Ловците

ЕДНО

Офис на звеното за организационен анализ

Департамент вътрешна сигурност

Комплекс „Небраска“

Вашингтон, Окръг Колумбия

09:35, 12 Август 2005

Кастило седна на кожения стол с висока облегалка зад огромното, богато украсено, бюро и огледа с неудобство луксозния кабинет. Чувстваше се като натрапник. Сви рамене и посегна към слушалката на радиото, което Ерик Кочиан бе нарекъл „космическа измислица“.

— Нидермайер — нареди той, — свържи ме със старши сержант Дейвидсън, ако обичаш.

— Изчакайте, подполковник.

Пет секунди по-късно чу гласа на Дейвидсън.

— Слушам, господине.

— Джак, имам основание да мисля, че ще последва нов опит за отвличане на Ерик Кочиан.

— Сериозно?

— Как се казваше? Вземи всички необходими мерки.

— Смятай, че е направено, подполковник.

— Освен това имам основание да смятам, че лошите са хора от бившето Щази, така че вземете и това предвид, когато обезопасявате.

— Много интересно.

— Кажи на останалите.

— И на Кочиан ли?

— Най-вече на Кочиан.

— Дадено, подполковник. Не можеш да ми кажеш приблизително време, така ли?

— От четири до двайсет и четири часа, след като разберат къде е. Може би вече знаят.

— Кочиан иска да отиде да обядва в Буенос Айрес.

— Няма начин. Да не мърда от „Майерлинг“. Най-добре да не излиза от къщата.

— Двамата с теб и преди сме охранявали трудни хора. Ще се оправя и с този.

— Ще дойдем, след като спрем за малко в Мидланд, Тексас.

— Искате да видите семейството на полковник Мунц ли?

— Не. Има връзка между Мидланд и измамите „Петрол срещу храни“ и двата милиона долара, които филаделфийските мюсюлмани са получили за бомбеното си убежище. Ще се опитаме да разберем какво можем да измъкнем.

— Да ми кажеш приблизително кога да ви очакваме?

— Щом разбера, веднага ще ти съобщя.

— Ще се оправим с всичко тук, подполковник. Нещо друго?

— Исках да те помоля да ме свържеш с посолството, но май е по-добре да се обадя по обикновен телефон. Не искам да се окажа виновен, че съм насочил гадовете към „Майерлинг“.

— Ясно.

— Това е, Джак. Дръжте си ушите и очите отворени и се пазете.

— И ти, подполковник.

— Можеш да прекъснеш връзката, Нидермайер.

Телефоните на Певснер бяха записани в паметта на мобилния, който Алекс Дарби бе дал на Кастило в Буенос Айрес и той го бе оставил в куфарчето си. Когато включи апарата, се появи надпис ЗАРЕДЕТЕ.

Оттласна се от бюрото, стана и се отправи към кабинета на госпожа Агнес Форбисън. Щом тя видя мобилния, протегна ръка, за да го вземе. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, където — както трябваше да се очаква — държеше кутия, пълна със зарядни устройства, и почти веднага едно стана на неговия апарат.

— На лампата на бюрото ти има контакт — обясни тя.

— Благодаря.

— Значи заминаваш? — попита тя.

— За Мидланд, Тексас, а след това за Буенос Айрес отвърна Кастило. — Май открих връзката между скандала „Петрол срещу храни“ и куфарчетата с атомните бомби.

Тя не каза нищо, но по изражението ѝ личеше, че чака още обяснения.

— Ако ти разкажа, над Филаделфия ще се появи атомна гъба, преди да успея да довърша изречението — заяви Кастило. — Точно сега, гърмящите куфарчета, поне според мен, са все още някъде в Сибир.

— Слава богу! — въздъхна тя.

— Целият сценарий е бил измислен, за да ни насочи в погрешна посока — обясни той. — Или поне донякъде.

— Дик ще ми разкаже ли?

— Дик тръгва с мен. Джейк е в Чарлстън.

— Ще се получи ли? Кракът на Дик…

— Той ще бъде навигатор, аз ще управлявам.

Агнес го погледна любопитно.

— Едгар Дешамп измисли цялата тази работа — отвърна Чарли. — Кажи ми какво мислиш…

— Това може да се окаже най-тъпото нещо, което съм казала тази седмица — заяви Агнес, когато той приключи, — но може да се окаже правилният отговор. Другото не ми се струва толкова правдоподобно.

— Надявам се — кимна Чарли.

— Дешамп ти харесва, нали? — попита тя.

— Той е човекът, който би трябвало да седи зад бюрото ми — призна Кастило. — Той е единственият от нас, който е наясно какво прави.

— Не е вярно — възмути се Агнес. — А и президентът не му вярва колкото на теб.

— Защото президентът не го познава — все още.

— Питам се дали посланик Монтвейл ще преглътне този хап — изви вежди Агнес и добави, когато видя изражението на Кастило: — Нямаше намерение да му казваш, нали Чарли. Но се налага.

— Не, нямах намерение — призна той. — Да, налага се.

— Правилно ли съм разбрал, подполковник? — попита посланик Чарлс У. Монтвейл, директор на Националното разузнаване. — Искаш да вляза при президента и да му кажа: „Не се притеснявайте, господин президент. Няма опасност във Филаделфия да гръмне атомна бомба, защото те всички са все още в Съветския съюз. По всичко изглежда, че президентът Путин си играе с нас“.

— Нямам предвид това, господин посланик — отвърна Кастило.

— „Източникът на тази интересна теория е ветеран — някои дори биха казали «напълно изхабен» — от ЦРУ, Дешамп, който не се радва на подкрепата на шефовете си в Ленгли“ — продължи Монтвейл.

— А пък на мен ми се струва, че хората, с които сте разговаряли в Ленгли, не са сред почитателите му — отвърна Кастило. — Между другото, аз много го харесвам. За мен той е както „забележително компетентен“, така и „изключително опитен“.

— А пък според хората, с които разговарях, той не само че съжалява, че Студената война е приключила, но е хем франкофоб, хем — май такава дума не съществуваше досега — ООН-фоб.

— Може да е така, защото от дълго време се занимава с французите и Обединените нации.

— Те ме попитаха дали няма да се пенсионира, когато временното му назначение при мен приключи.

— С цялото ми уважение, господин посланик, но временното му назначение е при мен. И ако те задават въпроси, кажете му да не таят кой знае какви очаквания.

— Много обичаш да изтъкваш този факт — натякна Монтвейл и се върна към първоначалната си забележка. — „Не, господин президент, не разполагаме с убедителни разузнавателни сведения, които да потвърдят научнофантастичната теория на подполковник Кастило“.

Чарли мълчеше.

— Нищо ли няма да кажеш, подполковник?

— Господин посланик, обещал съм да ви държа в течение на всичко, което имам намерение да направя. Току-що го направих.

— Ами експертът от ФБР, инспектор Дохърти, на когото си казал да не таи надежди, когато ти е съобщил, че очаква да му съобщиш, ако влезеш във връзка с Певснер или бившия агент от ФБР Кенеди…

— Знаехте за него и въпреки това ми го изпратихте?

— Ти поиска най-добрия и получи най-добрия — сопна се Монтвейл. — Дохърти запознат ли е с научнофантастичната теория, че Путин ни разиграва?

— Да, запознат е и бих казал, че е на същото мнение като вас.

— Докато се мотаете из Тексас и Аржентина, защо не го изпратиш при мен, за да обсъдим положението?

— Инспектор Дохърти ще пътува с мен, господине.

— До Южна Америка ли?

— Искам да поработи с хората и информацията, с която те разполагат, господин посланик.

— Много ми се иска да чуя мнението му за вероятността да бъдат детонирани ядрени оръжия в страната.

— Добре, господине.

— Това означава ли, че ще ми го изпратиш?

— Трябва да позвъня на още две места, господин посланик, а след това тръгвам към летището.

— С други думи, няма да ми го изпратиш.

— Просто няма време, господин посланик.

— Това е поредният случай, в който ми се иска да работеше за мен, Кастило.

— Знам, господине. Сетих се, че ви минават подобни мисли.

Последва дълго мълчание, след което прозвуча гласът на телефониста на Белия дом:

— Приключихте ли, подполковник?

— Така изглежда. Благодаря ви.

Кастило затвори телефона за връзка с Белия дом и посегна към слушалката на друг.

— Лопес.

— Карлос. Не беше в офиса и ми дадоха номера на мобилния ти.

— Аз съм в „Дабъл Бар Си“ — отвърна Фернандо Лопес.

— Какво правиш там?

— А ти как мислиш, гринго? Баба ни е тук.

— И шестима агенти от Тайните служби.

— Прецених, че трябва и аз да дойда тук. Какво си намислил?

— Какво знаеш за Кениън, по-точно за „Кениън Ойл Рифайнинг енд Броукъридж Кампъни“? Има ли изобщо Кениън?

— Господи, ти май наистина не живееш вече тук — отвърна грубо Лопес. — Има Кениън. Много са с тази фамилия. Единият, Филип, ни е съученик. Ти не го ли помниш?

— Не.

— Много ме изненадваш. Ти го спука от бой веднъж, когато заяви, че си обратен, защото си говорел странно и си яздел с женско седло.

— Дебелака ли? — попита Кастило, докато си припомняше якото дванайсетгодишно момче, което се опитваше да преглътне сълзите, след като разкървави носа му.

— Точно така — потвърди Фернандо. — Дебелака. Вече никой не му казва така.

— Той ли е собственик на „Кениън“?

— Той е.

— Защо ми се струва, гринго, че никак няма да ми хареса внезапният ти интерес към Филип Дж. Кениън III?

— Изобщо няма да ти хареса, Фернандо — обясни Кастило. — Знаеш ли дали е в Мидланд?

— Вчера беше тук — заяви Фернандо. — Видях го в клуб „Петролиъм“. Попита ме дали играя покер и се наложи да кажа „не“, защото Мария, баба ти и семейство Мунц бяха с мен. Петъчните игри по мъжки са просто една легенда и нищо повече.

— А тази вечер дали ще бъде в клуб „Петролиъм“?

— А ти ще ми кажеш ли защо питаш?

— Няма да стане по телефона. Като се видим.

— И кога ще бъде това?

— Веднага след като се обадя на още един човек, тръгвам към летището. Полетът е около три часа. Сложи още час и половина, докато се вдигнем. Сега е десет. Махни един час заради часовата разлика. Значи ще пристигнем към три. После заминаваме за Буенос Айрес.

— Кои сте вие?

— Юнг, Дешамп, не го познаваш, Дохърти, клечка от ФБР, Милър и аз.

— Плюс Джейк Торине. Малко ще се посбутате, но всичко ще бъде наред.

— Джейк няма да дойде и по всяка вероятност довечера няма да останем.

— Чакай малко да се разберем. Разбира се, че ще останете довечера. Баба ще се надява да прекарате нощта тук. Господи, изобщо не ти пука за хората, нали, Карлос?

— Добре, ще прекараме нощта.

— След като Джейк няма да идва, кой ще пилотира „Гълфстрийма“?

— Милър ще се оправи с радиото — отвърна с леко колебание Кастило.

— Защо не. Ти летиш на „Гълфстрийм“ вече от цели десет дни. А и преди това имаш богат опит. Да кажем едни десет, може би дори дванайсет часа. Имаш поне шест кацания. Ти си луд бе, да знаеш.

— Мога да летя на „Гълфстрийма“.

— Има стари пилоти, има и неразумни пилоти, но понятието стар неразумен пилот не съществува. Разбра ли?

— Мога да летя на „Гълфстрийма“. Той се управлява сам.

— Бих казал, че ми беше приятно, че се познавахме, но няма да съм напълно искрен.

— Значи няма да ме посрещнеш в Мидланд? — попита Кастило и продължи, без да даде шанс на Лопес да отговори. — Не, по-добре накарай старшия агент от Тайните служби да ни посрещне. Трябва да поговоря с него и предпочитам това да стане на летището.

— Желанията ти са заповед за мен, Карлос. Ще се видим следобед.

Той затвори.

„Отново ме нарече Карлос. Нарече ме Карлос три пъти. Сигурно ми е много ядосан.

За съжаление, има основателна причина“.

Вдигна слушалката отново и набра дълъг номер, изваден от мобилния на Дарби.

— Hola!

— Здрасти, Алекс — поздрави Кастило на руски.

След дълго мълчание Александър Певснер отговори на руски:

— Ха, не е ли това подполковник Кастило, бившият ми приятел? Учудвам се, че смееш да ми звъниш.

— „Бивш приятел“ ли каза, Алекс?

— Излъга ме за нещо много важно за мен.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос? Или смяташ да се цупиш като дете.

— Смееш да отричаш? Да ми се присмиваш?

— За присмиването признавам. На теб лесно може да ти се присмива човек. Но не мога да отрека нищо, докато не ми кажеш за какво става въпрос.

— За Мунц.

— Какво за Мунц?

— През всичкото време си знаел къде е, а каза, че не знаеш.

— Не съм казвал, че не знам къде е — отвърна Кастило. — Не съм ти казал, че не знам. Ти сам си решил така.

— А сега знаеш ли къде е?

— Кенеди не може ли да го открие?

— И семейството му го няма, подполковник бивш приятелю.

— Не разбирам въпроса ти. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Хауърд не може да намери Алфредо и семейството му? Или ме питаш къде са госпожа Мунц и момичетата?

— Ако знаеше къде са жените, щеше ли да ми кажеш? Искам да чуя истината.

— Знам и ще ти кажа.

— Къде са.

— На сигурно място. На най-сигурното място, което съществува в момента.

— Няма ли да ми кажеш кое е това място?

— Не.

— Ами Алфредо?

— Той е на второто най-сигурно място, за което се сещам.

— Искам да говоря с Алфредо.

— Той ти има номера, Алекс. Ако искаше да говори с теб, щеше да ти позвъни. Той решава. Що се отнася до сеньора Мунц, дай ми четири часа, за да я пусна от килията и да премине действието на успокоителните, и ще я попитам дали иска да ти позвъни. Само че едва ли ще реши да си говори с теб, без Мунц да ѝ разреши, което означава, че се връщаме пак в началото.

— Копеле гадно. Когато те намеря, горчиво ще съжаляваш.

— Не се налага да ме търсиш. След двайсет и четири часа ще бъда в Аржентина и искам да говоря с теб. Също и едни мои приятели.

— Ха!

— Алекс, обаждам се, за да се уверя, че все още ще бъдеш жив, когато пристигна.

— Това пък какво трябва да означава?

— Много е възможно разни хора — твои сънародници — да се зарадват, ако те видят с индийска точка между веждите, много подобна на онези, които ти обичаш да оставяш в средата на челото.

Последва кратко мълчание.

— Мои сънародници ли каза? Това пък какво трябва да значи?

— Един от хората, които присъстваха, когато Алфредо се простреля, докато си чистеше пистолета, се оказа от кубинското разузнаване. Следователно, напълно логично е и руското разузнаване да е намесено.

Последва ново мълчание, преди Певснер да заговори възмутено:

— Кубинско разузнаване, значи. Това пък откъде го чу? Защо да ти вярвам?

— Повярвай, приятелю Алекс, защото ти го казвам аз. Освен това повярвай, че хората, които се опитаха да разпитат Ерик Кочиан в Будапеща, са от бившето Щази. Повярвай, защото аз ти го казвам.

Тъй като Певснер не отговори, Кастило продължи:

— Защо не попиташ приятелчетата си? Кубинецът е майор Алехандро Винченцо. Навремето е бил бодигард на Кастро. Все още нямам имената на хората от Щази, но работя по въпроса.

Певснер дълго мълча преди да попита:

— Как се казваше онзи?

Кастило повтори името по букви.

— Откъде разбра, Чарли? — попита Певснер.

— Извинявай, не мога да ти кажа.

— Нямаш ли ми доверие?

— Че защо да ти имам? Преди минута заяви, че вече не сме приятели. — Сега бе ред на Кастило да мълчи. — Алфредо знае. Тъй като ти няма достатъчно доверие дори за да ти се обади и да каже „Здрасти, Алекс! Как си?“, ще те оставя сам да откриеш откъде сме разбрали.

— Алфредо няма причина да не ми вярва, ти също — сопна се Певснер.

— В интерес на истината, аз ти вярвам. Донякъде. Очевидно Алфредо не е толкова сигурен. В противен случай, досега да ти е звъннал.

— Искам да говоря с Алфредо, Чарли.

— Чарли ли каза? Не бях ли подполковник Бивш приятел?

— Искам да говоря с Алфредо, Чарли — повтори Певснер.

— В такъв случай, когато дойда, може и да уредим нещо.

— Искам да говоря с него веднага.

— Поздрави семейството си, Алекс. И се пази. Приятелите ти не са толкова много, колкото си мислиш.

ДВЕ

Международно летище „Мидланд“

Мидланд, Тексас

14:55, 12 Август 2005

— Аз ще се оправя, Дик — каза Кастило.

Милър вдигна и двете си ръце, за да покаже, че му оставя управлението на самолета.

Бяха им дали разрешение за кацане на писта 34R.

Имаха ясна видимост.

„Никак не му стана приятно, че ми прехвърли контрола, помисли си Кастило. Поне подсъзнателно. Знае, че не е безопасно да го оставя той да приземи самолета само с един здрав крак. Дик наистина обича да лети. Не съм като него. Никога не съм бил. Върша го, защото трябва, старая се, защото е приятно, когато изпълнението ти е на ниво.

Би трябвало да успея да приземя това чудовище без проблеми. Заходът е бавен и нисък, 34R е дълга три хиляди и осемстотин метра, петнайсет широка.

Фернандо се оказа прав. Не трябва да летя сам само е няколко летателни часа на тази машина“.

Гласът на наземен контрол привлече цялото му внимание.

— „Гълфстрийм три-седем-девет“ — обади се операторът — „Еър Форс F–15D“ рулира за излитане на 34R.

Преди Кастило да успее да изрече и дума, Милър се обади:

— Благодаря. Виждаме го.

Сив „Еър Форс“ увеличаваше скоростта по пистата. Вдигна се почти веднага, носът му бе насочен нагоре и за момент изглеждаше така, сякаш е точно под тях. Фюзелажът — широк колкото да побере пилотската кабина — бе вдигнат. На задната част на крилата се виждаха вертикалните стабилизатори.

Пилотът продължи да се изкачва с впечатляваща скорост.

— Видя ли копелето! — възкликна с възхищение Милър.

— Какво означава това „D“? — попита Кастило.

— Тренировъчен — отвърна Милър. — С две седалки.

— Какво прави в Мидланд? — зачуди се Кастило. — Този път предлагам да кацнем.

Десет секунди по-късно, Милър докладва:

— Колесникът свален и застопорен.

Докато Кастило рулираше по пистата към стоянките, Милър посочи през прозореца.

— Струва ми се, че знам какво е правил въпросният „F–15D“ тук — заяви той.

Полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили, облечен в жълта блуза с яка и панталони в цвят каки, крачеше по пистата към тях.

— Върви да му отвориш, Дик — помоли Кастило. — Аз ще изключа.

Деветдесет секунди по-късно полковник Торине надникна в пилотската кабина.

— Не си спомням да съм ти давал разрешение да си развяваш коня на самолета ни, подполковник.

— А аз не си спомням военновъздушните сили да разрешават на старци като теб да управляват „F–15D“ — отвърна Кастило и подаде ръка на Торине.

— Само ако са с чин полковник — отвърна Торине. — Надявам се с това твърдо приземяване да не си скапал самолета.

— Кацнах като по учебник, Джейк, и ти го знаеш много добре.

— На това му се вика късмет на начинаещия — отвърна Торине. — Обади се Агнес и ми съобщи, че се тръгнал насам, а после при гаучосите. Само че не ми каза защо.

— Открихме кой е дал парите на „лудите глави“ в Пенсилвания, за да си купят бомбено убежище — призна Чарли. — Оказа се, че навремето е бил съученик на Фернандо.

— Става интересно — отбеляза Торине. — Сигурно затова Фернандо — и трима агенти от Тайните служби — чакат в сградата на наземен контрол. Какво ще правим сега?

— Почти през цялото пътуване мислих по този въпрос — отвърна Кастило. — Имам една идея. Може и да не е блестяща, но нищо друго не успях да измисля.

— Ще споделиш ли нескопосаната си идея с мен?

Кастило освободи предпазните колани и се изправи.

Срещна погледа на Торине.

— Да. А след това — ще използвам пилотския лаф — направо съм бръмнал, така че кажи, ако греша.

— А, не знам — вдигна ръце Торине. — Има какво да се желае от теб по отношение на летенето, но от време на време ти хрумват доста прилични идеи.

Кастило му даде знак да минат в пътническия салон.

Милър бе седнал на една от кожените седалки близо до вратата. Дохърти бе срещу него. Дешамп и Юнг се бяха опънали на канапетата. Направиха място на Торине и Кастило.

— Сварих се, шефче — обади се Дешамп.

— Ей сега ще включат климатика — обеща Кастило и добави: — Не познаваш Джейк, нали?

— Не — отвърна Дешамп, — но знам, че е свестен тип. Когато пищовлията Юнг го видя, вдигна очи към небето: „Благодаря ти, господи!“

Милър и Торине избухнаха в смях.

— Ще повикам и останалите — предупреди Кастило. — Преди това, инспектор Дохърти, искам да сте наясно, че онова, което ще предложа, е, по всяка вероятност — не, със сигурност — незаконно. Не очаквам да го приемете. Но очаквам да си държите езика зад зъбите. Когато ми трябва мнението ви, ще ви попитам. Разбрахме ли се?

Дохърти сви устни, но кимна.

Кастило също кимна и се приближи до вратата.

Наземните техници включваха допълнителен източник на ток и връзка за климатик.

Кастило надигна глас, за да могат хората да го чуят.

— Проверете добре дали работи — нареди той. — Ще имаме среща и ще останем вътре известно време.

След това погледна към сградата и размаха ръка. Не видя нито Лопес, нито агентите от Тайните служби, но след малко братовчед му отвори вратата и последван от трима мъже в сиви костюми, се отправи към „Гълфстрийма“.

Когато всички бяха на борда, Кастило затвори вратата.

— Знам, че се събрахме доста хора — започна той, — но съм почти сигурен, че никой не ни подслушва.

Останалите се разсмяха.

— Де да можех през целия полет да стоя тук — продължи той и всички се засмяха любезно.

Събра мислите си и продължи:

— И така, онова, за което ще говорим, е строго секретно но заповед на президента. Нямате право да обсъждате или разказвате онова, което чуете, без личното ми разрешение. Ясно ли ви е?

Погледна всеки поотделно и изчака кимването му.

— Някои от вас знаят, че американски мюсюлмани от джамията „Ари-Тег“ във Филаделфия — група, за която е известно, че поддържа връзки с терористи — са закупили ферма, близо до Филаделфия, където да имат сигурно убежище, когато бъде детонирана ядрена бомба САБД…

— И така — завърши обясненията Кастило, — след като вече сте наясно как възнамеряваме да процедираме с господин Кениън, ви давам деветдесет секунди, за да решите дали ще участвате или не.

— Онези от вас, които по някаква причина решат, че не могат да участват в операцията, могат да тръгват. Няма да им се отрази по никакъв начин, стига да не разкриват нищо от чутото и да не възпрепятстват мисията.

— Не ми е приятно, че говоря така надуто, но е заложено много и всеки, който посмее да си отвори устата, ще бъде съден за издаване на строго секретен материал. Съдебен процес ще има, независимо какво ще се случи с мен.

— Когато ви казах, че имате деветдесет секунди, говорех напълно сериозно.

Той вдигна ръка и засече деветдесет секунди на авиаторския хронометър.

— Времето лети.

Деветдесетте секунди минаха в пълно мълчание. На всички им се стори, че е минало много повече време.

— Времето ви изтече.

Кастило се приближи до люка и го отвори.

Никой не мръдна от мястото си.

— Сега е моментът да си тръгнете — заяви той.

Никой не помръдна.

— Нали ме чухте, инспектор Дохърти? — попита Чарли.

— Чух ви много добре, подполковник — отвърна инспекторът.

— Добре, тогава да вървим — нареди Кастило.

ТРИ

Международно летище „Мидланд“

Мидланд, Тексас

17:05, 12 Август 2005

— Идват — предупреди специален агент Дейвид У. Юнг — младши и посочи през прозореца черен „Мерцедес Бенц S500“, който приближаваше към „Гълфстрийма“.

— Ти си, Джейк — нареди Кастило, докато приближаваше към копчето, с което се отваряше и затваряше вратата.

— Наземен контрол Мидланд — обади се Торине. — Тук „Гълфстрийм три-седем-девет“. Очаквам инструкции за незабавно излитане.

Кастило бе застанал на пътеката между пилотската кабина и пътническия салон и наблюдаваше приближаващия мерцедес.

Автомобилът спря. Предната врата се отвори и Филип Дж. Кениън III — едър набит мъж с бяла спортна блуза, ленено сако, панталони в цвят каки и бежови ботуши — слезе. Фернандо Лопес отвори шофьорската врата и също слезе.

Кениън се потеше под жаркото тексаско слънце, но оглеждаше с възхищение „Гълфстрийма“. Усмихна се и тръгна към стълбата, а от задната седалка на мерцедеса слязоха още двама мъже.

Кениън, изглежда, не забеляза, че черен „GMC Юкон XL“ приближава към мерцедеса, спира и успешно скрива стълбите, така че никой да не успее да види какво става.

Когато Кениън се приближи до вратата, един от мъжете в мерцедеса извади черен полуавтоматичен пистолет изпод сакото си, подпря лакти на предния капак на мерцедеса и стреля.

Не се чу гърмеж, разнесе се едва доловимо изпукване като от въздушна пушка. Кениън притисна бедрото си с ръка, сякаш го бе ужилила пчела. След това падна на стълбата и се сгърчи.

Стрелецът подхвърли оръжието на другия от задната седалка и бързо се качи зад волана.

Другият посегна и изтегли онова, което се бе забило в бедрото на Кениън. Фернандо Лопес се наведе над Кениън и с известно усилие — тъй като едрият мъж продължаваше да се гърчи — го прехвърли през рамо и прекрачи в самолета.

Двигателите на „Гълфстрийм III“ се включиха.

Кастило се протегна към Лопес и го изтегли вътре. Мъжът зад него го изблъска напред.

Щом всички влязоха в „Гълфстрийма“, мерцедесът и юконът потеглиха.

Стълбата започна да се вдига и самолетът бавно потегли.

— Остави го по корем на канапето — нареди Кастило, след това му хрумна друго. — След като му свалиш дрехите. Когато са в адамово облекло, заобиколени от шестима грозни въоръжени мъже, заподозрените лесно приказват.

— Леле, колко си лош, шефче — ахна Едгар Дешамп.

— Лайна и помия — възкликна Юнг, разсмя се и добави: — Чарли, казах го буквално. Той се насра.

— На това му се казва неочаквано развитие на нещата, шефче — подхвърли Едгар Дешамп.

— Натикай го в задната тоалетна.

Когато Филип Дж. Кениън III се върна в съзнание, откри, че се намира в кабинка с пластмасови стени, в която миришеше на изпражнения. Азиатец с навити ръкави и полуавтоматичен пистолет в кобура под мишницата, стиснал друг в ръка, го наблюдаваше.

— Какво, по дяволите, става? — попита Кениън. — Какво…

Юнг постави показалеца на ранената си ръка пред устата.

— Шшш!

— Какво…

Юнг вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Кениън.

— Следващия път, когато си отвориш устата, ще ти се случи същото — обясни небрежно той. — Сега се съблечи и се поизмий. Пъхни мръсните дрехи тук, а останалите ми подай.

След това протегна към Кениън пластмасов плик с цип.

Голият Филип Дж. Кениън III, с белезници на ръцете и малка хавлиена кърпа на слабините, се приближи по пътеката.

— Остави кърпата на седалката, Дебелак — нареди Кастило. — Седни върху нея. Няма да ми е приятно, ако вземеш да оплескаш хубавата ми кожена тапицерия.

— Господи, той вони! — възкликна Дешамп.

Кениън послушно изпълни заповедта.

— Да не би да се чувстваш нещо малко объркан, Дебелак? — попита Кастило.

— Мили боже! — въздъхна Кениън.

— Пораздрусахме те — обясни Кастило. — Пуснахме ти петдесет хиляди волта ток и сто трийсет и кусур милиампера електричество. Сигурно си забелязал, че след това няма мърдане.

— При най-незначителния опит да създаваш неприятности или ако откажеш да отговаряш направо без колебание, аз или някой от останалите господа ще ти пусне ток отново. Разбра ли ме?

Кениън кимна.

— Когато ти се задава въпрос, ще отговаряш на глас с „Да, господине“ или „Не, господине“. Разбра ли ме?

Кастило забеляза гнева в очите на Кениън. Само че страхът надделя.

Затова кимна и отговори:

— Да, господине.

— Имаш ли някакви въпроси, Дебелак?

На Кениън му трябваха трийсет секунди, за да отговори. Оказа се, че това е достатъчно време, за да си върне част от куража.

— Искам да знам какво става тук, Кастило — попита той. Къде съм и къде отиваме? Казано ми беше, че идваме да видим новия ти самолет.

— Въпросите станаха три — отвърна Чарли. — Отсега нататък, когато ти позволя да зададеш въпрос, означава, че имаш право на един въпрос. Тъй като нямаше представа за това правило, ще отговоря и на трите ти въпроса.

— Къде сме? Намираме се на приблизително шест хиляди метра височина и летим към Флорънс, Колорадо. Ще стигнем до онова, което става тук, след малко. Друг въпрос?

— Флорънс в Колорадо ли? Какво има във Флорънс, Колорадо?

— Това са два въпроса, Дебелак. Не ме карай да повтарям. Следващия път, в който зададе два въпроса, специален агент Юнг, му пуснете ток.

— Слушам, господине.

— Тъй като въпросите ти са свързани, ще отговоря. Във Флорънс, Колорадо, се намира федералният затвор със строг режим. Ти чувал ли си за него, Дебелак?

— Не — отвърна нетърпеливо Кениън.

Кастило вдигна показалец.

— Не, господине — поправи се бързо Кениън.

— В затвора на Флорънс са събрани много лоши хора. Там не се позволяват контакти с останалите затворници и имаш право да излезеш за час, за да се разтъпчеш. През месец на семействата им се позволява да ги посетят за един час, стига да са се държали прилично.

— А като казвам много лоши хора, говоря за Робърт Хансън, агента от ФБР, който бе хванат да шпионира в полза на руснаците, и — това ще те заинтересува — и Омар Абдел-Рахман и Рамзи Юсеф, ислямските терористи, които избомбиха Световния търговски център през 1993 година. Те ще стоят там до края на живота си без право на помилване. Лично аз смятам, че предателите и терористите и всичките им помощници трябва да бъдат екзекутирани, но съдът се оказва прекалено благосклонен към тези боклуци. Може и в твоя случай да проявят благосклонност.

— Но лично аз не бих разчитал на подобно нещо, Дебелак. Ти си бивш офицер от армията. Знаеш, че не е трябвало да вършиш онова, което си свършил. — Не мога да си представя съдебни заседатели — особено тексасци — да препоръчат каквато и да е благосклонност към теб. Да искаш да питаш нещо?

— Нямам никаква представа какви ги говориш — отвърна Кениън, събрал малко повече кураж.

— Следващия път, когато излъже, му пусни ток, Юнг.

— Слушам, господине.

— Дебелак, нали нямаш намерение да отричаш, че си изпратил 1 950 000 от твоята сметка в „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“ на Каймановите острови, която си си въобразявал, че никой няма да проследи, до джамията „Ари-Тег“ в Истън и религиозната група, дето се е свързала с мюсюлмански терористи?

Кениън пребледня и се ококори.

— Така ли е? — настоя Кастило.

Дебелака се изправи рязко и повърна на пода.

— По дяволите! — възкликна отвратен Едгар Дешамп.

— Върви обратно в тоалетната, Дебелак — нареди Кастило. — Вземи салфетки и почисти тази гадост.

Кениън вдигна стегнатите си от белезниците ръце.

— Забелязах — отвърна Кастило. Неприятната миризма бързо се разпространяваше. — Какво от това? Побързай. Ще ми овониш самолета.

Кениън се изправи от ниското канапе и тръгна към задната част.

— Май нещо е ухапало Дебелака по задника — отбеляза Дешамп.

Останалите се разсмяха.

Кениън се върна със салфетките, отпусна се на колене и започна да попива повърнатото. Не каза и дума.

Юнг, покрил устата и носа си с кърпичка, се изтегли в предната част на пътническия салон, за да донесе ароматизатор, след това го изпръска целия.

Когато Кениън прецени, че е приключил, погледна Кастило и той поклати глава.

— Чисто, Дебелак, казах чисто — рече натъртено той.

Кениън се връща още три пъти до тоалетната, за да вземе салфетки, и търка дълго преди Кастило да нареди:

— Сядай.

— Добре, та докъде бяхме стигнали, преди Дебелака да освини? — попита той.

— Нямах представа, че онези хора във Филаделфия са терористи — изломоти Кениън.

— Не съм ти разрешил да говориш — повиши глас Кастило. — Следващия път, когато си отвориш устата без разрешение…

Той се направи, че стреля.

Кениън се сви, сякаш Кастило бе натиснал спусъка на истински пистолет.

— Ще говориш ли с нас, Дебелак? Или предпочиташ да се разприказваш пред хората, които те чакат във Флорънс? — попита Кастило.

Кениън мълчеше.

— Ти решаваш — продължи Чарли. — Кой вариант предпочиташ?

Кениън бе зареял поглед нанякъде и очевидно мислеше. След това погледна Кастило.

— Ще ти кажа каквото искаш, но трябва да ми повярваш, защото наистина не знаех, че хората от Филаделфия са терористи.

— Ще те изслушаме — съгласи се Кастило. — Ще ми дадеш ли касетофона си, Джон?

Дохърти подаде на Кастило малък касетофон.

Чарли се върна при Кениън.

— Събери си коленете, Дебелак — нареди той и след като Кениън се подчини, Кастило остави касетофона върху краката му. — Ако падне на земята… — започна той и отново се престори, че стреля.

Кениън бързо протегна ръце, за да задържи касетофона на коленете си.

— Преди да го пусна — обясни Кастило, — искам да ти кажа нещо, в случай че решиш, че гражданските ти права са нарушени и каквото и да ни кажеш няма да бъде признато от съда.

— В момента си пред нещо като съд. Ние сме и съдии, и съдебни заседатели. Нека да ти кажа кои сме. Познаваш Фернандо, разбира се, мен ме помниш и дори знаеш, че съм офицер от американската армия. Специален агент Юнг е от ФБР. Това е Едгар Дешамп от ЦРУ. Това е инспектор Дохърти от ФБР. Другите двама господа са Джордж Фелър и Сам Оливър от Тайните служби. Пилот на самолета е полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили на САЩ. Втори пилот е майор Дик Милър.

— Сигурно се питаш защо ти казвам всичко това. Причината е, че ако по някаква случайност се върнеш в Мидланд или когато най-сетне те приемат във Флорънс и ти позволят да се видиш с някого — нито адвокатът ти, нито някой друг ще ти повярва, че си бил отвлечен от съученика ти от Тексас и си бил завлечен на борда на „Гълфстрийм III“, пилотиран от офицер от Военновъздушните сили и офицер от армията, където си бил заплашван и унижаван от друг офицер от армията, с когото навремето сте били бойскаути, а след това си бил разпитван от агенти на ФБР, Тайните служби и ЦРУ.

— Помисли, Дебелак. Единственият ти шанс да не прекараш остатъка от живота си в килия в затвора във Флорънс е да ни разкажеш всичко. Ясен ли съм?

— Вече ти казах, че няма да скрия нищо. Трябва да ми повярваш, че нямах никаква представа, че става въпрос за терористична група или джамия, или каквото там е във Филаделфия.

— Все това повтаряш — отвърна Кастило. — Той е ваш, инспекторе.

Дохърти се премести от седалката, на която се бе отпуснал, и седна на канапето срещу Кениън. Извади малък бележник и химикалка, пресегна се през пътеката и пусна касетофона.

— Разпит на Филип Дж. Кениън III — започна Дохърти. — Начало седемнайсет и петдесет, 12 август 2005, на борда на самолет на САЩ, над Тексас, на път към затвора със строг режим във Флорънс, Колорадо, провеждан от инспектор Джон Дж. Дохърти от Федерално бюро за разследване, Вашингтон, който действа по нареждане на президента на САЩ. Присъстват подполковник К. Г. Кастило, ръководител на екипа, господин Едгар Дешамп, Централно разузнавателно управление, специални агенти Джордж Фелър и Самюъл Оливър от Тайните служби на САЩ, клон Далас, и агент Дейвид У. Юнг — младши от ФБР.

— Кажете името и професията си, ако обичате.

Кениън преглътна, след това, сякаш имаше трудности да говори, заяви, че е Филип Дж. Кениън III, председател на борда на директорите на „Кениън Ойл Рифайнинг енд Броукъридж Кампъни“ от Мидланд, Тексас.

— Господин Кениън — започна Дохърти. — Доколкото разбирам, правите това изявление доброволно, без натиск и без да очаквате закрила от страна на властите в замяна на сътрудничеството си. Правилно ли съм разбрал?

Кениън погледна Кастило, след това сведе очи към пода. Въздъхна шумно и отвърна тихо:

— Да.

— Говорете малко по-високо, ако обичате.

— Да, така е.

— Да започнем от самото начало — каза Дохърти. — Как се замесихте в незаконните сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“ на ООН?

Кениън въздъхна отново.

— Те се свързаха с мен — заяви най-сетне той. — Не съм ги търсил. Те дойдоха при мен.

— Кой дойде при вас?

— Мъж на име Лайънъл Касиди — отвърна Кениън. — Потърси ме и попита дали се интересувам от петрол за трийсет долара на барел.

— Имате ли адреса на господин Касиди?

— Не. Винаги той се свързваше с мен.

— Познавахте ли го?

— Никога не го бях виждал, преди да ме заговори на бара ма клуб „Петролиъм“. Клубът е в Далас. Не говоря за клуба в Мидланд.

— Той откъде ви познаваше?

Кениън сви безпомощно рамене.

— Нямам представа. Знаеше много и за мен, и за бизнеси ми. Каза ми: „Чух, че се интересувате от петдесет хиляди барела при цена трийсет и две цяло и пет“. Естествено, че се интересувах. Та тази цена бе с десет долара по-ниска от пазарната.

— Казвате, че е знаел всичко за бизнеса ви? — попита Юнг.

Дохърти го погледна вбесен, вдигна ръка, за да накара Кениън да изчака.

— Представете се. Име, длъжност, а след това задайте въпроса отново — нареди Дохърти.

— Специален агент Дейвид У. Юнг — младши от ФБР, прехвърлен към Звено за организационен анализ — представи се послушно Юнг. — Господин Кениън, твърдите, че въпросният мъж, Лайънъл Касиди, който е осъществил връзка с вас, е знаел всичко за вас и бизнеса ви.

— Така е.

— Ще ви покажа една снимка, господин Кениън, и ще ви помоля да ми кажете кой е човекът на нея — обясни Юнг.

Кениън погледна снимката.

— Да, това е Касиди. Това е мръсникът, който ме въвлече в тази каша.

— Говори инспектор Дохърти. Специален агент Юнг показа на господин Кениън цветна снимка на бял мъж, приблизително четирийсет и пет годишен, приблизително метър петдесет и пет, предполагаемо тегло седемдесет и пет килограма. Господин Кениън разпозна Лайънъл Касиди. Мъжът от снимката е добре познат и на мен, и на специален агент Юнг, и на подполковник Кастило под друго име, което знаем, че е истинското му име. То няма да бъде споменавано по време на интервюто.

— Ама казвам ви, че той ми каза, че името му е Касиди, Лайънъл Касиди — заяви жално Кениън. — Защо ми е да лъжа?

— Никой не намеква, че лъжете, господин Кениън — обади се Дохърти. — Какво направихте, когато господин Касиди ви предложи петдесет хиляди барела петрол при цена трийсет и два долара и петдесет цента на барел?

— Отначало тази работа ми се стори подозрителна, но…

— Да се върнем към дарението ви за джамията „Ари-Тег“ — настоя Дохърти половин час по-късно. — Защо го направихте?

— Изобщо не исках — призна Кениън. — Нямах представа — казах го одеве, повтарям го и сега — нямах представа, че става въпрос за терористи.

— Разкажете ми какво се случи — помоли Дохърти.

— Бях на Козумел — започна Кениън. — Заведох семейството си да се порадват на слънцето и морето. Касиди беше там.

— Кастило — прекъсна го Чарли. — Къде на Козумел бяхте, господин Кениън?

— В кой хотел ли?

Кастило кимна.

— В „Гранд Козумел Бийч енд Голф Ризорт“ — отвърна той.

— Продължете — кимна Кастило.

— Видях Касиди на плажа, а после и на бара. Знам, че ме видя, но с нищо не показа, че ме познава, затова не му се обадих. Беше ми все едно.

— Забелязахте ли дали Касиди е сам?

— Беше с някакъв мъж, приблизително на неговата възраст. Говореше странно.

— Да не би да е говорел с руски акцент? — попита Кастило.

— Може и така да е, Чарли.

— Разпитът ще бъде прекъснат за кратко — обяви Кастило, — за да може Кастило да прегледа документите си.

Дохърти го погледна със смес от любопитство и раздразнение.

Кастило се пресегна към мрежата на облегалката зад пилота и извади лаптопа си. Включи го, бързо потърси нещо, след това го пренесе при Кениън и го постави пред него.

— Господин Кениън, ще ви покажа компютърна снимка ма бял мъж и ще ви попитам дали това е мъжът, с когото е бил Касиди в Козумел — обясни Кастило.

Кениън поклати глава.

— Не. Този никога не съм го виждал.

Кастило показа снимката на Дохърти.

— Подполковник Кастило ми показа същата снимка. Тя е на бял мъж, когото познавам от други снимки — уточни Дохърти. — Господин Кениън не го познава. Позволете да продължа, подполковник.

— Разбира се — отвърна Кастило.

— Задръжте за момент — обади се Дешамп и се представи:

— Едгар Дешамп, ЦРУ. Прекъсвам разпита, за да покажа още една снимка на господин Кениън.

Дешамп започна да рови в куфарчето си и извади купчина снимки, прехвърли ги бързо, избра две и ги постави пред Кениън.

— Познавате ли го? — попита той.

— Ето го — отвърна Кениън.

— Ами този?

— Същият е.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм. Касиди разговаряше с него на бара малко преди най-неочаквано да ме познае, да се приближи и да ми съобщи, че има нужда от услуга.

— Чакайте малко — спря го Дохърти. — Господин Дешамп показа на господин Кениън две ясни снимки, едната цветна, другата черно-бяла, на бял мъж, приблизително на четирийсет и пет, около метър и седемдесет и пет, приблизително осемдесет и пет килограма, а господин Кениън потвърди, че въпросният човек е бил с Касиди в хотела. Мъжът очевидно е познат на господин Дешамп, но за нас с подполковник Кастило е непознат.

Дешамп обърна гръб на Кениън и изрече само с устни „Сунев“.

Дохърти се обърка, но бързо направи връзката. След това се усмихна. Накрая усмивката му изчезна.

— Какво мислите за добрия си приятел сега, Кастило? — попита доволно той.

— Никога не съм казвал, че ми е добър приятел. Казах ви само, че няма да ви дам сведения за него — отвърна Кастило. След това погледна Дешамп и възкликна:

— Бинго!

— Бинго, шефче, и още как — потвърди Дешамп.

Дохърти отново се обърна към Кениън:

— Казвате, че Касиди ви е заговорил на бара в хотела.

— Точно така.

— Мъжът от снимката, която ви показа господин Дешамп, дойде ли с него?

— Не, господине.

— Казахте, че поискал от вас услуга. Каква е тази услуга?

— Каза, че имал малък проблем с парите и искал да направи добро за една джамия във Филаделфия.

— Затова поиска от вас да прехвърлите по сметка на джамията два милиона долара от сметката си в „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“, така ли? — попита Дешамп.

— Каза, че било за кратко — отвърна Кениън. — Знаех, че лъже. Но какво можех да направя?

— Да, наистина. Какво можете да направите? Ако не му свършите работа, той ще съобщи на данъчните, че сте били много лошо момче, нали така?

Кениън сви рамене и кимна.

— Освен това сте разполагали с четирийсет и шест милиона от парите, дошли от „Петрол срещу храни“, които са били в „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“. Ако се намесят данъчните, ще изгубите и тях, прав ли съм?

— Какво очаквате да кажа?

— Разпитът на Филип Дж. Кениън III се прекратява в деветнайсет и петнайсет на 12 август 2005 година. Присъстващите по време на разпита са непроменени — обяви Дохърти и взе касетофона от коленете на Кениън.

— Върви в тоалетната, Дебелак — нареди Кастило. — Затвори вратата и остани там.

— Ами дрехите ми?

Кастило посочи тоалетната.

Кениън се изправи непохватно и тръгна гол по пътеката.

— Какво ще правим с него? — попита Кастило, след като вратата се затвори.

— Мен ли питате, подполковник? — намръщи се Дохърти.

— Защо не? Вие сте в криминалния бизнес, аз съм в терористичния. Искам само да ви кажа, че онзи нещастник може да е всякакъв, но не е терорист.

— Той е съконспиратор — уточни Дохърти. — И съучастник, преди и след деянието.

— Както кажете. Та какво ще правим с него?

— Някой интересува ли се от мнението ми? — попита Дешамп.

— Не съм забелязал — отвърна сериозно Кастило.

— Да ти го начукам, шефче — отвърна добродушно Дешамп. — След като държите да чуете мнението ми, искам да предложа Джон да се свърже с експерти по разпитите, които да измъкнат от Дебелака всичко, което знае, като двамата господа — той кимна към агентите от Тайните служби — след като бъдат надлежно инструктирани, ще присъстват по време на разпитите.

— Записите от разпитите да бъдат предадени на ЗОА — нареди Кастило. — В никакъв случай да не попадат в ръцете на прокурор, преди да решим какво ще правим.

— Това последното никак не ми харесва — заяви Дохърти.

— И аз си помислих, че няма да ви хареса — отвърна Кастило. — Какво се опитвате да кажете?

— Ще направим, както каза Едгар — продължи Дохърти.

— Какъв е рискът да звънне на някого по телефона и да изплаче за помощ?

— Ще му кажем, че телефоните му ще се подслушват, че човек от Тайните служби ще го дебне денонощно, докато приключим с него, че ако пак реши да се прави на лошо момче, на секундата заминава за затвора във Флорънс и остава там, докато свят светува — реши Кастило.

Погледна Дохърти.

— Добре — съгласи се инспекторът. — А сега какво? Какво ще правим?

— Връщаме се в Мидланд, за да вечеряме с баба ми. Утре сутринта летим за Буенос Айрес.

Дохърти кимна.

Кастило надникна в пилотската кабина.

— Как мина? — попита Торине.

— По-добре, отколкото се надявах. Утре рано сутринта тръгваме за Буенос Айрес.

— Мина ми през ум, че ще стане така. Няма проблем.

— За колко време ще се върнем в Мидланд?

Торине посочи Милър.

— Докато този еднокрак пилот ни свали от девет хиляди метра — заяви Торине. — Досега описвахме един хубав голям кръг около северната част на Тексас. — Той погледна Милър. — Младши, започни плавно спускане.

— Слушам, господине, полковник. За мен е истинско удоволствие, господине — избърбори Милър и посегна към контролния лост.