Ловците

ЕДНО

Конферентна зала

Офис на звеното за организационен анализ

Департамент вътрешна безопасност, Комплекс „Небраска“

Вашингтон, Окръг Колумбия

10:15, 11 Август 2005

Кастило видя, че и на трите дъски са написани събития и дати, повечето означени със символи, стрелки, въпросителни знаци и свързани с черти. Джулиет Ноулс и бледото момиче, чието име не знаеше, седяха готови да започнат да пишат.

Инспектор Джон Дохърти се обърна от дъската, на която пишеше, за да види кой е влязъл в конферентната зала.

— Сега вече започвам да разбирам, подполковник — призна той, — защо толкова държите на секретността.

Кастило не обърна никакво внимание на забележката и погледна Дик Милър.

— Струва ми се, че до утре сутринта ще разберем от Националната агенция по сигурността откъде са дошли двата милиона долара. Може да е дори по-рано. Ще ни трябва Юнг, за да проследи някои неща. Да му кажем да се върне тук веднага след погребението.

Милър кимна и посегна към един от телефоните.

— Да не би да говорите за специален агент Юнг от ФБР? — попита Дохърти.

Кастило кимна.

— Той е експерт по прехвърлянето на пари.

— Знам — отвърна инспекторът.

На Кастило не му допадна тонът на Дохърти.

— Освен това знае къде са заровени някои тайни на ФБР.

— И това ми е известно — потвърди Дохърти. — За какви два милиона долара говорим?

— За двата милиона, които някой е дал на джамията „Ари-Тег“ във Филаделфия, за да купят ферма в окръг Бъкс, строена над стара железодобивна мина, където да се скрият, когато някой взриви атомна бомба в куфарче в града на Братската любов — избъбри Кастило.

Дохърти мисли дълго над думите му, след това възкликна:

— Мили боже, възможно ли е това?

— Бритън мисли, че е възможно, а…

— Бритън, който е агент от Тайните служби ли? — прекъсна го Дохърти и посочи името на Бритън на една от дъските.

Кастило кимна и продължи:

— Докато е бил ченге във Филаделфия, е работил под прикритие в джамията повече от три години. Не вярва много, че бомбата наистина ще избухне — и Едгар не вярва — а и други не вярват. Само че някой е дал на тези ненормалници два милиона долара и искам да разбера кой е и защо го прави. Може и да няма абсолютно никаква връзка между нещата, едното да си е чиста проба тероризъм, който да няма нищо общо със скандала „Петрол срещу храни“. Може и да са свързани. Инстинктът ми нашепва, че са свързани.

Дохърти грабна жълтия маркер и каза:

— Кажете ми как се пише името на джамията. — След като Кастило му каза и той го записа, попита: — Можете ли да свържете тези хора с терористични актове?

— Бяха свързани с кражбата на „727“, който терористи имаха намерение да блъснат в „Либърти Бел“.

— Вярвате ли, че са щели да го направят наистина? — попита Дохърти, без да крие, че според него това е невъзможно.

— Да, сигурен съм, че щяха да го направят — потвърди Кастило. — Когато двамата с Джейк Торине откраднахме самолета от тях, те се канеха да излитат за Филаделфия. Взривните материали бяха прикрити под свежи цветя.

Дохърти прие думите на Кастило, ала не се извини за проявеното недоверие, дори не каза: „Не знаех“.

— Значи твърдите, че тези хора са опитни терористи, така ли? — попита след малко Дохърти.

— Не съм казал подобно нещо. Разчитам на главен инспектор Крамер от филаделфийската полиция, който ги нарича афроамериканци „луди глави“, защото са точно такива. Терористите са ги използвали и по всяка вероятност все още ги използват. Искам да разбера откъде са взели парите и дали има причина да им осигуряват скривалище при атомен взрив, което, според нас поне, няма да стане.

Дохърти се замисли, след това реши.

— На този въпрос ще се върнем след малко. За да отидете до имението, сте използвали хеликоптер, нали?

Кастило кимна.

— Откъде го взехте? Дешамп твърди, че не знае, а Милър отказва да ми каже, преди да е говорил с вас.

Кастило погледна двете жени, които ги гледаха като омагьосани.

„Не бива да чуват това“.

— Нека да се преместим оттатък за момент — предложи Кастило и посочи към вратата на по-големия от двата малки офиса, свързани с конферентната зала.

Щом вратата се затвори след Милър, Дешамп и Дохърти, Кастило призна:

— Взех „Бел Рейнджъра“ назаем от Александър Певснер.

— Същият Александър Певснер, за когото говорехме одеве ли?

— Аха.

— Господи, това отваря нова торба със змии — въздъхна Дохърти. — Той знаеше ли за какво смятате да го използвате?

Кастило си представи как Дохърти записва Певснер на една от дъските, а след това слага огромен въпросителен знак и добавя удивителна.

— Да, знаеше — призна Чарли.

— Да ви е хрумвало, че приятелят ви е съобщил на неизвестните с какво сте се заели? Да ви е минавало през ум, че може би той ги е изпратил? — попита Дохърти и без да дочака отговора, се обърна към Дешамп: — Ед, този руски мафиот е затънал до шия в криминални престъпления и в двете полукълба, така че е много възможно да е свързан както със скандала „Петрол срещу храни“, така и с терористичен акт на наша територия.

Кастило забеляза, че Дохърти се обръща към Дешамп на малко име.

„Добре че поне него одобрява. Много добре“.

— Да се забърка в терористичен акт, е малко вероятно — отвърна Дешамп. — Това в никакъв случай не означава, че самолетите му не са прекарвали терористи или продоволствия — включително пари — за мюсюлмански фанатици. Казвам го, защото самолетите му летят до най-различни интересни места. Със сигурност има терористи, които са използвали услугите му — при това са плащали скъпо и прескъпо — но той със сигурност не е терорист.

— Слушай, Джон, от всичко, което знам — а аз го знам със сигурност — същото важи и за връзката му с гадовете от „Петрол срещу храни“. Самолетите на Певснер са прекарвали и храна, и лекарства — и ферарита, и руси белгийски проститутки за синовете на Саддам — и симпатични кюлчета злато по за сто хиляди долара всяко в Ирак и извън Ирак. Истината е, че голяма част от същите стоки — може и да не са били ферарита, но други неща — са летели за Ирак на „Еър Франс“ и „Луфтханза“ и на много други въздушни компании. Според моята информация, самолетите на Певснер са били използвани, когато Саддам и сие са искали да са сигурни, че превозвачът няма да тръгне да любопитства какво точно има в контейнерите с надписи „Болнично оборудване“.

— Певснер нямаше време да съобщи на никого за операцията ни — намеси се Кастило. — Освен това той не знаеше къде отиваме. Знаеше единствено кой е човекът, който ни трябва.

— Може вече да е знаел кой е Лоримър, Чарли — опита се да го вразуми Дешамп. — Представи си, че е казал на някого: „Я се погрижете за проблема, преди американците да се доберат до песнопойната птичка“.

— Според мен той нямаше представа къде се намира Лоримър, Едгар — настоя Чарли.

— Защо да не е знаел? — предизвика го Дохърти.

— Ако знаеше, Лоримър щеше да е мъртъв, когато пристигнахме. Алекс не обича да оставя живи хора, които знаят прекалено много за него.

— А според вас, Лоримър какво е знаел за Певснер? — попита Дохърти.

— Отговорът е много подобен. Алекс не обича да оставя живи хора, които могат да му причинят дори най-незначителното неудобство с онова, което знаят.

— И ти ли си в това число, шефче? — попита Дешамп. — Знаеш къде се намира, а гледам, че все още си жив.

— Къде е той, Кастило? — попита Дохърти.

— Последно го видях в Аржентина — отвърна Чарли.

— Мили боже! — възкликна Дохърти. — Ами Хауърд Кенеди? Той къде беше последния път, когато го видя?

— Той беше на летище „Хорхе Нюбъри“, когато се връщахме от Уругвай.

— И какво правеше там?

— Според мен Певснер го беше изпратил, за да го предупреди, ако стане нещо.

— Значи Кенеди е знаел къде да ви намери и какво е станало, така ли? — попита Дешамп.

— Да, сигурен съм, че знаеше.

— Вие ли му казахте? — попита възмутен Дохърти. — Президентът ви е поверил строго секретна мисия, а вие да разкажете на тази фурнаджийска лопата!

— Нищо не съм му казал. Разбрал е или от Певснер, или от Мунц — по вероятно от Мунц, който бе прострелян и затова бе на транквиланти и обезболяващи. Какво да направя по този въпрос?

— Това не ви ли притеснява? — попита Дохърти.

— Не. Хауърд работи за Певснер. Много добре знае какво се случва с хората, които си отварят устата, когато не трябва. Повече се притеснявам от главен инспектор Хосе Ордьонес от уругвайската полиция, който се е досетил — въпреки че не може нищо да докаже — че съм използвал „Бел Рейнджъра“ на Певснер и че ние сме ликвидирали нинджите.

— Какво смята да прави с тази информация? — попита Дешамп.

— Той е добър приятел на Мунц, знае, че и аз съм добър приятел на Мунц, затова ще предпочете случката да бъде покрита. Готов съм да се обзаложа, че накрая ще обяви, че става въпрос за наркосделка, каквато е и теорията на посланик Макгрори.

— Теория за наркосделка? — повтори възмутен Дохърти.

— Посланик Макгрори има теория, според която Лоримър, или Жан-Пол Бертран, търговец на антики, е наркотрафикант и е бил убит — а парите му откраднати — когато поредната сделка е била провалена.

— Нищо не разбирам — призна Дохърти. — Посланикът на Уругвай би трябвало да е известен за операцията. Какви са тези глупости за наркосделка? Това дезинформация ли е?

— Не знам никакви подробности за теорията му — сви рамене Кастило.

Дохърти поклати шокиран глава.

— Споменахте нещо за пари — напомни му инспекторът. — Какви са тези пари?

— Лоримър беше пръснал шестнайсет милиона долара в три уругвайски банки. Това е факт. Дали е крал от подкупите или от плащанията в „Петрол срещу храни“ — както аз мисля или парите са били предназначени за някоя сделка, просто нямам представа.

— А парите къде са?

— У нас — отвърна Кастило.

— Откраднали сте ги!

— Аз бих казал, че са прехвърлени за по-добра кауза — отвърна Кастило.

Дешамп и Милър се разсмяха.

— Юнг знае ли за тях?

— Юнг ни обясни как да ги „прехвърлим“ — отвърна Милър.

— Не искам да знам нищо повече — заяви Дохърти.

— Добре, защото не виждам причина да ви разказвам повече. А и не беше нужно Милър да се обажда.

— Кастило, нали разбирате, че с кариерата на Юнг във ФБР е свършено?

— Мислех си, че покрай Хауърд Кенеди му е известно.

— Що се отнася до мен и до по-голямата част от старшия състав на Бюрото, Юнг не е виновен, че е имал доверие на Кенеди — негов колега от ФБР — и никой не би помислил, че е способен на подобна постъпка. Но сега вече… Господи!

— Трябва ли пак да ви напомня, че нямате право да разказвате на „по-голямата част от старшия състав на Бюрото“ — както и на никой друг във ФБР — за всичко това?

— Той вече знае прекалено много — обади се строго Милър. — Налага се да го убием.

Шокираният Дохърти погледна Милър, макар да бе наясно, че това е шега, и се нацупи, дори след като Кастило и Дешамп се разсмяха.

— Това е стара шега, Джон — успокои го Дешамп. — Напоследък всички я използват.

— Да не би да си въобразявате, че тази работа е смешна? — озъби се Дохърти.

— Зависи от компанията — отвърна грубо Кастило. — Добре. Напомних ви пред свидетели, че нямате право да разкривате наученото пред никого във ФБР. Разбрахме ли се, инспектор Дохърти?

— Разбрахме се, подполковник — отвърна студено Дохърти.

— Сега, що се отнася до дъските — продължи Кастило, — ще пишете „Путин“, когато става въпрос за Певснер, и „Шмит“, когато става въпрос за Хауърд Кенеди. Едва ли двете жени ще хванат връзката, а дори Агнес може да не обърне внимание. Разбрахме ли се?

— Директорът на ФБР се казва Шмит и вие чудесно го знаете — натякна Дохърти. — Въпреки това използвате същото име за човек като Хауърд Кенеди. Какво ви става, подполковник? Да не би да имате някаква дълбоко вкоренена психологическа нужда да вбесявате хората?

— Истината е следната — отвърна Кастило. — Вече използваме същите кодови названия в Аржентина. В началото — преди дори да предполагам, че ще си имаме работа със служител от висшия ешелон във ФБР — ми се струваше много идейно. Сега вече съм готов да призная, че не е така, но е късно и не можем да го сменим.

— Искам и аз да кажа нещо, Джон — намеси се Дешамп.

— В това няма нищо неуважително, но открай време ми се струва, че малко хумор ще се отрази благоприятно на ФБР. Кастило не прояви неуважение. Може и да си пада малко подигравчия, но в това няма нищо лошо.

Дохърти остана загледан в Дешамп дълго, след това, без да му отговори, се обърна към Кастило:

— Приключихме ли, подполковник? Мога ли да се върна в залата?

ДВЕ

Конферентнла зала

Офис на звеното за организационен анализ

Департамент Вътрешна Сигурност, Комплекс „Небраска“

Вашингтон, Окръг Колумбия

19:25, 11 Август 2005

На инспектор Джон Дж. Дохърти му личеше, че е изтощен, когато неочаквано се обърна от дъската и заяви:

— Много се извинявам, но мозъкът ми се самоизключи. Трябва да продължим утре сутринта. Какво ще кажете за седем и половина?

Кастило кимна. „Прав е. Самозалъгваш се, ако си мислиш, че можеш да направиш нещо, когато си напълно скапан. А аз съм направо размазан. Всички са така“.

— Нямам нищо против — съгласи се бързо той.

Джулиет Ноулс и англичанката — най-сетне научи, че се казва Хедър Мейуд — бяха уморени до смърт, когато си тръгнаха — половин час след края на работния ден. След това Кастило и Милър се заеха да оправят лаптопите.

За изненада на Кастило, Дохърти не пожела да разговаря с никого от хората в кънтри клуб „Майерлинг“. Когато забеляза изражението на Кастило, той обясни:

— Ще започнем с онова, което вие ми разкажете. След това ще изслушам тях, за да проверя дали нещата не се разминават и за потвърждение.

Макар да не бе доволен, Кастило реши, че няма друг избор, освен да остави Дохърти да действа, както е решил.

Чарли даде на Дешамп копие от материалите на Ерик Кочиан веднага щом станаха готови. Той ги прочете, като същевременно наблюдаваше какво пише Дохърти по дъските, докато, след като обядваха — донесоха им китайска храна в картонени кутии, които напълниха кошчето за боклук — се упъти към Ленгли.

— Първо Монтвейл ме домъкна тук, а сега трябва да се чудя как да въведа ред в целия този хаос. Ще поровя в старите папки да видя дали няма да изровя нещо.

В четири позвъни Юнг, за да съобщи, че се качва на самолет в Ню Орлийнс, и да попита дали Кастило иска да отиде в офиса.

Чарли му каза, че в момента няма работа за него, защото все още не е получил „данните“ — което означаваше, че Националната агенция по сигурността все още не е изпратила исканите номера — и на следващия ден в осем да дойде в комплекса „Небраска“.

Дешамп позвъни малко след шест, за да съобщи:

— За моя най-голяма изненада, вратата се отвори.

Заяви, че за един ден му стигало и искал да се прибере.

Отказа на Кастило да излязат заедно на вечеря, за да се прибере в стаята си в „Мариът“ и да позвъни на разни други динозаври, за да ги поразпита какво си спомнят и да ги помоли да се видят на сутринта.

Дохърти си тръгна веднага след като решиха да приключат. Кастило и Милър останаха, докато техниците от Националната агенция по сигурността проверят залата и персоналът по поддръжката на департамент Вътрешна сигурност почисти. След това оставиха охрана пред вратата на конферентната зала, заключиха вратата към кабинета на Кастило и се отправиха към „Мейфлауър“ в „Юкон XL“ на Тайните служби.

В джипа признаха, че нямат никаква представа какво постига Дохърти с дъските, но очевидно той знае какво прави и може би на сутринта ще им бъде по-ясно.

Качиха се в апартамента, поръчаха си сандвичи и бира от рум сървис и си легнаха преди десет, тъй като и двамата задрямаха пред телевизора в хола.

ТРИ

Конферентна зала

Офис на звеното за организационен анализ

Департамент вътрешна сигурност, Комплекс „Небраска“

Вашингтон, Окръг Колумбия

05:55, 12 Август 2005

Кастило за малко да не се обади, когато светна червената лампичка на телефона, свързан с Белия дом. Първо, много се съмняваше, че президентът на Щатите иска да говори лично с него — особено в този час — а не му се говореше с друг — най-малко с посланик Монтвейл — който бе дал разрешение да използват тази линия.

Единственото му желание бе — и се бе заел преди деветдесет секунди — да разучава написаното по шестте дъски в залата, за да открие някакъв смисъл в символите, стрелките и въпросителните знаци, написани от Дохърти.

Знаеше, че ако той не вдигне червената слушалка, Милър ще се обади.

Накрая се протегна към телефона.

Преди да успее да си отвори устата, мъжки глас заяви:

— Не е зле. Доколкото ми е известно, по протокол трябва да се обадите до трийсет секунди. На вас ви отне двайсет и две.

— Кой се обажда? — попита Кастило, въпреки че вече се бе сетил.

В отговор човекът запя военна песен от миналото на Кастило. Нямаше начин с този глас да спечели някой конкурс.

— Как е възможно да сте толкова весел по това време на денонощието? — попита Кастило.

— Станал съм в три — призна полковник Грегъри Дж. Килгор. — Въдичарите ме събудиха, за да ми кажат, че са попаднали на голяма риба. Докато дойда, някъде към четири, се оказа, че рибата не е само една. Какво ли не се е закачило в мрежата. В момента отделям ракообразните от улова.

— Ще ми кажете ли какъв е уловът?

— Всичко ще ви кажа — отвърна Килгор. — Нали се разбрахме. Един симпатяга — куриерът — с миникупър пътува към вас и ви носи първия улов. Чакайте го.

— Линията е обезопасена… — започна Кастило, но замълча, когато усети, че Килгор е затворил.

Двайсет и пет минути по-късно миникупър в червено и черно спря на алеята пред сградата. Спретнат младеж в сив костюм слезе и се отправи към вратата.

Кастило се усъмни, че това е куриерът, но сдържа желанието си да го „поразпита“.

„Да видим какво има в плика“.

— Господин Кастило? — попита любезно той.

— Откъде знаете?

— Описаха ви, господине — отвърна младежът. — Бихте ли ми показали документ за самоличност?

Оказа се, че е достатъчно да му покаже документите си от Тайните служби.

Младежът ги огледа внимателно.

— Благодаря, господине.

След тези думи извади огромен бял плик от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на Чарли.

— Това е за вас, господине.

Кастило забеляза, че младежът носи пръстен на „Уест Пойнт“.

— Благодаря — отвърна той. — Искате ли да се подпиша?

— Няма нужда, господине. Приятен ден, господине.

Младежът излезе бързо от сградата, качи се в малкия автомобил и потегли.

Кастило се отправи към асансьорите, прекара картата си през апарата и се качи в офиса. Едва след като влезе в конферентната зала, отвори плика.

Вътре имаше лист и ненадписан диск.

Когато го пъхна в лаптопа, видя, че на него е качен документ стандартен формат. Отвори файла.

Сравни излязлото на монитора с втората страница — първата бе празна — от плика. Бяха напълно еднакви. Зачете.

Кастило разрови листата от Приложение 3. Сред „елементите“ се оказаха Централното разузнавателно управление, Федералното бюро за разследване и Държавната агенция по приходите.

Ставаше интересно. Може би — такава вероятност съществуваше — в документите имаше нещо интересно.

Той се прехвърли на лаптопа и включи на Приложение 1.

Приложението съдържаше пет страници дати, суми и номера на сметки. Кастило не успя да разбере нищо.

Върна се в кабинета си. Милър се бе настанил зад бюрото на Кастило, наведен към екрана на лаптопа, кракът му бе качен върху едно от чекмеджетата.

— Къде е Юнг? — попита Кастило.

Милър сви рамене.

— Нали му каза да дойде в осем.

— Къде е отседнал? Трябва ми веднага.

Милър отново сви рамене.

— Какво получи? — попита Милър.

Кастило му подаде листата. Милър ги разгледа, след това призна:

— Прав си. Той ти трябва. — Замълча за миг. — Ще пристигне след около час.

— Ти да не би да си въобразяваш, че ми помагаш?

— Много е лесно да си жесток с един инвалид — нацупи се Милър.

Инспектор Дохърти влезе в офиса в седем и двайсет и пет.

— Добро утро — поздрави с неохота той.

— Националната агенция по сигурността ни изпрати каквото трябваше. — Чарли му подаде листата.

Дохърти ги прегледа.

— Нищо не разбирам — заяви той. — Трябва ви експерт като Юнг. Не го ли повикахте? — Погледна Кастило и по изражението му забеляза, че подобни приказки са нежелателни, затова се отдръпна. — Да се захващаме за работа. — След това влезе в конферентната зала.

Кастило даде знак на Милър да тръгне с него. Милър кимна, вдигна крак от чекмеджето с две ръце и се изправи.

Госпожа Агнес Форбисън дойде на работа в седем и четирийсет. Тя знаеше къде е отседнал Юнг — „В «Мариът» при Пресклуба. И двамата с господин Дешамп са в един хотел“.

— Би ли му звъннала, за да му кажеш, че ми трябва незабавно?

— Щом искаш, ще му звънна. Ти му каза да е тук в осем и той сигурно вече е тръгнал.

— Може да се е успал — отвърна Кастило. — Обади му се.

Госпожа Форбисън бе все още на телефона, когато Дейвд У. Юнг — младши и Едгар Дешамп влязоха.

Тя погледна Кастило и едва се въздържа да не му натякне: „Аз какво ти казах?“, след това възкликна.

— Много ли е зле ръката ти?

Тя говореше за превръзката, по която отново бе избила кръв.

— Това е той, старият Дейв — обади се весело Дешамп. — Джентълмен до мозъка на костите. Протегна се да ми отвори вратата на асансьора. Прави са хората, като са казали, че нито едно добро дело не остава ненаказано.

— Трябва веднага да те заведем на лекар.

— Няма време за лекари — отвърна Кастило и госпожа Форбисън го погледна лошо.

— Нов бинт ще ми свърши работа, а от лекар нямам нужда — отвърна Юнг. — Проклетата врата просто е разранила коричката.

— Сигурен ли си? — попита Агнес.

Той кимна и добави:

— Ще ми трябва и аптечка за първа помощ.

— Нямах представа, че вие двамата се познавате — полюбопитства Кастило, докато наблюдаваше с какво внимание Агнес превързва ръката на Юнг.

— Запознахме се в „Раунд Робин“ — обясни Юнг. Говореше за бара на партера на хотел „Уилард“, точно срещу „Мариът“.

— Аз отидох да се подкрепя с малко течно гориво — продължи Дешамп, — защото в „Мариът“ беше пълно с тъмни субекти и дами, които им предлагаха утеха срещу определена цена…

— Нямаше ли да си говориш с разни пенсионирани динозаври? — прекъсна го Кастило.

— Та отидох там, след като си поговорих с едни господа, чиято напреднала възраст все още не е замъглила спомените им — продължи Дешамп. — И в бара се натъкнах на един господин от азиатски произход с обвита в превръзки ръка, който се наслаждаваше на сочно аржентинско телешко и компанията на някакво сладурче. Можеше и да е съвпадение, но според мен случаят не беше такъв. Реших, че пред мен е видният пищовлия Юнг, раненият герой от битката на река Плата, чиито подвизи успешно слисаха Дохърти. Затова помолих бармана за лист и му изпратих бележка.

— Копеле гадно — озъби се Юнг. — Да знаеш, че се вързах!

— На бележката пишеше: „Подполковник К. е решил, че приказваш прекалено много. Тръгвай веднага, върни се в хотела и чакай допълнителни указания“ — продължи Дешамп, без да крие колко е доволен от себе си. — Прецених, че ако Конфуций не е чувал за подполковник К., лошо няма. Ако обаче бях прав… а аз се оказах прав…

— Копеле — подхвърли добродушно Юнг.

— Той прочете бележката и косата му щръкна…

— Какво? — попита Агнес.

— Нали би трябвало да е непроницаем — обясни Дешамп. — Започна да се облизва нервно, огледа всички на бара, за да забележи някой подозрителен, и…

— Не се ли сети, че си ти? — разсмя се Кастило.

Дешамп поклати глава.

— Аз по принцип изглеждам като напълно незаинтересован от света добродушко — отвърна той. — Затова Дейв плати набързо, сбогува се със сладурчето и хукна към вратата. В този момент го съжалих и реших да го почерпя.

— Не само едно — призна Юнг.

— Надявам се умът ти да е бистър, Дейв. От Националната агенция по сигурността са прихванали няколко съобщения, които трябва да преведеш, а и искам да ми разкажеш за погребението.

Кастило забеляза, че отношението на Дешамп е коренно различно от предишната сутрин.

„Да не би защото работи? Може би защото работи и усеща, че вече му обръщат внимание и оценяват факта, че се скъсва от бачкане“.

— Добро утро, инспектор Дохърти — поздрави любезно Юнг, когато влезе в конферентната зала.

— Как си, Юнг? — отвърна Дохърти.

„И залата се покри след, помисли си Кастило. Според Дохърти Юнг е предал любимото му ФБР и между него и Хауърд Кенеди няма кой знае каква разлика.

Юнг не само че знае това, ами сигурно — убеден съм, че е така — се чувства неловко и дори засрамен от себе си. Да не вземе това да прецака нещата? Да не тръгне Дейв да отстъпва точно сега и пак да започне да се прави на заклет агент от ФБР?“

Отговорът дойде веднага.

— Като изключим това — отвърна Юнг и посочи бинтованата ръка, — съм добре, инспекторе. А вие?

— Чух за раната — отвърна Дохърти.

— Подполковник Кастило ли ви каза?

Инспекторът кимна.

— Помислих си, че ви е казал — Едгар Дешамп ми каза с какво се занимавате тук. Затова предположих, че ви е съобщил, че не можете да се върнете в сградата на Дж. Едгар Хувър и да им подхвърлите: „Вие знаете ли, че бяхме прави за Юнг още от самото начало? На него може да му се вярва точно колкото и на Хауърд Кенеди. Чакайте да ви разкажа какви ги е набъркал“.

— Подполковник Кастило ми даде ясно да разбера, Юнг, че действията на всички тук са строго секретни по заповед на президента.

— Честно казано, малко съжалявам, че са засекретени. Много ми се иска да отида да съобщя на гаднярите от отдел „Професионална етика“, че не се срамувам от онова, което върша, и че ми е много приятно да знам, че Кастило и хората около него ми вярват. Не мога да кажа същото за Бюрото. Те решиха, че съм виновен, без да съм направил нищо лошо — „Повече не може да му се има доверие. Я го пратете в Уругвай или на някое друго забутано място“ — за да са сигурни, че са си вързали гащите.

Дохърти пребледня и понечи да каже нещо, но премълча.

— След като вече изяснихме отношенията си — намеси се Дешамп, — искам да ви напомня, че сме приятели, които преследват една обща цел. Сега може ли да се захващаме за работа? Разполагам с огромно количество палеонтологични данни за дъската ти, Джак.

— Какви данни? — попита Дохърти.

— От динозаври — поясни Дешамп.

— Аз пък имам петнайсет страници с тайнствени номера, които те чакат да ги дешифрираш, Дейв — обади се и Чарли и даде знак на агента да се настани до масата.

— Чарли, това, което са изровили от Националната агенция по сигурността — обясни Юнг петнайсет минути по-късно, — е супер. Жалко, че не можем да го използваме, за да тикнем тези негодници зад решетките.

— За какво?

— По-голямата част е за укриване на данъци. Има и доста други нарушения. Само че тези сведения не могат да се представят в съда.

— Внимавай, пак започваш да приказваш като агент на ФБР — предупреди го Кастило, без да мисли, след това се усети и се обърна, за да разбере дали Дохърти го е чул. По изражението му личеше, че е чул.

„Мама му стара! Юнг е прецакан и от ФБР — сигурно и ти си дал своя принос, Дохърти — и го знаеш!“

— Пет пари не давам за данъчните — продължи Кастило. — Каква работа ни върши?

— Знаем от коя сметка хората във Филаделфия или Истън — където и да са — са получили двата милиона.

— Това вече не ни ли беше известно?

— Не знаехме — това е в Приложение 2 — че има депозит на същата стойност — 1 950 000 долара — в същата сметка в „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“ на Каймановите острови, от която 1 950 000 са били прехвърлени в „Мърчантс Нешънъл Банк“ в Истън. Струва ми се, можем с чиста съвест да предположим, че тези пари също ще бъдат прехвърлени.

— Кой е депозирал парите? — попита Кастило.

— Идват от друга цифрова сметка пак в „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“. Най-интересното е — и това е в Приложение 2 — че сметката е внушителна и разполага с малко повече от четирийсет и шест милиона долара.

— В разплащателна сметка ли? — попита неспособен да повярва Кастило.

— Пет милиона са в разплащателна сметка, останалите са по схема, много подобна на онази, която Лоримър е използвал в Уругвай — не е същото, но много подобно. Искаш ли да ти обясня?

— Какво е толкова интересно на втората сметка?

— По нея са правени депозити до 23 март 2003 година. Нападението над Ирак започна на 20 март 2003.

— Датата ни е известна — обади се Милър. — Когато двамата с Кастило бяхме най-обикновени честни войници, ни изпратиха там.

— Което какво ви говори?

— Че мошеничествата, свързани с „Петрол срещу храни“, са приключили с нападението — отвърна Юнг. — Този последен депозит от девет милиона и половина е бил последната капка.

— А на кого е сметката с четирийсет и шест милиона?

— Не знаем. Националната агенция не предоставя подобни сведения — отвърна Юнг. — Затова пък в Приложение 3 се посочва, че доста хора душат около „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“, включително и ФБР. Човек от ФБР би трябвало да знае.

— Чухте ли, инспекторе? — попита Кастило.

— Чух — потвърди Дохърти. — Ще се изненадате ли, ако ви призная, че първата ми реакция беше да ви пратя на майната?

— Не — отвърна Кастило. — Да имате нещо да ми кажете?

— Не, защото не ви харесвам нито вас, нито операцийката ви, а защото, щом Националната агенция твърди, че Бюрото проявява интерес към „Каледониан Банк“, това означава, че има законно следствие, което може да пропадне, ако тръгнете да си врете носовете.

— Е, и? — попита Кастило.

— Ако не го направя, ще припнете при Монтвейл, той пък ще се обади на директор Шмит и или ще ми бъде наредено да предам информацията, или някой друг ще го направи.

— Дейв, моля те, дай на инспектор Дохърти номерата на сметките, които ни интересуват.

Петнайсет минути по-късно Дохърти затвори телефона и подаде на Кастило лист, откъснат от бележник.

— „Кениън Ойл Рифайнинт енд Брукъридж Къмпани“, Мидланд, Тексас.

Кастило се изненада, когато чу Мидланд, Тексас, но тока бе единствено защото семейството на Мунц бе в ранчото „Дабъл Бар Си“ в Мидланд Тексас, не защото в Мидланд имаше още една петролодобивна компания.

„Петролните компании в Мидланд са поне три — или четиристотин. Нищо чудно, че не съм чувал за тази. Повечето имат само по един телефон и пощенска кутия“.

— Това е собственикът на сметката с четирийсет и шест милиона — докладва Дохърти. — Според информацията на Бюрото, това е малка независима компания, която купува и продава суров петрол. Имат рафинерия в Хюстън, но преработват главно чужд петрол. В момента тече разследване, но засега не са открили нищо.

— А ФБР какво търси? — попита Кастило.

— Не ми казаха, а аз не попитах.

— Инспекторе, обадете се отново, ако обичате, и попитайте. Дайте им и сметките, които Юнг ви записа, и поискайте всички сведения за тях.

Дохърти го погледна лошо, ала не помръдна.

— Чакам, инспекторе — нареди грубо Кастило.

Дохърти се протегна към слушалката на телефона. Без да се опитва да се прикрие, Кастило слуша разговора и наблюдава внимателно Дохърти.

— Трябва им време, за да съберат всичката информация — тросна се инспекторът, когато затвори. — Те ще позвънят.

— Докато чакаме, предлагам бърз курс за начина, по който е била организирана измамата в „Петрол срещу храни“ — реши Кастило.

— Кой ще води курса? — попита Дохърти.

— Източникът ми от Будапеща, който в момента се намира в Аржентина.

— Вече ви казах, Кастило, че не искам сведения от тези хора, докато не съм напълно наясно с нещата, с които разполагаме.

— Говорите ли унгарски, инспекторе?

— Не, не говоря унгарски — отвърна с досада Дохърти.

— Тогава няма да разберете какво казвам на източника си — заяви Кастило и посегна към слушалката на радиостанцията на „Делта Форс“.

— Сержант Нидермайер — представи се гласът.

— На линия ли сме? — попита Кастило.

— Имате зелена улица, господине.

— Давай, Нидермайер — нареди Кастило, превключи радиостанцията на говорител и остави слушалката.

— Дейвидсън — представи се нов глас десет секунди по-късно.

— Хванали са те да се оправяш с радиото, така ли, Джон? — попита Кастило на странен език, какъвто инспектор Дохърти не бе чувал преди. Нямаше представа какъв е, но бе сигурен, че не е унгарски.

— Това не е унгарски — възмути се той.

Кастило го погледна и обясни тихо на английски:

— В интерес на истината, инспекторе, това е пущу, един от двата основни диалекта в Афганистан. Другият е афгански персийски.

Дешамп и Милър се спогледаха, усмихнаха се и поклатиха глави.

Кастило се обърна към радиостанцията и премина отново на пущу.

— Кажи, Джон, старецът стана ли вече?

Отговорът бе също на пущу.

— Затова съм при радиото, подполковник. Кочиан и Кенсингтън играят с Макс и една топка. И аз бях с тях, но онова чудовище ме събори по задник и аз се отказах.

— Трябва да поговоря със стария веднага.

— Чакай малко, подполковник.

— Кажи му да говори на унгарски — нареди Кастило, погледна Дохърти и се усмихна.

— Питах се дали някога ще се сетиш да позвъниш, Карлхен — започна Кочиан на унгарски. — Не се учудвам, че звъниш деветдесет секунди преди двамата с Макс да седнем да закусваме.

— Чичо Ерик, ти някога попадал ли си на онези книжки „Уиндоус за глупаци“ или „Майкрософт уърд за глупаци“?

— Звъниш ми по радиото, дето е извадено от незнайно кой научнофантастичен филм, за да ми зададеш подобен тъп въпрос?

Дешамп се разсмя.

— Този човек ми харесва.

При тези думи инспектор Дохърти разбра, че Дешамп знае унгарски, и се почувства неловко.

— Много е важно, в противен случай не бих си позволил да прекъсна закуската на Макс — обясни Кастило. — Имам нужда от една лекция. „Как са извършвани измамите в «Петрол срещу храни» за глупаци“. — След това премина на английски. — Говори на английски бавно, защото тук има един господин, който ще си записва — ще направи схема — на една черна дъска.

— Имам чувството, че става въпрос за нещо важно. — Кочиан също премина на английски.

— Съконспираторът ни от ФБР май въздъхна облекчено обади се на унгарски Дешамп.

Кастило се разсмя.

Дохърти улови „ФБР“ и погледна злобно Дешамп, което накара Кастило да се разсмее отново.

— За нас е много важно, чичо Ерик — продължи на унгарски Кастило. — Май доближаваме целта.

— Нямаше ли да говоря на английски? — попита отново на унгарски Кочиан. — Крайно време е да решиш, Карлхен!

— Този човек много ми харесва! — повтори Дешамп. — Хайде, шефче, решавай.

— На английски, чичо Ерик — заяви на английски Кастило. — Смятаме, че е замесен дребен посредник от Мидланд, Тексас, който има американска компания. Трябва да разбера каква е вероятността, на кого плаща и как става.

Кочиан мълчеше, за да подреди мислите си.

— Помниш ли първия път, когато ви обясних какво става, Карл? Бяхме в банята на „Гелерт“. Да пробваме отново. Първия път глупаците май разбраха.

— Готов ли е магическият ви маркер, инспекторе? — попита Кастило.

— Искате да записвам всичко, което господинът говори ли?

— Точно така — отвърна Чарли. — Давай, чичо Ерик.

— Нарисувайте груба карта на Ирак на дъската — нареди Кочиан. — В долния десен край нарисувайте Персийския залив. Направете точка на иракското крайбрежие, която ще обозначи Махашар. Това е най-важният иракски петролен терминал. Ще ви го кажа по букви.

Дохърти нарисува картата.

— Готово, чичо Ерик — рече Кастило.

— Много добре. Най-важното е да запомните, че Ирак представлява един неограничен басейн на суров петрол. Извън Ирак, същият този петрол струва поне по петдесет американски долара на барел — приблизително по долар на галон. Проблемът на Саддам бил, че Обединените нации му забраняват да изнася петрола, така че той за него не струва нищо.

— Трябва да спомена, че по време на изключително демократичното му управление петролът бил собственост на правителството, по-точно казано, на него. Той бил пълновластният господар и никой нямал право да му задава въпроси.

— Начинът му да заобиколи проблема бил да накара ООН да му даде правото да продаде част от петрола, а в замяна да бъдат осигурени храни и лекарства за иракския народ.

— Освен че в този процес таблетката аспирин се продавала по за пет долара — и разни подобни безобразия — да се спра ли на този въпрос?

— Дай да разясним въпроса със суровия петрол — настоя Кастило.

— Добре. Предполагам, знаете поне малко за игрите с цените и за начина на разплащане — подхвърли Кочиан. — Сега за петрола. Имате ли представа колко суров петрол се побира в един танкер?

— Не — призна Кастило.

— Спомням си, че когато при аварията, която претърпя супертанкерът „Ексон Валдес“, във водите край Аляска се изляха 1,48 милиона барела суров петрол — поясни Кочиан. — Но за да бъде по-простичко за глупаците, които спомена, нека кажем, че побира само един милион. Я кажи, лаптопът ти, дето е като изваден от някой космически кораб, има ли си калкулатор? Ще успее ли да пресметне колко правят петдесет долара на барел по един милион?

Кастило можеше да пресметне и наум, но лаптопът беше отворен пред него, затова натисна клавишите и докладва:

— Петдесет милиона долара.

— Браво! Сега се връщаме на Махашар. ООН дава разрешение на Саддам да продава, да кажем, петрол за петдесет милиона долара и за същата сума да купи храна и лекарства на хората. Освен това ООН изпраща свои инспектори в Махашар, за да се следи, че точно позволеното количество петрол напуска страната.

— В Махашар акостира танкер, който ще превози петрола, продаден на някой добър човек за солидна сума, а от въпросния човек се очаква да възнагради Саддам, но това е друга история.

— И така, петрол за двайсет и пет милиона долара се побира в един милион барела, а това е половината от капацитета на танкера, който е акостирал в Махашар, и товаренето ще бъде извършено под зорките погледи на хората от ООН. Танкерът се отървава от половината баласт, с който е пристигнал, замества го със суров петрол и отплава наполовина пълен със стока, наполовина с баласт.

— Никой никога не е обвинявал Саддам, че владее ядрена физика, но много скоро някой се усетил, че ако той намери начин да разкара целия баласт и да напълни танкера догоре със суров петрол, ще изкара някоя и друга пара.

— Той си казал: „Еврика! Единствената ми задача е да бутна нещичко на инспекторите на ООН, да ги накарам да си затраят и танкерът ще отплава с допълнително количество петрол на стойност двайсет и пет милиона долара“.

— Само че тук възникват административни въпроси. Няма как да бутне на инспектора от ООН едни петдесет хиляди долара, за да му затвори очите. Това са много пари, дори ако му ги даде в банкноти от по един долар. Той е предвидил и риска да попадне на честен инспектор, който може да пропее и да издаде нечестните около себе си.

— Какво точно става с допълнителния половин милион барела, след като отплават от Персийския залив, никой не знае. Разпределят се някъде из гладния за петрол свят. Докато се продаде, петролът е безценен.

— Затова те си намират други правителства, контролирани от гангстери и крадци — веднага се сещам за руснаците, но има и други — които произвеждат петрол и имат пълното право да изнасят петрол, без да се съобразяват с наложените ограничения.

— Ако те купят половин милион барела петрол — тъй като за Саддам той няма кой знае каква стойност, ако си ги държи в страната — по за десет долара на барел, но го направят тайно — после ще го продадат на истинската му стойност. Така няма да им се налага да изразходват природните си ресурси.

Кастило погледна Дохърти, който бе запълнил половин дъска с някакви символи.

— Въпросът е на кого да го продадат. Ако искате, вярвайте, но „Ексон Мобил“ се оказват сравнително честни. Отказват петрол, за който не са сигурни, че идва по чист канал. Вашият Конгрес дава мило и драго да ги прати в затвора. Затова им се налага да намерят малки рафинерии — такива има хиляди — и да им предложат зашеметяваща сделка — примерно трийсет долара на барел.

— Само че ти каза малка рафинерия в Хюстън.

— Казах дребен посредник в Мидланд — уточни Кастило. Човекът, когото сме набелязали, има малка рафинерия в Хюстън.

Кочиан изсумтя и продължи:

— Дребен посредник от Мидланд с малка рафинерия в Хюстън сигурно се е сетил, че данъчните ще му преровят тефтерите и че работата може да се размирише, когато забележат, че купува петрол по за трийсет долара на барел.

— И какво прави той? Пише чек — по-точно казано, кара обслужващата фирмата му банка да направи превод — за пълната сума на петрола до, да кажем, „Ойл Броукърс Лимишед“ на Каймановите острови. Той или е собственик на този бизнес, или има пълно право да взема решения. Отсрещната страна потвърждава, че е получила парите, пипва своето и оставя разликата между действителната сума и обявената и ред данъчните в друга цифрова сметка. Схвана ли картинката, Карл?

— Да — потвърди Кастило, въпреки че все още се опитваше да осмисли чутото.

— Това е моментът, когато вашите приятели Лоримър и Певснер влизат в играта — продължи Кочиан. — На инспектора от ООН трябва да се плати, задето си е затворил очите, на капитана на танкера трябва да се плати, задето в Махашар е натоварил повече суров петрол, отколкото знае собственикът — а кой може да свърши тази работа по-добре от доктор Жан-Пол Лоримър, дипломат в Обединените нации, който непрекъснато пътува по света, за да прави добрини?

— Откъде е получавал Лоримър парите — предполагам, че говорим за суми в брой — за да плати подкупите? — попита Кастило.

— Офшорните банки не приемат депозити в кеш — уточни Кочиан. — Единственото, което ги интересува, е откъде идват парите.

— Добре.

— На практика няма ограничения за тегленето от поверените им суми. Те с огромно удоволствие ще прехвърлят исканата сума в банката, която посочите, а на Каймановите острови няма ограничение каква сума можете да качите на самолета.

— Подозирам, че Лоримър има една или повече сметки на Каймановите острови — нали разбираш, Карл, че използвам Каймановите острови само за пример; банки на още поне двайсет места извършват същата услуга — в тях се прехвърлят пари от някоя реномирана банка, от която се тегли или в брой, или с превод.

— Огромни суми са били изпращани в Ирак. В един от палатите на синовете на Саддам открили милиард — цял един милиард — долара в чисто нови американски стотачки, все още в пластмасовите бандероли, както са излезли от официална американска печатница.

— Подозирам, че по-голямата част от парите — сумите в брой — е била превозена в Ирак на някой от самолетите на Певснер, въпреки че съм сигурен, че има и други замесени. Само че на Певснер му се носи славата, че изпълнява честно сделките си и успява незабелязано да прекара огромни суми.

— Има ли някаква руска или кубинска връзка? — попита Кастило.

— Карлхен, нали вече ти казах, че Путин се е накиснал в тази работа до ушите — отвърна Кочиан. — Просто нямам достатъчно доказателства, за да отпечатам материал по този въпрос.

— Той за кой Путин говори, Кастило? — обади се Дохърти. — За твоя приятел мафиот или за президента на Руската федерация?

Кастило се поколеба, преди да отговори.

— Не говори за Певснер.

— Мили боже! — възкликна Дохърти.

— Те вече не са от полза — обади се Едгар Дешамп с тих унесен глас. — Но въдицата е така заложена, че да ги изтегли, когато се наложи.

— За какво говориш? — попита Кастило.

Дешамп заговори нормално:

— Благодаря ви, господин Кочиан — каза на унгарски той. — Ще ви позвъним отново. Много ми се иска да чуя още по този въпрос.

— Кой е този господин? — попита Ерик.

— Казвам се Дешамп, господин Кочиан. Приятел на Карлхен съм.

— Значи двама — отбеляза Кочиан. — Мога ли вече да седна спокойно да закусвам?

— Bon appbtit — отвърна Дешамп, обърна се към Кастило и заговори на английски: — Много ми се иска да поговоря с приятеля ти, Карлхен.

— Можеш да прекъснеш връзката, Нидермайер — нареди Кастило и се обърна към Едгар: — Така и не разбрах за какво говориш, Едгар.

Дешамп се усмихна.

— Цели два дни се опитвам да разгадая тайнствените символи на Дохърти и така и не успявах, докато най-сетне, в мига, в който чух за щедрия дребен тексаски търговец на петрол… Еврика!

Всички зачакаха да продължи.

— Защо му е на един дребен тексаски търговец на петрол — предполага се, че е патриот — да дарява най-неочаквано два милиона долара на някакви откачалки, при това мюсюлмани, при това във Филаделфия? Какъв е отговорът? Може да си е сменил вярата. Малко вероятно. Друга възможност. Направил го е по собствено желание. Защо да го нрави? Защото са му промили мозъка, а въдицата вече е заложена.

— Как така са му промили мозъка? — попита Милър.

Дешамп не обясни веднага.

— Запитах се: „Как се вместват куфарчетата с атомни бомби?“ — продължи той. — Те пък откъде се взеха?

— Изобщо не разбирам накъде биеш, Едгар — намеси се Дохърти.

Дешамп не им обърна никакво внимание.

— Според Карлхен…

— Чичо Ерик може да ме нарича Карлхен, Едгар, но ти не — сряза го Кастило.

— Приеми най-искрените ми извинения, шефче — отвърна насмешливо Дешамп. — Според нашето шефче нинджите, които е покосил в двореца хасиенда на мечтите…

— Имението „Шангри-Ла“ — поправи го Кастило, без да мисли.

— Все тая — продължи Дешамп — насред пустошта в Уругвай, са били професионалисти. Допълнително научихме, че един от тях е виден кубински шпионин. Шефчето ни разправя, че хората, които са се опитали да отвлекат чичо Ерик на моста „Франц Йосиф“ в романтичната Будапеща, също са били професионалисти, както и двамата, които е очистил в „Гелерт“, нали така, шефче?

Кастило кимна.

— Носеха гароти.

— Какво е това? — намръщи се Дешамп.

— Това е приспособление — в нашия случай, от неръждаема стомана — много подобно на пластмасовите белезници, които ченгетата използват. Слагат ти го на врата и те задушават.

— А какви са тези приказки, че си ликвидирал някого в „Гелерт“? И какво е това „Гелерт“?

— Хотел, Джак, на брега на Дунав — обясни Дешамп. — Трябва някой път да заведеш женичката там. Много е романтично.

— Мъжът, който загина по време на операцията в Уругвай, беше убит с гарота — обясни тихо Кастило. — Мъжете, които са се опитали да отвлекат Ерик Кочиан на моста в Будапеща, са имали и гароти, и спринцовки, пълни с приспивателно. Двамата в хотелската стая на Кочиан в Будапеща също имаха гароти. Когато госпожа Мастърсън бе отвлечена в Буенос Айрес, бе упоена с инжекция…

— Убил си двама в Будапеща, така ли? — ахна Дохърти.

Кастило кимна и продължи:

— Гаротата се използва единствено от източногерманското Щази и от унгарските Тайни служби…

— Какви са тези Тайни служби? — попита Дохърти.

— Унгарският вариант на Щази. Шандор Тор, бодигардът на Кочиан, накарал хората си да проверят дали не са от бившите Тайни служби. Трябваше да позвънят на Дик, ако откриеха нещо. Засега не са се обаждали, но ако не са унгарци, остава да са от Щази. Всичко се връзва, Едгар.

— Кое се връзва? — попита Дохърти.

— Кажи, Джак — попита саркастично Дешамп, — кой, освен израелците и екипът на шефчето — може да организира подобни операции по отвличане, измъкване и нападение в Аржентина, Уругвай и Унгария?

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че е замесено и КГБ? — попита намръщен Дохърти.

— Не, Джак, не става въпрос за КГБ — отвърна Дешамп. — Ако вярваме на приказките на господин Путин, старото лошо КГБ, което навремето е оглавявал, вече не съществува. Заменено е от Федералная Служба Безопасности Российской Федерации, иначе казано, ФСБ. А отговорът е да, точно това ми се върти в главата.

— Всичко се връзва, Едгар — повтори Кастило.

— Да видим дали великите умове мислят еднакво, шефче — отвърна Дешамп. — Какъв е твоят сценарий?

— Путин се страхува, че ролята му в цялата тази работа ще се разчуе — започна Кастило. — Затова трябва да се отърве от свидетелите. Започва с Лоримър.

— Започва с втория след Лоримър човек — онзи, който е бил очистен във Виена — уточни Дешамп.

— Точно така — съгласи се Кастило. — А Лоримър, който подозира, че ще бъде следващият, веднага щом разбира какво е станало с приятеля му, привежда в действие план А.

— Какъв е този план А? — попита Милър.

— Разкарай се час по-скоро — отвърна Кастило. — Той вече си е бил създал живот като Жан-Пол Бертран в Уругвай. Свил си е гнезденце. План А е бил да се покрие, докато престанат да го търсят.

— Добре — кимна Милър.

— Значи, след като изчезва, как може да бъде открит? — попита Чарли. — Чрез сестра му.

— Нали не мислиш, че ФСБ има досиетата на всички дипломати в ООН? — попита Дешамп. — Едва ли знаят кои са им близките и роднините.

Кастило кимна.

— Защо да ги нямат?

Дешамп не отговори и той продължи:

— Затова отвличат сестра му и я заплашват, че ще убият децата ѝ, ако не им каже къде е брат ѝ, а след това убиват съпруга ѝ, за да ѝ докажат, че не се шегуват.

— И кои са тези те? — попита Дешамп. — Новото руско разузнаване ли? Едва ли. Нека заради спора кажем, че Путин, просто от добро сърце, е намерил работа на група от Щази, загубили работата си, когато Берлинската стена е паднала. Човек никога не знае кога ще му дотрябва добър убиец.

— Така че, ако нещо се обърка, никой няма да ги свърже с руснаците — намеси се Милър. — Хитро.

— Предполагам, че са били много полезни, докато са се въртели сделките около „Петрол срещу храни“ — отбеляза Дешамп. — Както при прехвърлянето на парите, така и при премахването на свидетели, които са имали някаква връзка с Путин и сие.

— Няма нищо черно на бяло — подсети ги Милър. — Парите, които са използвали, са били от „Петрол срещу храни“.

— Това също — съгласи се Дешамп. — И така, шефче, след това какво?

— Аз извадих късмет — обясни Кастило. — Ото Гьорнер чул, че някакви западногерманци изнасяли пари от „Петрол срещу храни“ в Аржентина и Уругвай, и ми разказа. Освен това ме предупреди, че любопитните измрели.

— Нещо, което на теб не може да ти се случи — отбеляза Милър. — Затова хукна при Ерик Кочиан. Той те насочи към Южна Америка и ти извади късмет с Конфуций. Оказа се, че той има досие за… как му беше другото име?

— Бертран — отвърна Кастило и погледна Юнг. — Дейв, нищо не казваш. Това да не би да означава, че пикаем срещу вятъра, а ти си прекалено възпитан, за да ни го кажеш?

— Малко преди да премине на страната на лошите, Кенеди работеше над случай, в който имаше връзка с Хюстън — обясни Юнг. — Опитвам се да си спомня за какво точно ставаше въпрос.

— Никакви документи ли не са запазени? Някакъв вътрешен доклад, например? — попита Дешамп.

— Кенеди е взел всичко със себе си — призна с горчивина Дохърти. — Сигурен съм, че приятелят ви Певснер е прочел материалите, преди да ги унищожи. Защо не го попитате?

— Какво разследвахте, Дейв? — продължи да разпитва Чарли. — Имаше ли някаква връзка с „Петрол срещу храни“?

— Не — отвърна Юнг. — Ние проследявахме необичайни трансфери — банкови трансфери — повече от два. С други думи, занимавахме се с пране на пари. Въпросът има две страни. Не, повече от две са. На първо място е укриването на данъци. Когато попаднем на нещо подозрително — нещо, което намирисва на прикриване на доходи или имоти — го предаваме на данъчните и ги оставяме те да се оправят. Когато източникът на парите се окаже подозрителен — ако става въпрос за пари от наркотици например или както е при политиците — незаконни плащания, подкупи и какво ли още не — ние се заемаме със случая. Аз проследявах аномалиите, а Хауърд ги разследваше.

— Помниш ли нещо за Хюстън? — попита Кастило.

— Само че ставаше въпрос за Хюстън — отвърна Юнг. — Опитвам се да си припомня подробностите.

— Продължавай, Дейв — подкани го Кастило и се обърна към другите: — Докъде бяхме стигнали?

— До момента, когато си решил да репатрираш Лоримър — напомни му Милър.

— Точно така — потвърди Дешамп. — Междувременно наемниците откриват къде се е покрил Лоримър, или Бертран, все едно как ще го наречем. Как са успели?

— Отначало не са знаели къде е — отвърна Чарли. — Иначе не биха рискували с отвличането на госпожа Мастърсън. Похищението ѝ е било акт на пълно отчаяние.

— Значи някой им е казал — намеси се Дешамп. — Кой е този някой?

— Приятелят на Кастило, руският мафиот Певснер — обясни злорадо Дохърти.

— Не е той — заяви Кастило.

— Защо непрекъснато защитавате този боклук? — избухна Дохърти.

— Ако знаеше къде е Лоримър и беше казал на нинджите — обясни Кастило, — нямаше да ми даде хеликоптера си. Не би позволил да ме убият.

— Прави го, защото ви харесва, така ли? — попита Дохърти.

— Защото това ще бъде краят на сделката и ФБР и ЦРУ ще го погнат отново.

— Остава възможността всички съвсем случайно да сте се озовали в райското имение — подхвърли Дешамп. — Няма значение как нинджите са открили къде е Лоримър. Открили са го и са се организирали, за да го очистят.

— На това му се вика страхотно съвпадение — предизвика ги Дохърти.

— Важното е, че нинджите отиват в имението и откриват, че шефчето и сие са вече там — продължи Дешамп.

— Защо реши, че са изненадани? — попита Дохърти.

— Ако не бяха, тогава резултатът нямаше да е шест на едно — поясни Дешамп. — Сигурно са решили, че са попаднали на група местни обирджии, решили да претарашат имението. Решили са, че не са на тяхното ниво и няма да създават никакви проблеми. Трябвало е да изтрепят всички, да зарежат труповете и да се разкарат. Изненада, оказва се, че попадат на американската кавалерия.

— Точно така — съгласи се замислен Чарли.

— И какво става, когато в руското посолство не се обажда никой, за да докладва „Мисията приключена успешно“? — попита Дешамп. — Какво става тогава? Кой изби момчетата ни? Има ли значение? Лоримър е мъртъв. Следващата стъпка е да се ликвидира Кочиан.

— Само че след като разберат какво знае — вметна Кастило.

— Същото се отнася и за специален агент Юнг — обади се Дохърти.

— Точно така — потвърди Дешамп. — Това означава, че щом открият Кочиан, ще се пробват отново. Наистина държа да говоря с него, шефче, преди да са го открили. Следващия път може и да не извади късмет.

— Предполагам, че и Певснер е в списъка за ликвидиране — призна Чарли.

— Певснер е съставил този списък — сряза го Дохърти.

— Какво искаш да направим, шефче? — попита Дохърти.

— Ти така и не ни каза какво мислиш за „Кениън Ойл Рифайнинг енд Броукъридж Кампъни“. Тя как се вмества, Едгар?

— А, да. Това може и да ви се стори доста измислено, но има вероятност да е истина. Руснаците знаят, че Кениън е вътре в далаверите покрай „Петрол срещу храни“. Може да са печелили рамо до рамо, може и да не са. Златният кладенец на „Петрол срещу храни“ пресъхва. Така че никой няма нужда от Кениън.

Той замълча, за да подреди мислите си.

— Нека приемем, че Путин е от стожерите на КГБ, но с чувство за хумор — продължи Дешамп. — Или пък не е толкова зловещ като останалите. Както и да е, той успява да закачи Кениън на въдицата. „Прави, каквото ти казвам, и от ФБР никога няма да научат какво лошо момче си бил“. Всички пари на Кениън са на Кайманите. „Как да разбера докъде е налапал въдицата?“ Разузнавателната общност знае всичко за типовете от Филаделфия, които подигравателно нарича „луди глави“. Поставени са под наблюдение. „Навремето американците налапаха яко въдицата за скритите куфарчета с ядрени бомби. Я да видим сега дали не можем да ги накараме да преглътнат. Затова ще кажа на тъпака от Мидланд да прати на лудите глави два милиона долара, за да си купят стара мина с тунели, където да се скрият и предпазят по време на ядрения удар по Филаделфия. Тъй като ги наблюдават, разузнавателната общност веднага ще заподозре нещо. В края на краищата, американската разузнавателна общност ще се пръсне като мухи без глави, за да търси нахалос куфарчетата с ядрените бомби, които никога не са излизали от хранилището в Сибир. Кеф, прецакахме ги“.

Той замълча, за да остави на слушателите си време да осмислят думите му.

— Какво е хубавото на този план? Путин знае за четирийсетте и шест милиона, които Кениън държи в банка на Кайманите. Приятелчето на Путин, известният полковник Сунев, върнал се в родината, след като натрупал опит като преподавател в университета „Гринел“, лесно ще намери къде да профука четирийсет и шест милиона. Или пък Путин и Сунев ще си ги делнат.

— Едва ли Кениън е горял от желание да се раздели с паричките. Въпреки това послушно е изпълнил заръката. Сега вече Путин го държи отвсякъде — не само заради „Петрол срещу храни“ — и укриването на пари — ами и задето е изпратил два милиона на лудите глави от Филаделфия, за които се знае, че имат връзки с терористи. Схващаш ли накъде бия, шефче?

— Мисля по въпроса — отвърна Кастило. — Доста е завъртяно, но…

— Кениън или им дава парите, или отива в затвора — обади се Милър. — На кого може да се оплаче, че това е бил чиста проба пладнешки обир?

— Точно така — потвърди Дешамп. — Какво ще кажеш, шефче?

— Ще кажа, че трябва да си поговорим с Кениън от Мидланд. Може да успеем да го накараме да ни изпее кой го е накарал да прехвърли парите във Филаделфия.

— „Може“ ли каза? — попита Милър.

— Защо си решил, че ще ти каже каквото и да е? — попита Дохърти. — Това са само приказки.

— Господи, чак сега се сещам, че Джейк се прибра — ядоса се Кастило.

Милър веднага разбра какво иска да каже.

— Чарли, ти ще управляваш, а аз ще се заема с радиото — предложи той.

Кастило го погледна за момент, преди да отговори.

— Сигурен ли си?

Милър кимна.

— Добре, звънни им да изкарат „Гълфстрийма“ от хангара.

— Веднага ли тръгвате за Тексас? — попита Дохърти.

— Тръгваме за Тексас, а оттам за Буенос Айрес — уточни Кастило. — Защо не звъннете на съпругата си и не я помолите да ви стегне малко багаж и да ви извади паспорта?

— Никой не спомена, че ще пътувам извън страната и че ще участвам в тази необмислена мисия — оплака се Дохърти.

— Предполагам, че това е начинът да покажете на всички нас, че имате намерение да създавате трудност — сопна му се Кастило.

— Искам и аз да дойда — намеси се Юнг.

— Не бих и помислил да те оставя сам вкъщи, Дейв — отвърна Чарли. Погледна Дохърти. — Мога да ви накарам да дойдете, инспекторе, и вие го знаете. Не искам да идвате с нас, ако ще създавате главоболия. Решавайте.

Дохърти срещна погледа на Кастило и помълча за кратко.

— Колко време ще отсъстваме? — попита накрая той.

— Предполагам, по-малко от седмица — обясни Кастило. — Благодаря ви.

— Какво ще правим с дъските? — поиска да знае инспекторът.

— Тъкмо за това мислех — отвърна Кастило. — Иска ми се да занесем всичко в квартирата в Буенос Айрес. Има ли как да ги снимаме и да ги препишем там?

— Няма проблем — кимна Дохърти.

— Добре. Започваме с това. Трябва да звънна на няколко места.