Ловците

ЕДНО

Резиденция на посланика

На Съединените Американски Щати

„Авенида Либертадор“ и Кале „Джон Ф. Кенеди“

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

15:05, 8 Август 2005

Резиденцията на посланика бе внушителна стогодишна сграда на две пресечки от парка и грозната „модернистична“ сграда на посолството. Кастило изпълни заръката на Дарби да мине първо покрай офиса — което означаваше да отиде към посолството от Плас д’Италия. — С Мунц отново на задната седалка, спря на задния вход на резиденцията, вместо на парадния на „Авенида Либертадор“, която е с осем платна и движението е много натоварено.

Преценката на Дарби се оказа правилна. Кастило забеляза посланик Хуан Мануел Силвио на тротоара, пушеше пура и си приказваше приятелски с униформените полицаи и с наетата от посолството аржентинска охрана.

Когато Кастило даде мигач, за да покаже, че „Черокито“ има намерение да влезе в двора на резиденцията, двама от охраната бързо се приготвиха да проверят кой е.

— Hola, Carlos! — провикна се весело посланик Силвио.

Приближи се бързо до „Черокито“ и Кастило спусна прозореца няколко сантиметра. След това нареди на един от униформените полицаи да отвори вратата.

— Чаках те, Карлос — заяви Силвио. — Щом отворят, караш напред и завиваш зад ъгъла.

Нито един от полицаите не посмя да измести посланика, за да провери автомобила отвътре.

Портата се отвори и Кастило подкара, мина покрай богато украсената входна врата и зави. В същия момент се отвори някаква сервизна врата, оттам излезе Кен Лауъри, шефът по безопасността на посолството, и се приближи до джипа.

— Къде е пътникът, подполковник? — попита той.

— На задната седалка — отвърна тихо Чарли, след това повиши глас: — Имаш ли нужда от помощ, Алфредо?

— Само ми отвори вратата — отвърна Мунц.

Лауъри отвори и отстъпи настрани така, че никой да не може да вижда.

Мунц наведе ниско глава и бързо влезе в къщата.

Чарли го последва. След тях, Лауъри затвори вратата. Кастило забеляза, че са в коридор, който минаваше покрай кухня, която очевидно не се използваше.

— Приятно ми е да се видим отново, полковник Мунц — поздрави Лауъри на испански и протегна ръка. Мунц се намръщи, когато Кен я разтърси. — Какво има? Нещо с рамото?

— Не питай, Кен — побърза да се намеси Кастило.

„Очевидно Силвио не му е казал много. Дали изобщо му е казал нещо?“

— Извинявай! — смути се Лауъри и отдръпна ръце.

Влезе и посланик Силвио.

— Най-добре да вземем сервизния асансьор — предложи той и им даде знак да влязат в кухнята.

Асансьорът беше малък и стар.

— Едно време са го използвали, за да качват храна в апартаментите — обясни Силвио. — Сега се използва единствено когато има прием. Но ако някой реши да наднича през вратата, няма да види кой е вътре.

— Тони Сантини ще дойде ли? — попита Кастило.

— Всеки момент — отвърна Силвио, отвори вратата и изчака останалите да слязат.

— Благодаря ви, че ме приехте толкова бързо, господине — започна Кастило.

— Надявах се да наминеш… подполковник.

— Новините се разнасят бързо.

— При това ги разнасят високопоставени източници — обясни Силвио. — Тя ми каза, че президентът е останал много доволен от начина, по който си се справил тук. — Посланикът замълча, усмихна се и добави: — В дипломацията на това му се казва да споделиш информация.

Кастило се усмихна.

— Поздравявам те, подполковник — продължи Силвио. — Според мен повишението е напълно заслужено.

— Надявам се да не промените мнението си, господине, след като приключим разговора — отвърна Чарли.

Силвио ги поведе към хола и им махна да се настанят където си харесат.

— Господине, мога ли да поговоря с вас насаме? — помоли Кастило.

— Ела в кухнята — покани го посланикът и кимна към летящата врата.

— Кен — Кастило се обърна към Лауъри, — преди години бях адютант на един генерал, известен с пикантния си начин на изразяване. Та той ми каза, че когато кажеш на някого — на някой свестен човек — че няма достъп до секретна информация, е все едно да му кажеш, че някой е премерил члена му и е решил, че не става.

Лауъри се усмихна, ала по изражението му пролича, че няма представа какво следва.

Силвио се усмихна и поклати глава.

— В твоя случай — продължи Кастило — ще ти кажа само, че се съобразявам със заповедите на президента и всичко, което чуеш днес, е строго поверително. Аз ще си измия ръцете, като прехвърля отговорността на посланика.

Обърна се отново и погледна Силвио.

— Вие, господине, имате право да разкажете на господин Лауъри онова, което прецените, че трябва да научи.

— Разбирам — отвърна простичко посланикът.

Силвио махна към вратата.

— Благодаря ти, Чарли — започна Силвио, когато застанаха в най-отдалечения ъгъл на кухнята. — Лауъри е свестен човек. — Усмихна се и добави: — Щеше да се засегне, ако се окажеше, че някой е премерил члена му и се е оказало, че има още какво да се желае.

— Не съм сигурен, че постъпих правилно — призна Кастило. — Истината е, че не мисля достатъчно трезво.

— Струваш ми се изтощен — съгласи се Силвио.

— Наистина съм изтощен, а това е много опасно. Затова съм ви толкова благодарен, че се съгласихте да се видим…

— Секретар Кохън ми даде ясно да разбера — макар да не каза нищо направо — че ти командваш парада.

— … защото имам нужда от съвета ви.

— Ще ти помогна с всичко, което мога, Чарли.

— Трябва да кажа нещо, преди да започнем. Не искам да ви повлека надолу с мен, ако цялата работа се скапе…

Силвио махна пренебрежително с ръка.

— С всяка изминала минута ми се струва все по-вероятно, че съм пред провал — довърши Кастило. — Затова ви давам дума и съм готов да се закълна на цяла купчина Библии, че ви казах съвсем малко — на практика почти нищо — от онова, което възнамерявах да направя и предстои да направя.

— Оценявам жеста, но защо не се справим с този проблем, когато му дойде времето? Защо си решил, че ще се провалиш? Всички, включително и аз, ти имаме пълно доверие.

— Прекалено много дини съм понесъл под една мишница, а ръцете ми не са достатъчно дълги — отвърна Кастило. — Така че онова, което имам намерение да направя — като имате думата ми, че ако се случи нещо, ще отрека да съм ви казвал подобно нещо — е да споделя с вас проблемите си и да ви помоля за съвет.

— Преди да започнем, искам да ми кажеш как е госпожа Мастърсън. Ами децата? Къде са? Кажи ми как са.

— Много добре. При семейството на господин Мастърсън са в плантацията им в Мисисипи. Досега ги охраняваха момчетата от „Делта Форс“. Днес или утре ще ги сменят пенсионирани войници от Специалните части, които са много добри. Мисля — господи, надявам се да съм прав — че след смъртта на Лоримър за тях вече няма заплаха. Госпожа Мастърсън не е нужна на никого, за да каже къде се намира Лоримър.

— Звучи логично — каза Силвио. — Ами специален агент Шнайдер? Тя как е?

— В болница във Филаделфия е с обездвижена челюст. Сигурно се пита защо не съм ходил да я видя.

Силвио поклати глава с много съчувствие.

— Сигурен съм, че ще разбере — опита се да успокои той Чарли.

— Дано да сте прав, господине — отвърна Кастило.

След малко Силвио продължи:

— А сега ми кажи онова, което си преценил, че можеш да ми кажеш, Чарли.

Кастило се замисли за момент и започна:

— Малко преди да дойда тук за пръв път, за да разбера каквото мога за отвличането на госпожа Мастърсън, се обадих на Ото Гьорнер, генерален директор на вестникарската верига „Тагес Цайтунг“ в Германия, за да му кажа, че ще пътувам…

Забеляза учудването по лицето на Силвио и обясни:

— Имам втора самоличност като Карл Госингер, кореспондент във Вашингтон на „Тагес Цайтунг“. Прецених, че най-добрият начин е да бъда възможно най-незабележим, за да изпълня мисията, възложена ми от президента, затова трябваше да се представя за Карл Госингер.

Кастило замълча за секунда, забелязал, че Силвио има още въпроси.

— Верига „Тагес Цайтунг“ е собственост на фирма „Госингер“. Моминското име на майка ми беше Госингер.

Посланикът изви вежди, но не започна направо. Вместо това каза:

— А въпросният човек знае ли с какво се занимаваш в действителност?

— По онова време само предполагаше. Сега вече знае със сигурност — призна Кастило. — Както и да е, попитах го — за да имам извинение да дойда тук като Госингер — дали иска да напиша нещо, да проуча нещо. Той ми разказа, че някакъв богаташ от Хамбург има намерение да извади „Граф Шпее“ от пристанището на Монтевидео…

Силвио отново изви вежди.

— За пръв път чувам.

— След това, макар и с нежелание, ми разказа, че вестникът работел над материал как германци прехвърляли тук парите, изкарани незаконно от „Петрол срещу храни“. Идеята била да ги скрият, както постъпили нацистите през Втората световна война. След това съжали, че е повдигнал въпроса, защото хората, които се занимавали с този материал, били убити и ме помоли да оставя цялата работа.

— След това дойдох тук, настана хаос и докато се занимавах със семейство Мастърсън, съвсем забравих какво ми беше казал Гьорнер за парите от „Петрол срещу храни“. След това президентът издаде указа.

— Нямах никаква представа къде да започна да търся хората, отговорни за смъртта на Мастърсън. Предполагах само, че има някаква връзка между него и брата на сестра му, дипломат в ООН, затова започнах оттам.

Силвио кимна.

— Заминах за Париж. Източникът ми там каза, че Лоримър бил посредник в „Петрол срещу храни“…

— Източник ли? — прекъсна го Силвио.

— Хауърд Кенеди, едно време важна клечка във ФБР, преминал в лагера на лошите, сега работи за Алекс Певснер.

— Това име ми е познато — призна Силвио. — А Певснер защо ти е казал? Предполагам, че едва ли би го направил без одобрението на Певснер или, по-точно казано, без Певснер да му нареди.

— Не е ли по-добре да знаете за Певснер и Кенеди колкото е възможно по-малко?

— Предполагам, че и за това ще отречеш, че си ми го казвал?

— Точно така — отвърна Кастило. — Добре. Певснер направи сделка с президента. Подава ни полезна информация — открих откраднатия „727“ с негова помощ, сам нямаше да успея — а президентът нареди на ФБР да спрат да го преследват, докато се съобразява с американските закони — същото важи и за Кенеди — нареди и на ЦРУ да не го закачат, независимо в коя страна се намира.

— Много интересно — каза Силвио. — Кой друг знае за тази сделка?

— Секретар Хол, секретар Кохън и посланик Монтвейл. Директорите на ФБР и ЦРУ знаят, че трябва да оставят на мира Певснер. За тях не съм сигурен какво знаят за сделката.

Силвио кимна, без да каже нищо повече.

Кастило продължи:

— Онова, което Кенеди ми разказа за Лоримър, бе потвърдено от представителя на ЦРУ в Париж. Той беше убеден, че Лоримър вече е нарязан на малки парчета, изхвърлени в Сена или Дунав. От Париж заминах за Фулда — да се видя с Гьорнер в „Тагес Цайтунг“ — и му казах, че ми е необходима цялата информация за плащанията във връзка с „Петрол срещу храни“. Той ми даде всички материали, с които разполагаше, и призна, че Ерик Кочиан, издателят на „Тагес Цайтунг“ в Будапеща, разполага с по-подробна информация.

— Затова заминах за Будапеща и Кочиан, макар и с неудоволствие, ми даде информацията, с която разполагаше, но преди това ме накара да му обещая, че няма да я предам нито на ЦРУ, нито на ФБР. Кочиан също бе убеден, че Лоримър е елиминиран.

— Когато се върнах — в Монтевидео — проверих каква информация е събрал Юнг. Той беше направил досие за Жан-Пол Бертран, ливанец, търговец на антики. Оказа се, че това всъщност е Лоримър, жив и здрав, покрил се в имението си. Затова организирах акцията за отвличането на Лоримър/Бертран, за да го репатрираме.

— Вече знаете какво се случи в имението. Нападнаха ни. Лоримър и един от хората ми бяха застреляни, а полковник Мунц бе ранен.

— Нападението не е ли било капан? — попита Силвио.

— Мислих и за това. Възможно е, но ми се струва, че е по-скоро съвпадение. Хората, от които бягаше Лоримър — а те са много добри — са го открили и са пристигнали в имението след нас.

— Сигурен ли си, че никой не им е подшушнал за операцията? Откъде взе хеликоптера?

— От Певснер.

— Певснер тук ли е? — учуди се Силвио. — В Аржентина?

— Ако не отговоря на този въпрос, можете да се закълнете с чиста съвест, че не знаете къде е, защото съм отказал да ви съобщя.

Силвио кимна.

— Смятай, че не съм задал този въпрос.

— Наложи се да го заплаша, че президентът ще сметне уговорката им за невалидна, ако не получа хеликоптера. А той държи на споразумението. ЦРУ много биха искали или те — или разузнавателна агенция на друга страна — да го пипнат и да го тикнат в затвора до края на живота му.

— Защо? — попита посланикът.

— ЦРУ са го използвали в разни операции, купували са оръжие от него. Никак не им се иска тези факти да излязат наяве. Не, Алекс Певснер не ни е предал. Няма интерес от тази работа, а той много държи на интересите си.

Кастило понечи да каже нещо, спря и извади табакера с пури. Предложи на Силвио, той кимна, взе си и двамата запалиха. Бе очевидно, че и двамата мислят.

— Взехме всичко от сейфа на Лоримър — продължи най-сетне Кастило. — Имаше и облигации за почти шестнайсет милиона долара, пръснати в три уругвайски банки.

— Може ли да вметна нещо? — прекъсна го Силвио.

— Разбира се.

— Посланик Макгрори знае за парите. Теорията му е, че Лоримър е бил наркотрафикант. Значи парите са у вас?

Кастило кимна.

Дръпна от пурата, след това продължи:

— Ще отрека, че съм ви казал и това: посланик Монтвейл предложи, а президентът се съгласи, че Звеното за организационен анализ трябва да вземе парите и да ги използва за целите си. По-голямата част от сумата е в банка на Каймановите острови. Нарекох сумата „Благотворителен фонд «Лоримър»“.

Силвио се усмихна и поклати глава.

— Затова изпратих Юнг тук, да покрие всички следи — обясни Чарли.

— Разбра ли, че го простреляха?

Кастило кимна.

— Първо, летях до Париж, за да огледам апартамента на Лоримър — продължи той. — Бяха го претърсили и Второ бюро, и хора от ООН, и нашият човек от ЦРУ. Не открих нищо. След това заминах за Фулда, за да изясня нещата с Ото Гьорнер. Разказах му с какво се занимавам — и по чия заповед — и че искам да бъда освободен от обещанието да не показвам събраната информация на ЦРУ. След това заминах за Будапеща, за да накарам Ерик Кочиан да ме освободи от обещанието.

— Той нямаше нищо против, първо, защото неизвестни лица се бяха опитали да го упоят на моста „Франц Йосиф“ и тъй като не успели, го простреляли два пъти…

— Господи!

— В един след полунощ на следващия ден… — Кастило се замисли за миг, след това възкликна: — Господи, та това беше вчера!

— Вчера сутринта си бил в Будапеща? — попита учуден посланикът, неспособен да повярва.

Чарли кимна.

— В един вчера, непознати — този път бяха двама — се опитаха да убият Кочиан и да подпалят апартамента му, за да не остане и следа от информацията, която е събрал.

— Казваш „опитаха се“ — уточни Силвио.

— Ерик бе все още в болницата — обясни Кастило. — Аз спях в стаята за гости. Кучето на Ерик ме събуди. Вместо на Кочиан, попаднаха на мен и на .22 калибър със заглушител, който предвидливо бях взел от запасите на ЦРУ в посолството. Нито един от нападателите нямаше документи, но гаротата, която бяха използвали за човек от охраната на Кочиан, бе същата като гаротата, с която убиха сержант Кранц в имението. Затова реших, че си имаме работа със същите хора.

— А те кои са?

— Отначало си мислех, че са от бившето Щази или от Унгарска държавна сигурност, но вече не съм сигурен и нямам никаква представа за кого работят.

— А господин Кочиан и материалите му на сигурно място ли са? Ти взе ли ги?

— Изпратих копие с дипломатическа поща от Будапеща. Вече би трябвало да е във Вашингтон. Друго копие съм донесъл тук. Ерик Кочиан е в апартамента на „Авенида Арибенъос“.

— Довел си го със себе си? Как успяхте да пристигнете толкова бързо?

— Взех и него, и кучето, и бодигарда му, бивше унгарско ченге, прекарал известно време във Френския чуждестранен легион — разсмя се Кастило. — Май пропуснах да ви кажа, че ме сърбяха ръцете и благотворителен фонд „Лоримър“ плати седем и половина милиона за един „Гълфстрийм III“. Полковник Торине и братовчед ми Фернандо го докараха в Будапеща, прекараха там около шест часа и тръгнахме насам. Затова съм малко уморен.

— Не ми е ясно как още си стоиш на краката — призна Силвио.

— Нищо чудно, че не мога да мисля трезво.

— Справяш се чудесно, Чарли. Какви са плановете ти?

— В момента Алекс Дарби се опитва да наеме една вила в „Майерлинг“, в Пилар. Благотворителен фонд „Лоримър“ осигурява средствата. Кочиан е решил, че има връзка между „Майерлинг“ и германците — или по-скоро австрийците и унгарците — и участието им в скандала „Петрол срещу храни“. Не съм сигурен, но на Ерик рядко му се случва да греши.

— Исках да го настаня и да ги събера с Юнг, за да сравнят информацията, с която разполагат. Изпратиха ми заместник на сержант Кранц — мой приятел, старши сержант Джон Дейвидсън, който има огромен опит в охранителната дейност. Служили сме заедно в Афганистан.

— И той е довел ефрейтор Лестър Брадли, а аз нямам представа какво да правя с него. Просто ще го оставя с Дейвидсън. Дарби ще прехвърли сержант Кенсингтън и радиото в „Майерлинг“ веднага щом има как. Някой ще трябва да е около него по двайсет и четири часа. Лестър може да помага.

— Ами полковник Мунц? — поинтересува се Силвио. — Той ще работи ли с Юнг и господин Кочиан?

— Според мен на Юнг няма да му се иска да остане, след като го простреляха. Тук е мястото на полковника. — Той замълча. — Разбирате ли защо се притеснявам за всички дини, които съм нарамил?

— Засега всичко е наред, Чарли. Не си изпуснал нито една.

— Чакайте малко. И това ще стане — отвърна Кастило. — На това му се вика закон на неизбежността.

— Разкажи ми за полковник Мунц — усмихна се посланикът.

— Той е решил, че го следят. Не знае кой, но много се притеснява за семейството си — има жена и две дъщери — и ми се струва, че не е параноик.

— Той подозира — но не знае — че хората, които го следят, може и да работят за Певснер. А знае достатъчно за Певснер и е наясно, че всеки, който е научил повече, отколкото трябва за Певснер, всеки момент може да се сдобие с бенка в средата на челото.

Силвио не разбра веднага. След това се намръщи.

— Тъй като Мунц го раниха заради нас — обясняваше Чарли, — му казах, че ще го отведа със семейството му в Щатите, докато открием кои са виновниците и ги спрем. Ще им трябват визи.

— Няма проблем — отвърна Силвио. — Бюрократите се мръщят на властта на посланика, но въпреки това аз си оставам човекът, който има последната дума кой получава виза.

— Трябва да го направим още днес, а не съм измислил как да стане.

— Ще стане.

— Мунц не иска да замине. Иска да остане и да помогне да открием мръсниците.

— Зле ли е ранен?

— В рамото. Нямам представа дали може да използва оръжие.

— Защо точно днес? — попита Силвио.

— Защото, първо, в Щатите ме чакат още дини и, второ, трябва да поговоря с посланик Монтвейл колкото е възможно по-скоро.

— И той каза същото за теб. Тук имам обезопасена линия, така че, ако искаш, можеш да я използваш.

— Малко по-късно — отклони предложението Кастило. — Благодаря ви много, господине.

— За какво?

— Това е сигурно от умората, но откакто влязохме, се чувствам значително по-добре, направо в еуфория.

— Радвам се — отвърна Силвио. — Въпреки това ти препоръчвам, веднага щом приключим с Лауъри и Сантини, да си починеш малко. Всъщност много.

— В момента нямам време. Може да поспя на „Гълфстрийма“, докато пътувам за Щатите.

Силвио го погледна замислен.

— Каза, че ти трябва съвет. Все още ли го искаш?

— Да, господине.

— Каза, че си нарамил прекалено много дини, а ръцете ти не са достатъчно дълги.

Кастило кимна.

— Според мен се справяш чудесно, Чарли. Ако започнеш да изпускаш дини, то ще бъде от изтощение, не защото не успяваш да се справиш. Престани да се насилваш. Ти също имаш предел, макар да не искаш да си признаеш.

— Признавам го. И физически, и умствено, и още поне пет-шест от този вид.

— След като всички се настанят в „Майерлинг“ и семейството на Мунц е в безопасност в Щатите, не виждам защо да не си дадеш почивка от четирийсет и осем часа. Става ли?

— Трябва да се видя с посланик Монтвейл в мига, в който се появя в Щатите, а няма начин да отложа срещата с него с четирийсет и осем часа.

— Ето, това е доказателството, че си изтощен и ти е необходима почивка. Дори аз мога да измисля начин Да не го направиш.

— Как?

— Не му казвай, че утре заминаваш за Щатите. Кажи му, че ще се прибереш на следващия ден. Още по-добре, съобщи му за вдругиден.

— Искате да остана тук още четирийсет и осем часа ли? Не мога. Искам да изведа семейството на Мунц колкото е възможно по-скоро.

— Не ти предлагам да останеш още четирийсет и осем часа — отвърна Силвио.

Кастило срещна погледа му.

— Нали сте ми приятел? — попита той след малко.

— Иди във Филаделфия и виж как е специален агент Шнайдер. От онова, което видях, тя е единственият човек на света, който е в състояние да отклони мислите ти от поставената задача. Забрави всичко останало за четирийсет и осем часа, за да можеш да се заемеш отново след това с пълни сили.

— Би било добре да съм във форма за срещата с посланик Монтвейл. Ако не съм, то е истинско самоубийство. — Замълча за кратко и отново вдигна очи към Силвио. — Много ви благодаря.

Силвио кимна и го поведе към хола.

ДВЕ

Хони Сантини бе застанал край френския прозорец на изискания хол в резиденцията на посланика, когато Кастило и Силвио влязоха.

— Преди да започнем, Чарли — каза Сантини: — къде искаш Солес да пази Юнг? Нищо не каза по този въпрос.

— Те двамата къде са сега?

— Той се обади преди две минути. Обикалят. — Сантини посочи с ръка към река Плата.

Заводът за бутилиране на питейна вода на Буенос Айрес бе близо до реката, недалече от летище „Хорхе Нюбъри“, на пет минути от резиденцията на посланика.

Тъй като Кастило не отговори веднага, Сантини добави:

— Юнг няма търпение да те види. С него е още един агент от ФБР.

— Как така? — зачуди се Кастило на глас, след това побърза да добави: — В черен автомобил ли са?

Сантини поклати глава.

— В едно от беемветата на посолството. Не разполагаме с автопарк от черни коли, Чарли.

— Господин посланик, позволете ми да ги повикам тук — помоли Кастило.

Силвио кимна, посегна към телефона на една от малките масички и натисна някакво копче.

— Обажда се посланик Силвио — представи се той. — Господин Солес и още двама ще бъдат пред портата след няколко минути. Поканете ги в апартамента ми.

Кастило продължи да мисли на глас:

— Дано това, че не е сам, да не означава, че е по-тежко ранен, отколкото ми казахте.

Никой не отговори.

Сантини вече бе грабнал мобилния.

— Рикардо, елате в резиденцията. Охраната е уведомена, че идвате — каза направо той и прекъсна.

Юнг, Солес и „правният аташе“ Хулио Артигас влязоха в хола на посланика десет минути по-късно.

Поздравиха любезно посланик Силвио, Сантини, Лауъри, след това Юнг се приближи до Кастило.

Артигас остана изненадан, когато видя Чарли. „Господи, той не е по-възрастен от мен. И той нарежда какво да се прави“.

— Добре ли си, Дейв? — попита Кастило.

— В много по-добра форма от „Блейзъра“ съм, майоре — отвърна Юнг. — Надупчен е поне на шест места.

Кастило веднага забеляза настроението на Юнг.

„Не е нацупен. Много се страхувах, че ще прави фасони. Не искаше да идва тук, дойде и го простреляха.

Мислех, че вече съм в черния му списък. А ми се струва дори весел. Да не би да са го натъпкали с обезболяващи и успокоителни?“

— А господинът кой е? — попита Чарли и посочи Артигас.

— Хулио Артигас, майоре — отвърна Артигас. — Аз съм аташе по правните въпроси в Монтевидео.

Кастило му подаде ръка.

— Какво ви води в Буенос Айрес, господин Артигас?

Погледите им се срещнаха и Артигас веднага прецени.

„Този е непоклатим, човек с характер“.

— Аз го накарах да дойде, майоре — отвърна Юнг.

Кастило го погледна изви вежди.

— Артигас сам е разбрал какво става, майоре — продължи Юнг.

— А какво става? — попита Кастило.

— Подполковник… — започна посланик Силвио.

Кастило забеляза, че Юнг едва сега научава за новия му чин.

— Господин Артигас е ходил в имението заедно с уругвайската Национална полиция — продължи Силвио. — Той е… запознат е с… със случая още от самото начало.

— Беше заедно с главен инспектор Ордьонес, когато той пи отведе двамата с Хауъл в имението — уточни Юнг.

— А вие с Хауъл… колко сте му казали?

— Нищо, но той вече сам се бе досетил, май… всъщност посланикът „подполковник“ ли те нарече?

— Да — потвърди Силвио.

— Поздравления — отвърна Юнг. — Напълно заслужено.

„Този е надрусан, помисли си Кастило. Няма друго обяснение. Май искрено се зарадва.“

— Благодаря — отвърна Кастило, докато Юнг енергично разтърсваше ръката му.

— Какво ти дадоха за болката, Дейв? — попита Кастило.

— Нищо. Аз обаче реших да изпия два аспирина.

„Направо не е за вярване“.

— Артигас, ти си проблем, какъвто не очаквах да се появи — призна Кастило. — Господин посланик, позволете да използвам обезопасената ви линия.

— Разбира се — кимна Силвио. — Намира се в сбутаната стаичка, която евфемистично наричам кабинет.

ТРИ

— Господине — обърна се Кастило към Силвио, — ако имате обезопасена линия с Белия дом, никой в посолството няма да разбере, че съм тук.

— Трябва да мина през оператора на Държавния департамент.

— Те ще ви превключат.

Силвио вдигна слушалката с дебел кабел.

— Обажда се Силвио. Свържете ме по обезопасена линия с централата на Държавния департамент, ако обичате. — Свързването отне около двайсет секунди. — Обажда се посланик Силвио. Бихте ли ме свързали по обезопасена линия с Белия дом?

Подаде слушалката на Кастило.

— Ще те оставя сам.

— Останете, ако обичате — помоли Чарли.

Силвио кимна.

— Белият дом.

— Обажда се подполковник Кастило. Бихте ли ме свързали с посланик Монтвейл по обезопасена линия?

— Обезопасената линия на посланик Монтвейл — прозвуча познат глас.

— Обажда се подполковник Кастило, господин Елсуърт. Бихте ли ме свързали с посланика?

Десет секунди по-късно Монтвейл се обади:

— Здрасти, Чарли — каза сърдечно той. — Надявах се да ми се обадиш. Как върви при теб?

— Много неща се случиха, господин посланик. Може ли да ви разкажа набързо, а когато се върна във Вашингтон, ще разберете и подробностите?

— А това кога ще стане, Чарли?

Силвио срещна погледа на Кастило.

— Надявам се, късно следобед вдругиден. След това ще са ми необходими още двайсет и четири часа.

— Виждам, че си много зает.

— Така е — потвърди Кастило. — В Будапеща направиха опит да отвлекат източника ми. Тъй като бе неуспешен, се опитаха да го убият. Ранен е на две места. На следващия ден опитаха да го убият в апартамента му, а след това да подпалят жилището, с надеждата събраната информация да изгори. И този опит бе неуспешен.

— Той нали е добре?

— Да, добре е. Материалите му са на път към Вашингтон, може би дори са пристигнали.

— Кога ще мога да ги видя?

— Щом пристигнат, когато пожелаете. Струва ми се, че ще трябва да ги преведа. А не мога да го направя, преди да се върна във Вашингтон.

— А това ще стане след няколко дни, нали така?

— Ще стане веднага щом се прибера, господин посланик.

— Човекът ти на сигурно място ли е в Будапеща?

— Взех го със себе си в Аржентина.

— Хубаво нещо се оказват личните самолети, нали?

— А, значи вече знаете?

— Дочувам разни неща оттук-оттам. Знаеш как е, Чарли. Това го научих от майор Милър. Наложи се да му напомня, че си ми дал дума да ме държиш в течение. Затова пък той не ми каза накъде си тръгнал от Будапеща. Трябваше сам да науча.

— Да научите или да предположите?

— Първо предположих, след това потърсих потвърждение. Случайно да си се виждал с посланик Силвио или с Алекс Дарби?

— Обаждам се от резиденцията, господине. Посланик Силвио е при мен. Господин Дарби е отвън.

— Как е господин Юнг? Успя ли да свърши онова, заради което го беше изпратил, преди да го нападнат автокрадците?

— Значи и за това знаете?

— Секретар Кохън бе така любезна да ми позвъни и да ми съобщи, че посланик Макгрори ѝ е позвънил, за да ѝ съобщи. Струва ми се, че в онази част на света престъпността е излязла от контрол.

— Юнг е при мен, господине. Не е тежко ранен. Предполагам, че е свършил онова, заради което го изпратих, в противен случай щеше да каже нещо. Сигурно ще го върна с мен в Щатите.

— И какво ще прави тук?

— Ще търси някаква връзка в информацията, която ще му дам.

— И източника ли ще доведеш?

— Него ще го настаня в безопасна квартира тук, която е наета с парите от благотворителен фонд „Лоримър“, и ще го оставя да систематизира информацията, с която разполага, материалите на Юнг и всичко останало, което успея да му осигуря.

— Благотворителен фонд „Лоримър“ ли каза? Много ми допадна — отвърна Монтвейл. — Не че си търся похвали, но помниш ли кой е виновникът за създаването на този, така наречен, фонд?

— Ще ви бъда вечно задължен, господине.

— Мога ли да направя нещо за теб, Чарли?

— Благодаря ви, че попитахте, господине, тук има един агент на ФБР, „правен аташе“ от посолството в Монтевидео, казва се Хулио Артигас, който ще бъде повече от помощ на посланик Силвио, отколкото на посланик Макгрори. Можете ли да уредите прехвърлянето му?

— Каква е тази работа?

— Той, съвсем сам, е намерил отговорите на всички въпроси, които посланик Макгрори е задавал.

— А някой друг може ли да стигне до същите отговори?

— Надявам се, не. Мисля, че не.

— Ще поговоря с директор Шмит веднага щом ми остане време.

— И днес ще свърши работа, господине. А ако стане веднага след като приключим разговора с вас, ще е най-добре.

— Значи е важно, така ли? Смятай, че е свършено. Би ли ми продиктувал името по букви?

Кастило го продиктува.

— Записах.

— Това е всичко, господине, докато се върна във Вашингтон. Тогава ще ви запозная с подробностите.

— Колкото по-скоро се върнеш, толкова по-добре.

— Слушам, господине.

— Все още имаме работа с гърмящите куфарчета. Да знаеш, че доста ме притесняват.

— Знам, господине. И мен. Ще се върна възможно най-бързо.

— Радвам се, че се обади, Чарли.

— За мен е винаги удоволствие да разговарям с вас, господине — отвърна Чарли и затвори. Когато телефонистката се обади, той съобщи, че е приключил. След това върна слушалката на мястото ѝ.

Погледна посланик Силвио.

— Посланик Монтвейл ми осигури всичко, от което се нуждаех — заяви той. — Нямаше пращене по линията. Защо всички тези подробности ме карат да се притеснявам?

Посланик Силвио се усмихна.

— Чакат ни в хола — напомни той на Чарли.

ЧЕТИРИ

Артигас, Солес, Мунц, Сантини и Юнг си говореха тихо, отпуснали се на канапетата. Щом Кастило и посланик Силвио влязоха, те наскачаха. Изражението на Артигас напомни на Кастило, че бе нарекъл аташето „неочакван проблем“, преди да се свърже по обезопасената линия с Монтвейл.

„Знае, че съм разговарял с някого за него. Изражението му е на загриженост, той не се страхува. Притеснен е какво е казал за него всезнайкото Кастило, но не е никак уплашен.

Знае, че не е направил нищо нередно, защо да се страхува?

Този тип ми харесва. Да го видим колко е умен“.

— И така, Артигас — каза Кастило, — защо не ни кажеш какво си разбрал за събитията в имението?

На Артигас не му стана никак приятно.

— Добре, господин Артигас — намеси се посланик Силвио. — Онова, което кажете, няма да излезе от тази стая, а за подполковник Кастило и за мен е много важно да сме наясно колко поверителна информация сте успели да разгадаете.

— Добре, господине — съгласи се Артигас и започна ясно и точно да излага подозренията си, до какви заключения бе стигнал, как и защо.

„Този е невероятно умен. Досетил се е за всичко, което се случи, освен, разбира се, кои са нинджите и откъде са се взели. Това никой не знае.

Лошото е, че след като той се е досетил, някой друг агент на ФБР може да стигне до същите изводи“.

— Колко от казаното сте обсъждали с друг? — попита Кастило. — Питам за агенти на ФБР. Или с някой друг.

— С никого, господине.

— Сигурен ли сте? — попита настоятелно Кастило.

— Да, господине.

— Артигас, прехвърлен си от посолството в Монтевидео в посолството тук — заяви Кастило.

„Какво? Мили боже!“, помисли си Артигас, след това попита:

— Кога ще стане?

Кастило си помисли: „Няма «Ама как?», нито пък «Защо?», нито пък «Аз нямам ли право на мнение?», нито дори «Кой нареди?». Единствено «Кога ще стане?»“

— Веднага — уточни Кастило. — На посланик Макгрори ще бъде съобщено, че си прехвърлен. Ако някой те пита, ще казваш, че нямаш никаква представа.

— Лесна работа — съгласи се Артигас. — И без това нямам никаква представа какво става.

— Юнг и Хауъл споменаха ли нещо за президентски указ? — попита Кастило.

— Да — отвърна Артигас, усмихна се и поклати глава. — Разговорът беше „хипотетичен“, подполковник. След това ме уведомиха, че ще отрекат да са провеждали подобен хипотетичен разговор с мен.

Кастило се разсмя. Посланик Силвио се усмихна.

— Седнете, господа — покани ги Кастило. — Настанете се удобно.

След като всички седнаха, Чарли продължи:

— Добре, сегашният ни разговор не е хипотетичен, Артигас. Отсега нататък всичко, което аз — или който и да е, свързан с операцията — ти каже, е строго секретно по заповед на президента.

— Слушам, господине.

— Съществува президентски указ. С него е създадено Звеното за организационен анализ, секретно отделение към Вътрешна безопасност. Аз съм шефът. Мисията ни е да…

Десет минути по-късно Чарли завърши лекцията:

— Докато не ти наредя друго — аз, не друг, а лично аз — ти си част от 300. — Усмихна се и добави: — Дойде моментът, в който се задава въпросът: „Имате ли въпроси?“ Няма да ти дам такава възможност.

„Само че аз имам няколкостотин въпроса“, каза си Артигас, след това попита:

— Нито един въпрос ли?

— Един-единствен — разреши Чарли.

— Какво ще правя?

— Добър въпрос. Докато не реша, ще помагаш според уменията и знанията си при разрешаването на непрекъснато възникващите дребни проблеми.

— Какви проблеми? — усмихна се Артигас.

— Вече изразходва въпроса си — сряза го Кастило.

След това погледна останалите и продължи:

— Най-важният ни проблем е да изведем семейството на полковник Мунц от страната. Трябва да стане бързо, без никой да ни забележи. — Той замълча. — Господин посланик, с цялото си уважение ви предлагам да си намерите някакво друго занимание.

— Няма да стане, подполковник — заяви Силвио. — Отдавна вече прецених, че или съм вътре, или не. Може да съм ви от помощ.

— Сигурен ли сте, господине?

Силвио кимна.

Кастило сви рамене.

— Тони, Алфредо разказа ли ви за хората, които го следят? — попита Кастило.

— Аха.

— Добре тогава, да подходим като военните, тоест по старшинство. Тъй като ти си старшият сред нас, Тони, кажи ни как да постъпим.

— Трябват ми всички факти, Чарли, а ми се струва, че не ги знам — отвърна Сантини.

— Какво искаш да разбереш?

— Твоят рускоговорещ приятел — продължи Сантини. — Каква е неговата роля в цялата работа?

— И руски, и още поне шест езика — уточни Чарли. — Питаш ме за Алекс Певснер, нали?

— Руският трафикант на оръжие ли? — намеси се Кен Лауъри. — Господи, преди няколко дни получих съобщение на Интерпол, че го издирват — за контрабанда, струва ми се. Той има ли нещо общо с нашия случай?

„И аз видях съобщението на «Интерпол», помисли си Артигас. И още десетина други, на други агенции. Този тип е кофти работа. А се води приятел на Кастило!“

Чарли кимна.

— Въпросът е доколко и как е свързан?

— Той тук ли е? В Аржентина ли е? — развълнува се Юнг.

— Ще ви кажа възможно най-малко за Певснер — заяви Кастило. — Всъщност от този момент нататък ще го наричаме с кодово име Путин и когато става въпрос за него, ще използваме единствено и само това име. Разбрахме ли се?

Мъжете закимаха, някои отговориха с „Разбрано, господине“.

— Ами приятелят на Путин? — продължи да пита Юнг. — Моят бивш приятел? За него ще има ли кодово име?

— Да — отвърна Чарли. — Как ви се струва Шмит!

Артигас изви вежди, когато чу името на директора на Федералното бюро за разследване.

— След като изгорих всички мостове за връщане назад — сви рамене Юнг, — нямам нищо против.

Артигас се зачуди: „Това пък какво трябва да означава?“

— Добре. Кенеди е вече Шмит — кимна Кастило.

„Имаше една заповед на ФБР да се проследи и установи местоположението на бивш агент Хауърд Кенеди, но без да бъде закачан“, мислеше Артигас, след това изрече мислите си на глас и добави: „Това известно ли ви е?“

— Подозирах, че има подобно нещо — призна Кастило.

— За същия човек ли става въпрос?

Чарли кимна.

— А ти си работил с него, така ли, Юнг? — продължи да разпитва Артигас.

Юнг кимна с неудобство.

— Дейв, ти кога реши, че мостовете са изгорели? — попита Кастило.

— Преди два дни — призна агентът. — Все още не съм сигурен дали ги изгорих сам или ти ги изгори вместо мен, но в момента горят с ярки пламъци.

— Как се чувстваш?

— Важното е ти какво мислиш по въпроса.

— Радвам се, че си с мен, ако питаш за това.

— И аз се радвам, подполковник — отвърна Юнг.

„Нито е надрусан, нито е прекалил с хапчетата. Какво го е накарало да обърне нова страница?“

Кастило вдигна палци към Юнг.

— Добре — заговори Сантини. — Алфредо мисли, че го дебнат хора на Путин. Според мен можем да приемем този вариант. Следователно можем да предположим, че и нинджите са изпратени от него. Алфредо мисли, че и ДРУ може да са изпратили хора по петите му.

— Да обсъдим този въпрос — предложи Кастило. — Кажи, Алфредо, наистина ли мислиш, че ДРУ са пратили хора да те следят?

— Аржентинското правителство иска да забрави — всички да забравят — какво се случи с господин Мастърсън — обясни Мунц. — Разбрали са какво се е случило в Уругвай и не искат да бъдат изненадани с подобно неблагоприятно развитие на нещата. Нямат представа какви са отношенията ми с Але… с Путин и дали изобщо имам нещо общо с него. Аз държах Путин под око по нареждане на ДРУ.

— Те знаят ли, че той е в страната, полковник? — попита посланик Силвио.

— Аз го открих — отвърна простичко Мунц.

— Знаеш ли защо не реагират на съобщенията на „Интерпол“?

Вместо отговор, Мунц потри палеца и показалеца на дясната си ръка.

— Беше ми казано да го държа под око — обясни той. — Правителството щяло да вземе решение какво да прави с него допълнително.

— Има ли шанс да го арестуват? — попита Силвио.

Мунц поклати глава.

— Ако наистина е бил толкова щедър, колкото предполагам, ако се вземе решение да бъде задържан и предаден на някоя от разузнавателните агенции, преди да действат, ще го предупредят и ще му дадат достатъчно време да се изтегли. — Замълча и погледна Кастило. — На въпроса ти, Карл, мен ме следят, за да са сигурни, че няма да ги изненадам с нещо, което не са предвидили.

— Ясно — отвърна Чарли, остана замислен няколко минути, след това попита: — Ако някой се опита да те ликвидира или да отвлече семейството ти, докато ДРУ те следят, какво ще стане?

— Тъкмо това ме притеснява, Карл — призна Мунц. — Иска ми се да мисля, че на ДРУ им е казано да ме защитават — не само мен, цялото семейство — и че в ДРУ са ми останали достатъчно приятели, които независимо от заповедите, ще ми се притекат на помощ. Само че може и да не стане така. Затова съм ти безкрайно благодарен, че ще ги изведеш от страната.

— По този повод, Чарли — обади се Сантини, — искам да ти кажа, че ДРУ вкарват в компютър всички, които влизат и излизат от страната.

— Много ли трудно ще бъде да ги вкараме в Уругвай? — попита Кастило. — Ако е възможно, ще ги вземем в Караско с „Гълфстрийма“. Предполагам, че ДРУ не следи влизащите и излизащите от Уругвай, нали, Алфредо?

„Гълфсттрийм ли? Господи, той разполага със собствен самолет“, мислеше си Артигас.

— Имаме… извинете, ДРУ има — поправи се Мунц, сетил се, че вече не е шеф на ДРУ — споразумение с уругвайските имиграционни власти да проверяват списък с имена, които им дава ДРУ, и ако някой се появи, те съобщават веднага. Не вярвам името ми да е в този списък.

— Не знам дали ще бъде тайно или не, подполковник — обади се Артигас, — но ако отиват в Уругвай, не се налага да минават паспортен контрол. Показват единствено лична карта, за да се качат на самолета или на ферибота. Дори не им записват имената.

— Той е прав, Чарли — намеси се Сантини.

— С ферибота е по-добре — обади се Мунц.

— Добре, значи ще действаме по следния начин — реши Кастило. — Първо им слагаме визи в паспортите, много дискретно, с…

— Петгодишна виза — уточни посланик Силвио. — Дайте ми паспортите, полковник Мунц, аз ще се погрижа за останалото.

— Благодаря ви — отвърна Мунц.

— Първо визите, след това ги качваме на ферибота — довърши Кастило. — Ами после?

— Трябва да се върна в Уругвай — призна Юнг. — Също и Артигас, за да се направи на безкрайно изненадан, когато Макгрори му съобщи, че го прехвърлят тук. Един от нас, може и двамата, ще ги придружи на ферибота.

— Защо ще ходиш в Уругвай? — попита Кастило.

— Трябва да взема тялото на Лоримър от погребалния агент и да го откарам на летището.

— Господи, съвсем забравих за него — призна Кастило, след това се усети какво е казал и поклати глава. — Господин посланик, ето го поредния пример, че не разигравам всички петдесет и две карти в тестето.

— Това просто доказва, подполковник, че си забравил за репатрирането на тленните останки на господин Лоримър.

Кастило изви вежди и се обърна към Юнг.

— Разкажи ми, Дейв.

— Ковчегът ще бъде качен на полет на „6002“ в девет и пет утре вечерта. Можеше да замине и днес, но тялото не бе готово.

— Как така? — учуди се Кастило.

— Страхувах се, че бащата на мръсника може да поиска да отвори ковчега. В Британската болница бяха оставили тялото в ужасен вид. Затова взех дрехи от имението и накарах погребалния агент да го облече и да го зашие по-добре, отколкото в болницата след аутопсията.

— Искрено се радвам, че сте го сторили, господин Юнг — обади се посланик Силвио.

— Щеше да е още по-хубаво, ако не наричаше мъртвия „мръсник“ — обади се и Кастило.

Юнг го погледна, не обърна никакво внимание на забележката и продължи:

— Самолетът спира на „Езейза“, после в Маями. Там ще прехвърлят ковчега на друг полет — някъде съм записал номера на полета, ако прецените, че информацията е важна и заминава за Ню Орлийнс.

— И ти пътуваш с него — добави Чарли.

— Исках да поговорим по този въпрос — вдигна глава Юнг. — Предпочитам да остана тук.

„Господи, помисли си Чарли. Той наистина се е обърнал на сто и осемдесет градуса.“

— Ако не придружиш тялото — обясни Кастило, — посланик Макгрори — а и други — ще заподозрат, че си дошъл тук с различна цел, не да репатрираш тленните му останки. Затова заминаваш.

— Слушам, господине.

„Той наистина е разочарован“.

— Ще останеш и за погребението. Не се знае кой може да се появи. — Замълча и погледна Сантини. — Тони, има ли начин да помолим Тайните служби да снимат номерата на автомобилите, които ще бъдат на погребението? Още по-добре хората.

— Няма проблем. Кого търсим? — попита Сантини.

— Трябват ни имена и адреси — и снимки, стига да стане дискретно — за да попълним базата си данни — обясни Кастило. — Всичко, което може да ни бъде от полза. В момента разполагаме само с данни.

— Веднага ще се обадя — обеща Сантини.

— След това, Дейв — продължи Кастило, — ако все още искаш да се върнеш, ще направим нещо по въпроса.

Пролича, че Юнг е доволен.

„Поздравления, подполковник Кастило. Спомни си значи какво гласи едно от правилата: Когато има възможност, не покосявай ентусиазма на хората“.

— Накратко, какво остава да направим? — попита Сантини. — Паспортите и какво друго?

— Брашното за палачинки и кленовия сироп — напомни му Кастило.

Артигас помисли, че не е чул. „Какво?“

— Ясно — кимна Сантини. — Какво да ги правя?

— Къде са в момента? — попита Чарли.

— В багажника на служебното беемве — отвърна Солес.

— За Путин са — обясни Чарли. — Обещах да му купя.

Артигас не можеше да повярва. „Обещал е брашно за палачинки и кленов сироп на главореза Александър Певснер?“

— Ще ми кажеш ли какво става, Чарли? — полюбопитства Сантини.

— Алфредо, има ли начин да се разбереш с жена си, без да звъниш у вас?

Мунц кимна.

— Мога да ѝ се обадя и да ѝ кажа нещо съвсем незначително, което е сигнал да отиде до телефонната будка на ъгъла до нас.

— Тя ще направи ли каквото трябва, без да задава въпроси?

— По принцип няма начин — усмихна се Мунц. — Но при тези обстоятелства… — Замълча. — Тя знае, че не съм се прострелял, докато съм си чистел пистолета. И тя е забелязала автомобилите.

— Ами дъщерите ти?

— Те ще направят, каквото им каже майка им.

— Процедираме по следния начин — започна Кастило. — Когато се обади от уличния телефон, ѝ казваш да вземе момичетата, паспортите — и абсолютно нищо друго, това е най-важното — и да вземе такси до „Юнисентър“. Там има ли къде да се видите?

— При заведенията за бързо хранене — отвърна Мунц. — Или в подземния гараж.

— При заведенията е по-добре — реши Кастило. — Ще те откарам там и ще те вмъкна вътре, както те измъкнах. Ще се видиш с тях при заведенията за бързо хранене. С Рикардо, Юнг и Артигас ще те последваме. Трябва да намериш начин да ни покажеш и на трите, за да знаят, че сме от добрите. Като вземеш паспортите…

Мунц вдигна ръка и Кастило замълча.

Полковникът се замисли за момент.

— Дотук добре, Карл. Продължавай.

— След това ги пращаш да пазаруват — продължи Чарли. — Да си купят бельо, каквото им е необходимо за два или за три дни. Никакъв багаж. Само пликове от магазините.

— Няма ли да се връщат в апартамента? — попита Мунц.

— Не. Хващат такси до ферибота и пристигат там не по-рано от десет минути, преди да…

— Има ферибот в девет и половина — сети се Мунц. — Пристига в Монтевидео към един след полунощ. Значи трябва да са там в девет и петнайсет. Като знам какво е движението, трябва да тръгнат от „Юнисентър“ не по-късно от девет и половина. — Погледна часовника си. — Сега е шест без десет. Трудничко ще им бъде, но ще смогнат. Ами после?

— Артигас ще вземе такси до ферибота веднага след като семейството ти го види. Така ще може да купи билети, а Юнг, който остава в „Юнисентър“ с тях, ще ги последва с друго такси до ферибота. Артигас ще ги чака с паспортите и билетите. Така семейството ти ще вижда познати лица и няма да се притеснява толкова. Двамата ще останат с тях, докато са в Уругвай.

— Няма ли аз да ги закарам? — попита Рикардо Солес.

— Ти ще вземеш паспортите, ще ги донесеш тук, за да им се сложат визи, и ще ги върнеш на Артигас на спирката на ферибота.

— Ясно.

Кастило продължи:

— Алфредо ще се качи в колата си — оставил я е на паркинга на „Юнисентър“ — и ще отнесе на Путин брашното и кленовия сироп…

Артигас реши; „Брашно и кленов сироп трябва да са кодови имена за нещо — нещо, за което не искат да ми кажат. За какво ли става въпрос?“

— Ще каже на Путин, че съм му позвънил, че сме се срещнали в „Юнисентър“ и съм му дал брашното и сиропа и съм го помолил да му ги отнесе. Освен това ще подметне, че или довечера, или утре пътувам за Щатите.

Мунц кимна.

— Ще го следвам на тръгване — май ми трябва оръжие — Тони?

— Случайно нося един резервен „Глок“ в куфарчето — отвърна Сантини.

— Ще чакам Алфредо на паркинга на супермаркета близо до бърлогата на Путин. Нали знаеш за кое място говоря, Алфредо?

Мунц кимна.

— След като Мунц занесе брашното и сиропа на Путин, ще се прибере в апартамента си, а аз няма да ги изпускам от поглед. Оставя колата в гаража, качва се у тях, пали лампите, гаси ги, излиза и отива при будката на ъгъла. През това време, не знам как, но трябва да намери начин да се качи на задната седалка на „Черокито“, без никой да го забележи, и аз ще го откарам в апартамента на „Арибенъос“.

— Какъв е този апартамент? — попита Мунц.

— Там ще спиш довечера — обясни Кастило. — Утре, стига всичко с наема да е наред, ти заедно с Ерик Кочиан, Макс и бодигарда на Кочиан, без никой да ви види, отивате в безопасната квартира в „Майерлинг“ в Пилар.

— Кои са тези хора? — попита Мунц.

— Единият е Ерик Кочиан. Журналист е. Събрал е много материали, които ми се иска да прегледаш и да кажеш дали намираш някаква връзка.

— Аз не обичам много журналистите — заяви Мунц. — Защо му трябва бодигард?

Кастило наклони глава на една страна.

— Тази седмица се опитаха да го убият два пъти. Освен това се опитаха да му сложат инжекция фенотиазин. Бодигардът ще ти допадне. Едно време е бил инспектор в полицията в Будапеща, а преди това е служил във Френския чуждестранен легион.

— Говорят ли испански?

— Немски и унгарски.

— А третият? Макс… какъв го каза?

— Макс Бувие — ухили се Кастило. — Той не говори много.

— Още един бодигард ли, Карл?

— И то какъв — кимна Кастило.

— Стига, Чарли — поклати глава Сантини. — Алфредо, бъзика те. Макс е куче. Огромно куче.

Мунц погледна Кастило.

— Не съм те излъгал. Сещам се за нещо важно. Имам намерение да преместя Кочиан в апартамента във „Фор Сийзънс“. Той е на осемдесет и отгоре, има две дупки от 9 мм куршуми и е летял чак от Будапеща. Но за Макс не мога да направя нищо. Налага се да остане в апартамента. Никак няма да му се понрави.

— Остави кучето в апартамента — предложи Солес.

— Няма начин. Той не се отделя от Кочиан. Беше до него дори в болницата в Будапеща.

— Та в тази връзка — сети се Сантини. — Какво ще правим със семейството на Мунц в Монтевидео, докато ги качите на „Гълфстрийма“?

— Алфредо ме заведе в един изключителен хотел в Караско… — започна Кастило.

— Аз те изпратих там — напомни му посланик Силвио. — „Белмонт Хаус“. Ще се обадя да запазят апартамент.

— Не — спря го Чарли. — Така ще бъдете замесен. Не искам да става така. Аз ще позвъня. Ще се наложи да ги накараме да запазят стаята дори ако фериботът пристигне след един.

— А къде ще Настаним семейството на Мунц в Щатите? — попита Сантини. — Във Вашингтон ли?

„Господи, дори не се бях сетил за това!“, помисли си Кастило.

— Не и отначало. Първо ни трябва нещо на забутано място.

— Карлос — обади се Солес. — Ранчото.

— Първата ми мисъл беше да ги отведем в плантацията, защото там и без това има хора, които охраняват семейството на Мастърсън, но очевидно не е много разумно.

— Когато доня Алисия ми изпрати имейл, за да ми съобщи за повишението ти, тя каза, че тъкмо се връщала от ранчото и било толкова горещо, че нямала намерение да се върне до ноември.

Кастило се разсмя.

— През август е доста горещо. Добре, аз ще звънна на Abuela да ѝ кажа да не припарва там до второ нареждане. Тони, можем ли да изпратим хора от Тайните служби, докато уредя нещо по-подходящо за семейството на Алфредо?

— Ти можеш, Чарли — отвърна Сантини и посочи към кабинета, където бе телефонът с обезопасена връзка.

Артигас си помисли: „Ранчото? Доня Алисия? Abuela? За бога, на испански Abuela означава баба. Тези хора за всичко ли имат кодово название? Аз как да разбера за какво става въпрос?“

— Добре — съгласи се Кастило. — Веднага ще се заема. Ще се обадя на доня Алисия и Милър още сега. В това време си разменете номерата на мобилните. Когато се наложи да ги използвате, не забравяйте кодовите названия. Не сме измислили кодово название на семейство Мунц. Какво ще кажете за „Майка“?

— Поне се помни лесно — отвърна сухо Сантини. — Дай ми мобилния си, Чарли, за да запиша номерата на останалите.

Кастило му подаде апарата и погледна посланик Силвио, за да получи разрешение да използва обезопасената линия.

Силвио го разбра веднага и кимна.

— Разбира се.

— Оказа се много по-лесно, отколкото си мислех — заяви Чарли, когато се върна при останалите.

Погледна Сантини.

— Джоел беше там. Каза, че нямало проблем, и ми даде номер, на който да позвъня, когато разберем в колко ще пристигнат в ранчото. Хората ще са там. Предаде много поздрави.

Сантини кимна.

Кастило се обърна към Солес.

— Доня Алисия ти изпраща целувки. Накара ме да обещая да си почина, докато трае „събитието“ в ранчото.

Солес кимна.

Кастило се обърна към Мунц.

— Ранчото е в Тексас, Алфредо. Собственост на семейството ми е от много отдавна. Огромно е, дори по стандартите на Аржентина. Тук важното е колко глави добитък отглеждате на хектар. А там е важно колко хектара притежаваш, за да изхраниш добитъка. Къщата е приятна; семейството ти ще се чувства добре. Най-важното е, че е напълно безопасно. Има писта, която не се вижда от пътя. Никой няма да разбере кой се е настанил там. А ти чу какво казах на Джоел за Тайните служби.

Мунц кимна.

— Благодаря ти, Карл.

— Това ли е всичко? Готови ли сме? Нали не сме забравили нещо?

— Абсолютно нищо — отвърна Сантини. — Да тръгваме.

ПЕТ

„Юнисентър“

Магистрала „Панамерикана“

Буенос Айрес, Аржентина

18:30, 8 Август 2005

Дейвид У. Юнг — младши бе силно смутен от чувствата, които се бореха в него, докато пиеше горещ шоколад с Хулио Артигас на малка масичка в едно от заведенията за бързо хранене на последния етаж в огромния търговски център.

Беше тъжен и ядосан, чувства, които са недопустими за агент от ФБР, особено за член на ЗОО, който искаше да запази тази работа, което означаваше, че трябва да докаже, че умее да запазва хладнокръвие и да проявява професионализъм, когато е подложен на стрес, а не да показва гняв или тъга.

Току-що бе видял как полковник Алфредо Мунц се изправя небрежно от съседната кръгла маса, където се бяха настанили жена с две тийнейджърки, и се отправя към мъжката тоалетна.

Само че Мунц нямаше намерение нито да ползва тоалетната, нито да си мие ръцете.

Трябваше да предаде на Солес паспортите на цялото семейство. Това означаваше, че Мунц току-що се е сбогувал със семейството си за Господ знае колко време и ги поверяваше на хора — включително на един китаец — които те не бяха виждали никога през живота си.

По лицата на момичетата се бе изписала уплаха. И двете бяха млади и красиви, каза си Юнг. Едната бе на около шестнайсет, а другата малко по-голяма — на прага на женствеността.

„Изобщо не бива да са въвлечени в подобно нещо. Дяволите да ги вземат проклетите мръсници!“

По-малката погледна към тяхната маса. Юнг срещна погледа ѝ и се усмихна, с надеждата да ѝ подскаже, че всичко ще бъде наред.

В първия момент остана с впечатлението, че тя се стресна, след това извърна очи.

„Не трябваше да го правя. Някой може да ме види. По дяволите, исках да ѝ дам малко кураж“.

В същия момент Солес излезе от мъжката тоалетна, пъхна ръце в джобовете и кимна едва забележимо на Юнг и Артигас. Извади пакет цигари от джоба си и без да бърза, защрака със запалка „Зипо“.

Мунц излезе почти веднага след него, също извади пакет цигари, потърси запалка, не откри и погледна безпомощно към Солес. Солес извади „Зипото“ и запали цигарата на Мунц.

Мунц погледна бързо съпругата си и дъщерите и се насочи към ескалатора. Солес пое в обратната посока — към асансьорите. Така бе по план.

Кастило се появи откъм ескалаторите. Направи се на приятно изненадан, когато забеляза Юнг и Артигас, и се приближи до масата им. Стиснаха ръце, потупаха се по гърбовете и се целунаха по аржентински.

Сеньора Мунц и момичетата вече познаваха всички участници в играта.

Кастило кимна към асансьорите.

Артигас прошепна:

— Ще се видим на ферибота.

Стана и тръгна към ескалатора.

Сеньора Мунц изчака съпругът ѝ да потъне в тълпата, която чакаше да се качи на ескалатора, посегна към чантата си и стана, а след това даде знак на момичетата също да станат.

Юнг извади банкнота от джоба си и я остави на масата за бакшиш. Докато се пресягаше, усети тежестта на полуавтоматичния пистолет.

„Мили боже, спомни си неочаквано той, не съм го заредил! Ще ми отнеме цяла вечност с тази превързана ръка.“

Отправи се с бърза крачка към мъжката тоалетна, влезе в една от кабинките и заключи. Извади револвера, освободи барабана, като го притисна в ролката тоалетна хартия, и сложи патрони. След това го върна в кобура, отключи вратата и забързано излезе от тоалетната.

Обзе го паника, защото не успя веднага да види семейство Мунц. След това ги забеляза в тълпата пред ескалатора.

По-малкото момиче го видя, че приближава, и се усмихна с облекчение.

Той ѝ се усмихна отново и се отправи към ескалатора.