяви Нейлър.

Тръгна към вратата и се обърна.

— Ако е необходимо да го кажа, ще го кажа. Сигурен съм, че всички сте изпълнили дълга си така, както го разбирате. Не е нужно да ви казвам колко се радвам, че има една-единствена жертва.

Той излезе навън, без да изчака отговор.