Ловците

ЕДНО

Овалният кабинет Белият дом

„Пенсилвания авеню“ 1699,

Сз Вашингтон, Окръг Колумбия

15:55, 10 Август 2005

Агентът от Тайните служби, застанал пред Овалния кабинет — едър мъж в тъмносив костюм, ушит така, че да скрива „Мини Узито“, което той носеше — застана пред Чарлс У. Монтвейл и му препречи пътя.

— Моля да ме извините, директор Монтвейл — започна любезно той. Кимна към Джак Бритън, който бе все още в розовото сако на райе, жълтата блуза с копчета, светлосините панталони и лъскавите мокасини с пискюли. — Не познавам господина.

— Покажете му документите си от Тайните служби, агент Бритън — нареди Монтвейл. — Бързо. Президентът няма да ни чака.

Бритън и Чарли Кастило се спогледаха, след това Джак отвори портфейла си.

Агентът не успя да прикрие изумлението си. По изражението му личеше, че не може да повярва на очите си. Въпреки това отстъпи, за да могат новодошлите да влязат.

Президентът не бе вътре. Държавният секретар Натали Кохън и секретарят на Вътрешна сигурност Матю Хол вече чакаха. Бяха се настанили един до друг на канапе пред масичка за кафе.

Хол се изправи и подаде ръка на всички.

След това се обърна към Бритън:

— Струва ми се, че не познаваш секретар Кохън, Джак.

— Не, господине — отвърна Бритън.

Държавният секретар се изправи и подаде ръка на Бритън.

— Секретар Хол тъкмо ми разказваше с какво сте се занимавали, преди да постъпите в Тайните служби — започна тя. — Много ми е приятно да се запозная с вас.

— За мен е чест, госпожо секретар — кимна Бритън.

Тя се приближи до Кастило и го целуна по бузата.

— Здрасти, Чарли. Какво става с репатрирането на тленните останки на господин Лоримър?

— В момента са в погребален дом в Ню Орлийнс, госпожо секретар — отвърна Кастило. — Специален агент Юнг придружи ковчега от Уругвай. Говорих с него преди няколко часа. — Той се поколеба, след това продължи: — Той ви носеше съобщение от посланик Макгрори. Помоли да ви го предам лично…

— Много странно, Чарли — учуди се тя.

— Така е, госпожо.

— Слушам те.

— Посланик Макгрори вярва, че господин Лоримър е бил наркотрафикант — докато се е представял за Жан-Пол Бертран, търговец на антики — и че сделка в имението се е провалила, той е бил убит и шестнайсет милиона долара са били откраднати.

— Господи, това пък откъде го е чул? — възкликна тя.

— Очевидно сам е стигнал до този извод. Споделил е теорията си с посланик Силвио.

Тя поклати отчаяно глава.

— За съжаление — продължи Кастило, — има едно умно уругвайско ченге, главен инспектор Ордьонес от Националната полиция, който е много близо до истината.

Тези думи привлякоха вниманието на всички.

Чарли продължи:

— Освен това той е идентифицирал един от нинджите, които убихме. Става дума за майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване…

— Един от какви, Чарли? — попита президентът на САЩ, докато влизаше в стаята. — Нинджи ли каза?

— Господине, така наричаме хората, които ни нападнаха в имението „Шангри-Ла“.

Президентът го погледна с огромно любопитство.

— Господине, всички до един бяха с черни маски и черни гащеризони — уточни с неудоволствие Кастило. — Просто приличаха на нинджи.

— Много ми се иска да чуя всичко — отвърна президентът. — Само че преди това имаме по-важни задачи.

Той пристъпи към Бритън и му подаде ръка.

— Вие сте специален агент Бритън, нали?

— Да, господин президент.

— Много ми харесва сакото ви. Каква е вероятността да бъде детонирана ядрена бомба във Филаделфия? По скалата от едно до десет.

— Когато ме въвеждаше в проблема, господин президент — намеси се Монтвейл, — Бритън каза, цитирам: „Нула цяло нула нула едно“.

„Леле, какъв хитрец си, Монтвейл, помисли си Чарли. Отговаряш вместо Бритън и даваш вид, че няма нещо, с което да не си наясно“.

— Наистина ли? — обърна се президентът към Бритън. — Значи заплахата е нищожна.

— Точно така, господине.

— Какво облекчение. Много държа да ми обясниш защо мислиш така. — Погледна Кастило. — Това означава, че искам да чуя всичко, Чарли, като започнем от момента, в който тръгна от Белия дом преди, колко беше, седмица.

— Шест дена, господин президент. Струва ми се, че е минало много повече време, но беше само преди шест дена.

— Чарли — повтори президентът. — Искам да чуя всичко, което прецениш, че има връзка с указа и изпълнението на мисията. Аз ще преценя дали е важно или не.

— Слушам, господине — отвърна веднага Чарли и в същия момент прецени, че няма да споменава за разговора с Монтвейл в Армейския клуб.

— Господине, заминах за Париж… — започна той и веднага забеляза облекчението по лицето на Монтвейл.

— Доста си поскитал — отбеляза президентът петнайсет минути по-късно, когато Кастило приключи разказа си. — Сигурно си изтощен.

— Малко съм уморен, господине.

— Обобщи, Чарли. Какво е положението?

— Знаем много повече, господин президент, отколкото преди седмица — например, че е участвал кубинец, че има някаква връзка с КГБ — но не мога да обясня каква е връзката между тези факти.

Президентът се обърна към държавния секретар.

— Какво ще кажеш за кубинеца, Натали?

— Ако не беше идентифициран, нямаше да повярвам, господин президент. И сега ми е трудно да повярвам. Просто не знам.

— Можем ли да натрием носа на Кастро с този факт? Сега ли да го направим, или по-късно?

— Ако кубинците са го изпратили в Уругвай — а това не е сигурно, по-точно казано, не разполагаме с доказателства — те сигурно знаят, че е мъртъв — обясни държавният секретар. — А няма никакъв смисъл да се опитваме да натрием носовете на кубинците, господине. Дори да положим трупа на този човек върху бюрото на Кофи Анан, кубинците ще отрекат да го познават, а делегатът от Венецуела ще подготви резолюция, в която ще ни заклейми, че уронваме престижа на ООН.

По изражението на президента стана ясно какво е отношението му към генералния секретар на Обединените нации и самата организация.

— Значи си измиха ръцете и повече не искат и да знаят за Лоримър? — попита той.

— Точно така, господине — потвърди секретар Кохън. — Един от подчинените на Анан пусна изявление, в което уж искрено съжалявали за смъртта на господин Лоримър, но — поканихме ги, разбира се — те дори няма да изпратят човек на погребението.

— Какво смяташ да правиш, Чарли? — попита президентът.

— Утре сутринта, господине, ще събера всичката информация, с която разполагам — всички факти, събирани откъде ли не, и тук, и в Буенос Айрес — и ще се опитам да открия някаква логика и последователност.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита президентът. — Какво ще ти бъде необходимо?

Преди още Кастило да отговори, посланик Монтвейл се намеси:

— В тази връзка, господин президент, ще позвъня лично на директора на Централното разузнаване Пауъл и ще му кажа да даде на господин Дешамп всичко, което подполковник Кастило поиска.

— Това представителят на ЦРУ в Париж ли беше?

— Да, господин президент.

— Защо ще звъниш лично на Пауъл? Нали вече наредих на ЦРУ — и на останалите — да осигуряват на Чарли всичко, което поиска. А сега Дешамп работи за Чарли, ако правилно съм разбрал.

— В Ленгли обичат господин Дешамп точно толкова, колкото и подполковник Кастило, господин президент. Освен това вие не уведомихте ЦРУ — нито пък останалите, включително и ФБР — за указа. Затова реших, че ако позвъня лично, ще бъде по-добре.

Президентът погледна замислен Монтвейл, след това извърна очи към Кастило.

— Доколкото ми е известно, и Чарли няма да го обявят за най-обичания човек в сградата на Дж. Едгар Хувър, нали? — попита президентът и се замисли. — Нека и аз да дам своя принос.

Той се приближи до бюрото, натисна няколко копчета на телефона и без да вдига слушалката, се отпусна назад на кожения стол с висока облегалка.

— Слушам, господин президент — чуха всички гласа на телефониста по говорителя.

— Свържете ме с Марк Шмит, ако обичате — помоли президентът.

След по-малко от двайсет секунди се разнесе гласът на директора на Федералното бюро за разследване.

— Добър ден, господин президент.

Президентът мина направо на въпроса, без да губи време с излишни любезности.

— Марк, трябва ми добър старши агент от ФБР — заяви той.

— Не ни липсват такива, господин президент. Може ли да попитам защо?

— Трябва ми човек, който се оправя блестящо във всякакви заплетени ситуации, Марк. Човекът трябва да умее да навързва на пръв поглед разпилени факти. Като се замисля, трябва да е човек, който има пряк контакт с теб, за да може да ти позвъни винаги, когато има нужда от нещо.

— Инспектор Джак Дохърти отговаря на всички критерии, господин президент. Ще ми бъде от полза, ако знам за какво става въпрос.

— Вече ти казах, Марк. Трябва ми помощ, за да сглобя един пъзел. За мен въпросът е много важен, ако този отговор не те устройва, жалко. Искам човекът да бъде в кабинета на посланик Монтвейл до девет утре сутринта. Ще работи за него за неопределен период от време — докато пъзелът бъде завършен. Монтвейл ще му съобщи, че няма право да споделя с никого — с абсолютно никого — факти около пъзела. Няма да е зле и ти да му го кажеш, преди да го изпратиш на посланика.

— Защо ми се струва, че не ми казвате какъв е проблемът, господин президент?

— Въпросът е строго секретен, Марк. Точно сега…

— Разбирам, господин президент.

— Благодаря, Марк. Ще се чуем.

Президентът се пресегна и натисна копче, за да прекъсне връзката.

— Когато инспектор Дохърти пристигне при теб, Чарлс — продължи президентът, — му разкажи за указа и след това го изпрати при Кастило.

— Не мога, господин президент — отвърна Монтвейл.

Президентът не бе сред хората, които проявяват търпение, когато някой оспорва заповедите им.

— Защо да не можеш? — повиши той глас.

— Господине, единствено вие двамата с подполковник Кастило имате право да обсъждате указа.

Президентът остана загледан в него за момент, след това кимна.

— Прав си. Забравих. Добре. Тогава, щом инспектор Дохърти се появи утре, му предай заповедта ми да не разказва на директор Шмит или на когото и да е друг от ФБР, за онова, което е научил по време на работата си в Звеното. След това го изпрати при Кастило, а той ще му разкаже за указа.

— Разбира се, господине, щом така преценявате.

— Точно така — отвърна президентът.

„Виж ти, помисли си Кастило и едва сдържа усмивката си. Край на надеждите ти да разправяш, на когото прецениш за указа, нали така, господин посланик?

Я чакай малко. Ти пък защо злорадстваш, надувко? Монтвейл току-що ти покри задника“.

— Като се замисля — продължи президентът и Чарли реши, че е променил мнението си, — това е чудесен начин да се оправим с експертите. Ако Кастило реши, че му трябва друг експерт — от Националната агенция по разузнаване например или от Държавния департамент, или от Вътрешна безопасност — ще ги пускаме на вас или на съответния секретар, който ще им предава заповедите ми и ще ги праща при Кастило. Така той ще може да получи каквото му е необходимо от тях, без да се налага да им казва каквото и да било за указа. Освен това той ще бъде единственият, който има право да взема подобно решение.

— Става — обади се Мат Хол. — Той проговаряше за пръв път.

— Аз лично ще се заема с разузнавателната общност, господин президент — предложи Монтвейл.

Президентът го погледна, кимна, ала не отговори.

— Някой друг има ли да каже нещо? — попита президентът.

Всички отговориха в един глас:

— Не, господине.

— Почини си, Чарли — заяви накрая президентът. — Легни си рано. Не ми трябваш изморен. Освен това утре те чака доста натоварен ден.

— Слушам, господине.

На президента му се стори, че забелязва някакво различно изражение по лицето на Чарли, и се усмихна развеселен.

— Защо ми се струва, че имаш други планове за вечерта, дон Жуан!

— Господине…

— Как се казва тя?

— Истината е, господине, че си мислех, че трябва да мина през офиса, да взема майор Милър и да го заведа в Армейския клуб… — В последния момент Кастило прояви достатъчно съобразителност да промени следващите думи от „да пийнем по няколко“ на — … да вечеряме.

— Ясно — отвърна президентът, без да крие, че не е повярвал. — Приятен лов, подполковник.

Президентът стана и излезе от Овалния кабинет към личния си кабинет. Бе затворил вратата, преди някой от присъстващите да успее да се изправи.

„Естествено, че има име, Елизабет Шнайдер. Още не съм ѝ се обадил. А най-лошото е, че дори не съм се сетил да ѝ позвъня. Какво, по дяволите, ми става?“

ДВЕ

Подполковник К. Г. Кастило и майор X. Ричард Милър — младши не отидоха в Армейския клуб, както бе казал Кастило на президента.

Вместо това — заедно с полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили и специален агент Джак Бритън — тръгнаха от Белия дом и отидоха на 15 улица СЗ. В „Олд Ебит Грип“ (създаден през 1856 година), четиримата седнаха на масивния махагонов бар и похапнаха топли печени сандвичи с телешко с пържени картофи (Милър и Торине) и лингуини с бял сос с миди (Кастило) и доматен сос с миди (Бритън) и много наливна „Хайнекен“.

В десет и четиримата си бяха легнали — сами — и спяха — в апартамента на хер Карл Госингер в мотел „Моника Люински“, след като бяха помолили на рецепцията да приготвят едното канапе в хола за специален агент Бритън.

Въпреки че Чарли Кастило се бе сетил да звънне на госпожица Елизабет Шнайдер, той дори не посегна към телефона, защото прецени, че е станало прекалено късно — особено за него. Нямаше никакви сили за дълъг разговор, в който да реди извинения и обяснения.

„Ще ѝ се обадя утре“, помисли си той и отпусна глава на възглавницата.

„Ако не се залисам с нещо друго и не забравя“.

След това напипа в тъмното оставения на нощното шкафче мобилен телефон, набра собствения си номер и след като се включи гласовата поща, остави съобщение: „Обади се на Бети, безсърдечно копеле“.

След това прекъсна, остави телефона на нощното шкафче, отпусна се в леглото и заспа.

ТРИ

Офис на звеното за организационен анализ

Департамент Вътрешна Сигурност

Комплекс „Небраска“

Вашингтон, Окръг Колумбия

08:25, 11 Август 2005

— Добре дошъл, шефе — поздрави госпожа Агнес Форбисън, заместник-директор на администрацията към Звеното за организационен анализ, когато Кастило, Торине, Милър и Бритън слязоха от асансьора. — Да не би вече да предпочиташ да те наричам „подполковник“?

— Предпочитам да ме наричаш Чарли, Агнес.

Тя се приближи и го целуна по бузата.

— Това вече ми е минало през главата — отвърна спокойно тя. — Вече си прекалено голяма клечка, за да се обръщам към теб на малко име. Та кажи кое от двете предпочиташ?

— Предавам се — въздъхна Кастило. — Ти си избери.

— Шефе звучи по-добре — отвърна тя. — Този град е пълен с полковници и подполковници. Да не се обидите, полковник Торине?

— Няма, разбира се — отвърна Торине.

Тя погледна Бритън.

— Много свежо сако, Джак.

— Благодаря — отвърна Бритън. — Нямам какво друго да облека. Не бях предвидил разходка до Вашингтон.

— Какво е първото за днес, Агнес? — попита Кастило.

— Вече те чакат — заяви тя и го поведе към кабинета му — на вратата имаше табела „Влизането забранено“ — пъхна някаква бяла карта, подобна на кредитна, отвори и подаде картата на Кастило.

Всички влязоха след него.

— „Фърст“ ще ме върне обратно в Пенсилвания — заяви Бритън.

— „Фърст“ е кредитна карта — уточни Агнес. — Нали няма да си тръгнеш, преди да получиш кредитната си карта „Американ Експрес“, Джак?

— Аз си имам „Американ Експрес“ — отвърна той.

— От тези нямаш — обясни Агнес. — Всичките пристигнаха вчера.

Тя приближи до бюрото на Кастило, отвори едно от чекмеджетата и извади десетина платинени кредитни карти „Американ Експрес“. Подаде по една на Бритън, на Кастило и на Торине, а останалите върна в чекмеджето.

— Милър вече има, имам и аз — уточни тя.

Бритън огледа своята.

— Какво, по дяволите, е това „Консултантски услуги «Госингер»“? — попита той.

— Трябваше ми име за неправителствена организация, за да можем да харчим парите на Лоримър — обясни тя. — А това име ми се стори подходящо. Картите са от онези, с които можете да купите бензин за самолет и никой няма да задава въпроси.

— Казва се гориво, Агнес — усмихна се Кастило. — Ти си невероятна.

— Нали ти казах, че ще ти бъда от полза — напомни му тя. — А от банка „Ригс“ ще ни издадат чекове на името на „Консултантски услуги «Госингер»“ веднага щом могат. Това може и да е днес, но най-вероятно ще се наложи да изчакаме три или четири дни. Трябват ми образци от подписите ви, за да ги депозирам в банката, преди да започнете да подписвате чекове.

Обърна се към Торине.

— „Консултантски услуги «Госингер» е официалният собственик на «Гълфстрийма» — продължи тя. — От летището ще пращат сметките за хангара, поддръжката, обърни внимание, за самолетното гориво и всичко останало на «Госингер»“.

— Вчера трябваше да им дам кредитната карта на Чарли — обясни Торине.

— Сигурно бюрократичната машина все още не се е задействала — отвърна тя. — Ще им звънна, за да прехвърлят сумата.

— Значи имаме фирма? — попита Кастило.

— Да, в Делауер, и пощенска кутия — кимна Агнес.

Отново се обърна към Бритън.

— Къде в Пенсилвания?

— В Бетлихъм.

— Знаеш ли на какво разстояние е?

— На двеста и четирийсет километра, може би малко повече.

— С влак ли ще пътуваш до Филаделфия? Там от Тайните служби могат да те вземат. Ако предпочиташ, вземи един от „Юконите“. С него ще бъде малко по-бързо.

— В Бетлихъм има три „Юкона“ на Тайните служби — призна Бритън. — Нали няма да е проблем, ако взема един от вашите?

— Не, разбира се. Щом ми дадеш образец от подписа, ще позвъня.

— Благодаря — отвърна Бритън.

— Чарли — намеси се Торине. — Имаш ли нещо против, след като оправя документите на „Гълфстрийма“ и дам образец от подпис, да се прибера за няколко дни?

— Не. През следващите седемдесет и два часа няма да мръдна оттук. Но никога не се знае.

— Знам — въздъхна Торине. — Ако имаш нужда от мен, ще накарам някого да ме върне.

— Добре — съгласи се Кастило. — Благодаря и на двамата.

— Сега какво, Агнес? — попита Кастило, след като Торине и Бритън си тръгнаха.

— Седни, Чарли, да пием по едно кафе, докато ти разкажа какво друго става.

— Дик, ти искаш ли кафе? — попита Кастило.

— Не мога да изпия нито една глътка повече.

— Защо тогава не се свържеш с Буенос Айрес да видиш дали няма нещо ново?

— Там е седем и половина — отвърна Милър. — Има ли будни по това време?

— Добре, седни, пий едно кафе и след половин час ще звъннем.

Милър сви рамене.

— Става.

Агнес натисна някакво копче на един от телефоните върху бюрото на Кастило и поръча кафе.

След това обясни:

— Господин, на име Дешамп, те чака, шефе. Иска да се видите при първа възможност.

— Супер! — зарадва се Чарли. — Покани го да влезе и поръчай кафе и за него.

Агнес веднага се зае с поставената ѝ задача.

Едгар Дешамп се показа на вратата тъкмо когато много привлекателна афроамериканка в началото на трийсетте внасяше кафетата.

Кастило поздрави.

— Добро утро, Едгар. Много се радвам да те видя.

Дешамп кимна, но не каза нищо.

— Джулиет — обърна се Агнес към привлекателната жена. — Това е шефът, подполковник Кастило. Подполковник, госпожица Ноулс отговаря за секретните документи. Има магистърска степен по политология от „Джорджтаун“. Има няколко разрешителни за достъп до секретна информация, но ти трябва да помислиш за още едно…

— Нека да се заемем с това по-късно — прекъсна я Кастило. — Много ми е приятно да се запознаем, госпожице Ноулс…

— Наричайте ме Джулиет — предложи тя.

— Ще поговоря с вас по-късно, но сега имам разговор с господин Дешамп.

— Разбира се, господине. Много ми беше приятно да се запознаем.

Щом вратата се затвори, Кастило попита:

— След като се занимава със секретните документи и има магистърска степен от „Джорджтаун“, защо сервира кафета?

— Шефе, това не влиза в служебните ѝ задължения — отвърна Агнес, — има си собствен кабинет, собствен административен асистент, но всеки път, когато Киселия поиска кафе, Джулиет намира време да му го донесе.

— Ако беше друг, а не Киселия — отвърна Кастило, — бих казал, че тя го харесва. Само че в нашия случай става въпрос за най-обикновено любопитство.

Милър му показа среден пръст.

— Едгар, запознай се с госпожа Агнес Форбисън, която е истинският шеф тук, а Киселия е всъщност майор Дик Милър.

Дешамп кимна и на двамата, но не каза нищо.

— Трябва да те видя насаме, подполковник — заяви той.

„Нещо ми се струва вкиснат“, каза си Кастило.

— Тук има списък с хора, Едгар — Агнес и Дик са включени — ти току-що влезе в него — които знаят всичко, което знаят и останалите. Какво има?

— Вчера бях в Ленгли, подполковник. Един от дебелогъзите бюрократи там ми каза, че посланик Монтвейл искал да свърша някаква работа за него и да се явя лично. Затова отидох да се срещна с посланика. Той беше прекалено зает, за да се разправя с незначителен тип като мен, но лакеят му, Труман Елсуърт, с когото сме се срещали едно време, ме изпрати при теб за неопределен период и заяви, че ти си щял да ми обясниш каквото трябва.

— Ще ти обясня. Добре дошъл, Ед.

— Не си хаби приказките с приветствия. Остави ме да довърша.

Кастило изви едната си вежда.

— Добре, слушам те.

— Исках ти пръв да научиш, подполковник, че след малко отивам в Ленгли, за да подпиша заявлението си за пенсиониране, което в момента печатат. Съобщиха ми, че са необходими около три седмици, за да оправят всичко около пенсионирането. Натрупал ми се е доста платен отпуск, така че смятам да го използвам до уреждането на пенсионирането ми.

Кастило не отговори веднага.

— Струва ми се, че има нещо, което те е подразнило.

Дешамп се усмихна едва-едва.

— Казах ти в Париж, шефе, че ще ти кажа, ако се интересувам от нова работа във Вашингтон. Не съм се съгласявал. Не искам да работя тук и няма да работя.

— Имам нужда от теб, Ед — заяви простичко Кастило. — Извинявам се, че Монтвейл те е накарал да се качиш на първия самолет…

— Дори не беше Монтвейл — прекъсна го ядосан Дешамп. — Не беше и лакеят Елсуърт, а някакъв книжен плъх от Ленгли.

— … но вчера — бях в Аржентина — разбрах, че имам огромна нужда от теб, затова помолих Монтвейл да те изтегли тук.

Дешамп поклати глава.

— Веднага личи, че Вашингтон е успял да те зарази, шефе, че желанието ти да изградиш империя е станало неустоимо. Много добре знаеш, че ти дадох — и ще продължа да ти давам — всичко, което съм изровил около онези гадове, въвлечени в скандала „Петрол срещу храни“.

— Не се опитвам да градя империя!

— Погледни този противен кабинет. Това е тронната зала на бюрократ!

— Агнес е виновна за офиса. Тя каза, че било важно да изглежда по този начин. Аз не мога да се оправя във Вашингтон, докато тя може.

Агнес изсумтя без капка притеснение.

— Точно така е и нямам никакво намерение да се извинявам, задето съм се опитала да науча Чарли на основните правила.

Дешамп я погледна така, сякаш имаше намерение да отговори, след това реши нещо друго и погледна отново Кастило.

— Шефе, защо реши, докато беше в Аржентина вчера, че имаш толкова голяма нужда от мен, че да ме домъкнеш тук, независимо дали искам, или не искам?

Отговори Агнес:

— Сигурно всичко е започнало в Будапеща, когато въпросните хора — много ми хареса думата „гадове“ — са се опитали да го убият.

Кастило я погледна.

„Откъде, по дяволите, е разбрала? Знам. Нали тук има списък с посветените. Тя е в него“.

— Опитали са се да те очистят? — повтори Дешамп.

— Опитаха се да отвлекат или очистят източника ми в Будапеща. Тъй като първият им опит се провалил, те пробваха отново. Само че аз бях в апартамента му.

— Затова му се наложило да ликвидира двама от тях — добави Милър.

Дешамп погледна Кастило за потвърждение.

Кастило бавно кимна.

— Ти май си истински Джеймс Бонд, а, шефе? — подметна Ед.

— Такъв е той — намеси се отново Милър. — Шефът дори бил достатъчно предвидлив да вземе .22 със заглушител от колегата ви в Будапеща.

Кастило погледна Милър с убийствен поглед.

— Не мога да повярвам, че ти е дал такова оръжие — учуди се Дешамп. — Той е от най-тъпите парчета в Агенцията.

— Забелязах — отвърна Кастило. — Наложи се лично Монтвейл да го накара да отвори оръжейната.

— А тъпото парче в Будапеща какво знае за цялата работа? Знае ли за двамата, които си очистил?

Кастило поклати глава.

— Нищо не съм му казвал.

— Много умно си постъпил, шефе — похвали го Дешамп. Замълча и се замисли. — Май си стигнал доста близо до целта.

— Освен това се опитаха да очистят агента на ФБР, който беше с мен в именито на Лоримър — в Уругвай — и преследват бившия шеф на ДРУ в Аржентина, който също беше в имението. И семейството му.

— Какво стана с източника ти от Будапеща? — полюбопитства Дешамп.

— Прехвърлих го в Аржентина, където двама стари приятели го охраняват.

— Какви са тези стари приятели?

— Трима са — уточни Кастило, изви вежда и добави: — Алекс Дарби с господин и госпожа Сиено.

Дешамп се замисли над чутото, кимна и попита:

— А охранявате ли онзи от ДРУ?

— Прехвърлихме семейството му тук. Той е все още в Аржентина, в безопасната квартира при останалите и се опитва да им помогне да навържат фактите. Тъкмо затова ми трябваш, за да разберем какво става.

— Как мога да ти помогна?

— Ами ако ти кажа, че Монтвейл каза на президента, че лично ще позвъни на директора на Централното разузнаване, за да му каже, че ще бъдеш тук, и да му нареди да осигури всичко, от което се нуждаеш?

Дешамп отново се замисли, след това каза:

— Когато подадох заявление за напускане, те ми се сториха много доволни. Май се е разчуло.

— Не мисля, Ед, няма как да стане толкова бързо — намръщи се Кастило. — Монтвейл го каза на президента вчера следобед.

— В такъв случай излиза, че просто са били доволни да се отърват от мен — реши Дешамп. — Да ти кажа истината, малко се вкиснах от готовността им да ми видят гърба. — Замълча отново и попита: — Сигурен ли си, че Монтвейл ще направи онова, което е казал на президента?

— Да — потвърди Кастило. — Сигурен съм, че ще направи онова, което е казал на президента, при това пред свидетели.

Кастило приближи до бюрото и посегна към една от слушалките.

— Станахте ли вече? — попита той и след като чу отговора, погледна Дешамп. — Слушай, Ед.

След това включи на говорител.

— Готово ли е?

Прозвуча гласът на млад мъж, пропътувал осемдесет и шест хиляди километра през космоса.

— Ефрейтор Брадли слуша, господине.

— Добро утро, Лестър — поздрави Кастило. — Колко време ще ти бъде необходимо, за да повикаш госпожа Сиено?

— До мен е, подполковник. Донесе ми закуската. Само момент, господине.

— Добро утро, подполковник — обади се Сузана Сиено. — Значи пристигнахте?

— Добро утро, Сузана — отвърна Кастило. — В момента съм в офиса си и тук е един стар приятел. Иска да ти каже здрасти.

Протегна слушалката към Дешамп.

Дешамп поклати глава и я пое.

— Здрасти, сладурче, как си?

— Ед, много се радвам да те чуя.

Кастило се пресегна и изключи говорителя.

— Много съм впечатлен — отбеляза Дешамп деветдесет секунди по-късно, когато затвори. — Ами ушевците?

— Ние, шпионите от двайсет и първи век, сме забравили за ушевците. Има нещо, наречено кодиране — отвърна Кастило. — Тази система използва логаритъм — единствено наши — който дори момчетата от Националната агенция по сигурността не могат да разбият.

— Добре — отвърна Дешамп. — Ще поостана малко да видя дали мога да направя нещо. Ако не мога, заминавам на лозето. Така става ли?

— Агнес, осигури на господин Дешамп кредитна карта „Американ експрес“ — нареди Кастило. — А „Консултантски услуги «Госингер»“ да му осигури жилище като за човек, от когото много се нуждаем.

— Подозирам, че „Консултантски услуги «Госингер»“ е по някакъв начин свързана с благотворителния фонд „Лоримър“, за който ми разказа — ухили се Дешамп. Тъй като отговор не последва, той попита: — Какво ще правим сега?

Кастило обясни:

— На вчерашната среща, президентът се обади на директора на ФБР и му нареди днес сутринта да изпрати старши агент, който умее да сглобява пъзели като нашия. Остани да се запознаеш с него, след това иди да се настаниш.

— Инспектор Дохърти вече чака — обяви Агнес. — Да го поканя ли?

— Как се казва? — намръщи се Милър.

— Дохърти — отвърна Агнес. — Инспектор Джон Дж. Дохърти.

— Сега ще стане интересно — заяви доволно Милър.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Кастило.

— Не го ли помниш, шефе? — попита Милър.

Кастило поклати глава.

Милър обясни:

— Това е същият тип, когото ти пратиха заради онзи агент от ФБР, дето се беше чупил — Хауърд Кенеди, нали, приятелят на твоя руски мафиот. Когато заяви — признавам, че беше доста настойчив — че във ФБР очакват да им докладваш в мига, в който чуеш нещо както за Певснер, така и за Кенеди, ти им каза по своя начин, че има дълго да чакат.

— Господи, този същият ли е? Бях му забравил името, ако някога изобщо съм го знаел.

— Във ФБР има много ирландци — обясни Милър. — Може да се окаже, че има двама, дори повече инспектори, които се подвизават под името Джон Дж. Дохърти, но ако питаш мен, случаят не е такъв.

— Госпожо Форбисън, бъдете така любезна да поканите инспектор Дохърти — помоли Кастило. — А ти, Дик, престани да ми викаш „шефе“.

— Искаш ли да изляза? — попита Дешамп.

— Не. Остани, ако обичаш — настоя Чарли.

Шейсет секунди по-късно влезе намръщеният Дохърти. Беше невзрачен мъж в края на четирийсетте, облечен в тъмносив костюм, с очила и късо подстригана посивяла коса.

Кастило си помисли: „Този тип не ми хареса още първия път, когато ги видях, също и сега“.

— Добро утро, инспектор Дохърти — поздрави Кастило. — Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Извинете ме, че ви накарах да чакате.

Дохърти кимна, но така и не се усмихна.

— Това е госпожа Форбисън — започна да представя присъстващите Кастило, — майор Милър и господин Дешамп. Това са хората, с които ще работите през по-голямата част от времето.

— Посланик Монтвейл не ми каза точно с какво ще се занимавам — отвърна Дохърти.

— Защото не разполага с необходимото разрешение за достъп до секретна информация. Всичко, което вършим тук, е строго секретно по заповед на президента. Става въпрос за президентски указ, според който мисията ми е да открия и обезвредя хората, които убиха господин Дж. Уинслоу Мастърсън от Държавния департамент, сержант Роджър Маркъм от морската пехота, които отвлякоха госпожа Мастърсън и раниха агент от Тайните служби.

— Какво точно означава „да обезвредя“? — попита Дохърти.

— Тъй като няма вероятност да се занимавате с тази част от мисията, не е необходимо да ви обяснявам — сряза го Кастило. — Важното е от този момент нататък да не споделяте с никого онова — това включва всички във ФБР, които не са упълномощени — което чуете и научите тук, както и заключенията, до които стигнете по време на изпълнението на операцията.

— Предполагам, сам се досещате, че цялата тази работа никак не ми допада — отвърна Дохърти.

— Възможностите са две, господин Дохърти — сопна се Кастило. — Можете да се върнете в сградата на Дж. Едгар Хувър и да съобщите, че не желаете да сътрудничите. Нямате право да споменавате пред никого защо не желаете и какво точно не ви е харесало, какво съм ви казал, да идентифицирате мен или някого от присъстващите или лицата, с които се срещнете тук, нито пък да споменавате, че съществува президентски указ.

— Сигурно знаете, че се носят слухове за президентския указ.

— Във Вашингтон се носят какви ли не слухове — отвърна спокойно Кастило.

— А каква е втората възможност?

— Да сътрудничите с всички умения, които директор Шмит изтъкна пред президента, че притежавате. Присъствах на разговора им. Искам да сте наясно, че щом научите подробностите, няма връщане назад. Ще ви осигуря кабинет, в който да седите по цял ден, да четете „Уошингтън Поуст“, да пиете кафе, а след това ще бъдете придружен до вас от охрана, която ще се погрижи да не се обаждате на когото не трябва и всичко останало. Това ще продължи, докато приключим, а кога ще приключим, не е ясно.

Дохърти му се усмихна студено.

— Нали разбирате, подполковник, че съм бил агент на ФБР по времето, когато сте били кадет в „Уест Пойнт“ и отношението ви никак не ми харесва.

— Господин Дешамп е работил под прикритие за ЦРУ по времето, когато вие сте бил кадет в академията на ФБР. Той се съобразява със същите правила. Не е важно на колко съм години, господин Дохърти, а на кого президентът е възложил изпълнението на указа. Възложил го е на мен и ако не можете да преглътнете този факт, чувствайте се свободен да си тръгнете още сега.

Погледите им се срещнаха.

— Решавайте, инспекторе — подкани го Кастило. — Тръгвате или оставате?

След малко Дохърти отговори.

— Оставам с резерви.

— Какви резерви?

— Няма да върша нищо, което е в разрез със закона.

— Това означава, че си тръгвате — заяви Кастило. — Ще направя каквото е необходимо, за да изпълня дадената ми заповед, и не мога да обещая, че няма да нарушавам законите.

Дохърти въздъхна шумно.

— Да ви кажа ли какво си мисля, подполковник?

— Щом настоявате — отвърна Чарли.

— Ако откажа, ще изпратят друг на мое място, ако и той откаже, ще изпратят трети, докато накрая дойде човек, който е готов да ви играе по свирката.

— Напълно разумен сценарий — съгласи се Кастило.

— Когато постъпих на работа в Бюрото, си мислех, че рано или късно ще се наложи да заложа живота си на карта.

По онова време бях млад наивник и си представях банкови обирджии с пищови или руски шпиони, които действат с отрова или ножове. Никога не ми е хрумвало, че мога да заложа живота или кариерата си за нещо подобно. Той въздъхна отново.

— След като президентът е преценил, че е толкова важно кой съм аз, че да оспорвам решенията му? А кой е по-подходящ от мен да опази Бюрото да не хвърлят кал по него?

Погледна Кастило.

— Добре, оставам. Без резерви. Ще играя по вашите правила.

— И никакви тайни резерви — настоя Кастило.

— Както вече казах, подполковник, оставам. Това означава, че съм с вас.

Никой от присъстващите не се усмихна.

— Добре, Агнес, къде да се настаним? — попита Кастило.

— Мислех си за конферентната зала — отвърна тя. — Голяма е колкото баскетболно игрище, има телефони и всичко необходимо. И, разбира се, кафе машина.

— Заведи, ако обичаш, господин Дешамп и инспектор Дохърти да огледат. Трябва да си кажа няколко думи с майор Милър, а след това и ние ще дойдем да огледаме.

— Кажи? — обърна се Кастило към Дик в мига, в който вратата се затвори след госпожа Форбисън и останалите.

— Инспектор Дохърти не те харесва особено — призна Милър.

— Пет пари не давам дали ме харесва или не. Въпросът е дали ще пипне телефона в мига, в който му попадне случай. „Момчета, направо няма да повярвате какво е намислил оня лудият Кастило“.

— Аз лично не бих му гласувал доверието, което ти гласува на Юнг.

— В тази връзка искам да ти кажа, че Юнг вече обърна нова страница.

— Преди или след като онези мръсници са се опитали да го убият?

— Бритън ми зададе почти същия въпрос — разсмя се Кастило.

— Нали знаеш, че хората са казали, че великите умове мислят еднакво — отвърна Милър. — Кажи.

— Аз лично разбрах след това — призна Кастило. — Имам чувството, че е отпреди това.

— Сигурно се дължи на това, че си харизматичен лидер.

— По-скоро защото му казах, че до края на кариерата си ще разследва измами с талони за паркиране някъде в Южна Дакота, а той сам е стигнал до извода, че това ще се случи така или иначе, ако се върне във ФБР. Следователно връщането отпада, а се оказва, че да работи за нас, не е чак толкова зле. Не знам. Нямам намерение да броя зъбите на харизания кон. Юнг е умен и имаме нужда от него.

— Преди да го изпратиш на юг, каза, че му имаш доверие, защото е човек с висок морал — напомни му Милър.

Кастило кимна.

— Според мен и Дохърти е такъв. Разликата е, че Дохърти е от големите играчи в Бюрото.

— Той обаче знае, че, първо, е тук, защото президентът е наредил, и, второ, че ако нещо се чуе във ФБР и ние разберем, той ще бъде единственият заподозрян.

— С изключение на Юнг, разбира се — напомни му Кастило. — Какво мислиш за Едгар Дешамп?

— Струва ми се, че те харесва — отвърна Милър. — Беше ядосан — ама много — защото беше решил, че приятелят му Кастило му е забил нож в гърба.

— Дали все още мисли така?

— Даде ти втори шанс — обясни Милър.

Кастило кимна.

— Аз го харесвам. А на нас ни трябва точно динозавър като него.

— Интересно ми е как ще се спогодят с инспектора.

— Господи, дори не помислих за това — призна Кастило. — Ще дойде още един. Пак е от големите играчи в Националната агенция по сигурността. Няма да работи за нас, но ще ни осигури каквото ни е необходимо.

— Кога ще дойде?

— Би трябвало вече да е дошъл — отвърна Чарли. — Да видим какво е направила Агнес.

Конферентната зала не беше чак колкото баскетболно игрище, но бе огромна. Имаше овална маса с дванайсет места, пред всяко поставен бележник, телефон, малък монитор и кожен стол. Имаше място за още хора. В единия край имаше екран, сега навит на руло, а на стените бяха монтирани плазмени широкоекранни телевизори. Две „черни дъски“ на колелца, снабдени с жълти маркери, вместо с тебешир, бяха прибрани до едната стена и оставаше място поне за още пет или шест.

— Все едно че се каним да насочваме някого как да кацне на луната — пошегува се Милър.

Кастило и Агнес се разсмяха.

Дешамп и Дохърти дори не трепнаха.

— Подполковник — обади се Дохърти. — Искате ли предложение как да процедираме?

— Разбира се, инспекторе.

— Първо най-основното. Ако тази стая не е проверена, проверете я и го правете всеки божи ден.

— От Националната агенция по сигурността ще изпратят човек — отвърна Кастило. — Предполагам, че е техник. Това добре ли е?

Дохърти кимна, след това продължи:

— И заключете тази зала. Никога не я оставяйте празна и не допускайте вътре хора, които нямат работа. Ако стане прекалено мръсно, затваряме за час, обръщаме дъските и викаме някой да почисти.

— Няма проблем, инспекторе — кимна Агнес Форбисън.

— Като говорим за дъски — продължи Дохърти, — тези двете няма да са ни достатъчни. Донесете още четири — нека да са шест.

— За кога ги искате? — попита Агнес.

— За веднага.

— Първата ще бъде тук след пет минути — отвърна Агнес. — Сигурно ще са необходими два часа за останалите пет.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Дохърти.

— Защо са ни толкова дъски? — учуди се Кастило.

— Инспектор Дохърти сподели с мен — отвърна Дешамп, — че има намерение да използва единствено и само най-добрия компютър.

— Ще се заемеш ли с компютрите, Агнес? — попита Кастило.

— Веднага щом с инспектора ми кажете какво ви е необходимо.

— Подполковник — прекъсна ги Дешамп, — ние говорим за компютрите между ушите ни.

— Значи никой, освен инспектора, не те е разбрал — отвърна Кастило.

— Компютрите, подполковник, са за най-различни данни — уточни Дохърти. — Знаете ли какво означава НВНВ?

Кастило кимна.

— Нито вън, нито вътре.

— Точно така. Значи всичко, което влиза в компютрите, говоря за онези, които се включват в електрическата мрежа — след малко ще ви обясня какво ще ни е необходимо, госпожо Форбисън, въпреки че няма да е нищо специално — трябва да е проверен факт, не предположение, нито пък възможност. Възможностите, предположенията и теориите ще записваме на дъските. Следите ли мисълта ми?

— Струва ми се, че всичко дотук е ясно — отвърна Кастило.

— Сигурно ще спестим време, ако първо видите как става — предложи Дохърти.

— Да пробваме, тогава — съгласи се Кастило.

— Добре. Без да се замисляте, подполковник, кажете ми името, което според вас създава проблемите.

Кастило се замисли за момент.

— Жан-Пол Лоримър, известен още като Жан-Пол Бертран…

— Само едно, то е напълно достатъчно — спря го Дохърти. — Как се пише?

Инспекторът приближи до една от дъските и записа ЖАН-ПОЛ ЛОРИМЪР в средата.

— Това е дъската на играчите — обясни той. — Значи въпросният човек има и втора самоличност, така ли?

— Бертран — отвърна Кастило и продиктува името по букви.

Дохътри записа ИЗВЕСТЕН ОЩЕ КАТО БЕРТРАН.

След това попита:

— Това абсолютно сигурно ли е? За имената питам.

— Да.

— Добре, когато имаме машинописка и компютър, ще отворим файл, наречен „Лоримър“, и ще запишем всички известни факти в компютъра. Кога можем да разчитаме на машинописка и компютър?

— Агнес?

— Ще дадеш ли на Джулиет НОулс достъп до секретна информация, Чарли?

— Добре, но освен нея искам и машинописка. Имаш ли човек за тази работа?

Агнес кимна.

— Доведи ги, Агнес. Разкажи им за какво става въпрос.

— Започваме на следващата дъска — нареди Дохърти. Обърна се към Кастило. — Та какво за този Лоримър? Какво знаем със сигурност?

— Че е мъртъв — отвърна Кастило. — Освен това смятаме, че е бил главният посредник на гадовете, замесени в скандала „Петрол срещу храни“.

— Първо фактите. Той е мъртъв. Кога е умрял? Къде? От какво?

— Бе убит приблизително в 21:25 на 31 юли в имението „Шангри-Ла“, провинция Такуарембо, Уругвай. Получи две рани от 9 мм куршум от „Мадсън“ в главата.

— Това са факти, така ли?

— Факти са — потвърди Кастило.

— Добре — отвърна Дохърти напълно спокойно, без да реагира, когато разбра, че Лоримър е загинал от насилствена смърт. — Това са първите факти за новите ни два файла. Първият е „Време“, вторият „Събития“. Продиктувайте ми имената по букви, подполковник.

Деветдесет секунди по-късно, след като всичко бе написано на дъската, Дохърти заяви:

— Добре. Кой го застреля и защо?

— Имаме само теории — призна Чарли.

— Тогава с тях ще се заемем по-късно. Кой го застреля?

— Шестима мъже, ударен отряд…

— Кой е изпратил ударния отряд?

— Не знаем. Засега е идентифициран само един — майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване.

— Това вече е много интересно — отбеляза Дохърти. — Кой е източникът ви на тези факти? Може ли да се разчита на сведенията, получени от него?

— Аз съм източникът — отвърна Кастило. — Бях там.

— Защо?

— Имахме намерение да репатрираме Лоримър.

— Къде?

— Тук. Той е американец, който работи за Обединените нации в Париж.

— И как сте възнамерявали да го направите? И защо?

— Имахме намерение да го отвлечем и да го качим на хеликоптер до Буенос Айрес, да го качим в един „Лиър“ и да го прекарам тук. Трябваше да разберем от него какво знае и кой може да е убил Дж. Уинслоу Мастърсън, който му е шурей.

— Кои сте вие? Кой е бил там с вас?

В първия момент Кастило се поколеба, след това сви рамене и започна да му разказва отначало. Спря след няколко минути, когато Джулиет Ноулс и бледа млада жена, която приличаше на англичанка, влязоха в залата и изтласкаха вътре още една дъска на колелца. Госпожа Форбисън ги последва с лаптоп.

— Полковник Грегъри Дж. Килгор от Националната агенция по сигурността е тук, шефе — обяви Агнес, преди да постави лаптопа върху конферентната маса. — Какво да му кажа?

— Май трябва лично да се видя с него — отвърна Кастило. — Изглежда, ни трябва малко време, за да организираме всичко както трябва, преди да тръгне.

Полковник Килгор бе слаб висок офицер от свързочния корпус, облечен в безупречна униформа.

— Подполковник Кастило? — попита той.

— Аз съм чисто нов подполковник и когато съм тук, не нося униформата си, господине — обясни Кастило.

— Посланик Монтвейл ми даде да разбера, че вие отговаряте за всичко тук. Как искате да се обръщам към вас?

— Какво ще кажете да минем на ти? Аз съм Чарли.

— Аз ще се чувствам по-спокойно, ако си говорим на „господин“ — призна Килгор.

— Разбира се.

— Какво може да направи за вас Националната агенция по сигурността, господин Кастило?

— Операцията ни е секретна по заповед на президента.

— Разбрах.

— Имам нужда да прихващам някои разговори и съобщения — обясни Кастило. — Най-важни в момента са преводите за „Мърчънтс Нешънъл Банк“ в Истън, Пенсилвания, от цифрова сметка в „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“ на Каймановите острови. Сумата е била 1950000 долара. Трябва да разбера на кого е въпросната сметка, какви суми са били прехвърлени, кога и от кого.

— Ако ви осигуря тази информация, ще наруша няколко американски закона, което съм сигурен, че ви е добре известно, и дори Националната агенция да ви я даде, тя не може да бъде използвана в съда.

— Полковник, посланик Монтвейл не ви ли каза, че вие — не Националната агенция — трябва да ми осигури всичко, което поискам?

Килгор не отговори веднага.

— Позволете да задам само един въпрос, господин Кастило — помоли той. — Ако куриер донесе плик с вашето име на него, пликът ще стигне ли до вас? Независимо колко е часът? Могат ли хората ви да ви откриват двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата?

— Да.

— И никой друг няма да отвори плика, така ли?

— Никой, който няма необходимото ниво на достъп до секретна информация по случая — отвърна Кастило.

— Това е в случай, че двамата с вас се разберем, че няма да искате от Националната агенция да ви снабдява с подобни прихванати разговори и съобщения, ако те са в разрез с американските закони, че дори Националната агенция да не ви осигури исканите сведения, вие при никакви обстоятелства няма да…

— Разбрах ви, полковник.

— Говорим хипотетично, разбира се, ако Националната агенция успее да прихване превод за или от някоя банка в Мексико, тя ще ви осигури само това. Сумата, кодовете и номерата на двете сметки. Няма да може да идентифицира собственика на сметката по име.

„Ти ми дай номерата, полковник Килгор, а моят човек Юнг ще ми намери имената“.

— Разбрах — съгласи се Кастило. — Говорим хипотетично, разбира се, как става тази работа?

— Честно казано, не знам — отвърна Килгор, — но съм чувал, че всичко се записва в реално време, след това се прекарва през филтър, който идентифицира онова, което интересува дадения човек. Колкото повече информация заложим във Филтъра… банкови кодове, период, в който търсим конкретен превод…

Кастило извади лаптопа си, включи го и отвори файла с данните, които му бе дал агент Хари Ларсън от Тайните служби в Пенсилвания. Обърна компютъра, за да може Килгор да види написаното.

Килгор прегледа всичко, кимна и каза:

— Аз, разбира се, ще ви извиня, когато се наложи да отидете до тоалетната, господин Кастило. Човещина е. Случва се човек да не може да стиска. Докато ви няма, дали не мога да използвам телефона, сигурно имате с обезопасена връзка? Трябва да позвъня на секретарката си, за да ѝ съобщя, че малко ще се забавя с връщането.

Кастило се изправи.

— Червеният е свързан с централата на Белия дом — каза той и влезе в тоалетната.

Килгор се бе настанил зад бюрото на Кастило, когато три минути по-късно — Чарли гледаше часовника си — излезе от тоалетната.

— Много интересна слушалка — отбеляза Килгор. — Говоря за малката, черната. Прилича на една от играчките на „АФК“.

— Тяхна е — потвърди Кастило.

— Знаете ли достатъчно за „АФК“? — попита Килгор.

— Дори познавам господин Кейси.

— Интересен човек. Освен всичко друго, съм и връзката между Националната агенция по сигурността и изследователския му център в Лае Вегас.

— Бил съм там.

Това обяснява защо някои хора във Форт „Мийд“ докладваха, че оттук излизат неразбираеми звуци, които никой не успява да декодира.

— Че кой би могъл да се интересува от разговорите тук?

— Аз лично нямам представа, но Агенцията е една от възможностите — отвърна Килгор.

— Много вероятно — съгласи се Кастило.

— Веднъж попитах господин Кейси за слух, че бил дал на „Делта Форс“ — единствено на „Делта Форс“ — кодиращ логаритъм, който бил непробиваем. Навремето е бил „Зелена барета“. Знаехте ли?

— Да, знам — кимна Кастило. — Той какво ви каза?

— Каза, че докато бил „Зелена барета“, на няколко пъти едва не го гръмнали, защото някой с голяма уста подслушал неща, които не били негова работа, затова се постарал подобно нещо повече да не се случи. Каза, че Специалните части били като морските пехотинци. Станеш ли „Зелена барета“, си оставаш „Зелена барета“.

— Сигурно е така — изви вежди Кастило.

— Случайно да сте бил и „Зелена барета“, господин Кастило?

— Тогава времената бяха по-щастливи, полковник — отвърна Кастило.

Килгор стана.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас, господин Кастило. Едва ли ще се видим отново. Но човек никога не знае. Може да се сблъскаме на някоя официална среща или пък напълно случайно.

— Благодаря ви за помощта, господине — кимна Кастило.

— Оставих в компютъра ви номер, в случай че имате нужда от нещо друго — бяха последните думи на Килгор.

Стисна ръката на Кастило и излезе от офиса.

Кастило тъкмо се бе запътил към залата, когато госпожа Форбисън надникна.

— Още един посетител — обяви тя. — Този път от Тайните служби.

„Това трябва да е Том Макгуайър. Или Джоел Исаксън“.

Кастило ѝ даде знак с ръка да въведе новодошлия, седна зад бюрото и започна да затваря лаптопа.

— Здрасти, Чарли. — Гласът на специален агент Елизабет Шнайдер прозвуча от вратата.

По-късно Кастило щеше да си спомни, че първата му реакция бе: „Мама му стара, точно сега ли!“

Той се изправи смутено на крака и усети, че притеснението му личи.

— Мислех, че все още си в болница — рече той.

— Изписаха ме преди седмица — отвърна тя. — Сега съм „частично годна“ за служба.

Той я погледна внимателно и забеляза, че макар да не бе напълно оздравяла — стори му се, че долови как заваля говора — се оправяше, още повече че бяха минали почти три седмици от нападението в Буенос Айрес.

След това си спомни от опит, че по време на първата война в Ирак, а след това и в Афганистан, някои хора се възстановяваха много бързо след травма, особено младите и силните.

А Бети бе млада и силна.

Кастило пристъпи към нея, защото помисли, че тя очаква целувка.

Стисна раменете ѝ и се наведе към нея.

Тя не очакваше целувката с нетърпение, нито пък направи крачка, за да го прегърне или да се притисне до него.

„На това му се вика «скромна целувка». Така една леля ще целуне племенника си. Знам, знам. Тя е бясна. Има основание да бъде“.

— Миличка, опитах се да ти се обадя. Исках да ти позвъня, преди да замина за Париж. Просто не можах. Не ми остана никакво време.

„Никак не ми се иска да обяснявам какво се случи онази вечер, че тогава бе церемонията по повишението, след това разговорът с Монтвейл в Армейския клуб“.

— Няма проблем, Чарли — отвърна Бети.

Усмихна се неуверено.

— Поздравления за повишението.

— Благодаря. Не го заслужавам, въпреки това ти благодаря.

— Ако не го заслужаваше, нямаше да те повишат — отвърна Бети.

— Радвам се да те видя — каза той. — Идваш точно навреме!

— Моля?

— Нали можеш да печаташ? Имаме…

— Чарли, аз няма да работя за теб. Откъде ти хрумна?

— Защо не?

— Първо, защото Джоел ми намери работа в охраната, ще бъда на изпитателен период.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че щом се възстановя напълно, могат да ме назначат за постоянно. Това е работата, която искам да върша.

— Значи не искаш да работиш за мен?

— Бъди разумен. От тази работа няма да излезе нищо и ти го знаеш.

— Ами ако обещая да стоя далече от теб, докато сме на работа, и те наричам „агент Шнайдер“?

Бе очевидно, че на агент Шнайдер не ѝ е никак забавно.

Тя въздъхна.

— Чарли, тази работа няма да я бъде. Няма бъдеще.

— И можем да си останем приятели, така ли? — попита саркастично той.

— Честно казано, Чарли, дори не бях помислила за това.

Нямам доверие на себе си. Може би и на теб. Не знам. Съжалявам.

— Да не би току-що да ми каза, че ме зарязваш? И то единствено защото не успях да ти звънна и да те предупредя, че заминавам за Париж?

— Мислих много и разбрах, че това е едно от нещата, които ще се случват често. „Извинявай, Бети, филмът свърши. Трябва да хвана самолета за Тимбукту и не знам кога ще се върна“.

— Това ми е работата. Знаеш много добре.

— Не си бях давала сметка какво означава. Сега вече знам, че не мога да приема подобно положение.

— Може ли да го обсъдим? — попита Чарли.

— Разбира се, след като се настаня. Само че няма за какво да говорим.

— Нека пробваме. Никога не се знае. Как да се свържа с теб?

— Отивам в Кристъл сити — близо до Пентагона — където друг агент си търси съквартирант.

— Той как се казва?

Бети се усмихна на една страна.

— Агентът е жена. Ако се получи, ще позвъня на госпожа Форбисън и ще ѝ оставя телефонен номер.

Кастило кимна.

— Добре, Бети, така да бъде.

— Още веднъж поздравления за повишението, подполковник — каза Бети и протегна ръка.

Той я пое.

Тя я стисна, обърна се и излезе.

Обърна се от вратата.

— Пази се, Чарли.

След това затвори.

— По дяволите! — изрече бавно Кастило.

Стоеше загледан в затворената врата, след това поклати глава и се върна в конферентната зала.