Ловците

ЕДНО

Вашингтон, Международно летище „Дълес“

Дълес, Вирджиния

23:40, 3 Август 2005

Кастило се усмихна, когато излезе от ръкава на терминала. Отпред наистина го чакаше тежко въоръжен мъж с измъчена усмивка. Беше застанал зад инвалидна количка, в която се бе настанил майор Х. Ричард Милър — младши, единият му крак щръкнал на специална подпора.

За миг се запита как са успели да убедят охраната да ги пусне, след това се почувства глупаво, защото се сети. „Размахваш документите, издадени от Тайните служби, и можеш да обикаляш където искаш“.

— Господин Кастило — заговори агентът от Тайните служби. — Майор Милър предположи, че пътувате без багаж.

„Много интересно. На мен ми говори на господин, а Дик е майор. И двамата сме майори. Този тип би трябвало да го знае.“

Какво каза Дик по телефони? „Свиквай, надувко. Сега вече можеш с право да се надуваш“.

— Наистина съм без багаж — усмихна се Кастило. Протегна ръка. — Не се познаваме. Аз съм Чарли Кастило.

Агентът от Тайните служби стисна стегнато дланта му и я пусна бързо.

— Специален агент Дилейни, господине.

Кастило погледна Милър и забеляза, че приятелят му се усмихва.

Специален Агент Дилейни заговори в микрофона на ревера.

— Дон Жуан излезе. Без багаж. Тръгваме.

— Аз ще се заема с инвалида, Дилейни — заяви Чарли.

— Слушам, господине. „Юконът“ е паркиран пред входа, господине.

— Какво стана с гордостта на пехотинците? — попита Милър, докато минаваха през летището.

— Вик Д’Алесандро уреди да го прехвърлят в Браг, докато решат какво да го правя.

— Ще ти трябва ли помощ, за да се качиш в това чудо? — попита Чарли пред „Юкона“.

— Не, можеш да вкараш инвалидната количка вътре — разпореди се Милър.

Надигна се чевръсто, застана на единия си крак, отвори вратата и се метна вътре. Кастило забеляза, че средната седалка е свалена, и се вгледа по-внимателно. Милър вече се бе настанил в другия край на седалката, протегнал крак пред себе си върху свалената седалка.

— Хайде, няма ли най-сетне да прибереш тази количка? — заяде се Милър.

— Да ви помогна ли, господине? — попита специален агент Дилейни.

— Ще се справя, благодаря — отвърна Кастило, докато се бореше с непрекъснато разгъващия се инвалиден стол.

Шейсет секунди по-късно Милър попита.

— Май не си много сръчен, а?

— Господине, отстрани има лостче, което ще ви даде възможност да я сгънете — обади се специален агент Дилейни.

— Дайте да ви покажа.

— Благодаря — отвърна Кастило и се качи в „Юкона“ Трийсет секунди по-късно автомобилът се вля в движението.

Специален агент Дилейни отново заговори в микрофона на ревера:

— Дон Жуан кацна. Тръгваме към гнездото.

— Ама той с кого говори? — попита тихо Чарли.

— Вече го питах — отвърна Милър. — Той отговори: „Тайните служби имат комуникационна система“, а след това аз пак го попитах: „Добре де, но ти с кого говориш?“ Той отвърна: „С комуникационната система“.

— Тъп въпрос — ухили се Кастило. След това добави: — Не беше нужно да се разкарваш чак дотук, Дик.

— Имах основателна причина. По-точно, причините са две. Първата е, че това е страхотно развлечение след скучното сиво ежедневие да кръстосвам от хотела до комплекса „Небраска“, като понякога се отбивам в бара във фоайето, за да пийна нещо и да се възстановя от пътуването.

— А втората?

— Помислих си, че може да се отбиеш в бара, преди да се качиш в стаята.

— Ти си екстрасенс! Освен това аз черпя.

— Та затова си помислих, че няма да е зле да те предупредя какво те чака — продължи Милър, замълча за кратко, след това добави: — Бившият регионален директор на ЦРУ за югозападна Африка.

— Сериозно?

— Сериозно. Онази вечер си седях в бара и си пийвах, когато усетих някакво зловредно лъчение. Огледах се и я видях — самата госпожа Патриша Дейвис Уилсън, от плът и кръв. Ама каква плът само се показваше изпод роклята.

— И какво стана?

— Нищо не стана. Беше с някакъв тип, за когото много подозирам, че не се казва господин Уилсън. Беше по-млад дори от нас с теб.

— Ти сигурен ли си, че тя те позна?

— Зловредното лъчение разкри без следа от съмнение, че ме е познала. Искам да ти кажа, че мартинито ми буквално замръзна. Трябваше да го дъвча като буца лед.

— Сигурно е решила, че ти си виновен, задето я уволниха.

— И на мен ми мина през ума — отвърна Милър. — А пък после ми хрумна един още по-неблагоприятен сценарий, че не са я уволнили.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Знаеш как е в агенцията по-добре от мен — отвърна Милър. — Да уволниш някого, е равносилно на признание, че агенцията не е съвършена. — Има ли начин да разберем какво става? Дали да не накараме Том Макгуайър да поразпита.

— Много си назад с материала, Чарли — отвърна Милър. — Тъй като съм убеден, че човек трябва да опознае врага, още на следващата сутрин позвъних в Ленгли, представих се на шефа на Информационния отдел като шеф на Информационния отдел на Звеното за организационен анализ…

— Ти сериозно ли говориш?

— Естествено — отвърна Милър. — След това попитах дали имат служителка на име Патриша Дейвис Уилсън, с какво се занимава въпросната дама.

— Те казаха ли ти?

— Шефе, на теб някой казвал ли ти е, че в повечето важни агенции има длъжност Връзки с обществеността и служителите са инструктирани да отговарят на всички въпроси.

— Не, никой не ми е казал.

— Трябва да прекарваш повече време в офиса, шефе. Какво ли не се случва при нас. Та въпросът ти беше: „Те казаха ли ти?“. Да, казаха ми. Слушай сега, направо ще паднеш от кеф — госпожа Уилсън е главен аналитик в отдел „Южна Америка“.

— Господи!

— Господи, я — отвърна Милър. — Което ще рече, че има достъп до всичко, до което се доберат слухарите от агенцията, и — което е още по-важно — което се случва там.

— Трябва да направя нещо по този въпрос — измърмори Кастило.

— Да не би да имаш предвид да я обезвредиш? Кажи, Чарли?

— Още не знам. Просто не искам тази жена да си вре носа в онова, което става и тепърва ще става.

— Носът ѝ не ме притеснява толкова, колкото устата.

— Ти спомена ли пред някого?

Милър поклати глава.

— Първата ми работа утре сутринта е да се видя с Мат Хол — заяви Кастило.

— Първата ти работа утре следобед — поправи го Милър. — Той е в Сейнт Луис и оттам заминава за Чикаго. Очакват го в пет и трийсет. В Белия дом има прием и е длъжен да присъства.

— Добре де, първата ми работа утре следобед — примири се Кастило. — По дяволите! Трябва да замина за Европа, а ми се искаше да отскоча до Филаделфия да видя Бети, преди да тръгна. Сега или няма да мога да се видя с нея, или ще се наложи да отложа виждането с ден-два.

— Това означава ли, че няма да ме черпиш в бара?

— Ще те черпя с две питиета даже — успокои го Кастило. — Може дори повече.

— В бара на хотела ли?

— Доколкото си спомням, онзи път бяхме невинни жертви. Защо да се страхуваме, че ще се натъкнем на злобарката?

— Стига, Чарли! Много добре знаеш защо, дяволите да те вземат.

— Притежавам силата на десетима, защото сърцето ми е чисто. Няма да позволя на въпросната „дама“, не че думата ѝ подхожда, да ме прогони от бара.

Милър изсумтя.

ДВЕ

Звено за организационен анализ

Вътрешна сигурност, комплекс „Небраска“

Вашингтон, окръг Колумбия

08:25, 4 Август 2005

Госпожа Агнес Форбисън, заместник административен директор на Звеното за организационен анализ, майор Ричард Милър — младши, шеф на Информационен отдел в Звеното за организационен анализ и самият шеф, майор К. Г. Кастило, се бяха изправили на килима почти в средата на кабинета. Майор Милър се подпираше на дебел бастун.

Кабинетът бе като за висш функционер от федералното правителство. Имаше огромно гравирано антично дървено бюро, зад което бе поставен червен кожен стол с висока облегалка, така нареченият „съдийски стол“.

На бюрото бяха поставени два телефона, единият червен. Той осигуряваше обезопасена линия, свързана с телефонната централа на Белия дом. До стената бяха поставени националният флаг и знамето на департамент Вътрешна сигурност. Пред бюрото, под ъгъл, бяха поставени два кожени стола с високи твърди облегалки. Отстрани се виждаше масичка за кафе, с два стола от едната страна и канапе в същия стил от другата. На стените бяха монтирани два телевизора, всеки с трийсет и два инчов екран.

— И това е краят на обиколката — заяви госпожа Форбисън. — Можеш да кажеш: „Добре си се справила, Агнес“.

Госпожа Форбисън, GS–15 — най-високото ниво в йерархията на служителите — бе на четирийсет и девет, сивокоса жена, започнала да напълнява.

— Мили боже, Агнес! — възкликна Кастило.

— Харесва ли ти?

— Дявол да го вземе, просто не знам какво да кажа — отвърна честно Чарли. — Какво ще правя с всичко това?

Току-що бяха завършили обиколката на офисите, дадени за ползване на Звеното за организационен анализ към Вътрешна сигурност в комплекса „Небраска“ в окръг Колумбия. Едно време комплексът бе собственост на флота, ала през 2004 година Конгресът го прехвърли на Вътрешна сигурност, когато създадоха Агенцията след атентатите на 11 септември.

— Офисът ти е необходим — отвърна тя. — А като гледам как вървят нещата, много скоро ще се окаже, че ни е тясно.

До много скоро, госпожа Форбисън бе една от двете изпълнителни асистентки на секретаря на Вътрешна сигурност Мат Хол. Когато Звеното за организационен анализ бе сформирано към Вътрешна сигурност, госпожа Форбисън бе прехвърлена — по нейно настояване.

Още от самото начало бе наясно, че Звеното няма абсолютно нищо общо с какъвто и да е организационен анализ и почти нищо общо с Вътрешна сигурност. Секретар Хол ѝ бе показал строго секретния президентски указ за създаването още в деня, в който бе изготвен.

Агнес бе работила във Вашингтон дълги години, затова основателно подозираше, че секретар Хол рано или късно ще се сдобие със своя вътрешна разузнавателна организация — Вътрешна сигурност бе единственият департамент, който не разполагаше със собствено разузнаване — ако не за друго, то за да могат подчинените му да преглеждат по-лесно потока от разузнавателни сведения, с които ги засипваше цялата разузнавателна общност.

Много правилно бе подозирала, когато президентът замина за Билокси, за да присъства на пристигането на самолета, който превозваше тленните останки на Мастърсън и сержанта, и да изнесе прословутата си реч — „… към онези, които подло убиха тези добри мъже. Искам да повторя, че това безобразие няма да остане безнаказано.“ — че Чарли Кастило ще бъде изпълнителят на това наказание. Той не само че бе открил откраднатия „727“, и то след като цялата разузнавателна общност бе вдигнала ръце в отчаяно примирение пред неуспеха си, ами го бе откраднал от терористите.

Бе съвсем естествено президентът да изпрати Чарли като свой агент, за да открие убийците на Мастърсън и сержанта, също както го изпрати да открие откраднатия „727“.

Само че тя не бе очаквала указа на президента. С един замах на химикалката — по-точно казано химикалката на държавния секретар — президентът бе връчил на Кастило непопълнен чек, с който да прави каквото пожелае, стига да намери и „обезвреди“ убийците. Щеше да се отчита директно пред президента, не дължеше обяснение дори на секретар Хол. Указът му бе осигурил и организация, с която да се разпорежда по свое усмотрение.

Когато секретар Хол ѝ показа документа, тя го прочете, върна му го и възкликна:

— И-ха!

— Сигурно мислиш, че той няма да успее да се оправи, нали? — бе попитал Хол.

— Според мен ще съумее да се справи с терористите, но не съм сигурна дали ще се пребори с Вашингтон — бе отвърнала тя. — Строго секретно по заповед на президента или не, тази работа ще се разчуе и щом слухът тръгне, големите играчи ще наскачат. ФБР и ЦРУ ще получат удар, когато разберат. А пък Монтвейл — най-вече Монтвейл — няма да си намери място.

— Ако беше на негово място, ти как щеше да се почувстваш? Предполага се, че той отговаря за разузнаването, а ето че президентът прави изключение — при това за млад майор, който ще докладва единствено и само на него.

— Монтвейл може и сам да се грижи за себе си — бе отвърнала тя. — Аз се притеснявам за Чарли.

— Да не би да ти се струва, че има нужда от наставник, който да го преведе здрав и читав по пътечките на вашингтонските лешояди? Някой като теб, нали?

— Някой като вас, разбира се — бе повишила глас тя. — Но, да, прав сте, и като мен.

— Защо тогава не помислиш дали да не се прехвърлиш към Звеното за организационен анализ като заместник шеф на администрацията, което ще рече, че не съм бил достатъчно доволен от работата ти и тъй като не мога да те уволня, те повишавам.

— Много добре звучи. Заместник-шеф на администрацията — бе повторила Агнес.

— И тъй като нямам никаква власт над това Звено — нито пък над него — ще предложа идеята на Чарли.

Агнес се обърна към Кастило.

— Да ти кажа, шефе…

— Предпочитам да ми казваш Чарли — прекъсна я той.

— И аз предпочитам да ми казват красавице или прелест моя, но тук не му е мястото. Тук шефът трябва да бъде наричан шефе или господине. Ти избираш.

— Добре де, добре.

— Та исках да ти кажа, шефе, че прогоних всички от етажа, но запазих кабинета на секретаря. Тъй като той го използва по за двайсет минути на месец, това означава, че няма да тръгне един безкраен поток от любопитни хора, които да надничат от асансьора. Освен това ще викна техник да сложи от онези джаджи с електронните карти за нашия асансьор. Когато го направи, ще блокира останалите асансьори, за да не могат да спират на нашия етаж.

— Ти си наистина невероятна — призна Чарли.

— Докато си приказваме, монтират допълнителна обезопасена линия. Вие с Дик и аз ще си имаме отделни, също и Том Макгуайър. Ще има и една в конферентната зала. Казах на новия завеждащ Връзки с обществеността, господин Елсуърт, че ще му осигуря и на него веднага щом имам възможност. Не съм уточнила колко време ще ми отнеме.

— Какво мислиш за господин Елсуърт?

— Умен, корав, опитен, което би трябвало да се очаква от човек, работил години наред с посланик Монтвейл.

Милър изсумтя.

— Защо ли не съм учуден? — подметна Кастило.

— Освен това иска среща с теб, шефе, в мига, в който успееш да го вместиш в натоварената си програма.

— Може ли да не е точно днес? Утре заминавам за Европа — Париж, Фулда, Будапеща и може би Виена. Може пък, докато се върна, да успея да измисля някой хитър начин да го върна на Монтвейл.

— Аз ще удържа фронта — обеща тя. — Само че няма да е безкрайно дълго. Ти колко време ще си извън страната?

— Само два дни. Бих тръгнал веднага, но се налага да поговоря с Хол. Той е пратил да ме повикат, но се връща късно следобеда. — Чарли замълча. — Единственото хубаво в цялата тази работа е, че ще успея да си поговоря с него за господин Елсуърт.

— Чарли — обади се колебливо Агнес, след това събра кураж и продължи: — Чарли, крайно време е да приемеш, че вече не работиш за Мат Хол.

— Когато Мат Хол каже, че иска да ме види, заставам мирно пред него и козирувам.

— Както решиш. Искам обаче да ти кажа, че не си длъжен да го правиш. А лошото в случая е, че няма да е справедливо от твоя страна да молиш Хол да води битките ти с Монтвейл. Той вече няма власт над теб, следователно не носи отговорност за действията ти.

— Тя е права, Чарли — намеси се Милър. — Както ти казах, свиквай да се държиш като надувко.

— Господи! — изпъшка отчаяно Кастило.

— Трябва вече да си свикнал с тази роля — продължи Агнес. — Нали затова е напудреният офис и „Юконът“ на Тайните служби. Това са символите на успеха в окръг Колумбия, Чарли. Средно успелите бюрократи получават места на паркинга, на които са им написани имената. Хората на следващото стъпало се возят в служебен автомобил, но не за да ходят на работа с него. На следващото стъпало ти дават „Юкон“, който карат твоите хора, не служителите от Тайните служби. Каймакът е „Юкон“ на Тайните служби, който е на твое разположение по всяко време на денонощието. Затова Том Макгуайър го уреди. Той знае какви са правилата на играта, а ти гледай да ги научиш колкото е възможно по-скоро.

Кастило поклати глава и попита:

— Том къде е?

Не остана време за отговор. Чу се дискретен звън и червената лампичка на червения телефон започна да примигва.

— На този телефон отговаряш само и единствено ти — уведоми го Агнес.

Кастило направи крачка към огромното бюро и вдигна слушалката.

— Кастило.

— Обажда се Натали Кохън, Чарли.

— Добро утро, госпожо секретар.

— Току-що разговарях по телефона с посланик Лоримър — обясни тя. — Първо позвъних на господин Мастърсън и му казах, че господин Лоримър е бил открит, при какви обстоятелства е бил открит, и го разпитах как роднините ще приемат обаждането ми.

— И какво отговори той, госпожо?

— Каза ми, че човек от посолството в Монтевидео се е обадил на посланика — тъй като той е най-близкият роднина — и му е разказал какво се е случило.

— Не се бях сетил, че може да се получи по този начин — призна Кастило.

— При подобни инциденти се следва установена процедура и тя е била задействана, след като господин Лоримър е бил идентифициран — обясни тя. — Нямало е откъде да знаят, разбира се, че бащата има проблеми със сърцето, нито пък че е пенсиониран посланик.

— Той как е приел новината?

— Добре. И двамата с господин Мастърсън изразяват благодарността си към теб, че си готов да се погрижиш за имотите на господин Лоримър и в Уругвай, и във Франция. Много мило от твоя страна, Чарли.

— Истината е, че ми трябва законно основание да вляза в апартамента му в Париж и в имението в Уругвай, за да видя дали няма да открия нещо. Така може би дори ще успея да потуля някои въпроси, които ще започнат да задават за банковите сметки на Лоримър в Уругвай. — Тя прие новината без всякакво учудване.

— А какво стана с този въпрос?

— Специален агент Юнг имаше сметка в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Кайманите — била му е необходима, за да си свърши възложената от 4 бр задача. Всичко бе прехвърлено без проблеми. Следващата стъпка е да ги прехвърлим на сметка, открита на мое име. Ще видя дали може да стане още тази сутрин.

— Питам, защото същата стандартна процедура, която се задейства, в случай че някой американец почине в чужбина, се задейства и за защита на авоарите. Дори да сте изнесли парите от Уругвай, направили сте го след смъртта му. По всяка вероятност ще започнат въпроси.

— По дяволите!

— Така. Може би ще успеем да поговорим по този въпрос довечера.

— Моля!

— Ти няма ли да дойдеш в Белия дом?

— Не, госпожо. Знам, че секретар Хол ще присъства, но аз няма да успея.

— Добре. В такъв случай ще поразпитам за проблема и ако нещо изникне, веднага ще ти съобщя.

— Много съм ви задължен.

— Ще се чуем пак, Чарли — обеща държавният секретар и затвори.

Кастило върна слушалката.

— Приоритетът ни в момента е да прехвърлим парите от сметката на Юнг в моята — заяви той. — Трябват ми номерата на новата ми сметка и някой трябва да ми каже как да прехвърлим парите в офшорна банка.

— Кой знае номерата? — попита Агнес.

— Ото Гьорнер от „Тагес Цайтунг“. По-вероятно фрау Шрьодер.

— Те ще ми ги кажат ли, ако им се обадя?

— Малко вероятно, но след като им звънна аз, сигурно ще ти ги кажат. Как да набера международен телефон?

— Ако го знаеш — отвърна Агнес, — просто набираш. След като ми кажеш номера.

Оказа се, че за прехвърлянето на шестнайсет милиона долара от една сметка в друга в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Каймановите острови са необходими много повече усилия и време, отколкото Кастило бе предполагал.

Тъй като никой не искаше да е извън офиса, когато се обадеше някой от Фулда или Каймановите острови за новопридобитите им средства, за обяд поръчаха хамбургери от „Уенди“. Специален агент Юнг, очевидно готов на всякакви жертви стига парите да бъдат изтеглени от сметката му, с готовност отиде да вземе обяда.

За негово облекчение, малко след два следобед, „Лихтенщайнише Ландесбанк“ потвърди, че парите са вече в сметката на Карл У. фон унд зу Госингер — и не се водят на негово име — ала много скоро притесненията започнаха отново.

Кастило тъкмо бе затворил, когато Милър запита — Чарли имаше опасения, че приятелят му го прави нарочно; знаеше, че Милър не понася Юнг — какво ли ще правят момчетата от Форт Мийд със записите на всички телефонни обаждания, които са направени от офиса този ден.

Във Форт Мийд, Мериленд, близо до Вашингтон, се намира Националната агенция по сигурността, секретно отделение, което се занимава с „прихващане“ на телефонни разговори и други електронни трансмисии на данни и текстове, като например имейли.

— Нали знаеш как става, Юнг? — попита Милър.

— Имам представа — отвърна агентът.

— Казано с просто думи, на практика те записват всичко, което излиза от Вашингтон — започна Милър. — След това прекарват записите през високоскоростни филтри и търсят думи, имена или изрази, от които се интересуват. При огромния интерес към прането на пари, а съм сигурен, че това ти е добре известно, „Лихтенщайнише Ландесбанк“ е една от ключовите им фрази. Също и „милиони долари“.

— Така че в момента поне един от анализаторите в Националната агенция по сигурността се почесва по главата и се пита дали това е законно осъществен трансфер, или някой наркобарон, или мошеник не си прехвърля парите в пълен разрез със законите на САЩ. Според мен данъчните не получават сведения от тях, затова пък ЦРУ и ФБР със сигурност получават всичко, до което там са се добрали.

Кастило едва сдържа усмивката си, когато по лицето на Юнг се изписа ужас от намеците на Милър.

В същия момент Кастило осъзна, че разговорът, започнал на шега, ги насочва към наистина сериозен проблем.

— Което означава, че ще трябва да направим нещо по въпроса, при това незабавно — обясни той, — преди някой да започне да събира всички сведения за нас в някоя дебела папка.

Милър не го разбра. Помисли си, че Чарли се опитва да накара Юнг да се почувства още по-напрегнат.

— Чарли, знаеш не по-зле от мен, че когато хората от Националната агенция надушат нещо, стават като куче, захапало сочен кокал — обясни Милър.

— Агнес — повиши глас Кастило. — Резервирай на Юнг място за следващия полет до Буенос Айрес.

— Днес ли? — обади се агентът.

— До час, ако тогава има самолет.

— Какво ще правя в Буенос Айрес?

— Отиваш в Монтевидео и прибираш всичката информация, до която са се добрали в посолството за банковите преводи от сметката на Senor Жан-Пол Бертран, за да не вземе някой да докладва в Държавния департамент и оттам да тръгнат да разнищват случая.

— Господи, ще ме изпратят в затвора за унищожаване на доказателствен материал — възкликна Юнг.

— Кой ти е казал, че ще унищожаваш доказателствен материал? — попита Кастило. — Ще прибереш материалите и ще ги предадеш на госпожа Форбисън, а тя ще направи секретен файл за парите, в който ще опише движението им от самото начало.

Той се облегна назад на съдийския стол и придърпа червения телефон към себе си.

— Кое копче да натисна, за да се свържа с Натали Кохън? — попита той и погледна госпожа Форбисън.

— Пет — отвърна тя.

Той натисна петото копче.

— Обажда се Кастило, госпожо секретар — представи се той. — Имате ли възможност да ми отделите минутка?

Чарли обясни положението, след това я изслуша.

— Много ви благодаря, госпожо секретар. Ще направя точно така и ще ви държа в течение — отвърна той.

Върна слушалката и погледна специален агент Юнг.

— Нали разбра, Юнг — започна той. — Ако не си, държавният секретар ще уведоми посланика в Монтевидео, че изпраща агент от ФБР, който е запознат с положението — тоест теб — за да разследва финансовите дела на господин Лоримър-Бертран, и че трябва да ти предадат всичко, с което разполагат, за да можеш да докладваш лично на нея.

— Добре — кимна Юнг.

— Ще изготвиш два доклада — отвърна Кастило.

— Два ли?

Чарли кимна.

— Единият ще бъде подробен доклад за всичко, което знаеш, какво са научили момчетата от ФБР, подробности около трансфера на парите от сметката на Бертран на твоя. Този ще го отнесеш лично в посолството в Буенос Айрес и ще го предадеш на Алекс Дарби, който ще го очаква и ще го препрати на госпожа Форбисън с дипломатическа поща. Ще отнеме един ден повече, но поне няма да се налага да бъде закодирано.

— Не те разбирам, Чарли — обади се госпожа Форбисън. — Защо да не бъде закодирано?

— Когато нещо се закодира, тайната я научават още двама — който кодира и който декодира.

— Не се бях замисляла по този начин — призна тя. — Нямаш ли доверие на криптографите?

— Имам им повече доверие, отколкото на хора, които познавам. Просто обичам да съм предпазлив.

Тя кимна и Кастило се обърна към Юнг.

— Във втория доклад ще включиш всичко, което са разкрили момчетата от ФБР, и поорязана версия на онова, което знаеш. Никакви подробности за сумата преди трансферите, само колко сме оставили в неговата сметка. Няма да споменаваш и за самите преводи. Този доклад го предаваш на посланика в Монтевидео, молиш го да го предаде за кодиране и да го препрати на държавния секретар. Ясно ли е?

— Значи официално искаш от мен да предам непълен и подвеждащ доклад. Не мога да направя подобно нещо.

— Нареждам ти да предадеш доклад, в който някои от данните се водят строго секретни по заповед на президента. Има разлика. Не виждам причина да разказваме на посланика за президентския указ, след като досега никой не е сметнал за необходимо да го уведоми. Не е нужно да разкриваме пред него каквато и да е информация за парите или намеренията ни.

— Аз пък си мислех, че посланикът има право да знае какво правят в страната представителите на правителствените агенции.

— Опитай се да разбереш, Юнг. Ще извършиш нарушение на закона, ако разкриеш информация пред посланика, която не е предвидено да знае, тъй като няма необходимия достъп за работа със секретни материали по случая. Подобен достъп могат да му дадат само двама — президентът и аз. Президентът не го е сторил досега, а аз не виждам защо да го правя. — Замълча за миг, след това попита: — Ще го направиш ли, Юнг, или не?

Юнг се колеба цели трийсет секунди, което на всички се стори безкрайно дълго.

— След като представяш нещата по този начин… — започна той, след това отново замълча. — Просто те моля да разбереш, че досега не съм имал нищо общо с… подобни дела.

— Ще го направиш ли или не?

— Да, да, разбира се.

— Нямам представа каква клетва полагате във ФБР, но в клетвата на офицерите има една фраза „без всякакви задръжки и колебания“. Ти да не би да имаш задръжки и колебания?

Юнг наклони глава, сякаш обмисляше какво да отговори, и отвърна:

— Не, нямам.

— Добре, ще държим връзка. Сигурно скоро ще се видим там.

— Ела с мен — обърна се Агнес към Юнг. — Да видим какво ще направят в билетния център. — След това погледна Кастило. — Не знам какво друго си запланувал за вършене, но Том Макгуайър и Джак Бритън те чакат.

Кастило ѝ махна с ръка да ги пусне. Те влязоха веднага.

Специален агент Томас Макгуайър от Тайните служби бе червенокос ирландец в средата на четирийсетте. До реорганизацията, последвала събитията на 11 септември, Тайните служби бяха под крилото на Министерството на финансите. Двамата със специален агент Джоел Исаксън бяха назначени за охрана на президента.

Когато Тайните служби бяха прехвърлени към Вътрешна сигурност, Макгуайър и Исаксън станаха първите охранители на секретаря. Щом Макгуайър научи за създаването на Звеното за организационен анализ, той поговори със секретар Хол — който вече бе де факто глава на Тайните служби — и помоли да бъде прехвърлен.

— По сърце си оставам ченге, шефе — обясни той. — Струва ми се, че Чарли ще има нужда от човек като мен, а вие нямате нужда и от двама ни с Джоел.

Агентът от Тайните служби Джак Бритън, висок чернокож с остри черти, бе нов в Тайните служби. До много скоро работеше в полицията на Филаделфия в Бюрото по контратероризъм. Кастило и Милър се запознаха с него, докато се опитваха да открият откраднатия „727“. Първия път, когато говориха, Бритън работеше под прикритие — и държеше под око така наречените афроамериканци „луди глави“, без изобщо да се съобразява как е правилно да се казва.

Беше с прорасла неоформена брада, в тъмносиня роба, сандали, косата му бе обсипана с мъниста и бе известен на братята мюсюлмани от филаделфийската джамия „Ари-Тег“ като Али Абид Ар-Разик.

Силно впечатлен от Бритън, от куража, последователността и упоритостта му, както и от задълбочените му познания за манталитета на мюсюлманите в Щатите — както истинските, така и „лудите глави“ — Исаксън го вербува за Тайните служби заедно с още един офицер от филаделфийската полиция, сержант Елизабет Шнайдер от отдел „Разузнаване и организирана престъпност“.

Исаксън не го бе вербувал специално за екипа на секретаря на Вътрешна сигурност, нито пък за работа с К. Г. Кастило. Беше вербувал Бритън и Шнайдер за Тайните служби, тъй като знаеше поне двайсет места в страната, където можеха да използват таланта на Бритън, а пък Бети беше особено подходящ кандидат за охрана.

Така и не стана, както го мислеше. И двамата тъкмо бяха завършили обучението си за Тайните служби, когато госпожа Елизабет Мастърсън бе отвлечена. Кастило изиска Бритън и Шнайдер и те бяха изпратени в Буенос Айрес, за да помогнат при разследването на похищението и последвалото го убийство.

„Неизвестни лица“ бяха нападнали автомобил на посолството, бяха ранили тежко специален агент Шнайдер, докато пътувала от дома на семейство Мастърсън, и бяха убили шофьора пехотинец.

Когато президентът създаде Звеното, бе напълно естествено Бритън да се прехвърли на работа в него, а когато специален агент Шнайдер се възстанови, да се присъедини към колегата си.

— Този път няма да се сърдя — рече вместо поздрав Кастило, когато Макгуайър и Бритън влязоха, — но следващия път, и занапред, когато влезете в тронната зала, ще ви помоля да се събувате и да си слагате бели ръкавици.

Милър и Макгуайър избухнаха в смях.

— Впечатлен съм, Чарли — призна Макгуайър.

Бритън не каза нищо и усмивката му си остана малко напрегната.

„Интересно, какво ли му е?“, запита се Кастило.

— Не знам, Джак — продължи Кастило. — Като се замисля, май не изглеждаше чак толкова зле в синята роба с мънистата по косата.

Макгуайър и Милър отново се разкискаха.

— Трябва да те видя насаме, Чарли — каза накрая Бритън. — Да се върна ли след десет минути?

„Иска услуга. Госпожа Бритън настоява да се прибере за известно време вкъщи. Да не би някой у тях да е болен? Може би някой в училище има нужда от истинско ченге, което да стане учител под прикритие, и той не иска да остава“.

— Личен въпрос ли, Джак? — попита Кастило.

Бритън се замисли, преди да отговори.

— Да, донякъде. Всъщност не, не е личен.

— Има ли нещо общо с работата ни тук?

Бритън кимна.

„Какво, по-дяволите, става? Какво е това, за което Милър и Макгуайър не трябва да научават? Тая няма да я бъде“.

— Джак, нека ти обясня как ще работим тук — започна Чарли. — Или, по-точно казано, как няма да работим в този офис. Не искам никой да бъде на тъмно по отношение на нещата, които стават.

Той разпери ръце, за да покаже, че говори за всички в офиса, след това добави:

— Това включва и госпожа Форбисън. Според мен няма друг начин.

— Разрешете да се намеся, господине — помоли Милър.

„На него пък какво му става?“

— Ако ще ми се правиш на интересен, Дик, не си уцелил момента — сряза го Чарли.

— Просто питам дали може да направя една забележка, по-скоро да задам въпрос.

— Питай.

— Това „всички“ включва ли специален агент Дейвид Уилям Юнг — младши? — попита Милър, след това погледна Макгуайър и обясни: — Когато Чарли му каза, че го праща в Уругвай, за да опази информацията около банковите сметки на Лоримър да не се разчуе, Юнг трябваше да си помисли.

— Мама му стара на тоя! — възкликна Макгуайър. — Май не му е за пръв път да има „резерви“.

— Говори направо, Дик — нареди Кастило.

— Според мен е въпрос на време, преди съвестта му да заговори и да го възпре да върши „нередностите“, които се вършат тук, или пък да му домъчнее за стерилно чистата среда във ФБР и да реши да си признае греховете — заяви Милър.

Той замълча, за да осмислят всички чутото, и чак тогава продължи:

— Колкото повече знае, толкова повече ще може да разкаже.

— Той е прав, Чарли — намеси се Макгуайър. — Във ФБР са малко пуритани. Обичат да наемат стерилно чисти кадри. Започват да ги обработват в Куонтико, набиват им в главите, че писанието е свещено, че трябва да спазват всяка дума от него, и по-нататък, по време на службата, това се повтаря до безумие. Още преди Дик да повдигне въпроса, се питах дали мястото на Юнг е тук. Аз лично бих го пратил при братята му от ФБР, но по този начин той ще бъде напълно убеден, че не следваме написаното в светото писание, а и без това вече знае прекалено много, така че не можем да поемем риска да изпее всичко, което знае.

— Значи допуснах грешка, като го изпратих в Южна Америка? — попита Чарли.

— Не че е грешка, по-скоро бих казал, че рискуваш много — отвърна Макгуайър. — Кого друг можеше да изпратиш?

— Според мен да го върна и да му затъкна устата, след като той се погрижи информацията за парите на Лоримър да си остане поверителна — реши Кастило. — Мога само да кажа, че съм съгласен, че Юнг е… Какъв е? С висок морал ли? Какво лошо има? Нищо не би го зарадвало повече от възможността да се върне във ФБР и да намери някого, пред когото да изпее какво става тук. Само моралните задръжки не му позволяват да го направи.

— Смятай, че това не съм го чул — каза Милър.

— Ти беше тук, Дик. Нали го попитах дали има морални задръжки и той отговори — след като помисли — че няма. Струва ми се, че говореше напълно сериозно.

— Стискай палци да е така, Чарли — отвърна Милър, без да крие съмненията си.

— Прави сте. Не можем да си позволим да зависим от него — призна Кастило. — Ще му казваме възможно най-малко. — Обърна се към Бритън. — Твой ред е, Джак. Кажи пред всички, каквото имаш да казваш.

Бритън сви рамене и започна:

— Добре. Това е едно от онези противни неща, които стават още по-противни, ако не ги направиш. Във Филаделфия дочух нещо, което може и да се окаже прекалено измислено, само че логиката ми подсказва да не го отхвърлям с лека ръка, затова реших, че трябва да ти съобщя.

— Казвай — подкани го Кастило.

— Докато бях там, отскочих да видя Сай Филмор в болницата. От него научих.

— Той кой е?

— Детектив от контратероризма. Сега върши моята работа. Намерили го яко надрусан и го тикнали в болница „Френдс“ на булевард „Рузвелт“. Затова сега го държат в изолатор.

— Та какво каза той?

— Братята в джамията са сигурни, че ще успеят да се докопат до атомна бомба.

— Струва ми се невероятно — намеси се Милър. — Откъде ще я намерят?

Бритън сви рамене.

— Не знаеше такива подробности. Знаеше обаче, че току-що са купили ферма в Дърам.

— Северна Каролина ли беше това? — попита Макгуайър.

— Пенсилвания — поправи го Бритън. — Област Бъкс. Горната част на провинцията. На няколко километра от река Делауеър. Купили са фермата, защото е построена върху стара железодобивна мина.

— Железодобивна мина ли?

— Ще използват тунелите за бомбено убежище, когато атомната бомба гръмне във Филаделфия. В момента се запасявали с храна и каквото е необходимо.

— Разкажи ми за железодобивната мина — помоли Макгуайър.

— Там е открай време — обясни Бритън. — Помниш ли, когато Вашингтон пресякъл Делауеър?

— Само съм чувал. Не съм чак толкова стар — отвърна Том.

— Преминал реката с лодка от Дърам. Наричали ги дърамски лодки, защото превозвали желязната руда от мината надолу по течението. Поне от двеста години не вадят руда, но тунелите са все още читави, защото са изсечени в скала.

— Ти вярваш ли на тези приказки, Джак? — попита Милър.

— Изобщо не искам да вярвам, логиката ми подсказва да не вярвам, но Сай Филмор твърди, че братята вярвали. Освен това искам да знам откъде са се сдобили с пари за ферма от четиристотин декара. Там цените на имотите изобщо не са ниски. А не са платили с откраднати чекове от осигуровки.

— Откраднати чекове от осигуровки ли? — попита Кастило.

— Не само това, ами и кражбите от наркопласьори бяха основните им средства за препитание, докато бях в джамията.

— Ами ченгетата във Филаделфия? — попита Чарли. — Главен инспектор Фриц Крамер например. Какво казват?

— Открили Сай да се мотае в северната част на Фили и да си говори сам — продължи Бритън. — Разбрали, че е ченге, чак след три дни. Оттогава е в болница „Френдс“, пред вратата му пази униформен полицай, за да пази Сай и от него самия, и от лудите братя. Не, началник Крамер не вярва на тези приказки. Дори не е предал информацията на ФБР.

— Откъде ще намерят атомна бомба? — попита Милър. — Как ще я превозят? Ще я скрият ли някъде?

— Предполага се, че в страната са внесени трийсет и кусур атомни бомби, които се побират в куфарчета, тайно внесени от руснаците — обясни Макгуайър. — Не е чак толкова трудно да се пренесат и скрият.

— Мислиш ли, че в тази работа има някаква истина, Том? — учуди се Кастило.

— Не. Но аз съм като Джак. Понякога има неща, които не бива да се пренебрегват единствено защото ти се струват безсмислени.

— Какво да правим? Да съобщим ли на ФБР? — запита Кастило.

— Защо не върнем Джак във Фили? — предложи Макгуайър. — Ще позвъня на Тайните служби там — шефът им ми е стар приятел — и ще му съобщя, че се интересуваме защо група американски мюсюлмани от Филаделфия са купили ферма, откъде са се сдобили с парите и какво възнамеряват да правят с нея. Ще му кажа, че не мога да му съобщя защо се интересуваме. Когато получим отговори, ще говорим отново.

— Добре, действай — нареди Чарли. — Някой иска ли да ми каже още нещо?

Всички поклатиха глави.

Чарли продължи:

— Сега си отивам до апартамента, за да си събера багажа. След това отивам да чакам Хол. Смятах да го питам какво да прави с новия от Връзки с обществеността, но Дик и Агнес ме убедиха, че проблемът си е мой. Щом приключа с Хол, заминавам за Филаделфия да се видя с Бети Шнайдер, а след това, и аз не знам как, заминавам за Париж. Или ще стане тази вечер, или веднага щом успея.

— Не знаех, че някой ще заминава по работа в Париж — обади се Милър. — Какво ще правиш там?

— Благодаря ти, че попита. Това не е сарказъм. Искам всички да знаят какво правя — отвърна Кастило. — Човекът на ЦРУ в Париж — Едгар Дешамп — е свестен човек от старата школа. Ще го помоля да ме заведе в апартамента на Лоримър. Посолството е уведомено, че ще се погрижа вместо посланик Лоримър за собствеността на Лоримър. След това смятам да му разкажа какво се е случило в имението на Лоримър и да разбера дали има някаква представа кои са типовете, които ни нападнаха, или поне какво са искали да намерят.

— След това заминавам за Фулда, за да разбера дали има някакви проблеми със сметката ми в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Кайманите. Може да има по-добро място, където да се прехвърлят парите.

— Накрая заминавам за Будапеща, за да се срещна с един журналист, Ерик Кочиан, който ми даде имената на хора замесени в скандала „Петрол срещу храни“. Обещах му да не давам имената на никого. Искаше ми се да го помоля да ми разреши да използвам въпросните имена. Така ще разберем откъде ги е взел, защото самият той няма да иска да ми каже. Освен това ще го помоля да се опита да познае кой може да е изпратил типовете, които ни нападнаха.

— Накрая, може би ще се отбия във Виена, за да науча нещо повече за човека, убит преди Лоримър да изчезне. Преди да се върна тук, ще отида в Уругвай и Аржентина. Искам да отида до имението на Лоримър, за да видя дали няма да излезе нещо там.

— Което ми напомня нещо друго, за малко да забравя. Дик, свържи се с някой от Форт Рукър, може би с Асоциацията по авиация, и открий най-доброто табло и черна кутия за „Бел Рейнджър“, които се предлагат на цивилни. Поръчай ги, опаковай ги и помоли секретар Кохън да ги изпрати с дипломатическа поща на посланик Силвио в Буенос Айрес.

— Това пък защо?

— Няма да повярваш колко скапана беше авиониката на „Рейнджъра“, който използвах там. Така връщам услугата, задето ми дадоха хеликоптера. Поне ще мога, ако се наложи, да го използвам отново.

За момент всички останаха смълчани, накрая Милър подхвърли:

— Чарли, тази поръчка ще струва цяло състояние.

— Нали разполагаме с цяло състояние в „Лихтенщайнише Ландесбанк“? Струва ми се, че тези пари са за това.

Милър вдигна доволно палци.

— Ще ви държа в течение — обеща Кастило и се отправи към вратата.

Обърна се.

— Дик, можеш ли да дойдеш с мен? Сто процента съм сигурен, че съм забравил нещо.

ТРИ

Стая 404 хотел „Мейфлауър“

„Кънектикът авеню“ 1127,

СЗ Вашингтон, окръг Колумбия

16:30, 4 Август 2005

Майор X. Ричард Милър — младши се бе изтегнал на шезлонга в огромната спалня, подпрял оперирания си крак на един стол, отпуснал здравия на пода. Подпираше бутилка „Хайнекен“ на гърдите си.

Майор К. Г. Кастило бе застанал до леглото и трупаше дрехи в един куфар.

— Ако се връщах тук, спокойно можех да взема един сак. Ако обаче взема сак, какво ще правя в Аржентина, където е средата на зимата?

— А като вземеш куфар, ще го пратят по грешка някъде в Аляска — отвърна Милър и вдигна бутилката, за да отпие глътка. — Нали си чувал за законите на Мърфи?

Кастило затвори капака на куфара и седна на пода.

— Я ми кажи — Кастило посочи крака на Дик. — Какво казват в „Уолтър Рийд“?

— Убедиха ме, че шансовете ми да премина армейската проверка за физическа годност са равни на нула. Освен това ме „посъветваха“ да се пенсионирам по инвалидност. Едно прецакано коляно очевидно е повече от достатъчно, за да ми плащат минимална пенсия до края на живота.

— По дяволите — въздъхна Чарли.

— Това страшно ме скапа, защото ми се струва, че ще трябва да подновя документите за граждански полети…

— Да ги подновиш ли?

— Да. Наложили са им запор, след като не съм се явил на годишния преглед за физическа годност. Тогава прецених, че няма начин да мина с гипса. Затова разрешителното ми е невалидно. Не са го анулирали, просто е обявено за невалидно, докато не се явя на преглед. Вече проверих. Трябва ми някой приятелски настроен лекар. Ще погледне белезите, а аз ще му покажа, че мога да си свивам крака. Той ще напише каквото трябва за пред инструктора на проверочния полет. С други думи, по нищо няма да проличи, че съм негоден или опасен в пилотската кабина. Проверяващият ще разбере, че мога да натискам педалите, и ще ми подновят разрешителното за реактивни и витлови самолети. Това ще рече, че мога да летя почти навсякъде, с изключение на армията.

— А ти можеш ли „да натискаш педалите“? — попита Кастило.

— Май да. Направо не ми се мисли, че след всички тъпи упражнения, дето ги правих, гадното коляно ще ми извърти някой номер. Затова си мисля да отскоча до Тампа и да си намеря сравнително честна работа като делови човек.

— Като пилотираш прецакан отвсякъде руски хеликоптер на някоя скапана мисия на майната си ли?

— Плащат добре.

— Защо не останеш тук?

— И да работя за теб ли?

— Нещо притеснява ли те?

— И да ме сочат като некомпетентен връзкар?

— Приеми го от добрата страна — предложи Кастило. — Звеното за организационен анализ предлага работа на човек, който отговаря на всички необходими критерии. Ти си невеж, инвалид, озлобен и така или иначе безработен.

— Забрави да кажеш чернокож. Много е важно.

— Да, чернокож. Ще поговоря с Макгуайър. Може да уреди Тайните служби да те вземат на работа.

— Май няма да успея да мина и техния преглед за физическа годност.

— Все нещо ще измислим. Не ми е приятно да ти го казвам, Дик, но наистина се нуждая от теб.

— Ако бях убеден, че наистина е така, Чарли…

— Някога да съм те лъгал?

— Нали не очакваш отговор на този въпрос?

— В такъв случай ми е необходим човек — по-точно ти който да ми пази гърба от противния натрапник, дето ми го натресе Монтвейл. Това е самата истина.

— Не можеш ли просто да кажеш: „Много благодаря, но нямам нужда от човек, който да се занимава с връзките с обществеността?“

— Очакваш да кажа подобно нещо на посланик Монтвейл, директор на Националното разузнаване? Той не е свикнал да му се отказва, а и се опитва да ни бъде от помощ.

— Какво е намислил?

— Цялата тази работа с агента на президента никак не му е по вкуса. След като не успя да ни превземе — а съм напълно убеден, че точно това се опитва да направи — ще се опита да ме изхвърли от бизнеса.

— И какво от това? Какво ще направят? Ще те върнат в армията ли? Боже, защо и пред мен нямаше такива възможности?

Кастило не коментира тези думи. Вместо това попита:

— Кога ще стане?

— Ще ми дадат трийсет дни, след като ме върнат на ограничена служба, което ще рече през следващата седмица или десетина дни. Тогава трябва да се съглася на „частично годен“ и бързичко ще се озова в някой офис за донаборници или ще се пенсионирам по болест.

— Значи имаме достатъчно време — успокои се Кастило. — Забрави онези простотии да работиш като наемник, моля те.

Милър кимна.

— Благодаря ти, Чарли — въздъхна той.

— Господи, тази бира така ме изкушава — призна той.

— Тогава се поддай на изкушението — подкани го Милър.

— Това и смятам да направя. Ще си взема една. Ти искаш ли?

Без да дочака отговор, той влезе в хола и се отправи към барчето. Тъкмо вадеше бирите, когато чу телефона да звъни и се върна в стаята. Милър му подаде слушалката.

— Твоят ангел хранител те спасява от изкушението — пошегува се той.

Кастило се протегна към слушалката.

— Кастило слуша.

— Обажда се Мат Хол, Чарли.

— Слушам, господине.

— Две промени в плана — започна Хол.

„За какъв план става въпрос?“

— Слушам, господине.

— Ще мина да те взема в седем и половина, не в осем.

— Моля?

— Казах, че ще мина да те взема в седем и половина, не в осем.

— Къде ще ходим, господине?

— Нали ти казах. В Белия дом.

„Разбира се, че не си ми казал. Каза, че ти ще ходиш в Белия дом. В седем и половина трябваше да се кача на самолета за Филаделфия“.

— Вероятно не съм разбрал съобщението ви, господине.

— Очевидно — отсече Хол. В гласа му прозвуча раздразнение. — Второто е, че президентът настоява да си облечен в униформа.

— Моля?

— Преди десет минути президентът каза, цитирам: „Кажи, ако обичаш, на Чарли да си облече униформата“, край на цитата.

— За какво става въпрос? — попита напълно обърканият Чарли.

— Главнокомандващият не сподели с мен причините за тези свои думи — отвърна Хол. — В седем и трийсет ще те чакам на входа на Седемнайсета. Копчетата и обувките да са лъснати. Бързам, Чарли.

Той затвори.

— Мама му стара! — възкликна Чарли.

— Виждам, че новините са добри.

Кастило не отговори. Приближи се до гардеробната. Милър го чу да мърмори:

— Благодаря ти, „Уест Пойнт“.

Излезе от гардеробната, понесъл огромен калъф за костюм.

— „Благодаря ти, «Уест Пойнт»“ ли каза? — полюбопитства Милър.

— Точно така — потвърди Кастило. — Първото, което научих там, бе, че когато прецакаш нещата, единственото задоволително извинение е „Нямам никакво извинение, господине“. Второто бе да си гладя и чистя униформата в мига, в който я сваля, защото някой гадняр може да те накара да я облечеш, когато най-малко очакваш, затова трябва да е готова.

— А в нашия случай гаднярът е почитаемият Матю Хол. Защо иска да си облечеш униформата?

— Лошото е, че президентът иска — отвърна Чарли, докато сваляше ципа.

— Ама какво става?

— Мама им стара, нямам никаква представа — отвърна Кастило. — Тъй като бях добър войник, ще се появя на уреченото място, в уречения час, във въпросната униформа.

— Къде е уреченото място и кой е уреченият час?

— Седем и половина на входа на Седемнайсета, откъдето Хол ще ме замъкне в Белия дом по неизвестни причини.

Кастило започна да се съблича. Костюмът, ризата и вратовръзката бяха оставени на леглото, за да може да ги облече веднага щом успееше да се измъкне от простотията, заради която го викаха в Белия дом.

Фоайето на хотел „Мейфлауър“ обхваща целия партер от входа на „Кънектикът Авеню“ до входа на Седма. Асансьорите са близо до „Кънектикът Авеню“ и са сравнително далече от асансьорите до входа на Седемнайсета.

Въпреки това, майор К. Г. Кастило, облечен в парадна униформа, я видя в мига, в който слезе от асансьора. Беше в бледорозова лятна рокля и широкопола шапка. Реши, че или чака някого, с когото има среща, или скоро ще дойдат да я вземат.

Тя не видя Кастило, докато той не се показа на стълбите към фоайето пред входа на Седемнайсета. Погледът ѝ остана напълно безизразен.

Когато се приближи, Чарли я поздрави.

— Добър вечер, госпожо Уилсън.

Тя отвърна тихо, но доста разпалено:

— Стори ми се, че си ти, копеле гадно.

— И аз се радвам да се видим отново — отвърна той, докосна с ръка шапката си и мина през въртящата се врата, за да излезе на Седемнайсета, а след това се отправи към паркиралия до тротоара „GMC Юкон XL“ на Тайните служби.

Не се обърна назад, ала когато автомобилът потегли, извърна очи към фоайето.

Госпожа Патриша Дейвис Уилсън все още стоеше, където я бе оставил, впила поглед в отдалечаващия се „Юкон“.

Спомни си, че Милър бе казал, че зловредното ѝ лъчение превърнало мартинито му в лед.

ЧЕТИРИ

Белият дом

„Пенсилвания авеню“ 1600

Сз Вашингтон, окръг Колумбия

19:50, 4 Август 2005

Кастило позна подполковника пехотинец, застанал до вратата във великолепна униформа с отличителните знаци на адютант на главнокомандващия. Последно се бяха видели на „Еър Форс Едно“ във военновъздушната база „Кислър“ в Мисисипи. Дори помнеше името му: Макелрой.

— Добър вечер, господин секретар, госпожо — поздрави подполковникът секретаря и госпожа Матю Хол. — Президентът ви моли да отидете в президентския апартамент.

След това погледна Кастило и на Чарли му се стори, че в очите на Макелрой проблясва някакъв спомен.

— Вие сигурно сте майор Кастило? — попита подполковникът.

— Да, господине — отвърна Кастило, усмихна се и посочи табелката на гърдите си, на която пишеше КАСТИЛО.

— Президентът ви очаква в президентския апартамент, майоре — уточни подполковник Макелрой. Бе повече от очевидно, че не му бе станало приятно, когато Чарли посочи табелката с името си.

„Ама тогава майната ти, подполковник. Можеше и сам да погледнеш“.

— Слушам, господине — отвърна Чарли.

— Асансьорът е отсреща, господин секретар — посочи подполковник Макелрой.

— Благодаря — кимна Хол.

Първата дама бе в хола на президентския апартамент, ала президента го нямаше. Кастило не се изненада, когато видя останалите присъстващи — държавния секретар Натали Кохън; посланик Чарлс У. Монтвейл, директор на Националното разузнаване, и Фредерик К. Байдърмън, секретар на отбраната, ала четвъртият го стресна. Тук бе и генерал Алън Нейлър. В един от ъглите бе застанал фотограф, стиснал дигитален фотоапарат „Никон“.

„Много интересно, какво толкова са решили да увековечат?“

Монтвейл, Байдърмън и Хол бяха в официални костюми. Нейлър бе в парадна униформа.

— Ще дойде след минутка — уточни първата дама, след това добави: — Здрасти, Чарли, напоследък все не остава време да се видим.

— Добър вечер, госпожо.

Мъжете му кимнаха, ала нито един не заговори.

Президентът влезе след минута. Тъкмо обличаше официалното си сако.

Присъстващите го поздравиха в един глас:

— Добър вечер, господин президент.

Президентът обиколи стаята, първо целуна жените, след това подаде ръка на мъжете, включително и на Чарли.

— Добре, генерале — започна президентът. — Както обикновено, съм закъснял. Да започваме.

Нейлър извади лист от джоба си.

— „На вниманието на Военното министерство, Вашингтон, окръг Колумбия, извадка от заповед 155 от I август 2004 година. Параграф единайсет. Майор Карлос Г. Кастило, 22 179 155 от Специалните части е повишен в чин подполковник, считано от 31 юли 2005 година. Да се доведе до вниманието на началник-щаба, Джонсън Л. Мейбри, генерал-майор“.

„Направо не е за вярване!“

— Щом подполковникът се приближи, за да можем с генерал Нейлър да му сложим новите нашивки — обясни президентът и даде знак на Чарли да се приближи, — ще кажа няколко думи.

Фотографът се приближи и защрака с фотоапарата. Кастило, без дори да се замисля, застана мирно до президента.

— Как да свалим старите? — попита президентът и подръпна пагоните на Кастило.

— Позволете да ви покажа, господин президент — предложи генерал Нейлър. Подаде нещо на президента и положи ръце на раменете на Кастило.

Кастило сведе поглед, за да разбере какво е подал Нейлър на президента.

„Естествено, парадни пагони с криле. Само че не са нови. Господи, неговите са“.

Кастило усети как очите му се пълнят със сълзи.

— И се плъзват оттук — демонстрира Нейлър.

Фотографът обикаляше около групата и не спираше да щрака с „Никона“, докато президентът нагласяше единия пагон, а Нейлър се бе заел с втория, когато застанаха рамо до рамо, когато президентът, а след него и Нейлър стиснаха ръката на Чарли, и накрая, докато останалите в стаята го поздравяваха. И директорът на Националното разузнаване, и секретарят на отбраната го поздравиха. Първата дама, държавният секретар и госпожа Хол го целунаха по бузата. Накрая фотографът снима всички заедно.

— Сега искам да кажа няколко думи — каза президентът. — На някои от вас им е известно, че съм главнокомандващ. Преди да стане въпрос за повишението на подполковник Кастило, аз наивно вярвах, че щом издам заповед, тя ще бъде изпълнена. Научих, че това не важи, когато става въпрос за повишение на офицери.

— Когато майор Кастило откри и върна откраднатия от терористи „727“ — след като цялата разузнавателна общност го търси безуспешно, след като научихме колко малко е оставало терористите да постигнат целта си и да блъснат самолета в „Либърти Бел“ в центъра на Филаделфия, след като цялата разузнавателна общност отхвърли категорично подобна възможност — аз си казах, че едно най-обикновено повишение не е достатъчна награда за изключителната служба на Кастило в полза на страната.

— Както Мат Хол ми каза, по онова време майор Кастило е бил определен за повишение в чин подполковник заради изключителната му служба.

— Затова попитах генерал Нейлър „Как да го повиша?“ и генерал Нейлър ми каза, че не може да бъде повишен просто така. Може би причината бе, че генерал Нейлър и подполковник Кастило са твърде близки и генералът не е искал отстрани да изглежда така, сякаш към Чарли има по-специално отношение. Затова се обърнах към началник-щаба на армията и му обясних, че познавам един изключителен майор, възпитаник на „Уест Пойнт“, „Зелена барета“, като самия началник-щаб, който не само че е бил посочен за повишение в чин подполковник, а има забележителни заслуги, и ме интересува защо не може да бъде повишен незабавно. Началник-щабът обясни, че не било толкова просто, че като възпитаник на „Уест Пойнт“ и „Зелена барета“, майорът, за когото говоря, е наясно с положението. Което означаваше, че и главнокомандващият трябва да е наясно.

— Затова главнокомандващият се оттегли, звънна единствено на генерал Нейлър и му нареди в момента, в който научи, че скърцащите колела на армейската машина са се задвижили и е дошло времето майор Кастило да бъде повишен, да ме уведоми незабавно. И той наистина ме уведоми онзи ден.

Обърна се към Кастило, стисна дясната му ръка и отпусна лявата на рамото му.

— Затова, подполковник Кастило, ще трябва да се задоволите с позакъсняло повишение, вместо с напразни очаквания. Поздравявам те, Чарли.

— Благодаря ви, господине.

Последва любезен смях, аплодисменти и присъстващите отново стиснаха ръката на подполковника.

— Въпреки че държавният секретар недоволства, че след още една чаша ще предам управлението на страната в ръцете на гостите, нека вдигнем тост за новия чин на подполковник Кастило — предложи президентът.

Сервитьор в бяло сако внесе поднос с чаши шампанско и поднесе на всички.

— Дами и господа — продължи президентът с вдигната чаша. — За подполковник К. Г. Кастило.

Президентът тъкмо поднасяше чашата към устата си, когато служител му даде знак, че го очакват на телефона.

— Двамата с Натали очакваме това обаждане — обясни президентът. — Бихте ли ни извинили, ако обичате.

Двамата с държавния секретар излязоха от стаята.

Генерал Нейлър се приближи до Чарли.

— Благодаря за крилете, господине — усмихна се Чарли.

— Удоволствието беше мое, подполковник — отвърна Нейлър. — Ако старите не са ти нужни повече, Алън е в списъка за майор.

— За мен ще бъде чест да връча на Алън пагоните си, господине.

Посланик Монтвейл се присъедини към тях. Отпусна ръка върху рамото на Кастило почти бащински.

— Успяхме да ви изненадаме, нали, подполковник? Съгласен съм с президента, че повишението позакъсня.

Предупредително звънче зазвуча в главата на Кастило.

„Защо се държи толкова мило? Заради всичко, което каза президентът ли? Заради церемонията може би? Не. Иска нещо. Какво обаче?

Не иска да започна да се оплаквам заради противния тип, дето ми го е пратил. Това трябва да е. Знае, че в момента президентът е в настроение да угоди на всяко мое желание.

Ако не хвана бика за рогата още сега — като по този начин съсипя приятелското настроение — докато се върна, а един господ знае кога ще стане — няма да мога да се отърва от господин Трумън Елсуърт“.

— Много отдавна генерал Нейлър ми каза, че да чакаш повишение е все едно да наблюдаваш ледник — обясни Кастило. — Чакаш, чакаш и не става нищо — след това, най-неочаквано се чува едно шумно „Пльос“.

Монтвейл и Нейлър се разсмяха.

„Какво се казваше в наръчника за тактически действия? Най-добрата защита е доброто оскърбление“.

— Господин посланик — реши се Чарли. — Ще ми позволите ли да отнема няколко минути от времето ви?

Нейлър не успя да скрие изумлението си.

— Разбира се — кимна Монтвейл. — Какво ще кажеш за някое време утре следобед?

— Господине, щом мога, се качвам на самолет за Париж.

— Сега ли?

— Стига да е възможно, господине.

— И на мен ми се искаше да разменим няколко думи насаме — призна замислен Монтвейл. — А сега моментът е съвсем удобен.

— Благодаря ви, господине — отвърна Кастило.

— Особено след като генерал Нейлър е тук — продължи Монтвейл.

— Моля? — учуди се Нейлър.

— Да отидем в заседателната зала, за да поговорим на спокойствие. Притеснявам се обаче, че ако излезем и тримата, ще привлечем внимание. Нали така, генерале? Някой може да реши, че става нещо, за което трябва и останалите да разберат.

— Господин посланик — обади се Нейлър. — Адютантът ми чака с автомобила отвън, за да ме откара до „Андрюс“. Щом има как, се връщам в Тампа.

— Що се отнася до тръгването — обясни Монтвейл, — ролята ни тук тази вечер приключи. Президентът се зае с други важни неща от програмата си. Ако изникне нещо неочаквано, той знае как и къде да ни открие. Не ми се иска да изгубим следващите два часа, като се усмихвам на хора, които не са ми достатъчно приятни.

— Същото си го мислех и аз — призна с усмивка Нейлър.

— Знам — каза Монтвейл. — Армейският клуб. Да поговорим там. Мога ли да се натрапя, като предложа да отидем там?

— Господин посланик, наистина трябва да се връщам в Тампа — настоя Нейлър.

— Генерале, току-що ни отървах от два часа — поне два — от широко усмихнати хора, които трудно издържаме. Не можете ли да ми отделите едни нищо и никакви трийсет минути? Много ми се иска да присъствате на разговора ми с подполковника.

— Добре, разбира се — примири се Нейлър.

— За да изиграем ролите си докрай, предлагам всеки от нас да си тръгне със собствения автомобил — подхвърли Монтвейл на излизане.

— Аз дойдох със секретар Хол — обясни Кастило. — Може ли да пътувам с вас, генерале?

— Ще използваме една от резервните — реши Монтвейл.

— Как така?

Вместо да отговори, Монтвейл се обърна към един от униформените охранители от Тайните служби, застанал на входа.

— Ще ми трябва моята кола, на генерал Нейлър и една от резервните за подполковник Кастило — нареди той.

— Слушам, господине — отвърна охранителят. След това заговори в микрофона на ревера: — Докарайте колата на Голямото око, на Тампа Едно и резервна за дон Жуан. — След тези думи се обърна към Монтвейл: — След минутка ще бъдат тук, господине.

Трийсет секунди по-късно тъмносин „GMC Юкон XV“ спря пред тях.

— Ще ви чакам във фоайето — обърна се Монтвейл към Нейлър. — Нали?

— Добре.

Монтвейл тъкмо се качваше в „Юкона“, когато тъмносин „Шевролет Събърбън“ спря зад него.

Полковник с отличителните знаци на адютант слезе от предната седалка, а зад волана се показа щаб-сержант, който изскочи бързо, за да махне покривалата на номерата.

Кастило козирува по навик на полковника.

— Джак, откарай автомобила в Армейския клуб — нареди Нейлър. — Аз ще пътувам с май… подполковник Кастило.

— Слушам, господине — отвърна полковникът.

Друг тъмносин „Юкон“ спря пред шевролета тъкмо когато щаб-сержантът покриваше номерата с четирите звезди отново. Агент от Тайните служби слезе от „Юкона“ и отвори задната врата.

Нейлър се качи пръв. Кастило го последва. Агентът от Тайните служби затвори вратата, настани се на предната седалка и се обърна назад.

— Накъде, господине?

— Към Армейския клуб, ако обичате — отвърна Чарли.

— Слушам, господине — кимна агентът и заговори в микрофона: — Дон Жуан и Тампа Едно са на борда. Тръгваме за Армейския клуб.

„Юконът“ пое към „Пенсилвания Авеню“.

— „Дон Жуан и Тампа Едно са на борда“ — повтори Нейлър.

— Дон Жуан е представата на Джоел Исаксън за хумор — обясни Чарли.

— Чарли, трябва да ти кажа нещо. И е по-добре да го чуеш, преди да пристигнем.

— Слушам, господине.

— Тази вечер ми се искаше — не ме разбирай погрешно, ти сам си извоюва повишението — да не те бях изпращал да работиш за Мат Хол.

— И на мен ми се въртеше нещо подобно в главата.

— Питам се дали го казваш сериозно — каза Нейлър. — Това е доста трудна и объркана работа, Чарли. Кола на Тайните служби, кодово име в Тайните служби. Спомням си за подполковник Оливър Норт10 и започвам да се притеснявам.

Кастило не отговори.

— Щях да съм много по-доволен, ако можеше след повишението да поемеш някой батальон — призна Нейлър.

— Съгласен съм с вас, господине. Не съм искал това назначение. Освен това помолих да бъда освободен от длъжност.

— Тази работа няма да стане, тъкмо затова съм притеснен — продължи Нейлър и най-неочаквано смени темата. — Имаш ли някаква представа защо Монтвейл иска да остана с вас в клуба? — Без да даде възможност на Чарли да отговори, зададе нов въпрос: — А ти защо искаш да говориш с него?

— Нямам представа защо иска и вие да сте при него, но аз искам да се разберем защо ми е изпратил Трумън Елсуърт за Връзки с обществеността, което ще рече, шпионин…

— Трумън Елсуърт е бивш заместник държавен секретар — прекъсна го Нейлър. — Връзки с обществеността след тази длъжност?

— Да, господине. И аз си мислех същото. Освен това не го искам. Искам да се отърва от него, преди да се е окопал в офиса.

— Не е нужно да ти казвам, че Монтвейл е много влиятелен човек. И опасен.

— Това вече ми е известно.

— В Северна Африка — започна да разказва Нейлър, — когато Айзенхауер изпратил Омар Брадли при Патън като офицер за Връзки с обществеността — по-точно казано, шпионин — Патън надхитрил Айзенхауер като помолил Брадли да бъде назначен като началник-щаб. Така Брадли трябвало да изпълнява заповедите на Патън. По този начин не можел да каже каквото и да е на Айзенхауер, без Патън да разбере, и не успявал да предаде никаква информация, която Патън не искал да бъде предадена.

— Чувал съм тази история — призна Чарли.

— Нали не искаш въпросният Елсуърт да стане твой началник-щаб? — попита Нейлър. — Елсуърт не е Брадли; той работи за Монтвейл и това няма да се промени по никакъв начин. А ти не си Патън, който имал също толкова звезди, колкото и Брадли. Ти си един нищо и никакъв подполковник, а Елсуърт е… бивш заместник държавен секретар.

— Тъкмо това ме притеснява — каза Кастило.

— Работата в нашия случай е, че Патън е работил за Айзенхауер. Ти не работиш за Монтвейл. Но той тъкмо това цели. Ако не успее да се наложи сега, ще използва Елсуърт като твой кукловод.

— И на мен ми се струва, че ще стане така, господине — съгласи се Чарли.

— По дяволите, мразя Вашингтон — възкликна Нейлър.