Ловците

ЕДНО

16 Етаж, 1568 „Авенидл Арибеньос“

„Белграно“, Буенос Айрес, Аржентина

19:40, 8 Август 2005

Когато Пол Сиено отвори металната врата на апартамента, за да влязат Кастило и El Coronel Алфредо Мунц, бивш шеф на ДРУ, Кастило забеляза, че холът е пълен с хора. Ерик Кочиан се бе настанил на кафяв кожен фотьойл, вдигнал крака на близката отоманка. В едната ръка стискаше чаша вино, а в другата — пура.

„Кралят е своя замък“, помисли си с усмивка Кастило.

На масичката бяха поставени плата със сирене и шунка, бутилки вино и бира и чаши. Шандор Тор се бе настанил до Сузана Сиено на едно от канапетата. Старши сержант Джон Дейвидсън и полковник Джейк Торине седяха на другото. Ефрейтор Лестър Брадли се бе свил между тях. Фернандо Лопес се бе отпуснал на кресло, очевидно донесено от другаде.

Всички погледнаха Кастило и Мунц.

Кастило си каза: „Дейвидсън се пита кой ли е Мунц и какво търси тук. По всяка вероятност госпожа Сиено знае и едва сдържа любопитството си защо е тук.

Останалите — включително Джон, госпожа Сиено, дори Ерик Кочиан — ме гледат, очевидно решили, че е влязъл Джеймс Бонд, готов да отговори на всичките им въпроси.

Истината е, че щом се наставят в безопасната квартира в «Майерлинг», а семейството на Мунц премине в Уругвай и се качи на «Гълфстрийма», нямам представа накъде да поема и с какво да се захвана. Тъй като нямам никаква представа кои са лошите, нито дори за кого работят, как, по дяволите, да ги намеря. Аз съм офицер от армията, не съм скапаният Шерлок Холмс“.

— Май ще ни трябват още столове — отбеляза Пол Сиено и стана, за да донесе.

Макс, който досега лежеше в краката на Кочиан, се надигна и завъртя късата си опашка като ротор на хеликоптер, заситни бързо към Кастило, очевидно очарован да го види.

Кастило се наведе и погали Макс зад ушите.

— Докато не започна да се държи така с подполковник Кастило — заяви Кочиан, — бях убеден, че Макс умее отлично да преценява хората.

След тази забележка се понесе сподавен смях, точно както бе очаквал Кочиан.

— Ерик — обърна се към него Чарли на унгарски, — би ли поздравил, по възможност любезно, Oberst Мунц.

Кочиан отвърна на немски.

— Тъй като не говоря нито дума испански, как предлагаш да го направя?

Госпожа Сиено се усмихна. Бе очевидно, че много харесва стареца.

— Пробвай на немски — предложи Чарли.

— Guten Abend, Herr Oberst — поздрави Кочиан.

— Guten Abden, Herr Kocian — отвърна Мунц.

— Вие сте от Хесе — продължи на немски Кочиан. Думите му прозвучаха като обвинение.

— Аржентинец съм — премина Мунц на английски. — Родителите ми бяха от Хесе.

— Карл, защо не ми каза, че Herr Oberst говори английски? — попита Кочиан.

— Не си ме питал — отвърна Кастило, след това и той премина на английски. — Джон, това е полковник Алфредо Мунц. Кенсингтън извади куршума от рамото му след операцията в имението.

Дейвидсън кимна.

— Алфредо, двамата с Джон сме били заедно на много места…

Кастило усети как някой подръпва крачола му. Обърна се и видя, че Макс е захапал панталона. Кучето го пусна, седна и вдигна лапа към него.

— Според мен приятелят ти се опитва да намекне, че има естествени нужди, Чарли — заяви доволно Торине.

— Какво?

— Очевидно те е чакал — продължи Торине. — Даде да се разбере — по зъбатия начин — че не желае да излезе с никого от нас.

— Аз с удоволствие щях да го изведа, Карл — обади се Кочиан. — Само че ти си забранил.

— Какво?

— Ако знаех, че ще бъда затворник, Карлхен — продължи Кочиан, — нямаше да мръдна от Будапеща.

— Прости ми, че се опитвам да те опазя жив, Ерик — сопна се на немски Кастило.

Макс вече чакаше пред вратата, обърнал глава към Чарли.

Кастило се обърна към Шандор Тор и попита на унгарски:

— Да имаш каишка?

Тор се протегна към износено кожено куфарче отстрани на стола и извади верига.

„Защо си мислех, че в това куфарче има и «Узи»“?

— Добре, Макс — каза Кастило. — Идвам.

— Имаш ли нужда от компания, подполковник? — попита Дейвидсън.

— Все някак ще успея да се справя с едно пикаещо куче — сопна се Кастило.

След кратко неловко мълчание Сиено се обади:

— Като излезеш от сградата, завий надясно, подполковник. След една пресечка има парк.

— Благодаря, Пол — кимна Чарли. — Извинявай, че ти се сопнах, Джон. Нещо съм се скапал. — Усети, че не се е съобразил с присъстващата дама, и добави: — Извинете ме, госпожо Сиено. Извинението си остава същото.

— Не ставай глупав — махна с ръка тя. — Нали ти казах да ме наричаш Сузана.

— Връщам се веднага — обеща Чарли.

— Зависи от Макс, разбира се — напомни му Кочиан.

Макс повлече Кастило през фоайето, после по тротоара към първото дърво от лявата им страна, в посока, обратна на парка, за който спомена Сиено.

— Ти решаваш, Макс — измърмори Кастило. — Не ми оставяш никакъв избор.

Скоро стана ясно, че Макс е имал огромна нужда да излезе.

— Сега вече можем ли да отидем в парка? — попита Кастило на унгарски, когато кучето най-сетне приключи.

Макс погледна Кастило, обмисли въпроса, след това го повлече още по-далече от парка.

Сградата до „Арибенъос“ 1568 бе ярко осветена. Улицата по-нататък тънеше в мрак, тъй като сградите не бяха толкова светли, а уличното осветление не работеше.

Макс спираше да подуши всяко дърво чак до близката пресечка, повлече го от другата страна, после пресякоха „Арибенъос“ и той започна да души дърветата там. Когато спря на третото дърво, се чу прищракване и блесна светлина от прожектора монтиран на стара къща.

„Значи се включват от сензори за движение? Защо не? Така е по-евтино, отколкото да светят през цялата нощ“.

След това забеляза бронзовата табела на стената на старата къща. Тук бе Посолството на Демократична република Куба.

— Мама му стара!

„Не съм наясно с охраната на дипломатическите мисии на кубинците, но ми се струва логично, че след като са инсталирали прожектори, които се активират при движение, за да виждат кой се мотае пред посолството им, значи имат и камери“.

Погледна Макс, който очевидно бе приел възклицанието на Кастило като команда и бе решил, че това е най-подходящият момент да свърши всичко, заради което е излязъл.

„Макс няма да помръдне, докато не свърши! Образите ни вече са увековечени и екипът по сигурността ги оглежда. Поздравления, инспектор Клузо, пак прецака работата! Мама му стара!“

Подполковник К. Г. Кастило от американската армия се обърна към кубинското посолство, постави дясната ръка на корема си, поклони се ниско и заяви:

— Да ти го начукам, Фидел!

ДВЕ

— Направихте хубава дълга разходка, нали? — попита Ерик Кочиан, когато Макс се върна в хола на Сиено.

Макс припна към Кочиан, подаде му лапа, остави се да го погалят по главата и легна в краката на стопанина си.

— Сега кубинците разполагат със снимка как Макс оставя внушителна купчинка на тротоара им, докато аз ръкоплясках.

— Какво?

— Затова, подполковник — отвърна Сиено, докато успешно сдържаше смеха си, — ти предложих да отидеш в парка.

— Макс предпочете обратната посока — обясни Кастило, след това добави: — Дали ще ме разпознаят?

Сиено се замисли, преди да отговори.

— Някой проследи ли те?

— Май не. Върнах се по… — Той замълча. — От посолството се спуснах по хълма, завих наляво и се върнах оттам. Не забелязах някой да ме следи.

— Значи няма страшно. Да се надяваме, че ще решат, че си подпийнал аржентинец.

— Да — отвърна Чарли. — Дано.

Огледа стаята.

— Нещо да се е случило, докато бяхме навън?

— Обади се посланик Силвио — обясни Торине. — Помоли да ти предадем, че посланик Макгрори се е обадил, за да му съобщи, че Артигас е бил преместен в Буенос Айрес. Кой е този Артигас?

— Агент от ФБР. Занимавал се е с прането на пари в Монтевидео. Умен е. Досетил се е какво е станало в имението на Лоримър сам, затова реших че най-безболезненият начин да му затворим устата е, като го включим в ЗОО.

Торине кимна.

— Алекс Дарби не се ли е обаждал? — попита Кастило. — Или някой друг.

— Алекс Дарби звъня три или четири пъти — отвърна Сиено. — Последно преди половин час. Очакваше и собственикът, и escribano, и адвокатът да пристигнат след няколко минути.

— Я ми обясни по-подробно — помоли Чарли.

— Едно от най-интересните изисквания на аржентинските закони е, когато подписваш договор — като например договор за наем на къща в „Майерлинг“ — да присъства и escribano — нещо като нотариус, който чете на глас целия документ ред по ред. Работата на адвоката е да обясни на присъстващите каквото има неясно по договора.

— Същото се прави и в Мексико, гринго — подхвърли Фернандо Лопес.

— Господин Дарби каза, че Кенсингтън е подготвил радиото, че няма да му е необходим повече от час, за да подпише договора — стига всички да се явят — и иска да му позвъниш и да му кажеш дали ще се преместите тази вечер.

— Има ли чаршафи, одеяла и каквото там трябва? — попита Кастило. — Ами храна?

— Не знам за чаршафите и одеялата — отвърна Сиено. — Храна със сигурност няма да има. Освен това аржентинците имат още един доста интересен обичай. Когато се местят някъде, си носят крушки.

— Браво! — възкликна Кастило.

— В Пилар има супермаркет „Джъмбо“ и там ще купим всичко, което ни трябва — обясни Сузана Сиено.

— Ако отидеш на пазар, кой ще наблюдава кубинското посолство?

— По-голямата част от техниката тук се задейства автоматично. Пол ще остане. Нали?

— Няма проблем. Би ли свършила тази работа?

— Разбира се.

— Лестър ще дойде с теб — разпореди се Кастило. — Отивайте в Пилар, купете необходимото от „Джъмбо“, но не тръгвайте за „Майерлинг“, преди да се чуя с Дарби и той да потвърди, че договорът е подписан и останалите са си тръгнали.

— Нашата кола ли да използвам? — попита тя.

— С дипломатически номера ли е?

— Имаме една с обикновени и една с дипломатически.

— Вземете с обикновените номера — реши Кастило.

Тя кимна.

— Ще се намери ли оръжие за Лестър?

По лицата и на Сиено, и на съпругата му се изписа удивление.

Дейвидсън се изкиска.

— Носи му се славата — обясни той. — Момчето е най-страхотният стрелец, който някога съм виждал.

Ефрейтор Брадли, застанал мирно, се изчерви.

— Господин Дарби — започна Сиено и посочи огромния сак, който Кастило го бе видял да сваля от „Черокито“, преди да се качи в апартамента — нямаше представа какво ще предпочетеш, затова е донесъл две „М–16“, пушка помпа, два „Глока“ и два „Колта“, модел „1911А1“ .45.

— Ти избирай, ефрейтор Брадли — каза Кастило.

— Предвид обстоятелствата, господине, поне както аз ги разбирам — започна Брадли — и значително по-добрата балистика на .45 АСР в сравнение с 9 мм, ако позволите, ще взема една от „М–16“ и „1911А1“.

— Дадено — кимна Кастило.

Сиено се усмихна.

— Виждам, че си от хората, ефрейтор, които нямат особено високо мнение за 9 мм.

— Така е, господине. Има неоспорими доказателства, че не са толкова добри колкото .45 АСР — заяви Брадли убедено. — Затова, едно време изваденият от употреба модел „1911А1“ бе обявен за стандартен от военноморската пехота, и ако не се лъжа, от „Специални операции“.

— Така да бъде, стрелче — усмихна се Дейвидсън на Сиено. — Да имаш към ефрейтора някакви други въпроси за качествата на оръжията, Пол?

— Няма да е зле да увием „М–16“ в някакво одеяло — предложи Сузана, без да крие усмивката си, и излезе от хола.

Чу се звън на метал.

Кастило видя, че Брадли е седнал на пода пред сака с оръжията. Вече бе започнал да разглобява избрания пистолет „1911А1“, за да го провери. Бе изпуснал една част и бързо я грабна от пода.

„Господи, колко е бърз“.

— Залагам двайсетачка, че стрелчето може да разглоби това оръжие по-бързо от всички присъстващи — заяви с възхищение Джон Дейвидсън. — При цялото ми уважение, подполковник, по-бързо и от вас, нищо че командвате цялата операция.

— Няма нужда от залози — отвърна Кастило.

Ефрейтор Брадли с нищо не показа, че е чул, но вратът и бузите му поруменяха.

Дейвидсън поклати глава с възхищение.

Деветдесет секунди след като госпожа Сузана Сиено и ефрейтор Лестър Брадли тръгнаха от апартамента, мобилният на Кастило започна да вибрира.

„Още не съм заредил проклетия апарат!“

— Holal

— Карлос?

— Si.

— Нашите приятели Рикардо и Антонио току-що тръгнаха за спирката с документите, от които се интересуваше Алфредо.

Кастило позна гласа на посланик Силвио. Трябваше му секунда, за да се сети, че Антонио е Тони Сантини.

— Ако изпуснат автобуса, Антонио каза, че ще ни звънне и на двамата.

— Да се надяваме, че ще го хванат. Благодаря, че ми казахте.

— Ще се чуем по-късно.

Кастило затвори и погледна Мунц.

— Обади се посланик Силвио. Паспортите с визите пътуват от резиденцията към ферибота. Зареди мобилния.

Мунц кимна, без да каже и дума.

— „Паспортите с визите пътуват от резиденцията към ферибота. Зареди мобилния“. — повтори Джейк Торине. — Имам ли достъп до тази строго секретна информация?

— Разбира се. Батерията ми ще падне всеки момент — обясни Чарли. — За да не забравя, го казах на глас.

Торине се усмихна и поклати глава.

— В банята има зареждачка — обясни Сиено. — Това нали е един от телефоните на господин Дарби?

Кастило кимна.

— Благодаря.

— Гринго, ти кога смяташ да ни кажеш какво става? — попита Фернандо. — Досега се правех на любезен, затова не попитах.

— Добре — отвърна Чарли.

Фернандо му показа среден пръст.

Сиено се върна със зареждачка и след като размести някои от столовете, успя да стигне до електрически контакт.

— Добре — повтори Кастило. — Работата е там, че семейството на полковник Мунц — съпругата и двете му дъщери тийнейджърки — заминават за Щатите. Той се притеснява — има основание — за безопасността им. Посланик Силвио им уреди визите. Обади ми се да каже, че Солес е взел паспортите от посолството и ги носи на Артигас, който ги чака на терминала на ферибота. В момента са в „Юнисентър“, където Юнг не откъсва очи от тях. Ще се качат на ферибота за Монтевидео. Артигас им е купил билети, те ще излязат от страната с личните си карти, не с паспортите. Юнг и Артигас ще ги наглеждат, докато са на ферибота, а след това ще ги закарат в хотел „Белмонт Хаус“ в Караско, недалече от летището, и ще останат с тях.

— Веднага щом утре оправим безопасната квартира, ще закараме „Гълфстрийма“ в Монтевидео. Докато полковник Торине чака сведенията за времето и да му подпечатат летателния план, Юнг и Артигас ще ги доведат на летището, ще минат през уругвайската митница и тръгваме за Щатите.

— Къде в Щатите?

— Първо в Сан Антонио — отвърна Кастило. — За да оставим Фернандо.

— Не можем да летим директно — обясни Торине. — От Монтевидео са седем хиляди и двеста, може би седем хиляди и триста километра. Къде ще презаредим?

— Какво ще кажеш за Кито, Еквадор? — предложи Кастило.

— Става. На четири хиляди километра е, а после ще ни останат около три и малко и Сан Антонио.

— Докато ни няма, Артигас ще дойде тук и ще го заведете в квартирата. Юнг ще придружи тленните останки на Лоримър на полета до Маями — утре вечер към девет и нещо — след това заминава за Ню Орлийнс.

— А ти къде точно отиваш? — попита Фернандо. — Във Вашингтон ли? Можеш да ме оставиш в Маями. Не е нужно да спираш в Сан Антонио специално заради мен.

Кастило погледна братовчед си. „Знаех си аз, че този момент ще настъпи“.

— Сан Антонио ни е на път — обясни той. — Семейството на полковник Мунц ще остане в ранчото.

Чарли забеляза, че изненадата по лицето на Фернандо бързо бе изместена от гняв.

„Дали не е възмущение?“

— Предполагам, Карлос, че си въвлякъл и Abuela в тази работа.

„Възмущение. Няма спор. Нарича ме Карлос единствено когато е ядосан или възмутен от нещо, което съм направил“.

— Говорих с нея преди около час. Казах ѝ, че ще проведа една среща, затова я помолих да не ходи.

Фернандо не отговори.

— Пистата не се вижда от пътя — продължи да обяснява Чарли. — Никой няма да разбере, че става нещо необичайно. Освен това ще ни чакат агенти от Тайните служби.

Фернандо го погледна вбесен, но премълча.

— А когато се върнеш, не трябва да позволяваш на никого да припарва до ранчото.

— И колко време ще продължи това? — попита с леден глас Фернандо.

— Колкото се налага — отвърна Кастило. — Фернандо, нямаме представа кои са тези хора, но предполагаме, че имат достъп до данните от кредитните карти, хотелските регистри, всичко. Господи, Хауърд Кенеди дори знае къде се намирам, когато използвам мобилния си телефон! В мига, в който някой от семейство Мунц използва кредитна карта, за да се регистрира в хотел, мръсниците ще научат. В ранчото няма да им се налага да използват кредитни карти. Когато искат да говорят с полковник Мунц, ще ги свързват момчетата от Тайните служби или ще използват радиото на „Делта Форс“. Никой няма да ги открие, защото ще бъдат невидими. Ако предложиш по-подходящо място, готов съм да те изслушам.

Фернандо поклати глава и вдигна примирено ръце.

— Тази работа никак не ми харесва, Карлос.

Кастило погледна часовника.

— Сега е осем и единайсет — каза той. — Ако всичко мине по план, ще се случи следното: през следващите няколко минути ще звънне Солес, за да каже, че се е срещнал с Артигас на терминала на ферибота. След това — предполагам към осем и половина — ще позвъни Юнг, за да съобщи, че сеньора Мунц и момичетата са взели такси от „Юнисентър“ и пътуват към терминала. Четирийсет и пет минути по-късно — към девет и петнайсет — би трябвало да позвъни Артигас, за да ни успокои, че са пристигнали живи и здрави и се качват на ферибота. Петнайсет минути по-късно някой от тях ще звънне, за да каже, че фериботът е отплавал. А приблизително три и половина часа по-късно Юнг или Артигас ще ни кажат, че са вече в Монтевидео и пътуват към хотел „Белмонт Хаус“ в Караско. Тогава вече можем да си легнем, без да се притесняваме за нищо.

— А къде ще си легнем, Чарли? — попита Торине.

— Ти, аз и Фернандо отиваме във „Фор Сийзънс“. Няма начин да вземем Макс там, Ерик, което означава, че вие с Шандор оставате тук.

— Има само една стая, предвидена за гости — поясни Сиено. — Поне е с две двойни легла.

— Макс е бил в най-добрите хотели в Европа — заяви предизвикателно Кочиан.

— Сигурен съм, че много хора са забелязали този факт — отвърна спокойно Кастило. — Въпросът не подлежи на обсъждане.

— А какво ще ям? — попита Кочиан.

— Точно за това мислех — отвърна Чарли. — Очевидно е, че не можем да отидем на ресторант. Какво ще кажете да поръчаме храна? Как се казваше онова заведение до посолството?

— „Рио Алба“ — напомни му Сиено.

— Какво ще кажете да им позвъним, след като Сантини се обади, и да им поръчаме дванайсет lomo със салата, papas Provenzal и да накараме Сантини и Солес да ги донесат, когато идват насам? Почти на път им е.

— Става — съгласи се Торине.

— Lomo — повтори, Кочиан, без да крие недоволството си. След това добави на унгарски: — Предполагам, това е някое местно ястие. И какви са тези papas provenzal?

— А, да, поискай кокали за Макс — продължи Кастило, без да му обръща внимание. — И две бутилки вино.

— Виното в тази страна става ли за пиене? — попита Кочиан.

— Ще го одобрите, господин Кочиан — отвърна Сиено на унгарски. — А говеждото е най-доброто на света. Lomo е филе миньон. В „Рио Алба“ са по половин килограм. Papas Provenzal са пържени картофи с магданоз и така нататък.

— Ти защо не си ми казал досега, че говориш унгарски? — попита Кочиан.

— Мислех, че всички знаят — отвърна сериозно Сиено. — Поне подполковникът знае.

Кочиан забеляза усмивката на Шандор Тор.

— Смешно ли ти се струва, Шандор? — попита Кочиан.

— Май на всички им е смешно, господин Кочиан — отвърна Тор.

Мобилният на Кастило започна да вибрира.

— Hola?

— Току-що предадох документите на Артигас — заяви направо Тони Сантини. — Да останем ли, докато автобусът тръгне?

— Няма нужда, Тони — отвърна след малко Кастило. — Страх ме е да не те познае някой. Когато Юнг пристигне, веднага ще проличи, че не е аржентинец. За Солес и Артигас няма проблем. Затова предай на Солес да остане, а след това да вземе такси.

— Мислех да дам на Артигас моята кола — отвърна Сантини. — Така ще се чувства по-спокоен. Освен това е кола на посолството, има радио, сиди и няма да има проблем…

— Става.

— Да поръчаш нещо друго?

— Вземи такси до „Рио Алба“ и ни донеси вечерята — нареди Кастило. — Пол сега ще поръча.

— Това май е една от гениалните ти идеи, Чарли.

— Според Наполеон стомахът тласка армията напред. Учудвам се, че не го знаеш.

Сантини се разсмя.

— Кажи на Пол да ми поръча голямо bife chorizo — помоли Сантини и затвори.

Сиено се свърза с „Рио Алба“ и даде поръчката.

— Сега ни остава единствено да чакаме, нали? — попита Торине, след като Сиено затвори.

— За да не заспите, докато чакаме — реши Кастило, — предлагам да поговорим за атомните бомби, дето се побират в куфарче.

Торине го погледна озадачен.

— Защо ми се струва, че говориш сериозно?

— Защото наистина говоря сериозно — потвърди Кастило.

— Каква е тази работа?

— Джак Бритън чул от ченге под прикритие, че същите хора, които били отговорни за кражбата на „727“, купили ферма извън Филаделфия. На територията ѝ имало железодобивна мина. Там складирали храна, за да имат запаси, когато дойдело времето някой да взриви атомна бомба в куфарче във Филаделфия.

— Източникът на Бритън сигурен ли е? — попита намръщен Торине. — Това ми се струва доста шантаво, Чарли.

— Знам, но не можем да го пренебрегнем.

— Бритън вярва ли? — попита Фернандо.

— Според Бритън не бива да подминаваме този въпрос — отвърна Кастило. — В момента той е там и души заедно с хора от Тайните служби и разни ченгета, които познава. От ранчото ще отида там, след това ще тръгна за Вашингтон. Да поговорим за атомните бомби. Вас ви учат на тези неща, нали, Джейк?

— На млади години пилотирах „В–29“ — започна да разказва Торине. — Вече не помня точно колко курса по ядрена физика съм изкарал, но съм сигурен, че нито една ядрена бомба не може да се побере в куфарче.

— В куфарче — не, но в куфар — обади се спокойно Сиено — като нищо. В Агенцията има хора, които разправят, че агент на име Сунев…

— Кой? — прекъсна го Кастило.

— Сунев — повтори Сиено. — Руски дезертьор. Забравих му първото име, може и никога да не съм го знаел.

— Да не би да става въпрос за полковник Пьотр Сунев от КГБ? — намеси се учтиво Кочиан.

— Същият — потвърди Сиено.

— Чувал ли си за този тип, Ерик? — попита Кастило.

— Попадах на името му няколко пъти. Той е приятел на твоя добър приятел господин Певснер.

— Искам да ми разкажеш, Ерик, но нека първо разбера какво разправят в Агенцията.

— Сунев е давал показания пред комитет, сформиран от Конгреса — гледал съм записите поне десет пъти; беше с черна торба на главата, за да не може никой да го познае. Това беше преди пет, може би преди шест години. Той каза, че през Студената война получил назначение — бил шпионин в съветската мисия в ООН — да открие места в страната, където могат да се спуснат оръжия, включително САБД и необходимата комуникационна екипировка, с която да бъдат задействани. От отговорите му не стана ясно дали са спуснати или не.

— Агенцията повярва ли му? — попита Торине.

— Какво е САБД? — прекъсна ги Фернандо.

— Куфарче с ядрено устройство — уточни Сиено. — Руснаците ги наричат специални атомни боеприпаси за диверсии.

— Добре, да се върнем на основното — предложи Кастило. — Как изглежда САБД?

— „Ри–239“ прилича на куфарче — обясни Сиено. — Малко куфарче, но по-голямо от онези, които хората използват всеки ден. — Показа с ръце и продължи: — Има още едно — забравих номенклатурата — то е разделено на две части, всяко е колкото чекмедже. Може да произведе взрив от десет до двайсет килотона. Малката е с мощ три до пет килотона.

— Значи агенцията вярва, че той е скрил оръжието в Щатите, така ли? — попита Торине.

— Не е казал, че ги е скрил, полковник — поправи го Сиено. — Хлъзгав е като риба. Каза само, че му е било поръчано да намери подходящи места, където да бъдат спуснати. Някои хора в Агенцията му вярват.

— А някой вярва ли, че бомбите са скрити в Щатите? — попита Кастило.

— Има и такива — потвърди Сиено.

— Той къде е сега? — попита Кастило. — Много ми се иска да си поговоря с него.

— Най-вероятно в Москва — отвърна Сиено. — Агенцията му направи нова самоличност — той стана латвиец, преподаваше източноевропейска история в „Гринел“, докато един хубав пролетен ден през 2000 година изчезна заедно със семейството си.

— Изчезнал ли? — възкликна Кастило. — Не е ли бил под наблюдение?

— Очевидно не са били достатъчно внимателни — сви рамене Сиено.

— Може би — намеси се Кочиан, — когато е разбрал, че любимият му приятел Владимир се кани да стане президент на Русия, е бил така завладян от носталгия по старата си родина, че е трябвало да си тръгне незабавно.

— Двамата с Путин познавали ли са се? — попита Чарли.

Кочиан кимна.

— Двамата са били изпратени от КГБ в Дрезден. А Путин положи президентски клетви на 7 май 2000.

— Какво друго знаеш за този тип, Ерик? — продължи да разпитва Чарли.

— Какво да знам? Не знам достатъчно, че да отпечатам и ред. Знам обаче, че полковник Сунев — не под това име, разбира се — е бил в Париж, Виена, Будапеща и Багдад и на някои други места, и то след като е изчезнал, както каза господин Сиено. Допреди шест месеца добре е поскитал. Освен това знам, че се е познавал с господин Лоримър, дипломат от ООН, което, поне според мен, е наистина впечатляващ факт. Освен това — вече ви казах — е пръв приятел с Певснер.

— А защо му е било да се мотае в Щатите и да дава показания пред комитет, сформиран от Конгреса?

— Аз съм прост журналист, не ме бъркай с разузнавач — сопна се Кочиан, — но според мен на това му се вика „дезинформация“.

— Защо е било необходимо да подава тази дезинформация, Ерик?

— Както сам ще си спомниш, Карлхен, по онова време се ширеха страхове да не би съветското оръжие да попадне в ръцете на когото не трябва. Какво щеше да стане, ако някой откраднеше ядрените оръжия от хранилището, защото нямаше откъде да се вземат пари, за да се плати на охраната?

— И аз го помня този период — потвърди Торине. — Страшничко беше.

— Не го приемай лично, полковник, но ако не беше толкова опасно, американските прояви на наивност щяха да ми се сторят безкрайно смешни — засече го Кочиан.

— Стига, Ерик! — сряза го Кастило.

Кочиан поклати глава и продължи:

— Изчезването на бившите съветски, вече руски, ядрени оръжия можеше да се предотврати, ако Щатите се бръкнеха за пари — аз доста опростявам нещата — за да се плаща на охрана. Доколкото знам, са им били предоставени няколко милиарда долара за целта.

— За да убеди вашия Конгрес, че наистина е надвиснала сериозна опасност, руският дезертьор — по всяка вероятност Сунев е един от поне двайсет човека — „побягва“ в Щатите и „изпява“ всичко. Русия вече не е враг. Русия е приятелски настроена държава. Врагът са мюсюлманите. Те като нищо могат да взривят откраднатата ядрена бомба…

— Или да я купят с пари от наркотрафик — подхвърли саркастично Сиено.

— Точно така — потвърди Кочиан.

— Какво? — учуди се Чарли.

Сиено обясни:

— Чуваше се — бяха доста упорити слухове, — че руската мафия е купила няколко ядрени бомби от бившия контингент на КГБ в Чечня. Или че са купили мълчаливото съгласие на КГБ, зависи кой ти разказва, за да може мафията да ги открадне и да ги продаде на Бин Ладен за трийсет милиона долара в брой и два тона чист хероин от лабораториите в Афганистан… на стойност седемстотин милиона на улицата.

— Вие вярвате ли на тези приказки, господин Сиено? — попита Кочиан.

— Имал съм доста неприятности в тази връзка — призна колебливо Сиено след малко.

— Защо? — полюбопитства Кочиан.

Сиено внимателно подбра думите си.

— Нали знаете какво е казал бившият директор на ЦРУ, Джордж Тенет, за чистката в КГБ, когато Съветският съюз се разпадна? Било показно разсъбличане, което да убеди зяпачите.

— Не знаех — отвърна Кочиан. — Струва ми се, че бившият шеф на ЦРУ е прав поне за едно.

Кастило го погледна вбесен. Сиено не му обърна никакво внимание.

— Единственото, което са направили, е да променят името от Комитет Государственной Безопасности на Федералная Служба Безопасности — отвърна с горчивина Сиено.

Кастило си помисли: „Руското му произношение бе почти съвършено“.

— И да сложат господин Путин начело на парада ли? — попита невинно Кочиан. — Така че всичко да тръгне както преди.

Кастило попита на руски:

— Добър ли е руският ти, Пол?

— Не колкото твоя, полковник, но не е зле — отвърна Сиено също на руски.

— И как стана така, че симпатично италианче като теб, което говори руски като московчанин, подслушва кубинците в Аржентина?

— Броя дните до пенсия — отвърна Сиено.

— Да не би да си бил лошо момче в Москва? — любопитстваше Кастило.

Сиено се поколеба, преди да отговори.

— Не бях точно лошо момче — призна той. — Бях една от основните причини Тенет да каже онези думи. А между мен и директора имаше доста хора, които не искаха да чуват повече приказки от мен. Затова ме върнаха в Ленгли и ми казаха — намекнаха, аз трябваше да се досетя сам, за да могат те да отрекат — че имам два пътя пред себе си. Първи вариант — да замина за Буенос Айрес, а те ще уредят Сузана да дойде с мен и да получава заплата, а ако си държа устата затворена, мога да спестя доста пари за времето, когато се пенсионирам. Вторият вариант бе да остана във Вашингтон и да се разприказвам, което щеше да е основателна причина за уволнение. Щях да си изгубя и пенсията, и репутацията.

— Господи! — възкликна Торине.

— Тъй като съм най-обикновен простосмъртен страхливец, се спрях на първия вариант — довърши разказа си Сиено.

— А защо ни казваш всичко това сега?

— Отговорът няма да ти хареса — отвърна Сиено.

— Нищо, кажи — настоя Кастило.

— Ти ме засрами, подполковник — призна той. Посочи Мунц. — Вие също, mi Coronel.

— Как така сме те засрамили? — не разбра Чарли.

— Когато започна цялата тази патаклама — нощта, когато Мастърсън успя да се изплъзне от нас с Мунц…

— Съвсем се обърках, Пол — прекъсна го Торине. — Как така Мастърсън ви се е изплъзнал?

— Когато мръсниците отвлякоха госпожа Мастърсън, Алекс Дарби ми поръча да не изпускам мъжа ѝ и хлапетата от поглед, докато са си у дома. Затова двамата с Алфредо заседнахме пред тях. Бяхме в кола пред дома им. А Мастърсън взел, че минал през задния двор, прехвърлил се през оградата и стигнал пеша до гарата, качил се на влак и отишъл на срещата с лошите, а те го гръмнаха. Мъртъв е, защото аз прецаках нещата, с други думи…

— Изобщо не е така, Пол, същото е мнението и на посланика, и на Алекс Дарби — успокои го Кастило.

— Остави ме да довърша, подполковник — каза Сиено. — Накратко казано, ако си бях свършил работата както трябва, Мастърсън нямаше да се прехвърли през оградата и да се качи на влака. Приемам този провал много лично. Исках да открия кой го е сторил и да им дам да се разберат. Тогава се появи ти, подполковник, пое разследването в свои ръце и на мен никак не ми се понрави. Бях невероятно добър оперативен работник и Алекс Дарби го знае, а ето, че се появи някакъв си тип от армията с приятели по високите места и започна да се разпорежда. Не се случваше за пръв път.

— Затова отидох при Дарби — той е много свестен човек — и го попитах какво, по дяволите, става. Той ми каза, че си най-добрият, когото някога е срещал, че те е виждал в действие и в Ирак, и в Афганистан, че е запознат с всичко, което си направил, за да върнеш откраднатия „727“. Тъй като ставаше въпрос за собственото ми его, а въпросът бе изключително важен, той бе решил да ме държи настрани от всичко, което ти имаше намерение да предприемеш. Просто не искаше да ти се пречкам.

Сиено си пое дълбоко дъх и продължи:

— Нямаше да се примиря, ако ми го беше казал друг, но думата на Дарби бе закон за мен. Виждал съм го в действие. Затова се подчиних. Както трябва да се предполага, той се оказа прав. Ти откри онова копеле Лоримър, а съм сигурен, че никой друг нямаше да успее. Организира операцията в Уругвай за по-малко време, отколкото предполагах, че е възможно и…

— Това не беше успешно проведена операция — напомни му Кастило. — Лоримър и един от хората ми бяха убити. Простреляха Алфредо…

— А вие обезвредихте ударен екип на Спецназ. Не изпуснахте нито един. Това не се случва често. Те са изключителни.

— Сигурен ли си, че са от Спецназ!

— Или Спецназ, или Щази, или някой друг, може би дори кубинци, обучени от… по-важното е, че заповедите и финансирането им идва от Федералная Служба Безопасности. Кой друг може да бъде, освен ФСБ, подполковник? Крайно време е да започнем да наричаме нещата с истинските им имена. Не обсъждаме въпроса за изчезнали или откраднати руски атомни бомби, без да ги споменаваме.

— Каза, че съм те засрамил, че двамата с Алфредо сме те засрамили. Защо?

— Подполковник, ти направи онова, което бе преценил, че е правилно — също и ти, Алфредо — без да мислите какви последствия може да има за вас самите. И аз бях същият, преди мръсниците в Ленгли да ме смачкат. Това е срамота. Затова реших да изляза от сянката.

— Излиза — обади се Кочиан, — че двама от нас са на мнение, че ФСБ е зад цялата тази работа. Радвам се, че не съм единственият.

— Трима, господин Кочиан — намеси се Шандор Тор.

Когато Кастило погледна Тор, унгарецът обясни:

— След нападението на „Моста на свободата“ предполагах, че гадовете са от бившето Щази…

— Какво е това нападение на моста? — попита Сиено.

— Нали си бил в Будапеща, Пол? — попита Кастило. — Ориентираш се за кое място говорим, нали? Гадовете се опитали да отвлекат Ерик на „Моста на свободата“…

— „Франц Йосиф“, Карлхен — прекъсна го подразнен Кочиан.

— … и когато Шандор им попречил, простреляли Ерик — довърши изречението си Кастило. След това се обърна към Тор. — Продължавай, Шандор.

— Подозирах, че някогашното Щази стои зад нападението на господин Кочиан. Онзи, когото Макс нахапа и хванахме, каза, че бил от Дрезден. Нападението бе професионално изпълнено. Доказателството бе нападението над теб.

— Какво доказателство?

— Свалихме отпечатъци от двамата, които ти застреля — продължи Тор. — Не съвпаднаха с отпечатъците на бившия контингент на Унгарската държавна сигурност. Освен това и двамата имаха гароти. Само унгарците и бившите източногерманци използваха гароти. Тъй като не бяха унгарци, остават само бившите възпитаници на Щази. А кой ги дирижира? ФСБ.

Кастило понечи да каже нещо, но се разнесе мелодията от звънеца.

Сиено стана и приближи до домофона.

— Si, por favor — рече той, върна слушалката на мястото ѝ и се обърна към останалите:

— Във фоайето чака друго симпатично италианче. Твърди, че ни носи вечеря. Помолих портиера да го пусне.

ТРИ

Всички бяха насядали около масата в трапезарията на Сиено, готови да се нахвърлят върху храната от „Рио Алба“. Когато Джон Дейвидсън, който режеше огромните bife lomo с нещо като огромна кама, усети погледа на Сиено, вдигна очи и отбеляза:

— Страшен нож, Пол.

— Това е нож на гаучо — уточни той. — Купих го, за да го закача на стената на вилата, която ще си купя, след като се пенсионирам. След това започнах да го използвам.

— Ти евреин ли си, Дейвидсън? — полюбопитства Сантини.

Дейвидсън го погледна с любопитство.

— Да, защо?

— Значи ще ти се стори безкрайно интересно, че тук има четирийсет хиляди евреи каубои — гаучоси.

Той спря да реже.

— Майтапиш ли се?

— Не, разбира се. Повечето са от Източна Европа. Когато слезли от кораба през 1890 година, в Аржентина се търсели каубои, затова ги пратили в пампасите. Носят ботуши и торбести панталони, ножовете им са затъкнати в коланите на гърба, но когато свалят каубойските шапки, отдолу носят ярмулка18.

— Това трябва да се види.

— Хайде, Джон, режи — нареди Кастило. — Някои от нас са гладни.

Дейвидсън се поклони подигравателно.

— Искрено моля подполковника за извинение, моля, простете, господине.

Мобилният на Кастило започна да вибрира.

— Hola?

— Поздравления — чу гласа на Алекс Дарби, — вече си горд наемател на десетстайна вила в „Майерлинг“. Току-що си тръгнаха. Най-сетне.

— Сузана Сиено и Брадли отидоха в търговския център в Пилар, за да купят чаршафи, одеяла и храна.

— И крушки — добави Сиено. — Не забравяй за крушките.

— И крушки — повтори Кастило.

— Казах на моята прислужница да донесе крушки и храна. Дори не се сетих за чаршафи и одеяла.

— Смяташ да заведеш там прислужницата си?

— И дъщеря ѝ — добави Дарби. — Да не би да си мислиш, че ще се почисти от само себе си?

Кастило се сети кой е Дарби и се въздържа да попита дали е разумно. Вместо това попита:

— Можеш ли да ѝ звъннеш на мобилния и да ѝ кажеш да занесе всичко в къщата?

— Разбира се, ще позвъня на портала, за да им кажа да ги очакват. Няма да е зле да я оставя там през нощта, Чарли, за да оправи всичко. Ако предпочиташ, мога и да остана с нея.

— Няма нужда. Трябваш ми тук, за да се възползвам от ума ти. Ако побързаш, може и да остане някоя мъничка пържолка от „Рио Алба“.

— Напомни на Пол, че няма начин да се угоди на гладен шеф — заяви Дарби и затвори.

Преди да остави апарата, той започна отново да вибрира.

— Hola?

— На път към терминала са — докладва Юнг. — Сигурен съм, че не срещнаха познати.

— Добре. Там ги очакват. Кажи ми, когато пристигнат.

— Дадено. — Юнг затвори.

Кастило предаде разговора на Мунц, който кимна, но не каза и дума.

— Пол, Сузана ще остане там през нощта — продължи Кастило.

Сиено кимна.

— И аз щях да ти предложа същото — отвърна той.

Дейвидсън подаде чиния на Кастило. Вътре имаше дебело парче филе миньон, розово в средата, резени домат и купчина papas Provenzal.

— Това не е изтънчената кухня, на която се наслаждавахме в Афганистан, Чарли, но с виното ще стане почти годна за ядене.

Тъкмо видяха на мониторите как Алекс Дарби паркира в подземния гараж, когато Юнг се обади да докладва, че всички са пристигнали безпроблемно на терминала, имат билети и скоро ще се качат на ферибота.

— Обади ми се, когато се качат — нареди Кастило. — И още веднъж, когато потеглите.

— Добре — отвърна Юнг и затвори.

— Алекс — започна Кастило, докато Дарби си слагаше пържола. — Ще обобщя всичко, което обсъждахме досега, и ти ще ми кажеш какво мислиш.

— Давай — отвърна Дарби.

Кастило все още не беше свършил, когато телефонът му започна да вибрира.

— Hola?

— Христофор Колумб, Конфуций и пилигримите отплаваха за Новия свят — докладва Юнг.

— Обади ми се, когато стигнете до Плимут Рок.

Пъхна мобилния в джоба си и кимна доволно на Мунц.

Мунц също кимна и безмълвно изговори „Mucho gracias“.

— Две неща, Чарли — започна Дарби. — Първо, сценарият е доста добър. Интуицията ми подсказва, че дори да грешиш за парите, не си далече от истината. Второ, ако объркаш нещо с парите, ще загазиш. Знаеш много добре, че не си сред любимците в Ленгли. Освен това…

Алекс Дарби стисна рамото на Кастило.

— Чарли, защо не отидеш във „Фор Сийзънс“ да се наспиш?

— Господи, да не би да съм заспал?

— Беше заспал с отворени очи през последните пет минути, а преди малко ги затвори.

— Прав си. Май въртя на празни обороти. — Опита се да потисне прозявката. — Може ли да продължим утре сутринта? В „Майерлинг“?

— Ще ви взема в девет.

— Добре. Ние с Джейк и Фернандо как ще стигнем в хотела?

— Кубинците може и да наблюдават тази сграда. Това означава, че познават колите ни. Затова, ако тръгнете пеша по хълма към „Либертадор“ и хванете такси, те ще разберат единствено — дори да проследят таксито — че някакви хора са излезли от сградата…

— Включително онзи, чието куче се изака на тротоара пред посолството им — прекъсна го Кастило.

— И са отишли във „Фор Сийзънс“ — довърши изречението си Дарби.

— Да вървим — реши Кастило и се надигна.

ЧЕТИРИ

Фериботен терминал

Монтевидео, Уругвай

01:15, 9 Август 2005

„Хуан Патрицио“, един от фериботите, които кръстосват река Плата между Буенос Айрес и Монтевидео, представляваше огромен катамаран, строен в Австралия с достатъчно място на долната палуба за сто автомобила и малки камиони. На основната палуба можеха да се настанят около двеста и петдесет пътници. Имаше и безмитен магазин, и бар, където се предлагаха закуски. Вита стълба отвеждаше пътниците от първа класа едно ниво над туристическата, където седалките бяха по-големи и имаше още един бар.

И в двете класи имаше огромни телевизионни екрани, на които непрекъснато пускаха филми. Малцина ги гледаха по време на късните рейсове, тъй като предпочитаха да дремят в седалките през цялото пътуване.

Единствените разменени думи между семейството на Мунц и Юнг и Артигас — освен усмивките на Юнг, с които се надяваше да вдъхне кураж на момичетата — бе петнайсетсекундният разговор между Артигас и госпожа Мунц, когато от ферибота забелязаха светлините на Монтевидео.

Застаналият на бара Артигас бе уловил погледа на сеньора Мунц и ѝ бе дал знак да се отправи към дамската тоалетна. След няколко секунди тя бе там.

— Когато хората започнат да се връщат при автомобилите си, вземете момичетата и слезте при колите. Сеньор Юнг ще ви чака там, за да ви отведе при вашата кола. Тя е тъмносиньо беемве с дипломатически номера.

Сеньора Мунц бе кимнала, след това бе влязла в тоалетната. Артигас забеляза Юнг да става и да се отправя надолу по стълбите.

Докато Юнг следеше дискретно семейството на Мунц, преди да се качат на ферибота, Артигас бе паркирал беемвето на посолството. Само че Артигас бе забравил да каже на Юнг къде се намира. За щастие, Юнг го откри бързо.

За да има обяснение защо е слязъл толкова рано, той отключи беемвето. Вдигна предния капак и започна да оглежда съсредоточено двигателя, сякаш очакваше някакъв проблем.

Едва след като стоя цели деветдесет секунди, му хрумна, че е възможно — макар и много малко вероятно — някой да ги е наблюдавал, и щом Артигас е оставил колата, да им е лепнал пластичен експлозив, който да се задейства при запалване.

„Малко вероятно, но не и невъзможно“. Онези мръсници са способни на всичко — включително и да използват С–4.

Първите шофьори, които слязоха при автомобилите си, оглеждаха с огромно любопитство елегантно облечения китаец, който надничаше под синьото беемве с дипломатически номера.

Юнг свърши тъкмо навреме и бе застанал на първото стъпало, когато семейство Мунц заслиза.

Той ги поведе към колата и се бе настанил на предната седалка, когато се появи Артигас.

Фериботът се канеше да акостира.

Минута-две по-късно колите бяха готови да потеглят. Необходимата гранична проверка бе извършена в Буенос Айрес. На едно гише на терминала там, аржентинците прекарваха паспортите и личните карти през компютърен радар, след това ги подаваха на уругвайските си колеги, седнали на съседното гише. Паспортите и личните карти се проверяваха от уругвайски компютърен четец, след това ги връщаха на пътниците, които, макар да бяха все още на територията на Буенос Айрес, се водеха в границите на Република Уругвай.

Въпреки това уругвайски митничари чакаха колите на излизане от ферибота.

Артигас свали прозореца и протегна дипломатическа карта, много подобна на шофьорска книжка.

Митничарят я погледна, надникна в колата и каза:

— Добре дошли в Уругвай, сеньор Артигас.

— Благодаря — отвърна Артигас.

— Diplomaticos Norteamericanos — обърна се митничарят към колегите си. Те отдадоха чест, докато беемвето минаваше.

— Добре дошли в Уругвай, senora и senoritas — обърна се към пътничките Юнг.

— Gracias — благодари развълнуваната сеньора Мунц.

В края на пристанището Артигас зави надясно и се отправи към Караско.

Юнг извади мобилния и набра номера на Кастило.

След първото позвъняване агентът чу:

— Hola?

— Пилигримите пристигнаха — заяви той.

— Какво? — попита непознат глас на английски.

— Кой е? — повиши глас Юнг.

— Юнг, ти ли си? — попита гласът.

— Да.

— Торине е. Какво става?

— Къде е шефът?

— Смачка се окончателно. Заспа веднага след вечеря. Всичко наред ли е, или да го будя?

— Никакъв проблем. В момента пътуваме към летището, за да се прехвърлим в колата на Артигас, след това потегляме за „Белмонт Хаус“. В гнездото ще дежурим на смени.

— Как е батерията на мобилния ти?

— Ще го заредя… — след това се поправи. — Зареден е.

— Ще се чуем — заяви Торине и затвори.

Артигас спря беемвето на паркинга на летището и слезе. Юнг отвори вратата, обиколи автомобила и седна зад волана.

Артигас се настани зад волана на крайслер „РТ Круизър“ и две минути по-късно потегли. Изчака Юнг да излезе на заден, след това го последва на дискретно разстояние по пътя към Караско.

ПЕТ

Хотел „Белмонт Хаус“

„Авенида Ри В Ера“ 7512

Караско, Монтевидео, Уругвай

02:25, 9 Август 2005

Апартаментът на Юнг на „Авенида Бернардо Баран“ в Караско бе на две пресечки от малък петзвезден луксозен хотел.

Когато минаваха покрай него, Юнг си спомни гърмежите на пушката помпа на ченгето и дупките, които бяха останали по „Блейзъра“.

„Какво ли ще стане с «Блейзъра», когато се върна в Щатите с ковчега на Лоримър? Тук няма да се върна, поне няма да е за постоянно. Следователно трябва да се отърва от колата. Как, по дяволите, да я продам с десет дупки? Как ще успея да я оправя, ако не съм в страната? Господи, ама какво ми става? Би трябвало да мисля за семейство Мунц, а не да се тръшкам за проклетия «Блейзър»!“

Юнг зави по алеята пред хотела „Белмонт Хаус“, а Артигас паркира до тротоара и изключи фаровете.

Портиер и носач се появиха незнайно откъде и застанаха до беемвето. Сеньора Мунц и дъщерите ѝ, доста сънени, слязоха и се отправиха към входа.

Юнг се обърна, за да види къде е Артигас.

„Ако ченгетата го видят, ще започнат да любопитстват, но заради дипломатическите номера не могат да го попитат какво прави.

Сигурно ще решат, че чака някой приятел, който е в хотела и се кани да си тръгва след среща с любовницата“.

Юнг влезе в хотела тъкмо когато сеньора Мунц се регистрираше. Рецепционистът очевидно я познаваше.

„Още по-добре. Така никой няма да пита защо пристига посред нощ“.

— Ако това е всичко, дами, ви оставям. Ще се видим утре сутринта. Знаете как да се свържете с мен.

— Много ви благодаря — отвърна сеньора Мунц. — Много сте мил.

Юнг се усмихна на момичетата и излезе от хотела. Качи се в беемвето и подкара към апартамента си.

„Дистанционното не е в мен и не мога да отворя проклетата врата на гаража. Налага се да оставя колата на улицата“.

Паркира до тротоара и тъкмо се канеше да слезе, когато реши друго. Извади мобилния.

Джейк Торине се обади на второто позвъняване.

— В гнездото са. Хулио е отпред — докладва Юнг.

— Не забравяй да заредиш телефона — отвърна Торине. — Да не се налага утре да пращаме човек да ви издирва… поточно казано, днес.

— Вече ти казах, че ще го направя — сопна се Юнг и затвори.

Веднага осъзна грешката си. „По дяволите! Той е напълно прав. Това е много важна подробност, а аз дори не бях помислил да заредя мобилния.

В апартамента има две зареждачки. Едната може да се включи към запалка. Ще я взема, ще тръгна пеша и ще я дам на Артигас. След това ще заредя моя“.

Отвори доста непохватно вратата на беемвето, защото се наложи да действа с лявата ръка. След това понечи да заключи.

— Buenos noches, Senor Yung — чу глас зад себе си. — По-точно Buenos dias, нали така?

Юнг усети как се вледенява.

„Господи, косата на врата ми се накъдри. А винаги съм си казвал, че това е просто образно казано“.

— Ордьонес, изкарахте ми акъла! — въздъхна Юнг.

— Извинявайте — отвърна главен инспектор Хосе Ордьонес. Усмивката му издаваше, че е развеселен, вместо смутен.

Юнг го погледна злобно.

— Нали нямате намерение да ме разпитвате какво правя по улиците на Караско в този час? — продължи Ордьонес.

— Пет пари не давам какво правите — сопна се Юнг.

— Трябва да поговорим, сеньор Юнг.

— Хайде да оставим разговорите за някой друг път. Денят ми беше доста натоварен и ми се иска да си легна.

— Налага се — настоя инспекторът.

— А налага ли се да се крия зад дипломатическия си имунитет, за да се наспя?

— Тъкмо затова трябва да поговорим. Много ми се иска да не намесваме дипломатическия ви имунитет в тази твърде смрадлива какофония.

„Мама му стара! Ами сега какво?“

— Позволете ми да перифразирам молбата си — продължи Ордьонес. — Много ми се иска да поговорим. Имате думата ми, че разговорът ще бъде неофициален. От вас се иска само да ме изслушате. Не е нужно да казвате каквото и да било, освен, разбира се, ако не пожелаете.

Юнг го погледна, но не отговори.

— Какво губите, сеньор Юнг? — убеждаваше го Ордьонес. — Ще отнема само няколко минутки от времето ви. Можете да ме почерпите една малка чашка уиски.

— Добре — примири се Юнг. — Да се качим в апартамента ми. И да се разберем отсега. Щом ви кажа, че искам да си лягам, си тръгвате и ме оставяте да се наспя.

— Голям сте симпатяга, сеньор Юнг.

— Страшен апартамент — отбеляза Ордьонес, когато Юнг запали лампите в хола.

— Благодаря. Какво уиски предпочитате?

— Скоч, ако имате — отвърна Ордьонес. — Преди да седнем, какво ще кажете да ви оправя превръзката?

Юнг погледна ранената ръка. Превръзката бе напоена с кръв и много мръсна.

„Това пък откъде се взе? Нямаше го последния път, когато проверих. Сигурно съм я омърлял, докато лазех под беемвето на ферибота“.

— Извини ме, че се меся, но трябва да се смени — настоя Ордьонес.

— Имам бинт и марля в банята — отвърна Юнг и с малко закъснение добави: — Благодаря.

Ордьонес свали превръзката бавно и много внимателно, след това огледа засъхналата кръв.

— Извадили сте късмет — отбеляза той. — Няколко милиметра встрани и щяхте да имате сериозен проблем.

— Изпратих кутия бонбони на вашия човек с пушката — отвърна Юнг.

Ордьонес се разсмя.

— Вече си поговорих с него. Намеренията му са били благородни. Опитвал се е да ви спаси живота.

Инспекторът почистваше раната с дезинфектант, а Юнг се опитваше да не се дърпа и свива от болка.

— Случайно да знаете добър автомонтьор? „Блейзърът“ ми е станал на решето.

„Защо, по дяволите, го казах?“

— Че то е било като минно поле — отвърна Ордьонес. — Между другото, познавам. Ще ви дам адреса и ще му се обадя да му кажа, че сте ми приятел.

— Благодаря.

— Така вече е по-добре — заяви инспекторът три минути по-късно, когато пусна ръката на Юнг. — Сега можем да пийнем уискито, което бяхте така любезен да ми предложите.

— Благодаря, господин главен инспектор.

— За мен беше истинско удоволствие да ви помогна. Моля ви, наричайте ме Хосе.

Юнг се усмихна и го подкани да излезе от банята.

— Какво ще пиеш? — попита той и посочи бутилките на бара.

— „Феймъс Граус“, ако обичаш.

Юнг му подаде чашата и попита дали иска лед.

Ордьонес кимна.

— Да, ако обичаш.

След това продължи:

— Едно време пиех „Джони Уокър блеклейбъл“. После хората от „Джони Уокър“ отнеха дистрибуторските права на приятеля ми — а семейството му се занимаваше с това от поколения — затова престанах да пия „Джони Уокър“ и минах на „Феймъс Граус“. Приятелят ми вече е техен дистрибутор.

— Много интересно — измънка Юнг.

Подаде чаша „Феймъс Граус“ на инспектора и наля и за себе си.

— Ние, от Латинска Америка — бил си тук достатъчно дълго и сигурно го знаеш — сме така — продължи Ордьонес. — Отблагодаряваме се щедро на приятелите си, наказваме враговете и сме злопаметни.

— Ами? — отвърна Юнг.

— Не са ли и китайците същите, сеньор Юнг? Може ли да те наричам Дейв?

— Ние китайците сме неразгадаеми — обясни той.

— Като агентите на ФБР ли?

— Като някои агенти на ФБР. Трябва да призная, че има колеги, които говорят прекалено много. Аз не съм от тях. Казвам ти го като приятел. А отговорът е да, можеш да ме наричаш Дейв.

Ордьонес се разсмя.

— Благодаря. Та като говорим за приятели, случайно да познаваш един аржентинец Алфредо Мунц?

„Мама му стара!“

Щом стана очевидно, че Юнг няма никакво намерение да отговори, Ордьонес продължи:

— До много скоро, той беше шеф на ДРУ. Нали знаеш какво е ДРУ?

— Знам какво е ДРУ — изсъска Юнг.

— El Coronel Мунц наскоро се оттегли — продължи да разказва инспекторът. — Чу се, че се бил оттеглил, защото не успял да разбере достатъчно бързо първо кой е отвлякъл госпожа Мастърсън, а след това кой е убил съпругът ѝ.

Юнг мълчеше. Отпи глътка скоч.

— Такива са те, аржентинците. Жалко — отбеляза Ордьонес. — Много обичат да прехвърлят вината си на друг. Как се казваше на английски? Търсят си изкупителна жертва.

— Имаше такова нещо.

— Сега аржентинското правителство разправя: „Защо да се срамуваме, че съпругата на дипломат бе отвлечена, а самият дипломат убит в страната ни? На бърза ръка пенсионирахме човека, който трябваше да предотврати тази издънка. Некомпетентността му струва работата“.

— Доста неприятно — съгласи се Юнг.

— Наистина неприятно. А когато се разнесе клюката, че полковник Мунц се е прострелял, докато си е чистил пистолета, много хора си казаха, че това е несполучлив опит да се самоубие, защото е засрамен заради собствената си некомпетентност.

— Значи се е прострелял, докато си е почиствал пистолета, така ли?

— Наистина ли нямаш представа за кого говоря?

Юнг не отговори.

— Как да разбирам мълчанието ти, Дейвид, и безизразното лице? Че познаваш полковник Мунц — или поне имаш представа кой е — или че не го познаваш и нямаш никаква представа кой е?

— Нека това да остане един от въпросите, на които Юнг не желае да отговори — отвърна агентът.

Инспекторът се усмихна.

— Мога само да ти кажа, Дейвид, че аз не бях от онези, които повярваха, че Мунц е некомпетентен и че се е опитал да се самоубие, докато си е чистил пистолета.

— Така ли?

— Нито за секунда. Виж, Дейвид, Алфредо Мунц ми е добър приятел — бих казал много добър приятел, на когото държа.

— Така ли?

— Запознахме се, защото бяхме колеги. Той управляваше ДРУ от своята страна на река Плата, а аз управлявах — все още управлявам — Вътрешен отдел на уругвайската Национална полиция. Името може и да е подвеждащо, но моят отдел върши в Уругвай онова, което ДРУ върши в Аржентина.

— Това не го знаех — отвърна агентът.

— Разбира се, че не го знаеш — закима Ордьонес. — Все пак ти си един от десетина, може би дори повече, агенти на ФБР във вашето посолство, които се занимават единствено и само с пране на пари, нали така?

— Щом казваш.

— Скоро след като двамата с Алфредо започнахме съвместната си работа, научихме — и то с огромно учудване — че и двамата сме честни ченгета. За съжаление, такива като нас не са много — нито в Аржентина, нито в Уругвай.

— Съжалявам, че е така.

— С течение на годините, докато двамата с Алфредо работехме над съвместни проекти за защита на общите ни интереси — например защита на видни личности…

— Защита на видни личности ли?

— Наши държавни дейци, дипломати, видни личности, дошли на посещение в страната, като например държавни глави. Вземи Фидел Кастро. Ти знаеше ли, че когато Фидел Кастро посещава Уругвай, той и по-високопоставените членове на антуража му отсядат в хотел „Белмонт Хаус“, съвсем наблизо?

— Май съм чувал нещо такова — отвърна Юнг.

— Например, когато Кастро посети Аржентина, Мунц отговаряше за охраната му, а когато идваше тук — отговарях аз. И в двата случая работехме заедно.

— Ясно ми е защо е така.

— Та когато чух, че приятелят ми Алфредо имал — как да го кажа — известни трудности с някакво оръжие, реших, че трябва да му помогна. Не можех, разбира се, да хукна към Буенос Айрес, защото бях потънал до гуша в разследването на клането в имението „Шангри-Ла“. Когато се опитах да му позвъня, при това на необявения телефон, който има в апартамента си, никой не ми се обади. Възможностите бяха няколко, но предположих, че когато е видял номера на човека, който звъни, е преценил, че не е разумно да разговаряме, че не е нито в мой, нито в негов интерес.

Ордьонес надигна чашата.

— Може ли да се възползвам от гостоприемството ти, приятелю Дейвид? — Той се усмихна. — Тази чаша май има дупка.

— Разбира се.

Докато Юнг слагаше кубчета лед и наливаше „Феймъс Граус“ в чашата на инспектора, си мислеше: „Аз обаче не бива да пия повече. Ордьонес е на крачка пред мен и нямам абсолютно никаква представа накъде бие.“ Въпреки това агентът си сипа още два пръста скоч.

— Заповядай, Хосе. — Юнг му подаде чашата.

— Много ти благодаря. Та докъде бях стигнал? А, да! Както вече ти казах, оказа се невъзможно — заради разследването — да отида лично до Буенос Айрес, за да предложа помощта си на Алфредо, не успях и да се свържа с него по телефона, затова направих единственото, което ми хрумна — пуснах хора да следят компютрите на границата.

— Моля?

— Инструктирах имиграционните власти да ме уведомят лично и незабавно, ако името Мунц се появи на някой от компютрите. Преди това бях изискал същото и за двама американски дипломати, Хулио Артигас и Дейвид У. Юнг — младши.

— Става интересно.

— Не си ли любопитен защо проявявам такъв интерес към теб и към братовчеда Хулио?

— Предполагам, че ако искаш да разбера, ще ми кажеш.

— В интерес на истината, има две доста интересни посоки на развитие в разследването на клането в „Шангри-Ла“, за които исках да поразпитам и двамата — продължи инспекторът. — Знаем — дори смея да кажа, че сме почти сигурни — откъде е хеликоптерът и дори идентифицирахме един от мъжете, загинал от огнестрелна рана в главата, причинена от 7,62 мм куршум от пушка.

„Мама му стара! Този не блъфира!“

— Ще ми разкажеш ли подробности?

— Като му дойде времето — обеща инспекторът. — Тази вечер, малко след като двамата дипломати, които наблюдавах, преминаха границата на фериботния терминал в Буенос Айрес, един от служителите ми позвъни у дома, за да ми каже, че не само дипломатите са на ферибота, ами госпожа Мунц и двете ѝ дъщери.

„Мама му стара!“

— Смея да кажа, че дължа и на теб, и на братовчеда Хулио извинение. Признавам, че подозирах някаква неприятна връзка между вас двамата и скъпия ми приятел Алфредо. Трябваше да се досетя, затова сега се срамувам.

„Това пък какво трябва да означава?“

— Затова се обадих на хората си на ферибота — сам разбираш, че е много удобно да имаш свои хора на ферибота. Те, разбира се, са в цивилни дрехи. Обикновено са двама, единият води чаровен лабрадор, който има нос за милиони.

Усмихна се, отпи огромна глътка скоч и продължи:

— Както и да е, аз им звъннах и им наредих да не изпускат от поглед семейство Мунц и да ги защитават каквото и да се случи. Най-важното бе да внимават какви ги вършат двамата американски дипломати.

— Човекът ми се обади след половин час, за да съобщи, че и петимата са в салона за първа класа, но не са седнали заедно. Освен това докладва, че китаецът, американски дипломат се усмихнал на една от дъщерите на Мунц, а тя, вместо да се уплаши или да се обиди, също му се усмихнала.

— Това, разбира се, ме обърка. Обърка ме и следващото обаждане от ферибота, малко преди да акостира. Китаецът, американски дипломат бил легнал под колата, сякаш търсел наркотици — аз бих казал взривно устройство — скрити под автомобила. Сигурно тогава си изцапал превръзката, Дейвид.

Юнг не отговори.

— Обадиха се още веднъж от ферибота — продължи инспекторът. — Докладваха ми, че семейството на Мунц са се качили доброволно в беемве с дипломатически номера, заедно с двамата американски дипломати и всеки момент ще слязат от ферибота.

— Ти не ме видя на пристанището, но аз те видях, забелязах как сеньора Мунц и момичетата ти се усмихват в „Белмонт Хаус“. Затова съм тук, Дейвид, просто търся обяснение.

— Обяснение за какво?

— От кого защитавате семейство Мунц? И защо? Какво правят те тук? Каква е твоята връзка с El Coronel Мунц, същия човек, когото твърдиш, че не познаваш.

— Не съм казал, че не го познавам; отговорих ти, че това е от въпросите, на които няма да получиш отговор.

— А сега ще ми отговориш ли?

— А ти ще ми разкажеш ли за интересното развитие в разследването на убийствата в „Шангри-Ла“?

Ордьонес не отговори веднага.

— Имената Василий Респин и Александър Певснер говорят ли ти нещо, Дейвид?

— Говориш за един и същи човек — отвърна Юнг. — Не съм сигурен дали това е истинското му име и дали няма и други имена. Интерпол го търси отдавна — и не само Интерпол — по какви ли не обвинения.

— Той е в Аржентина под името Певснер — уточни Ордьонес.

— Ти откъде разбра?

— Алфредо Мунц ми каза.

— Защо не е арестуван досега?

Инспекторът сви рамене.

— Очевидно не е в интерес на аржентинците да го арестуват.

— Платил ли е на някого?

Ордьонес отново сви рамене.

— Сигурно. Той разполага с пари. Достатъчно пари, за да притежава хеликоптер „Бел Рейнджър“.

„Боже милостиви! Оттам ли е взел Кастило хеликоптера? От международен мафиот?“

— Не е същото, като да разполагаш с пръстови отпечатъци, но ските на хеликоптерите оставят следи в почвата — например в нивата близо до имението „Шангри-Ла“ — които могат да бъдат идентифицирани. По-точно казано, няма да е никак трудно да се определи какъв точно хеликоптер е оставил следите. А той със сигурност е бил „Бел Рейнджър“.

— И мислиш, че е на Певснер?

— Не съм сигурен. Знам обаче, че в Буенос Айрес няма много „Бел Рейнджъри“. Също така знам, че след като е бил на летище „Хорхе Нюбъри“, рано вечерта преди да станат убийствата в „Шангри-Ла“, „Бел Рейнджърът“ на Певснер е излетял за Пилар. Там не е дал нов летателен план. Тъй като в Пилар няма летище, няма и сведения дали е кацнал изобщо. Рано на сутринта след убийствата хеликоптерът на Певснер се е върнал на „Хорхе Нюбъри“. Предполага се, че е идвал от Пилар. А тъй като не е кацал на летище, няма сведения кога и дали е излетял оттам. Останал е на „Хорхе Нюбъри“ до края на деня, след това отново се е върнал в Пилар.

— Това означава, че в нощта на убийствата в имението „Бел Рейнджърът“ на Певснер е имал достатъчно време, за да лети до провинция Такуарембо и да се върне. Ако е прелетял съвсем ниско, нито радарите тук, нито аржентинските радари са успели да го засекат.

— Мислиш, че Певснер е замесен в тази работа в имението ли?

— Не знам, Дейвид. Само че Певснер не е от хората, които могат да отпаднат от подозрение единствено защото има неопетнена репутация. Ще ти разкажа какво още съм научил, с надеждата, когато свърша, ти да ми разкажеш какво знаеш по този въпрос.

— Не мога да приема такава сделка.

— Сам разбираш, че това е признание, че знаеш нещо.

— Нищо подобно. Досега нямах никаква представа, че руският мафиот е в Южна Америка или че притежава хеликоптер. Отказвам се от сделка, защото, след като ти ми разкажеш всичко, а аз не мога да ти кажа нищо, ще ме обвиниш, че не постъпвам честно.

Инспекторът погледна умислен Юнг.

— Помниш ли, че ти казах, че в съвместната ни работа с Мунц се е случвало да охраняваме разни величия като например Фидел Кастро?

Юнг кимна.

— Казах ти още, че едно от нещата, за които не намирам никакво обяснение, е, че двама от нинджите бяха простреляни със специални куршуми, каквито получават единствено стрелците по състезания и войниците от Специалните части!

— Помня.

— Най-много ме озадачи реакцията на посланик Макгрори, когато заместник-министърът на външните работи Алварес го попита дали случайно не е чувал за намеса на вашите Специални части. Наблюдавах изражението му. Изненадата му беше неподправена, както и гневът му, когато чу въпроса. Ако вашите Специални части са били замесени, посланик Макгрори не знаеше нищо по този въпрос. Следователно възможностите са две — или те не са били замесени, или са предприели толкова секретна мисия, че дори американският посланик не е бил уведомен.

„Господи, спипа ни!“

— Хосе, има едно правило, което се съблюдава много строго — особено в случаите, когато се използват Специалните части — нищо не може да се случи в чужда страна без знанието на посланика.

— Да, знам — кимна инспекторът. — Нека да довърша. Задавах си всички тези въпроси, когато отидох в Британската болница, за да присъствам на аутопсиите на господин Лоримър и нинджите. След това, когато наблюдавах простреляния в главата нинджа, ми се стори, колкото и да бе глупаво, че съм го виждал някъде.

— Ами?

— Трябваха ми трийсет и шест часа, за да си спомня къде и кога — призна Ордьонес. — Тогава си извадих албума и го открих. Снимка на Фидел Кастро, застанал пред хотел „Белмонт Хаус“, а зад него се виждаха три познати лица. El Coronel Алфредо Мунц, аз и майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване.

— Мили боже! — възкликна Юнг. — Ти сигурен ли си?

Инспекторът кимна бавно.

— При нас съществува практика да снемаме пръстовите отпечатъци на такива хора, когато посещават страната ни. Имаме и твоите, например. Проверих отпечатъците. Майор Винченцо от Кубинското разузнаване, идвал тук като шеф на охраната на Кастро, е един от убитите нинджи в имението „Шангри-Ла“ с куршум на Специалните части.

— Значи са били кубинци?

— Останалите ги нямаше в базата данни, но за Винченцо нямаше съмнение. — Ордьонес се изправи. — Ако не възразяваш, приятелю Дейвид, ще си сипя още една чашка „Феймъс Граус“, докато ти прецениш каква помощ можеш да ми окажеш.

— Какво, по дяволите, са търсили кубинците в имението? — чудеше се Юнг.

Инспекторът се разсмя.

— Прости ми, но реакцията ти е толкова прозрачна, колкото и на посланик Макгрори. Не успя да прикриеш учудването си, нали сеньор Непроницаем?

— Точно така — призна Юнг.

— Мога ли да започна да ти задавам въпроси?

— Ще ти кажа каквото мога — съгласи се агентът.

Помисли си: „Как ми се иска да съм Кастило. Този тук е много по-напред с материала от мен“.

— Да започнем с най-важното за мен — заговори инспекторът от бара. — Защо охранявате семейството на Мунц? И от кого?

— Мунц се безпокои за сигурността им.

— А вас какво ви засяга?

— Длъжници сме му.

— Защо?

— Не мога да отговоря.

— Прости ми, но прав ли съм да подозирам, че тази работа има нещо общо с раната му? — попита Ордьонес. — Възникват още въпроси, включително и първият — от кого?

— Не знаем. Вероятно хората, които са убили Мастърсън.

— Това би трябвало да са същите хора, които са изпратили нинджите в имението, не мислиш ли?

— Звучи логично, но истината е, че не знаем.

— Пазите го и от руския мафиот Певснер, нали?

— Възможно е, много възможно и от него.

— Ще бъда напълно честен с теб, Дейвид. Изпитвам огромно облекчение, че Мунц ви вярва толкова, че да ви повери закрилата на семейството си. Това означава, че се класирате сред добрите.

— Мисля, че наистина сме от добрите — отвърна агентът.

— Как възнамерявате да защитите сеньора Мунц и момичетата? Мога ли да помогна с нещо?

— Заминават за Щатите — призна Юнг. — Утре.

— И Алфредо ли ще пътува с тях?

— Не. Отказа.

— Ако не вярвах, че сте от добрите, щях да заподозра, че семейството му са заложници, за да осигурят доброто му поведение.

— Това са пълни глупости — сопна се възмутен Юнг. — Той остава, за да ни помогне да разберем кои са мръсниците.

— Първо, ще се погрижа семейство Мунц да са в безопасност, докато се качат на самолета с теб и ковчега на Лоримър.

„Мама му стара! Трябва да му кажа!“

— Те не заминават с мен — отвърна Юнг. — Частен самолет ще ги вземе утре по някое време.

— „Лиърджет“ ли?

„Той и сам ще разбере“.

— Не. „Гълфстрийм“.

— Мислех, че сеньор — дали не трябва да кажа майор? — Кастило има „Лиърджет“.

— Подполковник Кастило има няколко самолета.

— А ти работиш за подполковник Кастило, нали, Дейвид?

„Защо да отричам? То е повече от очевидно“.

— Вече да.

— Ами братовчедът Хулио?

Юнг кимна.

— От вчера.

— А подполковник Кастило за кого работи? За ЦРУ ли?

— Не, няма нищо общо с ЦРУ.

— За кого тогава?

— Това е от въпросите, на които не мога да отговоря.

— А докато беше тук като агент на ФБР, за ЦРУ ли работеше?

— Не.

— А защо се интересуваше от сеньор Лоримър?

— Заради прането на пари.

— Това ли е всичко?

— Навремето мислех, че е ливанецът Бертран, и се опитвах да разбера откъде е докопал доларите.

— Почти шестнайсет милиона — уточни инспекторът. — И разбра ли?

Юнг кимна.

— Ще ми кажеш ли?

— Идват от „Петрол срещу храни“. Лоримър е бил вътре в тази измама.

— Да ти призная, тази възможност дори не ми е минавала през ума. Това дава някои отговори, нали? И възникват още нови. Ще трябва доста да помисля.

— Сигурно.

— Знаеш ли къде са парите?

— Мини на следващия въпрос.

Инспекторът се усмихна.

— Много добра работа си свършил. Добре си замаскирал следите в банките, Дейвид, но съвсем не мога да кажа, че изпълнението ти е перфектно. Научих, че документите — както и да се наричат — за парите в сметките на Лоримър са минали през банка „Ригс“ във Вашингтон. Това ме накара да реша, че са били в сейфа на Лоримър в имението и по някакъв начин са стигнали до Вашингтон. Можех и да реша, че сеньор Певснер има нещо общо с тази работа. Само че в такъв случай защо ти, тъкмо ти ще се опитваш да прикриеш следите?

— Този въпрос беше реторичен, нали? Не очаквай да ти отговоря.

— Добре.

— Кълна се, Хосе, че никога не съм вършил нещо, с което да помогна на Певснер по какъвто и да било начин. От всичко, което знам за копелето гадно, той заслужава да е зад решетките. Или пък мъртъв. Не знам — по-точно не мога да докажа — дали е погнал семейство Мунц, но вярвам, че е гой.

— И аз съм на същото мнение. Въпросът е защо. Можеш ли да ме свържеш с Алфредо?

— Когато пристигна в Щатите — това ще бъде утре — ще съобщя на Мунц, че искаш да говориш с него. Ще му кажа, че си помогнал да изведем семейството му.

— Много ти благодаря. Сега ми остава да направя две неща.

— Какви?

— Да не допусна никой, който няма работа около „Белмонт Хаус“, да се доближава до хотела тази вечер. След това двамата с теб ще отидем да се обадим на братовчеда Хулио и да му съобщим, че сме се разбрали, че сме от добрите.

— Добре. Тъкмо ще му дам зареждачката за мобилния.

— И още нещо — сети се Ордьонес. Написа нещо в малък бележник, скъса страницата и я подаде на Юнг.

— Какво е това?

— Адресът на добър тенекеджия. Нали ти казах, че имам човек за тази работа.

— Много ти благодаря — кимна Юнг.

— И последно, Дейвид. Много ще съм ти задължен, ако не се обадиш веднага на подполковник Кастило, за да му предадеш разговора ни.

— Все някога трябва да му кажа, Хосе.

— Знам. Но ако го направиш тази вечер, телефоните ви се подслушват — и мобилните, и стационарните, а на мен не ми се иска някой да разполага със сведения за разговора ни. И двамата сме казали и извършили неща, които не би трябвало, затова нека всичко остане между нас.

След няколко секунди Юнг кимна.

Ордьонес продължи:

— Ще имаш няколко минути да поговориш с подполковник Кастило — или друг близък човек — утре на летището. Може би, ако разбере какво съм ти казал, ще реши да ми подаде информация, за да разреша цялата тази работа.

Агентът не отговори.

— Може ли Кастило да вкара семейство Мунц в Щатите, след като на паспортите им няма изходен печат от Уругвай?

„Кастило може да ги вкара и без паспорти“.

— Сигурно.

— Тогава утре трябва да ги качим на „Гълфстрийма“, без да минават през обичайната проверка. Не бива да изключваме възможността — ще използвам твоите думи, Дейвид — че копелетата гадни имат достъп до компютрите на границата. Ако никъде няма сведения, че семейство Мунц са напуснали страната, може да изгубят малко време, докато ги търсят тук.