Ловците

ЕДНО

Национално гробище „Арлингтън“

Арлингтън, Вирджиния

16:00, 6 Август 2005

На „Арлингтън“ има средно по двайсет погребения на ден, определен ред за военнослужещите: за редниците и сержантите — един, церемониите на нисшите офицери следват друг, докато при погребенията на висшия команден състав е трети.

На редниците и сержантите им се осигуряват придружители на ковчега команда определена за отдаване на почест, и сигналист.

Освен тези основни изисквания, погребенията на нисшите офицери понякога са придружени от взвод, като броят на военните зависи от чина на починалия, има също и военен оркестър.

Офицерите имат право на погребална процесия, предвождана от карета, в която ковчегът се откарва до гроба. Полковниците от армията и морската пехота и чиновете над тях са придружени от кон с красиво покривало, без ездач. На офицерите също им се осигурява залп в знак на почит — седемнайсет пушки за генерал с четири звезди, петнайсет за три звезди, тринайсет за две звезди, единайсет за една.

Почти никога нямаше изключения от установените ритуали, а покойният сержант Сиймор Кранц имаше право единствено на най-основното.

Само че от момента, в който катафалката спря пред гроба, погребението на сержант Кранц излезе от установения протокол.

Когато безупречният офицер посегна към задната врата на катафалката, друг безупречен старши сержант от Специалните части го спря.

— С ваше разрешение, господине, ние ще поемем оттук — настоя старши сержант Джон К. Дейвидсън.

— Моля? — обърна се изумен лейтенантът.

За пръв път се случваше някой да прекъсне церемонията.

— Старши сержантът каза, че ние ще поемем — обади се друг глас. — Да не би да има проблем, лейтенант?

Лейтенантът се обърна към друга „Зелена барета“, този с по три сребърни звезди на еполетите.

— Господине… — понечи да недоволства лейтенантът.

— Чудесно. Сигурен бях, че няма да има никакви проблеми — въздъхна генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб. — Продължете, старши сержант.

— Слушам, господине. — Старши сержант Дейвидсън повиши глас. — Придружители на ковчега, готооо-ви!

Седем „Зелени барети“ с различни чинове — включително един генерал-лейтенант и един ефрейтор от морската пехота — пристъпиха към ковчега. Когато старши сержант Дейвидсън отвори вратата на катафалката, мъжете извадиха ковчега и го поеха на рамене.

— Придружители, готооо-ви! — излая тихо старши сержант и двайсетина войници от Специалните части, повечето сержанти, сред които имаше един полковник, един подполковник, двама майори, капитан и двама лейтенанти, се строиха в колона по двама и застанаха мирно.

— Капелан! Придружители! — ревна старши сержант Дейвидсън. — Бавен нааа-пред.

Капеланът с чин капитан се озова до „Зелена барета“ с чин майор и остана загледан в него малко учуден, докато новодошлият не го побутна леко напред.

Всички офицери поеха в бавна процесия към гроба. Щом и последният от тях мина покрай катафалката, майор от Специалните части в инвалидна количка, тласкан напред от сержант от Специалните части, се присъединиха към придружителите. След тях поеха неколцина мъже в цивилно облекло.

Най-отзад се подредиха — след кратко колебание — официалният погребален екип на национално гробище „Арлингтън“.

Докато погребалната колона приближаваше гроба, друг екип от Специалните части се подреди със свалено оръжие, готови за залп.

Щом стигнаха гроба, ковчегът бе спуснат. Само двама не бяха застанали мирно.

Старши сержант Дейвидсън подаде националния флаг на генерал Брус Дж. Макнаб и ефрейтор Лестър Брадли, за да го поставят върху ковчега.

Накрая и те застанаха мирно, старши сержант Дейвидсън даде знак и всички отстъпиха две крачки назад.

„Зелената барета“ капелан започна ритуала, предвиден на лутерани. Щом приключи, отстъпи от гроба.

Капитанът, който командваше новата стрелкова част, изрева заповед:

— За стрееел-ба. Готооо-ви! Ооо-гън!

Старши сержант Дейвидсън и ефрейтор Брадли започнаха да сгъват знамето. Когато приключиха и то се превърна в син триъгълник на бели звезди, го предадоха на генерал Макнаб, който изчака погребалният екип да се отдръпне и го предаде на сестрата на сержант Кранц.

Каза ѝ няколко думи, отдаде чест и се отдръпна.

Жена с посивяла коса на средна възраст — съпруга на пенсиониран офицер, доброволка, която присъстваше на погребенията — подаде на сестрата на Кранц картичка със съболезнованията от Генералния щаб на армията и я целуна по бузата.

През това време воините от Специалните части се бяха оттеглили до колите. След тях тръгна и екипът придружители, без генерал Макнаб и ефрейтор Брадли, които чакаха от двете страни на генерала. Брадли последва генерала и сестрата на Кранц до лимузината.

Когато жената се качи, генерал Макнаб се отдръпна и направи място на ефрейтор Лестър Брадли.

— Госпожо — започна младежът. — Никога няма да забравя честта, че съм бил със сержант Кранц, когато загина. Приемете най-искрените ми съболезнования.

Когато сестрата на Кранц погледна младежкото лице и забеляза сълзите в очите му, тя загуби самообладание за пръв път.

— Благодаря ви — прошепна с горчивина тя и извърна лице.

Генерал Макнаб дръпна ефрейтор Брадли настрани и затвори вратата на лимузината. Автомобилът потегли бавно.

Офицерът, натоварен да следи изпълнението на погребалния ескорт — „наблюдателя“, чиято работа бе да остане край гроба до запълването му — видя, че „Зелените барети“ също са решили да останат до самия край.

Сержантът от „Зелените барети“ бе застанал свободно край предната част на ковчега. Отговорникът погледна съпругата на пенсионирания офицер, с която се бяха засичали на много други погребения, и двамата с поглед се разбраха да се върнат заедно до алеята, където чакаха автомобилите.

По средата на пътя лейтенантът се обърна към нея.

— Интересно се получи, нали? Беше съвсем различно от обикновено.

— Лейтенант — призна тя. — Двамата със съпруга ми прекарахме трийсет и три години на активна служба. Едно от първите неща, които научих за армията, бе, че войниците от Специалните части са колкото интересни, толкова и различни от останалите.

ДВЕ

Звено за организационен анализ

Департамент Вътрешна Сигурност, Комплекс „Небраска“

Вашингтон, Окръг Колумбия

17:45, 6 Август 2005

Майор X. Ричард Милър — младши, с разкопчано сако и разхлабена вратовръзка, бе седнал на бюрото на шефа на Звеното за организационен анализ, качил болния си крак върху отвореното чекмедже на резбованото бюро.

Върху бюрото бе поставена чаша с кехлибарено уиски и плик с лекарства, изписани от армейската болница „Уолтър Рийд“.

Отлично знаеше, че на всички болкоуспокояващи има предупреждение да не се смесват с алкохол, въпреки това той отново прочете инструкциите към лекарствата.

— Когато се съмняваш, направи и двете — рече на глас той.

Отвори капачето, извади две бели таблетки и ги лапна. След това посегна към чашата уиски, вдигна я и каза:

— Лека ти пръст, Сиймор. Vaya con Dios, приятелю.

Изпи половината на един дъх и остави чашата на бюрото.

Остана загледан в чашата, след това посегна отново и допи остатъка.

В мига, в който остави чашата върху зелената попивателна на бюрото, на единия от телефоните светна червена лампа. Той я погледна, зачуди се дали да се направи, че не я вижда, накрая протегна ръка.

— Милър слуша.

— Майоре, двама господа са дошли за среща с вас — обяви госпожа Агнес Форбисън.

— Моментът изобщо не е подходящ. За нещо важно ли става въпрос?

— Според мен трябва да се срещнете с тях.

— Трябват ми деветдесет секунди — отвърна Милър.

Той затвори, намръщи се от болка, вдигна крака от чекмеджето и много внимателно го пусна на пода. След това пъхна чашата и бутилката „Феймъс Граус“ в чекмеджето и го затвори.

Отново се намръщи от болка, когато се изви на една страна, за да натъпче лекарствата в джобовете си. Най-сетне затегна вратовръзката и закопча сакото.

Почти в същия момент на вратата се чу дискретно почукване.

— Влез!

Старши сержант Джон К. Дейвидсън и ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота влязоха в кабинета, спряха на около метър от бюрото и отдадоха чест.

— Добър вечер, господине! — излая Дейвидсън.

Милър — вероятно това бе рефлекс типично по павловски — отвърна на поздрава.

— Джон, денят беше кофти и не съм достатъчно пиян, за да ми е смешно. Какво си намислил?

— Господине, старши сержантът се явява като доброволец, освен че има и бойна задача.

— Какво?

— Господине, имам поръчение да доставя бележка от татенцето — заяви Дейвидсън.

Пристъпи половин крачка напред и постави на бюрото сгънат лист, след това отстъпи обратно и отново застана мирно.

Милър посегна към листа, забеляза, че е стандартна хартия, и зачете.

Милър вдигна поглед към Дейвидсън и забеляза, че двамата с Брадли стоят мирно.

— Нали ти казах, Джон — озъби се Милър. — Не съм в настроение за шеги.

Дейвидсън не трепна.

— Свободно, мама ви стара — изсъска Милър.

Дейвидсън се отпусна.

— Явяваш се като доброволец за какво? — попита Милър.

— Стига де. Знам какво става тук, Дик.

— Онова, което става, е строго секретно по заповед на президента — обясни Милър.

— Същото каза и Вик Д’Алесандро.

— Виждам, че и гордостта на пехотинците е тук. И той ли се е разприказвал?

— Едва след като Вик му нареди да ми разкаже. Преди това Лестър беше като мида.

— Как успя да накараш генерал Макнаб да проговори? — попита Милър и размаха листа.

— Напомних му, че на Чар… подполковник Кастило ще му трябва човек, който да замести Кранц. Освен това ни трябва по-подходящо място да скрием Лестър; в „Макол“ не става. А ако един пехотинец тръгне да минава квалификационен курс, все някой ще се усети, че работата намирисва.

— Това ли е всичко?

— Освен това с Чарли се знаем и ми е ясно, когато има нужда от човек.

— Това ли е? — попита отново Милър.

Погледът на Милър попадна случайно върху Брадли и по изражението му разбра, че има още нещо.

— Казах на Макнаб, че толкова ми е писнало от „Келт Макол“, че вече си мисля дали не е дошло време да се пенсионирам — призна Дейвидсън.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ти стиска да заплашваш Макнаб?

— Това е факт, Дик — отвърна Дейвидсън.

По изражението на Брадли Милър разбра, че пехотинецът остана шокиран, когато чу старши сержант да се обръща към майор на малко име.

— Според теб Чарли какво ще направи?

— Макар подполковник Кастило на моменти да не е в състояние да се въздържа от импулсивни и необмислени решения, макар да е наясно, че си от малцината, които са доказали, че могат да го озаптяват, когато чуе, че искаш да станеш част от веселата ни дружинка, почти със сигурност отговорът ще бъде „Как ли пък не!“

Дейвидсън въздъхна шумно.

— Мога да съм ви от полза, Дик, и ти го знаеш. Ще поговориш ли с него?

— Няма проблем, само че това е все едно да пикаеш срещу вятъра — отвърна Милър. — Най-добре да го поставим пред свършен факт. Когато пристигне в Буенос Айрес, ще те завари там. Ще предложим, по-скоро ще намекнем — само не трябва да лъжем — че това е поредният брейнсторминг на генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб.

— Благодаря, Дик — отвърна простичко Дейвидсън. — И това ми стига. Не за пръв път генералът ме праща да му дръпна юздите.

— А какво да правим с ефрейтор Плямпало? — попита Милър и погледна Брадли.

— Скрий го на очевидно място — отвърна Дейвидсън. — В посолството в Буенос Айрес.

— Кастило го доведе тук, защото знаеше, че сержантът, шеф на охраната, ще разпитва какво е правил и няма да го остави на мира, докато Брадли не му каже.

— Познавам един сержант Макнамара в щаба на пехотинците.

— Знам го щаба — отвърна Милър.

— Той е от тежката артилерия. Лестър разправя, че ако го накарам да се обади на неговия сержант в Аржентина и му нареди да не задава въпроси, той нямало да си вре носа.

— А какво ще обясниш на приятеля си? Защо го молиш да звъни?

— Ще му обясня, че не мога да му кажа. Той ще го приеме.

— Ами ако не го приеме?

— Ще я видим тази работа, когато му дойде времето.

— Звънни му още сега. Ако се свържеш с него, кажи му да дойде тук. Ще го шашнем с кабинета на Чарли и с моята парадна униформа и да се надяваме, че ще се получи.

Дейвидсън кимна.

— Събрал ли си багажа? — попита Милър.

Дейвидсън кимна отново.

— Добре. Ако твоят сержант се съгласи, утре вечер ще хванете полета от Маями.

ТРИ

Хотел „Данубиус Гелерт“

Ул. „Св. Гелерт“ №1

Будапеща, Унгария

01:25, 7 Август 2005

Подполковник Кастило — полузаспал — усети как нещо мокро и студено се притиска в лицето му. Първата му мисъл бе, че от устата му е потекла слюнка и е попила във възглавницата, затова се отдръпна от мокрото място.

От време на време му се случваше и не му беше никак приятно. Казваше си, че не може да контролира отделянето на слюнка, докато спи, но се притесняваше също толкова, колкото и от така наречената нощна еякулация. Беше притеснително, дразнещо и дори срамно. С възрастта нощните еякулации престанаха, но потеклата слюнка си оставаше досаден проблем.

Подпря се, за да се отмести още малко, и в същия момент се събуди напълно, а сърцето му заблъска.

В леглото до него имаше нещо топло, стегнато и космато.

В същия момент чу гърлено ръмжене.

— Макс, гадино долна! Как успя да се качиш в леглото?

Макс изръмжа отново, но не към Кастило.

Беше оставил кучето в спалнята на Ерик Кочиан, защото предположи, че Макс ще предпочете да остане там — на огромното пухкаво кучешко легло, поставено до огромното старинно легло с балдахин на Кочиан, вместо в съседната спалня.

Кастило се бе почувствал като натрапник, като воайор, в апартамента на Кочиан, особено когато влезе в спалнята. Любопитството успешно притъпи тези чувства и двамата с Ото Гьорнер прекараха половин час в огромната стая с висок таван, докато оглеждаха снимките по стените и мебелите. Снимките бяха най-различни, някои очевидно на семейството на Кочиан и много на хората, които се бяха превърнали в негово второ семейство — фон унд зу Госингер.

На няколко бяха дядото на Кастило и Кочиан в униформи. На други, бившият военен бе в небрежно цивилно облекло, очевидно след Втората световна война. Имаше и други, на които бе облечен елегантно, точно както Чарли го помнеше.

В стаята на Кочиан, на нощното шкафче, имаше снимка, на която младо момиче с плитки и юноша стискаха ръцете на Кочиан — майката на Кастило и чичо му Вили. Имаше и други, на които се виждаха Ерик и Ото.

На стените и по мебелите се виждаха разнообразни фотографии в рамки на Карл Вилхелм фон унд зу Госингер — на три, на пет, на седем, на десет — държеше ръката на майка си. Имаше и няколко на Карлос Гилермо Кастило като кльощав бой скаут, като тийнейджър на кон в хасиенда „Сан Хосе“, нахлупил огромна каубойска шапка, в униформа на кадет, докато учеше във военната академия на САЩ, лейтенант Кастило, вече награден с „Почетен кръст“, с „Бронзова звезда“, с „Пурпурно сърце“.

Имаше и снимки на жени, от двайсетгодишни до към петдесет. Очевидно и те са били важни в живота на Кочиан, макар и не чак толкова важни, че да се ожени за някоя от тях.

Кастило бе излязъл натъжен от спалнята на Кочиан, готов да заплаче. Сигурно старецът бе самотен и нещастен. Нищо чудно, че толкова държеше на Макс. Кучето му даваше единствената обич, на която можеше да разчита.

Кастило погали Макс и усети колко е напрегнат — всъщност кучето трепереше. В този момент долови, че продължава да ръмжи — приглушено и гърлено.

— Кажи, приятелче! Какво става?

Въпреки че досега лежеше до Кастило, кучето рязко се изправи и скочи от леглото.

Сърцето на Кастило се сви. Той седна на леглото.

Имаше светлина, колкото да види как Макс се прокрадва към вратата на хола.

„Като лъв е, като пантера, която дебне плячката“.

Кастило се пресегна към чекмеджето на нощното шкафче. Напипа „Ругера“. Бързо пъхна пълнител и опря гръб на таблата на леглото.

„Сигурно е Ото. Станал е да пие вода. Може да е друго куче. Може някой да чисти коридора пред апартамента. За бога, успокой се!“

Макс се бе снишил към пода и бе спрял да ръмжи.

Чу се проскърцване.

„Какво, по дяволите, беше това?“

Вратата се отвори със замах, двама мъже скочиха вътре и приклекнаха. И двамата стискаха автомати „Мадсън“, готови да открият стрелба. Макс се хвърли към първия и захапа ръката му. Мъжът изрева от изненада и болка. Вторият насочи автомата към Макс. Без дори да помисли, Кастило вдигна „Ругера“ с две ръце и стреля — два пъти, по инстинкт — по втория непознат. Заглушителят издаде звук, подобен на „тът-тът“. След това, без да чака, за да се увери, че е улучил, Кастило насочи пистолета към другия. Тът-тът. Чак тогава погледна отново онзи, по когото бе стрелял. Той се свличаше безпомощно, опрял гръб в касата на вратата. Тът-тът. Кастило насочи поглед и „Ругера“ към първия, който бе приседнал на пода. Изглежда, Макс се канеше да го завлече нанякъде. Тът-тът.

В пълнителя на „Ругера“ имаше десет .22 „Лонг Райфъл“ патрона. Кастило ги бе броил автоматично и знаеше, че му остават само два. Скочи от леглото и хукна към скрина, където бе оставил „Узито“. Оръжието бе заредено и щеше да го вземе много по-бързо, отколкото да зареди „Ругера“, тъй като пълнителите бяха в чекмеджето при „Узито“.

Грабна „Узито“ и се хвърли на пода, дръпна предпазителя, превъртя се два пъти и насочи оръжието към вратата.

Изстрели не последваха.

Макс притича и близна Кастило по лицето.

Чарли усети как очите му се наливат със сълзи.

— Копеле грамадно — прошепна той. — И аз те обичам.

Изправи се и се приближи до двамата мъже.

Онзи, когато Макс бе захапал, лежеше по гръб, с отворена уста, вперил в тавана безжизнените си очи. Кастило не видя входни рани. Вторият продължаваше да седи облегнат на вратата. На челото му се виждаха две малки дупчици и трета до носа.

Сърцето на Кастило се сви и той усети как се вледенява.

„Мили боже, Ото!“

Хукна през хола към втората спалня за гости, постави ръка на бравата, след това открехна и скочи вътре, стиснал „Узито“ с две ръце. Отвън влизаше достатъчно светлина, за да види леглото. Притисна се към стената до вратата, напипа ключа за лампата и светна.

В първия момент тялото в леглото не помръдна — „Мама му стара, не с гарота, не и Ото!“ — ала след това Ото се изправи.

— Какво, по дяволите, става? — изръмжа Ото. — Ти какво правиш с този пищов?

— Ставай, Ото — нареди Кастило. — Имаме проблем.

— Проблем ли? Какъв проблем?

— Ставай, Ото — повтори Кастило, след това мина бързо през хола към входната врата.

Отпред бе паднал мъж — човек от охраната на „Тагес Цайтунг“ — проснат по гръб между вратата и стълбите. Пистолетът му лежеше на мокета.

Кастило хукна към него, забеляза оцъклените очи и посинялата кожа, след това стоманената гарота на врата.

Хвърли се обратно в апартамента, извади швейцарския армейски нож от куфара и се втурна обратно в коридора.

С огромно усилие освободи гаротата и си каза, че усилието му е било напразно.

„Този човек е мъртъв“.

Погледна го внимателно. Нямаше признаци на живот.

„Какво толкова?“

Притисна с всички сили корема на мъжа и усети как въздухът излиза от дробовете му. Въпреки това не дишаше.

Кастило си пое дълбоко дъх, наведе се над мъжа, стисна носа му и издиша в устата му.

Нямаше никаква реакция.

Кастило отново притисна корема му и отново усети как въздухът излиза. Усети някакъв тласък, нещо като кратко поемане на въздух. Последва нов, този път по-убедителен. И неочаквано, човекът си пое дъх.

Простена тихо.

„Сега вече нямам никаква представа какво да правя“.

Мъжът започна да се мята и стисна гърлото си.

— Просто дишай, нищо повече. Отпусни се и дишай — нареди Кастило.

Стори му се, че мъжът се опитва да каже нещо.

Чарли усети, че зад него има някой, и посегна към „Узито“.

— Ще повикам полиция и линейка — предложи тихо Ото Гьорнер.

— Никаква полиция. Никаква линейка — сряза го Кастило. — Викни Шандор Тор.

Гьорнер се канеше да каже нещо, но се разколеба.

— Мобилният е до леглото — обясни той и влезе в апартамента.

Мъжът от охраната се опита да стане.

Кастило го натисна на пода.

— Не мърдай — обясни той. — Повикахме помощ.

ЧЕТИРИ

Хотел „Данубиус Гелерт“

Ул. „Св. Гелерт“ №1

Будапеща, Унгария

01:50, 7 Август 2005

— С какво ги застреляхте? — попита Шандор Тор.

Беше приклекнал до втория, все още подпрян на рамката на вратата.

— С „Ругер“ .22 — отвърна Кастило.

— Или сте пълен глупак, или сте напълно уверен в уменията си на стрелец — отбеляза Тор. — Кое от двете?

— На нощното шкафче в стаята е — посочи Чарли.

Тор влезе в спалнята. Кастило го последва. Тор взе пистолета.

— „Ругер“ .22 със заглушител. Добре. Много са малко издателите, които знаят как се използва оръжие, а дори да знаят, не са толкова точни.

— Ако това беше въпрос, хич не чакай отговор.

Още един едър унгарец на средна възраст влезе в спалнята. Носеше десетлитрова туба бензин. Кастило забеляза, че е с гумени ръкавици.

— Още двама чакат на стълбите — заяви едрият унгарец.

Тор кимна.

— Това говори ли ви нещо, господин Госингер? — попита Тор.

— План В — отвърна Кастило. — Ако не успеят да пипнат господин Кочиан — план А — или ако нещо се обърка и се наложи да го убият — план Б — са щели да опожарят апартамента с надеждата да унищожат събраната от господин Кочиан информация.

— Значи според вас са мислели, че хер Кочиан е тук, така ли?

— В противен случай щяха да отидат в частна болница „Телки“. Според мен са наблюдавали апартамента, видели са, че свети, и са решили, че е тук. Може да са видели Макс на балкона. След като не излезе на обичайната си среднощна разходка, са решили да го напипат тук.

— Със сигурност са знаели, че е в болница „Телки“ — засече го Тор. — Защо не са се опитали да го отвлекат оттам?

— Не са знаели колко зле е ранен. По-логично е да изчакат да се прибере, защото в болницата може да изникне проблем.

Тор остана загледан в Кастило, след това се обърна към мъжа с тубата бензин.

— Ракоши, остави ни сами за малко, ако обичаш — помоли той. — Виж дали няма да откриеш нещо в джобовете им. Разбери дали нямат кола някъде наоколо.

— Намерих едно „Узи“ в хола — обади се Ракоши.

Тор погледна Кастило. Чарли се поколеба за момент, след това кимна.

Тор махна на Ракоши, за да му даде знак да излезе. След това прекрачи към вратата и я затвори.

— Господин Госингер, и двамата с вас сме загрижени за безопасността на господин Кочиан. Ще си свърша работата по-добре, ако не ме държите на тъмно. — Замълча, разбра, че Кастило няма да отговори, и продължи. — Простете на стария полицай, задето не вярва, че сте човекът, за когото се представяте, господин Госингер.

„Рано или късно трябва да му кажа“.

— Аз съм американски офицер от разузнаването.

Тор кимна веднага и Кастило разбра, че полицаят не е изненадан.

— От ЦРУ ли сте?

Кастило поклати глава.

— Не.

Бе очевидно, че Шандор Тор не му вярва.

— Защо проявявате интерес към господин Кочиан?

— В момента искам единствено да го опазя жив — отвърна Чарли, след това даде знак на Тор да го последва. — Елате с мен.

Кастило го отведе в спалнята на Кочиан и посочи снимката, на която Ерик Кочиан бе стиснал ръцете на майка му и на чичо му Вили.

— Това е майка ми като момиче. А тук — той посочи следващата снимка, на която държеше майка си за ръка — вече е млада жена и аз като дете.

Тор погледна снимката, след това вдигна очи към Кастило и посочи снимката, на която Кастило бе в парадна униформа с медали.

— Вие сте войник. Аз също.

— Войник съм. Подполковник.

— Това обяснява точната стрелба — отвърна Тор. — Но пък изникват нови въпроси.

— Когато му дойде времето, ще се постарая да отговоря на въпросите. Засега правителството ми се интересува от всичко, което господин Кочиан е научил за скандала „Петрол срещу храни“.

— Достатъчно, очевидно замесените в скандала са изпратили убийците си да го ликвидират.

— Първо е трябвало да научат какво знае, след това са щели да го убият.

— И той ми каза същото в нощта, когато се опитаха да го отвлекат на моста — призна Тор.

— Каза ли нещо друго?

— Каза, че информацията била в апартамента.

— Каза ли къде е?

Тор поклати глава.

— Каза, че не искал да знам.

— Значи ще ни каже утре сутринта.

— И как ще успеем да го опазим?

— В моята работа има моменти, когато се доверяваш на инстинкта си по отношение на някой човек — отвърна Кастило. — Признаваш пред него неща, които е много възможно да се обърнат срещу теб.

— Знам — кимна Тор. — Какво ви казва инстинктът за мен?

— След два часа на летище „Ферихеги“ ще кацне самолет. След като изведем господин Кочиан от болницата и той вземе информацията, ще го откарам в Аржентина.

— Аржентина е на другия край на света — намръщи се Тор. — Самолетът трябва да е доста внушителен.

— „Гълфстрийм III“ — уточни Кастило.

Тор кимна. Очевидно знаеше за какъв самолет става въпрос.

— Защо не в Съединените щати?

— Причините са две. Първо, господин Кочиан не иска да ходи в Щатите и, второ, според мен ще открием онова, което търсим, в Южна Америка. Освен това ми се струва, че там ще мога да го пазя по-добре, отколкото в Щатите.

— Звучи разумно.

— Мисля си, че ще успея да покажа на онези, които са по петите на господин Кочиан, че вече е напълно безсмислено да се опитват да измъкнат информация от него или да го убият, защото всичката информация, с която е разполагал, е вече в моите ръце.

— Ще се погрижа господин Кочиан да стигне жив и здрав от болницата тук, а после до летището.

Кастило попита:

— Какво би ви накарало да дойдете с нас в Аржентина?

Тор срещна погледа му.

— Не е нужно да искате разрешение за подобно нещо — отвърна Тор.

Чарли поклати глава.

— Ще дойдете ли с нас?

— Разбира се.

— Какво ще правим с полицията? — попита Кастило.

— Нищо. Ако хората ми успеят да открият колата им — а според мен ще я намерят — ще натоварим телата вътре, ще ги закараме в гората и ще изгорим автомобила.

— Това ще бъде ли достатъчно убедително?

— Надявам се.

ПЕТ

Хотел „Данубиус Гелерт“

Ул. „Св. Гелерт“ №1

Будапеща, Унгария

05:50, 7 Август 2005

— Защо ли ме притеснява фактът, че те заварвам облечен преди зазоряване в компанията на „Узи“, Чарли? — попита полковник Джейк Торине, когато двамата с Фернандо влязоха в хола. В следващия миг Макс изскочи от съседната стая оголил зъби, и Джейк извика:

— Леле, боже!

— Те са от добрите, Макс — обясни Чарли на унгарски. — Лягай долу.

Макс се приближи до Кастило и се настани в краката му.

— Какво е това, унгарска овчарка ли? — попита Торине. — Откъде се взе това чудо?

— На Ерик Кочиан е.

— Какво му е на главата?

— Имаме си проблеми, Джейк. Трябва да тръгнем час по-скоро.

— Чарли, току-що идваме от Балтимор с една мизерна отбивка във Франкфурт.

— Какви са тези проблеми, гринго? — попита Фернандо Лопес.

— Лошите се опитали да отвлекат Ерик Кочиан. Макс захапал единия и той му потрошил главата с пистолет, а другият стрелял по Ерик. Улучил го на две места. За щастие, раните не са сериозни. След малко ще го изведем от болницата. Щом ми покаже къде е скрил информацията, която ми трябва, тръгваме за летището.

— Какво си се разбързал?

— Искам да се изнеса оттук колкото е възможно по-бързо, за да го опазя жив.

— Тук не е ли на сигурно място? — попита Фернандо. — Не можем ли да останем поне осем часа, за да поспим? Господи, долу във фоайето на хотела се мотаят поне шест ченгета, а от асансьора слязоха поне още четирима.

— Ти ще спиш колкото искаш, когато се качиш на самолета за вкъщи — отвърна Кастило. — Двамата с Джейк трябва да изкараме Ерик от Будапеща.

— Ти да не би да мислиш, че те ще опитат отново? — попита Торине.

— Вече опитаха — обясни Чарли. — Двама се появиха тук в един и половина.

— И? — подкани го нетърпеливо Фернандо.

— Макс ме събуди. Очистих ги.

— Ти си ги очистил? — повтори Торине.

Кастило кимна.

— Мили Боже! — възкликна Джейк.

— Нямах избор, Джейк.

— Ще има ли някакви усложнения? Питам за местната полиция.

— Съмнявам се.

— Добре ли си, гринго? — попита загрижено Фернандо.

— Добре съм — кимна Кастило и се обърна към Торине: — Ако ти излетиш, Джейк, аз ще пилотирам „Гълфстрийма“, за да можеш да подремнеш.

По изражението на Торине пролича, че не е никак въодушевен от тази възможност.

— Нямаше да те моля, ако не беше необходимо — обясни Кастило.

Торине сви рамене.

— Заявих полет за Буенос Айрес, когато слязохме — обясни той. — Будапеща, Дакар, голямата локва до Рецифе, Бразилия. След това летим до Буенос Айрес. До Дакар са почти шест часа. При две спирания за зареждане, всяко ще ни отнеме по час, така че ще бъдем общо петнайсет часа във въздуха и ако излетим оттук в осем, би трябвало да сме в Буенос Айрес преди полунощ.

— Ще стане — обади се Фернандо. — Можем да спим на смени. Един от нас се опъва на дивана, другият е на дясната седалка.

— Ти няма да ходиш никъде — заяви Кастило. — Заминаваш си вкъщи с първия удобен полет.

— Ще взема първия полет от Буенос Айрес — реши Фернандо. — Този въпрос не подлежи на обсъждане.

— Кой ще пътува с нас? — попита Торине. — Освен Кочиан.

— Ерик, аз, Шандор Тор и Макс.

— А кой е Шандор Тор? — полюбопитства Торине.

— Бодигардът на Били. Страшен е.

— Той знае ли, че заминава?

Кастило кимна.

— И кучето ли е с нас? — намръщи се Фернандо.

— Задължително — заяви Кастило.

— Ще се обадя за прогнозата — въздъхна Торине. — Някой да ни поръча закуска. А, Чарли, има ли как да уредим да ни доставят храна за изпът?

ШЕСТ

Хотел „Данубиус Гелерт“

Ул. „Св. Гелерт“ №1

Будапеща, Унгария

07:20, 7 Август 2005

Отдалече личеше, че Ерик Кочиан е в ужасно настроение, когато Шандор Тор го вкара в апартамента на инвалидния стол. Придружаваха ги трима охранители и доктор Черни. Черни, причината за лошото настроение на Кочиан, бе настоял лично да одобри мястото, където Ерик щеше да почива, и това бе условието, за да го изпише от болницата.

Кастило се запита дали това е загриженост за стареца заради старото семейно приятелство, или професионална загриженост за здравето на Кочиан. Когато лекарят излезе от спалнята на издателя, Кастило го отведе настрани и му призна, че има намерение да заминат от Будапеща незабавно, стига физическото състояние на Кочиан да го позволява.

— Във всеки друг случай бих казал не — призна Черни, но знам — Тор ми каза — не само какво се е случило на моста, ами и през нощта тук. Затова, за да остане пациентът ми жив, предписвам незабавно напускане на Будапеща.

— И аз си мислех за същата рецепта — отвърна Кастило.

— Ще минат ден, дори два, преди нападателите да разберат, че него го няма. Освен това никъде няма да бъде записано — няма нито билети за самолет, нито за влак, нищо — че той пътува и закъде. Надявам се да решат, че е във Виена или във Фулда.

Доктор Черни кимна в знак на съгласие.

След това каза:

— Иска ми се седалките в самолета да ставаха на легла. Той наистина трябва да лежи.

— В самолета има истински легла — по-точно канапета — и ще може да легне, да му сложим коланите и всичко ще бъде наред. Стига да успеем да го накараме да легне, а пък за коланите направо не ми се мисли.

Доктор Черни бръкна в джоба и извади пластмасово шишенце.

— Дайте му от тези хапчета против гадене. Десетина минути след като ги изпие, ще му се доспи.

— Ами ако откаже да ги пие?

— Разтворете капсулата и смесете прахчето вътре в напитката му.

Три минути след като доктор Черни окончателно изписа Кочиан — и се увери, че е в леглото си по пижама — той даде на Кастило необходимите превръзки и лекарства, след това си тръгна. Кастило тъкмо се чудеше колко бързо ще успее да накара Кочиан да се облече, когато Ерик се появи на вратата на хола. Опитваше се безуспешно да си закопчае ръкавите на ризата. Кастило скочи да му помогне.

— Кога излита самолетът? — попита небрежно той.

— Тръгваме веднага щом вземем информацията.

— Ти сетил ли си се, че аржентинците имат изисквания, когато внасяш куче в страната? — попита Кочиан и щом забеляза изражението на Чарли, добави: — Не съм си въобразявал, че си се сетил, Карлхен. Аз вече проверих. Трябва да се отиде до доктор Кинкс — ветеринаря на Макс. Той ще даде здравен сертификат и копие от паспорта с ваксините.

— Може ли да изпратим Тор?

— Ще го попитам — отвърна Кочиан.

Пет минути по-късно, Тор беше на път към кабинета на ветеринаря.

— Ами информацията, Ерик? — попита Кастило, след като Тор тръгна.

— А, да — отвърна Кочиан и пристъпи към библиотеката.

Извади една книга и я подаде на Кастило.

Чарли прочете заглавието „От първо лице“ — сборник интервюта на руския президент Владимир Путин, които Путин бе дал разрешение да бъдат издадени във вид на автобиография.

Кастило изви вежди към Кочиан.

— Не съди за книгата по корицата, Карлхен.

Кастило отвори томчето. Вътрешността бе внимателно изрязана, за да се пъхне вътре малък черен предмет от кожа и хром. Чарли веднага се сети какво е: последен модел хард диск за компютър.

— Осемдесет гигабайта — уточни Кочиан. — Японците са невероятно умни, нали, Карлхен.

— Японците много ги бива да правят разни неща, но тази технология идва от Лае Вегас, Невада — обясни той. — Не е японска.

— Ти пък откъде знаеш?

— Защото Алойшъс Франсис Кейси от Корпорация „АФК“, който е изобретил технологията, ми изпрати прототип. В куфарчето ми е. Сто и двайсет гигабайта. Искаш ли да ти го покажа?

— Не е нужно.

— Всичко ли е вътре?

— Почти. Има още няколко неща, които са скрити в главата ми.

— Кодирано ли е?

Кочиан кимна.

— „Майкрософт“ ли?

Кочиан кимна отново.

— Виж дали ще си спомниш паролата, докато извадя моя хард диск.

— Сега ли ще ги гледаш? — попита изненадан Кочиан.

— Искам едно копие на моя хард диск, а след това ще го кодирам с един друг подарък от господин Кейси. Има много хора, доста от тях са твърде враждебно настроени, които знаят как да разкодират технологията на господин Гейтс. Доколкото знам, досега никой не е успял да разкодира логаритъма на „АФК“.

— Ти сериозно ли говориш, Карл?

Кастило веднага забеляза обръщението. „Вече не съм Карлхен. Старецът е впечатлен“.

— Напълно сериозно — потвърди Кастило. — Имаш ли друг хард диск?

— Резервен ли?

Кастило кимна.

— Защо?

— Защото ми се иска веднага щом сваля данните от твоя драйв и ги кодирам наново, да кача необходимото на друг хард диск и да го изпратя с дипломатическа поща в Щатите. Застраховка, в случай че нещо стане с нашите копия.

Кочиан се замисли, след това кимна.

— В магазина от другата страна на реката продават такива — обясни той. — Скъпи са.

— Може ли някой да отиде да купи?

Кочиан отново кимна.

— С моя „Американ експрес“ от „Тагес Цайтунг“ ли да платя, или ти ще платиш сам?

— Има още по-добър вариант. Благотворителен фонд „Лоримър“ плаща — отвърна Кастило. — В този магазин приемат ли долари?

— Сигурно, но курсът ще бъде крайно неизгоден.

— Викни някого от охраната. Кажи му кой е магазинът и го помоли да вземе фактура — настоя Чарли и извади пачка банкноти от джоба си.

— Ще ми кажеш ли какъв е този благотворителен фонд „Лоримър“?

— По пътя към Буенос Айрес. Сега нямаме никакво време.

Кастило внимателно извади хард диска от страниците на „От първо лице“, след това го включи към лаптопа си.

— Добре, Ерик, включих го. Кажи ми паролата.

— Ти имаш ли ѝ вяра на тази машина?

— Няма да изтрия данните, преди да съм сигурен, че съм ги качил — успокои го Кастило. — Но, да, имам ѝ доверие.

— Да знаеш, че съм вложил много време и усилие във всичко събрано тук — предупреди Кочиан. — Не ми се иска нещо да се изгуби.

— Аз още по-малко — отвърна Кастило. — Затова много ще внимавам. Дай ми паролата.

Кочиан му я каза, след това добави:

— Дори в кошмарите си не съм си представял, че ще стана лакей на ЦРУ.

Чарли написа паролата, разшифрова информацията на хард диска и я прехвърли в своя компютър.

След като се увери, че всичко е наред, обясни:

— Аз не работя за ЦРУ, Ерик.

— Ти така разправяш. Но дори да работеше, пак нямаше да ми кажеш, нали?

— Сигурно си прав — отвърна Чарли.

Кочиан предпочете да смени темата.

— Много мразя да съсипвам книги — призна той. — Само че съм гледал всички шпионски филми по телевизията и ми се стори добра идея да скрия хард диска в книга. Освен това, „От първо лице“ е пълен боклук. — Той замълча и добави: — Пълно е с какви ли не глупости, също като статиите, които непрекъснато пращаш от Вашингтон.

„Той нарочно ли се опитва да ме вкисне? Или може би фактът, че редовно перифразирам статии от «Америкън Кънсърватив», е в пълно противоречие с журналистическите му принципи?“

— Значи мислиш, че господин Путин не е казал цялата истина на репортерите, така ли?

— Ти чел ли си книгата?

Кастило кимна.

— На руски или в превод?

— На руски.

— Тогава ще си спомниш, че каза на един от журналистите, че едва излязъл от университета, е постъпил в КГБ и е научил занаята си, като е слагал край на „дисидентски дейности“ в Ленинград. Това го вярвам. Освен това вярвам, че баща му е бил готвач: първо на царете — готвел е на Распутин — след това на болшевиките, най-вече на самия Ленин, а след това в една от дачите на Сталин близо до Москва.

Нали така казва пред журналистите? Освен това разправя, че баща му е бил в Червената армия, но така и не уточнява кога точно татенцето е бил в униформа.

Кастило кимна.

Измести поглед към лаптопа и видя, че трансферът на файловете почти е приключил.

Вдигна ръка, за да даде знак на Кочиан, че му трябва минутка, и изписа командата за разкодиране.

Кочиан изчака Кастило да вдигне поглед и продължи:

— Мислиш ли, че бащата на Путин е варил цвекло за Червената армия в някое поле, осеяно с трупове? По-скоро бащата на Путин — човек, на когото режимът е вярвал толкова много, че го е допуснал да готви на Сталин — е бил специално назначен, за да следи да не би някой да се отклони от праведния път.

— Правилно.

— Каквото и да е правил татенцето, той успешно се е превърнал във важен апаратчик. Толкова важен, че е вкарал сина си в правния факултет на Ленинградския държавен университет, а след това му е осигурил работа в КГБ, където много бързо са му възложили да се справи с местните дисиденти. След това казва на друг, така наречен, журналист, че го чакало назначение за Източна Германия, където щял да заеме дребен чиновнически пост.

— Това може и да не е точно така.

— Ти да не би да си въобразяваш, че след като се е научил как да се разправя с руските дисиденти, от КГБ не са го изпратили в Източна Германия, за да върши същото?

— По този начин иска да затвори устата на всички — вметна Кастило. — Направил го е в интерес на приятелството между руския президент и обединена Германия.

— Замисли се, Карл. След като е бил „дребен чиновник“ от редиците на КГБ и Източна Германия, той се е върнал в Ленинградския държавен университет, ако може да се вярва на думите му пред репортерите, където е работил в Международния отдел на университета и е докладвал на заместник-ректора. Да не би да си въобразяваш, че е получил работата си, защото е бил добър студент? Или може би защото — след като е работил чак в Източна Германия — е бил експерт по международните въпроси? Може би защото от КГБ са искали човек с опит в разправата с дисидентите да се оправи с онези, които надигали глави в университета.

— Накъде биеш, Ерик? — попита тихо Кастило.

Кочиан вдигна ръка, за да му даде знак да изчака, след това продължи:

— Година по-късно — през 1991, ако не ме лъже паметта, а тя обикновено ми служи отлично — Путин е начело на Международния комитет на Ленинградската комендатура — извинявай, по това време Ленин вече не е официалният светец на Русия, така че Ленинград отново е Санкт Петербург.

— Значи говорим за Международния комитет на Санкт Петербургската комендатура. Там се занимава с международни взаимоотношения и чужди инвестиции. За да покаже, че съветското зло е вече зад гърба му, два месеца след като постъпва на новата работа, господин Путин си подава оставката от КГБ. Поправи ме, ако мислиш, че греша, но ако е напуснал КГБ през 1991 година, това не означава ли, че до 1991 година е бил в КГБ? Как можеш да си подадеш оставката от служба, в която не работиш?

Кастило се разсмя, но не отговори.

— Прекалено цинично ли е да мисля, Карл, че човек, който отговаря за чуждестранните инвестиции не другаде, а в Санкт Петербург, е в състояние да си дръпне по нещичко от върха и да го разпредели между заслужилите апаратчици от стария режим?

— Тази хитра мисъл вече ми е минавала през ума — отвърна Кастило. — Добре, какво друго?

— Та той толкова успешно успява да привлече чуждестранни инвестиции и да промени мнението на света в положителен аспект, че много скоро се озовава на поста първи заместник — председател на целия Санкт Петербург, а много скоро след това е призован в Москва, където изпълнява различни длъжности по времето на Борис Елцин. Поне така казва пред журналистите. Не се споменава обаче какви точно са тези длъжности. Някой циник би заподозрял, че отново е бил свързан с Комитет государственной безопасности или Комитетът за държавна сигурност е името на основната служба за сигурност, разузнавателна служба и службата на тайната полиция в Съветския съюз от 14 март 1954 до 6 ноември 1991 година, по-известен като…

— КГБ — довърши вместо него Кастило и се разсмя.

— Или днешната Федерална служба за сигурност…

— ФСБ — завърши през смях Кастило.

— Та на въпросната Федерална служба за сигурност на Руската федерация — закима Кочиан, — която замести порочното КГБ, Путин става шеф и запазва поста, докато не заема сегашната роля на държавен глава.

— Да не би да се опитваш да ми подскажеш, че той лично е замесен в скандала „Петрол срещу храни“, Ерик?

— Замесен е и още как — отвърна с горчивина Кочиан. — И като източник на пари за ФСБ, и лично.

— Можеш ли да го докажеш?

Кочиан поклати глава.

— Работя по въпроса. Може би съм се добрал до нещо, което става за публикуване.

— И мислиш, че той знае?

— В Будапеща има повече шпиони на квадратен метър, отколкото във Виена и Берлин, когато са били в разцвета на шпиономанията. Разбира се, че знае.

— Ами хората, които се опитаха да те очистят? Да не би да са били Спецназ, изпратени от ФСБ?

— Казваш „очистя“ в смисъл на „отвличам“ или на „убивам“?

— Убивам. Да отвлечеш човек, означава просто да го отвлечеш.

Кочиан кимна.

— Може и така да е, но не мисля. Не бяха руснаци. Бяха немци, което ме кара да си мисля, че са наемници. Едва ли руснаците ще пратят хора от Спецназ. Могат да ги идентифицират, а Путин не би искал подобно нещо да се случи. Най-вероятно е да са от някогашното източногерманско Щази. Какво можеш да ми кажеш за хората, които — как каза ти, „очисти“; много ми хареса — очистиха господин Лоримър?

— Бяха професионалисти — отвърна Кастило. — Нямаха никаква идентификация. Бяха въоръжени със шведски „Мадсън“. Представителите на ЦРУ в Монтевидео и Буенос Айрес се опитват да ги идентифицират. Май няма да им излезе късметът. Може да са от Щази, но може и да не са.

— Ако наистина не си от ЦРУ, Карл, откъде знаеш какви ги въртят представителите на ЦРУ? И откъде си сигурен, че ти казват истината за онова, което вършат или не вършат?

Кастило не отговори веднага.

— Работя лично за президента, Ерик.

— Лично ли?

Кастило кимна.

— Той нареди на хората от Агенцията — и на всички останали от разузнавателната общност — да ми казват всичко, което ме интересува.

Кочиан срещна погледа му за момент, кимна, а след това посочи лаптопа на Кастило.

— Или процесът на криптиране е прекалено бавен, или машинката ти не работи.

— Наистина е бавен, затова пък няма грешка. — Погледна екрана. — Деветдесет и един процента са готови.

— Докато чакаме, ще отида да събера малко багаж. В Аржентина сега е зима, нали?

— Да, но не е нужно да си слагаш наполеонки. Първо ще минем през екваториална Африка.

Минаваше дванайсет, когато приключиха със задачите си и се отправиха към международното летище „Ферихеги“.

Според Кастило бе малко вероятно някой да дебне Ерик Кочиан на летището или да държи „Гълфстрийма“ под око, въпреки това прецени, че е най-разумно да прекара стареца до самолета в един от обикновените ванове на „Тагес Цайтунг“. С малко късмет, двамата с Шандор Тор щяха да успеят бързо да качат Кочиан по стълбите, за да останат двамата с Макс незабелязани, докато останалите товареха багажа.

Преди да тръгнат за летището, Кастило поръча да докарат мерцедеса на Кочиан в подземния гараж на „Гелерт“. Човек от охраната на „Тагес Цайтунг“ седна зад волана, а негов колега се настани на задната седалка и двамата поеха към Виена.

Тъй като прозорците бяха затъмнени, ако мръсниците, които бяха направили опитите за покушение над Кочиан, наблюдаваха „Гелерт“, нямаше как да разберат кой е на задната седалка на мерцедеса. Оставаше възможността да се пробват отново, когато автомобилът излезеше на магистралата. Кастило искрено се надяваше да предприемат нещо. Беше дал на охраната „Мадсъните“, които хората от Щази — или които и да бяха копелетата долни — носеха при нападението в хотела. Не се наложи да им показва как да ги използват.

Преди мерцедесът да потегли, стиснаха ръце с Ото Гьорнер, който щеше да остане в Будапеща поне още един ден, преди да се върне във Фулда, след това се качиха във вана.

Ерик Кочиан силно изненада Кастило. Не възропта, че ще пътува във ван, а истинското учудване дойде по-късно, на борда на „Гълфстрийма“, когато без всякакви уговорки взе лекарството против повръщане, предписано от доктор Черни. Кастило се почувства виновен, че го лъже по този начин.

Джак Торине и Фернандо Лопес, които бяха пътували до летището с такси, се качиха в самолета две минути, след като ванът потегли.

— Всичко наред ли е, Чарли? — попита Торине.

— Ако си уредил нещата с летателния план и си наясно с прогнозата, значи да.

— Има един малък проблем — обади се Фернандо.

— По-точно?

— Знам, че „Американ експрес“ се хвалят, че не слагат лимит на парите, които харчат клиентите им — започна Фернандо. — Какво ще стане, ако допуснат неволна грешка и се обадят от предпазливост в офиса ми и попитат дали наистина съм напълнил резервоара на тази ламя със самолетно гориво в Балтимор, Франкфурт, а след това и тук? Свикнали са да виждат, че плащам гориво за „Лиър“, не за „Гълфстрийм“ и със сигурност не зареждам самолета в Европа. Да не говорим, че количеството е много по-голямо. Могат да заподозрат, че някой използва моята кредитна карта „Амекс“.

— По дяволите! — възкликна Кастило. — Добре, че се сети. Е, вече сме оплескали работата. Отсега нататък използвай моята кредитна карта, а когато пристигнем в Буенос Айрес, ще позвъня на Дик и ще го накарам да напише чек от благотворителен фонд „Лоримър“, за да покрие разходите ти в „Американ Експрес“.

— Според мен трябва да направим нещо — настоя Фернандо.

— Съгласен съм — кимна Кастило. — Джейк, искаш ли да седна отдясно и да поема, след като се вдигнем?

— Искам да седнеш от лявата страна — нареди Торине. — Обучението ти започва моментално.

— Наземен контрол „Ферихеги“ до „Гълфстрийм три-седем-девет“ за излитане. Изкачете се на височина трийсет и една хиляди по курс нула-три-пет градуса. Свържете се с районен контрол „Загреб“ на две-три-три цяло и пет, когато достигнете двайсет хиляди.

— „Три-седем-девет“ прието — отвърна Торине. — Изкачване на трийсет и една хиляди на две-три-пет. Връзка с наземен районен „Загреб“ на две-три-три цяло и пет след двайсет хиляди.

— Прието.

Кастило тласна дроселите напред.

— „Три-седем-девет“ рулира — докладва Торине. — Благодаря ви.

След тези думи изключи интеркома.

— Пусни го напред — прозвуча гласът на Торине в слушалките на Кастило. — Ще ти кажа кога да прибереш колесника.

СЕДЕМ

Международно летище „Йоф“

Дакар, Сенегал

18:35, 7 Август 2005

Макс бе застанал до Кастило, когато той отвори вратата към стълбите, и в мига, в който спуснаха стълбата, той изблъска Кастило настрани и се втурна надолу, стряскайки сенегалските власти, които бяха дошли да посрещнат „Гълфстрийма“.

Макс направи бърза обиколка, след това се насочи към предния колесник, вдигна крак и изпразни пикочния си мехур без всякакво угризение. Представлението бе впечатляващо и като обем и като време.

След това се огледа отново, намери място, където самолетът хвърляше сянка под лъчите на залязващото слънце, и свърши и останалата част от естествените си нужди, което също се оказа впечатляващо изпълнение. След това се върна при вратата и се огледа сякаш за да каже: „Аз свърших? Какво чакате?“

Ерик Кочиан слезе по стълбите царствено бавно и много предпазливо. Беше нахлупил широкопола шапка над белия ленен костюм. Сакото бе наметнато небрежно върху раменете, а ръката му бе все още стегната в превръзка. В здравата ръка държеше бастуна така, сякаш за да се перчи и привлича погледите.

Огледа чиновниците, кимна и заяви на унгарски:

— Господи, колко е горещо тук! Колко време се налага да стоим под слънцето на тази никому неизвестна развиваща се африканска страна?

Кастило си помисли: „За тукашните вече няма съмнение кой е собственикът на самолета“.

— Намираме се в Дакар, Сенегал — отвърна на унгарски Кастило. — Надявам се, този автобус ще ни откара до транзитната зала.

Посочи един ван „Пежо“.

— А дали има климатик, или прекалявам с надеждите? — попита Кочиан и закрачи към автобуса.

Шандор Тор слезе по стълбите и пое след Кочиан. Макс заситни след тях.

Джейк Торине слезе по стълбите с необходимите документи, а накрая се показа и Фернандо Лопес.

— Никак не ми е приятно да ти го кажа, гринго — заяде се той, — но приземяването ти беше смрадлива работа.

— Смрадлива работа ли каза? За първо кацане беше направо върхът.

— Двамата с теб ще летим над голямата локва, Фернандо — намеси се Торине. — В небето няма нищо по-опасно от пилот, който си въобразява, че знае как да лети.

ОСЕМ

Международно летище „Караско“

Монтевидео, Република Уругвай

20:30, 7 Август 2005

Специален агент Дейвид У. Юнг-младши бе в необичайно добро — почти еуфорично настроение, докато хеликоптерът на Федералната полиция, в който бе заедно с „културния аташе“ Робърт Хауъл, „заместник-аташето по правните въпроси“ Хулио Артигас и главен инспектор Хосе Ордьонес, се готвеше да кацне във военната част на летището.

Това бе необясним обрат в сравнение с чувствата, които го бяха завладели в осем сутринта, когато се качи на стария очукан „Хюи“ за полета до имение „Шангри-Ла“ в провинция Такуарембо.

След това започнаха притесненията. Тъкмо бе успял да се убеди, че цялата тази работа ще рикошира в него и един господ знае какво ще се случи с мисията или лично с него. Не бе единственият, който се притесняваше, че всичко ще се прецака. И Хауъл, и Артигас го наблюдаваха внимателно, също като Ордьонес.

Нищо не се прецака. Не успя да направи нещо тъпо, въпреки че по време на полета до имението се остави на потискащата мисъл, че макар да бе провел повече от достатъчно разпити, за пръв път му се случваше — и така щеше да е през целия ден — да бъде под лупата на човек, не по-малко опитен и обигран в разпитите от самия него.

Тъй като му се налагаше да лъже най-нагло — а в това отношение нямаше почти никакъв опит — бе много вероятно вече да се е изпуснал и да е изтърсил нещо, което не трябва. Ако въпреки всичко не бе сгафил, до края на деня оставаше още време.

Засега успешно удържаше фронта.

Пред имението бяха паркирани три полицейски автомобила — две коли и един малък ван. Когато хеликоптерът приближи, шестима полицаи се показаха на верандата, за да наблюдават кацането.

Появи се още един мъж, як уругваец на средна възраст, в сако, вратовръзка и работни панталони, натъпкани в червени гумени ботуши. Сети се, че това е Рикардо Монтес, управителят на имението.

В началото на нападението Монтес беше завързан, сложена му бе превръзка на очите и един от „Зелените барети“ на Кастило му даде „успокоително“, въпреки това съществуваше рискът по някакъв начин да познае Юнг или поне да го заподозре, което Ордьонес, както трябваше да се очаква, щеше да забележи на мига.

Нищо подобно не се случи. Когато Ордьонес ги представи на Монтес и полицаите като „представители на американското посолство“, които са дошли, за да огледат местопрестъплението и да се заемат с имота на покойния господин Лоримър, в очите на управителя не блесна подозрение.

Ордьонес ги разведе, като започна с местата на верандата, където бяха лежали двама от нинджите.

След това Ордьонес посочи очертаното място, където друг от нинджите бе паднал на входната врата. Юнг се учуди на собствената си реакция — не показа абсолютно нищо — въпреки че той самият го бе убил с два последователни изстрела, както го бяха учили в школата в Куонтико. За пръв път от постъпването си във ФБР му се бе наложило да извади пистолета от кобура, за да се защити.

„Ама какво, по дяволите, ми става? Да не би да се превръщам в хладнокръвен убиец?“

Спомни си, че все още носи пистолет, и се притесни отново.

„Дори не съм го почистил. Много си тъп, Юнг! Господи, ако Ордьонес се докопа до пистолета ми, веднага ще сравнят куршумите, убили този нинджа. Това ще им бъде достатъчно доказателство не само че съм бил тук, ами че съм очистил този!“

Притесненията не продължиха дълго.

„Успокой се! Ти разчиташ на дипломатически имунитет. Ордьонес не може да ти поиска пистолета“.

Следваше мястото, където бе паднал Лоримър, насред собствения си кабинет.

И тук нямаше почти никаква реакция, въпреки нахлулият неприятен спомен за тялото на Лоримър в Британската болница на Монтевидео, където ходи вчера следобед.

Уругвайският патолог, който говореше изискан английски като кралицата, бе изтеглил голото тяло на Лоримър от хладилната камера и без да се церемони, бе отметнал чаршафа.

— Съвсем накратко — бе казал небрежно патологът. — Двата куршума в мозъка на нещастника са го убили мигновено. Само че главният инспектор настоя за пълна аутопсия, затова я направих.

Беше посочил трупа. Очевидно за пълната аутопсия е било необходимо да се направят значителни разрези от горната част на гърдите до корема. След това са били зашити, но доста небрежно. Същото бе и с разрезите по лицето и черепа на Лоримър. Куршумите в главата бяха оставили големи изходни рани и черепът бе обезформен.

След това Ордьонес им показа мястото пред къщата, където бяха лежали други трима нинджи. Двама, обясни Ордьонес, са повалени от куршуми 5.56, вероятно карабина „М–16“. На едно от телата раните били три. Третият бе умрял от 9 мм куршум в челото. Това тяло, продължи Ордьонес, имаше и прободни рани, което означава, че е имало ръкопашен бой, преди да бъде убит от куршум.

Юнг, който непосредствено след престрелката бе претърсил всички трупове, бе ги снимал и им бе взел отпечатъци, се надяваше да реагира, както се очаква от него, и да задава правилните въпроси, все едно че научава подробностите в момента.

Когато Ордьонес — през всичкото време ги наблюдаваше особено внимателно, за да проследи реакциите им — завърши обиколката на къщата, терена отпред и нивата, където бяха открили следите от „Бел Рейнджъра“, Юнг бе много по-спокоен. Осъзна, че никога не се е държал по-професионално.

Четиричасовото претърсване на къщата не даде никакъв резултат, което съвсем не го учуди, тъй като веднага след престрелката Кастило бе прибрал всичко, което можеше да им бъде от полза — включително съдържанието на сейфа — и го натовари на „Рейнджъра“.

В момента във Вашингтон проучваха материалите, както и кодирания тефтер с адресите.

Освен това хората на Ордьонес бяха претърсили къщата по-късно. Дори да бяха открили нещо интересно, Ордьонес мълчеше.

По-голямата част от претърсването бе проведено в огромната библиотека на Лоримър, където преровиха книгите една по една, за да се уверят, че няма нищо скрито. Оказа се, че няма нищо и в библиотеката.

След това претърсиха всички шкафове и чекмеджета и единственото, което можеха да кажат, бе, че Лоримър е харчил огромни суми за хубави дрехи.

Юнг отново си спомни грубо зашития труп в Британската болница, посегна към куфар на „Луи Вюитон“ и извади почти нов черен италиански костюм, ръчно правени италиански обувки, риза, чорапи и бельо, всичко от коприна, с етикети „СУЛКАРЮ ДЬО КАСТИЛИОН ПАРИЖ“

— Какво, по дяволите, правиш? — попита тихо Хауъл.

— Ще ги занеса на погребалния агент в Монтевидео.

— Защо?

— Последния път, когато видях Лоримър — ние го видяхме — беше гол.

— И какво от това? Ковчегът няма да се отваря. Кой ще разбере?

— Аз.

— Юнг, ти си направо невероятен! — отвърна Хауъл. Каза го с искрено възхищение.

Юнг не спря да мисли за възхищението в гласа на Хауъл по време на полета към Монтевидео.

Мислеше и за други неща.

„Артигас вече не ме мисли за тъп кръшкач. Нали преди непрекъснато си повтарях, че пет пари не давам за мнението на останалите колеги от ФБР? Вършех си работата, при това я вършех както трябва, въпреки че те нямаха никаква представа.

Май ще излезе, че не ми е било чак толкова безразлично.

А сега, след като всичко рухна, вместо да гледат на мен като на смотания китаец, който не е нищо повече от един некомпетентен досадник, ще започнат да си задават въпроси.

Артигас няма да спомене и дума за онова, което предполага, че се е случило в имението, но всички ще стигнат до заключението, че по някакъв начин съм свързан с нещо важно, за което те нямат никаква представа.

И Кастило, и той. Той изобщо не прикри факта, че ме смята за праволинеен праведник от ФБР. Единствената причина, поради която ме върна тук, бе, защото съм единственият, който е в състояние да покрие следите на шестнайсетте милиона, които той отмъкна.

Но той и за това се оказа прав. Вече не мога да се върна на работа във ФБР. Не ме закачаха, задето съм бил близък с Хауърд Кенеди, преди да премине от другата страна, и от Държавния департамент ме изпратиха в Уругвай.

Само че след тази работа тук никой няма да ми даде втори шанс. Ще искат да им кажа всичко, което знам за Кастило, а аз не мога да обеля и дума — не мога, дори да исках — за президентския указ и мисията. Както Кастило каза, наистина ще ме пратят да разследвам злоупотреби с талони за паркиране някъде в Канзас и ще си остана там до края на живота.

Докато работата за Кастило — в Звеното за организационен анализ — като си помисля, не е чак толкова зле, колкото си мислех отначало.

Май ще се окаже, че притежавам истински талант за тези работи. Бях готов да се закълна, че целият ще плувна в студена пот, когато видя мястото, на което заковах нинджата. Само че аз дори не трепнах.

Копелето вредно имаше автомат и щеше да го използва срещу мен, ако не го бях гръмнал. Защо да се чувствам виновен, че съм го застрелял?

Кастило може и да не е очарован, че е вързан с мен. Какво толкова? Не може да ме върне на старата ми работа. Сега трябва само да си изиграя картите правилно и накрая той ще ме приеме. Мога да направя много за ЗОА. На тях им е необходим човек като мен. Освен това знаят, че ако нещо се скапе, аз мога да се оправя и сам. Доказал съм го.

Майната им на всички във ФБР!“

— Искаш ли да пийнем по нещо? — предложи Артигас, когато слязоха от хеликоптера и се отправиха към автомобилите.

Автомобилите на всички бяха паркирани пред хангара на Федералната полиция. Хауъл бе взел Артигас сутринта и го бе докарал до летището. Апартаментите и на двамата не бяха далече от посолството в „Рамбла“. Ордьонес ги чакаше на летището. Юнг бе дошъл в собствения си автомобил от апартамента в Караско.

— Уверявам те, че главата ми тежи — отвърна Юнг. — Ще ида да взема един душ и ще си лягам. Ще се видим в посолството утре в девет.

— Както искаш. Лека нощ, Дейв — отвърна Ордьонес, стисна рамото на Юнг и понечи да се качи в колата на Хауъл.

— Благодаря за всичко, Ордьонес — провикна се Юнг. — Много благодаря за всичко, което направи.

— Di nada, mi amigo — отвърна Ордьонес. — Утре сигурно ще се видим.

— Дадено.

„И утре ще научиш точно толкова, колкото научи и днес“.

Юнг прибра куфара в багажника на „Блейзъра“ и се качи зад волана.

Пътят от летището до апартамента на Юнг бе десет минути.

Живееше в триетажна сграда, с по два апартамента на етаж, на „Авенида Бернардо Баран“. Балконите на всички апартаменти гледаха към плажа. Беше решил, че неговият — апартаментът бе десният на третия етаж — има най-хубавата гледка и често си казваше, че жилището ще му липсва, когато се върне в окръг Колумбия, където наемите бяха астрономически и нямаше да може да си позволи нищо хубаво.

„Майната му. Може би, като работя за Кастило, няма да ми се налага да се застоявам във Вашингтон“.

Гаражът бе под сградата. Трябваше да натисне копче, за да се вдигне автоматичната гаражна врата.

Когато копчето не работеше, се налагаше да слезе от колата и да отключи ръчно.

Тази вечер то не работеше.

„По дяволите!“

Той изгаси, измъкна ключовете от стартера и отвори вратата на „Блейзъра“.

Тъкмо се промъкваше покрай бронята, когато забеляза две неща. Първо, автоматичната лампа, която се включваше винаги, когато някой натиснеше копчето — дори в случаите, когато противната врата не се отваряше — не се бе включила.

„Какво, по дяволите, става тук?“

След това забеляза, че някаква чанта, дали не беше парнал — нещо — покриваше приемника.

„Какво, по дяволите, става тук?“

В същата секунда забеляза някакъв мъж да се приближава с енергична крачка по алеята, последван от автомобил.

„На заден не става. Какво, по дяволите, да правя?“

Отметна сакото и извади пистолета.

В следващия миг блесна светлина от голям ръчен фенер.

— Policial — изрева нечий глас.

Автомобилът — едва сега забеляза, че е малък ван „Фиат“ — потегли по алеята с пищене на гуми.

Мъжът, който крачеше напред, заслони очи заради ярката светлина. След това вдигна и другата си ръка. Държеше пистолет.

— Не стреляйте по него! — изкрещя Юнг на испански.

Последваха три изстрела — прозвучаха като бумтене и Юнг разбра, че някой използва пушка, не пистолет — и мъжът се отплесна назад, сякаш поразен от нещо тежко. След това се свлече на земята.

Юнг пусна пистолета и вдигна ръце над главата си.

Започна да крещи:

— Policial Policial Policial Нещо топло покапа по лицето му.

В следващия миг разбра, че му тече кръв.

Уругвайски полицай, сержант с изваден пистолет, се приближи по алеята.

— Добре ли сте, сеньор Юнг?

„Този пък откъде знае името ми?“

— Може ли да сваля ръце?

— Разбира се, сеньор — отвърна сержантът и добави: — Ранен сте, сеньор Юнг!

Юнг погледна лявата си ръка. Сякаш някой бе направил дупка през нея. Започваше да кърви обилно.

Юнг си помисли: „Обикновено ловджийските сачми са с обща тежест от 1,5 унции. Всяка сачма има груба ударна сила на 36-калибров куршум от автоматичен «Колт»“.

Уайът Ърп е стрелял три пъти. Това означава, че наоколо са пищели и рикоширали изстрели, всеки с приблизителната ударна сила на 32-калибров патрон от автоматичен „Колт“. Извадих страшен късмет, че само един ме целна.

Облегна се на стената и извади кърпичка.

Притисна я към ръката си и едва сега забеляза, че стъклата и вратите на „Блейзъра“ са надупчени с поне шест куршума.