Ловците

ЕДНО

Централа на „Госингер“

Фулда, Хесе, Германия

11:05, 6 Август 2005

Ото Гьорнер, изпълнителен директор на фирма „Госингер“, посегна към слушалката на личния си телефон, без да откъсва поглед от уводната статия. Беше антиамериканска и успешно сразяваше президента на САЩ както в личен план, така и като политик.

След като прочете първите две изречения, разбра, че не може да пусне статията в нито едно от изданията на „Тагес Цайтунг“. Авторът щеше да реши — и със сигурност да се оплаче пред колегите си — че тъпият главен редактор на „Тагес Цайтунг“ е изхвърлил на боклука една чудесно написана статия за перковците от другата страна на океана.

Когато стигна до четвъртия параграф, Гьорнер разбра — с огромно облекчение — че щеше да свали статията така или иначе, тъй като тя не бе съобразена с нито един от ръководните принципи на вестникарската верига, а не защото обиждаше грубо „Ами“, единствения акционер на „Госингер“.

— Гьорнер — изръмжа в слушалката той.

— Имаш ли някакви връзки с щурмовака, който охранява паркинга? — попита познат глас на английски. — Отказва да ме пусне.

— Говорим за вълка, той в кошарата — подметна Гьорнер.

— Това да ли трябва да означава или не?

— Дай да го чуя, Карлхен — нареди Гьорнер, надигна се бързо от бюрото и се приближи до прозореца с изглед към паркинга.

Карлос Гилермо Кастило, роден под името Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, бе застанал отстрани на бариерата, преграждаща пътя към паркинга, за да подаде мобилен телефон на охраната.

Човекът предпазливо лепна телефона на ухото си, а Кастило вдигна поглед към прозореца, забеляза Гьорнер и му изпрати въздушна целувка. Охраната проследи жеста с огромен интерес.

— В бъдеще — нареди Гьорнер по телефона — можеш да пускаш хер фон унд зу Госингер на паркинга по всяко време, дори на автомобила му да няма идентификационен стикер.

— Jawohl, Herr Gorner — отвърна охранителят.

Върна мобилния и бързо натисна копчето, което вдигаше бариерата.

Кастило се поклони към прозореца, качи се в „Мерцедес S220“, за който Гьорнер предположи, че е взел под наем от летището.

Гьорнер изпитваше смесени чувства по отношение на срещата с Кастило. От една страна, той безкрайно много обичаше момчето — още откакто Кастило се роди — син на сестрата на най-добрия му приятел. Отдавна бе разбрал, че почти няма разлика между бащинските чувства, които изпитва към Карлхен — малкия Карл — и към собствените си деца.

Ако Ерика фон унд зу Госингер се бе омъжила за него или още по времето, когато се разбра, че седемнайсетгодишното момиче е бременно от американски пилот на хеликоптер, с когото се бе виждала едни нищо и никакви четири дни, или по-късно, за да бъдат заедно до смъртта ѝ, настъпила след дванайсет години, той с радост щеше да даде името си на детето ѝ.

Само че Ерика така и не се съгласи да се омъжи за него, въпреки че нямаше нищо против да го допусне да играе ролята на чичо Ото, докато момчето растеше.

През последните три или четири дни Гьорнер бе много загрижен за безопасността на Кастило — по-точно казано, за живота му. Карлхен бе позвънил от Щатите и му бе подхвърлил да следи „Ройтерс“ и агенция АП за новините от Уругвай.

Гьорнер изпълни заръката и единственото интересно, на което попадна — нямаше абсолютно нищо друго — за Уругвай, бе в „Ройтерс“ за ливански собственик на имение Жан-Пол Бертран и още шестима неидентифицирани мъже, застреляни в имението на Бертран.

Гьорнер не се усъмни нито за миг, че въпросният Бертран е всъщност Жан-Пол Лоримър, когото Карлхен издирваше. Подозренията му се потвърдиха вчера, когато агенция „Франс Прес“ разпространи новината, че доктор Жан-Пол Лоримър, шеф на Европейската дирекция за сътрудничество между отделите към ООН, е бил убит по време на отпуската си, която прекарвал в Уругвай.

Никак не се учуди, когато разбра, че Лоримър е мъртъв. Беше в Будапеща с Карлхен, когато Ерик Кочиан им каза, че според него Лоримър е нахранил рибите или в Дунав, или в Сена, че не вярва на приказките за обира. Лоримър е бил убит, защото е знаел прекалено много за скандала „Петрол срещу храни“.

Защо пък в Уругвай? Какво ставаше там?

Запита се как е успял Карлхен да научи толкова бързо какво се е случило с Лоримър.

Мислите му прекъснаха, когато фрау Гертруд Шрьодер надникна в кабинета му и весело обяви:

— Карлхен е тук. Току-що позвъниха от фоайето.

— Предупреди жена ми, заключи ценностите и се моли — отвърна Гьорнер.

— И ти се радваш не по-малко от мен да го видиш — отвърна тя.

— Разбира се — съгласи се с усмивка Гьорнер.

„Това е само наполовина истина. Радвам се, разбира се, да го видя, макар да знам, че никак няма да ми се поправи онова, което има да ми казва, нито пък да му дам онова, което поиска“.

Кастило се появи на вратата четирийсет и пет секунди по-късно.

Прегърна фрау Шрьодер и я целуна по челото.

Тя засия.

— Ако предпочиташ, ще ти казвам „подполковник“.

— Не само че ще ми казваш подполковник, ами ще заставаш мирно и ще се покланяш — отвърна Кастило, приближи се до Гьорнер и го прегърна. Беше готов да го целуне по челото, но Гьорнер побърза да се дръпне. След това попита: — Кажи откъде разбра?

— Значи си oberst, Карлхен? — попита фрау Шрьодер.

— Oberstleutenant, фрау Шрьодер — отвърна Кастило.

Гьорнер се върна зад бюрото и седна.

„Старият беше Oberstleutenant Херман Вилхелм фон унд зу Госингер пред Сталинград. Когато се запознах с него, бях ужасен. А сега внукът му се е издигнал до същия ранг. В американската армия, разбира се. Наистина се е издигнал. Старият щеше да изпадне във възторг“.

— Да знаеш само колко се гордея с теб, Карлхен! — възкликна фрау Шрьодер.

— Благодаря — отвърна Чарли.

Погледна Гьорнер и отново попита:

— Кажи откъде разбра?

— Обадиха се от американското посолство. Някакъв мъж се представи за заместник-консул и заяви, че имал информация, че подполковник Кастило щял да идва, така че, ако наистина дойдеш, да съм те помолел да му позвъниш.

— Остави ли име и телефон?

Гьорнер кимна, посегна към кожен бележник на бюрото и го отгърна. Докато фрау Шрьодер се приближи до бюрото, той откри каквото бе записал и задържа пръст на информацията.

Тя набра номер на един от трите телефона пред Ото.

След малко заговори на английски почти без акцент:

— Свързвам ви с подполковник Кастило, господин Алмсбъри. Бихте ли изчакали за момент, ако обичате?

Подаде слушалката на Кастило.

Той я пое.

— Казвам се Кастило, господин Алмсбъри. Оставили сте съобщение да ви позвъня.

— Името на баща ми беше Хорхе Алехандро Кастило.

— От кого е?

— Името на подателя е засекретено ли?

— Как мога да видя съобщението?

— Ами ако не мога да дойда в Берлин?

— Значи просто няма да го получа:

— Да, убеден съм, че подателят е много важен човек. Въпреки това не мога да дойда в Берлин, а няма да остана тук достатъчно дълго, за да ми изпратите съобщението по куриер.

— Предпочитам да не споделям тази информация с вас, господин Алмсбъри. Предлагам да докладвате на подателя, че не сте успели да ми предадете съобщението, така че, ако то наистина е важно, ще го препратят в офиса ми.

— Да, сигурен съм, че знае как да се свърже с офиса ми.

— Да, сигурен съм, че това е начинът. Много ви благодаря, господин Алмсбъри, довиждане.

Той затвори.

— Копеле смрадливо — изсъска той и поклати глава.

— Да не се надявам да ни кажеш каква беше тази работа, Карл — обади се Гьорнер.

Чарли погледна първо Ото, след това и Гертруд, помълча малко, накрая обясни:

— Преди две години — може да е било и повече — някой каза — дали не го прочетох в някаква книга — „Съобщението е средство“.

— Нищо не разбрах — призна Гьорнер.

— За пръв път разбирам какво означава — обърна се към него Кастило.

— Май си говорим на различни езици, Карл.

— Господин Алмсбъри, който по всяка вероятност е представителят на ЦРУ в Берлин, е получил съобщение за мен, което трябва да ми предаде. По ред причини смятам, че съобщението е от посланик Чарлс Монтвейл. Нали знаете кой е?

Гьорнер кимна.

— Новият ви шеф на разузнаването — обади се госпожа Шрьодер.

— Топло — отвърна Кастило. — Той е новият шеф на Националното разузнаване.

— За него ли работиш? Позволено ли ми е да задам този въпрос? — обади се Гьорнер.

— Можеш. Не, не работя за него. Въпреки че на него много му се ще да ме командори. Президентът го отряза, аз го отрязах, но Монтвейл не разбира, че „не“ означава…

— Карл — прекъсна го Гьорнер, след това замълча.

Чарли му се усмихна.

— Да, знаеш, че умея да чета мисли. Искаше да ме попиташ: „Защо ми разказваш всичко това?“ или „Няма ли да загазиш, като ни разказваш всичко това?“ Близо ли съм до истината?

Гьорнер поклати глава, неспособен да повярва, след това кимна примирено.

— Разказвам ви го, защото ми се струва, че трябва да знаете някои неща, тъй като и двамата сте включени в списъка ми на доверени лица — той вдигна лявата си ръка с леко разперени пръсти — хора, на които имам пълно доверие. Освен това отговорът е не, не съм загазил. Президентът ми разреши да разкажа на когото преценя, каквото преценя.

Гьорнер срещна погледа му за миг и си помисли: „Той говори сериозно. Казва истината. Сега вече разбирам, че има трета причина. Карлхен току-що сложи и чичо Ото, и леля Гертруд в джоба си, за да им извади душите с памук. Той знае какво постига по този начин. Господи, прилича невероятно много на стария!“

— И последната причина е, че имам нужда от помощта ви и искам да разберете защо се нуждая от помощ; защо ще направите онова, за което ви моля.

Гьорнер понечи да заговори, ала се спря — „Господи, трябва да го кажа“ — след това продължи:

— Карл, ние тук публикуваме вестници, създадени от прапрадядо ти. Не мога да гледам безучастно как ни превръщаш в клон на ЦРУ.

— Има много простичък отговор на тази работа, Ото — отвърна Кастило. — Напълно прав си. Това е вестник. Нека не забравяме обаче, че аз притежавам „Госингер“. — Той замълча, за да е сигурен, че думите му са попаднали на място, след това продължи: — Става по-сложно, защото истината е, че съм мислил за Grosspappa. Мислил съм и за „Тагес Цайтунг“. Не ви превръщам в клон на ЦРУ. Първо, аз не работя за ЦРУ. А, доколкото го помня, от всичко, което съм чувал за него, той е бил човек с изключително висок морал. Според мен той би се подразнил — би останал искрено възмутен — от алчните мръсници, замесени в скандала „Петрол срещу храни“. Също като Ерик Кочиан. Ако беше все още жив и сам Господ бог му се явеше с татуировка „ЦРУ“ на челото и го увереше, че се опитва да постави тези алчни убийци, където им е мястото, Grosspappa щеше да помогне. Без да се увлича прекалено, разбира се. И аз смятам да постъпя по същия начин. Карлос Кастило ще помоли „Тагес Цайтунг“ за някои неща и ако Карл фон унд зу Госингер мисли, че дядо му е щял да осигури необходимото на Кастило, „Тагес Цайтунг“ ще трябва да осигури въпросните неща.

— Карлхен, в Библията се казва, че никой не може да е слуга на двама господари — подметна Гьорнер.

— В Библията се казва още, че Йоан бил погълнат от кита и оцелял15 — засече го Кастило. — Не беше ли ти този, който ми казваше да внимавам какво чета? Нали твърдеше, че не бива да се вярва на всичко напечатано?

— Всяко нещо с мярка, Карл — отвърна тихо Гьорнер. — Само че кой определя мярката?

— Аз я определям. Също така не е нужно да ти казвам, че ако прекрача ръба, можеш да ме предупредиш, за да не полетя в пропастта.

Гьорнер го наблюдаваше умислен.

— Колкото повече остарявам, толкова повече вярвам в генетиката — заяви най-сетне той. — Затова ще се примиря, че във вените ти тече много повече от кръвта на Oberst Херман Вилхелм фон унд зу Госингер, отколкото на тексаския каубой, подполковник Кастило.

Чарли не отговори.

— Разкажи ми сега за съобщението на посланик Монтвейл — подкани го Гьорнер.

— Нямам представа какво е съобщението на Монтвейл, но ако беше наистина важно, той щеше да намери начин да стигне до мен.

— Нещо не разбирам — призна фрау Шрьодер.

— Ако отида до Берлин, за да взема съобщението, ще вляза в ролята на симпатично малко кученце, което хуква в мига, в който господарят му свирне. А той иска точно това.

— Ясно — въздъхна тя, замисли се за миг, после се притесни. — Ами ако има нещо важно в това съобщение?

— Ако се е случило нещо важно, Дик Милър да е разбрал досега и да е намерил начин да се свърже с мен. Просто за всеки случай, щом оправим парите, ще позвъня на Дик.

— Ти за това ли дойде? — попита Гьорнер. — Заради парите в „Лихтенщайнише Ландесбанк“?

— Главно.

— И какво друго?

— Искам бележките на всички репортери за „Петрол срещу храни“ — отвърна Кастило. — Няма да ги види никой друг освен мен. Наистина не работя за ЦРУ, Ото. Работя за президента.

Гьорнер не отговори.

— Да не би да преминах границата, Ото? — попита тихо Кастило.

— Не и с това искане — отвърна веднага Гьорнер. — Мисля, че старият щеше да ти даде записките на репортерите. Що се отнася до парите, ще изчакам да чуя какво имаш да ми кажеш за тях.

— Ще ти кажа абсолютно всичко — обеща Чарли. — Открихме, че Лоримър ги беше пръснал в три банки в Уругвай. Стори ни се логично, че ги е откраднал — американците казват — „припипал“ — от сумите за подкупи. Освен това открихме, че не става дума за обикновен депозит, а за нещо като облигации, които можеш да изтеглиш когато поискаш. Взехме банковите документи, а после и парите. Ще бъдат похарчени, за да открием кой уби господин Мастърсън и сержант Маркъм и за други благородни цели, включително да разберем кой е изпратил наемни убийци да ликвидират Лоримър.

— Много бързо си разбрал за убийството — засече го Гьорнер.

— Бях там, Ото. Тъкмо се канех да кажа на Лоримър, че ще го върнем при семейството му, когато някой счупи прозореца с автомат. Убиха Лоримър и раниха човека с мен. Другите лоши убиха един от сержантите ми с гарота.

— Карлхен! — писна фрау Шрьодер.

— Кои са тези хора? — попита Гьорнер.

— Нямам представа. Но ще ги открия. Единственото сигурно е, че не бяха уругвайски бандити. Може да са от Спецназ. Възможно е да са изпратени от Мосад. Като нищо може да са французите. Подхвърлиха, че е напълно възможно да се окажат германските командоси. Които и да бяха, бяха наистина невероятни.

— Предполагам, си наясно, че са били повече от опасни — натякна Гьорнер.

— Мина ми подобна мисъл през главата. Чакайте да ви кажа какво ще правя с парите, за да може фрау Шрьодер да ми обясни защо не е възможно.

Гьорнер усети, че се усмихва против волята си.

Кастило започна:

— Имам — не точно аз, ами „Плодове и зеленчуци Лопес Мексико“ — сметка в „Банко Саламандер Мехикано“ в Оакса.

— Повтори, но този път по-бавно — помоли фрау Шрьодер и посегна към кожения тефтер на Гьорнер. — Най-добре ми продиктувай името по букви. Не знам испански.

— Не може да бъде! — престори се на силно изненадан Кастило. — Аз пък си мислех, че всички знаят испански.

Гьорнер усети, че се усмихва отново, докато наблюдаваше изражението на фрау Шрьодер, преди тя да се сети, че това е шега.

Кастило посегна към чантата с лаптопа, извади лист и ѝ го подаде.

— Всичко е описано — посочи той, — включително и банковите сметки. Фернандо казва, че през тези сметки минавали големи суми.

— Те на животновъдната ферма ли са? — попита Ото.

— Едно време е била животновъдна ферма, сега отглеждат главно грейпфрут — обясни Чарли. — Както и да е, като прехвърлиш десет милиона долара, никой няма да забележи, защото по-голямата част ще отидат за покупката на самолет.

— Моля? — възкликна Гьорнер.

Кастило отново бръкна в чантата и извади фотокопие, на което Гьорнер веднага позна, че са спецификациите на самолет.

— Двайсет и три годишен „Гълфстрийм III“ — обясни Кастило. — Точно такъв самолет му трябва на един преуспяващ мексикански производител на плодове и зеленчуци, който се опитва да си пласира стоката в Европа и Латинска Америка. Бил страшно на сметка, по думите на Фернандо, продавал се само за седем милиона и петстотин хиляди, двигателите са чисто нови, а поддръжката е била на ниво. Освен това има нов кожен салон, направо върхът.

— Защо ти е такъв самолет? — попита фрау Шрьодер.

— Ползвахме самолета на Фернандо — „Лиърджет“ — първо, за да дойдем тук, после до Южна Америка, след това от Буенос Айрес до Щатите. Притесняват ме две неща. Това не е самолет за дълги презокеански полети. Да не говорим, че привлича внимание където и да кацне. Когато посланик Монтвейл бе така любезен и предостави самолетите на ЦРУ на мое разположение, си казах, че трябва да имам самолет, за да съм сигурен, че пилотът няма да докладва час по час на посланика къде се намирам.

— Често ли ще правиш презокеански полети? — попита Гьорнер.

— Искам да мога да пътувам максимално бързо, безопасно и по възможност, без да се набивам на очи.

— Възможно ли е просто така да си купиш самолет? А кой ще го кара?

— Този въпрос е напълно безсмислен, докато фрау Шрьодер не ми каже дали мога да прехвърля десет милиона в сметката в Мексико.

Той погледна фрау Шрьодер с надежда.

— Става с едно обаждане — отвърна тя. — Можеш да разчиташ, че след час парите ще бъдат където трябва.

— Тогава да действаме, за да се обадя след това на Дик Милър — разпореди се Чарли. — Колкото по-бързо заминат парите за „Саламандър“, толкова по-бързо мога — като служител на фирма „Лопес“ — да прехвърля от тях на моя сметка в банка „Ригс“ във Вашингтон. Вече знам как става.

— Имам два въпроса — обади се делово фрау Шрьодер. — Как искаш парите в „Литхенщайнише Ландесбанк“ — в специална сметка или просто да ги депозирам?

— Просто ги депозирай — отвърна Кастило. — Фернандо ще ги мине като обикновени разходни фактури.

— На това ли му се казва „пране на пари“? — попита сухо Гьорнер.

— Те са за благородна цел — отвърна Кастило.

Гьорнер поклати глава. Фрау Шрьодер посегна към телефона.

Три минути по-късно съобщи:

— Десет милиона долара ще бъдат в сметката на „Лопес“ след двайсет минути.

— Много ти благодаря, а сега да си кажем няколко приказки с Дик Милър. Ще включиш ли на високоговорител, ако обичаш?

— Карл, държа да ти кажа — предупреди го Гьорнер, — че в момента е шест сутринта във Вашингтон.

— Докато не му свалят превръзките от крака, Дик ще спи в офиса — обясни Кастило. — Ще го спипаме.

Фрау Шрьодер отново посегна към един от телефоните на Гьорнер и натисна копчето на високоговорителя.

Майор Х. Ричард Милър се обади на второто позвъняване.

— Милър слуша.

— Добри новини, любима, няма да се наложи да продадем кучетата и да се преместим да живеем при майка ти. Парите са в банката.

— Много бързо.

— Не ми казват Спиди Гонзалес без причина — заяви Кастило. — Джейк да е казал нещо за новата играчка?

— Двамата с Фернандо и продавача я докараха снощи. Джейк разправя, че можел да разтърси „Рейгън“, ако прелети достатъчно ниско. Каза, че птичката била супер и пита къде ще я държиш.

— Ще трябва да помисля по този въпрос. Питай Джейк какво предлага. Прехвърли девет милиона от „Саламандър“ на моята сметка в „Ригс“ и плати.

— Да не вземат да ме отсвирят.

— Няма. Получих гаранция лично от фрау Шрьодер. Кажи: „Dankeschon Frau Schroder“.

— Danke schon Frau Schroder — благодари Милър.

— Как си, Дик? — отвърна тя.

— Като изключим, че кракът ми е опакован по-добре, отколкото на мумия, съм супер. Много поздрави на Ото, когато го видиш.

— Как си, Дик? — попита Гьорнер.

— Ти да не би да подслушваше, Ото? Ако е така, да не би подполковникът да те е накарал да стоиш мирно и да козируваш?

— Как позна? — попита Гьорнер.

— Леле, с тоя трудно ще се живее.

— С него открай време се живее трудно.

— Господи — възкликна неочаквано Милър, — преди да съм забравил, Чарли, помниш ли, че вчера беше тук целия ден?

— Защо? — учуди се Кастило.

— Защото вчера, господин подполковник, полковник Торине проведе с вас проверочен изпит на „С–20“ и вие издържахте успешно. Ще бъде отбелязано в досието ви още тази сутрин.

— Супер — зарадва се Кастило.

— Има ли друго, Чарли?

— Да имаш представа защо посланикът ми е пратил съобщение? До Берлин.

— Не, но мога да ти кажа, че не остана очарован, че претърсваме куфарчетата на хората в покрайнините на Филаделфия. Не може да разбере защо не си споделил това с него.

— Защото, доколкото ми е известно, за момента не разполагаме с факти. Не му ли каза?

— Казах му. Той не остана особено впечатлен. Какво съобщение ти е пратил?

— Не знам. Нямам намерение да ходя в Берлин, за да го прочета.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Париж се оказа пълна загуба на време. Апартаментът на Лоримър е бил преровен и от Второ бюро, и от хората на ООН, преди приятелят ми да влезе. Огледах и аз за всеки случай. Нямаше абсолютно нищо полезно. И тук почти приключих. Остава ми само да се видя с Ерик Кочиан в Будапеща. Това също няма да ми отнеме много време.

Замълча, когато забеляза, че Гьорнер вдига ръка.

— Чакай малко, Дик — помоли Чарли и се обърна към Ото.

— Срещата с Ерик Кочиан в този момент няма да ти помогне е нищо — предупреди го Гьорнер.

— Защо? — учуди се Кастило.

— В болница „Телки“ е със счупен глезен.

— Какво е станало?

— Паднал по стълбите на апартамента.

— Откъде знаеш, че си е счупил глезена?

— Той ми се обади и ми съобщи.

— Обадил ти се и ти е съобщил — повтори Кастило тихо, след това надигна глас, за да се чува ясно, и попита: — Дик, къде е Торине?

— У вас. Заедно с Фернандо.

— Свържи се с него по другия телефон и го засили да докара „Гълфстрийма“ в Будапеща. Веднага.

— Има една много основателна причина да не мога да го засиля. „Гълфстрийма“ още не е твой.

— Просто се обади на Джейк и го попитай дали самолетът може да мине Атлантическия. Ще чакам.

Кастило усети погледа на Гьорнер.

— Мислиш, че нещо се е случило с Ерик ли? — попита Гьорнер.

— Струва ми се крайно необичайно Ерик да ти звъни, за да ти съобщи, че е паднал. По-вероятно е да ти е звъннал да не би случайно да научиш какво наистина му се е случило и защо е в болница.

Гьорнер изви вежди, но не отговори.

По микрофона прозвуча гласът на Милър:

— Свързвам ви с полковник Торине, подполковник Кастило — обяви саркастично Милър.

— Какво става, Чарли? — прозвуча гласът на Торине.

— Ако Дик даде на продавача на „Гълфстрийма“ чек в мига, в който банка „Ригс“ отвори, можеш ли да дойдеш в Будапеща?

— И да се оправяме с документите по-късно ли?

— Да.

— Ако приеме чека, ще ми отнеме поне час и половина да се вдигна от Балтимор. Не мога да мина цялото разстояние на един етап. Ще се наложи да презаредя някъде, например в „Рейн на Майн“…

— Вече се казва международно летище „Франкфурт“. Още ли не знаеш? Вече не е „Рейн на Майн“.

— Подобни промени не те ли карат да се чувстваш остарял? — отвърна Торине. — Смятай девет часа полет и час за презареждане. Значи общо дванайсет часа, след като Дик връчи чека, стига онзи да се съгласи. Ако не иска, какво ще правим?

— Давате му чека, без да му съобщавате, че ще направите един последен изпитателен полет.

— Има още един проблем. Налага се да взема Фернандо на дясната седалка. Няма да му стане никак приятно.

— Не ти трябва човек отдясно.

Торине се поколеба, преди да отговори.

— Не си спомням някъде да са заничали дали самолетът, който каца, има втори пилот. Защо не искаш Фернандо?

— Искам Фернандо да се прибере в Тексас и да си гледа семейството.

— Добре, Чарли, както кажеш.

По високоговорителя прозвуча гласът на Фернандо.

— Ще откарам противния ти самолет до Будапеща и тогава ще се прибера, гринго.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Много ти благодаря — усмихна се Чарли. — И на двамата. Ще ви запазя стаи в „Гелерт“.

— Ще се видим в малките часове утре призори — отвърна Торине и затвори.

— Нещо друго, Чарли, за да съм сигурен, че ще закусвам на спокойствие? — попита Милър.

— Какво стана с авиониката за „Рейнджъра“!

— Пътува за Буенос Айрес.

— Добре. Супер. Ще се чуем, Дик.

— Да кажа ли на посланика къде заминаваш?

— Кажи му. Той така и така ще разбере.

— Как така?

— Ще използвам неговото въздушно такси до Будапеща — обясни Кастило. — Няма как да не разбере.

— Нещо не ми е съвсем ясно, но какво да се прави. Сигурно нямам нужното ниво за достъп до секретна информация. Пази си гърба, приятелю.

Кастило затвори и се върна при чантата с лаптопа, извади визитка и набра някакъв номер.

— Сега пък какво? — попита Ото Гьорнер.

— Обаждам се на въздушно такси да ме закара до Будапеща.

— Ще успееш ли да го уредиш? „Тагес Цайтунг“ ли ще плаща?

— Ще успея да уредя. Самолетите са собственост на ЦРУ и посланик Монтвейл ми каза, че мога да ги ползвам с предимство. И няма „Тагес Цайтунг“ да плаща, а доброто старо разузнаване.

— Тогава съобщи, че искаш две места — нареди Ото.

Кастило го погледна любопитно.

— Струва ми се, че имаш право. Ерик ми пробута прекалено много подробности — обясни Гьорнер. — Каза, че се спънал в кучето, докато слизал по стълбите. Ако наистина се беше спънал в проклетото куче, нямаше да ми каже. Всъщност, ако наистина беше паднал, изобщо нямаше да спомене. Сега вече държа да разбера какво става.

— Обажда се подполковник Кастило — представи се Чарли. — Намирам се във Фулда, Германия, и заедно с още един пътник искаме да се придвижим колкото е възможно по-бързо до Будапеща. Кой е най-добрият начин?

Трийсет секунди по-късно той затвори.

— Таксито ще ни чака в Лайпциг след деветдесет минути — обяви той.

ДВЕ

Кабинет на посланика

Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776

Монтевидео, Република Уругвай

10:05, 6 Август 2005

— Хук става нещо, Робърт — обърна се посланик Макгрори към Робърт Хауъл. — Работата е толкова гнила, че двамата с теб трябва да я разнищим докрай.

— Не ви разбирам, господин посланик.

— Човек на твоята длъжност, Робърт, би трябвало да прояви повече любопитство към господин Юнг. Изведнъж го викат в Щатите, след това той се връща, за да оправя цялата работа с Лоримър.

— Признавам, че мислих по този въпрос — отвърна Хауъл.

— Може, разбира се, да е случайност. Само че е много малко вероятно.

— А вие какво мислите, господин посланик?

— Нищо конкретно. Двамата с теб ще разберем — отвърна Макгрори.

— Какво искате да направя, господине?

— Докато е тук, го дръж под око. Искам да знаеш къде ходи, с кого разговаря и така нататък. Подозирам, че има някаква връзка със събитията в имението, и искам да разбера какво точно е направил.

— Има ли причина да мислите, че той има… „някаква връзка“… със събитията в имението?

— Чисто и просто интуиция — отвърна Макгрори. — След като си бил в тази игра достатъчно дълго, като мен, развиваш усет и интуиция.

— Абсолютно прав сте, господин посланик.

— Затова искам да следиш всяка негова стъпка.

Хауъл кимна. „Май току-що се превърнах в лисицата, на която е поверен кокошарникът“.

— Юнг ще бъде тук след пет минути — съобщи Макгрори. — Искам да присъстваш на разговора ми с него.

— Разбира се, господине.

— Господин Юнг току-що пристигна, господин посланик — докладва сеньора Сузана Обрегон от вратата.

— Щом се качи, накарайте го да чака пет минути и тогава го поканете в кабинета ми — отвърна Макгрори, след това добави: — И не му предлагайте кафе.

Погледна колебливо Хауъл.

— Като го накарам да потропва нервно с крак, Робърт, специален агент Юнг ще разбере, че дори да е в екипа на държавния секретар, аз съм представителят на американското правителство тук.

— Разбирам, господине.

Петнайсет минути по-късно, тъй като Юнг все още не се бе появил, Макгрори бе готов да посегне към телефона, за да разбере къде, по дяволите, се е дянал. В този момент сеньора Обрегон влезе в кабинета, затвори вратата след себе си и попита:

— Господин Юнг току-що влезе. Какво да го правя?

— Помолете го да изчака, ако обичате — отвърна посланик Макгрори и вдигна ръка с разперени пръсти, за да ѝ напомни колко минути трябва да чака Юнг.

След това натисна копчето на хронометъра си и зачака.

— Посланикът ще ви приеме, господин Юнг — заговори секретарката на Макгрори.

Юнг се надигна от канапето, остави „Буенос Айрес Хералд“ на масичката за кафе и пристъпи към вратата на Макгрори.

— Добро утро, господин посланик.

— Добре дошъл отново в Уругвай, Юнг. — Посланикът му махна да влезе, а след това посочи един от столовете срещу бюрото. — Нали познаваш господин Хауъл?

— Да, господине. Радвам се да ви видя, господин Хауъл.

— Искате ли кафе? — предложи посланикът.

— Да, благодаря, господине.

Макгрори натисна копче на интеркома и поръча кафе.

— Дълъг ли беше полетът? — попита Макгрори, докато чакаха.

— Не ми се стори толкова дълъг, колкото пътуването от „Езейза“ до „Хорхе Нюбъри“. Магистралата беше блокирана от piqueretos. Таксито се влачи цели два часа до центъра, минаваше по пет метра, спираше и после пак.

Това никак не интересуваше Макгрори.

— Нали знаеш как е с огражденията — продължи той. — Слагат ги и по магистрали, и по мостове, затварят ги, за да намират някаква работа на полицията.

— Точно така, господине.

Сеньора Обрегон внесе кафето. Макгрори я изчака да излезе от кабинета и едва тогава продължи:

— Доколкото разбрах, Юнг, докато си бил тук предишния път, не си вършил същата работа като останалите, та двамата с господин Хауъл се питахме с какво се занимаваше.

Юнг не отговори.

— С какво точно се занимаваше? — попита директно Макгрори.

— Освен че търсех информация от най-различно естество за Държавния департамент и предпочитах да докладвам направо там, вместо да ползвам каналите на посолството, разследвах прането на пари също като останалите агенти на ФБР тук.

— Защо според теб е било необходимо? Защо не съм бил уведомен?

— Нямам никаква представа, господине. Аз съм само една пионка. Върша онова, което ми бъде наредено.

— И кой ти нареди?

— Госпожа Куиглет — отвърна направо Юнг.

— Говориш за заместник държавния секретар по въпросите на Латинска Америка, така ли? За същата Куиглет ли става дума?

Юнг кимна.

— Много мила дама.

— Значи госпожа Куиглет ти нареди да не ми съобщаваш за специалната си задача, така ли?

— Каква специална задача, господине?

— Да ме държиш в неведение за истинската си задача.

— Да, господине. Само че не ми бе наредено да крия от вас. Беше ми казано да не разкривам пред никого с какво точно се занимавам.

— Нали разбираш, че това е крайно необичайно?

— Не, господине. Не съм се замислял. Изпълнявал съм и други задачи, при които никой не е бил уведомен с какво се занимавам.

— Какви например?

— Господине, не ми е разрешено да обсъждам този въпрос.

— А можеш ли да обсъждаш как стана така, че те отзоваха толкова бързо?

— Не, господине — отвърна Юнг.

— Заместник държавният секретар Куиглет ми изпрати съобщение, че се връщаш, за да придружиш тленните останки на господин Лоримър и да се погрижиш за имота му и всичко останало. Това известно ли ти е?

— Да, господине.

— Следователно си запознат с обстоятелствата около смъртта на господин Лоримър.

Юнг погледна посланика. „Оттук нататък се налага да започна да лъжа и мажа. Дяволите да го вземат Кастило, задето ме въвлече в тази каша!“

— Знам, че е бил убит, господине, че е зет на господин Мастърсън, и това е почти всичко.

— Много ми е интересно защо от Държавния департамент изпращат човек, който да свърши нещо, което ние сме в състояние да свършим сами? — попита Макгрори, макар да не очакваше отговор.

Въпреки това Юнг отговори:

— Останах с впечатление, господине, че държавният секретар така се е разпоредила.

— Да не би лично да си говорил с държавния секретар?

— Не, господине, но доколкото разбрах, това е лична услуга — може би професионална услуга — по всяка вероятност и двете — която тя прави за бащата на господин Лоримър, който е пенсиониран посланик.

— Защо изпраща теб, Юнг?

— Предполагам, защото вече съм бил тук. Познавам Уругвай, познавам банките и хората в посолството.

Макгрори се направи на замислен, след това кимна.

— По този начин попадаш в доста деликатна ситуация, Юнг — заяви той.

— Каква ситуация, господине?

— Да, доста деликатна, Юнг — повтори посланикът. — Може ли да си кажем няколко думи неофициално?

— Да, господине, разбира се.

— Не че разговорът ни е официален. Просто така се казва.

— Слушам ви, господине.

— Имай предвид, че не съм сигурен, но все пак участвам в играта на дипломация от много години и съм придобил изключително точен поглед за нещата…

— Сигурен съм, че е така, господине.

— Едно от нещата, които научих, е, че хората те карат да си мислиш, че имат влияние във висшия ешелон — като например в Държавния департамент — а всъщност нямат никакво влияние.

— Сигурно е точно така, господине — съгласи се отново Юнг.

— И ин-ян — натърти Макгрори.

— Моля?

— Ин-ян — повтори Макгрори, а след като по изражението на Юнг му стана ясно, че не разбира, продължи: — Мислех си, че като азиатец ще ме разбереш. Това е на корейски, струва ми се.

— Аз съм от китайски произход, господин посланик — уточни агентът. — Семейството ми се е преселило в тази страна — в Щатите — през 1840-те. Не говоря корейски.

— Това означава, че всичко се балансира — обясни Макгрори. — Също като онзи закон във физиката, който казва, че на всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.

— Така ли, господине?

— В нашия случай, Юнг, означава, че някой, който се опитва да се прикрие и се прави, че няма влияние, че е просто една „пионка“, както ти се изрази, в действителност има значителна власт.

„Ама какви са тези простотии, дето ги реди Макгрори? Да не би да се опитва да ми каже, че имам власт?“

— Не съм сигурен, че разбрах какво се опитвате да ми кажете, господин посланик.

— Ясно — отвърна Макгрори.

Макгрори остави малко време на Юнг да осмисли думите му, след това продължи:

— Както вече казах, и двамата сме в доста деликатно положение по отношение на господин Лоримър.

— Защо, господине?

— Също като секретаря, аз се притеснявам за посланик Лоримър. Не се познаваме, но доколкото разбрах, е чудесен човек и има огромен принос за дипломатическата служба.

— И аз така разбрах, господине.

— Посланик Силвио в Буенос Айрес ми довери, че посланик Лоримър има здравословни проблеми… със сърцето.

— И аз така разбрах — отвърна Юнг.

— Нека да ти кажа, Юнг, какво се е случило там. Напълно неофициално, разбира се.

— Слушам ви, господине.

— Може да ти прозвучи напълно невероятно, но заместник външният министър Алварес дойде в кабинета ми. Беше довел и сеньор Ордьонес, главен инспектор на Вътрешен отдел в уругвайската Национална полиция. Посещението им беше неофициално. Бил наблизо и решил да се отбие на кафе.

— Много интересно, господине.

— Според него в имението „Шангри-Ла“ е имало престрелка между неизвестни лица и Специалните части на американската армия и намекна, че на мен този факт ми е известен.

Юнг погледна Хауъл, но не отговори.

Макгрори продължи:

— Подобно обвинение е пълен абсурд, разбира се. Не е нужно да ви казвам, че подобно нещо не би се случило, без да съм уведомен и без да съм дал картбланш. Като посланик, аз съм представител на американската държава в тази страна. А господин Хауъл — сигурен съм, че знаеш, че е представител на ЦРУ — ме увери, че няма никакви сведения за тайна операция, проведена от разузнавателната общност. Ако знаеше, той щеше да ми съобщи.

— Чувал съм слухове, че господин Хауъл е от ЦРУ, господине…

— Това, разбира се, е секретна информация — побърза да заяви Макгрори. — Не съм ти казал подобно нещо.

— Наистина не сте, господине. Разбирам, господине. А откъде според вас е получил Алварес подобни сведения? Питам за операцията на Специалните части?

Посланикът не отговори направо.

Вместо това попита:

— Въпросът е защо ми отправи това абсурдно обвинение? Това е въпрос, който не спрях да си задавам. Тъкмо заради него не позвъних в Държавния департамент, за да докладвам за инцидента. Вместо това го изхвърлих от кабинета си.

— А той подкрепи ли обвинението с доказателства? — попита Юнг.

— Показа ми една… джаджа… една такава лъскава… част от патрон… куршум… дето излиза от оръжието, след като то гръмне.

— Гилза ли, господине?

— Именно. Били я открили в имението. Освен това звънял в уругвайското посолство във Вашингтон и оттам се обадили в Пентагона и от Пентагона много любезно им обяснили, че това бил специален куршум, каквито използвали единствено по състезания в армията и Специалните части.

— За Националните състезания ли става въпрос, господине? Имало ли е печат NM на гилзата?

„Ако е имало, значи е от оръжието на онова подобие на пехотинец, хлапето“.

Макгрори насочи показалец към Юнг и кимна.

— Това е — потвърди той.

— Това не е никакво доказателство, че са замесени Специалните части — заяви Юнг.

— Не, разбира се. Защото не са замесени. Ако е имало Специални части, ние двамата, господин Хауъл щяхме да знаем. Няма друг начин.

— Разбира се, господине.

— Много се изкушавах да отида в Държавния департамент и да докладвам за инцидента. Никой няма право да нарича американския посланик лъжец в собствения му кабинет. Както вече казах, Юнг, участвам отдавна в тази игра. Научил съм се да се замислям защо някой казва или върши нещо. Разбрах, че ако се обърна към Държавния департамент, те ще пуснат официално оплакване, дори могат да ме отзоват за консултации. С други думи, искаха нещата да се размиришат. След това си зададох въпроса какво ще постигнат по този начин. Отговорът е много прост. Опитват се да отклонят вниманието ни.

— От какво, господине?

— От онова, което наистина се е случило в имението.

— А какво се е случило?

— Помисли, Юнг — отвърна Макгрори. — Бертран — Лоримър — е имал почти шестнайсет милиона долара в тукашни банки. Ти знаеше ли?

Юнг не отговори директно.

— Шестнайсет милиона долара ли?

Макгрори кимна.

— Това са много пари.

— Наистина са много — съгласи се посланикът. — А ООН — служителите им може и да са значително по-добре платени от нас — не плащат чак толкова много — дори да е живял изцяло с парите, които им предоставят за представителни разходи, което е обичайна практика — няма начин да е спестил цели шестнайсет милиона за черни дни. Затова се запитах откъде се е сдобил с толкова пари.

Погледна в очакване Юнг, който му се стори замислен, след това сви рамене.

— Ти си се занимавал с пране на пари — продължи нетърпеливо Макгрори. — Откъде идват повечето мръсни пари?

— Обикновено от измами и наркотици — отвърна Юнг.

— Точно така — възкликна доволно Макгрори. — Лоримър е бил наркодилър.

— Наистина ли, господине?

— Помисли. Всичко се връзва. Той има втора самоличност на търговец на антики и за него не е проблем да прекарва наркотици. Кой ще тръгне да проверява какво има в някаква стара ваза — говорим за много стара и много ценна ваза. В една ваза може да се натъпче много хероин. А Лоримър откъде е извадил новата самоличност и разрешителното да живее в Уругвай? Опитват се да се измъкнат и да прикрият изненадата си, че той е продавал наркотици под носа им. Сигурно е подкупил десетки чиновници. И това ще излезе наяве.

— Много интересна теория, господин посланик — кимна Юнг.

— Реших, че ще ти допадне, Юнг. В имението е трябвало да стане сделка, крупна сделка — все пак говорим за шестнайсет милиона долара — и нещо се е объркало. Ти знаеш много по-добре от мен, че убийствата са начин на живот в тези среди. Наркодилърите ги убиват всеки ден.

— Точно така е, господине.

„Той наистина ли вярва на тези простотии?“

— Няма да им позволя да им се размине. Няма да ги оставя да си мислят, че са ни подвели в погрешна посока. Няма да подам никакво официално оплакване в Държавния департамент.

— Разбирам, господине.

— Ще изчакам, ще ги оставя да се чудят какво да правят и те сами ще разберат, че нямам намерение да им играя по свирката. — Замълча за миг, преди да продължи: — Въпреки това си мисля, че подходящите хора в Държавния департамент трябва да научат за станалото. Точно това имах предвид, когато ти казах, че и двамата с теб — дори държавният секретар — сме в много деликатно положение. Ако не беше заради посланик Лоримър, щях да надигна глас, но единствено заради състоянието на посланика…

— Разбирам, господине.

— Никой от нас не иска да петни паметта на сина му или пък да му докара инфаркт.

— Разбира се, че не, господине.

— От друга страна, ми се струва, че секретарят трябва да разбере, нали така? Дори информацията да му бъде предадена от една „пионка“.

— Сега вече ви разбрах, господине.

— Сигурен съм, че си ме разбрал — отвърна Макгрори.

Изправи се, пресегна се през бюрото и подаде ръка на Юнг.

След това отново седна.

— Сега, да се заемем с въпроса, заради който си тук. Има ли нещо, което мога да направя, нещо, което да възложа на хората от персонала си, за да улесня връщането на тленните останки на господин Лоримър в Щатите?

— Все ще изникне нещо, господине.

— Тогава ще съобщя на всички да ти оказват съдействие, а ако прецениш, че някой трябва да бъде поставен на мястото му, само ми звънни.

— Много ви благодаря, господине.

— Ще помоля господин Хауъл и господин Монахан да съдействат господин Артигас да бъде прикрепен към вас и да изпълнява всичките ви нареждания.

— Господин Артигас ли?

— Той ще ви разкаже всички подробности около случилото се в имението „Шангри-Ла“ — обясни Макгрори. — Ходил е на мястото. Главен инспектор Хосе Ордьонес от Вътрешен отдел на уругвайската Национална полиция го е откарал с хеликоптер веднага след убийствата.

Юнг си помисли: „Сега вече съм яко прецакан. Изобщо не ми трябва Хулио Артигас да ми наднича през рамото и да си води записки, за да докладва след това на Макгрори“.

— Много ви благодаря, господине, но наистина не е необходимо.

— Напротив — отвърна Макгрори. — Сигурен съм, че той ще ти помогне изключително много.

— Да, господине.

Макгрори се изправи.

— Ако ти остане време, докато си тук, ще ми бъде приятно да обядваме заедно.

Юнг разбра, че това е краят на срещата.

— За мен ще бъде истинско удоволствие, господине — отвърна Юнг и също стана.

Макгрори отново му подаде ръка. Юнг я пое, след това подаде ръка и на Хауъл.

— Да отидем още сега при господин Монахан, какво ще кажеш, Юнг? — предложи Хауъл.

— Чудесно — похвали го Макгрори.

— Много благодаря — примири се Юнг.

Докато излизаше от кабинета на посланика, Юнг трескаво мислеше.

„Направо невероятно. Пълен абсурд.

Чакай само Кастило да чуе простотиите, че Лоримър е бил наркодилър.

Добре че на този надут тип — нищо чудно, че го наричат сеньор Надут пуяк — не са му казали нищо за операцията! Той щеше да ни изрита от страната и да хукне при уругвайските власти, за да им разкаже цялата работа в най-големи подробности.

Само че не е толкова тъп, колкото изглежда. Сега Артигас ще ме дебне, а Хауъл ще дебне и двамата. Трябва да съм непрекъснато нащрек.

Щом имам възможност, трябва да отида в Буенос Айрес, за да се обадя на Кастило по обезопасена връзка“.

— Трябва да се отбия тук — обърна се Юнг към Хауъл, когато приближиха вратата на мъжката тоалетна.

Хауъл го последва и застана пред съседния писоар.

— Доста интересно става, какво ще кажеш? — попита той.

— Той наистина ли вярва, че става въпрос за наркотици, или просто се прави на интересен?

— Убеден е. Освен това е убеден, че в цялата работа има нещо много гнило и смрадливо.

— Артигас е умен и не ме харесва — призна Юнг.

— Освен това двамата с главен инспектор Ордьонес са първи приятелчета.

— Какво да правя?

— Гледай Артигас да не научи нещо, което ще бъде от полза за Ордьонес.

— И как ще стане тая работа?

— Като внимаваш, Юнг. Трябва много да внимаваш и да си особено предпазлив.

ТРИ

Кабинет на правния аташе

Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776

Монтевидео, Република Уругвай

10:35, 6 Август 2005

Старата вражда между служителите на Федералното бюро за разследване и на Централното разузнавателно управление се бе пренесла и в посолството в Монтевидео между Джеймс Д. Монахан, главния агент на ФБР, и културния аташе, Робърт Хауъл, за когото се носеше слух, че бил представител на ЦРУ.

За Монахан Хауъл бе типичният дръвник от ЦРУ, който нямаше да успее да си намери задника, дори да търси с две ръце, а според Хауъл, най-подходящото място за Монахан бе сред бездомниците на Чикаго, захапал гнила ябълка, изровена от някоя кофа за боклук.

Въпреки това двамата се държаха любезно един с друг.

— Джим, може ли да влезем за момент? — попита Хауъл.

— Разбира се, заповядайте. Какво има, Боб?

— Здравей, Монахан — поздрави Юнг.

— Чух, че са те върнали в Бюрото — учуди се Монахан. — Върнали се вече?

— Временно — уточни Юнг. — Върнаха ме, за да се заема с Лоримър. Да върна тленните останки, да се погрижа за сметки, имоти и всичко.

— От Бюрото са те изпратили да се заемеш с тази работа?

— Всъщност изпращат ме от Държавния департамент.

— А, ясно. Ти работиш за Държавния департамент, нали така? Май си забравил да споменеш тази дреболия.

— Нямаше необходимия достъп до секретна информация — отвърна тихо Юнг.

— Джим — побърза да се намеси Хауъл, — посланикът иска да прикрепиш Хулио Артигас към Юнг, за да му помага.

— Какво има да му се помага?

— Да репатрира тленните останки на господин Лоримър, да се погрижи за авоарите му и да огледа имението на Лоримър.

— Посланикът ли нареди? — попита Монахан.

— Да.

Монахан посегна към телефона и набра някакъв номер.

— Хулио, би ли дошъл за малко?

Правният аташе Хулио Артигас се изненада, когато видя Юнг в офиса на Монахан. Докато мислеше над събитията в имение „Шангри-Ла“, докато анализираше инстинктите си по време на пътуването с посланик Макгрори до Буенос Айрес, бе решил, че Хауъл и Дарби, представителят на ЦРУ в Буенос Айрес, знаят какво се бе случило, но също така бе стигнал до извода, че Юнг също е замесен.

Приказките, че Юнг трябвало да се върне, за да свидетелства по някакво дело, малко насмърдяваха. Артигас мислеше, че е напълно възможно Юнг да е бил в имението по време на престрелката, да е бил ранен и да се е наложило останалите участници в акцията да го изведат от страната. Беше напълно логично да предположи, че някои от американците, замесени в престрелката, са ранени или убити — просто нямаше съмнение, че са замесени американци. Да изведат Юнг от страната и да пробутат очевидно скалъпената история, че е свидетел по някакво дело, бе по-разумно, отколкото да признаят, че е ранен по време на престрелка.

Артигас не сподели с никого. За Джеймс Д. Монахан бе сигурен, че най-големият му талант е да се скатава. На Монахан му беше много приятно да се води главен агент на ФБР в посолството, като по този начин командва останалите агенти. Само че винаги, когато се налагаше да защити колегите си от някоя от тъпите заповеди на Макгрори, той веднага заявяваше, че не бил старши агент и това не било негова работа.

Артигас знаеше, че ако сподели дори част от подозренията си с Монахан, главния агент, щеше да хукне право при Макгрори — още по-вероятно при Тиодор Дж. Детуайлър — младши, шефа на мисията.

„Тед, трябва веднага да ти разкажа каква шантава идея е хрумнала на Артигас“.

— С какво да помогна, Джим?

— Можеш да помогнеш на Юнг — отвърна Монахан. — По-точно казано, на Държавния департамент.

— Върнал си се, а, Юнг? — попита Артигас.

— Върнали са го — отговори вместо него Хауъл. — Държавният секретар го изпраща да се оправи с делата на Лоримър.

— И да напиша доклад за събитията в имението на Лоримър — добави Юнг.

Артигас погледна Юнг. „Или, тъй като си съвсем наясно какво се е случило, да разбереш колко знаем. Или пък какво са изровили уругвайците“.

— Закъснял си — отвърна Артигас. — Неизвестни лица са опразнили банковите му сметки. Изтеглили са шестнайсет милиона долара.

Помисли си: „Почти съм сигурен, че ти е известно как е станало“.

— Чух нещо по въпроса — отвърна Юнг. — Трябва да напиша подробен доклад и по този въпрос. Необходими са ми фактите. Посланик Макгрори изтъкна три причини, поради които е убеден, че става въпрос за наркотици. Първо най-важният въпрос. Къде е тялото?

— В камера, в Британската болница на „Авенида Италия“. Закараха го там за аутопсия. Главен инспектор Ордьонес от Федералната полиция обеща днес по някое време да ми даде копие от доклада на патолога.

— Бих искал и за мен едно копие, разбира се. Ще има ли проблем да отидем до имението?

— Ордьонес не дава и пиле да прехвръкне. Него трябва да попиташ.

— Какво ще кажете да отидем в моя кабинет — предложи Хауъл — и да видим дали ще успеем да се свържем с него по телефона. Така няма да пречим на Джим.

— Просто за да съм сигурен какво правя тук, цялата тази работа става с одобрението на посланика, нали? — попита Артигас.

— Точно така — потвърди Хауъл. Кимна към вратата. — Тръгваме ли?

— Искам да си кажа две думи с теб, Артигас — обади се Монахан, а след това се обърна към Хауъл. — Дай ми няколко секунди, Боб.

— Разбира се — усмихна се Хауъл и излезе от кабинета на Монахан. Юнг го последва.

И двамата чуха гласа на Монахан.

— Затвори вратата, Джим.

Спогледаха се.

— Предполагам, че Монахан току-що му нареди да докладва всичко, което правим — каза Хауъл. — Можеш ли да ме наречеш параноик заради подобни подозрения?

ЧЕТИРИ

Кабинет на културния аташе

Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776

Монтевидео, Република Уругвай

10:55, 6 Август 2005

Нямаше причина Хулио Артигас да предаде разговора на главен инспектор Ордьонес, защото Хауъл включи на високоговорител и всички чуха за какво става въпрос.

Хауъл заговори пръв.

— Главен инспектор Ордьонес е много отзивчив, нали?

— Уругвайска любезност — уточни Юнг. — Или професионална услужливост. Може би… и двете.

— Предложението да ни закараме „Хюи“ до имението беше изключително щедро — обади се Хауъл.

— Освен това изяви желание да дойде с нас. Наистина много любезно от негова страна — закима Юнг.

— Братовчедът Хосе е очарователен човек — намеси се Артигас. — Само не забравяйте, че е невероятно умно ченге.

— Защо ни го казваш, Хулио? — попита Хауъл.

— Я стига — сопна се Артигас.

— Какво трябва да означава това „Я стига“?

— Тук става нещо. Нямам представа какво точно, но вие двамата сте наясно.

— Така ли смяташ? — попита Хауъл. — Според теб, Хулио, какво става?

— Първо, Лоримър не е никакъв наркодилър, убит по време на провалена сделка. Второ, Хосе Ордьонес няма да се върже на подобни дивотии.

— Той ли ти го каза? — попита Юнг.

— Не беше нужно. Знам го със сигурност.

— А той какво мисли, че знаеш? Или по-точно какво предполагаш, че знае? — попита Хауъл.

— Знам, че се е захванал с няколко неща, които не му дават мира — призна Артигас. — Първо, не може да идентифицира мъртвите нинджи в имението. Ако бяха уругвайци, аржентинци или бразилци, досега да е разбрал кои са. Второ, гилзата от Националното състезание и опразнените сметки на Лоримър. Опитва се да свърже двете неща. Ако успее, ще разбере какво се е случило в имението „Шангри-Ла“.

— Ти какво знаеш за указите на президента, Хулио? — попита Хауъл.

— Господи! — изпъшка Юнг.

Хауъл го погледна и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Да не би да имаме друг избор?“

— Нищо — призна Артигас. — Просто съм чувал, че съществуват.

— Ами — разбираш, че просто си говорим — чувал съм, че президентските укази са с гриф Строго секретно по заповед на президента. Единствените хора, упълномощени да научат подробности, са онези, които президентът лично е посочил, или пък офицерът, когото президентът е избрал да свърши упоменатата в указа задача.

— Слушам те най-внимателно — отвърна Артигас.

— Говорим напълно хипотетично, разбира се — продължи Хауъл. Очевидно подбираше думите си особено внимателно. — Ако има хора, които са запознати с някой президентски указ, и се случи така, че техен колега — агент от ФБР например или посланик, човек, който разполага с необходимото ниво на достъп — се поинтересува от нещо във връзка с указа и се обърне към някои от запознатите и попита какво става, те просто не могат да му кажат, макар да искат, дори по този начин да улеснят изпълнението на възложената им задача.

— Значи това се отнася и за посланик, така ли? Нали в дипломацията важи правилото, че в чужда страна не бива да се случва нищо, без посланикът да е уведомен.

— И аз така знам — каза Хауъл. — Нали и ти знаеш същите неща за президентските укази, Юнг?

— Чувал съм същите неща — потвърди Юнг.

— Доколкото разбирам — продължи Хауъл, — ще бъде сериозно нарушение на сигурността, ако някой запознат с даден президентски указ сподели дори някой незначителен факт от онова, с което е запознат. Не може да каже: „Съжалявам, господин посланик, но това е в разрез с президентски указ, за който нямате необходимото ниво на достъп“. В подобни случаи се налага да отрече, че съществува такъв указ.

— Супер — съгласи се Артигас. — Мога ли да задам един въпрос?

— Можеш да питаш всичко, което пожелаеш — отвърна Юнг.

— Но може и да не получа отговор, така ли?

— Питай — подкани го Хауъл.

— Само между нас, говорим напълно хипотетично, откъде смятате, че Лоримър е напипал онези шестнайсет милиона?

— Посланикът мисли, че става дума за наркотици. Нямам намерение да подлагам на съмнение мнението му — заяви Хауъл. — Да не забравяме, че говорим напълно хипотетично, парите са от друго. Хрумва ми измама. Биха могли, разбира се, да са свързани със скандала „Петрол срещу храни“. Чух, че там се разигравали доста крупни суми.

— Да ви призная, и на мен ми хрумна подобно нещо.

— Ами? — изви вежди Хауъл.

— Още един въпрос — продължи Артигас.

— Казвай.

— Монахан току-що ми каза да му съобщавам къде ходи Юнг, с кого разговаря, какво приказва — абсолютно всичко.

— Много интересно — отвърна Хауъл. — Посланикът ми нареди да направя абсолютно същото.

— Питам се дали да му предам този хипотетичен разговор?

— Какъв разговор?

— За президентския указ.

— Не си спомням да съм споменавал и дума за президентски указ, ами ти, Юнг? — попита Хауъл.

— И аз не помня да е ставало дума за подобно нещо.

Артигас се изправи.

— Предлагам да вървим в Британската болница — предложи той. — Не е хубаво да караме Ордьонес да ни чака, нали? Човекът се оказа толкова отзивчив.

ПЕТ

Кемп Макол, Северна Каролина

09:30, 6 Август 2005

Старши сержант Джон К. Дейвидсън бе координатор на Специалните части. Изпълняваше и други две функции, и двете написани, и двете почти секретни. Не бе тайна, че той отсъждаше кой е годен да премине квалификационните курсове и кой не е. Той бе човекът, който на базата на съвети от колегите си преценяваше кой да премине по-нататък в специализираното обучение, за да се превърне във висококвалифициран войник от елитните части със „Зелени барети“, и кой да бъде пренасочен към други задължения в армията.

Далече по-секретно бе задължението да отсъди кой от офицерите е издържал квалификационните курсове.

Джон Дейвидсън не искаше тази работа — първо, „Макол“ беше насред пущинака и се налагаше да прекарва тук по-голямата част от времето си.

Само че двама офицери, които уважаваше безкрайно много — Вик Д’Алесандро, вече пенсионер, и Брус Дж. „Скоти“

Макнаб, когото Дейвидсън познаваше още от времето, когато бе майор, а сега генерал с три звезди — бяха настояли да приеме поста.

— Джон, много добре знаеш, че се налагат компромиси — му бе казал Скоти Макнаб. — Някой друг ще пробута тип, който нищо не разбира, и ще загинат хора. Да не би да искаш смъртта им да ти тежи на съвестта?

Старши сержант Дейвидсън не се учуди, когато чу бумтенето на хеликоптерни перки на „МН–6Н“, които правеха заход за кацане. Бе сигурен, че това е или Д’Алесандро, или генералът, които се отбиваха без предупреждение поне по веднъж в седмицата, а наскоро нито един от двамата не се беше отбивал към „Макол“.

Когато стана и излезе пред дървената сграда, остана силно изненадан, защото забеляза, че идват и двамата. Това се случваше много рядко.

Зачака отстрани, а генерал Макнаб — дребен, мускулест, румен мъж с гъсти рижави мустаци — и Вик Д’Алесандро наведоха глави под перките.

Отдаде чест.

— Добро утро, генерале — поздрави стегнато той. — Добре дошли в „Кемп Макол“. Позволете старши сержантът да попита генерала кое е това старо плешиво морско свинче?

— Отдавна ти казах, че изобщо не трябва да учиш този никаквец да чете и пише — озъби се Д’Алесандро и първо показа на Дейвидсън среден пръст, а след това го прегърна.

— Как си, Джон? — попита Макнаб.

— Не се оплаквам, господине. Какво ви води в този пущинак?

— Нося ти новини, които ще те накарат да си поплачеш за армията от едно време — отвърна Макнаб. — Познай кой стана подполковник.

— Нямам никаква представа.

— Чарли Кастило — отвърна Вик Д’Алесандро. — Кажи сега как се чувстваш, старче.

— Ясно — кимна замислен Дейвидсън. — Спомням си Чарли, когато още беше млад и зелен и пилотираше хеликоптера на генерала в „Пустинна“. Подполковник Кастило. Мама му стара. — Той замълча, замисли се, след това добави: — Струва ми се, че от него ще излезе добър подполковник.

— Искам да видя ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота — продължи Макнаб.

— Чул си за тази работа, нали, генерале? — попита Дейвидсън.

— За коя работа?

— Проклетите пехотинци са ни взели на подбив.

— Как така ще ни вземат на подбив?

— Аз съм виновен — отвърна Дейвидсън.

— Ти какви ги говориш?

— Ходих до Куонтико и си поговорих с тъпаците за хората, които ни пращат. Един от сержантите — Макнамара, ирландец — се оказа свестен човек. Паснахме си. Разговорихме се и аз го попитах дали има нещо общо с онези, които ни пращат за обучение. Каза, че имал. Помолих го за услуга. Исках да ми изпрати поне един, който не е напращял от мускули, а да има поне нещо малко между ушите, да може да чете и да пише.

Той замълча, когато забеляза изражението на Макнаб.

— Генерале — продължи той, — изпращат всичките пехотинци от „Форс Рекон“ на курсове за „тюлени“ по Западното крайбрежие. Карат ги да търчат по пясъка, нарамили телефонни стълбове. Когато приключат, всички до един приличат на Арнолд Шварценегер. Юркат ги повече и от рейнджърите.

— И? — попита Макнаб.

— Забравих за случката — отвърна Дейвидсън. — Побъзиках се малко с Макнамара и се успокоих. И тогава се появи Брадли.

— И? — настоя Макнаб.

— Той не само че може да чете и пише — мисли като преподавател в колеж, никога не използва простички думи, когато някоя сложнотия ще пасне — не само че не е като Шварценегер, ами няма нито един мускул. Да не говорим, че е на осемнайсет или на деветнайсет, а прилича на петнайсетгодишно хлапе. Не мога да отрека, че сержант Макнамара добре се изгаргари с мен.

— И къде е сега този як войн от морската пехота?

— В офиса. Накарах го да напечати нещо. Дори не… забравих да спомена… дори нямам заповед за него. Все се надявах Макнамара да ми позвъни и да се изсмее. „Начуках ли ти го, приятелю? Можеш да ми го върнеш“.

— Много малко вероятно, Джон — въздъхна Макнаб и закрачи към дървената постройка. Отвори вратата със замах.

Отвътре проехтя глас:

— Внимание, пехотинци!

Господин Д’Алесандро и старши сержант Дейвидсън последваха генерал Макнаб в сградата.

Ефрейтор Брадли бе застанал мирно зад бюрото, на което бе поставен лаптоп.

Генерал Макнаб се обърна към старши сержант Дейвидсън.

— Никога не съди за книгата по корицата — отбеляза той. — Няма да е зле да си го запишеш, Джон.

След тези думи погледна ефрейтор Брадли.

— Свободно — нареди тихо той.

Брадли се премести в също толкова вдървена поза и прибра ръце на гърба, леко разкрачен.

— Може би греша, синко — подхвърли генерал Макнаб, — но в момента си заел „Свободно“ като за парад.

— Господине, ефрейторът моли за извинение. Генералът е прав, господине — изстреля в отговор Брадли и се отпусна, а след това плъзна ръце отстрани.

— Значи си снайперист, така ли, синко? — попита Макнаб.

— Господине, бях снайперист при превземането на Багдад.

— Благодаря ти за уточнението.

— За мен е удоволствие, господине.

— Кажи, синко, как ще опишеш участието и ролята си в операцията в имението, наречено „Шангри-Ла“?

— Моля за извинение, господине, но съм получил заповед да не обсъждам въпросната мисия с никого.

— А можеш ли да ми кажеш защо?

— Защото мисията е строго секретна по заповед на президента.

Генерал Макнаб погледна старши сержант Дейвидсън, ала не каза нищо.

Вик Д’Алесандро се обади:

— Всичко е наред, Лестър. Генералът и старши сержантът имат необходимия достъп до секретна информация.

— Слушам, господине — отвърна Лестър.

— Не, ние слушаме, синко. Каква беше задачата ти по време на мисията?

— Господине, майор Кастило, който ръководеше операцията, ми нареди да охранявам хеликоптера.

— За твое сведение, ефрейтор, майор Кастило бе повишен в чин подполковник — поправи го Макнаб.

— Ако позволите да отбележа, господине, това е напълно заслужено повишение. Майо… подполковник Кастило е отличен офицер и за мен бе чест да служа под негово командване.

Вик Д’Алесандро се усмихваше развеселен, докато наблюдаваше напълно объркания старши сержант Дейвидсън.

— Значи си охранявал хеликоптера — продължи Макнаб.

— Точно така, господине. Охранявах, докато положението не излезе от контрол и разбрах, че е мой дълг да се включа в мелето.

— „Вмелето“ ли? Това ще рече нещо като престрелка, така ли? — полюбопитства Макнаб.

— Точно така, господине. Може би не трябваше да използвам този израз.

— И как точно се включи в мелето, ефрейтор? — попита Макнаб. — Как стана така, че положението излезе от контрол?

— Господине, когато стана очевидно, че един от злодеите се кани да стреля с „Мадсън“ през прозореца в стаята, където майо… подполковник Кастило бе задържал заподозрения, разбрах, че трябва да го обезвредя. За съжаление, не успях да стрелям преди него.

— Как го елиминира?

— С изстрел в главата, господине.

— Не беше ли по-сигурно да се прицелиш в тялото?

— Обмислях и тази възможност, но не бях на повече от седемдесет и пет метра, така че нямаше да има проблем да уцеля.

— Това ли е всичко, което направи, ефрейтор?

— Не, господине. Елиминирах и втори от лошите около петнайсет секунди по-късно.

— С нов изстрел в главата ли?

— Да, господине.

— Питам просто от любопитство, ефрейтор — продължи Макнаб. — Ти без опора ли стреляше?

— Да, господине. Нямаше време да глася стойката и да коленича.

— Подполковник Кастило е казал на господин Д’Алесандро, че си му спасил живота. Двамата със старши сержант Дейвидсън сме стари приятели на подполковник Кастило и сме ти много благодарни, нали така, старши сержант?

— Да, господине. Наистина сме много благодарни.

— Просто си изпълнявах задълженията, господине.

— Погребението на сержант Кранц е в шестнайсет часа днес в Арлингтън. Ако старши сержант Дейвидсън може да се лиши от помощта ти тук, дали не искаш да дойдеш с нас с господин Д’Алесандро?

— Искам, господине. Много ми се иска да му отдам последна почит.

— Имаш ли парадна униформа?

— Имам, господине, но не е приготвена.

— Сигурен съм, че старши сержант Дейвидсън ще поръча да я изгладят и до дванайсет да си готов. Става ли така, Джон?

— Разбира се, господине — отвърна старши сержант Дейвидсън.