Ловците - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Грифин Уилям (II) #2

II

ЕДНО

Овалният кабинет

Белият дом „Пенсилвания Авеню“ 1600,

Сз Вашингтон, Окръг Колумбия

8:25, 1 Август 2005

Президентът на САЩ седеше зад бюрото. Срещу него, до държавния секретар Натали Кохън, се бе настанил посланик Чарлс У. Монтвейл. Секретарят на Вътрешна сигурност бе седнал на съседното канапе.

Майор К. Г. Кастило, облечен в цивилни дрехи, се бе изпънал пред бюрото на президента.

„Прилича на ученик, застанал пред директора, за да го смъмрят“, мислеше си секретар Хол.

През последните десет минути Кастило докладваше за събитията след последната си среща с президента в Билокси, Мисисипи, на борда на „Еър Форс едно“ — когато президентът бе издал указа си, който изпрати Чарли в Европа, а след това в имението „Шангри-Ла“.

— Кацнахме в „Макдил“, господин президент — завърши Кастило, — и предадохме тленните останки на сержант Кранц на Централното командване, след това дойдохме тук. Заведох всички участници в операцията в апартамента си и им наредих да не споменават и дума, преди да ви докладвам, така че те ще останат в хотела, докато се върна.

— И полковник Торине ли? — попита президентът на Съединените щати. — И братовчед ти ли? Как реагираха на този домашен арест?

— Полковник Торине е наясно с положението, господине. Не се наложи да му нареждам… А Фернандо, братовчед ми, проявява разбиране.

— Това ли е всичко, Кастило? — попита президентът.

— Има още нещо, господине.

— Слушам те.

— Хауърд Кенеди беше на летище „Хорхе Нюбъри“, когато се върнахме от имението. Господин Юнг го видя.

— Агентът от ФБР ли?

— Кой е бил там? — попита посланик Монтвейл.

— Хауърд Кенеди… — започна Кастило.

— За когото се предполага, че работи за Александър Певснер — уточни сухо президентът.

— Руският гангстер ли? — ахна Монтвейл.

И Кастило, и президентът кимнаха.

— Аз май нещо не разбирам — намръщи се посланикът.

Президентът махна с ръка, за да даде знак на Кастило да му разкаже.

Кохън и Хол, запознати с историята, се спогледаха и размениха усмивки. На Монтвейл чутото нямаше никак да му хареса.

— Господине, стигнахме до споразумение с господин Певснер — започна Кастило.

— „Ние“ ли? — прекъсна го Монтвейл. — Какво трябва да означава това „Ние“? Ти и кой още? Какво е това споразумение? Нямам търпение да чуя.

— „Ние“ означава майор Кастило и твоят президент, Чарлс. Остави Чарли да довърши разказа си — настоя президентът.

— Той ни помогна много да отрием откраднатия „727“, господин посланик — обясни Кастило.

Американски „Боинг 727“ бе изчезнал от Луадна, Ангола, на 23 май 2005 година, а след като „нашата огромна и безобразно скъпа разузнавателна общност“, както се бе изразил президентът, не бе успяла да открие кой е извършил кражбата, защо и къде е липсващият самолет, президентът едва не бе загубил и търпение, и самообладание.

Беше изпратил Кастило, по онова време изпълнителен асистент на секретаря на Вътрешна сигурност, в Ангола със заповед да открие всичко, което ЦРУ, ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и Държавният департамент — и всички останали членове на разузнавателната общност — бяха разбрали за откраднатия самолет, и бе наредил на Чарли да му докладва лично.

Кастило бе направил нещо повече. Не само че бе разбрал кой е откраднал самолета — никому неизвестна група сомалийски терористи — и какво имали намерение да направят с него — да го блъснат в „Либърти Бел“6 във Филаделфия — ами бе открил самолетът в Коста Рика, откъдето е щял да се отправи за Филаделфия. С помощта на екип от „Делта Форс“, изтеглен от Форт Браг, той бе откраднал самолета от терористите и заедно с пилота, полковник Джейк Торине, го бяха върнали във военновъздушна база „Макдил“.

— За пръв път чувам за тази работа — възкликна Монтвейл.

— Чарлс, ти не ме ли чу, когато казах да оставиш Чарли да довърши разказа си?

— Извинете, господин президент — измънка Монтвейл.

— Нека аз да кажа каквото има, Чарли — реши президентът. — Мен поне няма да ме прекъсва. Накратко казано, Чарлс, Америка свали обвиненията срещу въпросния човек. Той се е свързал с Чарли скоро след като му възложих да разбере онова, което никой друг от разузнаването не успя. Оказа ни голяма помощ. В замяна поиска нещо.

— Естествено — обади се Монтвейл.

— Певснер казал на Чарли, че според него Агенцията — която тайно му е възлагала поръчки години наред — се опитва да го арестува в някоя от страните, където обвиненията срещу него не са свалени, за да го приберат на топло и никой да не разбере за тайните поръчки, които е изпълнявал. Освен това заявил, че от ЦРУ се опитвали да го ликвидират. За него опасност вече няма, въпреки това той е притеснен.

— В знак на благодарност, упълномощих Чарли да му съобщи, че съм наредил на директора на Централното разузнаване и на директора на ФБР — всичко това става по време, когато ти все още не беше директор на Националното разузнаване — да прекратят разследванията и да не ги подновяват без изричната ми заповед. Певснер подозирал, че ЦРУ се опитват да го открият в чужбина, а ФБР продължават да го издирват в Щатите. Ако го открият, или ще го арестуват със заповед от Интерпол, или ще съобщят местонахождението му на някое от правителствата, които все още го издирват.

— Положението ще остане непроменено, ако Певснер продължи да ни оказва помощ и докато не наруши някой от законите на Съединените щати.

— Този тип продължи ли да помага? — попита Монтвейл.

— Осигури ми хеликоптера до имението „Шангри-Ла“ — обясни Кастило.

— Той в Аржентина ли е?

— Нямам представа къде се намира Певснер в момента — отвърна честно Кастило. — Натъкнах се съвсем случайно на Хауърд Кенеди в Буенос Айрес и той уреди хеликоптера.

„Това не е някоя нагла лъжа. Просто поизкривих малко истината. Откъде да знам, Алекс в момента може да е в Пуенте дел Есте, Уругвай, не в Аржентина“.

— Кой е Кенеди?

— Бивш агент на ФБР, който в момента работи за Певснер — обясни президентът.

— Той какво прави в Аржентина?

— Придружаваше самолет „767“, натоварен с предмети на изкуството, изпратени от саудитското кралско семейство в Риад за Ислямския културен център „Крал Фахд“ в Буенос Айрес, и е върнал в Риад понита за поло, седла и други амуниции за кралското семейство — отвърна Кастило.

— Самолетът сигурно е собственост на Певснер? — предположи Монтвейл.

— Вероятно, господине, не попитах.

— И този тип Кенеди просто ти осигури хеликоптера, защото го помоли, така ли? Това ли се опитваш да ми пробуташ, Кастило?

— Сигурно го е направил със съгласието на господин Певснер, господине, но истината е, че не го попитах.

— Държа да отбележа, господин президент, че цялата тази работа ме хвърля в недоумение.

— Чарлс, нали си чувал какво казват за политиците, че си избират доста странни партньори за леглото.

— Просто не разбирам защо този тип Кенеди е бил притеснен, че агентът от ФБР го бил видял — продължаваше Монтвейл.

— Кенеди очевидно е параноик — отвърна президентът. — Решил е, че ФБР продължава да го търси, въпреки че изрично наредих да бъде оставен на мира, и си е наумил, че щом го открият, ще го ликвидират.

— Пълен абсурд!

— Съгласен съм. Първо, ликвидирането му ще бъде незаконно — продължи президентът.

— Защо е решил така?

— Ами — намеси се Кастило — Кенеди е бил старши агент от „Вътрешни операции“ на ФБР и знае какви тайни на Бюрото са потулени.

— Чарли — обади се президентът, — може и да греша, но разпоредбите за опазване на държавни тайни не включват ли и всичко, с което се занимаваше досега? Дори самоличността на хората, с които си се срещал?

— Точно това казах на господин Юнг, господине.

— Значи няма място за притеснение — кимна президентът. — Тъй като въпросът беше повдигнат, Чарлс, защо не провериш и в ЦРУ, и във ФБР, за да се увериш лично дали спазват заповедта, която съм издал? Ако случайно са пропуснали, държа да ме уведомиш.

— Не мога да повярвам, че някой би пристъпил заповед на президента, господин президент.

— Чарлс, би ли проверил, ако обичаш — настоя президентът.

— Разбира се, господин президент.

— Чарли, така и не разбрах дали си открил нещо полезно в имението.

— Открихме тефтерче с адреси и кодирани имена. Агент Юнг каза, че кодът изглежда сравнително прост и че много лесно ще бъде разчетен.

— Надявам се вече да е предадено за обработка.

— Не е, господине. От хотела дойдох направо тук, господине. Освен това…

— Какво?

— Честно казано, господине, мислех, че е най-добре първо да разбера дали не съм си изгубил работата преди да отпътувам за Форт Мийд, за да…

Президентът вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Искаш да кажеш, че си открил само някакво тефтерче в имението, така ли?

— Не, господине. Открихме документи, които според агент Юнг са за парите, с които господин Лоримър разполага в уругвайски банки.

— Много ли са парите? Повече ли са, отколкото би могъл да е спестил за черни дни?

— Петнайсет милиона и седемстотин хиляди долара, господин президент.

— С какво доказателство разполагате? — попита посланик Монтвейл. — Банкова книжка? Сертификати за депозит? Какво?

Президентът погледна студено Монтвейл, след това отново се обърна към Кастило.

— Всъщност господин Лоримър е дал тези пари назаем на банките. Онова, което извадихме от сейфа… донесъл съм го, господин президент.

— Тук ли? — повиши глас Монтвейл.

— Нека да ти задам един въпрос, Чарлс — надигна глас президентът и даде знак с ръка на Чарли да му подаде донесеното.

Чарли извади притеснен някакви богато украсени документи от куфарчето и ги подаде на президента.

Президентът го погледна, след това отбеляза:

— Ти знаеш много езици, Чарли, какво пише тук?

— Господине, това са сертификати, подписани от служители на банките, с които се потвърждава, че господин Лоримър е дал заем на банките и въпросните банки ще възстановят сумите при поискване. Това са нещо като облигации, господин президент, но не е точно.

— И не са подписани, така ли?

— Не са, господине. В момента са равносилни на неподписан чек.

— И нямаме представа — по-точно аз — откъде Лоримър се е сдобил с всичките тези пари, така ли? — обади се държавният секретар.

— Не, госпожо — потвърди Кастило. — Според мен — всъщност сигурен съм — идват от посредничеството му в „Петрол срещу храни“, но не мога да докажа подобно твърдение.

Надявах се да свържа сумата с някое от имената в тефтера — стига да успеем да го декодираме — или с някое от имената, които получих от друг източник.

— Какъв е този друг източник? — полюбопитства посланик Монтвейл.

— Предпочитам да не отговарям на въпроса ви, господин посланик — отвърна Чарли.

— Аз съм директор на Националното разузнаване — заяви с леден глас Монтвейл.

— Според мен това е известно на Чарли — намеси се президентът. — Замълча за миг. — Кои са тези хора, Чарли?

— Господине, дал съм дума да не разкривам нито самоличността на източника си, нито информацията, която ми е дал, без изричното му позволение.

— Това е смешно! — избухна Монтвейл.

— Надявах се да ми даде разрешението си, преди да оплескам нещата в Уругвай — призна Чарли.

— „Оплескам“ ли каза? — попита президентът.

— Моля да ме извините — наведе глава Кастило. — Много се извинявам, госпожо секретар.

— Чувала съм тази дума и преди, Чарли — кимна Натали Кохън.

— Та какво казваше, Чарли? — попита президентът.

— Да, господине. Искам само да кажа, господин президент, че искрено съжалявам за смъртта на сержант Кранц и че не успях да изпълня възложената ми мисия.

Президентът не отговори веднага. Погледна Кастило, замисли се над думите му и накрая каза:

— Защо реши, че си се провалил, Чарли?

— Накратко казано, господине, не успях да открия хората, които застреляха господин Мастърсън, сержант Маркъм и простреляха агент Шнайдер и не знам накъде да продължа. Господин Лоримър е мъртъв и така и няма да разберем какво е знаел, а ако не бях провалил…

Кастило замълча, сякаш се опитваше да открие точната дума.

— Репатрирането му ли? — помогна му президентът.

— Да, господине. Ето, че и сержант Кранц е мъртъв. Не оправдах доверието ви, господине.

— Чарлс — надигна глас президентът — какво ще кажеш за щетите, нанесени от провала на майор Кастило?

— Господин президент, според мен мисията не бе провал — обади се секретар Хол.

— Дадох думата на директора на Националното разузнаване, господин секретар. Дайте му възможност да се изкаже — заяви студено президентът.

— Истината е, че и според мен мисията не бе провал, тъкмо обратното.

— Нали го чухте какво каза — напомни им президентът. — Онзи тип Лоримър е мъртъв. Нямаме доказателство, на базата на което Натали да повдигне пред ООН въпроса, че е бил замесен в скандал с „Петрол срещу храни“. Кастило сам призна, че няма представа кой е убил Мастърсън и сержанта и не знае дори къде да търси. Това не е ли провал?

— Позволете да се изкажа, господин президент — обади се отново Монтвейл. — Искам да изтъкна какво постигна майорът и дръзкият му екип.

— И какво точно са постигнали?

— Ако приемем, че господин Лоримър е бил замесен в нечисти сделки, а доказателството са шестнайсетте милиона долара…

Монтвейл погледна към Кастило за помощ.

— Петнайсет милиона и седемстотин хиляди, господине — уточни Чарли.

— Шестнайсет милиона долара в Уругвай и фактът, че някакви напълно непознати са направили почти невъзможното, за да го открият в Уругвай и да го накарат да замълчи завинаги, след като отвличат госпожа Мастърсън и убиват съпруга ѝ.

— И какво от това, Чарлс? — попита президентът.

— Изглежда, не успявам да се изразя достатъчно ясно, господин президент — продължи Монтвейл. — Нека представя нещата по следния начин. Които и да са тези хора, те знаят, че сме ги погнали. Нямат никаква представа какво е научил майорът, преди да отиде в Южна Америка, както нямат представа какво е признал Лоримър преди да успеят да го ликвидират. Ако са се надявали да се доберат до съдържанието на сейфа на Лоримър, не са успели. Да не говорим, че не са имали представа какво е имало в сейфа, затова са предположили най-лошото, че съдържанието на сейфа е в наши ръце. Или още по-лошо, че е в ръцете на неизвестни трети лица. Те изпращат убийци да се справят с Лоримър, а майорът и хората му ликвидират шестима от убийците и опразват сейфа. Те знаят, че сме по петите им. Един господ знае кога някой ще се свърже с нас…

— И ще изпее, каквото трябва ли? — попита президентът.

— Точно това исках да кажа, господине. Нямах предвид единствено разкриването на убийците на Мастърсън — според мен е много вероятно майорът вече да ги е „обезвредил“ — а за хората, които са поръчали убийствата. Говоря за двигателната сила в скандала с „Петрол срещу храни“, които ще имат полза от деянието. Господине, според мен майорът не се е провалил. Той направи огромна услуга на страната си и трябва да бъде награден.

— Чарлс, предполагам, си чувал, че великите умове мислят еднакво. Аз стигнах до същия извод. Имам един въпрос, Чарлс. Какво да правим с шестнайсетте милиона долара в уругвайски банки? Да кажем ли на ООН къде са и да ги оставим те да си блъскат главите какво да правят с тях?

— Има нещо, което можем да направим, господине. Според майора единственото, което ни трябва, е подписът на Лоримър на документите, както и да се казват. Майорът ги донесе и можем да ги прехвърлим където пожелаем.

— Само че Лоримър е мъртъв — отвърна президентът.

— В Ленгли има доста талантливи хора, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.

— Искате да фалшифицираме подписа на мъртвец и да откраднем парите ли? Защо?

— Господин президент, признавам, че когато научих какво искате да направи майорът, не се зарадвах особено. Признавам, че сгреших. Малко звено като това, което сформира майорът, се оказа изключително ценно в новата световна война. Ако те разполагат с шестнайсетте милиона долара, говоря за шестнайсет милиона долара, които няма как да бъдат проследени…

— Разбрах, Чарлс — прекъсна го президентът. — Можеш да престанеш с тези разсъждения.

— Моля?

— Още малко и ще предложиш Чарли — между другото, той се казва Чарли, не „майора“ — да прехвърли Звеното за организационен анализ при директора на Националното разузнаване. Тази няма да я бъде. Чарли работи за мен и точка по въпроса. Никакъв коментар повече.

Секретар Хол се закашля. Цялото му лице поруменя.

Посланик Монтвейл дори не заподозря, че секретар Хол се опитва да прикрие смеха си.

— Натали, ще кажеш ли нещо, преди да изпратя Чарли да си почине малко? След като освободи всички от апартамента си, разбира се.

— Мислех си за посланик Лоримър, господине. Той е болен и ще бъде съсипан, когато разбере с какво се е занимавал синът му.

Посланик Филип Лоримър, бащата на Жан-Пол Лоримър, се бе оттеглил от Външно министерство на САЩ след дълга и забележителна кариера, тъй като бе претърпял няколко тежки инфаркта.

— Господи, дори не се бях сетил — призна президентът. — Чарли, ти какво ще кажеш?

— Господине, Лоримър е изчезнал, докато е бил в Париж — отвърна Чарли. — Мъжът, когото застреляха в „Шангри-Ла“, беше Жан-Пол Бертран, ливанец. Едва ли някой гори от желание да разкрие истинската самоличност на Бертран. Така че според мен не е нужно да обясняваме.

— Ами сестра му? — попита Натали Кохън. — Не трябва ли да ѝ съобщим?

— Според мен трябва — кимна Кастило. — Не бях мислил по този въпрос, но като съобщим на госпожа Мастърсън, тя ще се успокои и ще знае, че никой не заплашва децата ѝ, след като брат ѝ е мъртъв, така че копелетата… моля да ме извините… тези лоши хора вече няма да се интересуват нито от нея, нито от децата ѝ.

— Ако те попита откъде знаеш и при какви обстоятелства е починал? — попита президентът.

— Не съм мислил за това, господине.

— Нали няма да ѝ кажеш какъв мерзавец е бил?

— Подозирам, че тя знае, господине. Само че това е строго секретна информация по заповед на президента.

— Имате ли нещо против Чарли да обясни на семейство Мастърсън какво е станало? Ще им каже каквото прецени и както прецени.

— Отлична идея, господин президент — съгласи се посланик Монтвейл.

— Говори с тях колкото е възможно по-скоро, Чарли. Моля те — настоя Натали Кохън.

— Разбира се, госпожо.

Президентът се изправи, заобиколи бюрото и подаде ръка на Кастило.

— Благодаря ти, Чарли. Справи се чудесно. Прибери се и си почини. След това измисли къде да скриеш шестнайсетте милиона, докато ти потрябват.

ДВЕ

Стая 404 Хотел „Мейфлауър“!

„Кънектикът авеню“ 1127,

Сз Вашингтон, окръг Колумбия

20:15, 1 Август 2005

Когато майор Кастило отвори вратата на апартамента си — в хотела наричаха 404 „апартамента за администратори“; състоеше се от хол, огромна спалня, малка трапезария и втора спалня, — той откри полковник Джейкъб Торине, изтегнат на едно от канапетата, да гледа „Факторът О’Райли“ по новинарския канал „Фокс“. Полковникът бе качил крака на масичката, стиснал в дясната ръка бутилка „Хайнекен“, подпряна на гърдите му.

Ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота на САЩ се бе настанил до него, опънал крака на пода, стиснал наполовина изпита бутилка кола. Димеше с огромна тъмнокафява пура.

„Одеве не успяха дами се накарат, помисли си Кастило. Само че ако някой влезе и види малкия с тази пура, със сигурност ще ме обвинят в развращаване на малолетни“.

Очевидният снабдител на Брадли, Фернандо Лопес, също димеше с пура, седнал срещу специален агент Дейвид У. Юнг — младши от ФБР, докато играеха шах. Специален агент Джак Бритън от Тайните служби ги наблюдаваше развеселен; струваше му се, че малкият се опитва да се докара пред Лопес.

Майор Х. Ричард Милър — младши, в цивилно облекло, се бе отпуснал на един фотьойл. Левият му крак, в дебела превръзка бе подпрян на масичката. Милър и Кастило бяха колеги и съквартиранти в Уест Пойнт. На няколко пъти бяха служили заедно, за последно в „Нощни наблюдатели“, частта, известна като 160-ти авиационен полк за „Специални операции“.

Всички се обърнаха към Кастило.

— Къде е гипсът? — обърна се Чарли към Милър.

— Смилиха се над мен и го махнаха. Сега ме омотаха в безкрайни метри гумирана марля.

— Как е коляното?

— Времето ще покаже — отвърна възмутен Милър. — Кажи как мина при президента?

— Доколкото разбрах, няма да ни изпратят в Аляска да броим снежни топки — оповести Кастило.

— Ти наистина ли си въобразяваше, че има такава опасност? — обади се Торине.

— Всъщност нося ви съобщение от главнокомандващия — рече Чарли. — Цитирам: „Добре свършена работа, благодаря ви“. Край на цитата.

— А ти какво очакваше, Чарли? — попита Торине.

— Изгубихме Кранц, гръмнаха Лоримър, преди да успее да ни каже и дума — обясни Кастило. — Как е възможно подобно нещо да бъде наречено „добре свършена работа“?

— Нали откри копелето — намеси се Милър. — Така елиминира заплахата за семейство Мастърсън. Това е наистина добре свършена работа, Чарли. И според мен, и според всички останали.

— Кажи, гринго, може ли двамата с Бритън да се прибираме? — попита Фернандо. — Можем да се опитаме да спасим онова, което е останало от браковете ни.

— Президентът каза ли нещо друго? — обади се отново Торине.

— Монтвейл беше там — уведоми ги Кастило.

— И?

— Хол и Натали Кохън.

— Посланикът оплю ли красноречиво начинанието ни? — не спираше с въпросите Торине.

Кастило се разсмя.

— В интерес на истината, той ви нарече — нас — „дързък екип“.

— Сериозно? — учуди се Торине. — Ще го преживея.

— Трябва да ви призная, че се опита да ни превземе — Звеното за организационен анализ.

— Мама му стара! — възкликна Торине.

— Не се получи — успокои го Кастило. — Президентът бързичко прекъсна домогванията му.

— И какво ще стане сега с нас? — полюбопитства Милър.

— Все още сме на линия — отвърна Чарли. — Президентът ясно подчерта този факт. — Погледна Милър. — Нали полковник Торине ти разказа всичко, Дик?

Милър кимна.

— Дейвид, имаме ли някой документ с подписа на Лоримър? — попита Чарли.

Юнг кимна.

— Щом имаш възможност, го занеси в Ленгли — нареди Кастило. — Което ще рече веднага. Нещо с подписа на Лоримър и банковите документи, както и да се казват.

— Защо? — попита Юнг.

— За да могат най-добрите фалшификатори на Агенцията да лепнат подписа на Лоримър върху облигациите, за да изтеглим парите. Ще влязат в бюджета ни.

— Чудесна идея — отбеляза Торине. — Петнайсет милиона и седемстотин хиляди долара е хубав кръгъл бюджет. Какво ще правиш, когато Монтвейл разбере за тях? Да знаеш, че ще разбере.

— Идеята беше негова — призна Чарли. — Въпреки че тогава все още си мислеше, че ще успее да ни привлече под крилото си.

— И къде да ги прехвърля? — попита Юнг.

— Добър въпрос.

— Имам сметка на Каймановите острови — продължи Юнг. — И още една в „Лихтенщайнише Ландесбанк“.

— Какво? — попита Кастило, неспособен да повярва на чутото. — Стожер на ФБР, експерт по прането на пари, който крие личните си средства от данъчните в Лихтенщайн и на Каймановите острови?

На Юнг не му бе никак забавно.

— Това бе инвестиция, майоре — отвърна той. — Отворих сметките и за да разбера как става, и за да научавам навреме всички промени в банковото законодателство. Тъй като имам сметка, мога да задавам въпроси, на които в противен случай никой не би ми отговорил.

— Става още по-хубаво — зарадва се Чарли. — ФБР има пари в Лихтенщайн и на Каймановите острови. Няма ли вече нищо свято?

— Това пък какво е? — полюбопитства Бритън. — Лих… какво?

— Лихтенщайн е малка страна — има си принц — около четирийсет километра дълга и осем километра широка, разположена между Швейцария и Австрия — обясни Кастило. — „Ландесбанк“ означава държавна банка. Населението в Лихтенщайн изкарва пари, като отглежда крави и се разполага с парите на другите.

— Истината е, че парите в банката са мои — призна Юнг. — Използвах собствени средства, за да открия сметката. Така е по-лесно, отколкото да се опитвам да издействам разрешение — и да получа пари — от ФБР.

— И колко свои пари си скътал в сметката в „Лихтенщайнише Ландесбанк“?

— Двайсет и пет хиляди долара.

— Трудно ли е да се открие сметка? — попита Кастило.

— Напротив, много е лесно. Искат справка от банка в страната, в която живееш, и чек или превод. Не приемат пари в брой — отвърна Юнг.

— Значи и ние така ще направим. Искам да извадя парите от Уругвай, преди да се разбере, че Лоримър е мъртъв.

— Бертран — поправи го Юнг. — Парите са на името на Бертран.

— Добре де, Бертран — примири се Кастило. — Ще има ли неудобни въпроси, когато тайната ти сметчица набъбне с петнайсет милиона и седемстотин хиляди?

— Не съм сигурен, че искам да го направя — опъна се Юнг.

— Просто ми отговори на въпроса — нареди Кастило. — Да не разлаем кучетата?

— Там никога не задават въпроси и имат много строга политика по отношение на поверителността, по-стегнато е дори от Швейцария. По очевидни причини, ми е неудобно да прехвърлям парите на Бертран в моята сметка.

— Защо тогава изобщо я спомена? — повиши нетърпеливо глас Торине.

— За да ви предложа да откриете сметка там. Кастило иска да ме замеси в измама. Аз съм агент на ФБР, по дяволите.

— Мили боже! — възкликна Торине. — Първо правило на ФБР: „Винаги си покривай задните части“. Така ли е?

— Аз пък ти нареждам да изпълниш заповед, одобрена от президента на Съединените щати — настоя Кастило.

— Не вярвам да имаш нито правото, нито властта да ми нареждаш. Аз съм служител на ФБР. Не работя за теб.

Торине понечи да каже нещо, след това се поколеба, замълча и погледна Кастило.

Кастило отвърна:

— Наистина не работиш за мен. В момента си тук като доброволец.

— Майоре, мислех си — все още си мисля, — че постъпи правилно, когато замисли операцията по отвличането на Лоримър от имението „Шангри-Ла“. Затова тръгнах с теб. Само че в сградата на Дж. Едгар Хувър няма да погледнат на това с добро око, когато разберат. Предполага се, че ФБР организира отвличанията, не участва в тях.

— А ти не искаш повече да застрашаваш кариерата си във ФБР — довърши вместо него Торине.

Юнг се замисли за секунда, след това кимна.

— Юнг — заяви спокойно Торине, — ако си въобразяваш, че ще припнеш към сградата на Дж. Едгар Хувър и ще изпееш дори една дума от този разговор или дори най-незначителната подробност от операцията, която току-що извършихме, на ушенцето на някой инспектор от ФБР, бих те посъветвал хубаво да си помислиш. Това ще бъде в разрез със строго секретна заповед на президента и ти ще предадеш сведения на неупълномощени лица. А това вече е престъпление.

Кастило добави:

— Това включва и срещата с Хауърд Кенеди в Буенос Айрес.

Юнг го погледна студено.

— Ще бъда напълно откровен — заяви Чарли. — В случай че отидеш във ФБР и си признаеш всичко, а по ред причини бъде решено да не те съдят, наистина ли си толкова наивен, та си въобразяваш, че ще те приемат с отворени обятия като блудния син? Струва ми се, че има голяма вероятност до края на кариерата си да разследваш злоупотреби с талони за паркиране в Сиукс Фолс, Южна Дакота.

Изражението на Юнг красноречиво показа, че Кастило е уцелил болното му място.

— Важното в момента е, че не ти се вярва, че имам право да ти давам заповеди. Така ли?

— Според мен нямаш законно основание — потвърди Юнг.

— Ами ако получа? Това ще промени ли нещата?

— Как ще стане?

Кастило се настани на канапето до ефрейтор Брадли и посегна към телефона. Набра номер, който помнеше наизуст.

— Обажда се К. Г. Кастило — представи се след малко той. — Секретар Хол все още ли е с президента? — Бихте ли ме свързали, ако обичате?

— Чарли се обажда, господине. Моля да ме извините, че ви прекъсвам. — Юнг ще бъде по-спокоен за парите, които обсъждахме одеве, ако влезе в екипа на Звеното за организационен анализ и е под моето командване. Това ще представлява ли проблем?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре, господине. Когато банките отворят утре сутринта. А пък тази вечер би било още по-добре.

— Ще бъде с Милър. Тук, в моя апартамент, господине.

— Слушам, господине.

Последва мълчание от шейсет секунди.

— Добре, господине. Много ви благодаря, господине.

— Не, господине. Заминавам за Филаделфия, а след това за Билокси. Може би още тази вечер, ако има как да се придвижа от Филаделфия до Билокси. Накратко, веднага щом мога, господине.

— Слушам, господине. Ще ви уведомя и двамата със секретар Кохън веднага щом се появи възможност.

— Слушам, господине, добре, господине. Много ви благодаря, господине.

Кастило върна слушалката на мястото ѝ и погледна Юнг.

— Секретар Хол ми каза, че президентът се с обадил лично на директора на ФБР. Ще нареди или на него, или на заместника му да бъдеш прехвърлен в Звеното по организационен анализ. Или директорът, или заместникът му ще ти позвънят и ще те уведомят. Така ще трябва да изпълняваш заповедите ми. Някакви въпроси?

Юнг поклати глава.

— И така, приветствам те с добре дошъл в Звеното по организационен анализ, господин Юнг — поздрави го престорено официално Кастило. — Надявам се кариерата ти с нас да се радва на същия дълъг живот, както и самото Звено — с други думи, може би още две или три седмици.

Торине се изсмя. Останалите също прихнаха.

Усмивка — едва забележима — премина по устните на Юнг.

— Веднага щом имам възможност — след ден или два — ще открия още една сметка в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ — обеща Кастило. — Ще изтеглим парите от сметката ти възможно най-бързо.

Юнг кимна.

— Ходил ли си някога в Ленгли, Юнг? — попита Милър.

Юнг поклати глава.

— Ще те заведа — обеща Милър, след това реши друго. — По-добре тая работа да я свърши Том Макгуайър, защото той се оправя там по-добре от мен.

— Знаеш ли къде да го намериш?

Милър кимна.

— Помоли го да свърши тази работа — рече Чарли. — Дали ще бъде много трудно да се свържа с Вик Д’Алесандро?

Милър му подаде мобилен телефон. Кастило се приближи и го взе.

— Натисни седмицата — обясни Милър.

— Не знам кога ще успея да стигна до Билокси — призна Чарли. — Иска ми се да се видя с Вик, преди да се срещна със семейство Мастърсън.

— Сигурно ще стане в малките часове, когато пристигнем — намеси се Фернандо. — Ако тръгнеш с мен, ще стигнеш по-бързо, отколкото с някой граждански полет.

— Първо искам да отида във Филаделфия — призна Чарли.

— Джак също — напомни му Фернандо. — Жена му е при майка си във Фили. Маршрутът ще бъде „Гейгън“ — Фили. След като видиш приятелката си, тръгваме от Фили за Чарлстън и там оставяме полковника. След това летим от Чарлстън за Сан Антонио. Пътьом ще те оставим в Билокси.

— Ще пътуваш за Чарлстън през Филаделфия ли? — обърна се Чарли към Торине. — Не можеш ли да вземеш самолет оттук?

— Най-старият член на дръзкия екип — отвърна Торине, — след като току-що се върна от околосветско пътешествие, изобщо не е в състояние да изтърпи паспортен контрол и митническа проверка, още повече че си носи едно „Узи“ и цяла каса бренди, за които не ми се иска да давам обяснения.

Кастило се разсмя.

— Необявено бренди значи?

— Фернандо ми каза, че си купил за баба си каса аржентинско бренди за дванайсет кинта на бутилка. Реших, че щом е достатъчно добро за баба ти, ще бъде доста интересен начин да изразя обичта към съпругата си.

— Брендито е супер — потвърди Кастило. — А най-хубавото е, че не е френско.

— Светът е толкова тъжно място, Чарли, след като се налага да бойкотираме продуктите на онези, които са те прецакали, като са те научили да си пийваш, но няма друг начин.

Кастило се разсмя.

— Добре, да тръгваме. Докато говоря с Д’Алесандро, звъннете на портиера да ни повика няколко таксита.

— Има един огромен „Юкон“ на изхода на „Нешънъл Джиографик“ тъй като аз няма къде да ходя, можете да го използвате — предложи Милър.

— Супер — грейна Кастило.

— Ами аз, господине? — попита ефрейтор Лестър Брадли.

Кастило го погледна и се поколеба за кратко, преди да реши какво да прави.

— Идваш с мен, Брадли — заяви накрая той.

— Господине, позволете да попитам къде отиваме.

— Позволявам, но не мога да ти отговоря, защото все още не съм решил.

ТРИ

Казино и курорт „Белвиста“

Магистрала 90 („Магическата миля“)

Билокси, Мисисипи

04:05, 2 Август 2005

К. Г. Кастило и Лестър Брадли, в цивилно облекло, приближиха към главния вход на казиното. Едър „портиер“ стана от бюрото си и попита доста нелюбезно Брадли на колко е години, а когато му казаха, той поклати глава и заяви, че не може да влезе.

— Изчакай тук, Брадли — нареди Кастило. — Ще се върна бързо.

— Слушам, господине.

Кастило влезе в казиното, мина покрай автоматите, пред които се бяха разположили мъже, повечето на средна възраст, и застаряващи жени. Зад тях се виждаше арка, която отделяше масите за блек джак, покер и рулетка.

Може би една трета от тях бяха заети. Забеляза голата глава на Вик Д’Алесандро пред една от масите за блек джак. Тръгна към нея и спря на около два метра.

На масата бе поставен надпис, който гласеше, че минималният залог е десет долара. Пред Д’Алесандро бяха поставени пет купчинки с жетони. Той барабанеше по тях с пръсти, докато наблюдаваше дилъра.

„Дори всичките да са от по десет долара — а те очевидно не са, защото всяка купчинка е с различен цвят, което означава, че са за повече — Вик яко е хлътнал по тази игра“.

Остана да наблюдава още малко, забеляза, че Вик играе с две карти, чак след това се приближи. Д’Алесандро усети чуждото присъствие и се обърна, за да види кой е застанал зад него. С нищо не показа, че познава новодошлия.

Дилърът прехвърли жетони и за двете карти на Д’Алесандро.

— Достатъчно — заяви играчът, подаде два жетона на дилъра и прибра останалите. Дилърът му подаде табла.

— Благодаря — кимна Д’Алесандро и прехвърли жетоните на таблата.

— Боже — отбеляза Кастило. — Излиза, че ти донесох късмет.

Д’Алесандро изсумтя. Подреди чиповете на таблата и стана. Беше нисък мъж с едри гърди и надути мускули по ръцете.

— Касата е отсреща — кимна с глава той.

Когато се пенсионира, след двайсет и пет години служба — двайсет и две от които бяха в Специалните части — Виктор Д’Алесандро се бе прехвърлил на работа в Специалното оперативно командване. На теория бе технически съветник на командващия генерал на Стратегическия център „Дж. Ф. Кенеди“ във Форт Браг. Онова, което вършеше там, бе строго секретно.

Силно изрусена петдесетинагодишна дама на касата преброи чиповете, след това попита Д’Алесандро дали предпочита да му напише чек за сумата.

— И в брой става — отвърна той.

Изрусената започна да отброява чисто нови банкноти от сто долара. Трупаше ги на купчинки по десет. Събраха се четири купчинки. След това започна пета купчинка с петдесетачки, двайсетачки, една банкнота от десет и накрая добави петачка.

— За бога, Вик! — възкликна Чарли. — Май добре си се потрудил.

Д’Алесандро изсумтя отново, натъпка парите във вътрешния джоб на лимоновожълтото спортно сако и се отправи към вратата. Кастило го последва.

Д’Алесандро протегна ръка към същия „портиер“, който бе отказал да пусне Брадли в казиното. Мъжът отключи малко чекмедже и се опита да върне дискретно полуавтоматичен „Колт“ .45. Вик не бе толкова дискретен. Той повдигна сакото и пъхна пистолета в празния кобур малко над десния джоб.

— Тук не позволяват да се влиза с оръжие — обясни Д’Алесандро. — Случвало се е, когато някой загуби, да нападне дилъра.

Кастило се разсмя. На „портиера“ не му беше никак весело.

— Асансьорите са отсреща — отвърна Д’Алесандро и кимна, за да покаже посоката.

— Знам.

— А, да. Мастърсън каза, че си щял да идваш.

— Ти говори ли с него? — попита Кастило, докато влизаха следвани от Брадли.

— Ще дойде точно в осем за закуска.

Когато спряха пред асансьорите, Д’Алесандро извади пластмасова карта от джоба на сакото и я прекара през апарата. Вратата на асансьора се отвори. Той махна на Кастило да влезе. Брадли понечи да го последва.

— Извинявай, приятелче — озъби се Вик. — Този асансьор е запазен за големите играчи.

— Той е с мен — обади се Чарли.

Д’Алесандро сви рамене и отстъпи.

Когато вратата се затвори, Кастило ги представи:

— Брадли, това е господин Д’Алесандро. Вик, запознай се с ефрейтор Лестър Брадли. Той е от морската пехота.

— С лоша компания си се събрал, момче — отвърна Вик. — Внимавай.

— Той ми е приятел, Вик.

— Още по-зле значи.

Вратата на асансьора се отвори и Д’Алесандро отново използва пластмасовата карта. Вратата се отвори.

— Добре дошли в апартамент С — приветства ги Д’Алесандро.

— Иха! — възкликна Брадли.

Влязоха в елегантно обзаведен апартамент. Две от стените бяха стъклени и разкриваха поток от червени фарове, които се движеха по магистрала 90. През деня се виждаха бели плажове и смарагдовите води на Мисисипи.

— Напълно съм съгласен, Брадли — обади се Кастило.

— Искаш ли да пийнеш нещо, Чарли? — попита Вик.

— В четири сутринта ли?

— Едва ли ще ти е за пръв път — сряза го Д’Алесандро.

— Така е — призна Кастило. — Какво пък толкова? Има ли вино?

— Колкото искаш. В бара — посочи Д’Алесандро.

— Ти ще пиеш ли нещо, Брадли? — попита Кастило.

— Малко нещо съм гладен, господине — отвърна ефрейторът.

— И аз — кимна Кастило. — Тук рум сървисът работи двайсет и четири часа, нали Вик?

— Май да.

Кастило грабна слушалката и натисна бутон.

— Каква пържола мога да поръчам по това време на денонощието? — попита той.

Веднага му обясниха.

— Задушен врат с лук и гъби.

Кастило погледна Брадли. Младежът се усмихна доволно и кимна, след това се обърна и към Д’Алесандро, който сви рамене.

— Защо не. Време е да помисля за закуска. Моята да е и с яйца.

— Три пържоли, да не са препечени. С пържени яйца. И пържени картофи или пикантни задушени, или обикновени… каквито има. И каквото друго прецените за подходящо за двама прегладнели мъже и стар дебел италианец, който изобщо не би трябвало да яде.

Д’Алесандро му показа среден пръст.

— Кажи, пехотинецо — обърна се Д’Алесандро към Брадли, — как успя този злобар да се намъкне в живота ти?

— Той ми спаси живота, Вик — обясни Кастило.

Д’Алесандро погледна Брадли.

— Хич не се притеснявай — успокои го той. — Още си млад. Ще ти бъде простено.

Кастило поклати глава.

— Кога ще пием, преди или след като ми кажеш какво става, Чарли?

— Да — отвърна Чарли и мина зад бара, за да си налее вино.

— Ако обещаеш да не казваш на мама, пехотинецо, и на теб ще ти налеем малко, колкото за вкус — предложи Д’Алесандро.

— Остави го на мира, Вик — повиши глас Кастило. — Шегувах се, когато казах, че ми е приятел.

— Освен това каза, че ти бил спасил живота — продължи Вик.

— Така е.

— Поне ми обясни — няма да казвам „За бога“ — защо му е притрябвало да го прави?

— Видя сметката на двама лоши, които стреляха по мен. Целна ги и двамата в главите.

— Защо ли имам странното чувство, че не се бъзикаш с мен? — стана сериозен Д’Алесандро. — Прощавай, синко, но хич не приличаш на злобните кръвожадни пехотинци, дето им се носи славата.

— Казва представителят на „Специални операции“ — засече го Кастило.

— Открай време си я носиш тази жестока жилка, Карлос — изломоти Вик и покри устата си с ръка.

Брадли се изкиска.

— Имам идея, Чарли — продължи Вик. — Вземи от най-горния ред.

Кастило подаде чаша за вино на Брадли.

— Не, господине, благодаря. Има ли бира?

— Поне десет вида. Ела и си избери.

— Докато избираш, майор Кастило ще изпие цяла бутилка вино.

— Добре. Вик. Каквото имам да ти казвам, е строго секретно по заповед на президента.

— Добре де — отвърна много сериозно Д’Алесандро.

— Помниш ли, когато ти казах, че копелетата са гръмнали Мастърсън, за да покажат на жена му, че не се шегуват и държат да се доберат до брат ѝ?

Д’Алесандро кимна.

— Онзи от ООН в Париж ли?

Кастило кимна.

— Не ти казах обаче, че президентът е издал указ за създаването на организация, наречена Звено за организационен анализ…

— Хем „с“, хем „с“ — прекъсна го Д’Алесандро.

Кастило Химна.

— Точно така, хем строго, хем секретно — продължи той.

— Задачата ни е да обезвредим виновниците за смъртта на Мастърсън и сержант Маркъм, за похищението на госпожа Мастърсън и раняването на специален агент Шнайдер.

— Знаех си аз, че има нещо такова — заяви Д’Алесандро.

— И кой води парада?

— Аз.

Д’Алесандро се замисли и кимна, след това попита:

— А откри ли кои са въпросните хора?

— Нямам никаква представа.

— Нещо не разбирам, Чарли.

— Бях решил, че най-добрият начин да открия кои са, е като открия Лоримър преди тях. Затова тръгнахме да го търсим. Открихме го в Уругвай.

— Уругвай ли каза?

— Точно така, Уругвай — потвърди Кастило. — Освен това открихме, че господин Лоримър е бил посредник — поточно казано посредникът — на момчетата, които забогатели по време на програмата „Петрол срещу храни“. Той е знаел кой колко е взел и за какво.

— Затова са искали да го накарат да млъкне — съгласи се Д’Алесандро. — Защо пък Уругвай?

— Уругвай и Аржентина в момента са истински рай за хората, незаконно придобили средства.

— Знаех за Аржентина и Парагвай, но за Уругвай чувам за пръв път.

— Вик, аз наистина не разбирам какво става. И аз знаех за Аржентина и Парагвай. А ето, че открихме Лоримър в Уругвай. Беше си осигурил нова самоличност — Жан-Пол Бертран — с ливански паспорт, с уругвайско разрешително за постоянно пребиваване в страната, имаше си имение. Всички бяха убедени, че се занимава с търговия на антики.

— Хитро — отбеляза Вик.

— Освен това е успял да смъкне почти шестнайсет милиона от онези типове.

— Ти така и не ми каза кои са онези хора.

— Не разполагам с нито едно име, Вик — призна Кастило. — Както и да е, щом открихме Лоримър, организирахме операция по репатрирането му.

— Макнаб е изпратил хора там, така ли? Не съм чул абсолютно нищо. Кого е изпратил?

— Никого. Нямах време да чакам да се организират и наумуват. Заминах с каквото и когото разполагах в момента.

— Кой по-точно?

— Кранц и Кенсингтън вече бяха там като свързочници. Използвах ги. Имаше и двама агенти от Тайните служби, един от Агенцията за борба с наркотиците, агент от ФБР и Брадли.

Д’Алесандро насочи пръст към Брадли, който надигаше бутилка бира „Корс“, и изви вежди.

— Да, същият този Брадли — потвърди Кастило, след това продължи: — Шефът на ЦРУ в Буенос Айрес ни помогна, освен това разчитах на услугите на един аржентинец — бивш служител на ДРУ. Прецених, че или трябва да се действа на секундата, или губим по точки. Бях решил, че ако успея да открия Лоримър, ще спипам лошите.

— Ясно. И какво щяхте да правите с Лоримър?

— Да го върнем в Щатите.

— Как?

— Разполагахме с „Лиъра“ — нали го видя?

— Пътували сте с него до Южна Америка?

— На връщане от Европа — уточни Кастило.

— Минали сте с него два пъти над Атлантическия океан? — попита слисаният Д’Алесандро.

— Беше доста интересно — отвърна Кастило. — Джейк Торине каза, че ще се справим, и наистина се справихме. В Уругвай взех назаем един „Джет Рейнджър“…

— Последния път, когато „взе назаем“ хеликоптер, за малко да опознаеш затвора „Левънуърт“ в Канзас отвътре — натякна Д’Алесандро. — Интерпол търси ли те, Чарли?

— Не. Този път наистина взех хеликоптера назаем от приятел.

— А той ще си мълчи ли, когато започнат да му задават въпроси?

— В негов интерес е да си трае.

Д’Алесандро сви рамене с надеждата наистина да е така, макар да личеше, че не е напълно убеден.

— Планът ни бе да хванем Лоримър в имението, да го натоварим на хеликоптера, да го върнем в Буенос Айрес, да го прехвърлим на „Лиъра“ и да го докараме в Щатите. Бившият служител на ДРУ беше уредил да излетим от Аржентина, без да ни задават излишни въпроси.

— Само че нещо се е объркало, така ли? Дори най-точните планове и „Специални операции“ се скапват понякога.

— Тъкмо го бяхме накарали да отключи сейфа, когато някой завря един „Мадсън“ през прозореца и започна да стреля. Уцели Лоримър с два куршума в главата, човекът от ДРУ отнесе един в ръката. След това Брадли ликвидира стрелеца с изстрел от „Ремингтъна“ на Кранц, а след него и приятелчето му. И двамата ги целна в главите. Той ми спаси задника, Вик.

Д’Алесандро погледна Брадли.

— Можеш да приемеш, че съм оттеглил всичко, което казах за трогателната ти невинност — заяви той.

— Просто си вършех работата — рече скромно ефрейтор Брадли.

Д’Алесандро изви вежди, ала премълча.

— А докато Брадли им е гърмял главите като тикви с пушката на Сиймор, къде беше самият Сиймор?

— Бяха му видели сметката с гарота — отвърна тихо Кастило.

— Не може да бъде! Как, по дяволите, се е случило? Кранц не беше аматьор!

— Очевидно и онези типове не са били аматьори. Гаротата беше от неръждаема стомана, с дръжки.

— Какви, мама им стара, са били тези типове?

— Не знам, Вик. Последва кратка престрелка, по време на която три или повече от лошите срещнаха създателя си. Кенсингтън откри последния, шестия, проснат на земята близо до Кранц. Сиймор беше успял да го наръга, преди да загине.

— И Кенсингтън го е довършил, така ли?

Кастило кимна.

— То се подразбира — тези двамата се знаеха отдавна — въпреки това е непростимо. Трябвало е да се сети, че мъртъвците не са от разговорливите.

— И аз му споменах нещо подобно — потвърди Чарли.

— След това се изнесохте от там, където сте били?

— След като Кенсингтън извади 9 мм куршум от човека на ДРУ.

— И какво открихте в сейфа?

— Тефтерче с имена и адреси и документи за парите, които Лоримър е прикътал в уругвайски банки.

— Добрали сте се до парите, така ли? Колко каза, шестнайсет милиона ли?

— Би трябвало утре сутринта да са приведени по наша сметка.

— А в тефтерчето какво имаше?

— Оказа се кодирано. Ще бъде във Форт Мийд в осем тази сутрин. След като приключат, ще го разгледам подробно. Както и да е, разкарахме се бързо оттам и още по-бързо от Южна Америка.

— Ами Сиймор? Нали не сте го оставили там?

— Оставихме Лоримър и шестимата лоши в имението — нито един нямаше идентификация — а Кранц — в „Макдил“ на път към Вашингтон.

— И след това дойде тук. Защо?

— Искам да чуя мнението ти, Вик.

— Не може да бъде.

— Госпожа Мастърсън ми каза, че лошите искали да се доберат до Лоримър и затова застреляли Мастърсън, за да докажат, че няма да се поколебаят да убият когото трябва, за да го открият. Ето, откриха го. Лошите рано или късно ще разберат, че е мъртъв. Това означава ли, че семейство Мастърсън са вън от опасност?

— Да, освен ако лошите не държат да си получат обратно шестнайсетте милиона.

— Не сме сигурни дали тези шестнайсет милиона са на лошите. Не сме сигурни и дали те знаят, че са у нас. Може да са преследвали Лоримър, за да му запушат устата…

— А може и двете — реши Д’Алесандро. — Хем го очистват, хем си прибират паричките.

— Може и двете — потвърди Кастило. — Тук нещо да подсказва, че тя е под наблюдение?

— Абсолютно нищо. Подслушваме всички телефони, включително и мобилните. Абсолютно нищо. В плантацията няма дори туристи.

— Иска ми се да ѝ кажа, че заплахата вече е премахната.

— А аз искам да отведа момчетата, където им е мястото — отвърна Д’Алесандро. — Нещо взеха да нервничат. Не съм им обяснил защо са тук и те започнаха да се възприемат като бавачки. Добре че вдовицата — и бащата на Мастърсън — са много свестни хора.

В някогашния военен затвор във Форт Браг сега бяха разположени спалните помещения и щабквартирата на „Делта Форс“, елитът, Специалните части, готови при нужда да реагират незабавно. Бодливата тел, която навремето е била използвана, за да държи затворниците вътре, сега пазеше да не се вмъкват неупълномощени хора.

— Как се оправяш с хората от „Чайна Поуст“?

Много бивши войници от Специалните части, от ударните отряди на пехотинците, „тюлени“, въздушни командоси и други военни са част от „Чайна Поуст“ в изгнание (от Шанхай) от Американския легион. Желаещите да наемат хора с подобни умения в цивилния живот често откриват онзи, който им трябва, в „Чайна Поуст“.

— Предполагам, знаеш, че генерал Макнаб ги е повикал.

Кастило кимна.

— Спомена, че ще ги повика.

— Много ми помогна. Разполагам с осем момчета — май им е омръзнало да отскачат до Ирак или Афганистан. Ще струват скъпо, но семейство Мастърсън казаха, че това не било проблем.

— Наистина не е. Кога могат да дойдат?

— До не повече от четирийсет и осем часа ще са тук.

— Искам да уведомя Мастърсън и вдовицата за тази работа, но съм сигурен, че няма да имат нищо против. Какво ще кажеш да задействаме всичко още сутринта?

— Няма проблем.

Кастило погледна часовника си.

— Четири и половина, което означава, че в Германия е десет и половина. Трябва да звънна.

Той мина покрай бара, взе телефона и набра дълга поредица от цифри, които помнеше наизуст.

ЧЕТИРИ

Централа на фирма „Госингер“

Фулда, Хесе, Германия

10:29, 2 Август 2005

Фрау Гертруд Шрьодер, едра шейсетгодишна жена, с прибрана на кок коса, надникна в кабинета на Ото Гьорнер, изпълнителен директор на фирма „Госингер“. На ухото имаше безжична слушалка за телефон.

— Карлхен те удостоява с телефонно обаждане — заяви тя, след като покри микрофона с ръка.

— Какво благоволение — отвърна Гьорнер. Беше добре поддържан шейсетинагодишен типичен баварец, едър, с румено лице. Посегна към един от телефоните на бюрото си и добави: — Поне е жив.

Фрау Шрьодер приближи към бюрото и Гьорнер ѝ даде знак да седне срещу него.

— Как е в Южна Америка? — попита той.

— Нямам представа, в момента съм в щата Мисисипи. Иначе съм добре. Благодаря ти, че попита.

— Ще ми кажеш ли какво правиш в Мисисипи?

— Намирам се в апартамент С на казино „Бел Висша“ в Билокси и чакам да ми донесат пържола и яйца за закуска.

— Защо ми се струва, че поне този път ми казваш истината?

— Та като спомена Южна Америка, защо не погледнеш новините от Ройтерс и АП за Уругвай? Ако може още сега.

— Така ли?

— Струва ми се, че информацията ще заинтересува и теб, и Ерик Кочиан.

— Щом е така, ще следя какво казват.

— Няма да е зле.

— Затова ли ми се обаждаш, Карл, или има още нещо?

— Всъщност има. Много ли ще затрудня фрау Шрьодер, ако я помоля да ми открие банкова сметка в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Каймановите острови?

— Това пък защо?

— И да ми внесе десет хиляди евро.

— Кажи защо — настоя отново Гьорнер.

— Открай време съм пестелив. Знаеш го, Ото. Спестеното пени, както казва Бенджамин Франклин, е спечелено пени.

— Gott!7

Фрау Шрьодер поклати глава и се усмихна. Гьорнер я погледна кръвнишки.

— И им кажи, ако обичаш, да очакват значителни постъпления през следващите ден-два — продължи Кастило.

— Никак не ми е приятно да задам този въпрос, но не ми ли каза, че си в апартамент в някакво казино?

— Да, в казино „Бел Висша“.

— И сигурно си платил апартамента с кредитната карта „Американ Експрес“, издадена на името на „Тагес Цайтунг“!

— Не съм. Тук съм безплатно.

— Колко загуби, та са ти отпуснали безплатна стая? А, извинявай, цял апартамент.

— Защо реши, че съм изгубил?

Гьорнер въздъхна тежко.

— За кога искаш да е открита сметката?

— Ще стане ли днес?

— Ако ми казваш истината — а честно да ти кажа, много ще ме изненадаш, ако е така — и се опитваш да скриеш парите от данъчните, държа да те предупредя, че сигурно ще те хванат.

— Благодаря ти за загрижеността. Просто накарай фрау Шрьодер да открие сметката и да ми прати номера ѝ по имейла, за да направя депозит. После ще му мисля как да измъкна парите.

— Добре, Карл. Много ми се ще да разбера в какво си се забъркал този път.

— Ще ти разкажа следващия път, когато се видим.

— И кога ще бъде това?

— По всяка вероятност много скоро. Сега отивам да видя баба, а след това сигурно ще отскоча и до теб.

— Как само ми се иска да ти повярвам.

— Благодари на фрау Шрьодер, Ото. Трябва да затварям.

Връзката прекъсна.

Гьорнер върна слушалката на място и фрау Шрьодер свали своята.

— Какво ли е направил този път?

— Комар, може би? Не знаех, че е комарджия.

— Не и с пари — отвърна Гьорнер. — Когато бяхме в Будапеща с Ерик, разбрах, че заминава — всички се бяха отправили натам — към Аржентина.

— Интересно, какво ли ще съобщят южноамериканските осведомителни агенции?

— Той подчерта Уругвай.

— И какво има в информацията за Уругвай?

Гьорнер сви рамене.

— Ще има ли проблем да откриеш сметката? Нямаме ли пари в „Лихтенщайнише Ландесбанк“!

— Доста — отвърна тя. — Ще им пусна съобщение да му открият сметка. Няма проблем. — Тя се поколеба. — Въпросът е на чие име да я открия.

— Май ще трябва много да помислим за кого се представя в момента.

Гьорнер се умълча за кратко, след това реши:

— Не. Открий я на Карл У. Госингер. Така няма да се налага да обясняваме кой е Карлос Кастило.

ПЕТ

Апартамент „С“

Казино и курорт „Белвиста“

Магистрала 90 („Магическата миля“)

Билокси, Мисисипи

08:35, 2 Август 2005

Вик Д’Алесандро се усмихваше, клатеше глава и сочеше ефрейтор Лестър Брадли от американската морска пехота, дълбоко заспал във фотьойла.

Кастило се усмихна, след това даде знак на Вик да отидат в спалнята. Д’Алесандро го последва и затвори вратата.

— Господи, той е още дете — отбеляза Вик. — Ще ми кажеш ли какво прави тук?

— Не знаех какво да правя с него — отвърна Кастило.

— Това пък какво ще рече?

— Той видя прекалено много, чу прекалено много, направи прекалено много. Или е на осемнайсет, или на деветнайсет и се питам дали умее да си държи устата затворена.

— Ясно — отвърна Д’Алесандро.

— Не можех да го оставя в Буенос Айрес — продължи Кастило. — Той е към охраната на посолството. Мисля, че е чиновник. Частта им я ръководи един сержант — добър човек — но същият този сержант ще започне да задава въпрос в мига, в който го види. „Лестър, момчето ми, къде беше и какво прави?“

— Точно така — съгласи се Д’Алесандро.

— А в пехотата, когато сержантът зададе въпрос, ефрейторът е длъжен да отговори — обясни Кастило.

— Дори майор от армията да му е наредил да си държи устата затворена — кимаше Вик. — А тъй като няма начин да разкажеш на сержанта какво става… Здравата си го загазил, Чарли.

— Освен че съм задължен на Брадли, че ми спаси задника, аз го харесвам.

— А сержантът не се ли чуди къде се е дянал малкият?

— Помолих Алекс Дарби да каже на посланика, че съм изтеглил Брадли с нас. Така сержантът ще си трае поне няколко дни, но дори посланикът и Дарби не могат да наредят на сержанта да не любопитства.

— Значи го вземи от сержанта. Прехвърли го някъде. Можеш ли?

— Къде да го прехвърля? „Добре дошъл в Кемп Лежон, ефрейтор Брадли. Къде служихте досега, с какво се занимавахте и защо така ненадейно ви прехвърлят тук? Как така не можете да ми кажете? Какво означава строго секретно по заповед на президента?“

— Да, бе — съгласи се отново Д’Алесандро и се изкиска. — Добре тогава, набутай го в Браг. Обади се на Макнаб и му обясни какъв е проблемът.

— Ефрейтор от морската пехота ще бъде като трън в очите на всички в специалния тактически център.

— Не е задължително — отвърна Д’Алесандро. — Говореха да вземат някой и друг пехотинец — дори доста пехотинци, две или три хиляди — в „Специални операции“. Поредният брейнсторминг на Шумейкър, струва ми се.

Генерал Питър Дж. Шумейкър бе началник-щаб на американската армия.

— Шумейкър е един от нас, Вик — отбеляза Кастило.

— Знам. Едно време се познавахме. Бях оръжеен техник в екипа му. Свестен човек. Идеята не е лоша, но като знам откъде идва… Както и да е, в момента набират пехотинци. Те могат да ни кажат къде грешим. Предлагам да прехвърлим малкия при тях.

— Където ефрейтор Брадли ще е като трън в очите на яките мъжаги — засече го Кастило. След тези думи се разсмя. — Повечето от тях са преминали през курса по бодибилдинг на „тюлените“ и приличат на Арнолд Шварценегер.

— Не мога да ти предложа нищо по-добро, Чарли. Или това, или няма друго.

— Добре, това ще бъде. Ще позвъня на генерал Макнаб.

— Аз ще се оправя с Макнаб. Остави малкия при мен. По обед ще ни вземат и ще го закарам в Браг.

— Благодаря, Вик.

Тъкмо се връщаха в хола, когато се чу мелодичен звън и Вик Д’Алесандро отиде да отвори вратата.

— Добро утро, господин Мастърсън — поздрави той. — Заповядайте.

— Извинявам се за закъснението — каза Дж. Уинслоу Мастърсън. — Не успях да дойда по-рано.

Беше много висок чернокож с остри черти и безупречен кремав ленен костюм. В ръка стискаше сламена шапка.

Кастило се усмихна, спомнил си какво казваше дядо му за ленените костюми — по-точно за леките раирани костюми: „Поръчвам си такива, защото са смачкани още докато са нови, а хората знаят, че ленът лесно се мачка, за не повече от десет минути, и никой не се притеснява да ме попита къде може да си купи дрога или да си поръча проститутка, или и двете“.

— Усмихваш се, Чарли — подхвърли Мастърсън и пресече стаята с едри крачки, протегнал ръка. — Сигурно си научил нещо хубаво.

Кастило най-сетне се изправи от канапето.

— В интерес на истината, господине, щом видях чудесния ви костюм, си спомних какво казваше дядо.

— Кажи и на мен — настоя Мастърсън.

Чарли повтори думите на дядо си.

Мастърсън се разсмя.

— Дядо ти умееше да се изразява — рече той. — Ти разказвал ли си на господин Д’Алесандро за Линдън Джонсън?

— Не, господине.

— Господин Кастило имаше чудесен бик, регистриран под името Линдън Джонсън. Още докато бил теле, бикът похапвал яко и тъй като изпражненията му били доста…

— Ами? — възкликна през смях Вик. — Нямах представа, че сте се познавали с дядото на Чарли.

— Иска ми се да бяхме по-близки — отвърна Мастърсън. Погледна Кастило с надежда.

— Да, господине. Нося ви новини, но ми е трудно да кажа дали са добри или лоши.

— Може ли да си сипя малко кафе? — попита Мастърсън.

— Извинете ме — притесни се Д’Алесандро. — Веднага ще ви сипя.

— Може и да съм стар, но все още мога да си налея чаша кафе. Въпреки това ви благодаря.

Мастърсън мина покрай бара и едва сега забеляза ефрейтор Лестър Брадли. Младежът все още спеше в креслото. Мастърсън погледна любопитно Кастило.

— Това е ефрейтор Брадли от морската пехота — представи го Кастило.

Тези думи събудиха пехотинеца. Той скочи от фотьойла, забеляза Мастърсън и веднага застана мирно.

Д’Алесандро се усмихна и поклати глава.

— Свободно, ефрейтор — нареди Кастило. — Това е бащата на господин Мастърсън, Брадли.

— Да, господине — отвърна Брадли.

— Брадли отговаряше за защитата на семейството в Буенос Айрес — обясни Чарли.

— Приятно ми е, ефрейтор — отвърна Мастърсън и приближи към Брадли с протегната ръка. — Как сте?

„Господи, той е изключителен джентълмен, помисли си Кастило. Човек не би предположил нито за миг, че в момента се пита как е възможно на този хлапак да е била възложена защитата на семейството. Той просто го предразполага. На това му се вика класа“.

— Приятно ми е, господине — отвърна Брадли.

— Моля ви, седнете — рече Мастърсън.

Брадли погледна Кастило и майорът му даде знак да седне.

Чарли изчака Мастърсън да си налее кафе.

— Господине — започна той, — президентът ми нареди да разкажа на вас и на госпожа Мастърсън всичко, което намеря за необходимо. Ще ви кажа всичко, което знам, а вие ще прецените колко да разкрия пред нея.

— Както кажете.

— Трябва да ви призная, че всичко, което чуете, е строго секретно и не бива да излиза нито от вас, нито от госпожа Мастърсън.

— Има две дами с такова име — подхвърли Мастърсън.

— Доверявам се на преценката ви по отношение и на двете. Същото важи и за посланика, и за госпожа Лоримър.

— Благодаря ви.

— Жан-Пол Лоримър — започна доклада си Кастило — бе застрелян от неизвестни лица в 9:20 местно време на 31 юли в Такуарембо, Уругвай.

Мастърсън изви вежди.

— Сигурен ли сте? — попита той.

— Да, господине, бях там — отвърна Чарли. — Също и ефрейтор Брадли. Брадли ликвидира един от мъжете, които убиха господин Лоримър.

Тези думи привлякоха вниманието на Мастърсън. Погледна с неприкрита изненада Брадли, след това премести любопитния си поглед към Кастило. В очите му се четеше въпрос, ала той не промълви и дума.

— Господин Мастърсън — продължи тихо Кастило, — след като открих местонахождението на господин Лоримър, имах намерение да го репатрирам — независимо от желанието му. Наложи се да го идентифицирам лично, след като бе застрелян.

— Имам два въпроса — отвърна Мастърсън. — Кой го застреля? Какво е правил в Уругвай?

— Нямам представа кой го застреля. Моите хора избиха и шестимата нападатели. А в Уругвай се е опитвал да се скрие под нова самоличност. Той вече я имаше. Разполагаше с ливански паспорт на името на Жан-Пол Бертран. Като Бертран имаше редовни документи за пребиваване в страната и се представяше за търговец на антики.

— Търговец на антики ли? Бихте ли ми казали — струва ми се, че знаете — защо е предприел подобна стъпка?

— Очевидно е бил замесен в скандала „Петрол срещу храни“. Почти съм сигурен, че е бил касиерът. Знаел е кой колко е взел, кога и за какви сделки. Вероятно затова са го убили. Освен това съм сигурен, че си е присвоил част от парите. Беше пръснал почти шестнайсет милиона долара в различни банки в Уругвай. Може и да е бил убит за наказание за кражбата.

— Не е редно да се говори лошо за мъртвите — каза Мастърсън, — но това обяснява много. Алчността е чудесен мотив в случая на Жан-Пол. В комбинация със заблудата, че е по-умен от онези, от които е крал, е успял да преодолее всякакви задръжки.

— Няма да споря по този въпрос, господине, но наистина не знам защо го е направил.

— Как успяхте да го откриете? При това толкова бързо.

— Добър въпрос, Чарли — обади се и Вик.

Кастило го погледна недоволно, след това отвърна бързо:

— Не искам да ви прозвучи рязко или самодоволно, но просто извадих късмет.

— Ами парите? Какво ще стане с парите? Казахте, че са шестнайсет милиона.

— Да, господине. У нас са.

— А някой знае ли, че са у вас?

— Не, господине.

— Какво смятате да правите с тях? Господи! Цели шестнайсет милиона! — възкликна Д’Алесандро и си спечели нов недоволен поглед от Кастило.

— Господин Мастърсън, помните ли, когато ви казах, че президентът е наредил на посланик Монтвейл, на главния прокурор, на държавния секретар и на секретаря на Вътрешна сигурност — на всички — да ми осигуряват всичко необходимо, за да заловя убийците на господин Мастърсън?

Възрастният мъж кимна.

— Това бе истина, ала не цялата истина. Онова, което ще ви кажа — а то е строго секретно по заповед на президента и предпочитам да не става достояние на госпожа Мастърсън…

— Разбира се — прекъсна го Мастърсън.

— Президентът създаде тайна организация и я натовари със задачата да открие и обезвреди виновниците за убийствата на господин Мастърсън и сержант Маркъм.

— Да обезвреди ли? Това трябва да е същото като „да ликвидира“ от времето на войната във Виетнам.

— Почти същото — потвърди Д’Алесандро.

— Предпочитам да не отговарям на този въпрос, господине — отвърна Кастило.

— Добре. А кой — ще проявя разбиране, ако не можете да ми отговорите — ръководи тази тайна организация? Посланик Монтвейл ли? Може би ЦРУ?

— Аз, господине. Това е другото, което не бива да споменавате пред госпожа Мастърсън.

Мастърсън кимна и сви устни.

— Парите ще бъдат използвани за поставената от президента задача — обясни Кастило.

— На това ли му се казва справедливост? — попита Мастърсън. — Преди малко се притесних, че посланик Лоримър…

— Какво той, господине?

— Единствените роднини на Жан-Пол са родителите му и Бетси. Това означава, че ако не е оставил завещание, с което да остави натрупаните блага на някоя френска сладурана, което ми се вижда съмнително, те са преките му наследници. Посланикът ще се досети, че няма начин Жан-Пол да е спечелил тези пари с честен труд. Щеше да му е много трудно да преглътне истината. Господ е свидетел, че Бетси няма нужда от пари, да не говорим, че ще откаже да ги приеме.

— Господине, господин Лоримър е притежавал — според мен е изплатено и няма ипотека — огромно имение — ферма — в Уругвай. Освен това е притежавал — в това съм абсолютно сигурен — приятен апартамент на „Рю Мосю“ в седми район на Париж.

— Живеел е в Париж, следователно е имал нужда от апартамент. Много хора си правят застраховка, за да изплатят ипотеките на апартаментите си в случай на смърт. Същото може да важи за фермата в Уругвай, където Жан-Пол е предвидил да се оттегли при пенсионирането си. Въпросът е как да обясним на посланика криминалните обстоятелства около смъртта на Жан-Пол.

— На това му се казва невъзможен въпрос — отвърна Кастило. — Ще се опитам да ви обясня с какво разполагаме. Досега, местната полиция в Такуарембо е уведомена за инцидента. Въпросът е каква част от истината са успели да открият.

Той замълча, за да може събеседникът му да осмисли чутото.

— Сложихме пластмасови белезници на слугите и им вързахме очите. — Замълча отново. — Сред тях имаше младо уругвайско момиче, с което господин Лоримър очевидно бе в интимни отношения.

Изчака Мастърсън да размисли над този факт и продължи едва когато забеляза в очите му да проблясва презрение.

— Приспахме и нея, и управителя на имението, и съпругата му с напълно безопасен наркотик, приложен от специалист.

— Всички видяха, че белезниците им ги слагат испаноговорящи маскирани мъже. Помните ли, когато агентите от Бюрото за алкохол, огнестрелни оръжия и тютюневи изделия „спасиха“ кубинчето в Маями? Помните ли черните им скиорски маски?

Мастърсън кимна. По лицето му отново се изписа презрение.

— Всички почти бяха с черни гащеризони. Това е описанието, което ще дадат на полицията. Когато местните органи на реда пристигнат — а те със сигурност вече са на местопрестъплението — ще открият шестима мъже в тъмносини, почти черни гащеризони. Няма да имат маски. Това вече е проблем…

— Шестима мъртви в гащеризони — повтори Мастърсън.

— Да, господине. Ще открият и господин Лоримър, проснат по очи в кабинета си, близо до сейфа. Вътре няма да открият абсолютно нищо ценно. В най-добрия случай ще заподозрат, че хората, които са вързали и упоили прислугата, са се опитали да извършат обир.

— Ама те нали са мъртви? — попита Мастърсън.

— Застреляни подло от някой член на бандата, така че да не се налага плячката да бъде делена — отвърна Кастило.

— Местната полиция няма нито да разбере, нито да заподозре, че някой друг, вие и вашите хора, е бил там.

— Надявам се да стане точно така — кимна Кастило. — Подобни обири се случват в отдалечени имения и в Уругвай, и в Аржентина. А господин Лоримър/Бертран, богат бизнесмен, е бил особено подходящ, следователно е бил набелязан.

— Нали не сте… нали не оставихте нищо, което да намекне за присъствието ви?

— Единственото, в което сме сигурни, че ще намерят — което не означава, че сме прецакали нещата — е кръв.

— Не разбирам — призна Мастърсън.

— Когато непознатите ни нападнаха, дадохме жертви — обясни Чарли. — Един от хората ми бе убит с гарота, а друг, аржентинец, който ни помагаше, бе прострелян. Жив е, но изгуби много кръв.

— Загиналият бе сержант, казваше се Сиймор Кранц намеси се Д’Алесандро. — Свястно момче. Не бе някой аматьор. Което ме кара да се питам кои са били тези типове.

— И до това ще стигна, Вик — прекъсна го Кастило.

— Значи правилно разбрах, че сержантът е мъртъв.

— Да, господине.

— Много съжалявам. Какво стана с тялото му?

— Пренесохме го с нас — отвърна Чарли. — А сега добрите новини. Ако американската полиция разследва подобно престъпление, те ще подложат кръвта на най-различни тестове. Ще сравнят намерената в къщата кръв с тази от телата. Искрено се надявам местните полицаи в дълбоката уругвайска провинция да не са чак толкова щателни, да не тестват кръвта и да не сравняват пробите.

— Господи, седем трупа, това е истинско клане. Да не вземат да поискат помощ от… как се казваше — уругвайския еквивалент на ФБР? Да не се обърнат към някоя по-опитна организация?

— Надявам се да го направят, господине. Тогава ще разберат, че господин Бертран е всъщност господин Лоримър.

— И как ще стане?

— Господин Лоримър имаше албум, господине. Една от снимките бе от сватбата на господин Мастърсън. Близките са застанали пред църквата…

— Катедрала — поправи го Мастърсън. — Катедралата „Сейнт Луис“ на Джаксън Скуеър в Ню Орлийнс. Там се ожениха Джак и Бетси.

— Цялото семейство, включително господин Лоримър, е на снимката, господине. Сигурен съм, че някой старши полицейски инспектор от Монтевидео ще разпознае господин Мастърсън. Може дори някое от местните ченгета да се сети кой е. Смъртта на господин Мастърсън бе истинско събитие. За полицията това ще бъде „следа“. Не мога да повярвам, че ще я подминат. Тя ще им помогне да идентифицират господин Бертран. Ако някой отнесе снимката в посолството в Буенос Айрес, някой там — най-вероятно представителят на ЦРУ, който е в течение на операцията — ще идентифицира човека на снимката като господин Лоримър. Двамата са се познавали от Париж.

— Ако полицаите са некадърни, както предполагате — и сигурно сте прав — защо мислите, че ще отворят албума на господин Лоримър?

— Няма да се наложи, господине, аз го оставих отворен на бюрото на господин Лоримър.

— Много ви бива в тези неща — отбеляза Мастърсън.

— Не е така, господине. Има една доста вулгарна приказка в армията, много подходяща за случая.

— И тя е?

Кастило се поколеба за момент, след това я каза:

— Затънал съм до ушите в лайна, а не мога да плувам.

— Мама му стара, Чарли — възкликна Д’Алесандро. — Познаваме се отдавна, но това е прекалено образно казано.

— Наистина е вулгарна — отвърна Мастърсън. — Само че не съм съгласен, че е подходяща за случая. Според мен сте роден да ръководите подобни операции и по всичко личи, че господин Д’Алесандро е съгласен с мен.

— Господин Мастърсън, когато постъпих в „Уест Пойнт“, исках да стана армейски пилот като баща си. Поне по два пъти на ден проклинам капризите на съдбата, които ми попречиха.

Вик се намеси.

— Капризите на съдбата, Чарли, както много добре знаеш, се наричат генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб.

Мастърсън местеше поглед от единия към другия.

— Първия път, когато видях Чарли, господин Мастърсън, той бе ентусиазиран младши лейтенант, новоизлюпен от „Уест Пойнт“. Беше през първата война в пустинята. Генерал Макнаб — тъкмо преди да получи първата си звезда, нали така, Чарли?

Кастило кимна.

— Генерал Макнаб, шеф на „Специални операции“ във войната, бе забелязал Чарли, бе открил в него сродна душа, бе го спасил от онова, с което се занимаваше — вероятно е прекарвал товари в някой „Хюи“; да не говорим, че на годините, на които беше, останалите момчета ходят още на училище и не пилотират — и го назначи за свой личен пилот.

— Стига препратки към миналото, Вик — сопна се Чарли. — Може ли да продължа?

Д’Алесандро вдигна примирено и двете си ръце.

— Като баща — опита се да обясни Мастърсън, — съм сигурен, че баща ви се гордее с онова, с което се занимавате. Нали знае?

— Не, господине. Баща ми е загинал във Виетнам.

— Много съжалявам, Чарли — възкликна Мастърсън. — Нямах представа.

— Благодаря ви, господине. Може ли да продължа?

— Да, разбира се.

— Щом идентифицират Лоримър, възможностите са няколко. Първо, той е бил американски гражданин и дипломат към ООН. Един господ знае какво ще направят в ООН, когато разберат, че е бил убит в Уругвай. Нямаме представа дали в ООН им е известно, че господин Лоримър е бил замесен в мошеничествата, свързани с „Петрол срещу храни“, но съм сигурен, че в ООН има доста хора, които са наясно.

— Сигурно ще се опитат да прикрият цялата тази работа и да я заметат под дипломатическите си килими. Ще поизкривят малко фактите, ще кажат, че Лоримър е бил в отпуска, ще се извинят, че документите са се изгубили по времето, когато сме го търсили, за да му съобщим, че сестра му е била отвлечена, а след това, за да му съобщим, че господин Мастърсън е бил убит — ще пуснат изявление, в което ще се престорят на шокирани и потресени от факта, че е бил убит от крадци в имението си.

— Точно така — потвърди умисленият Д’Алесандро.

— Щом се установи, че Бертран е Лоримър, американски гражданин, посолството ни в Монтевидео ще се намеси. За да репатрира тленните останки за да поеме временен контрол над имота, докато роднините или трети лица упълномощят някого да се погрижи за имението. В тази връзка искам да ви задам един въпрос.

— Смятате ли, че посланик Лоримър ще се съгласи да упълномощи някого? Имам предвид агента на ФБР от Монтевидео, който участваше в операцията. Става въпрос да му се даде пълномощно. Много ми се иска да прегледаме имението, може да открием нещо.

— Струва ми се, че няма да има проблем. Като знам в какво състояние е, едва ли ще отиде лично там, а дори да иска, нито съпругата му, нито лекарят ще му позволят.

— Същото важи и за апартамента в Париж.

— Струва ми се, че да. Като се замисля, дори смея да кажа, че това ще им донесе огромно облекчение. Мога да им подхвърля, че предложението излиза от колега дипломат, готов да направи тази услуга.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Естествено, първо трябва да изчакаме сценарият да се разгърне. Ако изобщо стане нещо.

— Ще стане, Чарли — намеси се Вик. — Ти си помислил за всичко.

— Вик, много добре знаеш, че е невъзможно да се помисли за всичко — засече го Кастило и отново се обърна към Мастърсън. — Стигнахме и до лошите.

— Май нещо се обърках — призна Мастърсън. — Нали каза, че не знаем кои са?

— Не, господине, не знаем. Имам намерение да положа всички усилия, за да разбера.

— И да ги „обезвредиш“ ли? — попита тихо Мастърсън.

Кастило кимна едва забележимо и не отговори директно.

— Те успяха да открият господин Лоримър, което веднага ни насочва на мисълта, че са професионалисти. Освен това изпратиха екип убийци в имението. Логично е да предположа, че са искали първо да се уверят, че никой няма да повдига въпроса за „Петрол срещу храни“ и, второ, да си приберат парите.

— Предполагам, че въпросните хора вече са научили, че единственото, което са постигнали, е смъртта на господин Лоримър. Знаят също така, че неизвестни лица са ликвидирали екипа им. Сигурно предполагат, че неизвестните са задигнали всичко, което е било в сейфа — и пари, и информация. Те нямат представа кои сме ние — можем да сме конкуренти, които се опитват да накарат Лоримър да замълчи завинаги, може да искаме парите, може да сме най-обикновени уругвайски бандити. Малко вероятно е да решат, че сме от американските Специални части, но не е изключено.

— Струва ми се много вероятно, че хората, които ни нападнаха, са същите, които убиха господин Мастърсън, но не съм сто процента сигурен. Ако са същите — или пък втора ударна група — те са професионалисти и ми се струва, че ще се покрият.

— Може и да се окаже, че са в състояние — това никак няма да ме учуди — да държат под око банковите сметки на снаха ви, вашите, за да са сигурни, че не сте забогатели с шестнайсет милиона долара. Само че това няма да стане.

— Опитвам се да кажа, че вече нямат причина да се опитват да наранят госпожа Мастърсън и децата. Лоримър е вън от играта, така че няма какво повече да искат от нея.

— Искате да ми кажете, че ще изтеглите хората на господин Д’Алесандро, така ли?

— Те не могат да останат безкрайно дълго — отвърна Кастило. — А Вик ми каза, че ви е запознал как стоят нещата с пенсионираните колеги от „Чайна Поуст“.

— Впечатлен съм — призна Мастърсън.

— Освен това е много скъпо — не скри Чарли.

— А-ха — потвърди Мастърсън. — В тази връзка си мислех, че децата — също и Бетси — ще се чувстват по-свободно с тях, отколкото с хората на господин Д’Алесандро. Сигурно са свикнали с частни охранители в Буенос Айрес.

— Хората, които доведох са много добри, господин Мастърсън — обади се Д’Алесандро. — А и честно казано, подобна работа е за предпочитане пред Ирак или Афганистан, където често им се налага да ходят.

— Добре, значи ще препоръчам този вариант на Бетси — съгласи се Мастърсън. — Кога искаш да поговориш с нея, Чарли?

— Още сега, стига да е възможно, господине. Отивам в Тексас. Искам да видя баба и мога да остана съвсем малко, докато ми кажат какво се е случило в Уругвай.

— Ще я набера веднага. — Мастърсън се протегна към телефона. — Ще поръчам автомобил да ви откара до летището.

— Няма нужда, господине.

— От Билокси или от Ню Орлийнс ще пътувате? — попита Мастърсън.

— От Ню Орлийнс, господине.