Ловците

ЕДНО

Международно летище „Ферихеги“

Будапеща, Унгария

16:55, 6 Август 2005

Унгария е член на Европейския съюз. Затова не се налагаше Ото Гьорнер и Карл В. фон унд зу Госингер да минат през митнически и паспортен контрол, след като въздушното такси ги остави на терминала.

Проверката се оказа съвсем кратка. Служителят, който се качи на борда, набързо сложи печати в паспортите им и съобщи:

— Шофьорът ви чака, господин Гьорнер.

Дори не погледна багажа, който пилотът и вторият пилот вече сваляха по стълбите.

— Благодаря, че ни докарахте и ми показахте пилотската кабина — заговори Кастило на английски и подаде ръка на пилота.

— За мен беше истинско удоволствие, подполковник — отвърна пилотът на английски с американски акцент.

— Може някой път отново да полетим заедно.

— Когато кажете. Имате номера ни.

На полета от Лайпциг нямаше други пасажери, затова Кастило се запита дали е съвпадение, че самолетът „Чесна Сайтейшън III“ е бил изпратен да ги вземе, защото в момента не е имало по-малък самолет, а Монтвейл бе наредил да поемат заявките му, без да се съобразяват с останалите пътници.

Веднага след като излетяха, той отиде в пилотската кабина и попита на английски:

— Има ли някакъв шанс да остана на дясната седалка и да ми разясните какво има по контролното табло?

Вторият пилот се обърна към пилота, изчака го да кимне и без да каже и дума, стана от мястото си.

— Много благодаря — обърна се Чарли към пилота, докато сядаше и си слагаше коланите.

— Нещо специално ли искате да ви покажа, подполковник? — попита пилотът на английски, без да се преструва, че не е служител на Агенцията или че Кастило е германски бизнесмен, който се казва Госингер и се възползва от услугите на въздушните таксита.

— Колко време според вас ще е необходимо, за да покажете на един пилот каквото трябва — няколкостотин часа на малък самолет — та да се чувства спокоен, когато е от дясната страна?

— Тези самолети са много подходящи — обясни пилотът. — Малки са, маневрени, въпреки че понякога им трябва доста време, докато отлепят от земята, но в никакъв случай не се управляват трудно. Времето зависи от опита и от човека. Въпреки всичко няма да е много.

— Ще съм ви много благодарен, ако ми позволите да остана тук и да гледам, докато кацнем в Будапеща. Възможно ли е?

— Нали знаете как се работи с радиото? — попита пилотът, а когато Кастило кимна, той му посочи да сложи слушалките, посочи джипиес екрана, където се виждаше местоположението им — над Дрезден — магистралата на Нюрнберг, близо до Чемниц.

„Монтвейл ще научи, че съм искал да остана в пилотската кабина, но ще го отдаде на момчешкия ми ентусиазъм към всичко, свързано с летенето“.

— Добър ден, господин Гьорнер. — Шандор Тор ги чакаше на терминала на гражданската авиация. — Колата е точно пред входа.

— Шандор, запознай се с хер фон унд зу Госингер — започна Гьорнер. — Хер фон унд зу Госингер, този господин е Шандор Тор, който трябваше да опази Кочиан и да не му позволява да се спъва в проклетото си куче.

— Господин Гьорнер… — започна Тор, силно притеснен и много смутен.

— Освен това, искам да ми телефонираш незабавно, независимо кое време е, ако се случи нещо необичайно на господин Кочиан.

— Господин Гьорнер… — започна отново Тор, ала Ото го прекъсна за втори път.

— Защо не задържим разговора, докато тръгнем към болницата? — предложи Гьорнер. — Тогава ще ни разкажеш всичко.

— Иска ми се господ да ме бе пратил в болнично легло до господин Кочиан — призна чистосърдечно Тор.

„Струва ми се, че те харесвам, Шандор Тор“, помисли си Кастило.

През 2002 година Ото Гьорнер, макар и неохотно, трябваше да признае пред себе си, че Ерик Кочиан, вече на осемдесет, има нужда от защита — трябваше да бъде защитаван от самия себе си.

Старецът обожаваше американско уиски — особено „Джак Даниълс Блек Лейбъл“ — и да натиска газта до дупка на мерцедесите си. Комбинацията от уиски, забавените от възрастта рефлекси и лошата видимост нощем бяха причината за пет или шест катастрофи, последните две — наистина забележителни. След последната се бе озовал в болница и му бяха отнели шофьорската книжка.

Ото Гьорнер бе дошъл в Будапеща и бе потърсил Шандор Тор веднага след като се отби в стаята на пострадалия.

— Налага се да предприемем нещо, ако не искаме да се убие — бе заявил Гьорнер. — Съвсем скоро ще му върнат книжката — той много добре знае кой политик къде е скрил любовницата си. Трябва да оправим тази работа и да не допуснем подобно нещо да се случи.

— Искате да кажете да му намерим шофьор ли?

Гьорнер кимна.

— Успех, господин Гьорнер — бе казал Тор. — Радвам се, че няма да съм аз този, който ще му съобщи тази новина.

Гьорнер се бе усмихнал и очевидно замислен над онова, което възнамеряваше да каже, не бе отговорил веднага.

След това вдигна поглед.

— Искам да ти кажа какво изтърси преди малко. Не за пръв път е няколко крачки пред мен.

Тор изчака Гьорнер да продължи.

— „Преди да си казал и дума, Ото, заяви той в мига, в който отворих вратата, Държа да ти кажа, че ще се примиря“.

— Не мога да повярвам — възкликна Тор.

— „Шандор Тор ще ме вози“ — цитира Ото.

— Няма да стане — бе заявил категорично Тор, ужасен от тази мисъл.

— Казах му, че ти си шеф на охраната, не шофьор — отвърна издателят.

— И?

— „Ти да не би да си въобразяваш, че не знам? — продължи да цитира Гьорнер. — Като директор на сигурността, той е въоръжен. Вече съм прекалено стар и за това. Освен това на Шандор може да му се има доверие, защото знае да си държи устата затворена и не разправя нито къде ходя, нито с кого говоря. Не искам някой таксиметров шофьор да подслушва разговорите ми. Освен това Шандор е вдовец. Като ме разкарва напред-назад, може и да пообърка сексуалния си живот, но поне като се прибере, няма да весели жена си с приказки какво е направил Кочиан днес и с кого“.

— Тая няма да я бъде, господин Гьорнер — повтори ужасеният Тор.

— Предупредих го, че ще кажеш точно това — отвърна Ото. — А той отговори: „Аз ще се оправя с Тор“.

— Не, много съжалявам, но това просто няма да стане.

— Шандор, ти имаш ли представа откога Ерик Кочиан е свързан с „Госингер“?

— Не точно. Знам, че е от много отдавна.

— Бил е заедно с Oberstleutnant Херман Вилхелм фон унд зу Госингер пред Сталинград — уточни Гьорнер. — Запознали са се на заледения под на едно мазе, което се използвало за болница. И двамата били тежко ранени.

— Знам, че шефът е участвал в обсадата на Сталинград…

— Ерик бил младок на осемнайсет — продължи Гьорнер. — Двамата с полковника били откарани на един от последните полети. Полковникът бил изписан и пуснат в домашен отпуск. Отишъл да посети приятел в армейската болница в Гисен и попаднал на Кочиан. Очевидно Ерик е направил нещо за полковника при Сталинград — нямам представа какво, но полковникът му бил задължен — затова уредил да го назначат във военнопленническия лагер, който щял да командва. Другата възможност за Кочиан била да го върнат на Източния фронт.

— Краят на войната ги заварил в лагера, където били пленени от съюзническите войски. Кочиан бил освободен пръв. Прибрал се у дома си във Виена и видял, че катедралата „Свети Стефан“ е разрушена от американските бомби, че операта е съсипана, че домът му е сравнен със земята. Цялото му семейство, всички приятели били мъртви.

— Господи! — възкликна тихо Тор.

— Единственият му приятел на този свят бил полковникът. Затова се върнал в Германия, във Фулда. Печатарските преси на „Фулда Тагес Цайтунг“ били в мазето на полуразрушена сграда. Ерик пристигнал около ден, след като американците дали разрешение на полковника да поднови издателската си дейност. Били открили името му в списък на СС с хора, които да бъдат екзекутирани за антинацистка пропаганда, следователно той бил тъкмо човекът, който щял да им свърши работа при издаването на вестник.

— Проблемът бил, че пресите били под срутената сграда на „Фулда Тагес Цайтунг“. Ерик Кочиан започнал журналистическата си кариера, като сглобил цяла линотипна машина „Мергенталер“ от частите, които успели да измъкнат изпод развалините.

— Година по-късно, когато американците позволили „Виенер Тагес Цайтунг“ да започне отново да излиза, Ерик бил назначен за главен редактор основно защото бил оневинен от съда и срещу него нямало повдигнати обвинения за престъпления и жестокости, а също така и защото някой трябвало да извади печатарската машина от срутената сграда на „Виенер Тагес Цайтунг“ и да я накара да проработи. Било ясно, че Ерик ще се води издател и главен редактор, но професионални журналисти щели да търсят материали и да списват статиите.

— Когато полковникът заминал за Виена за тържеството по случай първия брой, той открил, че Ерик уволнил по-възрастните, по-опитни служители, наел журналисти по свой избор и се настанил уверено на бюрото на главния редактор.

— Типично в негов стил — разсмя се Тор.

— Успял да се задържи на този работа и сега е най-възрастният служител на „Госингер“. По-късно научих, че когато полковникът и синът му загинали, Ерик отишъл при дъщерята на полковника и я накарал да ме постави начело на парада. Длъжник съм му.

— Разбирам.

— Разбираш, че ти не ми дължиш нищо…

Тор вдигна ръка.

— Когато съпругата ми бе на смъртно легло, той ме утешаваше, по-късно успя да ме откаже от пиенето — обясни Тор. — Добре де, докато намеря човек, когото може да търпи, и обратното — само дотогава, нито секунда повече — ще го държа под око.

Нямаше човек, когото Ерик Кочиан да търпи. Тор с огромна изненада установи, че има достатъчно време и за задълженията си като директор на сигурността в „Тагес Цайтунг“, и да наглежда стареца.

Сега вече не ставаше дума просто да следи Кочиан да не се качва зад волана на мерцедеса си. Преди година Кочиан разследваше унгарско-чешко-германското участие в скандала „Петрол срещу храни“. Беше искрено възмутен.

Когато замесените научиха за интереса на Кочиан, побесняха. И по имейла, и по телефона, и по пощата пристигаха заплахи. Ерик Кочиан ги подмина презрително.

— Само един идиот би убил журналист — заяви той. — Изметта на света има нужда от мрак. Като убиеш журналист, насочваш прожекторите към дупките, в които са се заврели, и те го знаят.

Шандор Тор не повярва на тези думи нито за миг, ала отдавна бе научил, че е напълно безсмислено да се спори със стареца. Вместо това сподели с Ото Гьорнер притесненията си.

Тор бе обяснил:

— Според мен някой трябва да го държи под око по двайсет и четири часа в денонощието.

— Дадено — бе отвърнал Ото.

— Ще бъде много скъпо, господин Гьорнер. Ще е необходим поне един човек — по-всяка вероятност дори двама — освен мен, плюс автомобили, ако ще го следим денонощно.

— Майната ѝ на цената, Тор. За бога, само не позволявай старецът да разбере, че някой го следи. В противен случай ще трябва да намерим точно негово копие, което да го дундурка.

— Много ми е приятно — поздрави на унгарски Кастило и подаде ръка. — Искам само да ви кажа, че господин Гьорнер държи на Ерик Кочиан дори повече, отколкото виждам, че вие държите на него и е още по-притеснен от нас двамата.

— Господ ми е свидетел, че никой не съжалява повече от мен — отвърна разпалено Шандор Тор. — Обичам го този старец.

„Сега вече със сигурност мога да заявя, че те харесвам“.

ДВЕ

Стая 24 частна болница „Телки“

„Телки Корхаш Фазор“ 2089

Будапеща, Унгария

17:30, 6 Август 2005

Едър мъж, на около петдесет години се бе отпуснал на масивен стол в коридора пред затворената врата на стая 24. Той наблюдаваше как Гьорнер и Кастило приближават по коридора, и чак когато стана ясно, че Кастило се кани да почука на вратата, заяви:

— Никакви посетители.

„Няма начин да не е ченге“, помисли си Кастило.

Извади визитка от горния джоб на сакото и я подаде на непознатия. Мъжът я огледа внимателно.

— Той нареди „Никакви посетители“, господин Гьорнер.

— Ще му кажа, че съм тук — реши Гьорнер и посегна към бравата на вратата.

— Кучето е вътре — предупреди мъжът.

Гьорнер открехна вратата и се провикна:

— Ерик, викни противното куче. Аз съм, Ото.

— Върви си, Ото Гьорнер! — провикна се на свой ред Кочиан.

— Не мърдам оттук! — продължи да вика Ото. — Вземи да вържеш този Gottverdammthund. Влизам.

Отговорът бе животинско ръмжене — дълбоко, гърлено, не прекалено силно, но доста страховито.

— Да не би да те боли гърлото, чичо Ерик? — провикна се и Кастило.

— По дяволите, и плагиатът се е домъкнал! — изграчи Кочиан.

Гьорнер отвори широко вратата на стая 24.

Ерик Кочиан седеше полуизправен в болничното легло. Между устните си стискаше дълга черна пура. Пред него бе поставен поднос с лаптоп, няколко вестника, мобилен телефон, голяма чаша кафе и тежка кана. Благодарение на руменото си лице и гъстата, естествено къдрава, вече побеляла коса, Кочиан изглеждаше по-млад, ала тялото му — беше гол от кръста нагоре — го издаваше.

Лявата му ръка беше превързана и обездвижена, а в горната част на гърдите се виждаше друга превръзка с избило петно кръв. По горната част на раменете и корема личаха стари белези.

На Гьорнер му хрумнаха две мисли, непосредствено една след друга, преди озъбеният Макс да започне отново да ръмжи.

„Господи, та той е почти на осемдесет и две.

Господи, дори противното куче е пострадало и е превързано“.

Гьорнер, който по принцип обичаше кучета, мразеше чудовището на Ерик и се страхуваше от него.

Затова пък Кастило не трепна.

Той коленичи до вратата, усмихна се и заговори небрежно на унгарски:

— Ти си един грозен дъртофел, нали? Стига си ръмжал.

Не само че не ме плашиш, ами другият дъртофел в леглото се радва, че сме тук.

Кучето спря да ръмжи, седна на задните си лапи и наклони глава на една страна.

— Ела тук, дебело чудовище, за да те почеша зад ушите.

— Казва се Макс — уведоми го Кочиан.

— Ела, Макс — подкани го Кастило.

Макс се надигна и все още с наклонена на една страна глава погледна Кастило.

— Внимавай с него, Карл! — възкликна Гьорнер.

— Ела, дяволите да те вземат! — нареди строго Кастило.

Макс направи една предпазлива стъпка към Кастило.

Чарли протегна лявата си ръка.

Макс я подуши, след това я близна.

Кастило почеса Макс зад ушите, близо до превръзката. Макс седна отново и притисна огромната си глава към крака на Кастило, след това отново го близна по ръката.

— Макс, копеленце озъбено — обади се Кочиан. — Трябваше да му отхапеш ръката, не да го ближеш, все едно че е разгонена кучка!

— Той разбира кой му е приятел — отвърна Кастило. — Кажи кой те простреля, Ерик. Още по-важно, кой стреля по Макс?

— Никой не е стрелял по него — отвърна Ерик. — Един от мръсниците го удари с пистолет.

— Сигурно някой възмутен читател, недоволен от проамериканските ти уводни статии.

— И това го казва плагиат без капка срам — засече го Кочиан.

— Никога ли няма да получа прошка? — попита Кастило.

Ставаше въпрос за навика на Чарли да използва втората си самоличност, Карл В. фон унд зу Госингер, кореспондент на „Тагес Цайтунг“ във Вашингтон, да перифразира статии от списание „Америкън Кънсърватив“ и да ги изпраща във Фулда, където ги публикуваха с неговото име. Кочиан го бе разкрил.

— Не и в този живот — отвърна Кочиан и погледна Кастило, надвесен над Макс, проснал се по гръб, за да му почешат гърдите.

— Ти си една голяма смешка, Макс — продължи Кастило. — Незаконна издънка на глиган и вълк.

— Той е фландърско бувие — обясни Кочиан.

— Бувие е моминското име на Жаклин Кенеди — обади се Чарли.

— Няма такова нещо! Господи! — ядоса се Кочиан.

— Може и да бъркам — отстъпи Чарли.

— Едно фландърско бувие ухапало ефрейтор Адолф Шикелбгрубер16, когато бил във Фландрия — обясни Кочиан.

— Нали ти казах, че умее да преценява хората — обади се Кастило. — Какво се опитваш да ми кажеш, че представител на тази порода е ухапал Хитлер?

— Ухапало Хитлер във Фландрия, по време на Първата световна война — повтори Кочиан. — Все се питам какво в действителност се е случило с липсващия тестис на Der Fuhrer’s. Както и да е, Адолф побеснял. Когато през 1940 година германците превзели Белгия, първата му работа била да заличи породата от лицето на земята.

— Защо вярвам на тези приказки? — попита Кастило.

— Защото аз ти казвам — тросна се Кочиан. — И защото не съм плагиат. На мен може да ми се вярва.

— Може да ти се вярва особено когато разказваш как си се озовал в болницата — засече го Гьорнер. — Препънал се бил в кучето и паднал по стълбите! Господи, Ерик!

— Това бе най-доброто, което успях да измисля в момента — отвърна Кочиан, без да се смущава, и се върна отново на въпроса, за който говореше. — Чух слухове, че друго бувие си гризнало парче от Хитлер в Русия, и щом имах възможност, проверих дали наистина е така, и реших, че трябва да се сдобия с такова куче. Затова заминах за Белгия и си купих. Този е Макс VI. Нито един Макс от I до V не ме е предавал като този тук.

— Защото не са ме познавали — отвърна наперено Кастило.

— Та освен да ми развратиш кучето, какво друго те води в Будапеща, Карлхен?

— Той е вече Oberstleutnant Карлхен — обади се Гьорнер.

— Господи, сигурно старият се обръща в гроба си!

— Точно така, само че от гордост — отвърна остро Гьорнер.

Кочиан се замисли за миг и кимна.

— Не трябваше да го казвам. Старият щеше да е много горд, че внукът му е станал подполковник, Карлхен.

— Благодаря — кимна Кастило.

— Та щеше да ми кажеш какво те води в Будапеща — напомни му Ерик.

— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш — истината — за всичко, което ти се е случило.

— Добре — съгласи се след малко Кочиан. — Ти пръв.

— Искам да ме освободиш от обещанието да не показвам на никого списъка с имената, който ми даде.

Кочиан не отговори направо. Вместо това попита:

— Предполагам, вече си чул, че видяха сметката на твоя човек Лоримър. И то в Уругвай, представяш ли си?

— Бях там, когато го застреляха — уточни Кастило.

Кочиан стисна замислено устни, след това попита:

— Кой го застреля?

— Един от шестимата в тъмносини гащеризони, изпратени в имението на Лоримър специално за да свършат тази работа.

— И как стана така, че не те гръмнаха и теб, след като си бил там?

— Няма как да ги попитам. Мъртви са.

— И никой не може да ги идентифицира, нали?

— Не.

— Много приличат на хората, които ме нападнаха — отвърна Кочиан. — Беше към полунощ и двамата с Макс се разхождахме по моста „Франц Йосиф“…

— Къде? — прекъсна го Гьорнер.

— Сега вече му викат Szabadsag hid, Моста на победата. Не знам. Свободата има много значения. А Франц Йосиф си остава Франц Йосиф. Аз си оставам един от почитателите му.

— Може ли да се отклоня от темата? — обади се Кастило. — В Буенос Айрес има един клуб, който се казва „Майерлинг“.

— Ами? — учуди се Кочиан.

— О, да.

— Ще трябва да го преслушам, когато отида в Аржентина — заяви Ерик.

— Вие двамата за какво говорите? Какво е това „Майерлинг“? — попита Гьорнер. — Как така ще ходиш в Аржентина?

— „Майерлинг“ се е казвала императорската ловна хижа край Виена — обясни Кастило. — Там, когато на принц Рудолф, наследник на Австро-Унгария, му казали, че трябва да се откаже от шестнайсетгодишното сладурче, с което се забавлявал, той я застрелял, а след това застрелял и себе си.

— Според баща му това е мястото, където Франц Йосиф наредил да го застрелят, когато научил, че разговарял с този и онзи, за да стане крал на Унгария — добави Кочиан.

— Леля ми Олга също ми е разказвала тази версия — потвърди Кастило.

— Изключителна дама — кимна Кочиан. — А ти я помниш! Впечатлен съм. Беше още дете — на седем, на осем или може би на девет — когато тя почина.

— Какво ще рече това — когато отидеш в Аржентина? — попита Кастило.

— Не ме прекъсвай, докато ти разказвам какво ми се е случило — сряза го Кочиан. — Та двамата с Макс се връщахме от късна разходка. Бяхме по средата на моста „Франц Йосиф“, когато усетих, че някакви хора ни приближават отзад. Това се случва често. Нямате представа колко много млади унгарци са решили, че да ограбват старци нощем е по-приятно, отколкото да се хванат някъде на работа. Макс много се забавлява. Започва да ръмжи, показва им зъбките си, а след като те намокрят гащите и пуснат ножовете или с каквото там са решили да ме нападнат, той ги преследва по моста.

Кастило се разсмя.

— Този път не бяха младоци. Оказаха се зрели мъже, придружени от трети в мерцедес. Мъжът, който се приближи прекалено близо, преди Макс да го стисне за гушата, не носеше нож. Стискаше спринцовка в противната си ръка. Докато я видя, Макс вече го беше захапал за ръката и той я изпусна.

— Господи! — възкликна Гьорнер.

— Вторият главорез извади пистолет и започна да удря с него Макс по главата. Хвърлих се върху него, в този момент мерцедесът спря, вторият се измъкна от мен, качи се и потеглиха. Спряха на десетина метра, може и повече да е било, тогава започнаха да стрелят по мен през отворения прозорец. След това потеглиха и повече не спряха. Оказа се, че били откраднали номерата от някакъв форд „Таунус“.

— Какво стана с онзи със спринцовката? — полюбопитства Кастило.

— Молеше ме — на немски — да го отърва от Макс.

— Какво стана със самата спринцовка? — попита Кастило.

— Ченгетата я взеха.

— Да не би случайно да е била пълна с бупивакаин? Или с нещо подобно?

— Тази беше с фенотиазин — уточни Кочиан. — Казаха ми, че го давали на лудите. Какво изчанчено съвпадение се опитваш да откриеш?

— Когато съпругата на Мастърсън…

— Мастърсън е убитият американски дипломат в Буенос Айрес, нали? — прекъсна го Кочиан.

Кастило кимна и продължи:

— Когато я отвлекли от паркинга на един ресторант, ѝ забили инжекция с бупивакаин в бедрото.

— Много интересно — отвърна Кочиан. — Съжалявам. Тук е друго.

— Ами типът, когото кутрето за малко да схруска?

— В затвора е. Разправя, и според мен ще успее да се измъкне с тази версия, че бил бояджия от Дрезден, дошъл на почивка и се разхождал по моста, когато аз съм му направил неприлично предложение, опитал съм се да го погаля по интимните части, а когато той отказал и ме блъснал, кучето му се нахвърлило.

— А какво казва за спринцовката?

— Никога не я бил виждал преди; следователно е на другия перверзник. — Замълча и погледна Ото. — Затова ти казах, че съм се спънал в Макс, Ото. Знаех, че веднага ще приемеш историята за дъртия перверзник.

— Господи, Ерик!

— Какво ще стане с него?

— Казах на ченгетата — подчертах пред комисаря, който ми е стар приятел — да види дали не може да го свърже с Щази…

— Че те не излязоха ли вече от този бизнес?

— Задаваш подобни въпроси и въпреки това са те повишили и са ти поверили задача като разузнавач?

— Нали знаеш всички отговори, ти ми кажи — засече го Кастило.

— Ти изобщо ли не си се замислял, Карлхен? — попита старецът и Кастило веднага се сети: „Отсега нататък, когато ме нарече Карлхен, ще бъде или защото е решил, че съм нетърпимо тъп, или защото съм направил нещо непоправимо тъпо“.

— За какво да съм се замислял?

— Какво е станало с добрите агенти в Министерството на държавната сигурност в бившата Германска демократична република, по-известно като Щази, когато Берлинската стена падна и мирът и благоденствието се възцариха в любимата ни Германия?

— Честно казано, не съм се замислял.

— А може би трябва, Карлхен — отвърна Кочиан. — Искам само да ти кажа, че на пръсти се броят онези от тях, които се преквалифицираха и станаха пекари, обущари или са положили клетва пред Господ.

— Добре, и какво правят сега? За кого работят? Кой им плаща?

— Щом задаваш този въпрос, сигурно вярваш, че щом демокрацията се е възцарила в бившия Съветски съюз, Русия наистина се е превърнала в „добродушната мечка“, за каквато я имаше вашият президент Рузвелт. Докато си в Будапеща, трябва да отидеш до „Андраси“ 60. Поне малко ще разшириш професионалния си хоризонт.

— Дадено. Какво има на „Андраси“ 60?

— Сега е музей. Едно време беше щабквартирата на ДББ, а след това на ДС. Държавното бюро по безопасност и Държавна сигурност. Сигурно нямаш представа какво означава това.

— Не познавам адреса — отвърна Кастило — и нямах представа, че е превърнат в музей.

— Изключителен музей. Не само че имат „ЗИС–110“ във фоайето…

— Какво е това „ЗИС–110“? — попита Гьорнер.

— Навремето е била лимузината, в която се е возел шефът на ДББ… — продължи Кочиан, но Кастило го прекъсна почти веднага.

— Руско копие на „Пакард Супер Ейт“ от 1942 година — отвърна Кастило. — Сталин се появил в Ялта в такъв автомобил. Били единствено за големите клечки.

— Може да се окаже, че плагиатът не е толкова тъп и невеж, колкото изглежда — отбеляза Кочиан. — А пък стените са покрити със снимки на хора, които мръсниците са ликвидирали с гарота в мазето. Гаротата също е запазена в мазето.

— Това вече е интересно — обади се отново Кастило. — Бях го забравил.

— Какво си забравил? — попита Гьорнер.

— Любимият метод за екзекуция на НКВД бил да пуснат на провинилия се един куршум отзад в главата — обясни Чарли. — Народният съд те обявява за виновен и те откарват право в стаичката в мазето и те застрелват в основата на черепа. Щази и унгарското Държавно бюро по безопасност, и ДС съответно — не били толкова милостиви. Закарвали те…

„Господи, помисли си Гьорнер, чете ми лекция като на ученик. Ще вземе да се окаже, че малкият Карлхен наистина поназнайва нещо. Аз съм журналист, би трябвало да съм запознат с тези неща. А не съм. Освен това ми се струва, че е от разузнавачите, които си разбират от професията“.

— … в мазето, тръшвали те на един стол под клупа, нахлузвали ти го на врата и ритали стола.

— Искаш да кажеш, че са бесели… затворниците, така ли? — попита Гьорнер.

— Не. Бесенето е, когато спускат… осъдения… през един отвор на ешафода. Въжето е със специален възел, който при падането чупи врата на осъдения.

Той показа нагледно как главата се измята на една страна.

— Това обикновено причинява моментална смърт, тъй като гръбнакът се пречупва — продължи Кастило. — Когато те ликвидират с гарота, ти не падаш достатъчно отвисоко, че да ти се пречупи вратът. Въжето се затяга на врата ти и ти умираш от задушаване. А за тази работа е необходимо известно време.

— И това ти се струва интересно, така ли, Карлхен? — попита Гьорнер, истински ужасен.

— Освен това са имали навик, когато ликвидират хората, към които таят особена неприязън, и държали да се знае, че Щази или ДББ/ДС са отговорни, да ги убиват с гарота. Това е бил техният почерк.

— Удивително! — възкликна саркастично Гьорнер.

— Удивителното е, че един от мъжете, които бяха с мен в имение „Шангри-Ла“, изключително опитен, бе убит с гарота.

— Имение „Шангри-Ла“ значи? — попита Кочиан. — Наистина добре подбрано име.

— Това е имението на Лоримър в Уругвай — уточни Кастило. — Убиха моя човек с гарота и използваха…

Спря по средата на изречението, когато вратата се отвори.

Дребен слаб мъж в средата на петдесетте, облечен в болнична престилка, влезе в стаята, придружен от по-млад мъж — също лекар, реши Кастило — и сестра.

— Не трябва да пушите — скара се първият лекар. — Освен това обещахте да изкарате кучето.

— Четирима човека се опитаха да изведат Макс — отвърна Кочиан. — Той си гризна по парченце от всеки. Ако искате, пробвайте. А пуша повече време, отколкото са годинките ви, така че нямам никакво намерение да спра точно сега. Кажете здрасти на шефа ми.

Лекарят протегна ръка към Гьорнер.

— Не, говоря за младия — премина на немски Кочиан. — Карл Вилхелм фон унд зу Госингер. Дебелият е просто редови служител.

— Никога не знам кога да му вярвам и кога не — призна лекарят и протегна ръка първо към Гьорнер, след това към Кастило. — Аз съм доктор Черни. Шеф на отделението.

— Ако вие сте лекуващият лекар, искрено ви съчувствам — отвърна Кастило на унгарски.

— Вие унгарец ли сте? — попита учуден доктор Черни.

— Леля ми беше унгарка.

— Той е унгарец и германец, и малко мексиканец — опита се да обясни Кочиан. — Я ни кажи, Карлхен… какво беше името на онзи наркотик в Аржентина?

— Бупивакаин — помогна му Кастило.

— Хайде сега вие, докторе, разкажете ни за бупивакаина, ако обичате — помоли Кочиан.

Лекарят поклати глава.

— Какво искате да научите за бупивакаина? И защо?

— Аз съм старец. Доставете ми това удоволствие. Какво щеше да се случи, ако бояджията ме беше боднал с бупивакаин в задника.

Доктор Черни се усмихна.

— Весело ли ви се струва? — попита възмутен Кочиан.

Доктор Черни кимна, след това обясни:

— Задникът ви щеше да изтръпне за около два часа. Бупивакаинът е наркотик, който се използва от зъболекарите, за да няма чувствителност във венеца.

— Сигурен ли сте, докторе? — попита Кастило.

Черни кимна.

— Ако имаш намерение да станеш що-годе приличен журналист, Карлхен, ще трябва да започнеш да си проверяваш фактите — заяви изключително доволно Кочиан. — И, разбира се, да спреш да плагиатстваш.

— Лекарят в Немската болница в Буенос Айрес ми каза, че е бупивакаин — рече Кастило по-скоро на себе си, отколкото на останалите в стаята.

— А това е нещо друго, което не бива да забравяш, Карлхен. Никога не се доверявай на приказките на лекарите. Те ти казват само онова, което си въобразяват, че трябва да знаеш. Не е ли така, Черни?

— Баща ми разправяше, че сте най-трудният пациент, който му е минавал през ръцете — усмихна се доктор Черни.

— Още колко време се налага да го търпите, докторе? — попита Кастило.

— Щом си върне здравия разум, няма причина да го задържаме за повече от ден или два.

— Здравия разум ли казахте? Има ли нещо друго? — попита Гьорнер.

— Когато влязох тук днес сутринта, имах чувството, че ще получа сърдечен удар — призна лекарят. — Беше на телефона, говореше с „Еър Франс“ и разпитваше защо не качвали животни на борда при полетите си до Буенос Айрес.

— Затова пък аржентинците с огромно удоволствие ще настанят Макс както трябва — уточни Кочиан. — Само че се налага да се кача на противния влак до Мадрид. Те не летят до Будапеща. А Макс много мрази влаковете.

— Нямам никаква представа защо иска да ходи в Аржентина — вметна доктор Черни. Всички останаха с впечатлението, че се съмнява в здравия разум на Кочиан. — И не иска да ми каже защо.

— Защото не ти влиза в проклетата работа — обясни сопнато Кочиан.

— Влиза ми и в личната, и в професионалната работа, Ерик, да си стъпиш на краката, а току-що беше прострелян, при това два пъти, затова нямам намерение да стоя със скръстени ръце, докато ти планираш да пътуваш до другия край на света сам, превързан, при това с проклетото куче.

— Баща ти, мир на праха му, Фредерик, си беше извоювал правото да ме нарича на малко име. Не си спомням да съм ти разрешавал подобна волност — озъби се Кочиан. — И не си позволявай да наричаш Макс „проклетото куче“.

— Моля за извинение — отвърна доктор Черни.

— Докторе, ако все пак се намери кой да замине с него за Аржентина — попита предпазливо Кастило — и остане с него там, ще може ли да пътува? Искам да кажа, ще издържи ли на напрежението.

— След ден-два, защо не? — отвърна доктор Черни.

Беше очевидно, че лекарят е решил, че Кастило е намерил начин да успокои Кочиан, а пък Ото Гьорнер очевидно бе решил, че Кастило се е побъркал.

— Дайте да ви прегледам, господин Кочиан — започна доктор Черни. — Бихте ли ме извинили за момент?

Той понечи да дръпне завесите около леглото. Макс се надигна, оголи зъби и изръмжа тихо, но страшно.

— Хайде, Макс — подкани го Кастило. — Дай да излезем в коридора и там има хора за тероризиране.

Макс се поколеба за момент, след това последва Кастило към вратата.

Щом се озоваха в коридора, Ото сграбчи Чарли за ръката.

— Карл, нали не мислиш да го водиш в Аржентина?

— Първо, ти да не би да си въобразяваш, че ще успеем да го спрем да замине? — отвърна Кастило, след това продължи, без да даде възможност на Гьорнер да продължи: — Хората, които са се опитали да го убият — спринцовка, пълна с фенотиазин, ме кара да мисля, че са искали да го разпитват, което ще рече да го измъчват, за да разберат какво знае, и чак след това са щели да го убият — та същите тези хора ще се пробват отново. Мога да го опазя много по-успешно в Аржентина, отколкото тук. Ако го взема на „Гълфстрийма“, никъде няма да има сведение, че си е купил билет и е заминал. Така поне за няколко дни онези ще бъдат в неведение.

Гьорнер се замисли за половин минута, след това попита:

— Самолетът ти кога ще бъде тук?

Кастило мислеше на глас:

— Било е вероятно десет, вашингтонско време, когато Дик е взел чека от банка „Ригс“. Торине каза да пресметна дванайсет часа след това. Това ще рече десет довечера, а каква е часовата разлика между Вашингтон и Будапеща? Пет часа ли беше по това време на годината?

— Шест — помогна му Гьорнер.

— Значи ще бъдат на „Ферихеги“ в четири утре сутринта. Сложи още час за паспортен и митнически контрол — може да отнеме дори повече — и да се придвижат до „Гелерт“. Значи става пет. Най-добре да прекарат деня тук, тъкмо Ерик ще има възможност да си оправи нещата, а Торине и Фернандо да си починат.

Гьорнер кимна.

— Ще можеш ли да го опазиш в Аржентина? — попита той.

Кастило кимна.

— Тук всичко ме притеснява. Ченгето отпред не става за нищо. Не можеш ли да направиш нещо по въпроса?

Гьорнер извади мобилния си телефон и натисна някакво копче.

Трийсет секунди по-късно изръмжа:

— Щом някой в „Будапестер Тагес Цайтунг“ се събуди за да вдигне проклетия телефон, до петнайсет минути тук ще има хора от Отдела по сигурността.

— Може ли да им се има доверие?

— Ерик им има доверие — отвърна Гьорнер и насочи вниманието си към телефона. — Hier ist Generaldirektor Gorner…

ТРИ

Стая 24 частна болница „Телки“

„Телки Корхаш Фазор“ 2089

Будапеща, Унгария

17:50, 6 Август 2005

Доктор Фредерик Черни надникна в коридора, поклати примирено глава и даде знак на Кастило и Гьорнер да се върнат в стаята на Ерик Кочиан.

— Двамата с господин Кочиан преговаряме за изписването му от болницата — обяви той. — Той държи и вие да участвате.

Макс заситни след тях, отпусна се на задните си лапи край леглото и подаде на Кочиан лапа.

— Предател! — изсъска Кочиан, пое лапата и погали огромната глава на кучето.

— Какъв е проблемът? — попита Кастило.

— Казах му, че по всяка вероятност ще го изпиша утре следобед, тъй като ми се струва, че има нужда да остане на легло още един ден — обясни Черни.

— Както вече казах, ако ще оставам още един ден на легло, предпочитам да съм в собственото си легло, вместо на тази индийска постелка от пирони — озъби се Кочиан. — При това веднага.

— Предложението ми беше да го пусна утре след закуска с уговорката да остане в леглото поне двайсет и четири часа. Той заяви, че дали ще остане в леглото, зависело от това, дали вие планирате да пътувате до Аржентина.

— Много рано вдругиден сутринта — отвърна Кастило.

— Защо чак тогава? — попита недоволно Кочиан.

— Защото тогава тръгва самолетът — отвърна Кастило.

— Нали се сещаш, че и Макс ще пътува?

— Сещам се, че и Макс ще пътува — отвърна Кастило. — Не бих го оставил, той ми е приятел.

Кочиан изсумтя, след това каза:

— Виждаш ли, Фредерик? Постигнахме споразумение. Ще си тръгна от този кокошарник утре сутринта. Преди закуска, защото храната тук може да убие и вол.

— Ще си тръгнете след закуска и след като ви прегледам на сутринта, и то при условие, че господин Госингер гарантира, че ще отидете право у вас, ще си легнете и няма да ставате.

— Кажи, Карлхен, ще ми разрешиш ли да се изкъпя и да свърша някои естествени нужди?

— Стига да не се бавиш и да се изкъпеш в собствената си баня — отвърна Кастило. — Докторе, ще се погрижа да остане в леглото си дори ако се налага да го вържа.

— Може да ви се наложи точно това да направите — отвърна доктор Черни, стисна бързо ръката на Кастило, след това и на Гьорнер и излезе от стаята.

— След няколко минути ще дойдат хора от охраната на „Тагес Цайтунг“ — заяви Ото. — Ще се разбера с тях утре сутринта да те закарат до вас.

— Ти някога мислиш ли, преди да направиш нещо, Ото? — попита Кочиан.

— Сега пък какво не е наред? — попита Гьорнер.

— Макс мрази охранители — обясни Кочиан. — Очевидно те имат някаква специфична миризма. Макс хапе хората, които не харесва, и охранителите го знаят. Може да организират стачка.

Намеси се Кастило.

— Искам те жив и здрав, за да поговорим. Тези хора ще те опазят жив, докато те кача на самолета. — Замълча. — Ами ченгето пред вратата? Макс не му обърна никакво внимание.

— Всяко Нравило си има изключение — отвърна Кочиан. — Предполагам, че ченгето — казва се Кадар — тайно е давал на Макс наденица. Макс обожава наденица.

— Значи ще заредим охранителите с наденица — реши Чарли.

Кочиан се замисли за момент.

— Не, няма. Да не би да мислиш, че на Макс му е приятно да седи до леглото ми, докато съм разкъсван от болки? — попита той. — А и ченгето виси отпред достатъчно дълго. Така че, когато пристигнат хората от охраната ми, ще ги пратя да си вървят. Ти ще заведеш Макс в апартамента. Ако искаш остани, с него, стига да обещаеш да го изведеш на дълга разходка довечера към полунощ.

— Имам два въпроса — обади се Кастило. — Къде се намира апартаментът ти? Портиерът ще ме пусне ли да вляза?

— На последния етаж на хотел „Гелерт“ — отвърна Кочиан. По изражението му бе очевидно, че Чарли би трябвало да знае къде живее. — Ако си с Макс, разбира се, че ще те пуснат. В кухнята има кучешка храна, а във фризера държа телешки кокали. Дава му се по един голям или два малки, и то едва след като си изяде кучешката храна.

— Слушам, господине. Какво обича за десерт?

— До креслото ми има кутия шоколадови бонбони. Дават му се само по два.

— Добре.

— По непонятни за мен причини, разправят, че шоколадът вреди на кучетата. При Макс, прекалено много шоколад предизвиква газове — ако това стане, ти трябва противогаз — затова прояви характер, ако реши да проси повече. Да знаеш, че много го бива.

— Добре.

— На бравата на вратата виси каишка — продължи да обяснява Кочиан. — Сложи му я. Когато не съм до него, Макс ходи, където той реши.

Две минути по-късно на вратата се почука и двама яки мъжаги — оръжията им скрити под саката — влязоха в стаята, забелязаха Макс и не посмяха да направят и крачка напред. Макс изръмжа тихо и показа впечатляващите си зъби.

— Какво ви казах! — натякна Кочиан.

— Колко човека сте?

Те го погледнаха, ала не отговориха. Вместо това зачакаха нареждане от Гьорнер.

— Можете да му кажете — подкани ги Кочиан. — Това е хер Карл фон унд зу Госингер.

— Трима, хер Госингер — отвърна единият на немски.

— Разбрахте ли какво се е случило на господин Кочиан? — попита Чарли на унгарски.

И двамата кимнаха. Същият мъж отговори:

— Господин Кочиан е бил нападнат на „Моста на свободата“.

— Не е било обир. Много по-сериозно е и може да се случи отново — предупреди Кастило.

И двамата кимнаха отново.

— Искам двама от вас пред вратата. Да не мърдате — нареди Чарли. — И поне още двама някъде наблизо да наблюдават какво става.

— Имам още един човек — колкото кажете, ще осигуря, господине — до петнайсет минути.

— Повикай двама — нареди Кастило. — Нали знаете как да използвате пистолетите?

— Всички са пенсионирани полицаи, господин Госингер — отвърна вместо тях Кочиан.

— Всички ли имат мобилни телефони? — попита Кастило.

Мъжете кимнаха.

— Ако забележите нещо подозрително, каквото и да е, съобщете първо на полицията, след това на мен. Това означава, че ще трябва да ми дадете един от вашите телефони. Аз ще бъда в апартамента на господин Кочиан.

Мъжът, с когото бе разговарял, даде знак на колегата си да даде на Кастило мобилния си телефон.

— Благодаря — отвърна Чарли, докато го оглеждаше. — Как да се свържа с вас по това чудо?

Мъжът му показа.

— Утре сутринта ще преместим господин Кочиан в апартамента му. Не искам никой да знае и никой не бива да ви вижда, че излизате от болницата или влизате в хотела. Той ще бъде в инвалидна количка. Някакви предложения?

— Няма да бъда в никаква инвалидна количка — запъна се Кочиан.

— Господин Кочиан ще бъде в инвалидна количка — повтори Кастило.

— Можем да докараме един от вановете на „Тагес Цайтунг“. Ще чака на рампата на болницата и ще повторим същото в „Гелерт“.

— Искам един от вас да кара вана — нареди Кастило. — Когато сте готови да тръгнете, ми позвънете. Ще кажете: „Господин Кочиан закусва и чака лекаря“.

Мъжът кимна и се усмихна.

— Нещо смешно ли казах? — попита Кастило. — Защо се усмихвате?

— Моля да ме извините, господине. Просто ми мина през ума, че се държите като полицай, не като издател.

— Можете да си мислите каквото пожелаете за мен, стига да не повтаряте онова, което ви е минало през главата.

— Не исках да ви обидя, господине.

— Не съм се обидил — успокои го Чарли.

— Господине — заговори отново охранителят. — Ще се грижим добре за господин Кочиан и утре сутринта ще го откараме безпроблемно и дискретно в „Гелерт“.

— Добре — кимна Кастило.

„Той говори сериозно. Очевидно харесва Ерик. Защо ли не се учудвам?“

— Още нещо, господине…

— Какво?

— Кучето, господине. Понякога създава неприятности…

— Ще създава, като миришеш на наденица — озъби се Кочиан.

— Макс ще дойде с мен — съобщи Кастило.

По лицето на мъжа се изписа изненада и облекчение.

— Така е най-добре, господине.

Шандор Тор чакаше в сребрист „Мерцедес Бенц S500“, когато Гьорнер и Кастило излязоха от болницата. Макс се втурна към автомобила и повлече Кастило след себе си.

— Звъннах в офиса и ги накарах да изпратят още хора от охраната — обясни Гьорнер.

— Видях ги — отвърна Тор. — Той отпрати хората, които бях оставил да пазят в коридора. — Замълча за момент, след това попита: — Той как е?

— Добре — отвърна Гьорнер. — Хората в болницата никога няма да се възстановят след престоя му, затова пък господин Кочиан е добре.

— И мен ме отпрати — оплака се Тор. — Каза, че съм го бил изнервял.

— Ако ви остави, ще бъде все едно да признае, че има нужда от закрила — обясни Кастило.

— След като ни оставиш в „Гелерт“, можеш да се върнеш и да го видиш. Извинението ти ще бъде, че господин Госингер — Ото кимна към Чарли — е предложил ти да караш вана утре сутринта.

— Какъв ван?

— Утре ще го преместим в „Гелерт“, но трябва да стане много дискретно. Кажете му, че съм наредил вие да отговаряте за прехвърлянето.

— Много ви благодаря, господин Госингер.

Тор отвори задната врата на мерцедеса.

Макс за малко да събори Кастило, когато скочи на задната седалка.

— Господи — възкликна Кастило, пусна каишката и я хвърли в колата след кучето. — Качвай се, Ото. Аз ще седна отпред.

Гьорнер понечи да се качи, но Макс показа, че подобно разпределение не му се нрави, оголи зъби и започна да ръмжи.

— Проклетото куче! — изпъшка Гьорнер и се настани отпред.

Кастило се качи до Макс, който реши, че този път е доволен, изпружи врат и близна Кастило по бузата.

— Към „Гелерт“ ли, господин Гьорнер? — попита Тор, когато седна зад волана.

— Не — отвърна Чарли. — Откарай ни в американското посолство, ако обичаш.

Гьорнер го погледна учудено, ала не каза нищо.

ЧЕТИРИ

Посолство на Съединените Американски Щати

Будапеща, Унгария

18:25, 6 Август 2005

Във фоайето на над стогодишната седеметажна къща, в която бе Посолството на САЩ, зад бронирано стъкло се бе настанил сержант от морската пехота.

— Господине, не можете да влезете с кучето — предупреди сержантът.

— Гледайте на него като на мой приятел, все едно че е куче водач за слепци — отвърна Кастило.

Сержантът се усмихна, ала бе категоричен:

— Господине, такива са разпоредбите.

Ото Гьорнер видя как К. Г. Кастило плъзна под стъклото документите от Тайните служби. Сержантът ги огледа внимателно, след това ги върна.

— Защо не звъннеш на посланика и не го попиташ дали няма да направи изключение за кутрето? — попита Кастило.

— Господине, посланикът не е в сградата.

— Тогава повикай заместника му — помоли Кастило. — Налага ми се да разговарям с посланика, така че защо не позвъниш на когото трябва, за да се свърже с него по телефона.

Посочи апарата на плота пред сержанта.

Морският пехотинец долови промяната в тона на Кастило — от „Сега само се бъзикаме“ на „Разбра заповедта ми, нали?“

— Изчакайте минутка, господине — отвърна той и посегна към слушалката.

Посланикът се обади много бързо.

— Как сте, господин Кастило? — попита той. — Очаквах ви да се отбиете.

— Една малка птичка, на име Монтвейл, ви е съобщила, че ще пристигна, нали?

— Освен това иска да разговаря с вас.

— За тази цел ще ми бъде нужна обезопасена линия, господине — обясни Кастило.

— Разбира се. Предайте слушалката на морския пехотинец.

— Освен това искам да помоля да направите едно изключение от правилото. Знам, че не допускате кучета в посолството, но дали е възможно да направите изключение?

— Куче ли водите?

— Да, господине. Едно симпатично кутре, което скимти жално, когато го завържа за някоя ограда и го оставя сам.

Посланикът се разсмя.

— Добре. Пехотинецът ще се оправи с тая работа.

— Освен това трябва да се срещна с господина, който си получава заплатата от Ленгли.

— Няма проблем. Сигурно е при заместника ми и чака да се появите, за да ви съобщи лично, че посланик Монтвейл иска да разговаря с вас.

Двама мъже минаха през детектора във фоайето. И двамата бяха около четирийсетте, и двамата облечени в тъмносиви летни костюми, които според Кастило бяха купени от „Брукс Брадърс“.

— Според мен, господин посланик, двамата току-що се появиха във фоайето.

— Предайте, ако обичате, телефона на един от двамата.

— Много ви благодаря, господине.

— Радвам се, че успях да ви помогна — отвърна посланикът.

Кастило предаде слушалката на по-близкия от двамата.

— Посланикът — каза той.

Вторият мъж се обърна към него.

— Господине, в посолството не се допускат кучета.

Макс изръмжа. Вторият мъж отстъпи притеснено.

— Току-що направиха изключение — обясни Кастило.

Мъжът, който говореше по телефона, повтори: „Слушам, господине“ поне пет пъти, след това върна слушалката на Кастило.

— Посланикът иска да говори с вас, господин Кастило.

— Слушам, господине — обади се Чарли.

— Ако се нуждаете от още нещо, господин Кастило, веднага ми се обадете.

— Много ви благодаря, господине.

— Сега искам да говоря с морския пехотинец. Май щеше да е по-лесно, ако му бях казал направо да ви предаде ключовете за царството.

— Още веднъж ви благодаря, господине. — Чарли кимна на пехотинеца да поеме слушалката.

— Да влезем — покани го мъжът, който бе разговарял с посланика, и посочи към детектора.

Ото Гьорнер изви вежди, за да попита какво да прави. Кастило не се опита да скрие жеста си, когато му махна да мине през детектора.

— А господинът с вас кой е, господин Кастило? — попита мъжът, който бе разговарял с посланика, и огледа Гьорнер.

— Това е господин Смит. Той е с мен.

— Трябва да ми кажете едно име, господин Кастило.

— Искате да ви кажа името му, за да се обадите на посланик Монтвейл и да му съобщите с кого съм бил. Това са две различни неща.

— Кой е господинът с вас, господин Кастило? — попита отново мъжът.

„Ясно, значи ти си шпиончето. Още отначало ми заприлича на такъв“.

— Сержант, позвънете отново на посланика, ако обичате — надигна глас Кастило.

Погледите на двамата се преплетоха. След това мъжът отстъпи.

— Не е необходимо, сержант. Господа, бихте ли ме последвали?

Минаха през детектора. Когато мина мъжът, за когото Кастило бе почти убеден, че е представителят на ЦРУ, устройството забръмча и светна червена лампа.

„Защо ли ми се струва, че си въоръжен? Много ти благодаря, детекторче, че ме подсети“.

Асансьорът ги свали на приземния етаж, където вторият мъж пристъпи към тежка метална врата и я отвори със специален ключ.

Оттук можеше да се продължи през една от четирите врати без табели.

— Господин Кастило — започна представителят на ЦРУ, — инструктиран съм да ви предам, че посланик Монтвейл иска да разговаря с вас колкото е възможно по-скоро.

— И зад една от тези врати има обезопасена линия, така ли? — попита Кастило.

Мъжът от ЦРУ кимна.

— Добре. Докато разговарям с Монтвейл, бъдете така любезен да ми донесете оръжие. Черно. Предпочитам „Узи“ с допълнителен пълнител.

Гьорнер се опули от изненада.

— Не съм сигурен, че имам право, господин Кастило — отвърна представителят на ЦРУ.

— Значи нямате „Узи“?

— Не мога да ви дам оръжие.

— Или се разберете с посланика, или изчакайте да се свържа с посланик Монтвейл и той ще ви съобщи какво да направите.

— Мога ли да ви попитам защо ви е необходимо оръжие?

— Не — отвърна, без да увърта, Кастило.

Двамата отново кръстосаха погледи, след това човекът на Агенцията извади ключове от джоба си и отключи една от металните врати. Тя се отвори към тясно помещение, в което имаше маса и стол. На масата бяха поставени два телефона — единият с много дебел кабел — бележник, чаша вода, поне пет молива и пепелник. На пирон, щръкнал от стената, бяха закачени десетина, може би дори повече пластмасови пликчета като в супермаркетите. На всички пишеше „ИЗГОРИ“ с големи червени букви.

Представителят на ЦРУ даде знак на Кастило да влезе в стаята и когато Кастило се настани, той му подаде телефона с дебелия кабел.

— Обажда се Франклин — представи се той. — Ще предам телефона на господин Кастило, който има одобрение да се обади където пожелае.

Подаде слушалката на Кастило.

— Благодаря. Бихте ли затворили вратата?

— Разбира се.

„И гледай бравата да не ти извади окото, тъпанар смотан.

Ако бях на мястото на този нещастник, щях да изтичам в комуникационната зала, която със сигурност е зад някоя от съседните врати, щях да си сложа слушалки и да включа на запис, за да разбера какво толкова този тип Кастило има да говори с Монтвейл.

Майната му. Нека слуша. Единственото, което ще научи, е, че не работя за посланик Чарлс У. Монтвейл“.

Кастило изчака петнайсет секунди и притисна слушалката до ухото си.

— Подслушваш ли, Франклин? — попита небрежно той.

Отговор не последва. Не бе и очаквал да последва.

В момента не се опитваше просто да затрудни Франклин. Ако Франклин подслушваше и записваше разговора — а колкото повече мислеше, толкова по-сигурен бе, че Франклин подслушва и записва — той бе в комуникационната зала. Кастило бе запознат с повечето записващи устройства. Те имаха една обща особеност. На записите се отразяваше датата и времето до последната секунда. Тези данни не можеха да бъдат променени или изтрити.

Следователно Франклин не можеше да се преструва, ако пуснеше записа на някого — или, по-вероятно, ако го изпратеше в Ленгли, или още по-вероятно на самия Монтвейл — че не са го попитали дали слуша. Посолството бе територия на САЩ, следователно тук важаха всички закони на САЩ. Без да има заповед, издадена от федерален съдия, според законите на Щатите, бе престъпление да се записва чужд разговор освен, ако един от разговарящите не е уведомен, че го записват.

Той, разбира се, можеше да представи писмен запис на разговора, в който да не включи „Подслушваш ли, Франклин?“. Това нямаше да бъде прието никак добре и със сигурност някой щеше да го попита „Къде е записът?“

— Ако ме чуваш, Франклин — продължи със същия небрежен глас Кастило, — да знаеш, че нямаш право. Уведомявам те, че настоящият разговор е строго секретен по заповед на президента, а ти не разполагаш със съответното ниво на достъп.

— Господине? — проехтя мъжки глас.

Кастило разбра, че това е отговорникът на залата за комуникации.

— Казвам се К. Г. Кастило. Свържете ме с Белия дом по Обезопасена линия, ако обичате.

— Един момент, господине.

— Белият дом.

— Американското посолство, Будапеща — обяви мъжкият глас. — Моля, потвърдете, че линията е обезопасена.

— Потвърждавам. Обезопасена линия.

— Готово, господин Кастило — прозвуча отново гласът на мъжа.

— Обажда се К. Г. Кастило. Бихте ли ме свързали с посланик Монтвейл, ако обичате?

— Подполковник, секретар Хол иска да разговаря с вас.

„Подполковник ли? Боже, колко бързо се разнасят клюките“.

— Тогава ще разговарям първо със секретар Хол. По обезопасена линия, ако обичате.

— Изчакайте така, господине.

— Обезопасената линия на секретар Хол. Исаксън слуша.

— Здрасти, Джоел. Чарли е. Шефът там ли е?

— Тук е, подполковник — отвърна Исаксън. — Чакай малко.

Чарли долови в далечината „Чарли ви търси, шефе“, след това долетя и отговорът на Хол, също отдалече, „Най-сетне“.

Накрая почитаемият Матю Хол, секретар на Вътрешна безопасност, се обади.

— Здрасти, Чарли. Къде си?

— В Будапеща, господине.

— Разбирам, че не си ходил в Берлин.

„И той ли знае?“

— Не съм, господине.

— Защо не?

„Никак не ми се иска да отговарям на този въпрос. Как да му кажа: «Защото не исках Монтвейл да ме юрка, без той да реши, че се надувам?»

Хол долови колебанието на Кастило и добави:

— Разбрах, че двамата с него сте пийнали по чашка в Армейския клуб след повишението.

«Очевидно Нейлър е разказал на Хол. Слава Богу!»

— Да, господине, така беше.

— Той звъня няколко пъти…

«Кой е този той? Нейлър или Монтвейл?»

— Първия път, за да ми съобщи, че двамата сте се споразумели…

«Ясно, значи става въпрос за Монтвейл».

— … и че ти ще го държиш в течение. Последните няколко бяха, защото не можеше да разбере къде се намираш, защото си бил съобщил на някого, че нямаш път към Берлин.

— Според мен вече знае къде съм, господине.

— Говори ли с него?

— Използвах въздушното такси, към което той ме насочи.

Последва мълчание. След малко Хол заговори:

— Ясно. Разбрах. Последните няколко пъти, когато говорихме, прояви огромен интерес към гърмящите куфарчета. Попита ме дали съм чувал нещо. Отвърнах, че не съм.

— Няма какво да чуете, господине.

— По-късно Джоел ми каза, че Том Макгуайър му е разказал. Разбрах как стоят нещата. Само че общият ни приятел ми се стори доста учуден, че не си споменал нито пред него, нито пред мен.

— Дик Милър му е разказал за куфарчетата. Аз го помолих да му каже.

«Защо говорим закодирано по обезопасена линия? Защото Хол си мисли, че „общият ни приятел“ е наредил на добрите си приятели от разузнаването във Форт Мийд да прослушват телефонните разговори на Хол и да следят за име като Монтвейл. Това за него не е никакъв проблем. Националната агенция за сигурност работи за него. Няма никакъв проблем да подслушва и обезопасената линия на Белия дом».

— Дик ми каза. Дотук се справяш похвално, Чарли.

— Благодаря, господине.

— Какво правиш в Будапеща?

— Опитвам се да измоля един от източниците си да ме освободи от обещанието да не показвам на никого списъка с имена, който ми даде — отвърна Кастило. — Ще съобщя на общия ни приятел, когато говоря с него. А ще му позвъня в мига, в който приключа разговора с вас.

— Къде заминаваш от Будапеща?

— Господине, наистина ли се налага да ви кажа?

Хол не отговори веднага.

— Не, в никакъв случай. Ти вече не работиш за мен. Няма причина да ми казваш. Чарли, подозирам, че общият ни приятел ще ти зададе същия въпрос.

— Аз не работя за общия ни приятел, господине.

Последва ново мълчание, преди Хол да отговори.

— Чарли, ще успееш ли да спазиш уговорката с общия ни приятел?

— Искрено се надявам, господине.

— Друг наш общ приятел, твой стар приятел…

«Става въпрос за генерал Нейлър».

— Той не е на същото мнение. Според него Давид е извадил огромен късмет с прашката.

«Това пък какво трябва да означава. По дяволите! Ясно! Давид и Голиат».

— Господине, аз не се опитвам да поваля Голиат. Просто искам да ме остави на мира.

— Това е била и философията на Джеферсън Дейвис по време на Гражданската война. Той не искал да разгроми Севера. Единственото му желание било Северът да остави Юга на мира. Знаеш какво е станало.

— Знам, господине.

— Има и още една възможност, Чарли — продължи Хол.

— Да се моля ли?

Хол се разсмя.

— Ще поговоря с президента и ще го накарам да му нареди да те остави на мира.

Тъй като Кастило не отговори веднага, Хол добави:

— Идеята е моя, Чарли. Не е на нашия общ приятел.

След дълга пауза Кастило отвърна:

— Не е ли по-добре да почакаме и да видим какво ще стане?

Хол не отговори направо.

— Неговата тактика е да те оплете с дребни хвалби. Вече е подел атаката. «Ти си изключителен младеж, но си безкрайно неопитен. Трябва да помъдрееш, имаш нужда от някой, който да те насочва в правия път, да те предпазва от импулсивни и необмислени постъпки». Той ще повтаря тези думи — или нещо подобно — докато един ден наистина не направиш нещо импулсивно и необмислено. И тогава президентът ще ти каже нещо от сорта: «За да не повториш грешката си, най-добре се допитай до Монт… нашия приятел». Тогава вече ще му бъдеш в кърпа вързан.

— Докато работех с вас, разчитах на необходимия наставник — отвърна Кастило. — Имах до себе си човека, който да ме насочва в правия път.

— Не е точно така, въпреки това ти благодаря.

— Значи трябва да внимавам да не върша нищо импулсивно или необмислено.

— Предложението ми няма давност, Чарли. Когато решиш, съм на разположение.

— Благодаря ви — отвърна сериозно Чарли, след това се разсмя.

— Тъй като споменахте Гражданската война, господине, искам да ви попитам, помните ли какво е казал Лий в съда на Апоматокс? «Предпочитам да срещна смъртта хиляда пъти, вместо да се предам на генерал Грант». И аз предпочитам да срещна смъртта хиляда пъти, вместо да звъня на нашия приятел.

Този път Хол се разсмя, след това каза:

— Има огромна разлика, Чарли. Ти не му звъниш, за да му предадеш оръжието си, нали?

— Не, но, от друга страна, никога не ме е бивало в игрите с прашки.

Хол отново се разсмя.

— Обаждай се, Чарли.

— Добре. Благодаря ви.

Кастило натисна вилката на телефона няколко пъти.

— Белият дом.

— Бихте ли ме свързали с посланик Монтвейл, ако обичате? Моля ви, проверете дали линията е обезопасена.

— Един момент, ако обичате.

— Обезопасената линия на директор Монтвейл. Труман Елсуърт слуша.

— Подполковник Кастило се обажда по обезопасена линия за разговор с директор Монтвейл — обяви телефонистът на Белия дом.

— Аз ще поема разговора.

«Тая няма да я бъде», помисли си Кастило.

— Господин Елсуърт?

— Как сте, подполковник? Очаквахме да позвъните.

— Моля ви да предадете едно съобщение на посланик Монтвейл от мен.

— Разбира се.

— Кажете му, ако обичате, че през следващите петнайсет минути ще бъда в посолството ни в Будапеща, ако иска, да поговори с мен.

— Не съм сигурен, че посланикът ще има възможност да позвъни през това време, подполковник.

— Не разполагам с друго време.

— Надявам се, разбирате, подполковник, че всичко, което имате да съобщите на посланика, можете да го кажете и на мен.

— Обаждам се, защото разбрах, че посланикът има съобщение за мен.

— За съобщението от Берлин ли става въпрос?

— Разбрах, че в Берлин е имало съобщение за мен, но не съм го получил. Човекът, който се обади, не пожела да ми каже какво е съдържанието, обясни ми, че за мен е оставено съобщение и мога да го прочета единствено ако отида в Берлин. Нямах време да пътувам до там. Вие можете ли да ми кажете за какво става дума?

— Аха. Вижте, подполковник, идеята беше, когато стигнете в посолството в Берлин, да се обадите по обезопасената линия на посолството.

— Добре. Ясно. Когато влязох в посолството тук, господин Франклин ми предаде подобно съобщение. Затова се обаждам. Ще бъда тук, ако посланикът има възможност — той замълча и си погледна часовника — да говори с мен през следващите петнайсет минути. Много ви благодаря, господин Елсуърт.

Кастило натисна вилката няколко пъти и съобщи:

— Прекъсвам връзката.

След това затвори.

Чарли въздъхна шумно, извади пура от куфарчето, разопакова я много внимателно, отряза единия край и много внимателно запали другия.

Опита се да изпусне димен кръг, но не успя.

«Странно. Стаята е запечатана, ако работи климатик, не го усещам. Би трябвало да успея да пусна чудесно оформен кръг.

Може би не успявате, подполковник, защото ви е нервно.

Давид очевидно успя да размаже Голиат-младши. Перна го право между очите. Само че не успя да го отнесе — просто го подметна и накара Голиат-младши да побеснее.

А когато Голиат-младши докладва на Голиат-старши какво се е случило, Голиат-старши ще побеснее двойно повече от младши.

А това със сигурност ще се случи всеки момент.

Голиат-старши, както и всички останали големи играчи в Белия дом, не би трябвало да е на повече от деветдесет секунди от най-близкия телефон — и петнайсет секунди са му достатъчни.

Много е вероятно Голиат-старши да е в едното място. Още по-вероятно е да е бил в кабинета си през всичкото време, дори в случаите, когато се е обаждал президентът.

Очевидно иска да ми докаже нещо. Затова ще ме накара да чакам.

Ако не бях затворил, когато затворих, почти съм сигурен, че Елсуърт — по сигнал, разбира се — щеше да съобщи с приповдигнат глас: „Посланикът току-що влезе“. И Голиат-старши щеше да се обади».

Кастило дръпна няколко пъти от пурата, задържа последното дръпване и много внимателно се опита да пусне кръгче.

Този път се получи.

Остана загледан в кръга, докато не стигна стената и не се разпиля.

«Мама му стара! Възможностите са две. Или Голиат-старши ще се обади, или няма да се обади.

Ако се обади, ще го накарам да чака».

Стана, стисна пурата между зъбите си, отвори вратата и излезе.

— Да отидем да прегледаме арсенала, господин Франклин — настоя Кастило.

Подобен оглед съвсем не бе по вкуса на Франклин, въпреки това той кимна примирено.

— Един етаж по-надолу. Приключихте ли тук?

— Не знам.

— Подполковник, пушенето в посолството е забранено — предупреди го вторият мъж.

«Подполковник ли каза? Ти пък откъде знаеш? Какво става тук, да не би да са пуснали разговора ми през високоговорителите, за да го чуят всички?»

— Сериозно? — отвърна Кастило и дръпна отново.

Погледна към Франклин, който се поколеба за момент, след това посочи.

— Насам, господин Кастило.

— Защо не изчакаш с този господин? — обърна се Чарли към Ото Гьорнер на английски. — Ще се върна да те взема.

Гьорнер кимна.

Оръжейната се оказа сбутана стаичка със сива метална двукрила врата, в която бяха подредени шкафове като за документи, всички заключени с катинари и резета. Кастило се зачуди какви ли секретни документи са скрити тук. И дали наистина имат разузнавателна стойност.

Франклин свали катинара от една врата.

Вътре нямаше кой знае какво, повечето оръжия бяха американско производство, от пушки «М–16» до различни пистолети, както автоматични, така и полуавтоматични. Имаше и необичайни модели, включително два руски «Макаров» и четири германски «Валтер РР».

Кастило познаваше полуавтоматичните «Макаров» и не ги харесваше. Руснаците бяха изкопирали «Валтер», когато бяха подменили своя «Токарев». Основната разлика бе огромният предпазител на Макаров, който бе удобен за пръсти в дебели ръкавици.

«Валтерите» стреляха с 9 мм «Курц», непроменени от времето, когато «Колт» ги бяха въвели под названието .380 «АСР» за версията «Колт 1911» .45 «АСР». В Щатите така и не бяха станали популярни, докато в Европа бяха доста известни.

Причината, поради която не бяха никак успешни, бе същата, поради която Кастило не ги харесваше. По никакъв начин не се доближаваха до отката на .45 «АСР».

На дъното на шкафа бяха натрупани шест кашона — един дълъг и сравнително тесен и два по-обемисти. Кастило посегна към дългия тънък, извади го и го постави върху шкафа. Първо отвори него.

Оръжието вътре бе «Ругер Мк II Съпрест».

— Точно по поръчка — въздъхна доволно той.

Франклин не споделяше ентусиазма на Кастило.

Пистолетът изглеждаше чисто нов. Чарли го огледа внимателно и реши, че му харесва.

— Ще взема този — заяви той.

— Подполковник…

«Пак се започва с този „подполковник“. Копелето гадно е подслушвало».

— Трябва ми разрешение, за да ви позволя да го вземете — измънка Франклин.

— Веднага щом прегледам какво друго има, ще позвъним на посланика — отвърна Кастило и отвори обемистата кутия.

«Пак извадих късмет».

Вътре имаше автомат «Микро Узи», най-малкият и според Кастило най-добрият от трите варианта «Узи».

Щом го видя, си припомни някои подробности:

«Узито» е наречено на името на дизайнера, подполковник Узиел Гал от израелската армия… и аз съм вече подполковник… Гал се оттеглил и се установил във Филаделфин, където почина преди няколко години… Главен инспектор Дъч Крамер от филаделфийското бюро по контратероризъм ми каза, че… Бети Шнайдер работеше за Крамер… Не, тя работеше за Франк О’Брайън в отдел «Разузнаване и организирана престъпност»… Така и не ѝ се обадих, преди да дойда тук. Изобщо не ѝ се обадих след…

Ама какво, по дяволите, ми става?

Не съм се излегнал на някой стол да зяпам в телевизора и да надигам бутилката с бира.

Ще ѝ се обадя при първа възможност и ще ѝ обясня. Веднага щом се прибера в хотела. Тя ще ме разбере“.

Той насочи вниманието си към „Узито“ и го извади от кутията. Май и то беше почти ново.

Кастило имаше богат опит с „Узи“ и в трите му варианта — „Стандарт“, „Мини“ и „Микро“. И трите стреляха с 9 мм „Лугер Парабелум“, които бяха значително по-добри от 9 мм „Курц“ .380 „АСР“.

„Узи Стандарт“ с пълен пълнител тежеше около три килограма и половина, приблизително колкото стандартната пушка „М–16“. „Мини Узи“ бе около два и половина, около триста грама по-тежък от „Кар–4“, модификация на „М–16“. „Микро“ пък беше около килограм и половина. Нямаше еквивалент при „М–16“.

Тъкмо затова „Микро“ бе сред любимите оръжия на оперативните работници. Освен това произвеждаше около 1,250 изстрела в минута, двойно повече от „Стандарт“ и с 300 повече от „Мини“. Според Кастило, да се използва „Микро“, бе, като да има в ръцете си шотгън, но съвсем не толкова обемиста и тежка.

— С риск да се повторя — обади се Кастило — точно по поръчка.

Франклин го гледаше с неудобство и продължаваше да мълчи.

— Хайде да ти вържем гащите и да се обадим на посланика.

— Да, хайде — съгласи се Франклин. — Дайте, господин Кастило, аз ще нося оръжието.

„Този да не би да си представя как хуквам нанякъде с «Узито»?“

— Много благодаря — отвърна Кастило. — Ще ми трябват и муниции. Две кутии с 9 мм „Парабелум“ и кутия .22 „Лонг Райфъл“, ако обичаш.

Франклин кимна, пъхна се в един от шкафовете и извади исканите муниции.

Дебел мъж в мокра от пот бяла риза слизаше с тежки стъпки по стълбите.

— Обаждане от Белия дом за подполковник Кастило, господин Франклин — обяви той с нескрито страхопочитание.

— Елате с мен при телефона, господин Франклин — нареди Кастило. — Ако е човекът, за когото мисля, може би няма да се наложи да безпокоим посланика.

— Подполковник Кастило е на обезопасената линия, директор Монтвейл — обяви телефонистът на Белия дом.

— Директор Монтвейл е готов за разговор с подполковника — обяви на свой ред Монтвейл.

— Добър ден, господине — поздрави Кастило.

— Радвам се, че най-сетне успях да те хвана, подполковник. Май не успяваме да се свържем.

— Така излиза, господине. Господине, преди да започнем разговора, при мен е господин Франклин…

— Кой?

— Представителят на ЦРУ, господине.

— Какво иска той?

— Необходимо ми е оръжие, господине, а той не е убеден, че може да ми го даде.

— А на теб защо ти е необходимо оръжие?

Кастило не отговори. След десет секунди, които му се сториха безкрайни, посланик Монтвейл нареди раздразнено:

— Дай да го чуя.

— Това чудо има ли микрофон? — обърна се Кастило към Франклин.

— Копчето е на стената — отвърна Франклин, направи крачка и натисна нужното копче.

— Натаниъл Франклин слуша, господине — заяви той.

— Ти знаеш ли кой съм? — попита Монтвейл.

— Да, господине. Говорихме одеве. Вие сте посланик Монтвейл, директор…

— „Да, господине“, щеше да е напълно достатъчно — прекъсна го Монтвейл. — Има два начина да разрешим въпроса с искането на подполковник Кастило. Можете да му дадете онова, което иска, а вторият вариант е да се обадя на директора на Централното разузнаване, а той да ти позвъни след няколко минути, за да ти нареди да дадеш на подполковника каквото му е необходимо. Кой от двата варианта предпочиташ?

— Нужно ми е единствено разрешение, господин посланик — отвърна Франклин.

— Много благодаря, господин Франклин. Беше ми приятно да си поговорим.

Кастило погледна Франклин, изчака го да излезе от тясната стаичка и затвори вратата след себе си.

— Елвис напусна сградата17, господин посланик — обади се отново той.

Тъкмо си каза, че е изтърсил голяма простотия, когато чу смеха на Монтвейл.

— Нали ти казах, Чарли, че ще ти бъда от полза. Ако трябваше да звъня на Джон Пауъл, той щеше да разпитва защо ти е нужно оръжие.

— Нали ви казах, че ще дойда в Будапеща, за да се опитам да измоля източника си да ме освободи от обещанието да не показвам на никого онова, което ми е дал. Когато пристигнах, се оказа, че е направен опит да бъде отвлечен. Искам да го опазя жив. Не мога да направя нищо без оръжие.

— Мислиш ли, че ще успееш да го опазиш?

— Вече успях да си осигуря помощ. Местна помощ.

— Колко време ще отнеме тази работа? Да накараш източника да те освободи — или да откаже да те освободи — от въпросното обещание?

— Няколко дни, предполагам.

— Искаш ли да наредя на господин Франклин да ти помогне за охраната на човека?

— Така само ще привлечем нежелано внимание. Въпреки това ви благодаря.

— Ако решиш нещо друго, веднага ми звънни.

— Слушам, господине. Ще ви позвъня, господине. Много ви благодаря.

— Разкажи ми за гърмящите куфарчета в Пенсилвания.

— Казах на майор Милър да ви разкаже всичко. Не ви ли каза?

— Май според него ядрено устройство, скрито в куфарче, е едно нищо.

— Господине, той си мисли, че това е в сферата на фантазиите. По същия начин е реагирал и шефът на отдел „Контратероризъм“ от полицейското управление във Филаделфия. Не че омаловажават заплахата.

— Ти обаче си изпратил хора да разнищят въпроса — предизвика го Монтвейл.

— Изпратих ги, за да разберат откъде ААЛГ са намерили пари, за да купят ферма…

— Кой?

— ААЛГ. Така полицаите във Фили наричат братята мюсюлмани от джамията „Ари-Тег“. Съкращението означава „Афроамериканци луди глави“.

— Това не само че е изключително неиздържано в политически аспект, ами доколкото си спомням, същите тези луди глави бяха замесени в кражбата на „727“.

— Така е, господине, наистина бяха замесени и тъкмо затова ченгетата във Фили и Тайните служби — аз се обърнах за съдействие към Тайните служби — ги държат под око. Искам да разбера каква е била връзката им с хората, които откраднаха „727“. По-точно казано каква е връзката им.

— И си решил, че ще проучиш въпроса по-добре от ФБР, така ли?

— Според мен, господине, агентът на Тайните служби, когото изпратих там — той е прекарал няколко години в джамията под прикритие — ще се справи. Да, господине, според мен, ако се намеси ФБР, те ще разберат, че някой ги следи. Надявам се, не смятате, че трябва да намесим и ФБР.

— Ти наясно ли си в какво положение ме поставяш, Кастило? Ако се окаже, че в тази работа има нещо, и се разбере, че съм знаел и не съм казал на ФБР…

— Точно от това се страхувах, когато сключихме сделката, господине. Ако не си бяхме стиснали ръцете, сега нямаше да съм ви казал и нямаше изобщо да има проблем.

Последва кратко мълчание, преди Монтвейл да отговори.

— От друга страна, Чарли, ако не се бяхме разбрали, щеше да се наложи да пътуваш с влак до Будапеща, а не да се возиш на въздушно такси и онзи, какво му беше там името, нямаше да ти даде оръжие, нали така?

— Добре, господине. Съгласих се.

— Така. Чакай да помисля. Няма да намесвам ФБР…

— Много ви благодаря. В момента те само ще се пречкат…

— Няма да ги намесвам засега. Ако преценя, че е време да научат, ще ти кажа първо на теб, след това ще им дам сведения.

— Слушам, господине. Благодаря ви.

— Искам да говоря с ченгето, което работи под прикритие в джамията. Колкото по-бързо уредиш този разговор, толкова по-добре. Ще бъде ли проблем?

— Не, господине. Щом се върна във Вашингтон, ще накарам Милър да уреди среща.

— Става. Пожелавам ти успех с източника. Дръж ме в течение.

— Слушам, господине — отвърна Чарли, въпреки че предполагаше, че Монтвейл е затворил, преди да чуе последните две думи.

— Белият дом. Приключихте ли разговора?

— Бихте ли ме свързали с майор Милър във Вътрешна… в моя офис, ако обичате. На обезопасена линия.

— Обезопасената линия на подполковник Кастило — прозвуча гласът на Милър след малко.

— Разумно ли е да казваш подполковник? — засече го вместо поздрав Кастило.

— Не знам колко е разумно, но трябва да ти призная, че е малко унизително. А и вече не е тайна за никого. Кой ли не се обади, за да разбере дали е истина, или поредният шантав слух.

— Мама му стара.

— Какво да направя за вас, подполковник?

— Току-що казах на Монтвейл, че ще му уредиш среща с Джак Бритън в мига, в който Джак се върне във Вашингтон. Затова трябва да се свържеш с Джак и да го предупредиш да не припарва до Вашингтон, преди да съм се върнал.

— Ясно. А това кога ще стане?

— Вдругиден — стига Джейк да пристигне утре сутринта с „Гълфстрийма“ — след това заминавам за Буенос Айрес. Обади се на Алекс Дарби в посолството и му кажи, че ще ми трябва безопасна квартира — онази, която той използва, е супер, но и друго ще ми свърши работа — за да настаня важен свидетел. И да осигури охрана. Ще ми трябва и черен автомобил. Всъщност ще ми трябват два.

— Важният свидетел има ли си име?

— Не питай. Кажи още на Дарби да намери Юнг и да го покрие в квартирата.

— Юнг се опита да се свърже с теб.

— Какво иска?

— Да ти съобщи, че посланикът в Монтевидео е убеден, че Лоримър е наркотрафикант.

— Направо върхът.

— И аз така казах. Не само това, ами посланикът в Уругвай иска Юнг да предаде това на държавния секретар, по възможност като поверителна информация. Какво да му кажа по този въпрос?

— Кажи му, че може да задържи поверителната информация, докато се видя с него.

— Дадено. Нещо друго?

— Щом организирам всичко в Буенос Айрес — ще ми отнеме може би ден или два максимум — се прибирам.

— Това ли е всичко?

— Не се сещам за друго. Как ти е кракът?

— Оправя се. Боли само през деветдесет процента от времето. Пази си гърба, приятел.