— Направо е жалко, да ви кажа — промълви дребничък магьосник.
Другите предпочитаха да не говорят. Да, беше си жалко и сред тях нито един не можеше да се похвали, че не усеща сгорещяващия звън на угризенията по гръбнака си. Но както често се обръща чудатата алхимия на душата, от гузната съвест само ставаха по-безразсъдни и нагли.
— Що не млъкнеш, а? — троснато изрече временният предводител на групичката.
Името му беше Бенадо Сконър, но нещо неуловимо ни подсказва, че не си струва да го съхраняваме в паметта си. Въздухът е натежал от мрак и призраци.
Невидимият университет не е опустял, вътре само няма хора.
Естествено шестимата магьосници, изпратени да опожарят Библиотеката, не се страхуват от призраци, защото са толкова презаредени с магия, че избръмчават на всяка крачка. Носят по-разкошни роби от предишния Архиканцлер, островърхите им шапки са невиждано остри. А фактът, че вървят в плътна групичка, се дължи на чиста случайност.
— Тук е ужасно тъмно — оплака се най-ниският магьосник.
— Полунощ е — рязко отвърна Сконър — и единствената опасност наоколо сме самите ние. Нали така, момци?
Другите замънкаха уклончиво. Всички до един се плашеха от Сконър, за когото се носеха слухове, че се упражнявал в позитивно мислене.
— И не се боим от няколко престарели книжки. Нали, момци? — Той се вторачи ядно в дребничкия магьосник. — Нали, бе? — натърти по-остро.
— Мен ли питаш? Ами… Да. Те не са нищо повече от хартия, както и той каза — избълва припряно.
— Е, видяхте ли?
— Да, но не забравяй, че са деветдесет хиляди — обади се някой.
— Аз пък съм чувал, че нямали свършване — добави друг. — Казват, че всичко опирало до измеренията, все едно онова, което виждаме, е само връхчето на… на нещото, дето е почти цялото под водата…
— Хипопотам?
— Алигатор?
— Океан?
— Ей, я да си затваряте устите! — кресна Сконър.
И се запъна. Мракът сякаш поглъщаше гласа му. Въздухът приличаше на пера, натъпкани в чувал.
Леко се окопити.
— Тъй, де…
Закрачи към негостоприемната врата на Библиотеката.
Вдигна ръце и направи няколко сложни жеста, пръстите му болезнено за очите на наблюдателя минаха едни през други, поне на пръв поглед. Надроби двукрилата врата на стърготини.
Но тишината нахлу обратно на талази и удуши шума от падащи трески.
Нямаше съмнение, че вратата е разбита. Четири осиротели панти висяха жално от рамката, навсякъде бяха пръснати парчета от купчината скамейки и рафтове, струпани доскоро като барикада. Дори Сконър малко се изненада.
— Ето колко е лесно. Убедихте ли се? И нищо не ме сполетя. Не е ли вярно?
Затътриха се ботуши с извити нагоре носове. Мракът зад рамката беше наситен с размитото, напрягащо очите сияние на тавматургична радиация от частици потенциалност, ускорени отвъд скоростта на действителността в силно магическо поле.
— А сега — подхвана бодро Сконър — кому ще се падне честта да запали огъня?
След десет изпълнени с мълчание секунди той добави:
— В такъв случай ще го направя лично. Честно казано, по-добре да си бях говорил със стената.
Прекрачи прага и забърза по пода към малкото петно звездна светлина, проникващо през стъкления купол високо над средата на Библиотеката. (Разбира се, открай време се водеха разгорещени спорове за точните географски измерения на тази точка. Силната концентрация на магия изкривява пространството и времето. Твърде възможно е Библиотеката изобщо да няма край, камо ли среда.)
Сконър разпери ръце.
— Ето. Видяхте ли? Не се случи абсолютно нищо. Хайде, влизайте.
Другите го послушаха с особена неохота, сгушваха глави в раменете си под разнебитената рамка.
— Добре — доста самодоволно промълви Сконър. — Я да видим всички ли си носят кибрит съгласно заповедта? Магическият огън няма да подейства на тези книги, затова искам всеки да…
— Нещо шавна горе — прекъсна го дребничкият магьосник.
Сконър примига.
— Какво?
— Нещо помръдна горе, до купола. Видях го.
Сконър насили очите си да търсят някакъв силует в объркващите сетивата сенки и реши да наложи ръководната си роля.
— Глупости — отсече троснато. Извади снопче жълти кибритени клечки, които смърдяха неприятно. — Сега искам от вас да струпате…
— Видях го, казвам ти — начумери се дребничкият.
— Добре, де, какво видя?
— Е, не съм съвсем…
— Значи не знаеш? — наежи се Сконър.
— Все пак беше нещо…
— Не знаеш! — натърти отново Сконър. — Привиждат ти се сенки и се мъчиш да подрониш авторитета ми, а? — Той поумува, очите му се изцъклиха за миг. — Аз съм спокоен — подхвана монотонно, — аз владея положението. Няма да допусна…
— Ама аз наистина…
— Слушай, бе, мушморок, що не млъкнеш най-сетне!
Някой от останалите, който зяпаше нагоре, за да прикрие притеснението си, се прокашля задавено.
— Ъ-ъ… Сконър…
— И за теб се отнася!
Сконър се изопна настръхнал в целия си ръст и размаха ръката си с кибрита.
— Както вече ви казах, искам да запалите по една клечка… предполагам, че ще бъда принуден да ви покажа как се прави това заради този мушморок… още не съм изкуфял, уверявам ви… Ама че досадници. Гледайте ме в ръцете! Хващате ето така клечката…
Запали клечка, в тъмата пламна кълбо от жълто-зелен пламък и Библиотекарят се стовари върху него като отмъщението на еволюцията.
Всички те познаваха Библиотекаря, както хората са сигурни, че има стени, подове и други незначителни, но необходими дреболии на житейската сцена. Ако изобщо се случеше да си го спомнят, представяха си смътна подвижна въздишка, свряла се под бюрото да поправя книги или подтичваща на четири крака между рафтовете в търсене на криещи се пушачи. Всеки магьосник, проявил неблагоразумието да си свие тайничко папироска, не знаеше какво го чака, докато една загрубяла ръка не се протегнеше кротко и не му я отнемеше. Библиотекарят не вдигаше врява, само поглеждаше оскърбено и печално извършителя на недостойното деяние, после схрускваше папиросата.
Но съществото, полагащо неимоверни усилия да откъсне главата на Сконър, която стискаше за ушите, беше истински пищящ кошмар, чиито опънати устни оголваха дълги жълтеникави зъби.
Ужасените магьосници се врътнаха да побегнат, но се заблъскаха в библиотечни шкафове, които необяснимо как запречваха пътеките. Най-ниският изквича и се търкулна под отрупана с атласи масичка. Лежеше отдолу и запушваше ушите си с длани, за да не слуша страшния шум, докато съратниците му се мъчеха да се отскубнат.
Скоро настана твърде подчертана тишина, в която нещо дебнеше друго нещо. Дребничкият магьосник отхапа върха на шапката си от страх.
Безмълвната сянка докопа единия му крак и го издърпа внимателно, но неумолимо на открито. Жертвата помрънка зажумяла, но след като не усети вливането на чудовищни зъби в гърлото си, се престраши да погледне.
Библиотекарят го вдигна за яката и го полюля замислено една стъпка над пода, малко над малкия престарял териер, който отново си припомняше как да хапе хората по глезените.
— Ъ-ъ… — изломоти магьосникът и беше запратен право през рамката на потрошената врата.
След малко един тъмен силует до него промълви:
— Е, май с това се отървахме. Някой видя ли къде се дяна тъпото копеле Сконър?
Сянката от другата му страна промърмори:
— Чудя се дали вратът ми не е счупен.
— Кой говори?
— Тъпото копеле — гадно изсъска сянката.
— О… Извинявай.
Сконър се изправи, целият обвит в магически ореол. Тресеше се от ярост, когато изпъна ръце напред.
— Ей сега ще науча този символ на атавизма да почита по-напредналите в еволюцията… — ръмжеше под носа си.
— Хванете го, момчета!
Сконър рухна на каменните плочи под тежестта на другите петима.
— Извинявай, но…
— … нова магия до Библиотеката, при толкова натрупана магия вътре…
— … една дреболийка да сбъркаш и надхвърляме критичната маса, а тогава…
— … БУМ! Сбогом, свят!
Сконър ръмжеше гърлено. Възседналите го магьосници прецениха, че да станат точно в този момент няма да е най-предвидливата постъпка.
След малко той изсумтя.
— Вярно. Прави сте. Благодаря ви. Беше неправилно да губя самообладание. Помъти ми се разсъдъкът. Жизненоважно е да бъдеш безстрастен. Абсолютно прави сте. Благодаря ви. Сега се махнете от мен.
Решиха да рискуват. Сконър стана.
— Оня маймуняк — заяви — изяде последния банан в живота си. Донесете ми…
— Човекоподобно, Сконър — не можа да си сдържи езика най-ниският магьосник. — Той е човекоподобно, а не маймуняк…
Спаружи се под погледа на старшия в групата.
— На кого му пука? Има ли изобщо разлика? Е, господин Зоолог, каква е разликата?
— Не знам, Сконър — смирено отвърна дребосъкът. — Май опира до класова принадлежност.
— Я да млъкваш!
— Добре, Сконър.
— Противно нищожно човече… — Сконър изгледа останалите и заговори с режещо зъбат глас: — Аз се владея напълно. Разумът ми е хладен като оплешивял мамут. Моят интелект господства. И кой от вас посмя да ми седне на главата? Не, няма да се гневя. Не съм ядосан. Мисля позитивно. Впрегнал съм докрай всички свои способности… Някой от вас да има възражения?
— Не, Сконър — отрекоха петимата в хор.
— Тогава ми дотъркаляйте десетина бурета мас и всички подпалки, които намерите! Човекоподобното ще се пържи!
Високо по покрива на Библиотеката, където живееха сови, прилепи и други твари, издрънча верига и се чу тих шум от почтително чупене на стъкло.
— Не ми изглеждат много уплашени — засегна се Найджъл.
— Как да го кажа по-ясно? — затрудни се Ринсуинд. — Когато някой седне да съставя списък на най-величавите бойни викове в историята, „Ъ-ъм… извинете…“ няма да е сред тях. — Пристъпи в ъгъла. — Не съм с него — обърна се убедително към един ухилен страж. — Случайно се запознахме. В змийската яма. — Позасмя се задавено. — Все на мен се случва.
Стражите гледаха през него, сякаш беше прозрачен.
— Ъ-ъ, ами добре… — смънка Ринсуинд и се примъкна обратно при Найджъл. — Ти можеш ли да боравиш с този меч?
Без да откъсва поглед от стражите, Найджъл порови в торбата и му връчи книгата си.
— Прочетох цялата трета глава. Има и илюстрации.
Ринсуинд прехвърли омачканите листове. Книжлето беше толкова пострадало от употреба, че можеше лесно да се разбърква като тесте карти. На някогашната корица нескопосана гравюра изобразяваше мускулест мъжага. Той имаше ръце като две раници с футболни топки и тънеше до колене в изкусително излегнали се жени и изклани врагове. На лицето му бе изписано задоволство от живота.
Надписът отгоре обещаваше: „За некакви си 7 деня че ви направим варвърски геройи!“ Отдолу с по-малки букви се мъдреше и името — „Коен Варверинот“. Ринсуинд се усъмни. Познаваше Коен — той сричаше с известни усилия, но не бе овладял тънкостите на работата с перото и още се подписваше с кръстче, а и него честичко разкривяваше. Но, от друга страна, надушваше бързо откъде падат парици.
Пак се взря в корицата и вдигна поглед към Найджъл.
— Седем дни, а?
— Е, аз чета по-бавничко.
— Аха-а…
— И не си губих времето с шеста глава, защото обещах на мама, че ще се придържам само към обирите и плячкосването, докато не намеря подходящо за мен момиче.
— Значи тази книжка те учи как да станеш герой?
— О, да. Превъзходна е. — Найджъл като че се поколеба. — Как мислиш, дали е оригинал? Струваше ми много пари.
— Ами… ъ-ъ… Струва ми се, че ще е най-добре да продължиш, както си учил.
Найджъл изопна своите… поради липса на друга дума ще се задоволим с „рамене“ и размаха меча.
— Ей, вие, да си опичате акъла, щото иначе… почакайте за секунда. — Взе разпадащите се листове от Ринсуинд, потърси нужната страница и продължи: — Да, иначе… „Леденият вихър на съдбата ще вее през избелелите ви скелети, а адските пълчища ще давят душите ви в казани с киселина.“ Така ви се пада. Хареса ли ви, а?
Звънна метален акорд — четиримата измъкнаха ятаганите си в съвършен синхрон.
Мечът в ръцете на Найджъл стана почти невидим. Описа сложна осморка пред него, завъртя се над дясната му мишница, прелетя от ръка в ръка зад гърба му, привидно обиколи гръдния му кош два пъти и подскочи като пъстърва в размножителния сезон.
Две-три дами от харема запляскаха с ръце. Дори стражите като че се стъписаха.
— Това е Тройно оркско завъртане с допълнително подмятане — гордо ги просвети Найджъл. — Колко огледала счупих, докато го науча… Виж, те не ни доближават.
— Предполагам, че не са гледали подобно представление — отмалял процеди Ринсуинд и премери на око разстоянието до изхода.
— И аз не вярвам да са запознати.
— Особено с последния номер — забиването на меча в тавана.
Найджъл погледна нагоре.
— Странно, и вкъщи ставаше така всеки път. Не знам в какво бъркам накрая.
— Не питай мен.
— Уф, много съжалявам — промълви Найджъл и напразно подръпна оръжието си за дръжката.
Стражите доловиха, че забавлението е приключило, и пристъпиха към жертвите си.
— Не се обвинявай… — подхвърли Ринсуинд.
— Благодаря ти.
— … защото аз ще го сторя вместо теб.
Ринсуинд обмисли следващия си ход. Обмисли дори следващото си бягане. Но изходът беше далеч, а и шумът подсказваше, че отвъд харема обстановката също е твърде вредна за здравето му.
Нямаше друг изход. Трябваше да опита с магия.
Вдигна ръка и двама от стражите се строполиха. Вдигна и другата си ръка — останалите двама се свлякоха.
Тъкмо изпадна в недоумение и Конина прекрачи изящно над проснатите тела. Разтриваше нехайно ръбовете на дланите си.
— Вече те бях отписала. Кой е този твой приятел?
Както вече споменахме, Багажът рядко показваше чувствата си или поне онези, които не се свеждаха до сляпа ярост и ненавист. Затова не е лесно да се разгадае какво го вълнуваше при събуждането му на пет-шест километра извън Ал-Кхали, катурнат в пресъхнала вада с крачетата нагоре.
Дори броени минути след зазоряване въздухът беше като дъх на прегрята фурна. С упорито люшкане наляво-надясно Багажът успя да нагласи повечето си крачета в правилно положение. Стоеше и изпълняваше муден танц, за да допира изгарящия пясък с колкото се може по-малко от тях.
Не се бе загубил. Винаги знаеше къде се намира — тук.
Само че всичко останало временно се бе залутало.
Багажът поумува и бавно се блъсна в един камък.
Отдръпна се и тупна на земята озадачен. Струваше му се, че е натъпкан с гореща перушина, и смътно си представяше блаженството от гъста сянка и приятно студено питие.
След няколко безплодни опита се изкачи върху билото на близката дюна. Оттам му се откри несравним изглед към стотици други дюни.
Дълбоко в дървесината си Багажът изпитваше безпокойство. Пренебрегнат. Напъден. Отхвърлен. Освен това погълна такива количества орак, че стигаха за натръшкването на малко царство.
Ако една пътническа принадлежност има неотложна потребност, тя се състои в намирането на кого да принадлежи. Багажът се затътри тромаво по парещия пясък, но преливаше от надежда.
— Едва ли имаме време за официално запознаване — възрази Ринсуинд, а далечно крило от двореца се срути с грохот, раздрусал пода. — Вече трябва да сме…
Осъзна, че говори на себе си.
Найджъл пусна дръжката на меча.
Конина пристъпи напред.
— О, не… — изпъшка Ринсуинд, но беше късно.
Светът внезапно се раздели на две части. Едната побираше Найджъл и Конина, другата — всичко останало. Въздухът между двамата сякаш пращеше. Може би в тяхната част отнякъде долитаха звуците на оркестър, чуруликаха славейчета, розови облачета се носеха весело из небето, накратко — случваше се каквото подобава на такива мигове. А в същите тези мигове унищожението на някакви си дворци в съседния свят няма никакъв шанс да привлече вниманието.
— Вижте, хайде по-бързичко да привършим с церемониите — отчаяно настоя Ринсуинд. — Това е Найджъл…
— … Разрушителя… — унесено допълни момъкът.
— Добре, Найджъл Разрушителя, син на Зайкодуп…
— … Могъщия — прекъсна го Найджъл.
Ринсуинд го позяпа и вдигна рамене.
— Както кажеш. Впрочем, това е Конина. Любопитно съвпадение — ще ти бъде интересно да узнаеш, че баща й е… мммфъ.
Без прикованият й поглед да трепне, Конина протегна ръка и нежно впи пръсти в лицето на Ринсуинд. Ако мъничко засилеше натиска, би изгладила главата му като топка за боулинг.
— Всъщност може и да се заблуждавам — допусна Ринсуинд, щом тя си дръпна ръката. — Кой знае? Кого засяга? Какво значение има?
Те не го забелязваха.
— Ами аз да видя дали ще намеря шапката, а? — подхвърли той.
— Чудесна идея — измърка Конина.
— Очаквам да бъда убит, но нямам нищо против.
— Страхотно — смотолеви Найджъл.
— Не вярвам някой дори да усети, че съм излязъл — допълни Ринсуинд.
— Добре, добре — промърмори Конина.
— Предполагам, че ще ме насекат на мръвки — продължи Ринсуинд, устремил се към изхода с пъргавината на умиращ охлюв.
Конина примига.
— Каква шапка? А, онази ли…
— Сигурно не мога дори да се надявам, че двамата ще ми помогнете мъничко, а? — опита пак Ринсуинд.
В личния свят на Конина и Найджъл славейчетата се настаниха да подремнат по клоните, розовите облачета се пръснаха към хоризонта, оркестърът си събра инструментите и отиде да избичи халтурка в някой нощен клуб. На опразненото място се вмъкна късче действителност.
Конина с мъка отмести възхитения си поглед от възторженото лице на Найджъл и го стовари значително охладнял върху Ринсуинд.
Плъзна се бързо по пода и хвана магьосника за ръката.
— Чуй ме — няма да му казваш коя съм наистина, нали? Щом научат, момчетата започват да се държат… Защо ли ти обяснявам? Ако не ме послушаш, с тези две ръце ще ти счупя всяка…
— Ще бъда прекалено зает, щом ще ми помагате да търся шапката — увери я Ринсуинд. — Макар че не мога да си представя какво намираш в него — сподели надменно.
— Той е симпатичен. А аз май не срещам често симпатични хора.
— Е, чак толкова…
— Той ни гледа!
— И какво? Да не се боиш от него?
— Ами ако ме заприказва?!
Ринсуинд я зяпна тъпо. Не за пръв път в живота си стигна до догадката, че цели територии от човешкия опит са го подминали по пътя си. Ако териториите можеха да подминават хората. Добре, де, сигурно той ги е подминал.
— Защо им позволи да те замъкнат в харема без съпротива?
— Открай време исках да знам какво става вътре.
Мълчание.
— Е? — подкани я Ринсуинд.
— Ами всички си седяхме, по едно време влезе серифът, повика ме при себе си и каза, че щом съм нова тук, значи е мой ред. Никога няма да се досетиш какво ме накара да правя. Момичетата го одумваха, че само това искал.
— Ъ-ъ…
— Добре ли си?
— Прекрасно, направо прекрасно — изфъфли Ринсуинд.
— Лицето ти стана много лъскаво.
— Не, чувствам се прекрасно.
— Помоли ме да му разкажа приказка.
— За какво? — настрои се подозрително той.
— От другите момичета научих, че предпочитал приказки със зайчета.
— А-а… Зайчета.
— Пухкави бели зайчета. Но аз знам само каквито приказки съм чувала от баща си, когато бях малка, а те май не отговаряха на условието.
— В тях няма много зайчета, а?
— Но има купища отсечени ръце и крака — въздъхна Конина. — Затова не бива да разкриваш пред него коя съм, схвана ли? Не съм създадена за нормален живот.
— И приказките за зайчета не са нормално нещо в скапания харем — промърмори Ринсуинд. — Няма да станат традиция.
— Той пак ни гледа! — впи пръсти Конина в ръката му.
Ринсуинд се дръпна.
— Ама че работа…
Побърза да отиде при Найджъл, който се вкопчи в другата му ръка.
— Не си й говорил нищо за мен, нали? — веднага попита момъкът. — Няма да го преживея, ако й разкриеш, че едва започвам да се уча как…
— Не, не, не! Тя просто иска да ни помогне. Ще бъде нещо като приключение.
Очите на Найджъл грейнаха.
— Искаш да кажеш поход?
— Моля?
— Има го в книгата. Написано е, че за да бъдеш истински герой, трябва да се отправиш в поход.
Ринсуинд се намръщи.
— Да си оправиш похотта ли?
— Не, означава търсене на нещо ценно — неуверено го поправи Найджъл.
— А бе, звучи ми неприлично, както и да го извърташ…
Пет секунди по-късно излязоха, оставяйки зад себе си четирима стражи в несвяст и обитателките на харема, които си запълниха времето с разказване на приказки.
Пустинята в посока на въртенето спрямо Ал-Кхали е разделена на две от река Тсорт, прославена в митове и лъжи. Тя се промъква през кафеникавия пейзаж като дълъг и мокър описателен абзац, подчертан с пясъчни наноси. Всеки бряг е покрит с прежуряни от слънцето дънери и повечето са от онзи вид, който има зъби. Почти всички отваряха мързеливо по едно око, щом дочуеха отдалеч плискането на вода нагоре по течението. Изведнъж се сдобиха и с крака. Десетина люспести тела се плъзнаха в мътните води, които отново се сключиха над тях. Тъмната повърхност остана гладка, ако не броим няколко незначителни клиновидни бразди по нея.
Багажът гребеше полека по течението. От водата започваше да му олеква. Въртеше се мудно в спокойното течение, а към него бързо се насочваха няколко загадъчни завихряния.
Събраха се наоколо.
Багажът се разклати. Капакът му зейна изведнъж. Потъна с кратко отчаяно скрибуцане.
Шоколадово оцветените води на Тсорт отново се сключиха над него. Този номер започваше да им допада.
А кулата на магизточника надвисваше над Ал-Кхали като грамадна прекрасна гъба от онези, до чиито рисунки в книгите има череп и кости.
Стражите на серифа се мъчеха да отблъснат нашествениците, но вече имаше твърде много объркани жаби и тритони при подножието на кулата. Впрочем те бяха извадили късмет. Поне още имаха някакви крайници и повечето им жизненоважни органи си бяха по местата. Градът попадна под властта на магизточника… на военновременната необуздана магия.
Някои къщи около кулата вече се превръщаха в градежи от яркобял мрамор, очевидно любим на магьосниците.
Тримата търсачи на приключения се взираха през дупка в стените на двореца.
— Много любопитно — скептично подхвърли Конина. — Тези твои магьосници са по-могъщи, отколкото си мислех.
— Не са мои магьосници — отрече Ринсуинд. — Хич не ги знам чии магьосници са. Това не ми харесва. Онези, които аз познавах, не можеха да наредят и две тухли.
— Изобщо не се радвам на идеята магьосниците да станат господари на всички — включи се в беседата Найджъл. — Естествено като герой аз поначало съм против самото магьосничество. Ще настъпят дни, когато… — очите му лъснаха стъклено от усилието да си припомни нещо видяно на някоя страница — … когато всичко магьосническо ще изчезне от лицето на света и чедата на… на… Все едно, бихме могли да решаваме проблемите си малко по-практично — завърши неубедително.
— Прочел си го в книжката, нали? — кисело се осведоми Ринсуинд. — И това ли влиза в оправянето на похотта?
— Има право — защити младока Конина. — Не че съм против магьосниците, но не съм ги виждала да свършат нещо полезно. Сякаш са тук само за украса. Досега, де.
Ринсуинд свали шапката от главата си. Беше смачкана, изцапана и посипана с прах от стрити камъни. От нея липсваха парченца, върхът беше като прояден, а звездата ръсеше пърхот от пайети, но под мръсотията още личаха буквите — „Магесник“.
— Виждате ли това? — заяде се зачервен. — Е, виждате ли го? Какво ви подсказва?
— Че не си научил правописа ли? — налучка Найджъл.
— Какво?! За друго ти говоря! Тук пише, че съм магьосник! Двадесет години се навъртам около жезъла, тъй да се каже, и се гордея с това! Толкова живот вложих! Изд… да, де, явих се на десетки изпити! Ако всички прочетени от мен заклинания се струпат едно върху друго, ще стигнат до… до… а бе, ще бъде голяма купчина!
— Да, но… — вметна Конина.
— Моля?
— Не ги владееш кой знае колко добре, нали?
Ринсуинд я изпепели с поглед. Умуваше какво да каже и в съзнанието му се отвори кътче на възприемчивост. В същия миг една частичка вдъхновение, тласкана и бутана от трилион случайности, профуча през атмосферата и избухна безшумно тъкмо където й беше мястото.
— От дарбата само зависи какво правиш — заяви Ринсуинд. — Тя не определя какъв си. Дълбоко в душата си, де. Ако знаеш какъв си, всичко ти е по силите. — Помисли и допълни: — Ето защо магизточниците са толкова могъщи. Важното е да знаеш какъв си наистина.
Последва мълчание, пренаситено с философия.
— Ринсуинд… — започна Конина благо.
— Хъм?
Той още се питаше как тези думи са попаднали в главата му.
— Ти наистина си идиот, известно ли ти е?
— Никой от вас да не мърда!
Везирът Абрим излезе изпод съсипана арка. Носеше шапката на Архиканцлера.