Ловците

ЕДНО

Кабинет на правния аташе

Посолство на Съединени Американски Щати „Лауро Милър“ 1776

Монтевидео, Република Уругвай

11:50, 2 Август 2005

Телефонът на бюрото на помощник правния аташе Хулио Артигас звънна и шестте копчета на него светнаха.

Артигас, слаб, мургав американец от кубински произход, вече осем години специален агент на ФБР, назначен от три в посолството в Монтевидео, посегна към слушалката.

— Артигас.

— Хулио, обажда се братовчед ти Хосе — представи се човекът на испански.

Трийсет и седем годишният главен инспектор Ордьонес от вътрешен отдел на уругвайската национална полиция не бе роднина на Хулио Артигас, но двамата много си приличаха. На няколко пъти ги бяха приемали за братя. Това бе невъзможно, тъй като фамилиите им бяха различни, но не бе трудно да се представят за братовчеди. Освен това двамата имаха чудесно чувство за хумор.

— Как върви кампанията против злото, братовчеде Хосе? — отвърна Хулио. Когато пристигна в Уругвай, говореше испански с кубински акцент и му бяха необходими съвсем малко усилия, за да усвои уругвайското наречие. Мнозина уругвайци искрено се учудваха, когато научаваха, че не е местен.

— Надявам се по-добре от твоята — отвърна Хосе. — Искаш ли да обядваме заедно?

— Това покана ли е? Да не би пак да си профукал цялата си заплата на масите за блек джак?

— Аз черпя — отвърна Хосе. — Ще мина разхода като „Представителни“.

— Нима?

— Ще можеш ли да се освободиш днес следобед?

— Ако ти плащаш, ще се освободя за цялата седмица.

— Супер.

— Къде ще се видим? Надявам се, на някое скъпо място.

— На пристанището съм. Какво ще кажеш за нещо на скара?

— Великите умове мислят еднакво. В колко?

— Веднага.

— Приготвил ли си парите?

Артигас затвори. Отвори едно чекмедже и извади трийсет и осми калибър „Смит & Уесън“ и го пъхна в кобура на бедрото.

Пистолетът беше негов. Бе по-малък и по-лек от полуавтоматичните, които получаваха агентите на ФБР и бе нарушение да го ползва.

Само че тук, в Монтевидео, нямаше кой да забележи пистолета. Много от подчинените на Артигас обикаляха невъоръжени. Главната задача на агентите на ФБР в Уругвай бе да разследват прането на пари.

С момчетата от Агенцията за борба с наркотиците бе друго, защото те често попадаха в проблемни ситуации. Макар да не можеха да спрат износа и вноса на наркотици, те причиняваха огромни загуби на пласьорите и трафикантите, които ги мразеха. Затова ходеха навсякъде добре въоръжени.

Артигас бе избрал средно положение. Както е вярно, че не ти трябва пистолет до момента, в който действително ти стане необходим, така е истина, че няма смисъл да разнасяш някоя ютия, дето много трудно можеш да я скриеш.

Артигас пресече просторната стая към отворената врата на остъкления офис на специален агент Джеймс Д. Монахан, който бе от старшите агенти и бе шеф на останалите представители на ФБР. Изчака го да приключи разговора си.

— Има ли нещо, Артигас? — попита най-сетне Монахан.

— Главен инспектор Ордьонес ме покани на обяд.

— По дяволите, надявах се да ми кажеш, че си разбрал къде, мама му стара, се дяна Юнг.

Специален агент на ФБР Дейвид У. Юнг — младши, подчинен на правния аташе, не бе любимец на колегите си. Идваше късно на работа — ако изобщо благоволеше да се появи — и си тръгваше рано. Проучванията му на уругвайските банкови сведения осигуряваше едва половината от полезната информация, която другите намираха. И тъй като все още го държаха на работа, въпреки неколкократните оплаквания по отношение на работата му и препоръките да бъде върнат в Щатите — бе повече от ясно, че разчита на високопоставени приятели.

Според един от слуховете, Юнг бе изпратен на заточение в Уругвай заради познанството му с Хауърд Кенеди, бившия високопоставен агент от „Вътрешен отдел“, който бе предал доверието на Бюрото и бе отишъл да работи за някакъв руски мафиот. В слуховете може и да имаше някаква истина, тъй като Юнг бе работил във „Вътрешен отдел“.

Факт е, че хората, които нямат високопоставени приятели, изпитват неприязън към онези, които имат, така че агентите от ФБР не обичат колегите си, чиито връзки им отварят вратички.

— Може да спи — предположи Артигас. — Още няма обяд.

— Телефонът му звъня цели пет минути. Копелето гадно! — изсъска Монахан. — Ордьонес каза ли какво иска?

— Само че се надява да се освободя до края на деня.

— Et tu, Артигас?

— Намислил е нещо, Джим — отвърна Артигас.

— Върви — разреши Монахан. — Ако случайно се натъкнеш на Юнг в някой бар или казино, кажи му, ако обичаш, че ще му бъда изключително благодарен, ако ми отдели няколко минутки от безценното си време.

— Непременно.

Артигас излезе от посолството, откри автомобила си — син крайслер „Круизър“ — качи се и подкара към вратата.

Сградата на посолството — четириетажна продълговата постройка с две огромни сателитни чинии на покрива, бе в центъра на добре ограден терен с изглед към река Плата.

Въоръжени с пистолети уругвайски охранители в полицейски униформи бяха застанали от двете страни на тежката метална врата, боядисана в небесносиньо. Артигас така и не успя да разбере защо охраната Проверяваше щателно както колите, които влизаха, така и онези, които излизаха.

Изчака търпеливо униформените да проверят какво има в купето, които дори надникнаха с огледала под седалките, провериха номерата и чак тогава отвориха вратата.

Той измина стотина метра към реката, след това зави надясно по „Рамбла“, улицата, която минаваше покрай брега от пристанището към предградието Караско, където живееха много служители на посолства, включително Артигас и изчезналият незнайно къде Юнг.

Пет минути по-късно спря „Круизъра“ до тротоара пред постройка, останала от деветнайсети век, предназначена за добитъка, превозван по реката. Сега всички тези сгради бяха превърнати в бирарии, ресторанти и барове.

Жената, която събираше такса от паркираните автомобили, го погледна кръвнишки. Бе видяла дипломатическия номер. Дипломатите имаха право да спират където пожелаят, без дори да плащат.

В интерес на уругвайско-американските взаимоотношения Артигас ѝ даде банкнота от петдесет песо, която правеше по-малко от два американски долара, и си спечели топла усмивка.

Влезе в заведението. С изключение на една или две жени, за които Хулио от време на време се сещаше, за него не съществуваше по-приятна миризма от тази на телешко — също и на пилешко, свинско и разни други меса — жарнати на скара с дървени въглища.

Тръгна към мястото, където знаеше, че ще го чака Ордьонес — едно от малките евтини ресторантчета в задната част на старата сграда — и усети как устата му се пълни със слюнка.

Главен инспектор Ордьонес вече го чакаше и се изправи, когато го видя, че идва.

Прегърнаха се и се целунаха, както правят мъжете от латинските страни, и се настаниха на малка масичка. Вече бе донесена бутилка вино, бутилка газирана вода, четири чаши с високи столчета, плетена кошничка с различни видове хляб и солети, малка чинийка с масло и още една с пастет от пилешки черен дроб.

Хосе наля вино на Хулио и двамата се чукнаха.

— Какво те тормози? — попита Хулио. — Мерлото не е лошо.

— Какво ще кажеш за седем застреляни мъже, всички облечени в черно?

Артигас си помисли: „Той май не се шегува“.

Отпи от мерлото, след това намаза малко пастет върху хапка хрупкав черен хляб и зачака Ордьонес да продължи.

— Не ми се струваш изненадан — отбеляза Хосе.

— Аз съм агент на ФБР. Опитваме се да не издаваме мислите и чувствата си.

Приближи се сервитьор.

Хулио поръча емпанада, средно опечено bife chorizo, papas fritas и салата от домати с лук.

Хосе вдигна два пръста, за да покаже на сервитьора, че той ще иска същото.

— И къде са геройски загиналите нинджи? — попита Хулио. Хосе се разсмя.

— В едно имение — казва се „Шангри-Ла“ — близо до Такуарембо.

Хулио поклати енергично глава, за да покаже, че няма представа къде се намира Такуарембо.

— На около триста и шейсет километра на север — обясни Хосе. — На Пета магистрала. — Замълча. — Надявах се да дойдеш с мен.

— Доста далеч.

— Не чак толкова с хеликоптер.

Хулио бе наясно, че уругвайската полиция използва хеликоптери само в специални случаи дори когато се налага да пътуват висши офицери.

— Като приятел ли ме каниш, или официално? — попита Хулио.

— Хайде да решим, след като огледаме имението „Шангри-Ла“ — предложи Хосе.

— Добре. — Хулио се поколеба. — Кажи, братовчеде, да не би да познавам собственика на „Шангри-Ла“?

— Ти ще ми кажеш. Той е — бил е — ливански търговец на антики. Казва се Жан-Пол Бертран.

Хулио поклати глава и попита:

— А ти проявявал ли си професионален интерес към Senor… как му беше името?

— Жан-Пол Бертран — довърши вместо него Хосе.

— Проявявал ли си към Бертран интерес, преди да бъде убит?

Хосе поклати глава.

— От всичко досега, ми се струва чист като сълза.

Сервитьорът донесе двете порции емпанада и те прекъснаха разговора. Сигурно щяха да продължат, ако в ресторанта не бяха влезли две красиви млади жени.

Не бързаха с обяда, ала и не се застояха дълго. Двайсет минути, след като Хулио отпи първата глътка мерло, бутилката беше празна и Хосе плати на сервитьора.

Когато излязоха от някогашния склад за животни, двамата пресякоха към военноморската база. Хулио с изненада видя, че хеликоптерът, който ги чака, не е от очуканите стари „Хюита“ на Националната полиция, а лъскав нов „Дофин“. Пилотът бе офицер от флота. Хулио предположи, че това е личният хеликоптер на президента на Уругвай.

Това очевидно означаваше, че някой високопоставен в уругвайското правителство — може би самият президент — приемаше случилото се в имение „Шангри-Ла“ за твърде сериозно.

ДВЕ

Имение „Шангри-Ла“

Провинция Такуарембо Република Уругвай

14:05, 2 Август 2005

Докато „Дофинът“ висеше над полето, за да намери подходящо за кацане място, Хулио забеляза десетина полицейски автомобила и две линейки, паркирани безразборно около главната сграда на имението, и двайсет и пет, може би дори трийсетина, човека — повечето в полицейски униформи — скупчили се наблизо.

Хулио веднага си каза: „И те си въобразяват, че ще опазят местопрестъплението без поражения“.

Двама яки висши полицейски офицери се насочиха уморено към хеликоптера. И двамата поздравиха главен инспектор Ордьонес, когато слезе от хеликоптера. Той отвърна на поздравите им с махване на ръка. Дори си спомни, че го бе виждал в униформа един-единствен път, когато преди около година Фидел Кастро бе пристигнал в Монтевидео и Ордьонес отговаряше за охраната.

— Това е Senor Артигас — представи приятеля си главен инспектор Ордьонес. — Отговаряйте на всичките му въпроси.

И двамата полицаи отдадоха чест. Хулио кимна и им подаде ръка.

— Нали наредих да не се пипа нищо? — попита Ордьонес.

— Само покрихме телата, господин главен инспектор, иначе останалото си е, както го заварихме.

Ордьонес срещна погледа на Артигас. Бе очевидно, че и двамата мислят едно и също. „Любопитните бяха задоволили любопитството си. На местопрестъплението не бе останало нищо, което да им послужи при разследването“.

Ордьонес направи знак с ръка да му покажат.

Под навеса на верандата бяха положени две тела, и двете покрити с тежък черен найлон. Артигас се запита дали това е местната версия на чувал за тяло и дали просто не им е бил подръка, затова да са го използвали. Огромна локва кръв, изсъхнала и почерняла, се бе събрала под найлона на първото тяло. Ордьонес махна нервно с ръка, полицаите отметнаха найлона и всичко стана ясно. Мъжът бе починал от огнестрелна рана в главата.

„Това изобщо не е рана от пистолет. Главата му направо се е пръснала“.

Тялото бе в тъмносин гащеризон, почти черен, памучен, от типа, с който най-често ходят механиците.

Сред локвата кръв се виждаше дулото на полуавтоматичен пистолет. Мъртвият бе паднал върху оръжието си.

Артигас усети някой да го докосва по ръката и забеляза, че Ордьонес му подава латексови ръкавици.

— Снимано ли е всичко? — попита той.

— Да, господин главен инспектор, от различни ъгли.

Ордьонес клекна и изтегли оръжието. Беше автомат. Подаде го на Артигас да го огледа.

— „Мадсън“, нали? — попита той.

— Точно така — кимна Артигас. — 9 мм, струва ми се.

Ордьонес вдигна цевта, за да я огледа, и кимна.

Артигас се огледа и в тревата, съвсем близо до верандата, забеляза някакъв проблясък. Направи крачка натам. Оказа се гилза.

— Направили ли сте снимка и замервания?

— Сержантът сигурно го е изпуснал, господине — отвърна по-якият от двамата местни полицаи и се обърна разгневен към сержанта.

След това Артигас се върна на верандата и забеляза, че Ордьонес е покрил тялото с найлона и се е отдръпнал на десетина метра по-надолу по верандата, където друг полицай отмяташе найлона от следващия труп. Този бе облечен в почти черен гащеризон.

Под главата и на този се бе събрала вече засъхнала локва кръв.

Когато коленичи до тялото, Ордьонес погледна Артигас и попита:

— Какво видя?

— Гилза. Стори ми се, че е 9 мм.

— Интересно, къде ли е оръжието на този? — попита Ордьонес, докато оглеждаше внимателно тялото.

Посочи улейчета в кръвта, оставени от изтеглено през нея оръжие.

— Май някой го е взел — съгласи се Артигас.

— Въпросът е кой.

Намекът бе ясен. Ордьонес нямаше да се изненада, ако се окажеше, че някое от местните ченгета го е взел, и то поради причини, които нямаха нищо общо с разследването на убийствата.

„Няма да кажа и душа по този въпрос“, помисли си Ордьонес.

— И двамата са простреляни в главите — обади се Артигас.

Ордьонес кимна, след това попита на висок глас:

— Къде са останалите петима?

Вторият от местните полицаи махна неопределено с ръка към къщата.

— Четирима са ей там, господин главен инспектор — отвърна той. — Тялото на Senor Бертран е вътре, в кабинета.

Ордьонес му даде знак да ги заведе.

Тялото, паднало по гръб зад огромно резбовано бюро до отворената врата на сейф, бе на набит чернокож мъж в края на четирийсетте. На лицето се виждаха две входни рани едната от дясната страна на челото, втората над горната устна.

Част от черепа бе отнесена. Сейфът и стената отзад бяха оплескани с мозък.

Артигас усети, че Ордьонес го наблюдава.

— Две входни рани толкова близо една до друга — отбеляза той. — Сигурно са от автомат.

Ордьонес кимна.

— Вероятно е стреляно от разстояние — посочи той прозореца. Едно от стъклата беше счупено. — Ако бе застрелян тук например в момента, в който послушно е отварял сейфа, трябваше да има следи от барут по лицето.

— Точно така — кимна Артигас.

— Ами албумът? — попита Ордьонес.

— Оставен е на бюрото, господин главен инспектор — обясни полицаят.

— Докато капитан Кавалеро е оглеждал всичко тук вътре, без да пипа — обясни Ордьонес, — случайно забелязал и след това прегледал албума със снимките. Ще ти се стори много интересен.

Подвързаният в кожа албум бе оставен на бюрото, отворен на цветна снимка от сватба. Гостите се бяха подредили на стълбите на внушителна църква, вероятно катедрала. Всички бяха в официално облекло. Господин Бертран бе застанал в десния край. Булката, висока слаба жена, се бе изправила до изключително висок, широко усмихнат, млад мъж.

— Хулио — заговори тихо Ордьонес. — И на теб ли младоженецът ти прилича на същия човек, на когото капитан Кавалеро твърди, че прилича?

„Ясно, помисли си Артигас. Сега вече знам защо ме повика“.

— Точно така, това е Джак Пачката. Няма никакво съмнение. Той е — потвърди Артигас.

— Джак Пачката ли?

— Преди да стане Дж. Уинслоу Мастърсън от Държавния департамент на Съединените Американски щати, той беше Джак Пачката от бостънските „Селтикс“ — обясни Артигас.

— Ами? Професионален баскетболист? Нямах представа. От „Селтикс“ до Държавния департамент е много път.

— Блъснал го камион с бира, когато си тръгвал от стадиона — обясни Артигас. — Това било краят на професионалната му кариера на баскетболист — оказало се, че шофьорът на камиона пробвал стоката — но пък Джак Пачката изведнъж станал много богат човек. Чух, че получил шейсет милиона долара.

— Ти знаеш ли, че може и да съм чувал тази история. Само че не я свързвах с американски дипломат в Буенос Айрес — призна Ордьонес, а след това попита: — Питам се какво общо може да има Senor Бертран със Senor Мастърсън.

— Това не е единственият въпрос, който си задавам по отношение на Senor Бертран — отвърна Артигас.

ТРИ

Кабинет на посланика

Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776

Монтевидео, Република Уругвай

20:35, 2 Август 2005

Почитаемият Майкъл А. Макгрори, пълномощен министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай, бе дребен, жилав представителен мъж на петдесет и пет с къдрава сива коса. Не бяха малко хората в посолството, които му се присмиваха, подиграваха и често го наричаха — зад гърба му, разбира се — Senor Надут пуяк.

Подобно отношение имаха предимно хората в посолството, които не идваха от Външното министерство на Съединените щати. Това бяха двайсет и един служители на Правосъдното министерство, изпратени на работа в посолството в Монтевидео. Четиринайсет от тях бяха наречени помощник аташета по правните въпроси, въпреки че бяха специални агенти от Федералното бюро за разследване. Останалите седем бяха специални агенти от Агенцията за борба с наркотиците.

Имаше и други — представителят на ЦРУ например, представители на Федералната агенция по авиация, на департамент Вътрешна сигурност, дори служители от Департамента по земеделие — изпратени на работа в посолството. Последните бяха тук, за да следят дали уругвайските пратки с храни, които се изнасяха за Щатите — главно месо и млечни продукти — отговарят на високите санитарни стандарти, поставени от американското правителство.

Въпреки че всички тези специалисти имаха статут на дипломати, те не бяха истински дипломати — и Senor Надут пуяк не пропускаше случай да им го натяква, понякога по-любезно, друг път директно, в зависимост от случая и настроението си.

Всички тези специалисти щяха да се върнат в Щатите след няколко години и да продължат работата си в правителствената агенция, която ги бе заела на Държавния департамент.

Затова пък хората от Външно се приемаха като професионалисти, обучени в изкуството на дипломацията, и очакваха след изтичането на мандата им в Уругвай да получат по-висока длъжност в Държавния департамент. Стига наемниците от Правосъдното министерство, Агенцията за борба с наркотиците и — най-вече — от ЦРУ да не забъркат някоя каша в пълно противоречие с дипломатическите норми на поведение, която да посрами служителите на посолството и Външно, които трябваше да държат под контрол наемниците.

Посланик Макгрори например бе започнал службата си във Външно като служител в консулски отдел в Никарагуа. През годините, докато го прехвърляха от едно посолство в Южна Америка в друго, той бе успял да се издигне — бавно, ала убедително — в Държавния департамент. Преди да получи назначение на посланик в Уругвай, бе работил като търговски аташе в Перу, като културен аташе в Бразилия и заместник-посланик в Асунсион, Парагвай.

С изключение на хората от Департамента по земеделие — които си вършеха работата и го уведомяваха какво правят и какво става и не се забъркваха в никакви неприятности — посланик Макгрори имаше непрекъснати неприятности с почти всички други, които не бяха истински дипломати от кариерата.

Причините за тези проблеми бяха няколко и според посланик Макгрори най-важната от тях бе пълната им неспособност да разберат, че отговарят за всичко, което вършат, пред него. Правилата по този въпрос бяха повече от ясни. Като най-висш представител на правителството на Съединените щати в Уругвай, всички американски служители бяха длъжни да му се подчиняват.

Много от проблемите — може би дори повечето — ги създаваха агентите на Агенцията за борба с наркотиците, които Макгрори тайно наричаше хулигани. Често им се случваше да се мотаят „под прикритие“, което означаваше, че ходят не само небръснати и неподстригани, ами облечени като уругвайски наркомани. А пък под неугледните дрехи криеха най-различни оръжия. Според професионалното мнение на Макгрори, бе въпрос на време да застрелят някой уругваец, след което той трябваше да се занимава с последствията.

Преди година бе пуснал заповед, според която представителите на Агенцията за борба с наркотиците трябва да носят оръжие единствено когато се налага. Щом стана очевидно, че според тях е необходимо да са въоръжени непрекъснато, той промени заповедта и сега вече трябваше да искат разрешение от него, за да обикалят въоръжени. Заповедта бе влязла в сила преди по-малко от седемдесет и два часа, когато заместник държавният секретар по въпросите на Латинска Америка му позвъни и любезно, но твърдо, му нареди в бъдеще да се въздържа да се меси на агентите и повече да не се налага да се защитават от него.

Агентите на ФБР бяха значително по-добре облечени от колегите си в „Наркотици“, но от тях бе почти невъзможно да измъкне с какво се занимават и къде ходят. Главната им задача бе да следят прането на пари. Уругвай бе известен като южноамериканската столица на прането на пари. Бе напълно естествено Макгрори да се интересува от дейността им, но те почти никога не му казваха нещо важно.

Освен това поне половината от тях ходеха въоръжени до зъби.

Посланик Макгрори бе силно угрижен и се канеше да си тръгва, когато шефът на агентите от ФБР, тип на име Джеймс Д. Монахан, му се обади и помоли за незабавна среща.

— Не може ли да почака до сутринта, Монахан?

— Господине, според мен трябва да ме изслушате веднага.

— Добре — съгласи се посланикът. — Можеш да се качиш.

Монахан и Хулио Артигас влязоха в кабинета на Макгрори три минути по-късно. Посланикът не ги покани да седнат.

— Артигас се е натъкнал на нещо, за което прецених, че трябва да ви уведомя незабавно, господин посланик — започна любезно правният аташе Джеймс Д. Монахан.

— Нима? — отвърна Макгрори и погледна помощник правния аташе Артигас.

— Ордьонес ми позвъни малко преди обяд…

Макгрори вдигна ръка, за да го спре и попита:

— И кой е Ордьонес?

— Главен инспектор във „Вътрешен отдел“ на Федералната полиция, господин посланик.

Макгрори кимна и махна с ръка, за да покаже на Артигас, че може да продължи.

— Поиска да се срещнем на обяд. Когато се видяхме, той ми каза, че е станало масово убийство…

— Масово ли? — прекъсна го отново Макгрори. — Колко убити са необходими, за да бъде убийството окачествено като масово?

— Седем, господин посланик.

— Седем?

— Точно така, господине. Седем.

— И това клане се е случило тук, в Монтевидео, така ли?

— Не, господине. В едно имение близо до Такуарембо.

— Би ли ми напомнил, ако обичаш, къде се намира Такуарембо?

— На около триста и шейсет километра северно от Монтевидео, господин посланик.

— Никога не съм чувал за такова място — тросна се посланикът. — Продължавай, Артигас.

— Добре, господине. Главен инспектор Ордьонес попита дали имам нещо против да тръгна с него…

— Според мен не е много разумно, Артигас — сряза го посланикът. — Нали така, Монахан? Не искаме да оплескат посолството с водата от уругвайското мръсно пране, нали?

— Господине, аз приех поканата на Ордьонес и отидох на местопрестъплението — продължи Артигас.

— И от кого взе разрешение, преди да тръгнеш? Не мога да повярвам, че Монахан би ти дал картбланш за подобно нещо. Нали не си му дал разрешение, Монахан?

— Не съм питал никого, господине. Нямах представа, че трябва да питам.

— Има известна разлика, Артигас, между правила и разумно поведение — отвърна посланикът. — Няма да е зле да го запомниш.

— Разбира се, господине.

— Продължавай.

— Пътувахме до Такуарембо с хеликоптера на президента, струва ми се — разказваше Артигас. — Което ме наведе на мисълта, че някой високопоставен в уругвайското правителство държи инспектор Ордьонес да стигне там колкото е възможно по-бързо, че по върховете проявяват жив интерес какво става в Такуарембо.

— Няколко неща, Артигас — обади се отново посланикът. — Първо, не каза ли главен инспектор каквото там му беше името…

— Той наистина е главен инспектор Ордьонес, господине.

— Второ, защо реши, че си летял с хеликоптера на президента?

— Беше почти чисто нов „Дофин“, господине. Полицията разполага със стари „Хюита“.

— А ти си се возил на тях, затова можеш да направиш сравнение, така ли?

— Да, господине, много пъти.

— Нямах представа — заяви посланикът. — Ти знаеше ли, Монахан?

— Да, господине, знаех. Стремим се да поддържаме добри колегиални отношения с уругвайските власти и…

— Да се поддържат добри колегиални отношения с уругвайските власти, е чудесно, разбира се. Но защо трябва да се возите на техните хеликоптери? Тръпки ме побиват, като си помисля колко са поддържани. По-точно казано, колко зле са поддържани. Трябва да помисля по този въпрос. Докато не взема решение, повече никакви разходки с хеликоптери. Монахан, съобщи, ако обичаш, на колегите си.

— Добре, господине.

— Та разправяше, че си летял до Такуарембо, нали така, Артигас.

— Да, господине.

— И според теб защо си му бил необходим на главен инспектор Ордьонес?

— Искаше да ми покаже снимка на един от убитите, господин посланик.

— Защо?

— Сигурно защото убитият е присъствал на сватбата на Дж. Уинслоу Мастърсън.

— Моля?

— Сигурно защото на снимката се вижда, че убитият е присъствал на сватбата на Дж. Уинслоу Мастърсън.

„Сега вече успях да привлека вниманието ти, помисли си Артигас. Самодоволен надут дръвник“.

— Не мога да повярвам, че подобно нещо е възможно — заяви посланик Макгрори след малко. — Сигурен ли си, че става въпрос за нашия господин Мастърсън?

— Да, господине, беше Джак Пачката.

— Спортните постижения на покойния господин Мастърсън отдавна са останали в миналото. Не смяташ ли, че е проява на грубо неуважение да го наричаш по този начин?

— В никакъв случай не съм проявил неуважение, господине. Бях голям почитател на господин Мастърсън.

— Въпреки това, Артигас… — започна неодобрително Макгрори. Не довърши мисълта си и каза нещо друго: — Знаем ли името на мъжа, който се е снимал с господин Мастърсън?

— Главен инспектор Ордьонес го идентифицира като Senor Жан-Пол Бертран, собственик на имението.

— И казваш, че въпросният човек е мъртъв, така ли?

— Прострелян е с два куршума, господине. В главата.

— Кой го е застрелял?

— Нямам представа, господине.

— И ти си въобразяваш, че добрият ти приятел главен инспектор Ордьонес, ще ти каже, ако има заподозрени по случая, така ли?

— Да, господине, ще ми каже.

— Само че не го е направил, нали?

— Главният инспектор ме помоли за съдействие.

— Какво съдействие?

— В имението има седем мъртви мъже. Senor Бертран и още шестима.

— А те кои са? Кой ги е убил?

— Нямаме никаква представа, господине. Нямаха никаква идентификация на себе си. Главният инспектор ме помоли, господин посланик, да изпратя снетите отпечатъци във Вашингтон, за да могат колегите от ФБР да проверят дали са в базата данни.

Посланик Макгрори се замисли за момент.

— Не виждам защо не — отсече най-сетне той. — А ти — или по-точно главен инспектор Ордьонес — защо решихте, че пръстовите им отпечатъци са в базата данни на ФБР? По всяка вероятност те не са американци.

— Това не се знае, господине.

— Има ли някаква причина да смятате, че са?

— Не, господине, никаква. Но, от друга страна, няма причина да смятаме, че не са.

Посланик Макгрори се замисли за момент.

— Имаме ли някакви сведения за убития? Питам за мъртвия от снимката.

— Казва се Бертран, господине. Жан-Пол Бертран.

— Вече ми каза името му — напомни му Макгрори. — Въпросът ми беше дали знаем нещо за убития.

— Ливанец е, господине, постоянно пребиваващ в Уругвай. Главен инспектор Ордьонес ми каза. Бил е търговец на антики.

— За трети път те питам, не ме интересува приятелят ти главният инспектор, знаем ли нещо за убития търговец на антики?

Намеси се Монахан:

— Специален агент Юнг има досие за него, господине.

— И какво пише в досието?

— Не знам, господине. Папката я няма при останалите.

— А къде е?

— Не знам, господине — отвърна Монахан. — Сигурно Юнг я е отнесъл у тях.

— Отнесъл е официален документ у тях?

— Не съм сигурен, господине, но е възможно.

— Свържете се с него по телефона и му кажете да я донесе в кабинета ми незабавно.

— Опитах се да се свържа с него, господине. Никой не отговаря в апартамента му.

— А той къде е?

— Не знам, господине.

— Не знаеш ли? — повтори посланик Макгрори, неспособен да повярва на чутото.

— Днес не е идвал, господине. Може да е в Пуенте дел Есте.

— С други думи, си е взел почивен ден.

— Опитвах се да кажа, че е възможно да работи в Пуенте дел Есте, господине.

— Само че не си сигурен.

— Не, господине, не съм.

— Слушай ме, Монахан, докато Артигас подготвя доклад по въпроса, ти ще откриеш специален агент Юнг и ще го накараш да донесе папката тук.

— Добре, господине.

— Държа да ти кажа, Монахан, че досега си мислех, че държиш по-здраво юздите, което очевидно не е така.

ЧЕТИРИ

Кабинет на посланика

Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776

Монтевидео, Република Уругвай

08:05, 3 Август 2005

Специални агенти Джеймс Д. Монахан и Хулио Артигас седяха на кожено кресло пред кабинета на пълномощния министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай, когато посланикът пристигна.

И двамата изглеждаха притеснени. Почитаемият Майкъл А. Макгрори не ги съжали. Без да каже и дума, той им махна надменно да влязат. Приближи се до бюрото си, настани се, след това махна отново, за да им даде позволение да се настанят на двата стола срещу бюрото.

— И така — започна Макгрори, — научихме ли нещо ново за клането в Такуарембо? Кажи, Артигас, случайно да имаш новини от добрия си приятел, главен инспектор Ордьонес?

— Разговарях с него снощи, господине, за да му съобщя, че съм изпратил отпечатъците в Бюрото. Той не ми съобщи нищо ново.

— Не мога да не се питам дали добрият ти приятел не е научил — или може би вече е знаел — нещо, което е предпочел да не споделя с теб.

— Според мен не, господин посланик — отвърна Артигас.

— Ами ти, Монахан? Нещо да добавиш?

Макгрори не можеше да понася Монахан. Единствената причина, поради която не бе напълно сигурен, че Монахан е организирал в писоарите за посетители да се сложат ароматизатори във формата на ирландски леприкони на име Макгрори, бе, че не можеше да допусне, че един ирландец би причинил подобно нещо на друг.

— Господине… — започна притеснен Монахан. Прочисти гърлото си и започна отново: — Господине, така и не успях да открия господин Юнг. Снощи дори отидох до Пуенте дел Есте и проверих във всички хотели, където обикновено отсяда.

— Сигурно защото господин Юнг вече не работи при нас — обясни доволно посланикът.

— Как така, господине?

— Снощи, в девет и половина, заместник-директорът на ФБР ми позвъни в резиденцията. Обясни, че се налагало да изтегли господин Юнг във Вашингтон. Уведоми ме, че господин Юнг вече е напуснал Уругвай. Очевидно се налагало господин Юнг да дава свидетелски показания. Заместник-директорът обясни, че не бива да навлиза в подробности по телефона.

— Какво става тук? — зачуди се на глас Монахан.

— И аз се питам същото. Сигурен съм, че заместник-директорът ще ми обясни положението, когато се обади. Обеща да позвъни веднага щом намери обезопасен телефон на сутринта.

— Значи няма да стане преди десет и половина наше време — обясни Монахан. — Разликата ни с окръг Колумбия е един час, а аз никога не знам някой заместник-директор да ходи на работа преди девет и половина.

— Когато и да се обади, аз няма да съм тук. По-точно, ние няма да сме тук.

— Какво означава това, господине?

— Докато снощи обмислях въпроса, реших, че трябва незабавно да съобщя на посланик Силвио в Буенос Айрес. Все пак покойният господин Мастърсън бе заместник-посланик.

— Така е, господине.

— Реших, първо, че е редно да го сторя лично, и второ, ти Артигас, да дойдеш с мен. Не виждам защо да идваш с нас в Буенос Айрес, Монахан. Да имаш нещо предвид?

— Не, господине.

— Ще се качим на полета на „Аустрал“ в девет и десет — заяви Макгрори. — Господин Хауъл ще ни придружи. Той има среща по културните въпроси в Буенос Айрес, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.

— Разбирам, господине — отвърна Артигас.

Господин Робърт Хауъл бе културен аташе в посолството. Освен това бе представител на ЦРУ и бе също толкова потаен, колкото ирландецът агент на ФБР, който бе сложил ароматизатори във формата на леприкони в писоарите.

— Докато ни няма, Монахан, искам да свършиш две неща — продължи да нарежда посланикът. — Първо, искам те на линия, за да приемеш разговора със заместник-директора. Кажи му къде съм и го помоли да ми се обади в посолството в Буенос Айрес.

— Добре, господине.

— Второ, предполагам, че ще бъде пълна загуба на време, но можеш да се опиташ да разбереш още нещо от приятеля на Артигас, главен инспектор Ордьонес, или пък от някой друг.

— Добре, господине.

ПЕТ

Кабинетът на посланика

Посолство на Сащ „Авенида Колумбия“ 4300

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

10:25, 3 Август 2005

— Заповядайте, господин посланик — обърна се посланик Хуан Мануел Силвио, американският посланик в Буенос Айрес, към посланик, Майкъл Макгрори. — За мен е винаги удоволствие да ви видя.

Силвио бе висок изискан мъж, със светла кожа, изправен като аристократ. Бе по-млад от посланик Майкъл Макгрори и въпреки че бе работил пет години по-малко във Външно от Макгрори, бе назначен в по-голямо и важно посолство. Макгрори не го харесваше.

Поне бе достатъчно честен пред себе си и не се самозалъгваше, че мотивът му да повдигне въпроса за събитията в Такуарембо пред Силвио съвсем не се основаваше на факта, че в дома на убития бе намерена снимка на покойния господин Мастърсън, заместника на Силвио. Той подозираше, че каквото и да се е случило, щом въпросът стигнеше до Държавния департамент, той щеше да се окаже забъркан в кашата. Макгрори знаеше, че е най-добре да си има компания, вместо да потъва сам.

Двамата си стиснаха ръцете.

След това Силвио подаде ръка на Хулио Артигас.

— С вас не се познаваме, нали?

— Казвам се Артигас, господине. Приятно ми е.

— Артигас е един от правните ми аташета — намеси се Макгрори. — А това е културният ми аташе, господин Хауъл.

— Познаваме се — отвърна Силвио. — Много ми е приятно да се видим отново, господин Хауъл. Знам, че познавате Алекс, но не съм сигурен дали господин Артигас го познава.

— Не, господине — отвърна Хулио и подаде ръка на дребен, доста закръглен мъж с тънки като моливи мустачки.

— Алекс Дарби — представи се човекът.

— Знам, че Хауъл и Дарби се познават — продължи Силвио. — Те са един дол дренки.

Макгрори си помисли: „Все едно че направо каза «Тези двамата са от ЦРУ».“

— Здрасти, Боб — поздрави Дарби. — Отдавна не сме се виждали.

— Доста отдавна — отвърна Хауъл. — Дай да се разберем да се видим.

Секретарката на Силвио докара количка с кафе.

— Освен ако не е нещо важно като жена ми или държавният секретар, не ме свързвай с никого — нареди Силвио.

Когато вратата се затвори, Силвио продължи:

— Казахте, че сте се натъкнали на нещо, което е възможно да има връзка със смъртта на Джак Мастърсън, нали така, господин посланик?

— Артигас — нареди Макгрори, — покажи снимката на посланик Силвио.

Артигас отвори куфарчето си и извади снимката от сватбата. Стана, приближи се до Силвио и му я подаде. Силвио я огледа, след това я предаде на Дарби.

— Откъде я взехте? — попита Дарби.

— Познавате ли хората? — попита Макгрори.

— Познавам ги. Това са Джак и Бетси на сватбата. Това са нейните родители, родителите на Джак и брат ѝ.

— Вие познавате ли този човек? — попита Макгрори.

— Познавам го — потвърди Дарби. — Това е братът на Бетси. Откъде я взехте?

— Артигас — нареди Макгрори.

— Добре, господине. Взех я от едно имение, наречено „Шангри-Ла“ в Такуарембо. Заведе ме служител от Вътрешния отдел на уругвайската национална полиция.

— Защо ви заведе? — попита Дарби.

— Сега вече предполагам, че един от разследващите уругвайски полицаи е познал господин Мастърсън — каза Артигас. — Снимката бе в албум, оставен на местопрестъплението.

— Местопрестъпление, казвате — отбеляза Дарби. — Да не би нещо да се е случило в имението?

— Можете и сам да се сетите, Дарби — обади се отново Макгрори. — Според Артигас в имението е имало седем трупа.

— Седем? — повтори Дарби. — Седем трупа?

— Седем трупа, включително на мъжа на снимката — потвърди Макгрори. — Всички до един застреляни.

— Кои са останалите? — попита Дарби.

Артигас забеляза, че Дарби гледа към Хауъл. Космите по врата на Артигас настръхнаха.

— Това е загадка — отвърна Макгрори.

— Не знаете ли кои са? — попита Дарби.

— Според Артигас, нито един от тях не е имал идентификация. Всички до един са облечени в черно.

— Така ли? — възкликна Дарби и погледна отново към Хауъл — не задържа погледа си дълго, но достатъчно, за да забележи Артигас. — Тук започва да става като във филм на Джеймс Бонд.

— Или филм за нинджи — обади се Хауъл. — Всички до един, облечени в черно.

— Кой ги е застрелял? — попита Дарби?

— Изглежда, засега никой не знае — отвърна Артигас.

— И никой ли няма представа? — попита слисаният Дарби.

Артигас усети, че Дарби се преструва.

„Всичко това вече ти е известно, нали, господин Дарби? Хауъл ли ти звънна снощи, след като Макгрори е позвънил на Хауъл? Хората от ЦРУ винаги се поддържат. Господи, да не би Хауъл да е знаел, преди Макгрори да му съобщи? Те и двамата, изглежда, са знаели. И двамата ли са вътре в играта? Хулио, ти май остави въображението ти да се развихри! Гледаш прекалено много шпионски филми — при това тъпи шпионски филми. Така. Ти открай време си много добър в разпитите, умееш да забелязваш дребните неща и да ги навързваш, като например тези погледи между Дарби и Хауъл.

«Какво, по дяволите, става тук?»

— Според Артигас, уругвайската полиция също няма никаква представа — обясни Хауъл.

— Според вас какво е станало, господин Макгрори? — попита Дарби. — Обир? Опит за похищение?

«Би трябвало да се обръщаш към мен с господин посланик». Много ти благодаря, Дарби!“

— Нямам представа — призна Макгрори. — Въпросът е, поне на мен така ми се струва, какво да правим със снимката.

— Алекс? — обади се Силвио.

— Аз предлагам, господин посланик…

„Значи Силвио е «господин посланик», а аз не съм, така ли стана? Копеле гадно!“

— … да предадем информацията на господин Кастило. Поточно казано господин Макгрори да я предаде. Снимката се е появила в Уругвай. На територия на господин Макгрори, ако мога така да се изразя.

— Кой е Кастило? — попита Макгрори.

— Това е секретна информация, господин посланик — отвърна Силвио. — Когато госпожа Мастърсън бе отвлечена, президентът ме уведоми, че е назначил господин Кастило да води разследването. По-късно президентът му възложи охраната на семейство Мастърсън и връщането им в Щатите.

— Той какъв е?

— Агент на президента.

— Какво означава това?

— Мога да ви кажа само онова, което президентът ми съобщи — отвърна Силвио.

— Той същият човек ли е, който дойде в Монтевидео, за да се срещне със специален агент Юнг?

— Струва ми се, че да.

— Каква е връзката му с Юнг? — продължаваше да пита Макгрори.

Силвио сви рамене.

Артигас си помисли: „И каква е връзката с внезапното заминаване на Юнг за Щатите?“

— Ако искате, господин посланик — предложи Силвио, — можем да изпратим снимката на държавния секретар и да съобщим, че господин Дарби е разпознал убития като брата на госпожа Мастърсън. Нали си сигурен, че е той, Алекс?

— Да, господине, напълно сигурен. Срещали сме се няколко пъти, докато двамата с Джак бяхме в Париж.

Макгрори успя да се спре навреме, тъкмо преди да каже, че лично ще се погрижи да уведоми държавния секретар, ала в последния момент размисли и премълча.

„Да не съм луд да се набутам между шамарите“, помисли си той.

— Така е най-добре — рече вместо това той.

Артигас си помисли: „Senor Надут пуяк, струва ми се, че се питате доколко сте нагазили в лайна и помия.

Надявам се да е много дълбоко“.

ШЕСТ

Хасиенда „Санхорхе“

Близо до Увалде, Тексас

13:30, 3 Август 2005

Майор К. Г. Кастило бе застанал край барбекюто, пригодено от огромен варел, и очите му сълзяха от дима на мескит8, с който бяха запалили огъня. Стискаше между зъбите си дълга черна пура. Бе облечен в зеленикав панталон, тениска с надпис „ВИНАГИ МОЖЕШ ДА НАРЕЧЕШ ТЕКСАСЕЦА МЪЖ ОТ ЖЕЛЯЗО“, износени каубойски ботуши и още по-износена широкопола шапка с пречупена периферия.

Забеляза Естела — ниска набита мургава жена, която помагаше в ранчото, откакто се помнеше — да излиза от къщата, стиснала безжичен телефон, и го обзе неприятното чувство, че търсят него.

Само че Естела подаде телефона на Abuela9, той забеляза усмивката ѝ, чу я да казва „Много се радвам, че се обади“ и отново насочи вниманието си към пържолите.

Току-що бе подразнил Мария, съпругата на братовчеда Фернандо, като заяви на всеослушание, че единствено на мъжете може да се гласува доверие да опекат качествено една пържола и я предизвика да назове поне една световно известна жена готвачка. А също и поне една жена диригент от световна класа.

Кастило изобщо не вярваше в тези неща, но у Мария имаше нещо, което го караше да се държи предизвикателно и да я дразни. Мислеше за нея като за своя снаха, ала това не бе точно така. Фернандо му бе братовчед, не брат. Ако имаше дума, с която да нарече съпругата на братовчед си, който му бе по-близък от брат, то той не я знаеше.

Усети някой да подръпва крачола му и сведе поглед към седемгодишния Хорхе Карлос Лопес, негов кръщелник, четвъртото от петте деца на Фернандо и Мария. Хорхе му подаваше бутилка бира „Дос Екуис“.

— Хорхе, да знаеш, че току-що ми спаси живота — заяви много сериозно Чарли на испански. — Уверявам те, че ще отидеш в рая.

Огледа се, забеляза, че Фернандо е застанал край сложената за обяд маса на сенчестата веранда, и вдигна палци, за да благодари за бирата.

След това тайно бръкна в джоба на панталона и извади малък компютъризиран термометър за месо, който веднага му показа каква е температурата.

Няма нищо лошо в това да получиш научно потвърждение, вместо да си гориш пръста, като попипваш цвърчащата пържола, особено след като никой не те вижда какво правиш и са убедени, че действаш по усет.

Той бодна и двете пържоли с термометъра и установи, че всичко е наред.

Върна термометъра в джоба и се обърна към верандата.

— Държа да ви уведомя, че тези са готови.

Фернандо изръкопляска и някои от дечурлигата побързаха да го подкрепят.

В същия момент Чарли забеляза, че баба му се приближава със слушалката.

— За теб е — подвикна тя. — Дик.

„По дяволите! Знаех си аз!“

— Благодаря — усмихна се той. — Чакай само да махна пържолите.

Баба му остави телефона на масата до грила, след това взе стар дървен поднос с подкови за дръжки и му го подаде за готовите пържоли. След това се отправи към верандата.

— Аз ще го занеса, Abuela — извика след нея той.

— Може да съм стара и немощна, но все още мога да пренеса няколко пържоли — отвърна тя.

Чарли посегна към слушалката.

— Защо имам чувството, че тази работа няма да ме зарадва особено? — започна направо той.

— Доня Алисия много ми се зарадва — отвърна майор Х. Ричард Милър — младши. — Лично ми го каза.

— Както ти е известно, тя е прекалено мила и любезна, особено когато става въпрос за инвалиди. Казвай.

— Най-добре да се върнеш веднага, Чарли.

— Господи, не са минали и трийсет и шест часа.

„Не само това. Много ми се искаше да погледна «Гълфстрийма»“.

Чарли остана изненадан, когато видя, че Фернандо е дошъл да го посрещне на международното летище в „Сан Антонио“

— На какво дължа честта? — попита Кастило.

— Искам да ти покажа нещо.

— Не можа ли да почака, докато стигнем в „Сан Хорхе“?

— Не. Имаш ли багаж?

Кастило поклати глава.

Колата на Фернандо, чисто нов дванайсетцилиндров черен „Мерцедес Бенц S600“, бе спрян на паркинга за кратък престой. Кастило си спомни, че прочете в някакво списание, че цената на седаните вървяла около 140 000 долара.

— Това ли искаше да ми покажеш?

— Не.

— Готина каруца.

— На Мария е — уточни Фернандо.

— Значи много си сгазил лука.

— Майната ти, гринго.

— Какво сгафи?

— Например заминах за Европа и Южна Америка без нея.

— Не ѝ ли стана приятно?

— Никак.

— Нещо не я разбирам.

Фернандо поклати глава, но не отговори.

След това направи обратен завой и подкара към „Лемис Ейвиейшън“, голяма фирма за бизнес полети.

— Не ми казвай, че си скапал „Лиъра“.

— Не съм, разбира се. Наложи се да го докарам за обичайната поддръжка след сто часа по-скоро, отколкото предполагах.

— Да знаеш, че Тайните служби ще ти пратят чек. Нали знаеш как се разбрахме. Те са го ползвали под наем.

— Знам, знам — потвърди Фернандо.

Спря на паркинга пред сградата на „Лемис“ и двамата слязоха. Вместо да влезе в административната част, Фернандо се отправи с решителна крачка към един от хангарите. Кастило го последва. Очакваше да види „Лиъра“ и бе убеден, че братовчед му иска да му покаже някаква повреда, заради която се налага безобразно скъп ремонт.

„Лиърът“ не беше в хангара. Вътре видя няколко турбовитлови „Бийчкрафт“ и един реактивен „Гълфстрийм III“.

— Какво трябва да гледам? — попита Кастило.

Фернандо посочи „Гълфстрийма“.

— Господи, само не ми казвай, че си го купил!

— Не съм. Но си мислех, че няма да е зле ти да го купиш — предложи Фернандо.

Усмихнат мъж в кожено пилотско яке и авиаторски очила се приближи към тях с бърза крачка, преди Кастило да успее да отговори.

— Как сте, господин Лопес? — попита той.

— Познаваш ли братовчед ми, Чарли Кастило?

— Не — усмихна се мъжът. — Аз съм Брустър Уолш, господин Кастило.

Той стисна стегнато ръката на Чарли.

— Истински красавец, нали? — попита господин Уолш, след това добави: — Страшен удар можете да направите. Струва само седем милиона деветстотин деветдесет и девет.

— С други думи, осем милиона — уточни Кастило.

— Може ли да огледаме отвътре? — попита Фернандо.

— За мен ще бъде удоволствие да ви го покажа — отвърна господин Уолш.

Кастило бе уморен и му се искаше да тръгне час по-скоро за хасиенда „Сан Хорхе“ и тъкмо се канеше любезно да откаже, когато си спомни думите на братовчед си: „Не съм. Но си мислех, че няма да е зле ти да го купиш“.

„Той говореше сериозно. Мисли, че трябва да го купя с парите на Лоримър.

Нямаше да го каже, ако не го мислеше. Господи!“

Макар да не му се искаше, Кастило тръгна към люка. Надникна в пилотската кабина.

— Вие пилот ли сте, господин Кастило? — попита господин Уолш, а когато Чарли кимна, човекът продължи: — Значи ще оцените достойнствата на таблото.

Кастило огледа внимателно. Панелът беше добре поддържан, по-голямата част от „Хъниуел и Колинс“. Не беше същото като таблото на „Лиъра“, но пък „Лиърът“ беше чисто нов, докато този самолет не бе.

— На колко е? — попита Кастило.

— Сам ще се съгласите, че не е важно колко стар е даден самолет, а колко е бил използван.

— Та на колко е?

— Общо време, малко над осем хиляди часа — отвърна господин Уолш. — Малко над четири хиляди и петстотин кацания, което ще рече, че средният полет е бил по-малко от два часа. Освен това — най-важното — двигателите са сменени на осем хиляди часа и са на практика чисто нови.

— Което ще рече, че е на колко? — настоя Чарли.

— На двайсет и три години — отвърна с нежелание господин Уолш. — Направо не е за вярване, като го гледа човек, нали?

„Така е. Господи, не изглежда на толкова. Има вид на нов“.

— Интериорът бе подновен само преди шест месеца — добави господин Уолш.

— Да не би това да означава лъснат и почистен?

— Всичко, което показваше дори най-незначителни признаци на остаряване, бе подменено — уточни той.

Кастило погледна луксозната пътническа кабина. Вдъхна дълбоко и усети наситения мирис на кожа.

— Струва ми се ново — призна той.

— Максимумът му е три хиляди и седемстотин морски мили — продължи господин Уолш — при четиристотин възела.

— Това означава ли, че спокойно може да прелети над Атлантическия океан? — попита Фернандо над рамото на господин Уолш. — Ако човек реши да отскочи до Европа. Аз, ако можех, нямаше да мръдна от Тексас и изобщо нямаше да си подам носа от Щатите.

— Ако искате да отидете в Европа — продължи да обяснява собственикът, — този красавец ще ви откара заедно с дванайсет приятели — и стиковете им за голф, и багажа.

— В случай, че решиш да отскочиш до „Сейнт Андрюс“, Карлос — обясни Фернандо и погледна господин Уолш. — Карлос е запален играч на голф.

— И аз — призна събеседникът му. — Не мога да ѝ се наситя на тази игра.

— Когато някой го търси, веднага ги пращам в голф клуба — разказваше Фернандо.

— С какво се занимавате, господин Кастило? Нали не задавам неудобен въпрос?

— Инвестиции — отвърна Чарли.

— Продавай скъпо, купувай евтино, нали така, Карлос? — обади се Фернандо.

— Старая се.

— Новината за подобна изгодна покупка се разнася бързо — не спираше да ги убеждава господин Уолш. — Вече имам няколко кандидат-купувачи.

— Е, господин Уолш, след като сте успели да убедите някой да ви даде осем милиона за този стар самолет, на всяка цена приемете. От друга страна, ако се съгласите да паднете с половин милион, може и да се заинтересувам. Имам и още някои възражения.

— Какви, господин Кастило?

— Партньорът ми на голф, Джейк Торине, е много по-добър пилот от мен. Ще трябва да го доведа да огледа самолета. Той живее в Чарлстън.

— С удоволствие ще уредим полета на приятеля ви на наши разноски и ще му дадем възможност да изпробва машината. Нали има опит с „Гълфстрийм“?

— Има.

— Само че, що се отнася до сваляне на цената…

— Исках да ви помоля да вземете самолета — и Фернандо — да отскочите до Чарлстън и да позволите на приятеля ми да го тества там — уточни Кастило. — Но след като не можете да свалите от цената, няма смисъл да обсъждаме повече въпроса.

— Може би — човек никога не знае какво може да се случи — можем да се договорим. Ако сте склонен да платите по стандартната чартърна тарифа до Чарлстън…

— Тя колко е?

— Излиза около три хиляди на час.

— След като ще си играем на „ако“ и „може би“ и „да предположим“ — продължи Чарли, — какво ще кажете, ако откарате самолета до Чарлстън, дадете на приятеля ми възможност да го тества, при три хиляди на час, ако той каже, че машината си струва и ако аз се съглася да го купя, ще се споразумеем ли на цена от седем милиона и половина?

— Господин Кастило, не съм сигурен, че мога да сваля цената с половин милион долара.

— Разбирам — кимна Чарли. — Не се колебайте и го продайте на първия, който се съгласи да плати осем милиона за двайсет и четири годишен самолет. Благодаря ви, че ни го показахте.

— Самолетът е на двайсет и три, господин Кастило.

— Добре, за двайсет и три годишен самолет.

— С риск да се повторя — продължи господин Уолш, — човек никога не знае какво може да се случи. Как да се свържа с вас, господине, ако…

— Фернандо обикновено знае къде съм отседнал, така че просто му звъннете. Нали имате телефона му?

Когато се вляха в магистралата към Увалде, Фернандо се обърна към Чарли.

— Питам се дали ще позвъни днес, или ще изчака до утре.

— Дано изчака малко повече — отвърна Кастило. — Това е толкова изгодно, че ми се причува гласът на дядо: „Когато ти предложат нещо на сметка, трябва да си пълен глупак, ако откажеш, затова цяла седмица влизай под студения душ, след това огледай стоката отново, но го направи много внимателно“.

Фернандо се разсмя.

— Искам да ти кажа нещо, гринго. Сериозно.

— О-па.

— Не мога да си играя на Джеймс Бонд толкова често, колкото ми се иска.

— А останалата част от изречението е: „И в бъдеще няма да го правя“.

— Слушай, гринго, ако имаш нужда от мен, знаеш, че съм насреща. Само че ми се налага да мисля за Мария, децата и Abuela.

— Абсолютно прав си.

— Просто се опитвам да ти кажа, че сега вече имаш хора, които работят за теб. Моля те, не ме викай, освен ако наистина не се налага.

— Дадено.

— Освен това ти трябва самолет. Може би не точно този „Гълфстрийм“, но по принцип ти трябва самолет. При това по-голям от „Лиъра“. Не че Мария и Abuela ще усетят, че има нещо гнило, ако продължиш да използваш „Лиъра“, ами просто ще започнат да задават прекалено много въпроси. А това не бива да става.

— Прав си. Ще послушам съвета на дядо. Да се надяваме, че онзи нахален тип ще се обади още довечера, а не утре.

— Има нещо съмнително в тази работа. Взе да се съгласяваш прекалено лесно.

— А какво да направя? Да не се съглася ли? Прав си, Фернандо, нищо друго не мога да кажа. Просто не мислех.

— Караш ме да се чувствам гадно, знаеш го, нали?

— Просто си мислех, че съм извадил късмет, че си ми като брат.

— Но не съм ти брат, братовчеде.

— Ако си траеш, и аз няма да кажа на никого.

— Искам да ми обещаеш, гринго, че когато имаш нужда от мен, ще ме повикаш.

— Обещавам.

— Луд умора няма — заяви Дик Милър. — Да си го чувал?

— По-точно? — попита Кастило.

— По-точно, секретарят на Вътрешна сигурност надникна и заяви: „Много ми е неприятно, но се налага да се свържеш с Чарли и да му кажеш да се върне колкото е възможно по-скоро“.

— По-точно от това здраве му кажи. Каза ли защо?

— Не. Може би има нещо общо с Генерал Нейлър, който му позвъни преди пет минути — от централата направили грешка и го свързаха тук.

— Интересно какво му е притрябвало?

— Може би е свързано с новия ни човек за Връзки с обществеността.

— Нов какво?

— Посланик Монтвейл бе така любезен да назначи нов служител за Връзки с обществеността в Звеното за организационен анализ. Яви се днес сутринта, ентусиазиран, готов да се свързва с когото му попадне.

— Само това ми липсваше! Човек на Монтвейл да си вре носа в работата ни.

— Може и да има нещо общо с онова, което господин Елсуърт — новият се казва Труман К. Елсуърт — донесе, когато дойде днес сутринта, за да осъществява връзки.

— И какво е това?

— Дори не е секретно. Това си е най-обикновен меморандум от директора на Националното разузнаване до шефа на Звеното за организационен анализ. Вътре се казва, че може би ще проявиш интерес колко бил научил от, цитирам „представителите на Централното разузнавателно управление в Монтевидео, Уругвай и Буенос Айрес, Аржентина“ и, цитирам: „че мъж, на име Бертран, убит по време на обир в Уругвай, е бил идентифициран като дипломата Лоримър от ООН, зет на покойния Дж. Уинслоу Мастърсън“.

— Много интересно, нали? — подхвърли Кастило. — Казва ли се кой е убил и ограбил господина?

— Тук пише, цитирам: „разследването е поверено на гореспоменатите офицери“, които ще докладват лично на долуподписания…

Кастило се замисли за момент, след това попита:

— Нещо ново от финансовия свят?

— Един изнервен китаец пита за теб час по час. Вече си представя как са го погнали данъчните и как го карат към затвора „Левънуърт“, защото притежава прекалено много пари в офшорна сметка.

Кастило се разсмя.

— Май наистина е най-добре да се върна. Само че не знам кога ще успея да хвана самолет.

— Ако успееш да намериш малко време и да вмъкнеш и това в натоварената си програма, имаш резервация за „Континентъл 5566“, който излита от Сан Антонио в пет и четирийсет и пет. Ще кацнеш на „Дълес“ след едни нищо и никакви три междинни кацания и едно прекачване в единайсет и половина.

— По дяволите!

— Само те бъзикам, Чарли. Спокойно. Полетът е без прекъсване. Госпожа Форбисън ти направи резервацията.

— Добре. Когато дойда, след три или четири часа, задължително ще те събудя, стига да успея да хвана такси на „Дълес“.

— На летището ще те чака личният ти „Юкон“ — успокои го Милър. — Тя уреди и това. Оглеждай се за тежко въоръжен мъж с измъчена усмивка.

— Няма нужда. Ще хвана такси.

— Всъщност, Том Макгуайър каза на госпожа Ф. да уреди тази работа. Свиквай, надувко. Сега вече можеш с право да се надуваш.

— Чао, Дик. Благодаря ти.

Той затвори и отнесе телефона на верандата. Всички го чакаха търпеливо. Бяха му сложили пържола в чинията.

— Какво искаше Дик? — полюбопитства Фернандо.

— Похапни пържола. Ще ти трябват сили за пътуването.

— Фернандо, никъде няма да ходиш — заяви троснато Мария.

— Тук ли ще го оставиш, когато заминеш? — попита невинно Кастило.

— Няма да ходи никъде с теб. Точка — повтори твърдо Мария.

— Че кой е казал, че ще заминава с мен? Въпросителен знак. Говорех за пътуването оттук до „Каза Лопес“. Точка. А ти какво си помисли? Въпросителен знак.

Фернандо се разсмя.

— Май те сложиха на място, мила — обади се той.

— Хорхе, запетайка — обърна се десетгодишният Фернандо М. Лопес към брат си, — би ли ми подал маслото, въпросителен знак?

— Не, запетайка, няма, удивителен знак! — отвърна широко ухиленият Хорхе Лопес.

Abuela, намръщена досега, се усмихна.

— Защо ли изобщо си отварям устата — възкликна Мария. — Като че ли не те знам какво представляваш. Трябва просто да си седя мирно и кротко и да оставя Карлос да ме прави на глупачка, докато съпругът ми и децата ми се подиграват.

— Грингото прави на глупаци единствено хората, които обича — отвърна Фернандо.

— Моля те, не го наричай така — гракнаха в един глас Фернандо-младши и Хорхе, а след това погледнаха баба си. — Знаеш, че не му е приятно.

Фернандо-младши побърза да добави:

— Не ми е приятно, удивителен знак!

— Баща ми ме предупреждаваше, че правя голяма грешка, като се омъжвам в това семейство — не се остави Мария, въпреки че вече се усмихваше.

Когато колата пристигна, Abuela излезе с него.

Отпред бе спрял сребрист „Ягуар XJ8“.

— Симпатично возило, Abuela — отбеляза Чарли. — Ново е, нали?

— Фернандо ми прати един мерцедес — обясни тя. — Дванайсет цилиндъра. Черен. Накарах го да си го вземе. Чувствах се като гангстер, като член на мафията. Тази мога да я карам и аз.

— Ето значи как Мария се е сдобила с мафиямобила.

— Беше по-разумно Мария да я кара. Иначе той щеше да загуби куп пари. Не можеш просто така да върнеш нов автомобил.

— Значи Мария няма нищо против да се чувства като гангстер и член на мафията.

— Добре че никой не повдигна въпроса, докато тя беше тук — отвърна Abuela. — Миличък, трябва ли непрекъснато да я дразниш?

— Видях, че и ти се усмихваше, докато момчетата си играеха с пунктуацията.

— Много са умни, нали? Толкова много ми напомнят за вас с Фернандо.

— Доста стряскащо звучи.

Тя не отвърна нищо на тази забележка.

— Тъкмо това ти трябва, Карлос. Да си имаш собствени момчета. Едно хубаво семейство.

— Аз си имам хубаво семейство. Просто си нямам жена.

— Има ли някакво развитие в това отношение?

— Да не би Фернандо пак да е клюкарствал?

— Как е госпожицата от Тайните служби!

— Обездвижили са ѝ челюстта. Ако успея да я накарам да остане така, може и да се получи нещо между нас.

— Изобщо не е смешно, Карлос.

Той сведе поглед.

— И състоянието ѝ не е смешно — отвърна той. — Съжалявам, че го казах.

— Така и трябва.

Той погледна баба си в очите.

— Налага ми се да замина за Европа за два дни. Ще пътувам от Ню Йорк и ще спра във Филаделфия, за да се видя с нея.

— Фернандо каза, че била много симпатична.

— Така е.

Тя кимна, след това го целуна.

— Vaya con Dios, mi amor — пожела тя.

Той се качи на предната седалка до шофьора.

Докато колата се отдалечаваше от просторната къща в испански стил, той се обърна назад и впи поглед през задния прозорец. Баба му все още бе на мястото, където я остави.

„Права е. Наистина ми трябват момчета като на Фернандо и съпруга — трябва ми семейство“.

Не откъсна поглед от баба си, докато завиха, а след това се замисли за Бети Шнайдер.

„Май му е дошло времето. Господ ми е свидетел, че никога не съм изпитвал към друга жена онова, което изпитвам към Бети“.