Ловците

ЕДНО

Международно летище „Хорхе Нюбъри“

Буенос Айрес, Аржентина

07:20, 8 Август 2005

Кастило бе на дясната седалка по време на последната част от полета от Рецифе, Бразилия, а Торине бе на пилотското място. Когато приближиха „Хорхе Нюбъри“, Торине каза:

— Ако си успял да овладееш егото си, помощник-капитане, можеш да приземиш самолета.

Докато гасяха двигателите преди хангара на „Джет Еър“, Торине отбеляза два недостатъка.

— Спускането ти беше прекалено дълго, Чарли.

— Знам.

— Колкото по-малко товар и пътници имаш, толкова по-трудно е спускането.

— Ще запомня.

Торине му подаде плик с документите на самолета.

— Разправиите с властите са под нивото на капитана — заяви той.

— Слушам, господине — отвърна Кастило.

Когато се показа на вратата, Кастило забеляза, че освен аржентинските митнически и имиграционни власти, на пистата пред „Гълфстрийма“ чака ван „Мерцедес Трафик“.

Шофьорът се бе облегнал на вана. Кастило го позна. Беше Пол Сиено, агент на ЦРУ. Беше се запознал с него на сутринта, когато откриха тялото на Дж. Уинслоу Мастърсън. Вгледа се по-внимателно и позна и втория мъж в автомобила, Рикардо Солес, от Агенцията за борба с наркотиците.

„Господи, дано, когато го види, Фернандо не се хвърли да го прегръща по оня мечешки начин“.

Сиено се приближи и заговори на английски с ясно изразен акцент.

— Ние сме от имението, сеньор. Да знаете, когато приключите с хората.

— Благодаря — кимна Кастило и се обърна към аржентинските власти. — Къде искате да поставим багажа за про…

Макс изфуча навън — по-точно казано, прескочи стълбите и се насочи право към носовия колесник, където вдигна крак.

Аржентинският митничар се усмихна.

— Няма нужда, господине. Ако позволите да се кача на борда, ще оправя паспортите.

— Много сте любезен — усмихна се Кастило.

Върна се бързо в салона.

— Всички пригответе паспортите — провикна се той. — А след това се качвайте във вана, който ще ни прибере в имението.

Ерик Кочиан изви рошавите си бели вежди при тези думи, ала не каза и дума. Подаде паспорта си на служителя, сякаш това бе документът, който удостоверяваше, че е представител на самия Господ или в краен случай на папата.

— Добре дошли в Аржентина, господа — поздрави служителят.

Пет минути по-късно всички бяха във вана.

— Къде е това имение, в което отиваме? — обърна се Кастило към Сиено, когато забеляза, че не поемат по пътя към магистралата, отвеждаща извън града.

— В „Белграно“ — разсмя се Сиено. „Арибенъос“ 568.

„Белграно“ бе един от най-изисканите квартали на Буенос Айрес.

— Къде там?

— В моя апартамент, майоре — отвърна Сиено. — На шестнайсетия етаж.

— Твоят апартамент ли?

— Кубинското посолство е на съседния ъгъл. Използваме апартамента, за да снимаме хората, които влизат в посолството, и подслушваме разговорите им. Не може да се каже, че е напълно безопасно, но има метална врата и монитори, а Алекс Дарби реши, че ще бъде подходящо, докато прецените какво точно ви трябва.

— Той вече е подполковник — провикна се Солес от задната седалка и уточни: — Доня Алисия ми изпрати имейл.

— Вие двамата с доня Алисия сте големи плямпала — отбеляза Кастило и попита Сиено: — Алекс Дарби къде е?

— Надявам се да го заварим в апартамента.

— Ами Тони Сантини?

— Вашият майор Милър се обади на Дарби, майо… подполковник — и помоли някой да посрещне полет „725“ на Американските авиолинии от Маями. Тони каза, че ще се оправи. Чух достатъчно от разговора, за да разбера, че пристигат ефрейторът — онзи от пехотинците охрана на посолството — дето го заведохте в Щатите, и някакъв друг военен, заместник на човека, когото изгубихте.

„Каква е тая работа?“, запита се Кастило, след това продължи на глас:

— Каква е тази работа?

— Нямам никаква представа, но Алекс би трябвало да е в апартамента и ще ви обясни всичко.

— Пол, има ли начин да се откажеш от гадния си навик да се обръщаш към мен с подполковник? Казвам се Чарли.

— Разбира се.

— А ти, Рикардо, крайно време е да свикнеш да си държиш устата затворена.

— А на Abuela ще посмееш ли да кажеш същото, подполковник гринго? — Фернандо побърза да се притече на помощ на Рикардо.

Кастило не му обърна никакво внимание.

— Къде е сержант Кенсингтън?

— Съвсем сам — в компанията на радиостанцията си, разбира се — в луксозния ти апартамент във „Фор Сийзънс“.

— Дарби реши да го остави там, и радиото с него. Били по-важни от разноските — обясни Сиено. — Поне докато ти не дадеш друго нареждане.

— Аз не съм от най-щедрите — отвърна Чарли.

Нахлу внезапен спомен: Бети Шнайдер в прегръдките му и огромното легло на президентския апартамент в хотела.

„А след това мръсниците я простреляха. А аз ѝ обещах да отида да я видя, преди да започна обиколката на Европа и Южна Америка, и не го направих. Или съм напълно отдаден на работата и нищо не е в състояние да ми попречи да изпълня мисията, или съм първокласен кретен. Ако Бети е убедена във второто, не мога да я виня. Ще падна на колене, ще се извиня и ще я моля за прошка, когато я видя отново“.

ДВЕ

Жилищната сграда на „Авенида Арибенъос“ 1568 бе на самия ъгъл на „Авенида Хосе Ернандес“, на една пресечка от „Авенида Либертадор“. Фоайето, разположено зад листово стъкло, бе ярко осветено и Кастило се зачуди дали кубинците — каквото повикало, такова се обадило — не държат входа под наблюдение.

„Правило 17: Не си позволявай да подценяваш врага. Щом Дарби проявява интерес към посолството им, те със сигурност го знаят. Може и да не са в състояние да сложат край на шпионажа, но със сигурност снимат всички, които влизат в тази сграда, и проверяват снимките“.

Заля го облекчение, когато „Трафикът“ отби от „Авенида Арибенъос“, качи се на тротоара и почти веднага хлътна по рамата към подземен гараж.

Кастило забеляза охранителните камери на гаража и още една в асансьора, друга във фоайето на шестнайсетия етаж. Тъкмо реши, че камерите в подземния гараж и асансьора са свързани с охранителната система на сградата, а тази във фоайето е отделна, когато забеляза още една, скрита зад украсата за стена.

„Тази вече предава в апартамента“.

Вратата от фоайето бе метална. Сиено я отключи, като набра някакъв код на малка клавиатура. Когато отвори, Кастило с изненада се озова пред друга метална врата, а когато и тази се отвори, изненадата му нарасна още повече, защото пред него се изправи фина червенокоса жена с млечнобяла кожа, обсипана с лунички, в бяла блуза и дънки. Тя се усмихна.

— Добре дошли!

Всички влязоха.

— Господа, това е съпругата ми, Сузана — представи я Сиено, след това посочи новодошлите: — Сузана, това е господин Смит, господин Смит, господин Смит, господин Смит, господин Смит, а Рикардо го познаваш.

— Много ми е приятно да се запозная с вас — отвърна тя.

— Как си, Рикардо?

Сиено се усмихна.

— Надявах се шефът да е пристигнал преди нас, за да ви представи той.

— Учудвам се, че съпругата ти е тук — сопна се нелюбезно Кастило.

— Тя живее и работи тук — обясни Сиено. — Затова се надявах шефът да е дошъл преди мен, за да обясни той.

— Ще ви направя кафе, докато чакате — предложи госпожа Сиено.

— Пол, защо ми се струва, че няма да се изненадам, ако ми кажеш, че жена ти има достъп до секретна информация, какъвто обикновено не се дава на съпругите на дипломати? — обади се отново Кастило.

— Тя разполага с няколко разрешителни за достъп до секретна информация. Някои дори са поименни.

— Тук ли са издадени?

— Във Вирджиния — отвърна госпожа Сиено.

— Чувал съм за съпружески екипи — изви вежди Кастило.

— Истината е, че за пръв път срещам такава двойка.

— Нямаше мърдане — обясни Сузана Сиено. — Трябваше и двамата да сме агенти, преди да тръгнем към олтара.

Кастило ѝ се усмихна.

— Добре, сега сериозно, госпожо Сиено. Всичко, което чуете тук, госпожо Сиено, е строго секретно по заповед на президента.

— Разбрах.

Кастило си помисли: „Единствено някой задник в Ленгли, който по цял ден търка столовете, ще бъде достатъчно наивен да си въобрази, че Сиено не ѝ е казал нищо — тя не му е просто съпруга, тя е действащ шпионин — от мига, в който бе отвлечена госпожа Мастърсън досега. Знае много добре, че онази важна клечка Кастило се е появил от господ знае къде и е започнал да се разпорежда с всичко, включително и с шефа им. Затова ми каза, че нямало мърдане, защото и тя е шпионин, не е просто женена за човек от занаята“.

— След като вече се разбрахме, аз съм Чарли Кастило. Това е полковник Джейк Торине, братовчед ми Фернандо Лопес, Шандор Тор и Ерик Кочиан.

— А това е Макс — намеси се Ерик Кочиан, пристъпи към нея и — успя да я изненада — като пое протегнатата ѝ ръка и я целуна. — За мен е огромно удоволствие, госпожо.

От вратата се понесе странна музика.

— Това трябва да е шефът — реши Сузана Сиено. — Музиката се включва, когато някой натисне копчето за вратата на гаража.

Тя се обърна и отвори врата, която, изглежда, бе на гардероб. Отвътре се показаха монитори. На единия забеляза джип „Чероки“, който чакаше вратата на гаража да се отвори. На другите се виждаха гаражът, асансьорът, коридорът на етажа, фоайето, тротоарите и няколко антени на един покрив.

Ерик Кочиан изви вежди, но не каза и дума.

На единия от мониторите „Черокито“ влизаше в гаражна клетка. Отвътре слезе Алекс Дарби. Видяха как сваля огромна торба, изглежда, пълна с тежки метални предмети — като например оръжие — и тръгва към асансьора.

Госпожа Сиено отвори вратата към коридора, преди асансьорът да спре. Дарби влезе в апартамента, остави тежката торба и протегна ръка на Кастило.

Кастило я пое.

— Радвам се да те видя, Алекс.

Дарби тъкмо протягаше ръка към Торине, когато музиката зазвуча отново. Всичките обърнаха към мониторите. Паркираше фолксваген „Пасат“. От него слезе Тони Сантини от Тайните служби и отвори багажника. След него се показаха старши сержант Джон Дейвидсън и ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота, и двамата в цивилни дрехи.

Кастило се ухили.

„Дейвидсън! Нямам представа как си попаднал тук, Джон, но много се радвам да те видя!“

Когато мониторите ги показаха в асансьора, забелязаха как Дейвидсън се оглежда и забелязва камерата.

Кастило погледна Торине и забеляза, че Джейк изви вежди, когато позна Дейвидсън. След това забеляза, че Кастило гледа към него, и изви вежди още повече.

Сузана Сиено отвори вратата.

Дейвидсън се усмихна, пусна сака на земята и поздрави Кастило.

— Добро утро, подполковник. Позволете на старши сержанта да ви поздрави с повишението.

— На този старши сержант не мога да не позволя. Само че подполковникът е изненадан, че козирувате, когато не сте в униформа.

— Старши сержантът моли подполковника за извинение, тъй като си позволи да наруши военния етикет.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

— Не знаех, че ще идваш, Джон, но със сигурност мога да заявя, че много се радвам да те видя.

— Господи! — възкликна Дейвидсън, разпери ръце и притисна Кастило в мечешка прегръдка. — Много се радвам да те видя, Чарли.

Когато се освободи, Кастило се обърна към Брадли:

— За теб не съм толкова сигурен, Брадли. Мислех, че в „Макол“ ще бъдеш на сигурно място.

— Това не беше от най-блестящите ти идеи — обади се Дейвидсън. — Дребният се набиваше на очи като кур…

Дейвидсън забеляза Сузана Сиено.

— Като дама със съмнителен морал в божи храм ли? — довърши тя с усмивка.

— Да, госпожо.

— Госпожо Сиено, запознайте се със старши сержант Дейвидсън — представи ги Кастило.

— Наричайте ме Сузана.

— Радвам се да те видя, Джон — обърна се Джейк Торине към Дейвидсън. Двамата си стиснаха ръцете.

Алекс Дарби се намеси:

— Преди да продължите в този дух, искам да си кажа някоя и друга дума с теб, Тони, и с теб, Чарли.

Кастило кимна.

— Сузана, може ли да влезем тук? — Дарби посочи една от вратите.

— Разбира се — отвърна тя.

ТРИ

Дарби ги поведе към просторната баня с облицовани в мрамор стени. Ваната и душ кабината бяха пълни с електроника, а на мивката имаше още неща. Вода имаше, но по полиците, чак до тавана, бяха подредени електронни уреди.

— Наблюдаваме кубинците — обясни Дарби. — Не толкова тях, колкото хората, които влизат и излизат от посолството им. И следим всичките им комуникации. Понякога е много интересно.

— Сиено ми каза.

Дарби се обърна към него.

— Пак ме хващаш в крачка, Чарли — започна той. — Посланик Монтвейл ми позвъни и поиска да му се обадя незабавно — на него лично — ако се появиш.

Кастило кимна и попита:

— Ако се появя, не когато.

— Ако — потвърди Дарби. — Затова не съм му съобщил, че си се обаждал от Рецифе. След като вече си тук… кажи какво да направя.

— Кажи му, че съм тук. Още по-добре, обади му се, за да му кажеш, че съм ти се обаждал и съм те помолил да му се обадиш, за да му кажеш, че когато пристигна, ще му се обадя в мига, в който намеря малко време.

Дарби се замисли.

След това се обърна към телефон с дебел кабел, поставен върху казанчето на тоалетната, и погледна Кастило.

— Във Вашингтон е шест и половина сутринта — обяви той.

— Посланикът е казал веднага, така ли?

Дарби сви рамене и вдигна слушалката.

— Обажда се Дарби. Свържете ме по обезопасена линия с Ленгли — нареди той.

— Това са те чудесата на съвременните технологии — въздъхна Кастило.

— Как реагира посланикът, когато смути съня му? — попита Сантини.

— Попита какво друго има да ми казва Чарли.

— И когато му предаде, че нямам нищо друго за казване? — полюбопитства Кастило.

— Когато му го казах, той нареди, щом се обадиш, да ти предам да му звъннеш незабавно.

— Добре. Дай ми време до обяд, тогава ще му се обадя и ще му съобщя, че си ми предал съобщението.

Дарби кимна отново.

— Има ли някакъв проблем между вас двамата с Монтвейл, Чарли? — попита Сантини.

— Проявява мераци да ми казва какво да правя — обясни Кастило. Като например „Предай му да ми звънне незабавно“.

— Че той е директор на Националното разузнаване — отвърна Сантини. — Може би е решил, че това му дава право да се разпорежда с един нищо и никакъв подполковник.

— Значи и ти си чул?

— Повишили ли са те, Чарли? — попита Дарби.

Кастило кимна.

— Чух го и от директора на Националното разузнаване, и от ефрейтор Брадли — обясни Сантини. — Честито, Чарли.

— Благодаря. След случката в Афганистан си мислех, че никога повече няма да ме повишат.

— Доколкото съм запознат със събитията в Афганистан — заяви Дарби, — това е единственото логично заключение.

— Та накратко — продължи Кастило. — Сключих сделка с Монтвейл. На теория го уведомявам за всичко, което имам намерение да правя, а той ме оставя на мира и ми помага.

— Как ти помага?

— Например, позволява ми да използвам въздушните таксита на Агенцията.

— Защо тогава отказа да говориш с него?

— Нали ви казах, защото се опитва да ми нарежда какво да правя. Истината е, че не му казвам повече от онова, което се налага.

Дарби поклати глава.

— Което означава, че Тони е между чука и наковалнята — отвърна Дарби. — Кой е старецът?

— Казва се Ерик Кочиан. Той е издателят на „Тагес Цайтунг“ в Будапеща. Ровил е много в скандала „Петрол срещу храни“.

— Това е опасна работа. Какво е разбрал?

— Достатъчно, за да направят два опита за покушение срещу него. Другият унгарец — казва се Шандор Тор — е бил ченге, а преди това е служил във Френския чуждестранен легион. Той е осуетил първия опит за покушение срещу Кочиан. Един от типовете — била са трима; двама избягали — казал на ченгетата, че бил бояджия от Дрезден, и имаше документи за доказателство.

— А според теб не е такъв, така ли? — попита Сантини и когато Кастило поклати глава, продължи да пита: — А те какви са?

— Предполагам, от някогашното Щази. Но не съм напълно сигурен. Освен това нямам никаква представа за кого работят. Втория път, когато се опитаха да отвлекат или убият Кочиан, бяха двама. Въоръжени с „Мадсън“, без документи. Също като хората в имението.

— Какво стана с тях? — попита Сантини.

— Наложи се да ги очистя. Затова не знам почти нищо повече от онова, което ви казвам.

— Наложило се е да ги очистиш ли? — попита Дарби, а след като Кастило кимна, поклати глава и зададе нов въпрос: — И колко цунамита се разбушуваха междувременно?

— Надявам се, нито едно. Шандор ги откара някъде в тяхната кола.

Дарби поклати глава отново.

— Не можеш вечно да се промъкваш между капките, Чарли.

— И на мен ми е минавала тази мисъл. Просто нямах друг избор, Алекс.

— Ако са от Щази, за кого работят сега? — попита Сантини.

Кастило сви рамене.

— Точно това се надявам да разбера. Кочиан ми даде всичко, с което разполагаше. Също и Ед Дешамп в Париж.

— Ед е свестен човек — призна Дарби. — Значи и той е въвлечен в играта ти с Монтвейл?

— Знам, че е непрофесионално от страна на Дешамп, но ми се струва, че трудно издържа същите онези хора, които и аз не мога да търпя. Може би просто е вдигнал мерника на Агенцията, защото не вършат нищо във връзка с материалите, които им изпраща.

— Това ще рече, че и аз не съм никакъв професионалист. Джак Мастърсън ми беше приятел — отвърна Дарби. — Много ми се иска да заковем онези мръсници.

— Като включиш и мен, колко ставаме? — ухили се Сантини. — Четирима аматьори.

— Според мен Юнг също има нещичко в онова, което е събрал… но може и да не предполага — зачуди се на глас Кастило. — А той къде е?

— Странно, че питаш — учуди се Дарби. — Тъкмо се канех да кажа „Какво съвпадение“.

— За какво става въпрос?

— Познай кого са простреляли снощи в Монтевидео неизвестни лица.

— Юнг ли? — попита Кастило, неспособен да повярва.

— Причакали го пред апартамента му, когато се връщал от имението. Сигурно са щели да го спипат — имам предвид да го отвлекат — ако уругвайските ченгета не са го били поставили под наблюдение.

— Лошо ли е ранен?

— Уругвайските ченгета уцелили с три куршума единия. Другите, вероятно двама, избягали. Юнг го простреляли в ръката. Надупчили са го. Костта не е засегната, от куршума. Юнг е същият като тебе, Чарли — и той се промъква между капките. Стоял е непосредствено до лошия, когато ченгетата са го целнали.

— А онзи, когото са убили?

— Няма как да бъде идентифициран. Но пък е носел спринцовка, пълна с кетамин — много силен транквилант — която е имал намерение да инжектира на Юнг.

— Господи! — възкликна Кастило.

— Ти разбра ли клюката? Посланик Макгрори е решил, че Лоримър е наркодилър.

Кастило кимна.

— Казано му е, че нападателите на Юнг са искали да му свият колата.

— Уругвайските ченгета приемат ли тази версия?

Дарби кимна.

— Не знам какви са мотивите им, но те са пробутали тази версия на Юнг. Просто не разбирам защо.

— И на мен не ми е ясно.

— Щом Макгрори вярва, че Лоримър е наркодилър, сигурно ще реши, че Юнг е застрелян от друг наркодилър, а уругвайските ченгета не искат да си признаят. Искрено се надявам да стане така. Ако Макгрори открие какво се е случило в имението, тогава работата яко ще се разсмърди. Остави другото, ами и посланик Силвио ще пострада, а това не бива да става.

— Можеш ли да се свържеш с Юнг? Той в болница ли е?

— Отказал е да остане. Боб Хауъл му е бавачка, заедно с още някакъв агент от ФБР, с когото са били в имението, и — готов ли си за лошите новини? Въпросният агент сам се е усетил какво точно е станало при Лоримър.

— Да го вземем при нас. Не искам някой от Монтевидео да го дръпне преди това. Можете ли бързо да го доведете?

— Два часа след като му звънна, ще бъде тук — отвърна Дарби и кимна към телефона.

— Пак остава въпросът с безопасната квартира — продължи Кастило. — Според мен тук не става. Първо, прекалено много сме. Има ли възможност да използвам вилата от предишния път?

— В „Майерлинг“ ли? Не, а може би — да.

— Кажи сериозно, Алекс.

— В момента е заето — отвърна Дарби. — Има една вила, която се дава под наем и ще бъде подходяща.

— Наеми я — нареди Чарли. — Колко бързо може да стане?

— Единственият проблем е наемът. Искат четири хиляди на месец. Първият и последният месец се предплащат при подписването на договора, плюс още два месеца предварително, които остават депозирани за всеки случай. Това прави шестнайсет хиляди. Приблизително с толкова разполагам в банковата си сметка. Ако поискам още пари, в Ленгли ще започнат да питат защо са ми.

— Парите не са проблем — отвърна Кастило. — Сега разполагаме с благотворителен фонд „Лоримър“.

— С какъв фонд?

— Лоримър имаше почти шестнайсет милиона, пръснати в три банки в Монтевидео. По-голямата част сега са прехвърлени в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Каймановите острови.

— На твое име ли са? — полюбопитства Дарби.

Чарли кимна.

— Как го направи?

— Не питай — сви рамене Кастило. — Седем милиона похарчих, за да купя самолет. Един „Гълфстрийм“.

— Купил си самолет с парите на Лоримър? — слиса се Сантини.

Кастило кимна усмихнат.

— „Гълфстрийм“! Страхотно е, Тони, да можеш да се отървеш от граничния контрол и висенето на опашки по летищата. Трябва и ти да си купиш.

— Мили боже, Чарли! Ти си напълно луд! — възкликна Дарби. — Знаеш ли как ще изперка Монтвейл, когато разбере, че си откраднал парите на Лоримър и си купил с тях „Гълфстрийм“?

— Всъщност идеята беше негова. Според мен беше решил, че тази хубава кръгла сума му се полага за негови нужди. И щеше да стане така, ако не контролирах аз парите. Още не съм му казал за самолета.

— Ами когато разбере?

— Единствено може да отиде при президента и да му каже — както сам беше предрекъл, — че действам импулсивно и необмислено, а самолетът ще му послужи за доказателство. От друга страна, може да реши, че идеята си я бива. Ако успее да дръпне Звеното за организационен анализ под крилото си — а той не крие намерението си — самолетът ще стане негов.

— А какво ще направи президентът, когато разбере за парите? — притесни се Сантини.

— Той знае за парите — призна Кастило. — Което ни връща на въпроса. Как да ти дам парите за наема, Алекс?

Дарби се замисли за момент.

— Необявената сметка е в „Банко Галиция“. Агенцията прехвърля пари в нея през швейцарска сметка. Можеш и ти да направиш същото.

— Колко време ще отнеме, за да ги прехвърля от банка „Ригс“? По-точно колко време ще мине, докато ти получиш превода?

— Не знам. Двайсет и четири часа, предполагам.

— Дай ми номера на сметката, ще звънна на Дик Милър и ще го накарам да прехвърли сто хиляди. Ще има още разходи, освен това трябва да дам някакви и на Дейвидсън за непредвидени разходи.

— Дейвидсън същият ли е, за когото го мисля? — попита Дарби.

— Зависи кой мислиш, че е.

— Ако не греша, последния път го видях в Кабул. И двамата се бяхте издокарали в роби, с бради. По онова време бяхте бавачки на едни ентусиасти, изпратени от Ленгли, наумили си, че ще спечелят войната за две седмици.

— Да, за същия Джон става въпрос. Между другото, не изгуби нито един от младите наивници. Много се зарадвах, когато го видях да слиза от колата ти.

— Ти не знаеше ли, че ще идва? — попита Сантини.

Кастило поклати глава.

— Докато чакаме парите, подпиши договор за къщата — може би още днес — с парите, с които разполагаш.

— Става — съгласи се Дарби. — Сигурен ли си, че не искаш старецът да остане тук?

— Той се казва Ерик Кочиан — напомни му Кастило. — Освен това ми е стар приятел е и изключителен човек. Много ми се иска да го оставя тук, но едва ли ще се съгласи. Трябва му място точно като в „Майерлинг“. Той си мисли — заради името вероятно — че има някаква връзка с австрийците или унгарците, замесени в скандала „Петрол срещу храни“.

— Нищо не разбирам — призна Дарби.

— Не си ли чувал историята? Засрами се, Алекс.

— Каква история? — намеси се Сантини.

— „Майерлинг“ е била императорската ловна хижа на Франц Йосиф. Принц Рудолф, след като баща му нарежда да се отърве от някаква шестнайсетгодишна баронеса, с която се чукал, застрелва момичето, след това се самоубива. Това е една от версиите. Научих я от леля — унгарка — а Кочиан вярва в другата версия — че Франц Йосиф поръчал да ликвидират принца, когато научил, че малкият заговорничи с унгарците и иска да стане крал на Унгария. Според Кочиан „Майерлинг“, кънтри клубът е построен с пари от „Петрол срещу храни“ и името е избрано много хитро.

— Това вече е прекалено, Чарли — реши Сантини.

— Както и онова, което направиха шестимата нинджи в имението „Шангри-Ла“ на Лоримър. Не съм казал, че вярвам на Кочиан но, от друга страна, той е невероятен журналист. Който и да стои зад покушенията срещу него, е наясно, че знае повече, отколкото му се полага. Както и да е, ако успея да го измъкна оттук и да го опазя жив през следващите два дни, може и да накарам лошите да се свият в черупките си.

— И как точно ще стане това? — попита Дарби.

— Не питай, Алекс.

Дарби сви рамене.

— Сега ме интересуват — продължи Чарли — кутиите, които изпратих с дипломатическа поща до посолството, и черният автомобил.

— Посланик Силвио ми ги предаде и дори не попита както има в тях. Той е свестен човек, Чарли. Не ми се иска да изгори покрай цялата тази работа.

— Ще направя всичко по силите си, за да остане чист — обеща Кастило. — Кутиите къде са?

— На задната седалка на едно „Чероки“ — отвърна Дарби и добави: — Регистрирано е на името на един тип в Мар дел Плата. — Подхвърли ключовете на Кастило. — Документите са в жабката.

— Благодаря. Сега трябва да позвъня на Дик Милър и да му кажа да се оправи с парите.

Дарби кимна.

— А вие — не само вие, някой от останалите — трябва ли да ходи в посолството? — попита Кастило. — Ще ви остане ли време, да прегледате материалите на Кочиан, да не би нещо да ви се стори познато, да откриете връзка. Поне докато се върна.

— Откъде?

— Откъдето отивам, Алекс — усмихна се Кастило.

— Любопитството ми е по-силно от волята — усмихна се на свой ред Дарби.

— И при мен е така — призна Сантини.

Дарби вдигна слушалката на телефона с дебелия кабел.

— Белия дом, нали?

— Точно така.

— Отново е Дарби — представи се той. — Чакам обезопасена връзка с Белия дом.

ЧЕТИРИ

Пилар, провинция Буенос Айрес, Аржентина

10:25, 8 Август 2005

Кастило се зарадва, когато видя знака, който насочваше към хотел „Шератон Пилар“. Не бе сигурен дали е уцелил правилния път към кънтри клуб „Буена Виста“.

Нямаше как да помоли Сантини или Дарби да го упътят, защото тогава щяха да разберат повече, отколкото трябваше. След десетминутно лутане излезе на магистралата към Пилар.

След това се оказа, че го чакат нови неприятности, когато трябваше да плати пътната такса. Седя в колата господ знае колко дълго, протегнал банкнота от десет песо, а зад него нервните шофьори надуваха клаксони, докато най-сетне забеляза, че в будката няма служител, а бариерата е вдигната.

Когато потегляше, забеляза някаква електронна джаджа на предното стъкло, точно под огледалото за обратно виждане. Изглежда, същата тази джаджа бе задействала бариерата, когато се бе приближил. Дори не я беше забелязал.

След като премина табелата за „Шератон“, той мисли за какво ли не, включително как ще влезе в „Буена Виста“, когато пристигне — ако изобщо успееше да се добере. Ами какво щеше да прави, ако Александър Певснер го нямаше? Ами ако той откажеше да се види с него?

Как щеше да опази Ерик Кочиан жив, ако не успееше да се разбере с Певснер, след и ако го пуснеха в кънтри клуба?

През изминалите четирийсет и осем часа — приблизително толкова; след като мина през толкова часови пояса, че вече нямаше представа колко време е отнело самото пътуване — бе прелетял над северната част на Атлантическия океан, след това бе пилотирал самолет, в който се качваше за пръв път над Средиземно море. После, докато Джейк и Фернандо пилотираха над южната част на Атлантическия, вместо да полегне на едно от удобните канапета на „Гълфстрийма“, той изпи поне половин литър кафе, за да остане буден и да разгадае записките на Ерик Кочиан, повечето от които бяха написани със съкращения, които само старецът разбираше. След това, от Рецифе, отново седна до пилота и накрая приземи „Гълфстрийма“.

След като бе минал през Париж и Фулда, а в Будапеща се опитаха да го убият, бе принуден да застреля двама непознати. Убийствата го притесняваха дори когато бяха неизбежни.

Съзнаваше, че е изтощен, че би трябвало да легне и да поспи, особено след като му предстоеше разговор с Александър Певснер, защото щеше да му е необходимо цялото внимание.

Проблемът бе, че не разполагаше с никакво време.

Зави по отбивката към Пилар.

„Ако не ме лъже паметта — моля те, Господи, нека не ме лъже — ако тук завия наляво под магистралата и мина покрай супермаркет «Джъмбо» от лявата ми страна, а после покрай шоурума на «Мерцедес» от дясната ми страна и завия надясно, после пак наляво и мина покрай една болница и пак надясно, ще попадна в кънтри клуб «Буена Виста», където е много вероятно да не успея да вляза. Или пък Певснер няма да е там“.

На кръстовището, където трябваше да завие надясно, светофарът бе червен.

За пръв път погледна таблото. Светеше червена предупредителна светлина. Резервоарът беше празен.

— Мама му стара! Пак прецака нещата, инспектор Клузо!

Почти веднага вляво забеляза бензиностанция „Шел“.

Отсреща идваше дълга колона автомобили и никой не го пусна да завие. Когато най-сетне стана зелено, той се сети, че не е трябвало да чака да му дадат предимство. Зад него се разнесе истинска симфония от клаксони.

Зави надясно, после наляво и попадна на бензиностанция „Есо“.

Отби.

— Слава богу!

Веднага дотичаха двама служители.

— Догоре — нареди Кастило.

Извади портфейла си за кредитна карта.

Изпусна я.

Тя се плъзна под автомобила и заедно със служителите се наведоха, за да я извадят.

Изправи се.

Висок тъмнокос мъж към края на трийсетте, в изискани дрехи, крачеше целеустремено към тоалетните.

„Мили боже, халюцинирам ли? Този страшно прилича на Певснер!“

Огледа колонките. Край съседната бе спрял черен „Мерцедес Бенц S600“. Як мъжага говореше с един от служителите. Друг як мъжага се облегна на предницата, без да откъсва очи от вратата на мъжката тоалетна.

Кастило се отправи към тоалетната, отвори вратата и застана до писоара, пред който бе застанал мъжът. Той дори не погледна Кастило.

— Много ги обичам тези писоари по бензиностанциите — заяви Чарли на руски. — Никога не се знае с кого ще се сблъскаш.

Александър Певснер се обърна рязко към него.

Чарли усети как косата на врата му настръхва.

Очите му бяха като ледени късчета.

След това Певснер се усмихна.

Вратата на тоалетната се отвори и якият, който се бе облегнал на мерцедеса, влезе. Бе пъхнал ръка под сакото.

— Алекс, ако извади пистолет ще се наложи да го убия — заяви Кастило.

— Всичко е наред, Янош. — Певснер заговори на бодигарда на унгарски: — Двамата с господина сме стари приятели.

— След това премина на английски: — Много се радвам да те видя, Чарли. Каква изненада. Защо си мислех, че си в Щатите?

— Наложи ми се да попътувам.

— Какво те води в този писоар, на тази бензиностанция?

— Като изключим, че ми се пикае ли?

— Именно — разсмя се Певснер.

— Носех ти подарък. Идвах към вас.

— Какво са казали хората? „Светът е малък“. Или може би: „Ако искаме да ни вярват, трябва да направим истината невероятна“?

— Някои хора казват и двете — отвърна Кастило.

Певснер се отдръпна от писоара и тръгна към мивките.

Кастило чу шума от течаща вода, след това бръмченето на сешоара за ръце.

— Мразя тези неща — заяви Певснер.

Кастило приключи и се обърна. Якият унгарец бе излязъл. Кастило изми ръце, пъхна ги под сешоара и отвърна:

— И аз.

След това подаде ръка на Певснер, той я пое и прегърна Кастило през раменете.

Когато го пусна, стисна ръцете му и го погледна в очите.

— Чарли, криеш толкова много изненади.

— Май трябваше да ти позвъня и да те предупредя, че ще дойда.

— Нямаше да е зле. Може би искаш да повярвам, че просто влезе и случайно се натъкна на мен.

— Не, знаех, че си тук — отвърна Кастило. — Точно бях казал на момчето да ми напълни резервоара — карах на изпарения, когато отбих — и те видях, че се отправяш към мъжката тоалетна.

Певснер се усмихна, ала не каза нищо.

— Ако не ми вярваш, Алекс, погледни колонката.

— Напротив, Чарли, вярвам ти. Защо да ме лъжеш?

— Благодаря ти. Не бих те излъгал, освен ако не се налагаше.

Певснер се усмихна.

— Добре, да вървим вкъщи и да видим какво наричат виенчаните kleines Frtihsttick.

— Благодаря ти.

Певснер отвори вратата на тоалетната. Когато излязоха, тръгнаха към колонката, пред която бе спряно „Черокито“, и погледнаха сумата.

— Май наистина ти е свършил бензинът.

— Много си подозрителен, Алекс.

— Такава ми е работата, налага се — отвърна Певснер. — Остави Янош да кара „Черокито“. Нали нямаш нищо против? Така ще минем по-лесно покрай охраната в „Буена Виста“.

— Ключовете са на таблото — отвърна Кастило. — Чакай само да платя сметката.

— Янош — нареди Певснер на унгарски. — Уреди сметката на приятеля ми, след това се прибери с неговия автомобил.

— Изключително щедър си, Алекс.

Когато мерцедесът приближи към будката на охраната на входа на клуб „Буена Виста“, бариерата веднага се вдигна. Двата автомобила минаха покрай двама униформени охранители, застанали отпред. Кастило забеляза още двама малко по-навътре, застанали пред стойка с оръжия, които му заприличаха на пушки помпи „Итака“.

Мерцедесът премина бавно — навсякъде се виждаха знаци за ограничение от 30 км.ч, а през няколко метра имаше гърбици — по криволичеща алея, покрай великолепни къщи, заобиколени от безупречни градини. Подминаха няколко игрища за поло, около които се виждаха огромни къщи, а до тях бе клубът по голф. На паркинга се виждаха поне трийсет автомобила.

Минаха покрай още по-внушителни къщи, повечето обградени от толкова високи туй, че къщите едва се виждаха. Кастило забеляза, че туите прикриват огради.

— Мястото наистина е разкошно, Алекс — обади се Кастило.

— Освен това тук никога не вали сняг — добави Певснер.

Шофьорът намали, след това зави надясно през плъзгаща се желязна порта в същия нюанс на зеленото като грижливо оформените туй.

Вътре Кастило видя хеликоптера „Бел Рейнджър“ на Певснер. Мъж в бял гащеризон го лъскаше.

След това видя и къщата, в английски стил, строена от червени тухли с орнаменти около прозорците. Друг як мъж в костюм стоеше на входа и ги чакаше.

— Влизай — покани го Певснер и посегна към вратата, преди якият да успее да реагира. — Да знаеш с какво нетърпение очаквам моите kleines Fruhstuck. Преди да откарам Александър и Сергей в Буенос Айрес, пих само чай.

Изчака Кастило да излезе от колата и продължи:

— Закъсняваха — за пореден път — за „Сейнт Агнес“, което означава, че пропуснаха автобуса за Буенос Айрес, което пък означаваше, че трябва да ги закарам аз.

— Какво ще правят в Буенос Айрес?

— Обиколка на операта. Ще ги водят зад кулисите. Ти знаеше ли, Чарли, че тукашната е по-голяма от Виенската?

— И от Парижката — добави Кастило. — Идеята е била да бъде по-голяма и внушителна и от двете. Но по онова време Аржентина е имала пари.

— Има ли нещо, което да не знаеш? — попита Певснер, докато изкачваше стъпалата към къщата.

Прислужница на средна възраст ги очакваше във фоайето, скръстила ръце на малката колосана бяла престилка.

Певснер заговори на руски:

— Би ли помолила госпожата, ако е свободна, да дойде да се види с господин…

Поколеба се и погледна Чарли.

— Кастило — довърши Чарли.

— … Кастило. Ще бъдем в трапезарията.

Прислужницата кимна с глава, Певснер мина на унгарски и добави:

— Тъй като господин Госингер го няма, това означава, че сеньор Кастило не е на работа.

— Не позна — отвърна Чарли. — А е истина, че почти няма нещо, което да не знам. Също като теб.

На стъклената маса край френските прозорци в трапезарията бяха поставени сребърни прибори за двама. Певснер покани Кастило да седне и след миг влезе друга прислужница — млада, по всяка вероятност аржентинка, предположи гостът — сложи трети стол и още едни прибори.

— За мен чай — нареди Певснер — и кафе за сеньор Кастило.

В това време влезе Янош, стиснал ключовете за „Черокито“ между дебелите си като наденици пръсти.

Кастило протегна ръка и заяви:

— Бих помолил Янош да внесе подаръка, който ти нося, но тъй като не е за къщата, после ще се наложи отново да го изнесе.

— Къде трябва да го занесе?

— Кой е оправял авиониката на „Рейнджъра“? — попита Чарли.

Когато видя обърканото изражение по лицето на Певснер, добави:

— Взех ти нова свястна авионика за хеликоптера.

— Че какво ѝ е на старата?

— По скалата от едно до десет, сегашната е някъде към едно цяло и пет.

— Увериха ме, че получавам най-доброто.

— Запиши си някъде, Алекс. Никога не се доверявай на човек, който продава коли и самолети втора ръка.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че са ме измамили?

„Очите му отново станаха ледени“.

— Не, разбира се — разсмя се Кастило. — Всеки знае, че не можеш да измамиш честен човек. Просто казвам, че не са ти продали най-доброто, а в знак на благодарност за жеста, който направи към мен, ти подарявам най-доброто.

Певснер го погледна и се усмихна.

— Нали знаеш какво казват тук? Пази се от американците, които носят дарове.

Изискана жена с коса на опашка влезе в стаята.

— Чарли, каква приятна изненада! — възкликна тя на руски.

Кастило се изправи и я целуна по бузата.

— Много ми е приятно да те видя, Ана — отвърна той. — С Алекс се видяхме на улицата, разбра, че умирам от глад, и ме покани на закуска.

— Ако трябва да сме честни, той ме заговори в мъжката тоалетна на бензиностанция „Есо“ точно до болницата — уточни Певснер.

Тя погледна първо съпруга си, след това — Чарли.

— Никога не разбирам кога си прави майтап с мен — призна тя.

— Нито пък аз — отвърна Кастило.

— Няма значение къде сте се видели, много се радвам, че сте тук — каза тя. — Що се отнася до закуската, какво ще кажете за палачинки по американски с дървесен сироп.

— Да не би да става въпрос за кленов сироп?

— Точно така, кленов сироп — кимна тя. — Добиват го от кората на дърветата.

— Точно така.

— Има едно американче в класа на Александър — всъщност в „Сейнт Агнес“ са няколко. Понякога пускат момчето та остане у нас, понякога Александър остава у тях. Когато опи у тях, за закуска им направили палачинки с кленов сироп. Той просто не може да им се насити. Та това му беше подаръкът за рождения ден. Цял чувал брашно — тя разпери ръце, за да покаже колко е бил голям — и литър сироп.

— Той сигурно е във възторг.

— Само че любопитството на Алекс надделя и…

— Разкажи ми как получават сиропа — намеси се Певснер.

— Става през зимата, когато е студено. Вкарват нещо като кух клин в дървото и сокът капе в съд под клина, след това се вари, за да се сгъсти. Нищо повече.

— Я виж ти! — възкликна Певснер.

— Ние американците сме невероятни хора, Алекс. Мислех, че го знаеш.

По-възрастната прислужница внесе чай и кафе и Ана ѝ поръча да направи палачинки и да опече наденица. Прислужницата с огромно неудобство измънка, че нямало достатъчно брашно, за да стигнат палачинките за всички.

— Тогава оставете — обади се Чарли. — Не искам да ощетя Алекс — младши.

— Глупости — сряза го Певснер. — Направи с каквото е останало, а аз ще гледам да намеря още от същото брашно.

— Сигурен съм, че в магазина на посолството има — отвърна Кастило. — Ще ти взема преди да замина.

— Къде заминаваш?

— За Щатите.

— Кога?

— Може би утре. Още по-вероятно, вдругиден.

— Наистина ли, Чарли? — Ана Певснер стисна ръцете му. — Наистина ли ще вземеш? Проверих във всички магазини в Буенос Айрес, а те ме гледаха като луда.

— Смятай, че го имаш.

„И ако в магазина на посолството нямат, шефът на Звеното за организационен анализ ще трябва да поръча поне десет килограма от най-доброто брашно за палачинки да пристигне с дипломатическа поща.

Като доставиш удоволствие на мадам Певснер и на Алекс — младши, е все едно да доставиш удоволствие на Алекс — старши. А това за него е много по-ценно от авиониката в «Черокито», която излезе петдесет хилядарки“.

— Как ще изнесеш брашното? — полюбопитства Певснер.

В превод това означаваше: „Без никой да разбере, че А. Певснер, виден руски мафиозо и международен трафикант на оръжие, се подвизава в кънтри клуба на Буенос Айрес“.

— Ако не успея да дойда, може да се видим някъде с Янош.

— Само кажи къде и кога, Чарли — отвърна с готовност Певснер. — Янош ще те чака. Алекс наистина е полудял по тези палачинки.

— И двамата — уточни Ана.

— Или пък ще се видя с Хауърд Кенеди — отвърна Кастило. — Той е във „Фор Сийзънс“, нали? И аз съм там.

— В момента Хауърд го няма — призна Певснер.

— Тогава полковник Мунц.

— Той не ти ли каза, Чарли? — намеси се Ана.

— Какво да ми каже?

— Направо няма да повярваш — започна тя. — Знам, че не трябва да се усмихвам, но той е бил — или по-точно казано беше — полицай толкова години, преди да започне работа при Алекс. Да знаеш, Чарли, че се прострелял в рамото, докато си чистел пистолета.

— Добре ли е? — попита Кастило и погледна Певснер.

— Нищо му няма — отвърна Певснер.

— Да знаеш само колко неловко се чувства — усмихна се отново Ана.

— Прати му много поздрави — поръча Кастило. — Не споменавай, че си ми казала какво му се е случило. Много добре разбирам колко неловко се чувства.

ПЕТ

Мила, би ли ни извинила? — обърна се към съпругата си Певснер, докато пиеха втората чаша чай и кафе. — Двамата с Чарли трябва да огледаме хеликоптера.

— А след това трябва да се върна в Буенос Айрес — уточни Кастило. — Много благодаря за закуската. Спасихте ми живота.

Той се изправи и Ана наклони глава, за да я целуне по бузата.

Певснер също се изправи, отвори една от френските врати и даде знак на Чарли да мине пред него.

По средата на поляната, на която бе хеликоптерът, Певснер заговори:

— Кога искаш да обсъдим проблема, заради който си дошъл? Преди да ми покажеш как мръсникът ме е прецакал с авиониката или после?

— После — реши Чарли след секунда размисъл и добави: — Алекс, не съм казал, че те е прецакал. Просто казах, че не е най-добрата. Има разлика.

— Няма. Казах му ясно, че искам най-доброто, а се оказва, че не съм получил това, което съм искал. Това си е чиста проба прецакване.

— Щеше да е прецакване, ако ти беше взел пари за по-добра авионика от тази, която искаш. Ако ти е взел колкото трябва, всичко е наред.

Певснер се отказа да спори, но лицето му показа, че не приема аргумента на Чарли.

„Господи, сега обмисля как да пречука продавача“.

— Алекс, продавач на хеликоптери с бенка по средата на челото ще накара някои хора да започнат да задават въпроси. А ти не искаш да стигнат до теб, нали?

Певснер кимна мрачно и Кастило малко се успокои. „Дано да съм успял да му набия малко ум в главата“.

— Това е, Алекс — завърши Кастило, след като показа на Певснер къде трябва да се инсталира новата авионика. — Самата инсталация не е нито трудна, нито сложна. Новата авионика ще пасне точно на мястото, откъдето извадят старата. Просто гледай… накарай пилота си да наблюдава внимателно калибровката.

— Задължително — кимна Певснер. — Много ти благодаря, Чарли.

— Както вече ти казах, това е в знак на благодарност за услугата, която ми направи.

— И по всяка вероятност очакваш нова услуга.

— Няма да е точно сега.

— Хората са казали, че на харизан кон зъбите не се броят, но я ми кажи колко струва това удоволствие.

— Какво значение има?

— Има значение кой е платил — отвърна Певснер.

— Ако питаш дали някой не е набутал някое проследяващо устройство — или някоя друга хитра джаджа — отговорът е не. Ако човекът, който се занимава с авиониката, е добър, той ще провери дали няма нещо нередно.

— Кой е платил?

— Да кажем, че добрият ти приятел Чарли наскоро получи една хубава кръгла сума и искаше да сподели с някого радостта си.

— И аз чух подобно нещо.

— Моля?

— Чух, че си получил една хубава кръгла сума. Почти шестнайсет милиона долара.

— Ослушвал си се значи? — попита Кастило, след това продължи, без да даде възможност на Певснер да отговори: — Значи преминахме на втория етап от приятния разговор?

— Така ли, Чарли?

— Да си поговорим за Будапеща — предложи Кастило. — Ти си унгарец, нали? Или поне имаш унгарски паспорт.

Певснер не отговори.

— Като човек, който познава Будапеща и непрекъснато се ослушва, за да хване всички клюки, значи знаеш кой е Крик Кочиан.

— Чувал съм това име.

— Прекрасен възрастен джентълмен — уточни Кастило. Важното е, че ми е почти роднина.

— Какво ще рече „почти роднина“?

— Приятел е на дядо ми и на майка ми.

— А, да, все забравям, че си Госингер — подхвърли Певснер.

— Та въпросният чичо Ерик ме е люлял на ръце, когато съм бил още малък. — Чарли замълча за няколко секунди. — Сигурен съм, че ще разбереш колко се разтревожих, когато разбрах, че някакви неприятни хора са се опитали да го отвлекат на „Моста на свободата“, а след като не успели, решили да го убият.

— Чарли, понякога хората, които си врат носовете там, където не трябва…

— И съм сигурен, че ти е ясно колко се разтревожих онзи ден, когато същите хора — признавам, че по всяка вероятност са се опитвали да спипат чичо Ерик — нахлуха в стаята ми в „Гелерт“ и насочиха „Мадсъни“ към мен. Толкова се разтревожих, че напълно изгубих самообладание.

— Направо не мога да повярвам — отвърна Певснер.

— Дори не се замислих — продължи Чарли. — Направо ги очистих. Което означава, че нямаше как да ги разпитам, за да разбера кой ги праща.

— Значи не знаеш кой ги е изпратил?

— Не знам. Но подозирам, че хората, които са причината да изгубя самообладание, са или от Щази, или от Унгарска държавна сигурност.

— Отдавна вече няма Щази. Няма и старата Унгарска държавна сигурност.

— Американските морски пехотинци казват: „Станеш ли пехотинец, си пехотинец завинаги“. Кой друг използва гарота, за да елиминира врага?

— Нямам никаква представа кой използва гарота — отвърна Певснер. — И изобщо не ми е ясно защо ми разправяш всичко това.

— Веднага ще ти обясня, Алекс. Напълно прав си. Чичо Ерик има противния навик да си пъха носа там, където според другите не трябва. Като например по места, където някои хора имат още по-противния навик да тъпчат смрадливия си боклук. Та аз имам една теория, според която хората, които са се опитали да отвлекат чичо ми Ерик, са искали да разберат колко имена е изровил от боклука. Не мислиш ли, че съм прав?

— Много вероятно е да си прав.

— Най-тъжното е, че тези хора се опитват да залостят вратата на обора много след като кравата е хукнала нанякъде.

— Май нещо не те разбирам — отвърна Певснер.

— Опитвам се да ти кажа, че всичката информация, която Кочиан е събрал, вече е във Вашингтон. Въпросните хора не могат да върнат кравата в обора, преносно казано. С едно ново похищение, въпросните хора единствено ще привлекат повече внимание към себе си, а в момента това е последното, което им трябва, и съм сигурен, че ако има как, ще го избегнат. Ако направят нов опит да ликвидират или отвлекат Кочиан, ще приема действията им за лична обида.

— Така и не разбирам защо ми разказваш всичко това.

— Защото искам да се свържеш с въпросните хора и да им предадеш онова, което току-що ти казах аз.

— Защо реши, че знам кои са? А дори да знам, защо мислиш, че ще им предам?

— Стига, Алекс, много добре знаеш. Това са същите хора, които са ти казали за шестнайсетте милиона и…

— А да ти е минавало през ума, че Мунц може да ми е казал?

— Няма начин, Алекс. Той не знае за тези пари — засече го Кастило. — Докато пътувахме насам, прочетох записките на Кочиан. Безкрайни списъци с имена. До някои от тях са отбелязани дати. След имена като Респин, Василий, например или Певснер, Александър, има въпросителни. Това означава, че са попаднали в полезрението на Кочиан и той си е отбелязал да провери по-задълбочено за какво става въпрос.

Очите на Певснер отново станаха леденостудени, когато погледна Кастило. Продължаваше да мълчи.

— Твоето име — имената — бяха в списък, който взех от представителя на ЦРУ в Париж — продължи Чарли. — Така и не ми остана време да разпитам представителя на ЦРУ в Будапеща каква информация е събрал за теб. Никак няма да се изненадам, ако и те тъпчат всичко, което им попадне за теб, в някоя дебела папка.

— Това никак няма да ме изненада, но не разполагат с нищо за участието ми в „Петрол срещу храни“, защото нямам нищо общо.

— Ти и преди ми каза същото — отвърна Кастило. — Моментът, Алекс, изобщо не е подходящ да се притесняваш какво знаят за теб от ЦРУ. Точно сега сме приятели, а президентът нареди на ЦРУ и ФБР да прекратят да те разследват. Затова пък с основание можеш да се притесняваш за нещо друго. Ако приятелчетата ти отново погнат Кочиан, сделката с ЦРУ и ФБР отпада. Не само че ще предам събраната от Кочиан информация на всички разузнавателни агенции, ами ще ги разпространя на всички наемници, които проявяват дори най-елементарен интерес.

— Нали каза, че информацията на Кочиан е вече във Вашингтон?

Кастило кимна.

— Там е, но все още не съм я споделил с никого. Все още!

Кастило впи поглед в него и попита:

— Алекс, аз споменах ли, че ако някой направи нов опит да посегне на Кочиан, ще приема нещата лично?

— Да, вече го каза. Питам се дали наистина си наясно кои са тези хора. Не се обиждай, Чарли, но ти си един нищо и никакъв майор. Да не би привързаността ти към въпросния Кочиан да е замъглила преценката ти дотам, че си въобразяваш, че си по-важен, отколкото си всъщност? Да не би да си мислиш, че си по-важен, отколкото си, че можеш да вършиш всичко, което ти скимне?

— Всъщност вече съм подполковник — отвърна Кастило.

— Добре, подполковник — отвърна подразнен Певснер. — Много добре ме разбра.

— Не подценявай подполковниците. Господин Путин също е бил подполковник в КГБ. А, между другото, по някаква случайност, името на Путин също е в материалите на Кочиан, но след него не видях въпросителна.

— Ти да не би да си решил да спипаш Путин?

— Аз съм най-обикновен войник, Алекс, който ще направи всичко по силите си, за да изпълни дадените му заповеди, независимо накъде ме отведат.

— Най-обикновен войник ли? — повтори през смях Певснер. — И какви точно са заповедите ви, подполковник Кастило?

— Да открия и обезвредя виновниците за смъртта на Мастърсън.

— Да обезвредиш значи?

— По същия начин, по който обезвредих типовете от някогашното Щази и от някогашната Унгарска държавна сигурност.

— Да не би да се опитваш да ми намекнеш, че ако въпросните хора изгубят интерес към чичо ти Ерик и ти ще изгубиш интерес към тях?

— Нищо подобно. Просто искам да им предадеш, че вече няма причина да убиват Ерик Кочиан.

— От всичко, което каза, стигам до извода, Чарли, че тези хора не са от най-милите и търпеливите. Като нищо могат да решат да „обезвредят“ някого, който прекалено много се интересува от дейността им, за да накарат всички останали, тръгнали да се ровят в боклука, да си помислят, преди да предприемат каквото и да било.

— В твой интерес е, Алекс, да ги убедиш, че това не е никак разумно.

— Като нищо могат да те погнат.

— Вече са ме погнали — отвърна Кастило. — Ще ми достави страхотно удоволствие, ако решат да се пробват отново. Следващия път ще се погрижа да си хвана някой жив. Познавам хора, които са виртуози, когато трябва да накарат някого да пропее.

— Ние, разбира се, говорим хипотетично. Аз нямам ни най-малка представа за какво говориш.

Кастило се изсмя.

— Алекс, ти си върхът — отбеляза той. — Каза го с изключително убедително изражение.

— Приятелю Чарли, не са много хората, достатъчно смели или достатъчно глупави да ми се подиграват — отвърна Певснер и се опита да смрази Кастило с поглед, ала напълно безуспешно.

— Изобщо не ти се подигравах, Алекс. Казах го с възхищение. От теб ще излезе невероятен играч на покер.

Певснер се усмихна.

— Трябва да призная, че съм много добър на покер. Защо не премерим сили някой път?

— С удоволствие — отвърна Кастило.

— И така, Чарли. Разговорът ни се оказа доста интересен, да не говорим, че винаги ми е безкрайно приятно да се видя с теб, но имам уговорка за голф…

— Благодаря за kleines Friihstuck — кимна Кастило.

На връщане към Буенос Айрес Кастило се оглеждаше непрекъснато — не забеляза някой да го следи. Въпреки това на два пъти се отклони от магистралата и заобиколи по пълните с хора улици на кварталите, преди отново да се върне на магистралата.

„Ако някой е успял да ме проследи, ще го призная за гений. Което не означава, че нямам опашка“.

ШЕСТ

Ресторант „Канзас“, „Авенида Либертадор“, „Сан Исидро“

Буенос Айрес, Аржентина

13:05, 8 Август 2005

Макар че бе студено, когато спря на паркинга, Кастило забеляза, че на масичките пред ресторанта са се настанили клиенти.

Поръча бира и сандвич на удивително красива сервитьорка, въпреки че не беше много гладен след палачинките, които изяде у Певснер.

Извади мобилния телефон и се опита да го включи. Екранчето остана черно.

„По дяволите! Батерията е паднала! А ти какво очакваше, инспектор Клузо? Че можеш просто да пъхнеш телефона — с изтощена батерия — в куфара и да очакваш седмица по-късно да проработи, защото така си решил?

Дали ще намеря къде да го заредя? Когато батерията падне докрай, дали не се изтрива паметта? Нямам представа откъде да намеря номера на мобилния на Мунц, нито на Дарби, нито на Сантини. Имах ги само в паметта на мобилния“.

От мобилния долетя приятно чуруликане. Екранчето светна. Появи се усмихнатото лице на анимационен герой и поздрави: „Hola!“

„Работи!“

Кастило също го поздрави на висок глас.

— Hola, hola, hola! — и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.

Полковник Алфредо Мунц отговори на второто позвъняване.

— Мунц.

— Как ти е ръката? — попита на немски Кастило.

Долови кратко колебание, преди Мунц да попита:

— Значи номерът ти е същият?

— Да.

— Ще ти се обадя — обеща Мунц и връзката прекъсна.

Кастило затвори. Нещо притесняваше Мунц. Личеше по гласа му и по думите му. След като не искаше да говори по мобилния, значи подозираше, че някой подслушва разговорите му.

„Ще разбера каква е тази работа“.

Натисна друго копче и Дарби се обади на второто позвъняване.

— Hola

— Продават ли брашно за палачинки в магазина на посолството? — попита Кастило.

Последва кратко колебание, преди Дарби да отговори:

— Сигурен съм, че продават.

— Изпрати Рикардо Солес да ми купи три килограма — нареди Кастило. — И да ми намери отнякъде зареждачка за мобилния. Апаратът е „Моторола“, модел…

— Знам, нали беше мой.

— Ще ти обясня всичко по-късно — побърза да каже Кастило. — Има ли свободна друга черна кола?

— Има.

— Може ли да я взема?

— Значи няма да ми кажеш какво става?

— Когато се видим. Чакам да ми позвънят, Алекс. Трябва да затварям.

Мобилният звънна тъкмо когато му донесоха бирата и сандвича.

— Hola.

— Къде си? — попита Мунц.

— В „Канзас“, в „Сан Исидро“.

— Сам ли си? С кола ли си?

— Сам съм. В момента съм с едно „Чероки“, регистрирано в Мар дел Плата.

— Знаеш ли къде е „Юнисентър“ на магистралата?

„Юнисентър“ бе най-големият Мол в Южна Америка.

— Знам го.

— Като пътуваш по магистралата, се пада от лявата ти страна, а след като хванеш отбивката, има два паркинга. Единият е на „Джъмбо“, другият е на „Юнисентър“. Влез пред „Джъмбо“ и паркирай близо до изхода, така че да можеш да тръгнеш веднага. Вратите ти да са отключени. Имаш петнайсет минути.

Разговорът прекъсна.

„Какво, по дяволите, става?“

Кастило скочи от масата, откри красивата сервитьорка и ѝ плати.

— Съпругата ми — усмихна се той. — Трябваше да я взема преди петнайсет минути.

Освен че движението беше натоварено, Кастило успя да намери бързо „Унисентър“. Спря на паркинга на „Джъмбо“ двайсет минути след разговора.

Обиколи го бавно с автомобила. Опитваше се да зърне Мунц. От полковника нямаше и следа затова паркира близо до изхода, както му бе казано, изключи двигателя и провери дали всички врати са отключени.

След по-малко от минута задната врата се отвори.

— Не се обръщай — нареди Мунц. — Тръгвай. Завий веднага наляво. Ако няма движение, завий пак наляво и се върни на магистралата. Ако има, не завивай. Провери дали не ни следят.

Опашката за завой наляво беше дълга, затова Кастило продължи напред. Непрекъснато местеше поглед към огледалата и се опитваше да види задната седалка. Така и не успя да види Мунц.

„Което означава, че не е на седалката“.

— Зад нас има пежо, фолксваген „Костенурка“ и фиат „Уно“.

— Разкарай ги! — нареди Мунц.

Кастило зави рязко надясно и даде газ. Петдесетина метра по-нататък мина, без да намали през гърбица на пътя.

Чу как Мунц изпъшка.

„Господи, сигурно лежи върху раненото си рамо. Много го е заболяло“.

— Извинявай, Алфредо — обади се Чарли.

— Има ли някой зад теб?

— Не.

— Тогава намали и продължи да криволичиш по улиците. Давай към „Либертадор“.

— Кой ни следи?

— Откъде да знам? — отвърна Мунц. — Щом излезеш на „Либертадор“, давай към града. Търси супермаркет „Кото“. Пада се отляво. Спри на паркинга отзад.

Докато Кастило паркираше, забеляза, че единствените хора са някакви жени, които тъпчеха пликове с покупки в багажниците.

— Никой не ни е проследил — обади се Чарли. — На паркинга също няма никой. Няма ли да се изправиш?

Кастило чу въздишката на Мунц, след това задната врата се отвори. След секунда седна на предната седалка до него.

— Как си, Алфредо? — попита Чарли на немски.

— Докато не ме раздруса на гърбицата, Карл, се чувствах чудесно.

— Много се извинявам.

Мунц махна небрежно с ръка.

— От кого бягаме? — попита Чарли. — Защо?

— Някакви ме следят — отвърна напълно сериозно Мунц, след това се разсмя: — Сигурно искат да ме телепортират на космическия си кораб, за да ми вземат спермата. Нали такива ги дрънкат параноиците?

Кастило също се разсмя.

— Кои са те?

— Нямам представа. Знам само, че същата сутрин, когато замина за Щатите — проспах целия ден и нощта, благодарение на малките жълти хапчета, дето ми даде сержант Кенсингтън — излязох на балкона и видях една кола, ситроен, с двама мъже, паркирана отсреща. На таблото бяха оставили бинокъл. След това започнаха да спират други автомобили с други хора.

— Не знаеш обаче кои са.

— Не, а и не бях в състояние — и все още не съм — да започна да задавам въпроси.

— Каза ли на Певснер?

Мунц поклати глава.

— Защо не?

Кастило усети, че Мунц се колебае дали да му се довери или не.

— След като вече не съм шеф на ДРУ, не съм толкова полезен на сеньор Певснер като преди — отвърна накрая той. — Може дори той да е решил, че вече представлявам заплаха. Ако ме премахне, няма да има кой да отговаря на въпроси за него.

Кастило внимателно обмисли отговора си.

— За съжаление, Алфредо, това е истински проблем.

Мунц кимна.

— Не те попитах за рамото — продължи той.

— А аз не те попитах защо си отново в Аржентина.

— А защо не попита?

— Защото не бях сигурен дали ще ми кажеш. Дали ще ми Кажеш истината. Защо тогава да питам?

— Запиши си някъде, Алфредо, аз съм от добрите.

— Може и така да е, само че аз не го знам.

— Кажи ми как е рамото.

— Преди два дни — по настояване на жена ми — отидох до апартамента на доктор Ромин. Помниш ли го?

— От Немската болница ли?

Мунц кимна.

— Той ми е приятел. Дължи ми няколко услуги. Не ми повярва, когато му казах, че пистолетът е гръмнал, докато съм го почиствал.

— Защо?

— Каза: „Който и лекар да е извадил куршума, се е справил блестящо. Или е чужденец, или ти си бил в чужбина, когато си се прострелял. Тук нямаме конци, които се разграждат сами“.

— Нали не си му казал какво се случи?

Мунц поклати глава.

— Той знае, че няма смисъл да пита. А и не иска да знае.

— Много съжалявам, че те раниха, Алфредо.

— Все се надявах, че вече си разбрал кои са онези копелета вредни — отвърна Мунц — и ще ми кажеш.

— Имам подозрения, но не мога да кажа нищо със сигурност.

— Аз мога и сам да се грижа за себе си. Безпокоя се за семейството си.

„И имаш пълното основание след онова, което мръсниците причиниха на госпожа Мастърсън“.

— Какво можеш да ми кажеш за парите? — попита Мунц.

— Какви пари?

— Хауърд Кенеди каза, че в сейфа на Лоримър имало много пари — уточни полковникът.

— Той питал ли те е за парите? — попита Чарли, неспособен да повярва.

Мунц кимна.

— Както виждам, Карл, има неща, които не можеш да ми кажеш — отбеляза Мунц.

— Кенеди спомена ли колко са парите?

— Не, но останах с впечатлението, че са много. Намерихте ли ги, след като ме простреляха?

Тъй като Кастило не отговори веднага, Мунц отново заговори:

— Тъкмо исках да ти кажа, че ще проявя разбиране, ако има неща, за които не можеш да говориш. Също така ще призная, че съм напълно отчаян, Карл. Става дума за семейството ми.

— Виж какво мога да направя, Алфредо. Мога да изведа семейството ти в Щатите, където ще сте в безопасност, докато открия кои са извършителите и се разправя с тях.

— Звучи добре, но аз нямам пари нито за самолетни билети, нито ще мога да издържам семейството си в Щатите.

— Благотворителен фонд „Лоримър“ ще се погрижи — отвърна Кастило.

— Кой?

— В сейфа на Лоримър наистина имаше много пари — бяха нещо като облигации. Почти шестнайсет милиона долара. Искам да разбера откъде Кенеди е разбрал за тях. Както и да е, ние ги взехме. Прехвърлени са в Щатите. Аз се разпореждам с тях. Нарекох ги благотворителен фонд „Лоримър“. Ти и семейството ти разполагате с достатъчно пари, за да останете в Щатите колкото се налага.

— Можеш ли да го уредиш? Ще го направиш ли?

— Раниха те заради нас. Длъжник съм ти.

— Знаех, че рискувам, когато тръгнах.

— Длъжници сме ти — повтори Кастило. — Имате ли паспорти?

Мунц кимна.

— Нямаме визи. Можеш ли да уредиш визите?

— Без проблем.

„Ще ви уредя визи, дори ако се налага да се обадя на президента“.

— Аз няма да замина — заяви Мунц.

— Стига глупости, Алфредо.

— Приемам с огромна благодарност, Карл, но ще заминат само жена ми и дъщерите ми. Аз обаче няма да позволя на мръсниците да ме прогонят от Аржентина.

Кастило го погледна, без да каже и дума.

— Тук мога да съм ти от полза, Карл — продължи полковникът. — Ще ти помогна да откриеш виновниците.

— Наистина можеш много да ми помогнеш. Нали разбираш в какво се забъркваш?

— Готов съм на всичко, което поискаш от мен — кимна Мунц.

Кастило посегна към ключа и запали автомобила.

— Къде отиваме? — попита Мунц.

— В един апартамент в „Белграно“ — отвърна Чарли. — В американската армия, mi coronel, на това му се казва „циркът е отново на път“.

Преди да излезе от паркинга и да се включи в движението на „Авенида Либертадор“, Кастило започна да размишлява.

„Господи, какво ще го правя Мунц в апартамента? И без това там се събраха прекалено много хора, а ще дойдат и още. Карлос, ти май не мислиш трезво. Че си скапан по понятни причини, е ясно, но в никакъв случаи не е извинение“.

Погледна през задния прозорец на „Черокито“ и включи на задна.

— Was ist los, Karl? — попита загрижен Мунц.

— Трябва да помисля за минутка, Алфредо — призна Кастило. — Ако искаш, вярвай, но има хора, които са на мнение, че не мисля достатъчно.

Той изключи автомобила, извади пура, запали я и през следващите три минути сякаш не правеше нищо, освен да дими с пурата и да се взира като хипнотизиран в аления ѝ връх.

Накрая изпусна шумно дима, извади мобилния и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.

Алекс Дарби се обади на второто позвъняване.

— Казал ли си на Сантини какво става?

Дарби нито се изненада, нито се обиди от това, че Чарли нито го поздрави, нито се представи.

— Прецених, че е редно — отвърна той.

— Искам да се видя с шефа ти — заяви направо Кастило. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Разумно решение. Искаш ли да присъствам?

— Затова попитах за Сантини. Предпочитам да се заемеш с имота.

— Добре.

— Можеш ли да вземеш сержант Кенсингтън и радиото с теб? Искам да свърша каквото е необходимо час по-скоро.

— Няма проблем.

— Къде е Юнг?

— Хауъл току-що се обади. Юнг би трябвало да е на „Хорхе Нюбъри“ след трийсет минути.

— Може ли някой — или Солес, или Сиено — да го посрещне и да го охранява навсякъде, освен където си в момента, през следващите два часа?

— Тук не се ли събрахме малко повечко хора, отколкото трябва? — отвърна Дарби. — Солес ще свърши работа. Предпочитам Сиено да остане тук.

— Добре.

— Искаш ли да позвъня на нашия приятел и да му кажа, че отиваме? Боже, дори нямам представа дали е там.

— Не искам да ходя при него.

— Има ли някаква причина?

— Не искам аржентинската охрана да познае човека, с когото съм в момента.

— Ще му звънна и той ще измисли нещо. След малко ще ти се обадя.

— Кажи на Тор и Дейвидсън, че Кочиан не бива нито да напуска апартамента, нито да се обажда по телефона. За нищо на света.

— Добре. След малко ще ти звънна.

— Hola.

— Колко време ще ти трябва, за да стигнеш до къщата на нашия приятел на „Либертадор“? — попита Дарби.

— Дай ми трийсет минути.

— Той ще те чака на тротоара. Пътьом мини покрай офиса му.

— Спомена ли охраната пред него?

— Той разбра.

— Ще се чуем пак — отвърна Кастило, прекъсна разговора и се обърна към Мунц.

— Ще се преместя отзад — каза полковникът. — Когато приближиш, отбий някъде.

— Разбра ли за охраната?

Мунц кимна.

— Значи наистина работят за ДРУ.

— Някои от тях — призна Мунц. — Не знаех, че и Юнг се е върнал с теб.

— Аз го пратих обратно — обясни Кастило. — А снощи едно уругвайско ченге го е простреляло, докато се е опитвало да застреля някакъв тип, който искал да го бодне с инжекция кетамин. Онзи, както сигурно предполагаш, няма никакви документи и не може да бъде идентифициран.

— Значи са искали да го разпитат за парите. Какво друго стана в имението?

— Не е тежко ранен, Алфредо, мускулна рана на ръката. Благодаря ти, че попита.

— Ако беше тежко ранен, щеше да кажеш нещо — засече го Мунц.

Кастило поклати глава, запали и излезе на „Либертадор“. Този път се отправи към Буенос Айрес.