Ловците

ЕДНО

„Дайкири Ла Ундж“

Армейски Клуб, Седемнайсета улица 901

Сз Вашингтон, окръг Колумбия

21:05, 4 Август 2005

Посланик Монтвейл ги чакаше във фоайето. Качиха се по стълбите на втория етаж, влязоха в „Дайкири Лаундж“ и се настаниха на маса до бара, където Кастило знаеше, че с генерал Нейлър могат за си запалят пури.

Още преди да започнат разговора, стана ясно, че ще трябва да обръщат внимание и на другите посетители.

Главнокомандващият на Централното командване не бе просто познат — по-точно казано, приятел — на поне петима от офицерите и съпругите им, седнали да пийнат по чаша, ами бе най-влиятелният офицер в армията и бе човек, на когато бе желателно да се обръща подобаващо внимание.

Щом първият от приятелите му се приближи, за да стисне ръката на генерал Нейлър, всички останали решиха, че няма да има проблем, ако последват примера му.

При всеки поздрав — независимо колко кратък — се налагаше да бъдат представени и посланик Монтвейл, и подполковник Кастило. А подполковник Кастило не бе свикнал — и дори се чувстваше неловко — да се обръщат към него с новата му титла.

Най-сетне, познатите се свършиха и сервитьорът, който изчакваше настрани, за да вземе поръчката, се приближи.

— Господа, какво си избрахте?

— Аз съм по скоча — отвърна Монтвейл и погледна Нейлър. — Никакви измишльотини. Нещо като най-обикновен „Шивас Регал“. Какво ще кажете?

— Става — съгласи се Нейлър.

„Той какво се опитва да направи? Да не би да е решил да се налага, като определя какво ще пие Нейлър? А Нейлър защо се съгласява?“

Чарли погледна сервитьора.

— Същото, благодаря — отвърна той.

Когато сервитьорът се отдалечи, Монтвейл попита:

— Какво ще правиш в Париж?

— Господине, все още се опитвам да открия хората, които убиха господин Мастърсън.

— За това ли искаше да говорим?

— Не, господине.

— А би трябвало. Може да успея да ти помогна.

Кастило не отговори.

— И така — продължи Монтвейл, — след като не искаш помощта ми, за какво ще говорим?

— За господин Елсуърт, господине.

— Трумън Елсуърт. Свестен човек. Какво за него?

— Сигурен съм, че е свестен, но на мен не ми трябва човек за Връзки с обществеността.

— Ясно. Право на въпроса!

— Да, господине.

— Мога да ти изброя ред причини, поради които завеждащият Връзки с обществеността, който се ползва с доверието ми, ще ти бъде от полза.

— Сигурно. Много ви благодаря, но не искам господин Елсуърт.

— Защото си мислиш, че ще шпионира и ще ми докладва ли?

Кастило не отговори. В същия момент му хрумна нещо, което можеше да се окаже подходящото извинение и да си остави още малко време, преди да отговори.

„Дано успея да измисля нещо“.

— Господине, моля да ме извините, но трябва да се обадя по телефона.

Монтвейл го погледна раздразнен. Нейлър вдигна любопитно очи.

Кастило натисна едно от копчетата за автоматично набиране на мобилния.

— Дик — заговори след миг той. — Струва ми се, че ще успея за полета на „Еър Франс“ за Париж в 23:30. Би ли изпратил багажа ми — и връзката, и визата, и костюма, които оставих на леглото, и лаптопа — в Армейския клуб. Кажи на шофьора да изчака отпред.

Кастило се заслуша за момент, след това продължи:

— В момента съм седнал на по чаша с генерал Нейлър и посланик Монтвейл. — Замълча отново. — Добре. Благодаря, Дик. Ще се обадя от Париж.

Прекъсна разговора и се обърна към генерал Нейлър:

— Майор Милър ви праща най-добри пожелания, господине — предаде той.

Нейлър кимна.

— Защо си против господин Елсуърт да работи с теб? — Монтвейл върна разговора там, откъдето бе прекъснал.

Кастило срещна за миг погледа му.

„Не бива да се предавам без бой“.

— Мислих по този въпрос, господине — отвърна той. — Аз не мога да ви наредя да направите каквото и да е. Ако обаче сте решили да изпратите господин Елсуърт в комплекса „Небраска“, се страхувам, че той по цял ден ще седи в офиса и няма да има какво да прави.

— Какви, по дяволите, ги говориш?

— Ако господин Елсуърт няма достъп до решението на президента за създаването на Звеното за организационен анализ, как да му кажем какво вършим?

— Това е смешно и ти много добре го знаеш — сопна се Монтвейл. — Елсуърт има най-високо ниво на достъп до секретни материали от години.

Кастило отново замълча и Монтвейл се досети защо.

— Кастило, ти да не би да намекваш, че няма да дадеш на Трумън Елсуърт необходимия достъп до секретните материали?

— Господине, просто не разбирам къде е мястото на господин Елсуърт в Звеното и моята мисия.

— Аз ще му дам ниво на достъп за рамките на Звеното.

— Господине, струва ми се, че нямате подобна власт — отвърна Кастило. — Доколкото разбрах, единствено ние двамата с президента можем да разрешим подобно нещо.

— Не мога да повярвам на ушите си! Ти за кого се имаш, дяволите да те вземат? Аз съм директор на Националното разузнаване. Аз съм човекът, който решава кой има право на достъп до секретни материали и кой няма.

— Посланик, вие нямате никаква власт над решението на президента в този случай — опъна се Кастило.

— Тогава ще трябва да разберем какво мисли президентът по този въпрос — реши Монтвейл — и какво има да каже за неприемливото ти отношение.

— Разбира се, господине. Той ще прецени най-добре — кимна Чарли.

— Преди цялата тази работа напълно да излезе извън релси — намеси се генерал Нейлър, — искам да кажа, че нито един от вас не иска да продължава с този спор.

— Нищо няма да излезе извън релси, генерале — сопна се Монтвейл.

— Чудесно — съгласи се Нейлър, — защото няма да бъде в интерес на страната — или на когото и да е от вас — ако позволите да се случи подобно нещо.

Монтвейл го погледна вбесен.

— Честно казано, генерале, надявах се да ми помогнете да набия малко здрав разум в главата на майор Кастило, да му покажете къде му е мястото в системата.

— Вече е подполковник Кастило, господин посланик — поправи го Нейлър.

— Подполковник — озъби се Монтвейл. — Същата работа като подполковник Оливър Норт, офицер, на когото е била дадена прекалено много власт, а той не знаел как да се справи. Нали знаете случая с подполковник Норт, генерале?

— Не съм убеден, господин посланик, — продължи Нейлър, — че президентът е дал на подполковник Кастило власт, с която той не може да се справи. А вие?

Монтвейл не отговори.

— Позволете ми да ви предложа един вариант, господин посланик — каза Нейлър и огледа заведението, след това, спокоен, че никой не подслушва, продължи по-тихо: — Ако този спор стигне до ушите на президента, ще му се наложи да избира между вас двамата. Доколкото познавам президента, той не обича да действа по принуда.

— Въпреки това…

— Очевидно — продължи Нейлър — вие сте много по-важен за правителството и страната от подполковник Кастило. Подполковник Кастило ще бъде освободен от длъжност. Но ще бъде подменен, защото, както ни е добре известно, президентът обича да има свой агент — агент на президента който да отговаря единствено и само пред него. И двамата сме наясно, че новият човек няма да е лице, което вие предложите, независимо от квалификацията му. Защото по този начин победата ви ще бъде прекалено голяма.

— Значи ще се спре на друг офицер от армията. И ще ви кажа още отсега, господине, че колкото и добре да се справи въпросният офицер, президентът ще го сравнява всеки път с подполковник Кастило и ще си казва, че има още какво да се желае. Причината, от една страна, ще бъдат двете успешни операции, които подполковник Кастило изпълни като агент на президента. А, от друга страна, защото тези две операции съвсем не се дължаха на добрия му късмет. Подполковник Кастило доказа, че е изключително квалифициран за длъжността, за която го бе избрал президентът.

— Ще ви кажа и още нещо, господин посланик, а то е, че президентът винаги, абсолютно винаги, ще си мисли: „Ако Монтвейл не беше тропнал с крак и не ме беше накарал да се отърва от Кастило, нещата щяха да са съвсем различни“. Нали присъствахте на церемонията. Той само дето не му даде медал.

Нейлър се обърна към Чарли:

— А ти, подполковник, ще трябва да се научиш на неща, на които не са те учили в „Уест Пойнт“. Приемливото разрешение на даден въпрос не означава, че си се предал. Налага се да се правят компромиси, в случая с посланик Монтвейл, както се налага и той да направи компромис по отношение на теб. В противен случай и двамата ще предадете доверието на президента, а съм убеден, че нито един от двамата не иска да се случи подобно нещо.

Монтвейл се канеше да отговори, когато сервитьорът донесе напитките им и се наложи да прекъснат разговора.

След като се отдалечи, посланикът разбърка замислен напитката в продължение на няколко секунди и протегна пластмасовата бъркалка към Кастило.

— Вземи я — нареди директорът на Националното разузнаване. — Приеми, че е маслинова клонка.

— Правете любов, не война, така ли? — попита Кастило и взе бъркалката. Нейлър го погледна недоволно.

— Нямам желание да воювам с теб, Чарли — продължи Монтвейл.

„Чарли“, вместо „Кастило“! Няма „подполковник“, нито дори „майор“!

„Той се опитва да ме омае, а това вещае само опасности“.

— Нито аз с вас, господин посланик.

— Да сложим тогава картите на масата.

— Моята карта е само една: да се обърна към президента и да му призная, че няма да мога да работя качествено, докато господин Елсуърт ми наднича над рамото и ви докладва за всичко, което имам намерение да предприема.

— Просто не разбирам защо фактът, че ще бъда добре информиран, ти пречи на работата — учуди се Монтвейл. — Сигурен съм, че се доверяваш на генерал Нейлър.

— Не го прави — бе категоричен Нейлър. — Честно казано, искрено се надявах да ми се доверява, но така и не стана.

Монтвейл изви вежди.

— Сигурен съм, че и двамата добре разбирате, че това ще бъде още една стрела в колчана ми, ако се наложи да се обърна към президента. „Господин президент, той не се доверява дори на генерал Нейлър. Нали помните Оли Норт?“

Нейлър се намръщи.

— На тези думи президентът би отвърнал: „Така е, защото подполковник Кастило не работи за генерал Нейлър, а за мен“.

— Всичко е ясно — отвърна Монтвейл с усмивка след малко.

— Ще отнесете ли въпроса до президента, господин посланик? — попита Кастило.

— По всяка вероятност ще го направя, макар не веднага. Картата, с която разполагаш в момента, е асо. Генерал Нейлър е прав. Ако президентът беше на мястото на папата, след речта му тази вечер сигурно щеше да бъдеш провъзгласен за Свети Карлос Спасител на страната.

И Нейлър и Чарли се разсмяха.

— Значи ще намерите на господин Елсуърт някаква друга задача — продължи да настоява Кастило.

— Нека ти покажа своите карти — отвърна Монтвейл. — Става ли?

Чарли кимна.

— Много съм впечатлен от теб.

— На това ли му се казва „замазване на положението“?

— Изслушай ме. Няма да ти струва нищо. Само малко време.

— Стандартната ми тактика, когато имам работа с по-умен от мен, е да бягам надалече — обясни Кастило.

— Това ли е твоето замазване на положението?

— Не съм на вашето ниво и го знам. Само защото звучи ласкателно, не означава, че е истина — продължи Кастило.

— Защо тогава да е лъжа, че съм впечатлен от теб?

— Зависи от какво точно сте впечатлен?

— Също като президента, аз съм на мнение, че ти се справи блестящо с откриването на самолета и въпросния Лоримър. Проблемът ми е — освен че президентът те смята за велик — че съм на мнение, че трябва да работиш за мен.

— Господин посланик, не искам да работя за вас.

— Едва ли това е най-важното в момента. Президентът много харесва личния си агент.

— От вас, господине, искам единствено да ме оставите на мира, за да свърша онова, което ми е поръчал президентът.

— Докато не каза това, си мислех, че наистина си точно толкова умен, за колкото те представя президентът — отвърна Монтвейл.

— Моля?

— Не можеш да си позволиш да си сам, Чарли — продължи Монтвейл. — Имаш нужда от мен. От връзките ми. От властта ми. От влиянието ми. В Ленгли и сградата на Дж. Едгар Хувър използват снимката ти за мишена на дартс. Във ФБР те мразят точно колкото и приятеля ти Хауърд Кенеди.

— Не бях сигурен, че вярвате на тези приказки.

— Просто проверих — призна Монтвейл. — Имам приятели в Бюрото. Няма човек, който да не се зарадва, ако се намери някой да изкорми и разпъне Кенеди.

Любопитството надделя у генерал Нейлър.

— Кой е този човек? Какво е направил?

Монтвейл се усмихна покровителствено.

— Както Чарли ми каза — а моите приятели потвърдиха — след като е бил допуснат до най-кирливите ризи на ФБР, господин Кенеди отишъл да работи — предполага се, че получава доста голяма заплата — за известен руски мафиот, някой си Александър Певснер, и отнесъл със себе си тайните. — Той замълча за миг. — А нашия приятел Чарли го мразят, защото, когато изпратили инспектор да му съобщи, че е длъжен в мига, в който влезе в контакт с Кенеди, да ги уведоми, нашият общ приятел Чарли им казал хич да не се надяват. Освен това подозират — и то с основание — че Чарли стои зад заповедта на президента да прекратят търсенето и преследването на господин Кенеди.

— Певснер и Кенеди ни бяха от полза в миналото — обясни Кастило. — И със сигурност мога да кажа, че ще ни бъдат от полза и в бъдеще.

Чарли забеляза изражението на Нейлър.

„Поглед на съжаление и недоверие. Той си мисли, че съм тръгнал по пътя на Оли Норт. А аз току-що изгубих битката. Какво, по дяволите, очаквах?

Монтвейл е прав, аз наистина съм младши офицер, който се е сдобил с прекалено много власт, с която трудно се справя.

Аз съм една много малка рибка, пусната сред големите акули“.

— Какво предлагате, господин посланик? — попита Кастило.

— Докато дойде моментът, в който мога да убедя президента — а въпросът е кога ще стане, не дали — че Звеното за организационен анализ трябва да бъде под мое командване, смятам, че е в интерес и на двамата да си сътрудничим.

— Как?

— Ти ще ме държиш в течение какво става. Не ми е приятно, когато вляза в Овалния кабинет, президентът да ме посреща с думите: „Чарлс, направо няма да повярваш какво е направил Кастило“, а аз да нямам представа за какво ми говори. Искам да мога да му кажа, че съм наясно какво правиш, и по този начин да ти помогна.

— Съжалявам — отвърна той и усети как погледът на събеседника му го изпепелява, — но ако това означава да се примиря с вашия човек, който ще се занимава с Връзки с обществеността, няма да стане.

„Изражението на генерала означава, че току-що съм се прострелял в крака“.

— Можем да поговорим по този въпрос — предложи Монтвейл.

— Да поговорим ли? — заекна Кастило. Не бе очаквал подобен отговор.

— Това означава, че ти ми предлагаш вариант, а аз преценявам дали да го приема.

— Обаждането ми отпреди малко, помните ли? Разговарях с началник-щаба си, майор Ричард Милър.

— Какво за него?

— Изтеглете господин Елсуърт от офиса ми и ще инструктирам майор Милър да ви каже какво и защо върша — при това бързо — всичко, което може, без да застрашава живота на когото и да било от екипа ми.

— Предполагам, че говорим за един и същи майор Милър?

— Моля?

— Синът на генерала, нали? Мъжът, чийто живот спасихте — като рискувахте и собствения си живот, и кариерата си — в Афганистан. Говорим за мъжа, когото госпожа Уилсън обвини, че ѝ правел неприлични предложения по време, когато е изпробвала вашите креватни умения? За същия ли майор Милър става въпрос?

— Да, господине. За същия майор Милър.

— Разбрахме се — одобри Монтвейл, надигна се от стола и подаде ръка на Чарли.

„Мили боже! Получи се прекалено бързо. Кога ли ще ми отреже главата?“

Монтвейл стисна здраво ръката на подполковника.

— Новите ни отношения ще бъдат значително по-приятни, отколкото предполагам, че ти предполагаш, че ще бъдат.

— Така е, господине — отвърна Чарли.

— Добре, защо заминаваш за Париж? — попита Монтвейл, след като се отпусна на стола.

„Вече се договорихме и постигнахме примирие. Аз ще спазя своята част“.

— Помолих посланик Лоримър, бащата на господин Лоримър, да ми даде пълномощно, с което да се погрижа за имотите на сина му в Париж и Уругвай. Искам да проверя дали в апартамента и имението няма някоя следа.

— И в Уругвай ли ще ходиш?

— Да, господине.

— Смяташ ли, че си достатъчно квалифициран за подобно нещо?

— Не, господине, не съм. Ще помоля представителите на ЦРУ в двете страни да ми помогнат.

— Защо си мислиш, че ще го направят?

— Защото вече съм работил с тях. Преди ми помогнаха.

Монтвейл кимна.

— Има ли още нещо, което трябва да знам?

— Имам още един източник на информация в Будапеща. Предпочитам да не го назовавам. Той ми даде списък с хората, замесени в скандала „Петрол срещу храни“, и ме накара да му обещая да не го давам нито на Агенцията, нито на друг. Ще отида да се срещна с него, за да ме освободи от обещанието.

— Ами ако не го направи?

— Ще трябва да намеря друг, който да ми предостави същия списък.

Монтвейл кимна и премина на друг въпрос.

— Какво стана с парите?

— Изтеглихме ги от Уругвай и първо ги прехвърлихме в сметката на агент от ФБР, която беше открил на Каймановите острови.

— Юнг ли? Онзи, който е бил с вас, когато са убили Лоримър ли?

— Да, господине. Изпратих го в Уругвай да прикрие следите ни.

— Той ще се справи ли?

— Струва ми се, че да, господине.

— Ще ти бъде от полза, ако остане на постоянна работа при теб — подхвърли посланикът. — Мислил ли си по този въпрос?

— Да, господине, мислих. Секретар Хол го уреди.

— Чудесно. Само че следващия път, когато изникне подобен въпрос, първо се обърни към мен.

„Той да не би да се опитва да разкара Мат Хол?“

— Слушам, господине.

— Каза, че са прехвърлени „първо“ в сметката на Юнг — продължи да го разпитва Монтвейл.

— След това, днес сутринта, ги прехвърлих в сметка на мое име в същата банка, „Лихтенщайнише Ландесбанк“.

— На твое име ли?

— На името на германец — другата ми самоличност, която понякога използвам. Прецених, че така ще бъде най-добре.

— Имаш ли доверие на хората от фирма „Госингер“? Те ще си мълчат ли? — попита Монтвейл.

— Да, господине — потвърди Кастило и чак тогава се усети. „Боже, той знае и за това. Освен това зададе въпроса на съвършено чист немски“.

Монтвейл превключи на английски:

— По дяволите, той е невероятен, нали генерале? — попита посланикът.

Нейлър не отговори. Вместо това попита:

— Мога ли да попитам за какви пари става въпрос?

— Разбира се, че можеш да попиташ — усмихна се Монтвейл. — Дали ще получиш отговор, зависи от подполковника, тъй като сам изтъкна, че единствено той и президентът са напълно запознати с въпроса. Ще извърша престъпление, ако кажа.

„Сега пък какви ги върши? Играе ли си с мен? Или може би с генерал Нейлър? Дали не е и с двамата?“

— Генерале — започна Кастило. — Лоримър имаше почти шестнайсет милиона долара, пръснати в няколко банки в Уругвай. Ние ги взехме. Сега се използват от Звеното за организационен анализ.

— Как го направихте? — попита Нейлър.

— Нужно ли е той да знае тези подробности, подполковник? — обади се Монтвейл.

— Не е нужно — отвърна вместо Чарли Нейлър. — А и не искам да знам.

— Имам достъп до бизнес полети до Европа и Бразилия — обясни Монтвейл. — Ще те улесни ли, ако можеш да ги използваш?

— По-скоро ще привлече вниманието към мен — отвърна Чарли.

— Те са на Агенцията — уточни Монтвейл. — Агенцията притежава две чартърни компании в Европа и една в Бразилия. Нещо като въздушния вариант на лимузините, които кръстосват Манхатън. Едва ли, ако използваш някой от тях, ще привлечеш внимание. Мога — освен ако самолетът не ти трябва единствено за превоз от точка А до точка Б — да уредя по-бързото ти придвижване.

— Мога ли да се възползвам някой друг път?

— Когато си стиснахме ръцете, си извоюва това право — отвърна Монтвейл. — Всичко е наред, стига да се придържаш към твоята част от сделката.

Той извади портфейл от сакото си, изтегли визитка и я остави на масата. След това бръкна за електронен бележник в другия джоб, направи справка и написа няколко номера на визитката. Подаде я на Кастило.

— Докато стигнеш в Париж, въздушните лимузини ще са уведомени, че когато им позвъниш, ще са на твое разположение. Последният номер е моят. Използвай го, когато имаш нужда и не успееш да се свържеш през централата на Белия дом.

— Благодаря ви — кимна Кастило.

— Има ли нещо, което да направя за теб? — попита посланикът.

— Госпожа Уилсън сега е старши аналитик на отдел „Южна Америка“ в Агенцията — обясни Кастило.

Монтвейл сви устни и се замисли.

— Знаех, че е успяла да мине между капките и да се уреди да не я уволнят — отвърна той. — Това е недопустимо, нали?

— Двамата с Милър се натъкнахме на нея тази вечер. Беше във фоайето на „Мейфлауър“ — обясни Кастило. — Нарече ме „копеле гадно“.

— Разбирам я как се чувства — кимна Монтвейл. — Ще се заема с въпроса още утре сутринта.

— Благодаря ви.

— Има ли друго?

— Не, господине. Не се сещам за друго.

— В такъв случай ще ви оставя — заяви Монтвейл.

Изправи се, допи напитката и подаде ръка на изправилия се Нейлър.

— Винаги ми е приятно да се видим, генерал Нейлър.

След това се обърна към Кастило, стисна и неговата ръка и го шляпна по рамото.

— Получи се по-добре, отколкото очаквахме, нали? — усмихна се той. — Дръж ме в течение, подполковник.

— Слушам, господине.

Монтвейл излезе от заведението и Нейлър и Чарли седнаха.

— Боже! — възкликна Чарли. — Защо се чувствам толкова неестествено, когато той се държи мило и любезно?

— Сигурно защото не си спал, докато са ви учили да не подценявате врага.

Кастило се разсмя.

— Не трябваше да го казвам — продължи замислено Нейлър след малко. — Срещата си я биваше, но съм сигурен, че можем да вярваме на думите му. Той винаги получава каквото си е наумил.

— По-точно?

— Ако успееш, той ще си припише заслугите. Ако се провалиш, ще заяви, че подобно нещо не би се случило, ако беше под негово командване.

Кастило изпъшка.

— Освен това има право — обясняваше Нейлър. — Имаш нужда от връзките и влиянието му. ФБР и ЦРУ — и всички останали — се страхуват от него. И има защо. Щом се разчуе, а скоро наистина ще се разчуе, че си негов човек, хората много ще се замислят дали да ти забият нож в гърба.

— Аз си мислех, че съм човек на президента — отвърна Кастило.

— Така е. Само че президентът е свестен човек. Затова пък посланикът е известен като последовател на философията на Кенеди.

— Какво ще рече това, господине?

— Не се ядосвай, а дай на всеки заслуженото — обясни Нейлър. — С този човек шега не бива. Но пък, от друга страна държи, на думата си.

Кастило погледна часовника си.

— Трябва да се преоблека, преди да тръгна за „Дълес“ — рече той. — Преди това искам да пийна още едно.

— И двамата имаме нужда от още едно — кимна Нейлър.

— Има нещо, което трябва да свършиш преди това.

— Какво, господине?

Нейлър извади мобилния си телефон и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.

— Доня Алисия, обажда се генерал Нейлър — започна той.

— В момента седя в Армейския клуб във Вашингтон заедно с подполковник Кастило и той ви поздравява.

Последва мълчание.

— Да, госпожо, точно това казах.

Подаде мобилния на Чарли.

— Баба ти иска да ти каже няколко думи, подполковник.

Час и половина по-късно полет „9080“ на „Еър Франс“ набираше височина над Делауеър, а хер Карл Госингер, вашингтонският кореспондент на „Тагес Цайтунг“, протягаше ръка към втората чаша шампанско от стюардесата в отделението за първа класа. Стресна я, когато изруга „По дяволите!“

Току-що се сети, че не бе отишъл да види специален агент Елизабет Шнайдер в болницата и дори не се бе сетил да ѝ позвъни, за да ѝ обясни защо няма да успее.

ДВЕ

Апартамент 222 „Интерконтинентал“

Париж „Рю Кастилион“ 3

Париж, Франция

12:30, 5 Август 2005

Пиколото остави куфара на Кастило на спретната стойка до гардероба, прие с удоволствие бакшиша и си тръгна, затваряйки тихо вратата след себе си. Кастило се отправи с бърза крачка към тоалетната, за да се облекчи, след това седна на едно от двойните легла. Посегна към телефона и набра номер, който помнеше наизуст.

— Американското посолство — обади се приятен женски глас.

— Monsieur Delchamps, s’il vous plait11.

Парижкият представител на ЦРУ се обади на второто позвъняване.

— Дешамп.

— Казвам се Госингер, господин Дешамп. Вероятно ме помните от срещата ни в „Крийон“.

Дешамп се поколеба за секунда.

— Да, разбира се, че ви помня, господин Госингер. Очаквах да ми позвъните. И сега ли сте в „Крийон“?

— В „Континентал“. Питах се дали сте свободен за обяд.

— Да, свободен съм. Какво ще кажете да похапнем по един хамбургер?

— Да не би да предлагате „Макдоналдс“?

— Не. В „Макдоналдс“ предлагат хамбургери по френски. В „Харис Ню Йорк бар“ все още предлагат истински хамбургери. Точно до „Континентал“ е. Искате ли да се видим във фоайето? Мога да тръгна веднага.

— Истински хамбургер звучи доста примамливо. Ще чакам. Благодаря.

— Вашето желание е заповед за мен, хер Госингер — заяви Дешамп и затвори.

Десет минути по-късно, Дешамп — невзрачен човечец в края на петдесетте, облечен в изпомачкан костюм — зави от „Рю дьо Риволи“.

Подаде ръка на Кастило.

— Много ми е приятно да се видим отново, господин Госингер. С какво мога да ви помогна?

— Да почакаме, докато стигнем в „Харис“ — отвърна Кастило.

— Както пожелаете, господине — съгласи се Дешамп.

Чарли го погледна внимателно. „Този май се бъзика с мен. Какво ли е намислил?“

— Историята на „Континентал“ е много интересна, господин Госингер — започна Дешамп, докато вървяха по „Рю Кастилион“ към „Риц“ и Плас Опера. — Искате ли да ви разкажа?

— Ще ми бъде безкрайно приятно — отвърна Кастило с усмивка, включвайки се в играта.

— Навремето на мястото му имало манастир — обясни Дешамп. — Луи XVI и женичката му — същата онази Мария Антоанета, която се разпоредила „Като нямат хляб, да ядат пасти“ — били отведени там, преди да ги закарат на Плас дьо ла Конкорд, за да им резнат главите в името на свободата.

— Сериозно?

— Самата истина.

— Благодаря ви, че ми разказахте.

— За мен беше удоволствие, уважаеми господине — кимна Дешамп. — Но позволете ми да продължа разказа си, след като ви е толкова интересно.

— Слушам ви най-внимателно — отвърна Кастило.

В същия момент разговорът им бе прекъснат от невероятно красива дългокрака блондинка, която излезе от хотел „Риц“. Беше заобиколена от четирима мускулести мъжаги, на които отдалече им личеше, че са охрана. Тя се качи на задната седалка на един „Майбах“ и безкрайното ѝ бедро се оголи. Единият от горилите седна на предната седалка, друг затича към мерцедеса, спрял отпред, а останалите двама хукнаха към друг мерцедес отзад. Конвоят потегли към „Рю дьо Риволи“, без да се интересува от останалата част от света.

— Искрено съжалявам, че не мога да ви кажа коя е дамата, господин Госингер, след като забелязах, че проявявате интерес — отбеляза Дешамп, докато двамата подминаваха входа на „Риц“. — Сигурен съм, че е известна.

— Или е известна, или е някоя скъпо платена проститутка — отвърна Кастило.

— Две възможности, които в никакъв случай не са взаимно изключващи се — обобщи Дешамп.

Кастило се разсмя.

— Та, разказвах ви за „Континентал“, нали така? — попита представителят на ЦРУ и продължи, без да дочака отговор: — Тъкмо в „Континентал“ — доколкото си спомням през 1880 година, но не съм убеден — станал най-забележителният рекламен заговор на всички времена.

— Рекламата винаги ми е била слабост — закима Кастило. — Разказвайте.

— Туризмът тъкмо започвал да процъфтява и да се превръща в доходоносен бизнес — обясни Дешамп. — И англичаните, и италианците, и германците, и, разбира се, французите се съревновавали с безмилостните долари на янките туристи. В Манхатън почти нямало бил борд, на който да не приканват янките да отскочат до Англия, Италия, Германия или Франция. Те били толкова много, че почти никой не ги забелязвал. А рекламата била скъпо удоволствие, което доста притеснявало французите.

— Дълго умували и докато проучвали въпроса, французите осъзнали, че рекламата прокарва новите идеи. Сигурен съм, че ще си спомните, че Едисон тъкмо бил създал електрическата крушка, така че било желателно в рекламите да се появи и крушка. Французите отлично знаели, че янките си падали по гърдести мадами, затова в рекламата трябвало да има и едрогърда мацка. Какво ще кажете за една цицореста мадама, вдигнала над главата си електрическа крушка?

Чарли се изсмя гръмко.

— Кучи сине, хвана ме. Статуята на свободата.

Дешамп се усмихна и кимна.

— Ако я дадем на янките, сетили се хитрите жабари, ако я наречем „приятелски подарък“ или нещо подобно, янките не само че няма да я махнат — нали са готови и на глава да се изправят, само и само хората да ги харесват — ще я поставят на място, където всички да я виждат. Ако им я дадем, те ще плащат за поддръжката ѝ. Ако си изиграем картите както трябва, можем дори да ги изнудим да платят една част от нея — по-голямата част.

— Господи, това историята е невероятна наука — отбеляза Кастило.

— Срещата се състояла във вашия хотел — продължи Дешамп. — А това е „Рю Дану“, където се намира легендарният нюйоркски бар „Харис“. Сигурно ще ви се стори интересно, че Ърнест Хемингуей често-често се отбивал в „Харис“.

— Невероятно — потвърди Кастило, докато Дешамп задържа отворена вратата на бара, за да влезе.

— По онова време Париж е бил известен като интелектуалния център на света. Истината е, че преди да пратим тук ракети „Пършинг“, за да им спасим жабарските задници, те бяха опразнили френската хазна и бяха заличили цяло едно поколение мъже във войната с швабите…

Той замълча, за да упъти Чарли. Посочи стълбите към подземния етаж. Последва Кастило по тесните извити стълби, след това двамата се настаниха на високи столове на бара и агентът продължи, откъдето бе прекъснал:

— Който разполагал с доларите на янките, животът тук му се струвал евтин. Да не говорим, че повечето млади жабарчета се били споминали из окопите, нямало проблем да откриеш подходящото място, за да си навреш оная работа.

Барманът дойде за поръчката.

— Предлагат и други неща, но хамбургерите са без грешка — обясни Дешамп.

— Става — съгласи се Кастило.

Дешамп поръча — на съвършен френски с парижки акцент, отбеляза Кастило — хамбургери, не препечени, и две бутилки бира „Дортмундер Юнион“.

— Не ви ли се струва интересно, хер Госингер, че сте отпуснали седалищните си части на мястото, на което е много вероятно едно време да е седял Хемингуей?

— Наистина съм впечатлен — потвърди Кастило.

— А ще ви бъде ли интересно, ако ви разкажа една истинска история от времето, когато Хемингуей е бил във армията?

— Разбира се.

— Карал линейка в италианския армейски медицински корпус — започна отново Дешамп. — Както вероятно знаете, уважаеми хер германец, шофьорите на линейки са редници. От време на време се появявал по някой редник I-и клас, дори някой ефрейтор, служил дълго и предано, но обикновено зад волана сядали редници.

— Май е така — съгласи се Кастило.

— Хемингуей бил лейтенант — уточни Дешамп. — Италианското правителство преценило, че няма да е твърде добре, ако всички американски момчета, хукнали да изпълнят патриотичния си дълг във войната, вземат да пишат на маминките как в италианската армия редниците карали линейки, как ги хранели и пояли, затова решили да ги направят младши лейтенанти.

— Наистина ли?

— Самата истина. Нали ви беше интересно?

— И още как! Знаете ли какво ми се иска да науча?

— Слушам ви.

— Кажете ми да не би да изнасяте тези невероятни, не, по-скоро удивителни лекции за почти неизвестни факти от историята на всеки, който пристигне в Париж, или имате някаква интересна — дори бих казал нечестива — цел, та ми разказахте всичко това?

— Във вашия случай, уважаеми хер германец Госингер, ми бе наредено да ви разкажа всичко това — призна Дешамп и извади лист от джоба си.

„За втори път ме нарича «уважаеми хер германец»“. Това пък какво трябва да означава?

— Това пристигна в шест тази сутрин, подполковник. — Дешамп подаде листа на Кастило. — Заради него се наложи да стана в неприлично ранен час и да се замъкна в противното посолство, за да го взема. Естествено, се вкиснах, при това по няколко причини.

Кастило разгъна листа и зачете.

— Когато Монтвейл се обади миналия път, ми каза, че си майор, шефе — намръщи се обвинително Дешамп.

— От вчера съм подполковник — уточни Кастило.

— Радвам се, че ще бъда сред първите, които ще те поздравят.

— Нямам нищо общо с този документ — призна Чарли и върна съобщението. — Затова пък обяснява интересната лекция по история, нали?

— Ще ми разкажеш ли за възложената ти от президента мисия, или ще се ебаваме един с друг и ще се въртим в тъмното?

— Не е просто мисия. Има и президентски указ — започна Кастило. — Накратко казано, трябва да открия и „обезвредя“ убийците на Джак Пачката Мастърсън в Буенос Айрес.

— И в края на краищата за кого работиш? Под прякото командване на Монтвейл ли си?

— Не, приемам заповеди единствено от президента. Монтвейл е решил, че трябва да работя за него.

— Това вече обяснява среднощното billet-doux12

— Този човек ме кара да се чувствам като шестнайсетгодишна девственица, погната от трийсетгодишен мераклия, който не признава „не“ за отговор.

— Отлично те разбирам, макар да ми се струва, че ти никога през живота си не си бил шестнайсетгодишна девственица — засече го Дешамп. — ООН уведомиха посолството, че Лоримър е бил убит по време на грабеж, ни повече, ни по-малко, в Уругвай. Повече от очевидно е, че това са пълни глупости. Ти знаеш ли какво в действителност става?

— Гръмнаха го с „Мадсън“ в имението, което има там.

— Източникът ти сигурен ли е?

— Бях там. Тъкмо бях съобщил на Лоримър, че имам намерение да го върна на любящото му семейство, когато някакъв навря дулото на „Мадсън“ през прозореца, заби два куршума в главата му и рани един от моите хора.

— Доста бурен живот водиш, шефе.

— Освен това лошите видяха сметката на друг от хората ми, сержант от „Делта Форс“, който не се даваше лесно. Бяха истински професионалисти.

— И за съжаление, същите тези професионалисти са успели да се изнесат от Долината на сълзите, преди да ти съобщят за кого работят.

Кастило кимна.

— Бяха шестима, облечени в черно, и не носеха никакви документи.

— Това прилича на Спецназ или Мосад — отбеляза Дешамп. — Може би дори на Жабите десантници.

— Какви?

Барманът им донесе „Дортмундер Юнион“. Дешамп изчака човекът да се отдалечи и едва тогава продължи:

— Френските парашутисти десантници — обясни Дешамп. — Невероятни са. Френският вариант на британските елитни военни части SAS. Оттам произлизат. Ако слуховете са верни, сред тях има и цяла група от Спецназ. И от Спецназ, и от Чуждестранния легион.

— Французи значи — замислено отвърна Чарли.

— Защо не. Доколкото разбрах, жабарите са били затънали до ушите в тази работа „Петрол срещу храни“, а чух, че въпросният Лоримър е знаел кои са играчите.

— Дори не се бях сетил да французите — призна Кастило.

— Ти нищо ли не научи от Лоримър? Господи, как изобщо успя да го откриеш? При това в Уругвай!

— Научих, че от парите за подкупи са дръпнати почти шестнайсет милиона, но както ти се изрази, той предаде богу дух и душата му отлетя от Долината на сълзите, преди да успея да го попитам.

— Просто си трайкай и чакай да видиш кой ще се опита да се докопа до паричките.

— Ние вече се докопахме — призна Чарли.

— Браво на вас! — Дешамп посегна към чашата си, вдигна я и чукна чашата на Кастило.

Човекът на ЦРУ отпи и продължи:

— Ще ми разкажеш ли как успя да откриеш Лоримър? Бях убеден — миналия път ти казах — че храни рибите или в Сена, или в Дунав.

— Имам информатор, един репортер, който следи трансферите на пари, придобити от „Петрол срещу храни“ от Германия за Южна Африка — Уругвай и Аржентина — и той ми даде някои имена. Показах ги на агент от ФБР в Монтевидео, който нищи прането на пари в района. Отвори една от папките си и вътре лъсна снимката на Жан-Пол Лоримър. Беше с нова самоличност — Жан-Пол Бертран, с ливански паспорт, водеше се търговец на антики — и ми се струва, че когато престанеха да търсят Лоримър, той щеше да се изнесе някъде другаде… пак на майната си.

— Откъде е този репортер?

— От един германски вестник.

— Като каза германски, каква е тази работа с Госингер? — полюбопитства Дешамп.

— Роден съм в Германия. Майка ми е германка. Затова за германците си оставам техен поданик завинаги и имам немски паспорт. Много удобно прикритие.

— А кой е Кастило?

— Баща ми е бил пилот на „Хюи“, загинал във Виетнам, преди да се ожени за майка ми. Когато бях на дванайсет, родителите на баща ми разбраха за мен и ме взеха в Щатите, затова американският ми паспорт е с името на баща ми.

Дешамп срещна погледа му, ала не заговори веднага.

— Бих казал, че и командосите са замесени, но…

— Кои командоси?

— Die Kommando Spezialkrdfte, германските Специални части. Не ги ли знаеш?

„Германското му произношение е безупречно. Все едно че е берлинчанин. Той нали ми каза, че е работил в Берлин“.

— Двама от тях бяха чернокожи — добави Кастило. — Дори не ми е минало през ум, че маже да са германци.

„Което е адски тъпо от моя страна“.

Стори му се, че Дешамп се кани да каже нещо, ала след, това изглежда, размисли.

— Хайде, казвай — подкани го Чарли.

Дешамп задържа погледа си върху него, след това сви рамене.

— Някои от хлапетата — боже, хиляди са — са в същото положение като твоето, само че семействата на чернокожите им бащи не ги искат в Щатите. Когато пораснат — и разберат, че да си чернокожо копеле в Германия изобщо не е весело — не им е никак лесно да си намерят работа, но се водят германски граждани и спокойно могат да влязат в армията. Много от тях са направили точно това. А повечето не хранели топли чувства към Америка.

— Трябваше да се сетя — призна Кастило.

— Според мен обаче е много малко вероятно КСК да са замесени в събитията в Уругвай. Малко вероятно наистина, но не и невъзможно. Все пак ги държат доста изкъсо.

— В Афганистан имаше разни германски Специални части — спомни си Кастило. — Само че черни така и не видях.

— Какво ще правиш в Париж?

— Можеш ли да ме вкараш в апартамента на Лоримър?

— Мога, но няма да намериш нищо — обезкуражи го Дешамп. — Второ бюро и хората от ООН преровиха всичко, веднага щом се разбра, че Лоримър липсва. И аз поогледах, когато се разбра, че интересът към дипломата е голям.

„Прав е. Тая работа е напълно безсмислена. Инспектор Клузо отново прецака работата“.

— Сега си спомням — продължи Дешамп, — че аз ти казах, че за Лоримър вече са се погрижили. Затова е най-добре да огледаме още веднъж. Нещо специално ли търсиш?

— Нищо конкретно. Все нещо може да ме насочи към хората, които очистиха Мастърсън.

— Само за това ли си в Париж?

Чарли кимна.

— После къде заминаваш? Да се срещнеш с германския репортер ли?

— Отивам във вестника му. Иска ми се да си поговоря с издателя.

— Той къде е?

— Във Фулда.

— Не мога да те вкарам в апартамента по светло. Затова предлагам, след като приключим с хамбургерите — ако изобщо някога ни ги донесат — да отидем до посолството и да прегледаме моите записки. Може да забележиш нещо, което аз съм пропуснал. Нали имаш американски паспорт?

Черли кимна.

— Докато сме там, ще звънна в Брюксел и ще поръчам едно „Евроджет“ такси да те вземе от „Шарл де Гол“ на сутринта. Кое летище е най-близо до Фулда? Рейн на Майн ли?

Кастило кимна отново.

— Вече не е Рейн на Майн; нали го върнахме на германците преди няколко седмици. Сега се води международно летище Франкфурт.

— Старият ред си отива и отстъпва място на новия. Запиши си го някъде.

Кастило се разсмя.

— Ед, не ми се иска много да използвам „Евроджет“. След като приключим в апартамента, мога да се кача на влака.

— Заради Монтвейл ли се притесняваш?

Кастило кимна.

— От друга страна, ако той разбере, че си използвал самолета му — а той със сигурност ще разбере — ще реши, че си му в кърпа вързан. А в такива случаи се казва, че успешно си разоръжил противника.

— Кажи, Дешамп, защо ме караш да се чувствам като глупак?

— Не си глупак, шефче. Просто ти липсва опит, но в никакъв случай не си глупак.

— А дали няма да те заинтересува сравнително честна работа в столицата?

Дешамп задържа дълго погледа му.

— Защо не поговорим по този въпрос отново, шефе, след като откриеш кои са хората?

— Добре.

— С други думи, след като ги заковеш. Първото, което всеки умен шпионин трябва да приеме, е, че провалът е в реда на нещата. Струва ми се, че този урок вече си го научил, така че може и да има надежда за теб.

ТРИ

Резиденция на американския посланик

„Ла Рамбла“ 1104

Караско, Република Уругвай

08:05, 5 Август 2005

Почитаемият Майкъл А. Макгрори, все още по халат, пиеше кафе и се вглеждаше мрачно през прозореца на трапезарията към ситния дъждец, който обещаваше да се задържи през целия ден, когато се обади шефът на мисията, Тиодор Дж. Детуайлър — младши.

— Много съжалявам, че ви безпокоя у дома, господин посланик, но прецених, че трябва незабавно да ви уведомя.

— Какво има, Тед? — попита Макгрори.

Имаше два начина, по които да приемеш шеф на мисия, който не смее да предприеме нищо, без да е абсолютно сигурен какво точно иска посланикът.

От една страна, посланик Макгрори бе на мнение, че това е добре. Не му се налагаше да губи време и усилия, за да оправя нескопосаните решения на Детуайлър и неизбежните последици, защото Тед много рядко — почти никога — не смееше да вземе решение сам.

От друга страна, да има заместник, който не смее да си обърше носа, без да провери какъв е протоколът в подобен случай и да поиска специално разрешение от посланика, бе голяма досада.

Освен това Детуайлър често преценяваше, че разни неща, които могат да чакат до следващия ден — дори до следващата седмица — са изключително важни, и трябваше незабавно да уведоми посланика, въпреки че много добре знаеше, че ще прекъсне или закуската му, или играта на голф.

— Току-що ми се обади заместник външният министър Алварес, господин посланик.

— У вас, доколкото разбирам.

— Да, господине, у нас.

— И какво иска заместник външният министър Алварес?

— Попита дали ще бъда в посолството към девет — докладва Детуайлър. — Попита дали ще бъда така любезен да пия чаша чай с него.

Макгрори едва се удържа да не каже: „Ами пий, Тед, и му прати много поздрави от мен“.

Вместо това попита:

— Не каза ли какво иска?

— Не, господине, нито дума. Освен това ми се стори, че обаждане вкъщи, в този час…

— Малко е необичайно, нали?

— Точно така, господине, и на мен ми се стори необичайно.

— Нали покани заместник външния министър Алварес на кафе, Тед?

— Да, господине, поканих го. Господин посланик, позволете да ви кажа какво предполагам.

— Разбира се.

— Имам чувството, господине, че това не е светско посещение, но Алварес не иска официална среща, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.

— Разбирам. Но каква е причината?

— Нямам никаква представа, но нещо ми подсказа, че трябва да ви спомена.

— Много правилно. Веднага щом разбереш какво иска, освен чашата кафе, ме уведоми.

— Разбира се, господине.

— Има ли друго, Тед?

— Не, това е. Още веднъж моля да ме извините, че ви обезпокоих у вас, господин посланик.

— Не се притеснявай, Тед — отвърна Макгрори и затвори. Посланикът посегна към чашата кафе, отпи глътка и се намръщи, когато усети, че е изстинало.

— По дяволите — възкликна той, след това тресна чашата върху масата, излезе бързо от трапезарията и се отправи към спалнята, за да се облече.

Тъй като наистина му се пиеше прясно сварено горещо кафе, Макгрори не се изненада, че сеньора Сузана Обрегон, секретарката му, все още не е сварила.

Нямаше смисъл да се разправя с нея. Щеше само да си изгуби времето. Тя вече бе измислила някакво обяснение като например, че е искала да е горещо и прясно, когато той дойде, а днес се бе появил цял час по-рано или че съпругата на втория ѝ братовчед току-що е родила четиризнаци.

Влезе в кабинета си и седна на бюрото. Чакаше го един-единствен лист, което означаваше, че поне този път заместник държавният секретар не го е залял с десетки приятелски съвети как по-добре да си върши работата.

Тъй като нямаше какво друго да прави, докато чака кафето, той посегна към листа, облегна се на стола и зачете.

„Копеленцето гадно ми прекъсна закуската, за да ми съобщи, че заместник външният министър искал да разговаря неофициално с него, а това е пропуснал да ми го каже!

Дяволите да го вземат! Трябваше да ми позвъни в мига, в който е приключил разговора със заместник държавния секретар! Още снощи е трябвало да ми се обади!“

Макгрори се надигна от синия кожен стол с висока облегалка и се отправи с бърза крачка към вратата на кабинета, все още стиснал листа в ръка.

— Сузана — нареди той, — незабавно искам да видя в реда, в който ги изброявам, един по един — господин Детуайлър, господин Монахан и господин Хауъл.

— Добре, господине — отвърна сеньора Обрегон.

Три минути по-късно сеньора Обрегон съобщи, че нито господин Детуайлър, нито господин Хауъл са дошли, а господин Монахан идва към кабинета му и попита дали да го въведе направо, или да го накара да изчака до нареждането на посланика.

— Да влиза — нареди Макгрори.

Монахан отвори вратата след няколко секунди.

— Искали сте да ме видите, господин посланик.

Макгрори му махна да влезе и посочи един от столовете пред бюрото.

— Много съм любопитен, Монахан, защо не си ми казал, че Юнг е в екипа на държавния секретар? — попита Макгрори.

— Какво?

— Ако не греша, вие отговаряте за всички специални агенти, нали? Не знаехте ли за положението на Юнг?

— На кой от двата въпроса да отговоря първо, господин посланик?

— Първо на единия, после на другия.

— Аз съм главният агент на ФБР тук, господин посланик, не съм ОСА.

— Каква е разликата?

— ОСА отговарят за специалните агенти — отвърна Монахан, след това уточни: — Това означава Отговорен специален агент.

— А ти не си такъв.

— Не, господине, аз съм главен агент. Бил съм на служба в Бюрото най-дълго. Никога обаче не съм назначаван като ОСА.

— Значи твърдите, че не отговаряте за останалите агенти на ФБР, така ли?

— Точно така, господине. Може да се каже, че отговарям за тях, тъй като съм главен агент. Но всъщност не е точно така, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.

— След като всъщност не отговаряш за агентите, Монахан, кой тогава отговаря?

В първия момент агентът му се стори учуден, след това отвърна:

— Вие, господин посланик.

Макгрори си помисли: „Копелето гадно! Той тъп ли е, или просто се прави на тъп?“

След това продължи с разпита.

— А специален агент Юнг за кого работи?

— Докато беше тук, работеше за вас, господине.

— Не за държавния секретар, така ли?

— Ако проследим веригата на командване, може и така да се каже — отвърна Монахан. — Досега не се бях замислял. Той работеше за вас, а вие работите за държавния секретар, нали следите мисълта ми? В този смисъл може да се каже, че работи и за държавния секретар.

Сеньора Обрегон надникна в кабинета.

— Господин Хауъл е тук, господин посланик.

Макгрори си каза: „Напълно безсмислено е да продължавам с тази работа“.

Обърна се към агента.

— Монахан, трябва незабавно да се срещна с господин Пауъл. Да си на мое разположение.

— Добре, господине.

— Сеньора Обрегон, поканете господин Хауъл — нареди Макгрори.

— Много интересно — отбеляза културният аташе Робърт Хауъл и върна съобщението на Макгрори. — Интересно, какво ли означава всичко това?

— Надявах се ти да ми кажеш — засече го Макгрори.

— Мога само да предполагам. Тъстът на господин Мастърсън е пенсиониран посланик. В Буенос Айрес чухме, че имал проблеми със сърцето, може би затова секретар Кохън…

— Питам как така Юнг се оказва в екипа на секретаря? — прекъсна го Макгрори.

— Господин посланик, вие така и не сте споменавали този факт пред мен. Аз си мислех, че Юнг е поредният агент на ФБР.

— Нямах представа, че е в екипа на държавния секретар, Робърт — призна Макгрори.

— Наистина ли? Става още по-интересно. Какво ли е правил тук, след като дори вие нямате представа? Какво казва Монахан?

Макгрори не отговори на въпроса.

Вместо това продължи:

— Заместник външният министър Алварес е позвънил по телефона на Тед Детуайлър в осем тази сутрин. Питал дали Детуайлър ще бъде в кабинета си в девет и дали ще бъде така любезен да го покани на чаша кафе.

— Това пък защо? — учуди се Хауъл.

— Имам намерение да разбера. Щом Детуайлър дойде, ще го уведомя, че се е заразил с грип, и ще го пратя да си върви. След като няма как да предложи обещаната чаша кафе на заместник външния министър Алварес, ще го приема аз. Искам да присъстваш.

— Добре, господине.

— Господин посланик — сеньора Обрегон се показа на вратата. — Заместник външен министър Алварес и още един господин са тук за среща с вас.

Макгрори се надигна бързо от бюрото и се отправи към вратата, усмихна се широко и протегна ръка.

— Сеньор Алварес — започна той. — Каква неочаквана изненада!

Алварес, дребен спретнат мъж, отвърна на усмивката.

— Господин Детуайлър е настинал — продължи Макгрори. — Много неприятно, но — не бива да го казвам — но се радвам, защото така имам възможност да изпия чаша кафе е вас.

— За мен е истинско удоволствие да се видя с вас, господин посланик — каза Алварес и крепко разтърси ръката на Макгрори. — Единствено се надявам да не обърквам натоварената ви програма.

— В програмата ми винаги има място за вас, сеньор Алварес — отвърна любезно Макгрори.

— Позволете ми да ви представя сеньор Ордьонес от Вътрешното министерство — продължи Алварес.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, сеньор. — Макгрори протегна ръка на Ордьонес. — Позволете да ви представя културния аташе, сеньор Хауъл.

Всички се здрависаха.

— Разбрах от сеньор Детуайлър, че посещението ви е напълно неофициално и приятелско — уточни Макгрори.

— Напълно — потвърди Алварес. — Знаех, че двамата с Ордьонес ще бъдем наблизо, и тъй като от доста време не бях виждал приятеля си Детуайлър, реших да се самопоканя на кафе.

— Много му се искаше да се видите — обясни Макгрори.

— Бихте ли предали най-искрените ми пожелания за бързо оздравяване? — помоли заместник-министърът.

— Тъй като посещението ви е напълно неофициално, както сам казахте, може ли да предложа сеньор Хауъл да остане да пие кафе с нас?

— За мен ще бъде истинско удоволствие — кимна Алварес.

— Заповядайте, седнете — покани ги Макгрори и посочи креслата и канапето до масичката за кафе. След това повиши глас: — Сеньора Обрегон, бъдете така любезна да ни донесете кафе и сладки.

Хауъл си помисли: „Няма начин тази работа да не е свързана с кървавата баня в Такуарембо — това не е никаква приятелска визита и както Алварес, така и Макгрори го знаят.

Алварес знае, че Детуайлър «е настинал», защото Макгрори е искал да говори с него, което, по всяка вероятност, е добре дошло за Алварес. В действителност е искал да разговаря с него, но по протокол заместник външният министър не може да звънне просто така на американския посланик и да си изпроси чаша кафе.

Да, на това му се казва протокол.

Ордьонес не е просто от Вътрешното министерство; той е главен инспектор на «Вътрешен отдел» в Националната полиция на Уругвай и Макгрори много добре знае този факт.

А пък Ордьонес знае — след като той знае, значи и Алварес знае — че не съм никакъв културен аташе.

Аз знам почти всичко, което се е случило в Такуарембо, но сеньор Надут пуяк няма ни най-малка представа, че американци — още по-малко че представителят на ЦРУ в посолството му — са замесени, тъй като Кастило реши да засекрети всичко и ми нареди — според президентския указ разполага с тази власт — да не обелвам и дума.

Всички лъжат — или крият по нещо — останалите, а останалите го знаят или поне предполагат.

На това му се казва дипломация.

Интересно колко ли време ще изчака Алварес, преди да повдигне въпроса?“

Не се наложи да чакат дълго — малко повече от пет минути — много по-малко, отколкото Хауъл предполагаше, за да повдигне Алварес наболелия въпрос.

— Докато съм тук, господин посланик — започна Алварес, — позволете ми да изразя личната си благодарност — официалната нота, разбира се, ще пристигне в най-скоро време — за сътрудничеството, което ни оказахте в Такуарембо.

— Не е нужно да благодарите — отвърна Макгрори, — тъй като научихме, че бедният човек е американски гражданин. Просто изпълнихме дълга си.

Алварес се усмихна, сякаш му беше забавно. Макгрори го наблюдаваше с огромно любопитство.

— Простете ми — продължи Алварес. — Съпругата ми често ми прави забележка, че се усмихвам в най-неподходящите моменти. В този случай се усмихвах — уверявам ви, че беше без всякакъв подтекст — на избора ви на думи.

— Какви думи? — попита Макгрори.

— „Бедният човек“ — уточни Алварес.

— Не ви разбирам, сеньор Алварес — отвърна Макгрори.

— Имаше един чудесен американски израз. „Ни чул, ни видял“.

— Да, наистина има такъв израз, сеньор Алварес. Означава, че никой не е чул и видял нещо вече казано и направено.

— Да, точно така е. Значи ни чул, ни видял. Всъщност говорим за две такива неща, като едното води до другото.

— Има и друг американски израз — вметна Макгрори. — „Да пукна, ако гъкна“. Момчетата — може би дори и момичетата — го казват, когато се заклеват да не разкрият нещо, което им е казано поверително. Да пукна, ако гъкна, сеньор Алварес.

Хауъл си помисли: „Господи, не мога да повярвам, че го каза!“

— Впечатлен съм! — отвърна Алварес. — Е, така, сеньор Ордьонес, който работи към Националната полиция — той е главен инспектор на „Вътрешен отдел“ — ми разказа, докато идвахме насам, че господин Лоримър — или може би трябва да го наричам сеньор Бертран? — е бил изключително богат човек допреди няколко дни. А пък е починал без пукната пара.

— Така ли? — зачуди се Макгрори. — Значи затова се усмихнахте, когато го нарекох „бедния човек“.

Алварес кимна.

— Моля да ме извините — сведе глава той, след това продължи: — Сеньор Ордьонес откри вчера, късно следобед, че банковите сметки на господин Бертран са били изпразнени в деня, след като тялото му бе открито.

— Как е възможно да се случи подобно нещо? — попита Макгрори. — Как е възможно мъртвец да изпразни банковите си сметки?

— Като подпише необходимите документи за теглене и упълномощи някого дни преди смъртта си, да разполага с парите му. Все едно да покриете разходите по кредитна карта с чек и не дай боже, след това да ви прегази камион. Чекът ще бъде изплатен.

— За много пари ли става въпрос? — попита Макгрори.

— Почти шестнайсет милиона американски долара — отвърна Ордьонес. — Пръснати в три различни банки.

Хауъл чуваше за парите за пръв път.

Когато Алекс Дарби, представителят на ЦРУ в Буенос Айрес, който беше взел „черното“ пежо на Хауъл до Такуарембо, за да разучи пътя и да може безпроблемно да закара Кастило и Мунц в имението, върна автомобила на Хауъл в Монтевидео, му съобщи, че операцията се е провалила.

Какъв провал, можело е да бъде още по-зле.

Разказът на Дарби за събитията в имението „Шангри-Ла“ бе сбит, но точен — нищо чудно, нали беше дългогодишен агент на ЦРУ, при това много добър агент.

„Но не спомена и дума за пари. Да не би и той да не е знаел? Не са ли му казали? Или са му казали, но информацията е секретна. Мили боже, шестнайсет милиона долара! Дали Кастило ги е взел? Или пък неизвестните лица — лица, друг път, при толкова пари, сигурно тук се разиграва игра на правителствено ниво — които са изпратили нинджи да ликвидират Лоримър?“

— Боже господи! — възкликна Макгрори. — Няма да спомена и дума, но на чие име е написал чековете господин Лоримър?

— Не знаем — отвърна Алварес. — Парите са били прехвърлени в национална банка „Ригс“ във Вашингтон. И трите банки тук използват „Ригс“ като кореспонденти.

— Чакайте да видя дали съм разбрал правилно — обади се Макгрори. — Някой влиза в национална банка „Ригс“ във Вашингтон, връчва необходимите документи, а те му връчват шестнайсет милиона долара.

Ордьонес обясни:

— Банка „Ригс“ са изпратили — разполагат със сателитна връзка — фотокопия на запис на заповед до банките тук, за да потвърдят дали подписът на сеньор Бертран е автентичен. След като банките са потвърдили, те са уведомили банка „Ригс“, че подписът е валиден и преводът може да бъде извършен.

— И след това са връчили на неизвестното лице във Вашингтон шестнайсетте милиона.

— Не. Неизвестното лице във Вашингтон е искало парите да бъдат прехвърлени на личната му сметка в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Каймановите острови. Трансакцията е била извършена. Отнема не повече от минута или две.

— И как се казва лицето?

— Не знаем. Може да е както мъж, така и жена. Парите са прехвърлени в банкова сметка само с номер, без титуляр.

— А сигурни ли сте, че подписът е бил на Лоримър?

— Няма съмнение в нито една от банките — а когато става въпрос за толкова пари, те са изключително внимателни — че господин Бертран лично е подписал записите на заповеди.

— Нищо не разбирам — призна Макгрори.

— И ние — обади се след него Алварес.

— Можем ли да разберем от банката на Кайманите… как казахте, че се казва?

— „Лихтенщайнише Ландесбанк“ — помогна му Ордьонес.

— Можем ли да разберем от тях кой е собственикът на безименната сметка? — продължи да настоява Макгрори.

— Няма да е никак лесно — сви рамене Ордьонес. — На Каймановите острови са по-стриктни по отношение на банковата тайна, отколкото в Швейцария.

— Може би аз ще успея да направя нещо. — Макгрори погледна Хауъл. — Ще попитам Вашингтон.

— Ще сме ви безкрайно благодарни за всяка помощ, господин посланик, и официално, и неофициално — отвърна Алварес.

— Предполагам, че ако имате представа кой е убил господин Лоримър, ще ми кажете.

— Разбира се — потвърди Алварес. — Както кой е убил господин Лоримър, така и кой е отговорен за смъртта на непознатите в имението „Шангри-Ла“.

— Полагаме всички усилия — продължи Ордьонес. — Струва ми се, че е крайно време да стигнем до нещо. Лошото е, че тази работа отнема много време, затова ще сме ви много благодарни за помощта.

— Засега обаче не разполагате с нищо, така ли? — попита посланикът.

— Разполагаме с няколко следи, които ще се окажат ценни — похвали се Ордьонес. — Първо, вече сме убедени, че е имало хеликоптер.

— Хеликоптер ли? — намеси се Хауъл.

— Да, хеликоптер — потвърди Ордьонес. — Недалече от имението открихме варели със самолетно гориво. Наоколо има следи… как се казваха онези неща, на които стъпват хеликоптерите?

— Не знам — призна след малко Макгрори.

— Ски — обади се Хауъл и Макгрори го стрелна злобно.

— Точно така — кимна Ордьонес. — По земята има следи, които със сигурност са от хеликоптер. Това ще рече, че хеликоптерът е пътувал отдалече, а горивото е било оставено там, преди да пристигне.

— Откъде може да дойде хеликоптерът? — попита Хауъл. — От Бразилия ли?

— Или от Бразилия, или от Аржентина — отвърна Ордьонес. — Може да е и от Монтевидео. Само че аз клоня към Аржентина.

— Защо? — намеси се отново Макгрори.

— Защото варелите са оттам — обясни инспекторът. — Това съвсем не означава, че хеликоптерът е от Аржентина, само че горивото е доставено оттам. Хеликоптерът съвсем спокойно може да е дошъл от Бразилия, както вие предлагате.

— И не успяхте да идентифицирате нито едно от телата, така ли? — настояваше посланикът.

— Единственото, което успяхме да научим за телата, е, че са положени всякакви усилия, за да не можем да ги идентифицираме. Не носят нищо, което да ни насочи кои са, а от дрехите са премахнати всички етикети. Взели са под наем мерцедес „Трафик“ на летището в Караско…

— Не трябва ли да покажете кредитна карта или шофьорска книжка, за да вземете под наем кола? — попита Хауъл. — И паспорт?

Макгрори отново го погледна злобно.

„Когато цялата тази работа приключи, ще ми изнесе лекция, че подчинените нямат право да се обаждат, освен ако посланикът не им е разрешил.

Извинете, господин посланик, но ми се стори, че няма да проявите никакъв интерес, а може да се окаже много полезно да разберем кои са нинджите и откъде са се появили“.

— И двете — потвърди Ордьонес. — Автомобилът е бил даден под наем на сеньор Алехандро Х. Гастор от Мадрид, който е представил испанския си паспорт, испанска шофьорска книжка и дебитна карта „Мастъркард“, издадена от „Банко Галиция“ в Мадрид. Испанският посланик научи, че нито паспорт, нито шофьорска книжка са били издавани на човек Алехандро Х. Гастор, че адресът на шофьорската книжка е на „Макдоналдс“.

— Много интересно — обади се Хауъл.

Помисли си: „Ордьонес си го бива. Питам се дали някой е забелязал моята кола там? Ами «Юкона» на посолството в Буенос Айрес, който е прекарал горивото? Нали му сложихме аржентински номера? Затова ли Ордьонес «клони към Аржентина». Затова ли е решил, че хеликоптерът е дошъл оттам?“

— Също и това. — Ордьонес подаде на Хауъл малко пластмасово пликче, запечатано отгоре. Вътре бе прибрана използвана гилза.

— Това е една от гилзите, които открихме в имението продължи Ордьонес. — Бяха общо сто и две, четирийсет и шест от 9 мм, седемдесет и пет .223 и тази.

— Прилича ми на „Уинчестър“ .308 — сподели Хауъл, докато оглеждаше гилзата през плика, след това го подаде на Макгрори и посланикът го завъртя внимателно между пръстите си.

Хауъл го наблюдаваше и се опитваше да прикрие колко се забавлява. „Господин Надут пуяк няма представа какво държи“.

Ордьонес не отговори веднага, след като чу забележката за .308.

Вместо това подметна:

— Деветмилиметровите са израелско производство. .223 са на американската армия. Това, разбира се, означава, че няма начин да разберем нищо полезно нито от 9 мм, нито от .223. Не можем и да разберем нищо за оръжията, които открихме на местопрестъплението, защото всички автомати „Мадсън“ са датско производство. Открихме пет автомата, а мъжете в черни гащеризони бяха шестима. Има следи, които подсказват, че нещо — по всяка вероятност шести „Мадсън“, но може да става въпрос и за друг вид оръжие — е било изтеглено изпод един от труповете на верандата.

— И двамата открити там са простреляни в главите. Един куршум се беше забил в стената…

— Нещо не разбирам — прекъсна го Макгрори. — Какво му е специалното на този куршум?

„Стига вече, Макгрори! Куршумът е онова заостреното нещо, което излиза от цевта, след като се чуе «Бум». Това, дето го гледаш, е гилза“.

— Господин посланик, това, което държите, е гилза, не куршум — поправи го Ордьонес. — Но е наистина специална.

„Сега вече мога да кажа със сигурност, че ми допадате, при това много, главен инспектор Ордьонес. Вие сте опасен човек, въпреки това ви харесвам“.

— И кое му е специалното? — попита Макгрори, без да крие, че не му е приятно някой да го прекъсва.

— Погледнете печата, господин посланик — насочи го Ордьонес.

— Добре — отвърна Макгрори и отново погледна инспектора. Очевидно очакваше той да му посочи печата, защото не разбираше за какво точно става въпрос.

— В основата на гилзата е, в пликчето, господин посланик — насочи го Ордьонес.

„Тесният край, господин Надут пуяк, онзи, на който няма дупка“.

Макгрори сви устни, целят пребледнял.

„Ако ни излезе късметът, той ще демонстрира пред всички прословутата си ирландска избухливост. Дали заради тази злобна липса на търпимост няма да ме обвинят в непатриотично отношение?“

— Е, и? — попита Макгрори, стиснал пликчето с два пръста.

— На печата пише „LC 2004 NM“, господин Посланик — търпеливо обясни Ордьонес. — Видяхте ли го, господине?

— По дяволите, това май не го забелязах. Не огледах внимателно гилзата, защото знаех, че е от пушката на снайпериста. Опитваш се да замажеш нещата, а това не е никакво извинение. Дарби каза, че хлапето е стреляло само два пъти, защо тогава не са прибрали и двете гилзи? Възможно ли е една пиклива гилза да скапе всичко?

Макгрори кимна.

— Ако греша — продължи Ордьонес, — моля да ме поправите, но от печата съдя, че гилзата е излязла от американския завод за муниции в Лейк Сити — не се ли намираше в Юта? — през 2004 година. NM13 означава „Национално състезание“, което ще рече, че при направата на муницията е вложена много повече прецизност от обикновено, защото е била специално за снайперския кръг от състезанието.

Макгрори го погледна, ала не каза нищо.

— Подобни гилзи не са често срещани, господин посланик — продължи Ордьонес. — Доколкото разбрах, те дори не се използват от американската армия. Единствените, които ги използват, са участниците в състезанието. И снайперистите. При това не всички снайперисти, а само снайперистите на Специалните части.

— Струвате ми се доста добре запознат с въпроса, господин главен инспектор — обади се посланикът.

— От вчера наистина съм запознат — усмихна се Ордьонес. — Обадих се в нашето посолство във Вашингтон и те звъннали във вашия Пентагон. Нямам представа с кого са говорили там, но служителят е бил изключително изчерпателен. Те обяснили, както ви казах преди малко, че мунициите нито се раздават, нито се продават, използват се единствено от състезателите. И от снайперистите на Специалните части. Не е имало свръхпроизводство, което да бъде предложено на пазара или на чуждо правителство.

— Да не би да намеквате, господин главен инспектор — попита с леден глас Макгрори, — че снайперист от Специалните части на американската армия по някакъв начин е свързан с клането в имението?

— Просто обяснявам, господине, че ми се струва изключително необичайно…

Възмущението, нахлуло у посланика, заличи всички изисквания на дипломацията.

— Защото, ако намеквате подобно нещо — прекъсна го отново Макгрори, този път поруменял от гняв, с блеснали очи, — позволете ми да ви кажа направо, че подобни намеци — дори самата мисъл за подобен намек — е обидна и долна.

— Господин посланик, сигурен съм, че главен инспектор Ордьо… — започна заместник външният министър Алварес.

— Оставете ме да довърша, сеньор Алварес — сряза го Макгрори. — По всички правила на дипломацията, посланикът е представителят на правителството в страната, където е акредитиран. Никой държавен служител не би направил и крачка — това включва и военните — без знанието и одобрението на посланика. Не мога да повярвам, че не сте запознат с този въпрос, господин Алварес.

— Освен това, фактът, че сте се свързали директно с Пентагона, след като сте разговаряли с посланика си във Вашингтон, намеква, че аз разполагам със сведения за инцидента, които не съм искал да споделя с вас. Все едно че обвинявате мен, следователно и правителството на САЩ, не само че провежда нелегална операция, ами че лъже. Това е изключително грозна обида, заради която незабавно ще се отнеса към държавния секретар.

— Господин посланик, аз… — започна Алварес.

— Пожелавам ви приятен ден, господа — прекъсна го за пореден път Макгрори. — Срещата приключи.

Алварес стана. Имаше намерение да каже нещо, ала очевидно размисли.

— Приятен ден и на вас, господин посланик — успя да изрече той и излезе от кабинета, следван от Ордьонес.

Хауъл си помисли: „Не постъпи много умно, Макгрори.

Но пък, от друга страна, ми се струва, че Алварес и Ордьонес си тръгнаха убедени, че нямате представа какво се е случило в Такуарембо. Дори най-добрият актьор на този свят не би могъл да изиграе толкова истинско избухване като вас.

Това обаче съвсем не означава, че Ордьонес е убеден, че аз съм чист като сълза“.

— Моля те да ме извиниш за тази сцена, Хауъл — обърна се към аташето Макгрори. — Има моменти, в които трябва да изясниш позицията си без завоалираните приказки и заобикалки на дипломацията. Случаят го налагаше.

— Така е, господине — съгласи се Хауъл.

— Не смятам, че се налага да ти го казвам, но въпреки това ще те предупредя станалото тук да не напуска стаята.

— Разбира се, господине.

— Какви са отношенията ти с господин Дарби? — попита Макгрори.

— Какво имате предвид, господине?

— Близки ли сте? Приятели ли сте? Ако го попиташ, ще ти каже ли дали знае нещо за случилото се в имението?

— Познаваме се, господине, но в никакъв случай не може да се каже, че сме приятели.

— Нали и двамата работите за ЦРУ? Не споделяте ли сведения?

— Понякога, господине, в знак на добра воля му изпращам копия от докладите си до Агенцията — след като вие сте ги парафирали, господине. Той ми прави същата услуга.

— Въпреки това ми се струва, че трябва да го поразпиташ. Ще се кача на следващия самолет за Буенос Айрес, за да се посъветвам с посланик Силвио. Искам да дойдеш с мен.

— Разбира се, господине, както кажете, господине.

— Не искам да обсъждам този въпрос с Вашингтон, преди да чуя мнението на посланик Силвио.

— Добре, господине.

„Защо ми се струва, че вече съжаляваш, задето изхвърли Алварес от кабинета си?“

ЧЕТИРИ

Кабинета на директора

На Централното Разузнавателно Управление

Ленгли, Вирджиния

12:05, 5 Август 2005

Джон Пауъл, директор на Централното разузнаване, стегнат, петдесет и пет годишен мъж, отказал се да прикрива оредяващата си коса, напоследък подстригана съвсем късо, се надигна от бюрото си и протегна ръка към госта.

— Много ми е приятно да те видя, Труман — каза той, докато си стискаха ръцете. — Напоследък все не ни остава време да се видим.

— Посланикът ме товари с доста задължения — отвърна Труман Елсуърт. Той също бе в средата на петдесетте, ала значително по-висок и едър от Пауъл, а побелялата му гъста коса бе грижливо фризирана. — Благодаря ти, че ме прие толкова бързо.

Пауъл разпери ръце, за да покаже, че благодарностите не са нужни.

— Поне ще ми бъде приятно, вместо да обядвам сам или с още петима, които мислят за всичко друго, но не и за хубавата храна. Поръчах си пъстърва на скара avec beurre14. Какво ще кажеш?

— Чудесно — отвърна Елсуърт и пристъпи напред в трапезарията на директора на Централното разузнаване.

Масата за осем човека бе сложена за двама, така че да се настанят един срещу друг в двата края.

Сервитьор в безупречно бяло сако ги попита какво желаят за пиене.

— Неподсладен леден чай, ако обичате — отвърна Елсуърт.

— И за мен — поръча директорът.

— Какво мога да направя за теб, Труман? Или за посланика? — попита директорът на Централното разузнаване, след като пъстървата бе сервирана и сервитьорът излезе.

— Президентът проявява личен интерес към аферата в Аржентина — обясни Труман.

— Носи се слух, че има президентски указ — подхвърли шефът на ЦРУ.

— Питам се откъде ли тръгват подобни слухове — закима Елсуърт. — Затова посланикът също проявява интерес към неприятния инцидент.

— Защо не ми разкажеш за указа? — настоя директорът.

— Ако наистина има указ, Джон, струва ми се, че не би искал да знаеш подробностите.

Директорът сви замислено устни, но не отговори.

— Истината е, че аз проявявам личен интерес към цялата тази работа с Мастърсън — обясни Елсуърт.

— Това ми е ясно — отвърна шефът на ЦРУ.

— Предполагам, през последните няколко часа няма развитие по случая.

— Няма. Тъй като аз също проявявам личен интерес, щях да разбера, ако изникнеше нещо — отвърна директорът.

— И аз така си помислих — отвърна Елсуърт. — Тъкмо затова съм тук. — Ако има някакво развитие — а със сигурност все нещо ще изникне — посланикът иска да разбере незабавно, след като ти научиш. Като казвам незабавно, означава информацията да не минава по установените канали.

— Няма проблем, Труман.

— Ако посланика го няма, предай информацията на мен.

Директорът кимна.

— Името Кастило говори ли ти нещо, Джон?

— Майор К. Г. Кастило ли?

Елсуърт кимна.

— Говори ми и още как — отвърна Пауъл. — Същият тип, който намери откраднатия „727“. Той пък какво общо има с цялата тази работа? В слуха за указа се споменаваше, че бил свързан по някакъв начин със случая Мастърсън.

— Няма да се изненадам, ако наистина има указ. Снощи посланикът беше в Белия дом и Кастило е бил повишен в чин подполковник лично от президента. Нека си остане само между нас, но посланикът ми каза, че ако президентът е бил папа, щял да провъзгласи подполковник Кастило за светец.

— Става все по-интересно! — зачуди се директорът. — Питам се защо цялата тази работа ми намирисва на случая с подполковник Оливър Норт?

— Сигурно защото и двамата са красавци, напористи млади офицери, които незнайно как се радват на пълното одобрение на главнокомандващите си — обясни Елсуърт.

— Сигурно си прав.

— Посланикът проявява личен интерес към подполковник Кастило — продължи Елсуърт. — Имам чувството, че го харесва и иска да му помогне с каквото може.

— Ами?

— Като казвам да му помогне, имам предвид да не му позволи да се набута в същата каша като Норт, така че колкото повече знае посланикът за местоположението и действията на подполковника, толкова по-добре. Дори слуховете могат да се окажат от полза.

— Разбирам.

— Джон, проблемът е, че и подполковник Кастило, и президентът могат да изтълкуват погрешно интереса на посланика. Най-добре ще бъде нито единият, нито другият да не разбират за интереса на посланика — май трябва да се изразя по друг начин — за бащинската му загриженост към подполковник Кастило и действията му.

— Разбирам те отлично. От време на време чувам разни неща. Ако попадна на нещо интересно, веднага ще ти съобщя. Ще кажа на когото трябва, много дискретно, разбира се, че се интересувам.

— В никакъв случай да не е в писмен вид, Джон. Не е нужно да се разчува.

— Не, разбира се. Имаш ли някаква представа къде се намира подполковник Кастило?

— Последно се чу, че пътувал към Париж. От Париж щял да пътува за другаде. Или Германия, или Унгария. Или за Южна Америка.

— Доста обикаля, а?

— Да, доста.

— Както вече казах, ще наостря уши и ще те държа в течение.

— Много ти благодаря. Посланикът ще ти бъде изключително задължен.

— Готов съм да помогна с каквото мога. Това ли е всичко?

— Има още нещо, Джон. По незнайни за мен причини посланикът е решил, че главният ти аналитик за отдел „Южна Америка“ май не е най-подходящият за целта избор.

— Нима? Това никак не ме радва. Можеш да предадеш на посланика, че лично ще се заема.

— Тя се казва Уилсън. Госпожа Патриша Дейвис Уилсън — уточни Елсуърт.

— Като спомена името, май си спомням, че преди време имаше някаква връзка с Кастило.

— Не може да бъде!

— Имаше нещо.

— Струва ми се, че посланикът ще остане много доволен, ако сложиш някой опитен играч на нейното място, и то по такъв начин, че когато я смениш, госпожа Уилсън да няма основание да подозира, че посланикът — или директорът на Централното разузнаване — са свързани с прехвърлянето ѝ на нова длъжност.

— Разбира се.

— Той ще остане още по-доволен, ако му кажа, че в най-скоро време ще се заемеш с въпроса.

— Какво означава „в най-скоро време“, Труман?

— Вчера щеше да е най-добре.

Директорът на ЦРУ кимна, ала не отговори.

ПЕТ

Ресторант „Вила Ипика“

Жокейски клуб в „Санисидро“

Провинция Буенос Айрес, Аржентина

13:40, 5 Август 2005

Посланик Майкъл А. Макгрори не остана очарован от мястото, което колегата му, посланик Хуан Мануел Силвио, бе избрал за обяд.

Макгрори бе предложил да отидат някъде, където да проведат тих спокоен разговор на четири очи. Ако Силвио го бе помолил за същото и бе отишъл в Монтевидео, той щеше да покани Силвио или в резиденцията, или в някой ресторант, където можеха да се настанят в частна зала.

А той да го доведе чак тук — на трийсет минути път с кола — в този ресторант, дето приличаше на хале, пълен с изпаднали почитатели на конете.

„Може и да не са толкова изпаднали, мислеше си Макгрори, докато оглеждаше клиентите. Подозирам, че членството за Жокейския клуб е задължително, ако искаш да похапнеш в ресторанта“.

От масата им до прозореца се виждаше паркурът, където се точеше истински парад от расови коне, поведени от конярите. Понякога минаваха по четири или пет.

„Чудесно място да обядваш, ако си турист — не знам дали изобщо допускат туристи на това място — но ми се струва съвсем неподходящо за сериозен разговор, който засяга интересите на правителството на Съединените щати“.

Висок, елегантен мъж с гъсти мустаци приближи масата и донесе бутилка вино.

— Ваше Превъзходителство, току-що ме уведомиха, че сте ни удостоили с присъствието си — каза той на испански.

— Нали съм ти казал, Хорхе — отвърна Силвио, — че ако искам да ме наричаш така, ще си сложа хермелиновата роба и ще си взема скиптъра. — Той стисна ръката на мъжа и продължи: — Хорхе, искам да ти представя посланик Майкъл Макгрори, който пристигна от Уругвай, за да се наслади на прекрасната кухня тук. Майк, запознай се със сеньор Хорхе Басто, нашия домакин.

— Двойно по-голяма чест за малкия ми ресторант — поклони се Басто. — За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, Ваше Превъзходителство.

— За мен е удоволствие, че имам възможността да се запозная с вас и да обядвам в ресторанта ви — отвърна с усмивка Макгрори.

— Погледнете какво ми докараха тази сутрин. — Басто показа бутилката.

— Какъв късметлия си, Майк — отбеляза Силвио. — Каберне совиньон „Темпус“. Трудно се намира.

— От малка изба в Мендоса — обясни Басто. — Ще ми позволите ли да я отворя, господин посланик?

— Разбира се — отвърна Силвио.

„По дяволите, помисли си Макгрори, сега и вино! Не стига че изобщо не бива да пия, ами съм — и двамата сме — на работа. За тези латино типове — и Силвио влиза в това число — пиенето на обяд не се смята за никакво пиене, въпреки че много добре знаят, че в една нищо и никаква чаша вино има алкохол колкото в бутилка бира или чашка уиски.

Как само ми се пие едно «Джон Джеймисън», разредено с малко вода, но ако си поръчам, ресторантьорът ще вземе да се обиди, а Силвио ще реши, че съм алкохолик, след като си позволявам да пия уиски на обяд“.

Сервитьорът донесе чаши и тирбушон. Извади тапата, наля малко в едната чаша и я постави пред Силвио, който я пое и я премести пред Макгрори.

— Кажи ми какво мислиш, Майк — подкани го той с усмивка.

Макгрори знаеше какво трябва да направи. Завихри виното в чашата, приближи нос, за да вдъхне, отпи глътка и я задържа в уста.

— Наистина е чудесно — заяви той.

Макгрори нямаше никаква представа какъв мирис вдъхва, нито пък какъв трябва да е вкусът. За него съществуваха два вида вино — бяло и червено, които се деляха на кисело и сладко, а след като разбра, че с обяда ги чака кисело вино, интересът му се стопи.

След това сервитьорът наля половин чаша на Силвио и доля на Макгрори. Силвио взе чашата и я вдигна в очакване, докато Макгрори най-сетне се усети, че чака него. Едва тогава вдигна и своята чаша и докосна чашата на Силвио.

— За мен е удоволствие винаги, когато се видим, Майк — рече Силвио.

— Благодаря ти — отвърна Макгрори. — За мен също.

Силвио отпи голяма глътка и се усмихна доволно.

— Вината тук са винаги на ниво — обясни той.

— Наистина — съгласи се Силвио.

— Не ме цитирай, Майк, но тукашните вина ми харесват много повече от нашите, и то не само защото у нас са се поувлекли в цените.

— Аз не съм голям почитател на вината — призна Макгрори.

— „Не пий вече само вода, но употребявай малко вино за стомаха си и за честите си боледувания“. Това е цитат от Библията. Свети Тимотей, струва ми се, цитира Иисус.

— Много интересно — отвърна Макгрори.

Сервитьорът им подаде менютата.

Макгрори поръча lomo con papas fritas — човек не може да сбърка, когато си поръча филе миньон с пържени картофи — а Силвио се спря на нещо, което Макгрори никога не бе чувал.

След като им сервираха, Макгрори забеляза, че и Силвио си е поръчал филе миньон.

„Само че неговото е с винен сос с гъби и по всяка вероятност е точно толкова вкусно, колкото апетитно мирише, а пък тези картофени топченца изглеждат страхотни — и сигурно се топят в устата — нещо, което не мога да кажа за моите пържени картофи“.

— Каза, че искаш да поговорим на четири очи, Майк — напомни му Силвио, след като се бе справил с половината пържола. — Какво те притеснява?

— Две неща — отвърна Макгрори толкова тихо, че Силвио трябваше да се приведе над масата, за да го чуе.

Макгрори извади съобщението за специален агент Юнг и го подаде на Силвио. Колегата му се зачете.

— Не е ли същият агент, когото ми изпрати, когато отвлякоха госпожа Мастърсън? — попита Силвио.

— Абсолютно същият.

— Майк, защо не ми каза, че е от екипа на секретар Кохън?

— Защото не знаех — призна Макгрори.

Силвио стисна замислен устни, но не каза нищо.

— Има и нещо друго във връзка със специален агент Юнг — продължи Макгрори. — Същия ден — всъщност през нощта, когато телата са били открити в именито, което се оказа на Лоримър, ми позвъни заместник-директорът на ФБР, за да ми съобщи, че се налагало да отзоват Юнг във Вашингтон, че той вече бил напуснал Уругвай.

— Обясни ли защо се налага?

— Говорехме по необезопасена, затова той каза, че не искал да навлиза в подробности. Останах с впечатление, че Юнг трябвало да се яви като свидетел на някакъв процес. Каза, че щял да ми позвъни от обезопасена линия, но повече не ме потърси.

Силвио отряза нова хапка от пържолата си, оваля я в соса и я лапна. След като преглътна, попита:

— А ти опита ли се да му позвъниш?

— Имах намерение да се обадя днес сутринта, когато пристигна съобщението, но тогава разбрах, че заместник-министър Алварес се е обаждал на шефа на мисията и е поискал да се отбие, за да пият кафе.

— Струва ми се, че е искал да проведе неофициален разговор — отвърна Силвио.

— И аз така си помислих. Затова, когато пристигна, му казах, че Тиодор е настинал и аз ще пия кафе с него.

— Какво искаше?

— Водеше главен инспектор Ордьонес от „Вътрешен отдел“ — продължи Макгрори. — Инспекторът отговаря за разследването на убийствата в имението. След като се опитаха да шикалкавят известно време, той почти ме обвини, че съм бил наясно, че в престрелката са участвали „Зелени барети“, а аз съм скрил от него.

— А те участвали ли са? — попита Силвио.

— Дори да са участвали, нямам представа.

— А като посланик би трябвало да си уведомен, нали така?

— Би трябвало, Силвио. Ние сме висшите представители на американската власт в тази страна и никакви действия от страна на правителството не би трябвало да се провеждат без нашето съгласие и одобрение.

— И според мен е така — съгласи се Силвио. — А той защо е решил, че са замесени „Зелени барети“?

— Разполагаше с две неща — започна да обяснява Макгрори. — Първото беше — не знам как му казвате — онова, което остава, след като гръмне оръжието.

— За куршума ли говориш? — попита Силвио.

— Не, за другата част. Метално парче, приблизително толкова голямо.

Той разтвори пръсти, за да покаже големината на гилза.

— Струва ми се, че говориш за гилзата — сети се Силвио.

— Точно така.

— Какво толкова са открили по гилзата?

— Била някаква специална, от онези, които ги използвали единствено снайперистите в американската армия. А той разбрал, след като позвънил на уругвайския посланик във Вашингтон, който пък се обадил в Пентагона и там любезно разяснили какво става. Изобщо не са ме потърсили за съдействие. А когато едно чуждо правителство иска нещо от американското правителство, би трябвало да минат през посланика.

— Значи на базата на гилзата са решили, че са замесени наши „Зелени барети“. Нещо не се връзва.

— Освен това са открили, че е бил използван хеликоптер. Хората са чули, че наоколо лети хеликоптер, а после открили следи от ските — онези тръби отдолу, нали така се казват? — в някаква нива наблизо, където очевидно са презаредили. Ти имаш ли хеликоптер?

— Аз имам самолет — военният аташе разполага със самолет, армейски „Кинг Еър“ — намира се на Кампо Майо, но нямаме хеликоптер. „Кинг Еърът“ ни излиза толкова солен, че през повечето време стои, без да се използва.

„Как става така, че военният аташе на Силвио разполага със самолет, помисли си заядливо Макгрори, а моят няма!“

След това продължи разказа си:

— Според тях, който и да е оставил труповете, е разполагал с хеликоптер. Решили са, че е хеликоптер на „Зелените барети“.

— Може би просто стрелят на сляпо — предположи Силвио. — Сигурно са станали нетърпеливи. Убити са хора и очевидно не могат да разберат кой е отговорен.

— А ти имаш ли представа каква е причината за това клане?

Силвио поклати глава, отпи глътка вино и заяви:

— Искам да знам какво е правил този тип Лоримър с фалшивата самоличност в Уругвай. Ти имаш ли представа?

Макгрори поклати глава.

— Не, аз… опа, забравих да ти кажа. Лоримър е разполагал с цяло състояние — шестнайсет милиона долара — пръснати в няколко уругвайски банки. Парите са били изтеглени — ако трябва да сме точни, прехвърлени с трансфер в някаква банка на Каймановите острови — на следващия ден, след като е бил убит. Парите са минали през национална банка „Ригс“ във Вашингтон.

— Сериозно? А Лоримър откъде е имал толкова пари?

— В повечето случаи, когато става въпрос за подобни крупни суми, се знае, че са от наркотици — довери Макгрори.

— А разбрали ли са кой е изтеглил парите?

— Не са изтеглени, направен е трансфер. Не, не знаят.

— Ако си прав, Майк, а аз съм почти сигурен, че си прав, това обяснява много. Убийствата са начин на живот в наркокартелите. Нищо чудно да са се опитвали да сключат сделка в имението, нещо се е объркало и нещата са загрубели. Като се замисля…

— Цяло състояние от мръсни пари, фалшива самоличност… — мислеше на глас Макгрори. — Бертран е с фалшиво име, прави се на търговец на антики. Господи, като търговец на антики не му е било трудно да прекарва кокаин по цял свят. Кой ще тръгне да оглежда някоя ценна стара ваза или нещо подобно за наркотици.

— Точно така — съгласи се Силвио.

— Мисля си, че Лоримър може да е имал цяла стая, пълна с вази с кокаин — продължи Макгрори, въодушевен от собствената си находчивост. — Вече му е било платено. Ето откъде са парите. Когато клиентите са дошли да си приберат стоката, други наркодилъри — трудно се опазват подобни тайни — са решили да задигнат каквото докопат. Или пък са решили сами да откраднат стоката. Може би онези с черните гащеризони да са били повече от шестима. Онези, които са останали живи, са натоварили наркотика на хеликоптера и са си заминали, като са оставили мъртвите си приятелчета. Те не ценят човешкия живот. Диваци, животни, това са те.

— И аз така съм чувал.

Посланик Макгрори остана замислен дълго, след това продължи:

— Ако беше на мое място, Хуан, щеше ли да се обидиш?

Силвио не отговори веднага.

— Труден въпрос, Майк — призна той. — Мога ли да говоря открито?

— Разбира се — отвърна Макгрори.

— Поведението на Алварес е било възмутително — заяви Силвио. — Не се е обърнал към теб, преди да звъни в Пентагона, след това идва в кабинета ти и почти те обвинява в лъжа.

— Точно така.

— Подобни инциденти в миналото са били достатъчно основателна причина, за да повикат посланика за консултация и да оставят посолството без посланик неопределено дълго.

— Знам. Това е обида към посланика на САЩ!

Макгрори усети, че повишава глас, и побърза да вдигне чашата, след което дискретно се озърна, за да се убеди, че никой не е чул.

— Важното в случая е — продължи Силвио — да прецениш дали заради случилото се си заслужава да те отзоват за консултации. Ако има друг начин, просто им покажи, че си засегнат, при това с основание.

— Хуан, трябва да ти призная, че когато напуснаха кабинета ми, бяха наясно, че съм бесен.

— Нима?

— Точно така. Казах на Алварес направо, че казаното от тях е все едно да ме обвинят, следователно и правителството на САЩ, че не само провеждаме нелегални операции, ами че лъжем, че съм обиден, а накрая заявих: „Срещата приключи!“

— Значи са били напълно наясно — отбеляза Силвио.

— Ще са доста смутени, когато най-сетне разберат какво се е случило, че всичко е заради наркотици, че цялата тази работа със „Зелените барети“ и е пълен абсурд.

— Ако наистина са замесени наркодилъри, ще се окажеш прав, Майк.

— Ако обаче отнеса въпроса до Вашингтон — продължи Макгрори, — докато ме отзоват за консултации, Алварес сигурно ще се е върнал с подвита опашка, за да ми се извини. Аз, разбира се, ще приема извинението, но ще му натрия сол на главата. Няма смисъл да отнасям въпроса до секретаря.

— Съгласен съм с теб — кимна Силвио, посегна към бутилката „Темпус“ и наля вино и в двете чаши.

След това се чукнаха, а Макгрори рече:

— Високо ценя съветите ти, Хуан. Искрено ти благодаря.

ШЕСТ

Кабинет на посланика

Посолство на Съединените Американски Щати

„Авенида Колумбия“ 4300 Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

16:05, 5 Август 2005

— В общи линии, това е всичко, което ми каза Хауъл. — Алекс Дарби завърши разказа си пред посланик Силвио. — Въпросният Ордьонес открил гилза, събрал две и две със следите от хеликоптера и труповете и решил, че не става въпрос за най-обикновен обир.

— Посланик Макгрори вече е убеден, че става въпрос за наркотици — обясни Силвио. — Посях семето на този сценарий и той веднага се хвана. Нека си остане между нас, Алекс, но се почувствах виновен… дори засрамен от себе си.

— Господине, какъв друг избор имахте? — попита Дарби. — Кастило има пълномощия от президента. Имаше всичкото право да направи каквото направи, без да съобщи на Макгрори.

— Въпреки това — опъна се Силвио — се чувствам неудобно.

— Няма причина, господине. Моите уважения към посланик Макгрори, но вие сам разбирате, че нещата можеха да излязат от контрол, ако той знаеше. Представяте ли си какво щеше да бъде, ако Кастило играеше по правилата и беше поискал разрешението от него?

Силвио не отговори. Вместо това попита:

— Откъде, по дяволите, е намерил Кастило хеликоптер? Попитах го, но той не ми каза.

— И аз го питах, и на мен не ми каза. И за парите не знаех.

— Дали ще успеят да ги проследят?

— Кое, парите или хеликоптера?

Силвио се разсмя и поклати глава.

— И двете. Дано не разберат нищо.

— За хеликоптера няма начин да разберат каквото и да било. Кастило нанесе данни за полет от „Хорхе Нюбъри“ до Пилар, където се предполага, че е оставил хеликоптера, след това излетя и мина на около метър и половина над водата. Върна се по същия начин, след това даде заявка в Пилар и попълни нов летателен план до „Хорхе Нюбъри“. Няма нищо съмнително в цялата работа.

— Ами ако някой е записал номера на хеликоптера? — притесни се Силвио. — Веднага ще се разбере на кого е, нали?

— И аз се сетих за тази възможност, господине, но прецених, че е по-добре да не знаем чий е хеликоптерът.

Силвио кимна.

— Ти, разбира се, си прав. Ами парите?

— Преди да се случи всичко това, Юнг се опитваше да проследи американци — и други — решили тайно да инвестират пари тук. Нямам представа по чия поръчка е проучвал, но не търсеше единствено мръсни пари, които този и онзи се опитваше да изпере. Той беше експерт по прехвърлянето на крупни суми, без никой да разбере. Предполагам, че Кастило го връща тук, за да не останат никакви следи.

— Според мен посланик Макгрори ще му вгорчи живота, когато пристигне в Уругвай, защото е скрил специалното си назначение от него. Според мен Макгрори има основание да е ядосан.

— Няма защо да се ядосва на Юнг — отвърна Дарби. — Юнг просто е изпълнявал заповеди.

— Тази работа с „изпълнявах заповеди“ покрива доста грехове, нали?

— Господин посланик, убеден съм, че преди да кажете нещо на някого, вие преценявате дали можете да вярвате на дадения човек. Така и трябва да бъде. Никога не съм разбирал хората, които не схващат, че доверието е двупосочно.

— Май не разбрах какво се опитваш да ми кажеш, Алекс.

— Колко научава шефът — независимо дали става въпрос за ефрейтор, за представител на някоя разузнавателна агенция или за посланик — оставяме настрани правилата, зависи от мнението на подчинените доколко може да се има доверие на въпросния човек.

Силвио се замисли за момент, след това вдигна поглед.

— Не мога да не попитам, Алекс. Ти колко ми каза?

— Когато пристигнах тук, господин посланик, имах богат опит с хора от вашия ранг, затова много внимавах дори когато ви казвах колко е часът. След като ви опознах, започнах да ви казвам всичко.

— Благодаря ти — отвърна простичко Силвио.

— Господин посланик, искам да използвам обезопасената линия, за да съобщя на Кастило какво се е случило в Монтевидео и тук.

— Правилно, трябва да му се каже, при това веднага. Мога и аз да го направя, Алекс. Не е нужно ти да се обаждаш.

— Позволете на мен, господине — настоя Дарби. — Аз не се чувствам виновен, когато действам зад гърба на Макгрори.

— Ясно! — примири се посланик Силвио. След това се замисли. — Повече от очевидно е, Алекс, съдя по всичко, което се случва, че близкото ми сътрудничество с теб ме разваля. Току-що осъзнах, че за мен е истинско удоволствие да те оставя ти да се обадиш. Много ти благодаря.

Той премести телефона по-близо до Дарби.