Ловците

ЕДНО

Международно летище „Хорхе Нюбъри“

Буенос Айрес, Аржентина

18:40, 13 Август 2005

Бе ясна зимна нощ над Аржентина, докато се спускаха към обления в светлини Буенос Айрес. Дори успяха да различат жълтите светлини по магистралата към Пилар.

Тръгнаха от ранчото „Дабъл Бар Си“ в шест, след като изядоха огромна закуска, за която настоя доня Алисия.

Дик Милър остана разочарован, че не може да замине с тях — Кастило искаше да разкаже на посланик Монтвейл за „разпита“ на Филип Дж. Кениън III и да се върне в комплекса „Небраска“, за да се оправя с всичко непредвидено — и бе доста изкушен, когато полковник Джейк Торине се обади да изпратят „тренировъчен“ „F–15D“, за да го вземе от Мидланд и да го откара до военновъздушна база „Андрюс“ край Вашингтон.

Кастило бе загрижен за ръката на Юнг и дълго мисли как най-тактично да го остави в Щатите, без да охлади ентусиазма му, ала накрая прецени, че ще му трябва в Южна Америка, за да помогне при напасването на отделните части от загадката и да се разправя с главен инспектор Ордьонес в Уругвай.

Вечерята в „Дабъл Бар Си“ се оказа изключително приятна — дори Джон Дохърти не скри, че е прекарал приятно — въпреки че Фернандо Лопес едва не се задави, когато доня Алисия заяви:

— Това е тя, старостта! Как не се сетих по-рано? Нали помните Филип Кениън. Карлос, помниш ли го? Бяхте заедно скаути. Вчера го срещнахме в клуб „Петролиъм“ и ако не бях толкова разсеяна, щях да го поканя и него. Колко щеше да се зарадва да те види.

Когато всички се качиха в „Юконите“ на Тайните служби, доня Алисия подаде на Кастило пакет, увит във фолио. Вътре имаше ребра на скара.

— За Рикардо, Карлос — настоя тя. Не бе забравила специален агент Рикардо Солес от Агенцията за борба с наркотиците. — Предай му много поздрави и му кажи да ги затопли в микровълновата, ако няма подръка скара.

— Ще му намерим скара, бабо — отвърна Кастило.

На път към летището минаха покрай клуб „Сам“. Кастило не спираше да мисли за храна; сигурно заради ребрата.

— Някой да има карта за „Сам“? — попита той.

Инспектор Дохърти призна, че има.

— Бихте ли ме върнали до клуба? — помоли Кастило. — Вече е отворен.

Половин час по-късно Кастило излезе от „Сам“ с две малки чувалчета брашно за палачинки и няколко литра кленов сироп, последван от полковник Торине, който носеше пликове, пълни с тениски и шорти, огромно количество шоколади и вафли и подплатено дънково яке.

Приключиха бързо на митницата и излетяха няколко минути след осем. Първата им спирка беше в Кито, Еквадор, по средата между Мидланд и Буенос Айрес. Кацнаха там в 13:35.

Докато похапваха печено на скара пиле, агент Юнг от ФБР се обърна към инспектор Дохърти със самодоволно изражение.

— Преди да пристигнем в Буенос Айрес, инспекторе, няма да е зле да ми предадете пистолета си.

— Откъде-накъде?

— Защото, в противен случай, на митницата ще ви го конфискуват.

— Това не важи ли и за теб?

— Аз съм с дипломатически паспорт — отвърна ухиленият Юнг. — А вие не.

— Пищовлията Юнг ти го начука, Джон — засмя се Едгар Дешамп.

— Ами ти? — предизвика го Дохърти.

— Аз вече предадох моя — отвърна Дешамп. — След като е така любезен да пренесе незаконно и твоя, предлагам да започнем да му викаме официално Многоръкия пищовлия.

Излетяха отново в 15:10. Пет часа и трийсет и две минути по-късно, Кастило — стараеше се много да приземи машината без всякакви грешки и пропуски — кацна доста тежко на „Хорхе Нюбъри“.

— Заради двата часа разлика — обърна се Джейк Торине към Кастило — ще запише в бордовия дневник, че сме кацнали в 18:45 местно време. И тъй като съм страхотен пич и нямам никакво намерение да нараня чувствителен нисшестоящ колега, няма да правя забележки за отвратителното ти кацане.

Както и миналия път, Пол Сиено и Рикардо Солес ги чакаха с вече познатия им мерцедес „Трафик“, който отново бе представен за ван, извозващ туристи до отдалечено имение.

Щом минаха през митническа проверка и паспортен контрол, всичко се промени. Очевидно Сиено бе страхотен почитател на Едгар Дешамп и много се зарадва, когато ги видя.

ДВЕ

„Нуестра Пакеня Каза“

Кънтри клуб „Майерлинг“

Пилар, провинция Буенос Айрес, Аржентина.

19:25, 13 Август 2005

Щом влезе в къщата, Дешамп бе топло посрещнат от Сузана Сиено и едва забележимо по-малко възторжено от Алекс Дарби.

Кастило също бе посрещнат с радост. Макс толкова се зарадва да го види, че скочи, подпря лапи на гърдите му и го събори, а след това облиза цялото му лице.

Кастило се опитваше да се изправи, когато Ерик Кочиан заслиза по стълбите и заяви на висок глас:

— Виждам, че баш тъмничарят е пристигнал.

— Извини ме, че се опитвам да те опазя жив, чичо Ерик — озъби се Чарли.

— Всеки, който най-безсрамно си позволява да краде обичта на кучето на друг, заслужава презрение — продължи да се заяжда Кочиан.

— Ерик Кочиан, Джон Дохърти — представи ги Кастило. — Сигурен съм, че вие двамата ще станете първи приятели.

— Това да не би да е даскалчето с черните дъски? — попита Кочиан. — Познах го по гласа.

— А двамата господа, инспектор Дохърти — продължи Кастило, — са от вашия бранш. Шандор Тор, бивш инспектор от полицията в Будапеща, и полковник Алфредо Мунц, бивш шеф на аржентинското ДРУ, което е нещо като ФБР и ЦРУ на едно място.

— Знам какво е ДРУ — озъби се Дохърти, докато подаваше ръка.

— Карлос, едва ли си имал време да видиш семейството ми — обади се Мунц.

— Напротив — отвърна Кастило и бръкна в куфарчето си, за да извади лаптопа. — Държа да те предупредя, че сигурно ще искат да останат в Щатите.

Той се обърна към компютъра, намери каквото му трябваше и го подаде на Мунц.

— Снимките са много. Просто натисни, когато искаш да минеш на следващата.

Мунц погледна първата и я показа на Тор. На нея бяха дъщерите му, облечени в бели дрехи на готвачки, с огромни бухнали шапки, докато печаха пържоли на скарата, а сеньора Мунц и доня Алисия, прегърнати като сестри, ги наблюдаваха усмихнати.

— Това е баба ми, Алфредо — обясни Кастило.

Мунц разгледа двайсетте снимки една по една и върна лаптопа на Кастило.

— Иска ми се да те целуна, Карлос — каза Мунц, — а след това да убия Певснер бавно и много мъчително.

— Не прави нито едното, нито другото, много те моля — усмихна се Кастило. — Инспектор Дохърти ще остане с грешно впечатление, а Певснер може би не е — и сигурно не е — виновен.

Юнг извади пистолетите на Дохърти и Дешамп от куфарчето си, върна им ги, при което Дарби подхвърли, че ако ги носят, може да си имат проблеми, но нямало да има проблем, ако се движат с автомобил на посолството с дипломатически номера, които да им гарантират имунитет, в случай че Федералната полиция реши да ги спре.

Кастило, следван по петите от Макс, извади две бутилки бира от хладилника и тръгна към quincho; Сузана му беше казала, че ефрейтор Лестър Брадли е дежурен при радиото.

Щом Кастило влезе, Брадли скочи, козирува и поздрави:

— Добър вечер, подполковник. Днес аз съм дежурен.

— Свободно — отвърна Кастило и се постара да потисне смеха си. Не успя. Усмихна се широко и подаде на Брадли бутилката бира. — Пийни с мен една бира, Лес.

Когато забеляза, че Брадли се притеснява, Кастило продължи:

— Най-добре да си запишеш, ефрейтор. Когато старши офицер ти подава бира и ти нарежда да пиеш, означава, че не подлежиш на наказание, задето пиеш по време на дежурство.

— Слушам, господине. Благодаря ви, господине.

— Чува ли се нещо от Щатите, Лес? — попита той.

— Преди около час дойде съобщение от майор Милър, което трябва да ви предам веднага щом пристигнете. Предадох го на старши сержант Дейвидсън, господине.

— След като аз съм тук, а Дейвидсън го няма, защо не ми го предадеш?

— Слушам, господине. Цитирам: „Канарчето се оказа много сладкогласо“ край на цитата. Майор Милър каза, че вие ще разберете какво означава, господине — завърши Брадли.

— Да, разбрах — потвърди Кастило. — Лес, би ли отишъл да доведеш — много дискретно — госпожа Сиено, господин Дарби, старши сержант Дейвидсън и господин Солес? Аз ще поема радиото.

— Слушам, господине. — Брадли скочи и се отправи към вратата. След това спря и много внимателно остави бутилката бира на пода. — Най-добре да я оставя тук, господине. Старши сержант Дейвидсън може и да не разбере, че имам вашето разрешение да пия по време на дежурство.

— Правилно, ефрейтор — съгласи се подполковник Кастило.

Когато всички се събраха, Кастило попита дали има нещо, което да намеква за предстоящо нападение над вилата, и дали са забелязали коли, които да обикалят и следят.

— Абсолютно нищо, подполковник — отвърна Дейвидсън. — А бяхме много внимателни. Единственият, който ни се стори донякъде подозрителен, бе шофьорът на камиона, който отнася прането — с бял ван е, надпис ЕКО — и ни се стори, че къщата доста го интересува. Втория път, когато мина, двамата с Брадли го проследихме.

— И двамата ли?

— Лестър тръгна на велосипед, докато той обикаляше кънтри клуба, а аз бях с беемвето. Лестър каза, че връщал и отнасял прането и дрехите за химическо чистене. Когато си тръгна, аз го последвах. Той отиде в ЕКО — близо до хотел „Шератон“ — и разтовари мръсното пране. Това беше.

Огледа останалите и те закимаха в знак на съгласие.

— Всичките ми инстинкти нашепват, че ще се опитат да убият Ерик Кочиан — призна Кастило. Ще стане още по-напечено, след като отида да се видя с един човек.

Те го погледнаха. Очакваха да им каже с кого има среща, но той мълчеше.

— Трябва ми оръжие, Сузана — заяви той. — Онова „Микро Узи“, което взех назаем в Будапеща, все още ли е тук?

Тя кимна.

Дейвидсън не се стърпя.

— Къде отиваме, Чарли?

— Ние няма да ходим никъде. Аз отивам да се видя с един човек. Дешамп ще ме придружи.

— Подполковник, чух какво каза Алекс — намеси се Сузана Сиено. — Ако имаш намерение да носиш „Узито“, тогава вземи една от колите на посолството с дипломатически номера. И вземи някого да шофира.

— Аз съм много добър, когато се кача на беемвенце — обади се Дейвидсън.

Кастило изви вежди.

— Ще поясня за всички — започна той. — Това е беемве.

Дейвидсън го погледна напълно объркан.

— Какво?

Кастило сви рамене.

— Не че има някакво значение, но беемвето с две гуми се казва беемвенце, докато тези с четирите гуми са беемвета. Както вече казах, това не е от значение.

Дейвидсън кимна, макар да личеше, че не е убеден, и отвърна:

— Точно така. Домат. Доматче. Всичко е ясно.

Кастило се усмихна.

— Както и да е — продължи той. — Искам да останеш тук, Джон, за да удържаш фронта.

Обърна се към Брадли.

— Кажи, Лестър, ще успееш ли да се справиш с беемвето?

— Господине, имам документ за всичко с гуми, включително и за танк „М1А1 Абрамс“ — заяви ефрейтор Брадли.

— Въпросът ми, ефрейтор, беше дали ще успееш да се справиш с беемвето.

— Убеден съм, че мога да се справя и с беемве, и с беемвенце.

Кастило се усмихна.

— Добре, Лестър. Върви с госпожа Сиено и дискретно — вземи „Микро Узито“ от нея, а после го сложи на задната седалка на колата, която тя ти посочи. В „Трафика“ има два чувала брашно и кленов сироп. Прехвърли ги в беемвето и тях. Двамата с господин Дешамп идваме след малко.

— Слушам, господине — отвърна ефрейтор Брадли. — Колко пълнителя да взема, господине?

— Те са само два — отвърна Кастило.

— Допълнителни муниции, господине?

— Двата пълнителя ще ми стигнат. Провери дали оръжието е заредено.

— Слушам, господине.

Когато се отдалечиха, Дейвидсън каза:

— Едва сдържаш смеха си, а се чувстваш така, все едно си ритнал кученце.

— Така е — потвърди сержант Кенсингтън.

— Трябва да ви призная, че хората, които са ме спасили от смърт, са ми слабост — отвърна Кастило.

— Не мога повече да сдържам любопитството си, Чарли — обади се Алекс Дарби. — Какви са тези чували с брашно и кленов сироп?

— За Александър Певснер — младши — обясни Кастило — който е на десет и обожава американски палачинки с кленов сироп, откакто го е почерпил негов съученик. В Аржентина няма такова брашно, затова му донесох от Щатите.

— И просто каза на Брадли да ги прехвърли в колата — отбеляза Дарби.

— Точно така.

— Това означава ли, че ще се срещнеш с таткото на малкия? Той тук ли е?

— Надявам се малко по-късно да ти обясня всичко, Алекс. Точно сега Певснер има думата ми, че няма да кажа на никого къде живее. Всичко зависи от него. Пожелай ми успех.

— Ще водиш и Дешамп, така ли? — продължи да пита Дарби.

— Искам Едгар да му каже нещо, на което той няма да повярва, ако го кажа аз.

— Чарли, наистина не разбирам какво става. Всичко това нарочно ли го правиш?

— Докато ме няма, Юнг и Дохърти ще ви разкажат какво става — отвърна Кастило. — Няма да се бавя.

Той извади така наречения „аржентински мобилен“ от куфарчето, натисна копче за автоматично набиране и вдигна телефона до ухото си.

— Hola? — чу той глас.

— Пак този испански със силен руски акцент — заговори Чарли на руски.

— Какво искаш, Кастило?

— Обади се на охраната, Алекс, и им кажи да ме пуснат. Почти до тебе съм, за да ти донеса брашно за палачинки и кленов сироп, а един стар мой приятел иска да те види — разпореди се Чарли и затвори.

Едгар Дешамп бе на задната седалка на тъмносиньото „Беемве 720L“ с тъмни прозорци, когато Кастило заобиколи къщата. Брадли му задържа вратата отворена.

Кастило бе забравил, че Макс е тръгнал след него, и се усети чак когато кучето се метна на задната седалка.

— Изкарай противното животно — нареди Дешамп.

— Ти го изкарай, Едгар — отвърна Кастило. — Ти си властен човек. Тебе може и да те послуша.

Даде знак на Брадли да се качи зад волана, след това седна отпред.

— Карай към търговския център отстрани на шосе 8 — обърна се Кастило към Брадли. — Там, където е супермаркет „Джъмбо“. Като стигнем, ще ти кажа накъде да тръгнеш.

— Слушам, господине.

Кастило се обърна към пътниците на задната седалка.

— Макс, целуни този мил господин — каза на немски Чарли. — Той е стар, грозен и има нужда от малко обич.

По някаква случайност, в този момент Макс бе решил, да подуши спътника си и тъй като очевидно го бе харесал, протегна врат и го близна по лицето.

— Ще ти го върна тъпкано, Кастило — озъби се Дешамп.

ТРИ

Кънтри клуб „Буена Виста“

Пилар, Провинция Буенос Айрес, Аржентина

20:45, 13 Август 2005

— Завий наляво, Лестър, и си свали прозореца — нареди Кастило. — Тук много внимават да не пускат навлеци.

Беемвето бе внимателно проверено от охраната — не само от двамата въоръжени пазачи, а и от Янош, огромния бодигард на Певснер, който надникна в колата, за да види кой е на задната седалка.

Изненада — и нещо по-силно от притеснение — се появи по лицето му, когато Макс оголи зъби и изръмжа заплашително.

Кастило остана не по-малко изненадан, когато Дешамп поздрави Янош на унгарски:

— Янош, стари приятелю, как си?

Янош се измъкна от колата, кимна, но не отговори. Даде знак на мъжете от охраната да вдигнат бариерата и махна на беемвето да премине.

Кастило се обърна към Дешамп.

— Нарочно ли не ми каза, че познаваш Янош? — попита Кастило.

— Мислех, че достатъчно ти се е натрупало на главата, шефче, не исках да те притеснявам допълнително.

— Ами Певснер? И него ли познаваш?

Дешамп кимна.

— Запознал съм се с много хора покрай работата — отвърна агентът.

Бяха по средата на пътя към дома на Певснер, когато Янош ги настигна в черния „Мерцедес S600“ на Певснер и ги задмина.

Александър Певснер, копие на британски аристократ — яке от „Бърбърис“, кадифен панталон, карирана риза и вълнен каскет — ги чакаше на вратата. Янош бе застанал зад него.

— Върви да ми отвориш вратата, Лестър — нареди Кастило. — Искам да си помисли, че си шофьорът на посолството.

— Слушам, господине.

— След това извади брашното и кленовия сироп от багажника.

— Слушам, господине.

— Hola, Алекс! — провикна се на испански Кастило, докато слизаше от автомобила. — Виждам, че си се разхождал под дъжда.

— Бях в конюшнята — отвърна Певснер.

— Как сте, господин Респин? — провикна се весело Дешамп на руски. — Щом зърнах Янош, се сетих, че сте някъде наблизо. Отдавна не сме се виждали.

— От девет години — уточни Певснер след дълго мълчание. — Толкова време мина, че вече забравих под какво име се подвизавахте.

— Май и аз съм забравил — отвърна Дешамп. — Дали не беше Сафри?

— Не беше това — отвърна Певснер. — Как се казвате напоследък?

— Дешамп. Едгар Дешамп. Ами ти, Василий?

— Господин Дешамп, радвам се да ви видя след толкова много години, но съвсем не сте стар и приятел, както ме подведе да мисля общият ни познат.

— С огромно съжаление трябва да ти кажа, Алекс — намеси се Кастило, — но въпросният стар приятел съвсем не е сигурен, че ти все още си ми приятел.

— Защо Чарли все те нарича Алекс, Василий?

— Защото така се казвам — сопна се Певснер.

— Господине, къде да оставя чувалите? — попита Лестър Брадли.

Певснер погледна какво носи Брадли.

— Случайно минавах покрай един клуб „Сам“ — обясни Кастило. — Сетих се, че Сергей и Александър обожават палачинки, и си казах: „Давай!“

— Дай ги на Янош — нареди Певснер.

— Какво толкова, аз ще ги занеса — отвърна Кастило. — Ако Янош ги поеме, ще трябва да премести ръка от пистолета си, а знам, че това му е безкрайно неприятно. — Той пое брашното и кленовия сироп от Брадли. — Това е всичко засега, Брадли — каза той и се обърна към Певснер. — Няма ли да ни поканиш, Алекс?

Певснер въздъхна шумно, поклати глава, обърна се и отвори вратата на къщата.

Янош ги последва вътре.

— Току-що си спомних кога те видях за последен път, Василий… извинявай, Алекс — обади се Дешамп.

— Къде? — полюбопитства Певснер.

Дешамп се обърна към Кастило.

— Помниш ли, когато Лоран-Дезире Кабила се опитваше да свали Мобуту Сесе Секо в Конго, Чарли?

— Смътно. Кога беше това? През 1997 или 1998?

— Деветдесет и седма. Добрите имали нужда от оръжие, затова се обадих на Алекс… всъщност Алекс от Александър ли идва?

— Името ми е Александър Певснер — отвърна с леден глас Певснер, — както ти е добре известно.

— Точно така — отвърна Дешамп. — Та обадих се аз на Александър и той не само че имаше онова, което бе нужно на добрите, ами го предложи на прилична цена и бе готов да го превози от мое име. Тъкмо се бе сдобил с първия си „Боинг 737“. Преди това имаше — извинявай, Александър, но това е истината — два, може би три разнебитени „Антонов“, които непрекъснато сервираха разни неприятни изненади.

Кастило погледна Певснер. По изражението му не можеше да се разбере нищо, ала очите му можеха да прогорят дупка през сърцето на стария агент на ЦРУ.

Дешамп продължи:

— Проблемът беше, че искаше плащане в брой при доставката, нали така, Александър. До този момент все си мислех, че партньорите ме знаят като честен човек. Преди се бяхме занимавали доста с тази работа и той винаги си бе получавал парите. А и в тази сделка нямаше кой знае какво. Няколкостотин „Калашников АК–47“, муниции, няколко гранатомета и десетина леки картечници „Браунинг“, останали от Виетнам. Нали така, Александър?

— Всички сме наясно, че не си тук, за да си припомняме миналото — заяви Певснер. — Мога ли да се надявам, че този цирк скоро ще свърши?

— Нека доразкажа на Чарли, Александър — продължи невъзмутимо Дешамп. — Та наложи се да отскоча до Касингани — някогашния Станливил понесъл куп пари в куфарчето си…

— По дяволите, Чарли — прекъсна го неочаквано Певснер, очевидно загубил самообладание. — Какво си направил с Алфредо Мунц и семейството му? Писна ми от извратеното ти чувство за хумор.

— Момичетата работят в кухнята на затвора — отвърна Кастило. — Май се приспособяват добре. Искаш ли да видиш снимки?

— Стига да не те затруднявам — отвърна с леден глас Певснер. Бе все още зачервен, но поне се владееше.

— Може ли да се преместим в хола? Снимките са на компютъра ми. Трябва някъде да го сложа.

— Знаеш къде е холът — отвърна Певснер.

— Дамата, която е прегърнала сеньора Мунц, е баба ми — обясни Кастило на руски, когато отвори лаптопа, за да покаже на Певснер как да прехвърля снимките.

Минута по-късно Кастило заговори:

— Би трябвало да ти се разсърдя, задето дори ти е минало през ума, че ги държа тато заложници. Всъщност малко те съжалявам.

Певснер срещна погледа му.

— Просто не знаех какво да мисля.

— Извинението се приема — отвърна Чарли.

— Ами Алфредо?

— Наблизо е.

— Искам да говоря с него.

— Той няма да дойде тук.

— Искам да му задам някои въпроси, но ще го направя само лично и насаме.

— Той няма да дойде тук — няма ти доверие, Алекс — а аз няма да те заведа при него. Телефонът няма ли да свърши работа?

Певснер поклати глава.

— Искам да го погледна в очите.

Кастило не отговори.

— Очевидно на теб ти има доверие — отбеляза Певснер.

— Мисля, че да.

— А ти на мен имаш ли ми доверие?

— Нека първо ти задам един въпрос, Алекс. Ти имаш ли ѝ доверие?

— Като се има предвид, че имаме различни цели, да.

— Моят отговор е същият, Алекс. Нека сега ти кажа каква е моята цел. Искам Хауърд Кенеди. Ще го кажа по друг начин. Ще се добера до Хауърд Кенеди.

— Това пък какво означава?

— Означава, че ще го пипна и ще го закарам в Щатите. Уговорката ни с теб е все още валидна, но за Хауърд вече не важи.

— Защо ти е Хауърд Кенеди?

— Първо, искам да разбера какво общо е имал с полковник Сунев… и все още има.

— Според мен той дори не знае кой е Сунев.

— Кенеди много добре знае кой е Сунев — отвърна Дешамп. — Имаме проверен източник, който ги е видял заедно на Козумел. В същия хотел, който притежаваш там, „Гранд Козумел Бийч енд Голф Ризорт“.

Певснер се замисли, ала не каза и дума по този въпрос. Вместо това попита:

— Ами ако не ти предам Хауърд Кенеди?

— Нямаш избор, Алекс — отвърна Кастило. — Аз ще се добера до него.

— Преди някой от нас да каже нещо, за което после ще съжаляваме, да се върнем на Алфредо Мунц.

— Да не би да предлагаш размяна? — слиса се Чарли.

— Този път ти ми дължиш извинение — отвърна Певснер.

— И то по няколко причини. Аз не търгувам с приятелите си. И Алфредо, и Хауърд са ми приятели.

— Ще трябва да убедиш Мунц, защото той не е на същото мнение.

— Тъкмо затова искам да го видя.

— Пак се връщаме в началото. Вече ти казах, че той няма да дойде тук.

— Държа апартамент в „Шератон“, този тук, в Пилар, на магистралата, близо до „Джъмбо“ — обясни Певснер. Изчака Кастило да кимне, за да даде да се разбере, че знае за какво говори, и продължи: — Използвам го за бизнес партньори, които не искам да каня у дома.

— Искаш да доведа Алфредо в апартамента в „Шератон“ ли? Стига, Алекс! Той ми е приятел. Няма да го натикам в капан, където да го очистят!

— Чарли, кълна се в бог, че няма да сторя на Алфредо нищо лошо.

— Ще ми се да ти вярвах — отвърна Чарли. — Защо обаче да ти вярвам?

— Защото това е самата истина!

— Какво искаш да го питаш, защо искаш да надникнеш в очите му с този твой пронизващ поглед?

— Това вече не ти влиза в работата.

— Влиза, ако искаш да му наденеш гарота.

— В такъв случай имаме проблем, защото няма да ти кажа. Ще трябва да ми повярваш, че нямам намерение да сторя нищо лошо на Алфредо.

— Аз съм твърдо решен да не позволя да му се случи нищо лошо — отвърна Кастило. — Вече отнесе куршума, предназначен за мен, а това е повече от достатъчно. Това означава, че разговорът ни приключи. Знам, че ще предадеш на Кенеди, че уговорката не важи за него. Мен това не ме притеснява. Мога да го намеря. Но ако направиш каквото и да е друго, за да го предпазиш от мен, ще анулирам и уговорката с теб. Разбра ли ме?

Певснер кимна.

— Много съжалявам, че се стигна дотук — въздъхна той.

— Накрая и двамата ще съжаляваме.

— Искам да остана насаме с теб, шефче — обади се Дешамп. — Само за минута, и то преди да се разцелувате с Александър за сбогом. Алекс, имаш ли нещо против да се поразходиш за няколко минути, или да отидеш оттатък?

— Ще ви оставя насаме — отвърна Певснер. — Когато приключите, ще съм пред вратата.

— Наистина искаш да си тръгнеш оттук завинаги, така ли, шефче? — попита тихо Дешамп, когато Певснер излезе.

— Не. Мислех, че ще поддаде, а той остана непреклонен. Сега обаче не знам как да постъпя.

— Той е тежък случай — призна Дешамп. — Чакай да те попитам нещо. Мунц ще ти предаде ли разговора им?

Кастило се замисли.

— Питаш се дали ще ти каже всичко — уточни Дешамп.

— Ще ми каже, че са провели разговор — отвърна Кастило десет секунди по-късно.

— И какво? — попита Дешамп.

— Как да му обясня, че съм решил нещо друго?

— Ще му кажем, че ако има среща, тя трябва да стане сега, веднага, за да не му остане време да спретне някоя изненада на Мунц в хотела.

— Онези типове от бившето Щази са много добри — въздъхна Кастило.

— Благодаря ви, че ми казахте, господине. Ще запомня това и ще си го запиша.

Кастило сви рамене.

— Искаш ли аз да се оправя с Певснер? — попита Дешамп и щом Кастило кимна, пристъпи към вратата и я отвори. — Време за сделка, Алекс — оповести той.

Певснер влезе в хола и погледна от Кастило към Дешамп.

— Слушам.

— Ето какво е съгласен да направи подполковник Кастило — започна Дешамп. — Първо, ще попита полковник Мунц дали е съгласен да се срещне с теб. Ако Мунц е съгласен, ние ще определим мястото, а ти ще ни дадеш петнайсет минути, за да стигнем там. Ще дойдеш сам и ако нещо ни се стори подозрително, се омитаме.

— Съгласен съм. Искам Янош да ме закара.

Дешамп се замисли за десет секунди и се съгласи.

— Янош ще те закара.

Певснер кимна.

— Да вървим, подполковник — подкани го Дешамп.

Певснер ги последва към вратата.

Когато Кастило и Дешамп се приближиха към вратата, Дешамп настоя тихо, но твърдо:

— Върви ти да седнеш отзад при противното куче.

— Чарли! — провикна се Певснер от вратата.

Кастило се обърна.

— Благодаря за брашното и растителния сироп — усмихна се Алекс.

— Пак заповядай — отвърна Кастило и се качи на задната седалка на беемвето.

Макс го близна по лицето.

ЧЕТИРИ

— Някакви предложения как да стане, шефче? — попита Дешамп, след като тръгнаха от кънтри клуб „Буена Виста“.

Кастило кимна и Дешамп изложи своята идея.

— Това са те, великите умове — отбеляза доволно Кастило, когато Едгар приключи. — Мислят еднакво.

— Казваш го само защото нямаш представа какво трябва да бъде професионалното изпълнение — засече го Дешамп.

Кастило извади мобилния от джоба си и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.

— Кастило се обажда, Алекс. Връщаме се след около десет минути. Когато се върна, „Трафикът“ да е готов. Солес на волана, Мунц на задната седалка. Дейвидсън и Кенсингтън да се въоръжат с „Кар–4“ и да са готови да се качат в беемвето веднага щом пристигнем. Двамата с Дешамп ще се прехвърлим в „Трафика“. На Дешамп ще му трябва нещо по-голямо от пистолет. Ако има друго „Узи“, става. Сложи и него и още оръжие в „Трафика“. Ако няма, „Кар–4“ ще свършат работа. Може да има хора, които наблюдават, а това не бива да става. Направи, каквото можеш, пък да видим какво ще стане. Разбра ли ме?

— Струва ми се, че да — отвърна Дарби. — Какво става?

— Солес на всяка цена да вземе мобилен, на който мога да му звъня от този.

— И беемвето, и „Трафикът“ имат радиостанции. Не знаеш ли?

— Не. Не знам как се работи с тях, а и нямам време да се уча.

— Не искаш ли компания за екскурзията?

— Не. Останалите да сте с повишено внимание. Много е възможно екскурзията да е режисирана, за да са по-малко хората, които пазят Кочиан. А засега приоритетът ни е да го опазим жив.

Алекс Дарби се замисли над чутото.

— Няма ли да ми кажеш какво става?

— Първо трябва да разберем дали Певснер е един от що-годе добрите или безскрупулният мръсник, както твърдят повечето хора.

— И как смяташ да го направиш?

— След малко ще разберем — отвърна Кастило и добави: — Току-що излязохме на шосе 8. — След тези думи затвори.

Когато пристигнаха във вилата в кънтри клуб „Майерлинг“, Кастило видя, че „Трафикът“ е паркиран на алеята така, че да скрива входната врата. Имаше достатъчно място да спре и беемвето и спокойно да се отвори вратата му. Никой от улицата не можеше да види беемвето.

— Лес, спри между „Трафика“ и къщата — нареди тихо Кастило.

— Слушам, господине.

Вратата на къщата бе затворена и Кастило не видя нито Дейвидсън, нито Кенсингтън. Щом Брадли спря автомобила и Чарли понечи да отвори, Дешамп докосна ръката му и посочи вана.

Задната врата бе отворена и Дейвидсън бе готов да се прехвърли в беемвето.

Кастило му махна.

— Има още място във вана — обясни той.

Дешамп отвори вратата, заобиколи тичешком беемвето и бързо се качи в „Трафика“.

— Не, Макс! — нареди строго Кастило, пресегна се над кучето и отвори другата задна врата.

Макс погледна и двете врати, през които можеше да излезе, и, изглежда реши, че не е разбрал намерението на Кастило — че Кастило му е казал „Давай, Макс!“

— По дяволите! — възкликна Чарли и последва Макс във вана. Алфредо се бе настанил на третата редица седалки.

— Ще се срещнем с Александър Певснер — обясни той. — Очакват — Дешамп, Мунц и аз — да сме в беемвето. Затова ще пътуваме във вана. Ако нападнат беемвето — което е много възможно — просто се изнасяте по най-бързия начин. Ако ни причакват, най-вероятно бивши убийци от Щази, ще са най-добрите. Колкото и да ми се иска да ги спипаме, в момента не ми трябва престрелка, след която да оставим купчина трупове.

— Къде очакваш нападението, подполковник? — попита Джон Дейвидсън. — Някъде по пътя ли? На магистралата може би?

— Сега ще разберем — отвърна Кастило, извади мобилния и натисна копче за автоматично избиране, след това включи на говорител.

— Hola? — чу се гласът на Певснер.

— На всяка цена трябва да се отървеш от руския акцент — заяде се Кастило. — Звучи доста шантаво.

— Кажи.

— Разкажи ми повече за апартамента, който държиш в „Шератон“?

— Алфредо съгласи ли се да се срещнем?

— Не. Колебая се дали аз да не си взема апартамент там — отвърна Кастило, — затова реших първо да огледам твоя.

— На четвъртия етаж е, 407 — отвърна Певснер. — Има стълбище, асансьори, а 407 е втората врата отдясно.

— И кой ще се обади, ако реша да позвъня в 407?

— Никой. Може ли да направя едно предложение?

— Давай.

— Кажи ми кога ще бъдеш там и аз ще отида десет минути преди теб. Има подземен гараж…

— Много хора са измрели в подземните гаражи.

— Има и външен паркинг. Само че хората, които идват и си отиват, се виждат по-добре, отколкото в подземния гараж. Ти решаваш.

— Какво предлагаш?

— Янош ще провери апартамента и аз ще го проверя.

— После?

— Във фоайето има бар. Ако паркираш отвън, мини през фоайето и ще го видиш. Ако паркираш в подземния гараж, има асансьор. Качи се с него на партера и завий надясно. Янош ще бъде там и ще те чака, за да те заведе в стаята.

— А ти ще бъдеш в бара, така ли? — попита Кастило.

— Добре.

— Ще тръгна след пет минути и ще ми отнеме двайсет, за да пристигна — обясни Чарли.

— Благодаря. И предай на Алфредо, че му благодаря.

— След двайсет и пет минути, Алекс. Ще те чакам там — потвърди Кастило и затвори.

— Оттук до „Шератон“ са десет минути път, Карл — каза Мунц на немски.

— Знам — кимна Чарли. — Щом Дейвидсън и Кенсингтън се качат в беемвето, отиваме в подземния гараж с вана. Джон, ти ще чакаш пет минути и тогава ще тръгнеш. Кажи на Брадли да кара бавно.

— Не съм сигурен, че Брадли знае къде е хотелът, Карлос — обясни Солес на испански.

— Добре. В случай че някой ни наблюдава, нека изглежда така, сякаш шофьорът не знае къде е — отвърна Кастило. — Когато влезете в подземния гараж, паркирайте на място, откъдето можете да излезете бързо. По всяка вероятност Певснер ще бъде в черен „Мерцедес S600“, но обърни внимание, че думата е „вероятно“.

— Ясно — кимна Дейвидсън. — Малко съм объркан, Чарли. Ти ще го чакаш на бара, така ли?

— Няма начин. Ако Певснер се появи, както се разбрахме, в подземния гараж, в мига, в който отвори вратата, аз ще съм при него. След това отиваме право в апартамента. Тогава ще трябва да ни покривате.

— Ясно — отвърна Дейвидсън.

— Добре. Вие двамата, качвайте се в беемвето.

Дейвидсън и Кенсингтън се приближиха до автомобила.

Кенсингтън подаде на Кастило малък пакет тъкмо когато Солес палеше.

Кастило го отвори. Вътре бе „Микро Узито“ с пълнителите.

— Не се притеснявай, шефче — обади се Дешамп. — Всеки забравя особено когато тръгне да остарява.

Кастило не отговори на тази забележка. Вместо това каза:

— Рикардо, внимавай да не ни спрат за превишена скорост, но колкото по-бързо стигнем, толкова по-добре.

Кастило бе виждал хотел „Шератон Пилар“ преди и си спомняше къде е, но никога не му бе обръщал голямо внимание. Прииска му се да е бил по-наблюдателен.

— Ще караш съвсем бавно, когато наближиш, Рикардо — нареди той.

Солес изпусна отбивката на шосе 8. Налагаше се да продължат до следващия излаз, близо до търговския център „Джъмбо“, да минат над магистралата по надлеза и да пристигнат в хотела по алеята за служебни автомобили.

Кастило едва се въздържа да не се развика на Солес, но остана доволен, че си е замълчал, защото след малко осъзна, че така е по-добре. Така щяха да имат възможност да огледат хотела и да приближат по-бавно.

Когато приближиха към „Шератон Пилар“ и близкия бизнес център, сравнително нова сграда на четири или пет етажа, Кастило забеляза ниска пристройка с малки магазини и стъклената витрина на ХИМИЧЕСКО ЧИСТЕНЕ ЕКО. Отпред бяха паркирани два бели вана като онзи, за който му бе споменал Дейвидсън, какъвто бе следил Брадли из „Майерлинг“.

„По дяволите, по-добре човек да е предпазлив, отколкото после да съжалява. Дейвидсън е постъпил правилно“.

Когато след двеста метра завиха по алеята към хотела, Кастило видя, че паркингът, за който бе споменал Певснер, се пада отляво на главният изход към атриума. Входът отдясно, изглежда, не се използваше често.

— Очевидно от него се влиза в бизнес центъра, реши след секунда Кастило. Малка табела със стрелка насочваше към подземния гараж.

Рампата се оказа доста стръмна. Когато Солес изтегли талон за престой, тънката бариера се вдигна.

„Тази бариера няма да задържи никого, но по всяка вероятност включва аларма, ако някой мине, преди да се е вдигнала“.

Гаражът бе с нисък таван и побираше около петдесет или шейсет автомобила. Оставаше място поне за още толкова.

„Странно. По това време всички излизат на вечеря. Не трябва ли да е почти пълно? Значи гаражът е предвиден за автомобилите на бизнес центъра. Очевидно тази вечер там не се провежда нищо“.

— Направи едно кръгче, Рикардо — нареди Кастило. — И паркирай ето там.

Той посочи място, от което можеха бързо и лесно да потеглят към рампата, и втора тънка бариера, която ограничаваше излизането.

„Очевидно Рикардо ще плати талона, който излезе от машината, или ще го подпечата, или каквото там се прави, за да се вдигне бариерата.

Ако се наложи да се изнесем бързо, край с бариерата. Алармата ще писне!“

В единия край на гаража се виждаше още един ван на химическо чистене ЕКО, паркиран близо до сервизния асансьор. Вътре се виждаха натрупани пакети с пране.

„Това място не е лошо, но в никакъв случай не може да се мери с «Емджием Гранд» в Лае Вегас с — колко бяха? — петте хиляди стаи. Сигурно на хотела е по-изгодно да използва някое близко химическо чистене за чаршафите и кърпите, вместо да поддържа своя пералня и химическо“.

След като Солес паркира „Трафика“ на заден на избраното от Кастило място, той веднага разбра, че е избрал добре. Виждаше и рампата, и асансьора.

— Сега ще чакаме — обяви Дешамп. — Това е любимата ми част.

— Мислиш ли, че ще дойде? — попита Кастило.

— А, че ще дойде, ще дойде — отвърна Дешамп. — Въпросът е с кого и защо.

— Рикардо, случайно да имаш нещо като каишка?

— Какво?

— За Макс. Според мен той трябва да се изпикае. Заведи го до рампата за излизане и преди да се върнете, обиколете гаража. Да го видим какво ще надуши.

Солес не отговори.

— Бих го свършил аз, Рикардо, но тези типове може да са ме виждали или пък да са им дали мое описание, а ти си нова и напълно неизвестна величина.

— Ще използвам колана си — отвърна Солес.

— Макс, върви с Рикардо.

Пет минути по-късно, Солес и Макс се върнаха във вана.

— Докато минавахме покрай вана с прането — докладва Солес, — Макс направо пощръкля. Едвам го удържах.

— Може да не му харесва миризмата на мръсно бельо — отвърна Дешамп.

— А може да е помирисал оръжие. Той не понася тази миризма. Щом беемвето пристигне, ще кажа на Дейвидсън.

— Защо не му кажеш още сега, шефче? — предложи Дешамп.

— Защото Джон Дейвидсън твърдо вярва в изпреварващите удари.

— Я му кажи да се държи прилично. Подполковник си. Можеш да го направиш.

Кастило натисна едно от копчетата за автоматично набиране на мобилния.

— След две минути сме там, подполковник — обяви Дейвидсън. — Лестър пропусна отбивката.

— Тук долу има ван на химическо чистене ЕКО, а Макс подуши нещо, което никак не му хареса. Просто да имаш предвид. И никакъв изпреварващ удар, Джон. Разбра ли ме?

— Слушам, господине.

Две минути по-късно, огромното тъмносиньо беемве се спусна по рампата.

Дешамп и Кастило вдигнаха оръжията. Тъй като нямаше второ „Узи“, Дарби бе осигурил „Кар–4“.

„Две“, помисли си Кастило, докато Солес се пресягаше за другата.

Беемвето обиколи подземния гараж и паркира на заден срещу тях.

Нищо не се случи.

Кастило позвъни на Брадли от мобилния и натисна копчето за говорител.

— Лестър — започна тихо той, — върви в хотела, огледай какво става и дали Певснер и горилите му не са вече на бара.

— Слушам, господине. Позволете да предложа нещо, господине. Мога да се отбия на „Информация“, за да съобщя, че автомобилът на някого си е готов и чака, за да не ме гледат подозрително, че се мотая във фоайето.

— Браво, Лестър. Напълно прав си.

Кастило затвори, разсмя се и поклати глава.

— Не бъди толкова самодоволен, шефче — обади се Дешамп. — Малкият е прав.

— Обикновено е прав — отвърна Кастило. — Дори не се бях сетил.

През следващите четири минути не се случи нищо, затова им се стори, че е минало много повече време.

— Лестър се връща. — Солес посочи Брадли, който крачеше бодро към беемвето.

— Ето ги Певснер, Янош и горилата — обади се Дешамп и посочи с брадичка мерцедеса, който се спускаше по рампата. — Значи все пак дойде.

— Нека паркират, слязат и отиваме при тях — нареди Кастило. — „Здрасти, Алекс! Колко е малък светът“.

Огромният черен мерцедес обиколи гаража. Заради тъмните стъкла на беемвето околните можеха да видят единствено Лестър, който би трябвало да чака в колата. Същото важеше и за мерцедеса. Когато мина покрай „Трафика“, Кастило видя единствено Янош. Не бе ясно кой е на задната седалка. Янош не прояви никакъв интерес към вана.

„Това пък какво трябва да означава? Да не би Янош да е примамката, а Певснер да не е вътре?“

Янош паркира на заден близо до будката за плащане. Слезе, заобиколи от дясната страна и отвори задната врата. Александър Певснер слезе и тръгна към тунела, който отвеждаше към хотелската част, последван от Янош.

В същия момент се чу пукот на автоматично оръжие, което прозвуча гръмовно в ниския гараж. Кастило веднага забеляза откъде идва. От белия ван на ЕКО припламваха в оранжево три, може би четири дула.

— По дяволите! — изрева Кастило и скочи от „Трафика“.

Забеляза, че Певснер е проснат на земята, а Янош седи стиснал пистолета си, ранен и замаян.

Кастило насочи „Микро Узито“ към вана на ЕКО, изпразни на два откоса и посегна към втория пълнител.

Последва огън от другата страна на вана ЕКО и той позна звука на „Кар–4“.

„Кой, по дяволите, е това? Дейвидсън или Кенсингтън? Единият сигурно е излязъл от колата, за да покрие вана на химическото“.

Почти веднага след това — преди Алфредо Мунц, стиснал пистолет, да успее да слезе от „Трафика“ — се чуха нови гърмежи от „Кар–4“, някъде съвсем близо до беемвето, последвани от познатия пукот на полуавтоматичен „1911А1 Колт“ .45. Очевидно стреляше опитен човек.

— Прекрати огъня! — прозвуча глас и Кастило позна, че е Дейвидсън.

Ушите на Кастило пищяха, когато хукна да види какво се е случило с Певснер. Дейвидсън също затича — по-предпазливо — към вана на ЕКО, стиснал в готовност „Кар–4“.

Янош все още стискаше пистолета. Погледна учудено Кастило и се строполи. Кастило се отпусна на колене и напипа пулса му. Усещаше се.

„Къде, по дяволите, беше Певснер?“

Макс отговори на въпроса му. Огромното куче ръмжеше гърлено и безуспешно се опитваше да се качи в мерцедеса.

— Излез с вдигнати ръце! — чу се сериозен младежки глас зад Кастило.

Кастило се обърна и забеляза ефрейтор Лестър Брадли, стиснал с две ръце „1911А1 Колт“ .45, насочен към задната седалка на мерцедеса.

„Сега вече знам кой е умелият стрелец“.

— Добре, Макс — нареди Чарли на унгарски. — Долу!

Макс се подчини с неприкрито нежелание, но не престана да ръмжи. Беше оголил огромните си зъби.

— Излез оттам, Алекс — провикна се Кастило.

Щом Макс забеляза движението, веднага скочи.

— По дяволите, Макс, долу!

Александър Певснер се показа.

— Вдигни ръце, мама ти стара! — нареди Брадли.

Певснер се отпусна на колене, след това се изправи и вдигна и двете си ръце.

„Това не е ли страх по лицето на Алекс? Какво го е уплашило толкова? Макс ли? Може би момчето, насочило .45 към челото му. Засега успешно е избягвал куршумите“.

— Няма проблем, Брадли — провикна се Кастило и в същия момент забеляза, че Макс прави крачка напред. — Долу, Макс!

— Може ли да озаптиш това животно, за да се върна при Янош? — попита Певснер.

— Върви — позволи Кастило, насочи пръст към Макс и нареди: — Долу!

— Мъртъв ли е? — попита Певснер и се отпусна на колене до Янош.

— Не беше, преди трийсет секунди — отвърна Кастило.

Дотича Дейвидсън.

— Всички са мъртви, подполковник. Петима са — докладва той. — Знаех си аз, че нещо не е наред с тези ванове на ЕКО. Сега какво?

— Помогни ми да качим този в „Трафика“ — нареди Кастило. — След това вие двамата с Кенсингтън се качвате в беемвето и изчезвате оттук. Аз ще закарам Янош във вилата.

Той огледа гаража, за да даде сигнал на Солес да пали, и забеляза, че се насочва не към тях, а към вана на ЕКО.

— Помогни ми да кача Янош в колата — помоли Певснер. — Трябва да го откарам в болница.

— Погледни хубаво, Алекс. Този мерцедес е за никъде — посочи Кастило. — А него не можем да го закараме в болница с огнестрелни рани.

Мерцедесът очевидно не бе брониран. По салона нямаше почти никакви поражения, но фаровете и предницата бяха нашарени от куршуми, две от гумите — очевидно от нископрофилните — бяха съвсем спаднали, миришеше на бензин, а предният прозорец бе прорязан от пукнатини.

— Какво става там? — попита Дейвидсън и кимна към вана на ЕКО.

— Според мен Дешамп снима и събира проби за ДНК изследване с надеждата да открие нещо.

— Виж какво намерих. — Дейвидсън показа гарота от неръждаема стомана.

Кастило кимна бавно.

Приближи се Алфредо Мунц.

— Трябва да поговоря с теб, Алфредо — обади се Певснер.

— Това тук не е ли достатъчно красноречиво? — попита Мунц. — Някой те е предал, Алекс, и ми се струва, че знаеш кой е.

— Имам известни подозрения — призна Певснер. — Просто не можех да ги приема.

— Щеше ли да ми повярваш, ако ти бях казал? — попита тъжно Мунц.

— Брадли, върви кажи на Солес да докара „Трафика“ веднага — нареди Кастило.

В същия момент ванът потегли към тях.

— Ще качим Янош в „Трафика“ и се изнасяме оттук — разпореди се Чарли. — Направо не е за вярване, че ченгетата още не са дошли.

— Гаражът е звукоизолиран — обясни компетентно Мунц. — А нещастното момиче в кабинката за плащане няма да посмее да си подаде носа, докато не пристигне полиция. Няма да им каже нищо от страх да не се върнем за нея. Разполагаме с не повече от минута, преди някой да приключи с вечерята си и да дойде да си вземе колата.

Сержант Робърт Кенсингтън дотича и се отпусна на колене пред Янош.

— Какво прави той? — попита Певснер.

— Каквото е необходимо, за да опази Янош жив — отвърна Мунц. — Има медицинско образование.

— На Янош му трябва болница, хирург — настоя Певснер.

— Хирургът в болницата ще задава въпроси — обясни Мунц. — Кенсингтън ще го оправи, Алекс. Той извади куршума от рамото ми.

— Ти решаваш, Алекс — заяви Кастило. — Можеш да останеш тук и да кършиш ръце над проснатия Янош и да се оправяш с ченгетата както си знаеш или да ни помогнеш да го качим във вана. След трийсет секунди се махаме.

Певснер срещна погледа на Кастило, след това пристъпи към Янош и го подхвана под раменете, за да е по-лесно на другите да го вдигнат.

Трийсет секунди по-късно Янош бе отпуснат на една от задните седалки. Сержант Кенсингтън слагаше превръзка, за да спре кръвотечението.

— Гледай си в краката — провикна се Дешамп. — Взех два „Мадсъна“. Все още са заредени.

Десет секунди след като Чарли и Макс се качиха отпред и вратите бяха затворени, Солес подкара „Трафика“ по рампата и разби тънката бариера. Кастило чу пронизителния вой на алармата.

Петнайсет секунди по-късно бяха на шосе 8 и се насочваха на юг със сто и трийсет километра в час.

Кастило се обърна да погледне през задния прозорец. Беемвето ги следваше.

Погледна Дешамп.

— Какво друго намери във вана?

— Ще ти кажа по-късно — отвърна Дешамп. — Ако в най-скоро време се наложи да ни разпитват най-добрите ченгета на Пилар, по-добре е да не знаеш.

ПЕТ

„Нуестра Пакеня Каза“

Кънтри клуб „Майерлинг“

Пилар, Провинция Буенос Айрес, Аржентина

21:55, 13 Август 2005

Кастило, Певснер и Дешамп се облегнаха на стената на една от спалните на долния етаж. Не откъсваха поглед от сержант Робърт Кенсингтън, който довършваше превръзката на Янош. Леглото бе повдигнато с няколко циментови блокчета, за да бъде на същото ниво като операционна маса.

— Куршумите са като пиенето — отбеляза Кенсингтън. — Колкото по-едро е тялото — освен ако куршумът не е поразил някой важен орган — толкова по-малък е ефектът им. А този е много едър.

Янош, вече упоен от таблетките, които му бе дал Кенсингтън, се съгласи весело:

— И още как. Доста по-едър съм от останалите мъже.

— Може да не е много умен, но е наистина по-едър от повечето — съгласи се с обич Певснер.

Кастило и Дешамп се разсмяха.

Мобилният на Певснер иззвъня. Той погледна екрана, за да провери кой се обажда, и посочи вратата към терасата и градината.

— Може ли? — попита той.

— Разбира се — отвърна Кастило.

Певснер излезе от стаята и спря в средата на градината. Бяха изключили лампите, които се задействаха при движение, въпреки това от quincho идваше достатъчно светлина, за да виждат ясно. Кастило и Дешамп излязоха от стаята на покритата с плочки тераса.

Когато Певснер приключи разговора, двамата се отправиха към него.

— Ана и децата са във възторг, че най-неочаквано ще ги заведа на вилата в Сан Карлос де Барилоче, за да покарат ски — обясни Певснер. — Ана се притеснява, че ще отсъстват от училище, но при тези обстоятелства…

— Разбирам — отвърна Кастило.

— Пътуват към „Хорхе Нюбъри“ — продължи Певснер. — Уредих един „Лиър“ да ни закара до Барилоче. Ако ми позволите да се възползвам от гостоприемството ви, искам да помоля за още една услуга.

— Кажи какво? — попита Чарли.

— Не искам Ана и децата да виждат Янош в сегашното му състояние, а Янош — въпреки че в момента е в чудесно настроение — не е в състояние да прелети над половин Аржентина. Има едно място, недалеч оттук, където ще бъде в безопасност и ще може да се възстанови. Иска ми се „Рейнджърът“ да ни вземе…

— Няма да стане оттук — прекъсна го Кастило. — Съжалявам.

— Не, разбира се — отвърна Певснер. — Позволи ми да продължа, приятелю.

— Добре, продължавай.

— В аржентинската Асоциация по поло има осем хеликоптерни площадки. Намират се на север от Пилар. Знаеш ли къде са?

Кастило поклати глава.

— Встрани от шосе 8 — обясни Певснер. — Ще накарам хеликоптера да кацне на най-отдалечената, за да вземе Янош, а след това да ме откара до „Хорхе Нюбъри“ при семейството ми. Ще ни откарате ли до игрището за поло?

— Кога?

— Веднага, ако е възможно.

Кастило въздъхна шумно.

— Уреди го, Едгар. Водещ автомобил, „Трафик“, охраняващ автомобил. Във всеки да има стрелци. Аз ще пътувам с Алекс и Янош във вана.

Дешамп кимна и тръгна към къщата.

— Благодаря ти, приятелю Чарли — кимна Певснер. — Много съм ти задължен.

Кастило сви рамене.

— Да му дам ли пари? — попита Александър Певснер.

Кастило го погледна и забеляза, че гледа към къщата, където Кенсингтън се бе облегнал на стената на импровизираната операционна и димеше с пура.

— За сержант Кенсингтън ли питаш? — изви вежди Кастило.

— За вашия лекар. Много съм му благодарен за всичко, което направи за Янош. Искам да му го покажа.

— Да дадеш на сержант Кенсингтън пари — как да се изразя? — все едно да дадеш на свещеника пари за опрощението, което ти е дал. Ако все пак пробваш, Кенсингтън така ще те подреди, че нито един пластичен хирург няма да успее да ти върне познатото лице.

— Моля те, кажи му, че съм му задължен и ако мога да направя нещо за него…

— Кажи му го сам, Алекс — сряза го Кастило. — Той ще бъде в „Трафика“ с нас и Янош. — Засмя се и продължи: — Зарязал е медицината, за да може да стреля на воля.

— И на теб, приятелю Чарли, съм ти задължен. Не само защото ми спаси живота.

— Плати си дълга, като не ми се пречкаш, докато спипам общия ни приятел Хауърд Кенеди. Искам го, Алекс.

— Ако разбера къде е, ще ти кажа.

— Искам го без бенка по средата на челото. Нали ме разбираш?

— Доста ми е трудно, но ще се опитам — кимна бавно Певснер. — Има едно-единствено подходящо наказание за човек, който нахлува в живота ти с нечисти помисли, печели доверието и привързаността ти…

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че се чувстваш като наакан, Алекс?

— Моля?

— Александър Певснер, който умее до съвършенство да преценява хората, се е доверил на когото не трябва и е отритнал човек, който е достоен за доверието му. Така и не позна добрия, Алекс. По-точно казано, добрите.

— Това понятие не ми е известно.

— Много добре знаеш за какво говоря, Алекс.

— Тук съм, защото…

— Защото се скри под мерцедеса, докато добрите ти приятели от руското разузнаване се опитваха да ти видят сметката.

Лицето на Певснер се изопна.

— Ако наистина е така…

— Няма вече „ако“, Алекс. Едгар Дешамп позна един от мъжете във вана. Подполковник Евгений Комогоров, заместник на полковник Сунев, директор на „Борба с тероризма“ в руското разузнаване.

Певснер го погледна побеснял.

— Как звучи само, а? „Борба с тероризма“. Предполагам, че за тях терорист е всеки, който може да уличи бившия подполковник Путин от КГБ като един от най-дейните мошеници в „Петрол срещу храни“.

— Ако Путин има някакво участие, на мен не ми е известно.

— Сунев и покойният Комогоров сигурно са решили, че знаеш нещо. В противен случай защо ще се опитват да ти видят сметката?

Певснер не отговори.

— За да те очисти, Сунев не е изпратил някой кубинец — второ качество убиец — пратил е Комогоров.

Певснер наблюдаваше Кастило с леден поглед.

— Хауърд Кенеди не е глупав — заяви той. — Знаел е, че рано или късно ще го заподозреш, че има връзки — или ще откриеш връзките му, както и стана — с руското разузнаване и ще ми кажеш. Много е възможно той да е казал на Сунев, ме сме се сближили и обменяме информация…

— Все пак Кенеди е работил доста дълго със Сунев, нали? Плащали са му добре — много по-добре, отколкото в Бюрото — за да им снася информация.

— Аз плащах на Хауърд добре и въпреки това не става въпрос за шестнайсет милиона долара — отвърна Певснер. — Първото ми подозрение към Хауърд — чувствах се гузен, че го подозирам — бе, когато се притесни за банковите документи, които сте взели от сейфа на Лоримър. Държа се така, сякаш си откраднал неговите пари.

— Искрено се надявам да са били негови — отвърна Кастило.

— Според мен е имал някаква уговорка с кубинеца. Кубинецът ще затвори устата на Лоримър, ще вземе документите, ще ги даде на Хауърд и двамата ще разделят плячката. Само че ти, Чарли, си провалил плановете му.

— Искам го, Алекс.

— Какво ще стане с него, след като го разпиташ?

— И за това съм мислил. Първо бях решил да го изпратя в онзи противен затвор в Колорадо, където затворниците прекарват по двайсет и три часа на ден, затворени в самостоятелни килии без контакт с останалите. След това един мой приятел от ФБР каза, че единственото, в което можем да го обвиним, е кражба на доклади на ФБР. Това означава, че ще влезе в затвора за пет до десет години. И това не е сигурно. Само че след две години ще бъде пуснат.

— Значи ще…

— Много ми се иска, но ние не действаме по този начин. Ще уредя да го изпратят в затвор, където ще бъде сред останалите, които причиняват доста неприятни неща на бившите агенти на ФБР. Дори се чува, че ги били изнасилвали. Доста редовно.

Прозвуча остро изсвирване и двамата погледнаха към къщата. Едгар Дешамп беше застанал на вратата на хола. Даде им знак, че конвоят е готов.

— За последен път ти казвам, Алекс — предупреди Кастило. — Не ми се пречкай.

— Ако го открия преди теб, ще ти кажа къде е. Мисълта разни типове да си прехвърлят Хауърд като сексуална играчка ми се струва подходящо възмездие за всичко, което е направил.

Двамата тръгнаха към къщата.

ШЕСТ

„Нуестра Пакеня Каза“

Кънтри клуб „Майерлинг“

Пилар, Провинция Буенос Айрес, Аржентина

10:05, 14 Август 2005

Онези, които Кастило наричаше „философите“, за разлика от „стрелците“, се бяха събрали в quincho, заприличало на класна стая с подредените дъски, преподавателя и учениците, които вдигаха ръка, за да получат разрешение да споделят мъдрите си мисли.

Учителят бе инспектор Джон Дохърти от ФБР. В групата на философите бяха специален агент Юнг, Ерик Кочиан, Алекс Дарби, полковник Алфредо Мунц и господин и госпожа Пол Сиено. Присъстваше и полковник Джейк Торине не толкова заради знанията, колкото заради аналитичния си ум. Кастило и Дешамп също присъстваха, въпреки че се смятаха за стрелци, не за философи. Класът си имаше и домашен любимец, който спеше подпрял глава на обувката на Кастило и от време на време издаваше странни звучащ на задоволство, които Кастило бе решил, че са предизвикани от сънищата му, в които се явява фландърско бувие от противоположния пол.

Ефрейтор Лестър Брадли, истински стрелец, се занимаваше с радиостанцията. Беше получил инструкции, ако някой се обади от Вашингтон да търси подполковник Кастило, да съобщи, че в момента го няма, но ще се обади при първа възможност.

Оставаха много въпросителни и Кастило не искаше да прекъсва процеса.

Стрелците — старши сержант Дейвидсън, сержант Кенсингтън, Шандор Тор и Рикардо Солес — пазеха на смени, но нямаха нищо против, защото се бяха разположили на удобни шезлонги.

Едгар Дешамп одобри мерките, взети от охраната, но предложи на Кастило да вземе още стрелци. Каза, че за някои неща има доверие на Александър Певснер, но също така изтъкна, че Певснер вече знае къде се намира безопасната им квартира, и знае, че всички, които са запознати е фактите и събитията и могат да ги анализират, са събрани тук, което означаваше, че вилата е чудесна мишена за някой заинтересован.

Дешамп предупреди Чарли да не очаква Певснер да му съобщи къде се е покрил Хауърд Кенеди. Надпреварата бе започнала — при това с пълна пара — така че Кастило трябваше да се задейства, ако искаше да открие мръсника преди Певснер.

Чарли се двоумеше.

От професионална гледна точка бе съгласен с Дешамп — и с останалите — че на Певснер не може да се има доверие, че не би се поколебал да ги избие от първия до последния, за да защити себе си или семейството си.

Кастило вярваше на Певснер, макар и не напълно.

Очевидно бе, че се налага да послуша хората с повече опит.

Когато мобилният му звънна, той тъкмо си мислеше, че учебните занятия ще продължат поне една седмица — може би дори по-дълго — и трябваше да накара Брадли да се свърже с Дик Милър в комплекса „Небраска“ и да го помоли да каже или на генерал Брус Макнаб, или на Вик Д’Алесандро в Браг да пратят боен екип със следващия полет от Маями, като преди това ги облекат в цивилни дрехи, и да ги представят за футболисти.

— Hola! — обади се Чарли.

— А ти пък звучиш като Porteno.

— Кажи как са ските?

— Много добре, благодаря. Нашият човек е в 1808 в „Конрад“ в Пунта дел Есте.

— Сигурен ли си? — попита Кастило, преди да разбере, че връзката е прекъснала.

Дешамп го погледна любопитно.

— „Защо сте толкова страхливи, маловерци“21 — подхвърли Кастило и се обърна към Юнг. — Какво е „Конрад“ в Пунта дел Есте?

— Скъпарски хотел. Най-хубавият. Има казино.

— А летище?

— Има.

— Дейв, можем ли да отидем с „Гълфстрийма“ оттук до където и да се намира Пунта дел Есте в Уругвай?

— На Атлантическия е, на около сто километра от Монтевидео — обясни Юнг.

— А след това ще стигнем ли до Кито, без да зареждаме?

— Няма проблем. Какво ще правим на митницата при паспортен контрол?

— Ще се притесняваме, когато пристигнем в Щатите — отвърна Кастило.

Оплези се на Дешамп, затананика звучно и заяви:

— Разбирайте го както искате, по-добре не мога — това е от „Ботуши и седла“22. Кенеди е в стая 1808 в „Конрад“ и отиваме да го приберем.

— Кои сме ние? — попита Дешамп.

— Ти, Мунц, аз и Пищовлията — уточни Кастило. — Алекс, можеш ли да се свържеш по обезопасена линия с представителя на ЦРУ в Монтевидео… как се казваше?

— Робърт Хауъл — отвърна Дарби. — Боб Хауъл.

— Да ни чака с кола — още по-добре с „Юкон“, ако не с ван, абе с нещо голямо — на летището на Пунта дел Есте. Кажи му, че тръгваме веднага.

— Да му кажа ли защо?

— Не, кажи му само, че е важно.

Макс затича доволно след Кастило.

— Този път няма да го бъде, приятел — реши Кастило.

Лаят и скимтенето на Макс се чуваше дори след като влезе във вилата и се насочи към вратата.

СЕДЕМ

Летище „Пунта Дел Есте“

Пунта дел Есте, Република Уругвай

13:35, 14 Август 2005

Робърт Хауъл, „културен аташе“ в американското посолство, ги очакваше на малкото летище в син „Юкон“ с дипломатически номера.

Кастило го запозна с Дешамп — Хауъл бе чувал за него, но двамата никога не се бяха срещали — след това обясни какви са намеренията им: да хванат Хауърд Кенеди, да го върнат на летището и да го отведат в Щатите като кацнат в Кито, за да презаредят.

— Много ми се иска да участваш, но така само ще усложня нещата, така че можеш да ни дадеш автомобила и да се върнеш след два часа. Ако имаме късмет, ще оставя ключа под изтривалката.

— Участвам — заяви Хауъл. — Може да ни се наложи да използваме дипломатически имунитет. Ако имаме неприятности, в най-лошия случай ще ме изхвърлят като персона нон грата.

— Благодаря ти.

— Как ще го изкараме от хотела, за да го качим в автомобила?

— Нека първо проверим дали е там, след това ще се притесняваме за подробностите — отвърна Дешамп. — Благородният ни лидер залага на някого, на когото не може да се има доверие.

Кастило не му обърна никакво внимание.

— Защо е толкова пусто тук? — попита Кастило. — Има само няколко двумоторни и няколко „Чесна 172“.

— Зима е — обясни Хауъл. — Пунта дел Есте е затворена през зимата. Чакай да стигнем в града.

Десет минути по-късно Кастило видя дълга редица от високи блокове с изглед към широк плаж. Когато приближиха, се оказа, че щорите в почти всички апартаменти са пуснати, по улицата няма почти никакви автомобили (още по-малко по паркингите около сградите), а минувачите се брояха на пръсти.

„Направо не е за вярване“, каза си той.

Пет минути по-късно видяха „Конрад“. Внушителната сграда бе поне на двайсет етажа.

— Тук работи заради комарджиите — обясни Хауъл. — Но дори една четвърт не е пълна.

Зави по алеята към входа.

— Там се вижда някакво раздвижване — обади се Дешамп. — Това ме притеснява.

Паркингът пред входа бе пълен с автомобили. С изключение на две лимузини и фолксваген костенурка, всички бяха полицейски.

— Струва ми се, че ще бъде най-добре да се върнем на летището — предложи Дешамп.

— Я да поиграем на ротативките — предложи Кастило. — Днес ми върви.

— Според мен някой се е опитал да обере казиното и цялата уругвайска полиция е пристигнала — реши Дешамп и отвори вратата.

Тръгнаха по мраморните стъпала и бяха по средата на фоайето, когато някой извика:

— Алфредо?

Всички спряха. Мъжът крачеше към тях.

— Да знаеш само колко се радвам, приятелю — възкликна главен инспектор Хосе Ордьонес, когато сграбчи Мунц в мечешка прегръдка и го целуна. — Щях да ти се зарадвам още повече, ако беше сам.

Погледна останалите.

— Та това са моите приятели Дейвид Юнг и господин Хауъл от Културния отдел на американското посолство. Много ми е приятно да ви видя и двамата.

Обърна се към Кастило и Дешамп и протегна ръка към Едгар.

— Подполковник Кастило, аз съм главен инспектор Хосе Ордьонес от Федералната полиция. Отдавна ми се иска да се запозная с вас.

— Аз се казвам Смит — отвърна Дешамп. — No hable Espacol.

Ордьонес се усмихна и му стисна ръката.

— Аз съм Кастило — представи се Чарли.

— Хосе Ордьонес, подполковник — отвърна инспекторът и протегна ръка. — Не можах да повярвам, че толкова млад човек е извършил всичко онова, което говорят хората.

— Старая се — отвърна Кастило. — Ние да не би да попадаме на конгрес на полицията?

— Прилича ли ви на конгрес? — попита Ордьонес. — За съжаление, не е конгрес. По работа сме. Ваш съгражданин се е сблъскал с известни неприятности.

— Ами?

— Тъкмо се канех да позвъня в посолството ви, но след като господин Юнг и господин Хауъл са тук, това задължение отпада. Ще ги въведа в проблема. Нали нямате нищо против? Ако искате, елате и останалите.

Той посочи асансьора и всички се качиха.

От коридора влязоха в хола на апартамент 1808. Едната стена бе почти цялата от стъкло и разкриваше чудесна гледка към центъра на Пунта дел Есте и Атлантическия океан.

На креслата седяха двама мъже. Единият, който, изглежда, се бе строполил, бе с отворена уста. Облегалката на креслото бе оплескана с кръв и размазан мозък.

Другият бе Хауърд Кенеди.

Бе вързан към креслото с изолирбанд. В устата му имаше нещо — или червена топка, или топка в друг цвят, цялата пропита с кръв. Очите му бяха широко отворени.

Тялото му бе неестествено отпуснато и след малко, когато видя ръцете на Кенеди, Кастило разбра защо.

— Човек би казал — заяви спокойно Ордьонес, — че господин Кенеди е бил пребит до смърт не с бейзболна бухалка, ами с нещо като маша. Започнали са от пръстите на краката, след това са минали на стъпалата, подбедриците, след това са се прехвърлили на пръстите на ръцете, китките и така нататък. Познава се по наслагванията на кръв. Не са бързали много. Според нас този човек е Хауърд Кенеди.

— Наистина е Хауърд Кенеди — потвърди Кастило. — Бил е Хауърд Кенеди.

— Не сме сигурни кой е другият — призна Ордьонес.

— Това е подполковник Виктор Жданков — обади се Дешамп — от отдел Защита на Конституцията и антитероризъм към ФСБ.

— В паспорта му пише друго, господин Смит. — Ордьонес подчерта името. — По паспорт е чешки бизнесмен.

— Значи греша — примири се Дешамп.

— Искрено се надявам да грешите — закима Ордьонес. — И без това положението е много неприятно — американски бизнесмен и чешки бизнесмен убити по време на обир. Дори обирът да е бил част от провалена наркосделка, както предполагаме, за мен остават много проблеми — както и за Уругвай — ако се наложи да започнем разследването на офицер от старшия състав на руското разузнаване и мъж, за когото е известно, че е близък сътрудник на международен престъпник, известен под името Александър Певснер. Нали ме разбирате?

— Струва ми се, че ви разбирам — потвърди Дешамп.

— Искрено съжалявам, че видяхте тази картина. Разбирам, че ви съсипах приятното прекарване, и съм сигурен, че ще си тръгнете от Уругвай час по-скоро, за да избледнее неприятният спомен.

— Господинът има право, шефче — кимна отново Дешамп.

— Инспектор Ордьонес — Кастило му подаде ръка, — позволете да ви задам един въпрос преди да тръгнем.

— Разбира се, питайте.

— Четох из вестниците за някакви трупове — май бяха шест, доколкото си спомням — в някакво отдалечено имение тук, в Уругвай. Какво беше това?

— Разследването стигна до заключението, че и там сме се натъкнали на провалена наркосделка. Грозна работа, а се случва толкова често. Имението е било собственост на наркодилър, който водел двойствен живот. Съмнявам се, че ще успеем да арестуваме някого, свързан със случая. Вече приключихме, за да се заемем с други по-важни неща.

— Много ви благодаря.

— Няма защо — отвърна инспекторът и стисна ръката на Кастило. — Може да се срещнем отново, при по-приятни обстоятелства. Всички приятели на моя скъп приятел Алфредо са и мои приятели.

— Много ми е приятно да го чуя — отвърна Кастило.

ОСЕМ

Ресторант „Канзас“

„Авенида Либертадор“ „Сан Исидро“

Провинция Буенос Айрес, Аржентина

20:25, 14 Август 2005

Кастило махна на сервитьора и поиска сметката.

— Нека аз — обади се посланик Хуан Мануел Силвио. — Ще я включа в графа „представителни“.

— Джобовете ви, господине, съвсем не са толкова дълбоки, колкото на благотворителен фонд „Лоримър“, но въпреки това ви благодаря. Задължен съм ви, че дойдохте да се срещнете с нас.

— Това е Аржентина. Тук е единственото място, на което преди осем можете да похапнете единствено на пристанището. Или в „Макдоналдс“.

— Не искам да съм нелюбезен, но не е ли това ресторантът, от който бе отвлечена госпожа Мастърсън? — попита Дешамп.

— От паркинга — посочи навън Силвио. — Така че в известен смисъл всичко завършва там, където започна.

— Това все още не е краят — отвърна Кастило. — Убийците на Мастърсън, доколкото ми е известно, все още са на свобода.

— Някои от колегите и шефовете им вече не са сред нас, нали така? — отбеляза Силвио. — А някои от тях приключиха земния си път при напълно заслужени обстоятелства.

Мобилният на Кастило звънна.

— Сега пък кой е? — измърмори той.

— Погледна номера.

— Hola? — обади се той.

— Радвам се, че успях да изпълня обещанието си, приятелю Чарли.

— Ти, копеле гадно. Каза ми, че ще ме оставиш да го заловя.

— Той знаеше твърде много за мен, така че не можех да му позволя да си приказва с теб, Чарли.

— Майната ти, Алекс!

— Освен това прецених, че пет години непрекъснати изнасилвания не са достатъчно наказание за човек, който ме е предал.

— Още веднъж майната ти.

Последва кратко мълчание, преди Певснер да продължи с леден глас:

— Ще ти кажа какво направих.

— Защо да ти вярвам?

— Изслушай ме и сам прецени. Разговарях със Сунев и му съобщих, че съм депозирал при разни хора пликове с информация, които ще бъдат изпратени до ЦРУ, в случай че заподозра, че някой заплашва мен или семейството ми.

— Какво има в пликовете?

— И сам можеш да се досетиш, приятелю Чарли.

— Дяволите да те вземат, Алекс!

— Ще се чуем — отвърна Певснер и затвори.

Кастило натисна копчето за автоматично набиране на телефона на Певснер, но му съобщиха, че този номер вече не съществува.

Той прибра телефона в джоба си.

— Господин посланик — обади се Дешамп, — надявам се, давате си сметка, че седите на една маса с единствения човек на този свят, който може да каже на Александър Певснер да върви на майната си, при това два пъти за трийсет секунди и да остане жив на следващата сутрин.

Силвио се разсмя.

— Ще се видим ли отново, господин Дешамп? Ако се върнете да работите с останалите, мога и аз да ви окажа съдействие. Да ви осигуря къде да живеете, например.

— Много ви благодаря, господине, само че през следващите няколко месеца смятам да се заровя в подземията на Ленгли. Затова пък Многоръкия пищовлия ще се върне.

— Тях двамата ще ги взема с мен, когато отида да се срещна с посланик Монтвейл — обясни Кастило. — Силата е в числеността. Ако искате да ни помогнете, какво ще кажете да пазите Многоръкия пищовлия да не се забърква в неприятности, когато се върне?

— С удоволствие.

— Сега трябва да си повикаме такси.

— В никакъв случай — заяви посланик Силвио. — Аз ще ви закарам до самолета.

ДЕВЕТ

Кабинет на ръководителя

На звеното за организационен анализ

Департамент Вътрешна Сигурност

Комплекс „Небраска“

Вашингтон, Окръг Колумбия

16:25, 15 Август 2005

— Струва ми се — започна Кастило, — че мина добре…

— Шефче, ти май пропусна да споменеш, че президентът ще бъде с Монтвейл. На стареца му дойде много.

— Той си направи оглушка, когато му казах, че е крайно време да се върна към задълженията си на обикновен войник.

— Забрави за тази работа, шефче. На него му харесва да те юрка.

— Така е — потвърди Юнг. — Много ми хареса, когато каза: „Би било жалко да оставим всички пари от скандала «Петрол срещу храни» в сметката на Кениън. Защо да остават за него? Няма ли как да ги прехвърлим за ЗОА?“

Кастило кимна.

— Надявам се не приказваше празни приказки, когато изчурулика така ентусиазирано „Няма проблем, господин президент.“

— Наистина няма проблем — отвърна Юнг. — Искаш ли да замина за Далас, преди да се върна на юг?

— Разбира се. Можеш да се качиш на директен полет от Далас за Буенос Айрес. Преди да тръгнеш, искам да направиш нещо друго.

— Какво?

— Влез в „Гугъл“ и потърси фландърско бувие някъде в района на Далас.

— За какво ти е? — попита Дешамп.

— Макс е фландърско бувие. Мислех, че знаете.

— И какво от това? — попита Юнг.

— Купи най-расовата кучка, която успееш да намериш — цената е без значение, документите ѝ да се наред — и я закарай в Пилар.

— Ти май говориш напълно сериозно — ахна Дешамп.

— Не знам как действате вие, шпионите — отвърна Кастило, — но в армията, когато някой те спаси, най-малкото, което можеш да направиш за него, е да му осигуриш мадама за яко чукане. — Погледна Юнг и добави: — Кажи на Ерик Кочиан, че искам да си избера едно.

— Не може да бъде! — възкликна с усмивка Дешамп. — Многоръки, кажи на Кочиан, че аз също ще си избера.