Магизточник

Настоящият управник на многолюдния град Анкх-Морпорк седеше в креслото си пред стъпалата на подиума към трона и търсеше поне някаква смислена информация в шпионските донесения. Тронът пустееше повече от две хиляди години след смъртта на последния крал на Анкх. Разнасяха се легенди, че някой ден отново ще има крал, споменаваха се вълшебни мечове, рождени белези и всички останали дреболии, за които задължително се дрънка в преданията при подобни обстоятелства.

Всъщност в момента единственият критерий за годност някой да заеме трона би била способността му да оцелее повече от пет минути, след като разкрие съществуването на разни мечове или белези. Могъщите гилдии на различните занятия направляваха живота на града от двадесет века и бяха толкова готови да отстъпят властта, колкото коралът да се отдели от камъка, на който е израснал.

Сегашният Патриций, глава на извънредно богатия и влиятелен род Ветинари, беше слабоват, висок и студенокръвен като умрял пингвин. Щом човек го погледнеше, щеше да предположи, че Патрицият си има бял котарак и го гали лениво, докато осъжда някого на смърт в басейн с пирани. Би допуснал и че е твърде вероятно да колекционира рядък костен порцелан и да върти чашката в синкавобелите си ръце, заслушан в далечните писъци от тъмниците. Не би пропуснал и хипотезата, че често употребява думата „изключително“ и стиска устни. Изглеждаше от онези типове, чието примигване трябва да се отбелязва в календара като събитие.

Но практически нищо от тези измислици не беше вярно. Все пак Ветинари имаше дребен престарял бял териер на име Рошльо, който вонеше и джафкаше астматично срещу хората. Пускаха се слухове, че кучето било единственото същество в целия свят, към което е искрено привързан. Разбира се, понякога обричаше хора на ужасни изтезания до смърт, но това се смяташе за напълно приемливо държание на градския управник и получаваше одобрението на огромното мнозинство от гражданите.11 Особено в Анкх хората се отнасяха по-практично към живота и се придържаха към мнението, че заради указа, с който забрани уличните театри и пантомима, на Ветинари може да му се прости почти всичко. Не се опитваше да поддържа диктатура на страха, а само сплашваше от време на време.

Патрицият въздъхна и пусна поредното донесение върху голямата купчина до креслото.

Като малък бе видял жонгльор, който задържаше във въздуха десетина чинии. А сега лорд Ветинари се придържаше към възгледа, че ако онзи човек бе овладял същия номер, но със стотина чинии, едва-едва щеше да подхожда за начално обучение по изкуството да управлява град Анкх-Морпорк, описан от някого като разръчкан термитник, но без съмнителния чар на това природно явление.

Погледна през прозореца към стърчащата в далечината Кула на занаята, бележеща територията на Невидимия университет. Попита се разсеяно дали онези досадни стари глупаци не биха могли да измислят по-свестен начин за обработка на безбройните книжа. Не, разбира се — нима можеш да очакваш от един магьосник вярна представа и за елементарно занимание като шпионажа сред гражданството?

Пак въздъхна и взе листа с думите на предводителя на Гилдията на крадците, отправени към заместника му в полунощ зад тайната врата на звуконепроницаемата стаичка в канцеларията на същата тази гилдия…

… и се озова в Голямата за…

… не, не беше в Голямата зала на Невидимия университет, където често изтърпяваше безкрайни банкети, но около него наистина стояха множество магьосници и изглеждаха…

… различни.

Досущ като Смърт, на когото някои по-злополучни жители на града и без това го оприличаваха, Патрицият трябваше да се замисли сериозно, за да се ядоса. Но понякога мислеше светкавично.

Огледа скупчените магьосници и нещо в стойката им спря гневните думи в гърлото му. Напомниха му за овце, които ненадейно са се натъкнали на приклещен в капан вълк, и то точно в мига, когато са чули правилото „Съединението прави силата“.

Забеляза изражението на очите им.

— Какво означава това възмут… — Поколеба се и прекъсна въпроса. — Да не е шегичка по случай Деня на малките богове?

Очите му се спряха на недорасло момче, хванало дълъг метален жезъл. На лицето на детето грееше най-старческата усмивчица, която лорд Ветинари бе виждал през живота си.

Кардинг се прокашля.

— Милорд…

— Изплюй камъчето, човече! — сопна се Патрицият.

Кардинг се държеше нерешително, но тонът на Ветинари попрекали с пренебрежението. Магьосникът стисна юмруци до побеляване.

— Аз съм магьосник осма степен — засъска тихо — и няма да си позволявате да ми говорите така.

— Добре казано — поощри го Коин.

— Отведете го в тъмниците! — заповяда Кардинг.

— Нямаме тъмници — възрази Спелтър. — Това е университет.

— Тогава в избите — троснато се поправи Кардинг. — И щом бездруго някой ще слиза там, да уреди някакви тъмници.

— Имате ли дори най-нищожна представа какво вършите? — попита Патрицият. — Настоявам да науча какво означава вс…

— За нищичко няма да настоявате — сряза го Кардинг. — Означава, че отсега нататък магьосниците ще властват, както е било предопределено. Сега го…

— Вие ли?! Ще управлявате Анкх-Морпорк? Магьосниците, които едва оправят бъркотията в собствените си дела?

— Да!

Кардинг се усети, че това не е най-силната му реплика в спора. Още повече го ядоса кучето Рошльо, телепортирано заедно с господаря си, което се дотътри мъчително по пода и впери късоглед поглед в ботушите на магьосника.

— В такъв случай — подхвана Патрицият — всички наистина мъдри хора биха предпочели безопасността на уютната тъмница дълбоко под земята. А сега ще сложите край на тези глупости, ще ме върнете в двореца и ще се надявате на нищожния шанс повече да не споменем тази случка. Или поне вие няма да имате думата по въпроса.

Рошльо се отказа да проучва ботушите на Кардинг и закуцука към Коин, ръсейки косми по пътя.

— Тази пошла пиеска продължи твърде много — заяви лорд Ветинари. — Вече съм…

Рошльо изръмжа — дълбок първобитен звук, който отекна в гръбначните мозъци на всички наоколо и ги изпълни с неустоимото желание да се покатерят на най-близкото дърво. Намекваше за гъвкави сиви тела, прокрадващи се в зората на времето. Беше стъписващо, че толкова дребно същество може да излъчва такава заплаха, насочена изцяло към жезъла в ръката на Коин.

Патрицият прекрачи напред, за да грабне кучето, а Кардинг вдигна ръка и въздухът беше пронизан от оранжево-синя огнена струя.

Лорд Ветинари изчезна. На мястото му малък жълтеникав гущер примигваше със злонравната тъпота на влечуго.

Кардинг се опули изумен към пръстите си, сякаш едва сега ги видя истински.

— Ха така-а… — прошепна.

Магьосниците се вторачиха в тежко дишащия гущер, после се озърнаха към града, направо искрящ в светлината на ранното утро. Някъде там бяха Съветът на старейшините, Градската стража, Гилдията на крадците, Гилдията на търговците, жречеството… и никой не подозираше какво ще го цапардоса.

— Започна се — осведоми ги шапката от оставената на палубата кутия.

— Кое? — уточни Ринсуинд.

— Господството на магизточника.

Ринсуинд навъси чело.

— Това добре ли е?

— Ти изобщо разбираш ли какво ти се говори?

Ринсуинд се почувства в свои води.

— Не. Тоест не винаги. Не и напоследък. Всъщност не се случва често.

— Ама ти наистина ли си магьосник? — обади се Конина.

— Само в това съм убеден.

— Странна работа…

Ринсуинд седеше върху Багажа на припек. Намираха се на предната палуба на „Океанският танцьор“, който се клатушкаше кротко по зелените води на Кръглото море. Наоколо неколцина мъже вършеха неща, които несъмнено бяха важни в мореплаването, и Ринсуинд се надяваше, че ги правят подобаващо. След високите места най-много мразеше дълбините.

— Май се тревожиш — позна Конина, която го подстригваше.

Той полагаше неимоверни мислени усилия да смали някак главата си, около която свистяха остриета.

— Тъй си е.

— Какво по-точно е Апокралипсисът?

Ринсуинд се подвоуми.

— Ами краят на света. В някакъв смисъл.

— В някакъв смисъл ли? Значи няма да е съвсем сигурно? Ще се оглеждаме и ще се питаме един друг: „Извинявай, ама ти чу ли нещо?“

— Лошото е, че няма дори двама пророци на едно мнение по въпроса. Знае се за всякакви смътни предсказания. Някои са направо налудничави. Затова го наричат Апокралипсис. — Ринсуинд леко се смути. — Нещо като апокрифен Апокалипсис. Един вид игра на думи, ако се сещаш.

— Не е много остроумно.

— Не е, съгласен съм.12

Ножицата на Конина щракаше усърдно.

— Капитанът май беше доволен да ни качи на кораба.

— Защото си въобразява, че магьосник на борда ще му донесе късмет. Заблуден е, разбира се.

— Мнозина го вярват — възрази момичето.

— О, за другите може и да е късмет, но не за мен. Не умея да плувам.

— Изобщо ли?

Ринсуинд нервно повъртя звездата върху шапката си.

— Според теб колко е дълбоко морето тук? Приблизително.

— Като гледам, трябва да са десетина разтега.

— Значи е твърде вероятно да преплувам десетина разтега, каквото и да означава думата.

— Стига си треперил, замалко не ти отрязах ухото! — скастри го Конина. Озъби се на минаващ моряк и размаха ножицата. — Какво има, бе, не си ли виждал досега подстригване?

Някой от покатерилите се по въжетата изтърва думички, които предизвикаха взрив от грубиянски кикот.

— Ще се престоря, че нищо не съм чула — заяви Конина и свирепо дръпна гребена, изтръгвайки от косата на Ринсуинд множество безобидни гадинки.

— Ох!

— Ами казах ти да не мърдаш!

— Трудничко ми е да седя мирно, като знам кой размахва две остриета около главата ми!

Така отмина утрото — в плискане на вълнички, скрибуцане на такелаж и създаване на доста сложна слоеста прическа. Ринсуинд се огледа в парче от огледало и призна въпреки всичко, че във външността му има забележимо подобрение.

Капитанът им бе казал, че плават към град Ал-Кхали на клачианския бряг в посока към Главината.

— Прилича на Анкх, но вместо кал има пясък — сподели Ринсуинд, опрял се на фалшборда. — Тамошният пазар за роби е прочут.

— Робството е зло — непреклонно отсече Конина.

— Нима? Брей…

— Би ли искал да ти подкастря брадата? — с надежда попита момичето. Изведнъж замръзна с ножица в ръка и се вторачи в морето. — Има ли хора, които плават в канута с някакви пръти отстрани, нарисувани червени очи отпред и малки платна?

— Чувал съм, че такива са лодките на клачианските ловци на роби — потвърди Ринсуинд, — но това е голям кораб. Не ми се вярва, че ще дръзнат да нападнат с едно кану.

— С едно не биха посмели — съгласи се Конина, без да отделя поглед от мътилката, където морето се сливаше с небето. — Но с пет биха си опитали късмета.

Ринсуинд се взря в далечната мараня, после се озърна към мъжа в наблюдателницата, който завъртя глава.

— Айде стига, бе — засмя се той с добродушието на запушен канал. — Не можеш нищо да видиш толкова отдалеч. Е, можеш ли?

— Във всяко кану седят по десет мъже — намръщено съобщи Конина.

— Виж к’во, обичам майтапите, ама…

— И всеки има дълъг крив меч…

— Е, аз пък не…

— … а мърлявите им коси се веят от вятъра…

— И космите им се цепят в краищата, а? — кисело предположи Ринсуинд.

— Ти на подбив ли ме вземаш?

— Кой, аз ли?!

— Ех, не ми остана никакво оръжие — оплака се Конина и закрачи по палубата. — Хващам се на бас, че и един приличен меч нямат в целия кораб.

Тя започна да рови припряно в торбата си. Ринсуинд се примъкна до кутията с шапката на Архиканцлера и предпазливо открехна капака.

— Там няма никой, нали?

— Аз как да знам? Сложи ме.

— Какво?! На моята глава?

— Уви, налага се.

— Но аз не съм Архиканцлер! Не съм против хладния разум, но чак да ми го вледениш…

— Трябва да използвам очите ти. Сложи ме веднага. На главата си.

— Ъ-ъм…

— Довери ми се.

Ринсуинд не намери сили да откаже. Внимателно смъкна своята оръфана посивяла шапка, погледна с копнеж изстрадалата й звезда и извади шапката на Архиканцлера. Усети я далеч по-тежка, отколкото очакваше. Октарините просветваха бледо.

Сложи я нерешително върху новата си прическа, стискайки с все сила периферията в очакване на първия мразовит полъх.

Усети се обаче неимоверно олекнал. Обзе го чувството за велико знание и могъщество… е, не чак достъпно и за него, но беше на косъм, така да се каже.

Случайни откъслечни видения се премятаха из ума му. Не помнеше да има такива спомени. Опита полека, както човек докосва развален зъб с езика си, и те се оказаха…

Двеста мъртви Архиканцлери, смаляващи се в редица към оловната тежест на миналото, го наблюдаваха с безизразни сивкави очи.

„Затова става толкова студено — топлината се изсмуква към света на мъртвите. О, не!…“

Когато шапката заговори, видя двеста бледи усти да се отварят.

„Кой си ти?“

„Ринсуинд…“ А в най-закътаното кътче на главата си изписука: „… помощ!“

Коленете му започваха да се подгъват под бремето на столетията.

„Какво е да си мъртъв?“

„Смъртта е като сън“ — увериха го някогашните магове.

„Но как я усещате?“

„Ринсуинд, ще имаш несравним шанс да научиш, когато онези бойни канута наближат.“

Изквича от ужас, бутна отчаяно нагоре шапката и я махна от главата си. Истинските гледки и звуци нахлуха отново в сетивата му, но някой трескаво удряше гонг твърде близо до ухото му и не изпита кой знае какво облекчение. Сега всички виждаха канутата, плъзгащи се по водата в призрачно мълчание. Облечените в черно хора на веслата би трябвало да крещят и да вият. Това нямаше да облекчи участта на жертвите им, но би се вписало по-добре в шаблона. Мълчанието издаваше неприятна целеустременост.

— Богове, беше страшно. Не че другото ме плаши по-малко…

Моряците притичваха насам-натам с къси саби в ръце. Конина потупа Ринсуинд по рамото.

— Ще се опитат да ни заловят живи.

— О… — отвърна той отмалял. — Ами добре.

После си спомни още нещо за клачианските ловци на роби и устата му пресъхна.

— Ти… ти ще бъдеш най-ценната плячка за тях. Наслушал съм се какви ги вършат…

— Необходимо ли е и аз да науча?

Ринсуинд се вцепени, щом видя, че тя не си е намерила оръжие.

— Ще те затворят в харем!

— Има и по-лоши неща на този свят — вдигна рамене момичето.

— Но нали е с много шипове и когато затворят вратичката… — замънка Ринсуинд.

Канутата доближаваха кораба и ясно се различаваха решителните гримаси на гребците.

— Не говориш за харем, а за „желязната дева“. Не знаеш ли какво е харем?

— Ами…

Конина му обясни. Ринсуинд почервеня като домат.

— Но първо ще трябва да ме пленят — вирна брадичка тя. — По-скоро ти има за какво да се тревожиш.

— Аз пък защо?

— Защото единствен от мъжете на кораба носиш рокля.

Ринсуинд се наежи.

— Това е роба…

— Роба, рокля — все тая. Стискай палци и те да знаят разликата.

Ръка като връзка банани с пръстени сграбчи Ринсуинд за рамото и го завъртя. Капитанът, родом от земите около Главината и щедро надарен с мечешки телеса, му се ухили лъчезарно през гъсталака от косми по лицето си.

— Ха! Те не знае, че магьосник има ние на кораб! Прати в техни търбуси неугасим зелен огън! Ха?

Тъмните горички на веждите му се размърдаха, щом стана очевадно, че Ринсуинд не се кани тутакси да порази нападателите със заклинания на възмездието.

— Ха? — настоя капитанът и успя с единствената сричка да намекне цяла поредица от съсирващи кръвта заплахи.

— Да, добре, аз само… само събирам сили за битката — увери го Ринсуинд. — Тъкмо това правя. Събирам сили. Значи искате зелен огън?

— И разтопено олово да просмуче техни кости — добави капитанът. — И техни кожи да се напукат от мехури, а живи скорпиони без милост да ядат техни мозъци отвътре, и…

Първото кану се плъзна край кораба и две куки се забиха тежко във фалшборда. Щом първите ловци на роби подадоха глави над палубата, капитанът се втурна натам, размахал сабята си. Спря за миг и изгледа Ринсуинд.

— Събираш сили бързо, иначе останеш без тях завинаги. Ха?

Ринсуинд се обърна към Конина, която се облягаше на фалшборда и с интерес си разглеждаше ноктите.

— По-добре се захващай — посъветва го тя. — Имаш да правиш петдесетина зелени огньове и порции разтопено олово, да не говорим за допълнителната поръчка с мехурите и скорпионите. Без милост.

Ринсуинд надзърна към мястото, което мислено наричаше партерния етаж на кораба. Нападателите надделяваха с предимството си в жива сила, оплитаха екипажа с мрежи и въжета. Не издаваха нито звук, замахваха и отскачаха, като много се стараеха да не използват мечовете си.

— Не бива да се поврежда стоката — отбеляза Конина.

Ринсуинд гледаше уплашен как капитанът падна под тежестта на налетелите го тела, но продължи да крещи:

— Зелен огън! Зелен огън!

Ринсуинд се дръпна по-назад. Изобщо не можеше да борави с магия, но досега имаше стопроцентов успех в оцеляването и не искаше да си разваля постижението. Необходимо беше само да се научи да плува във времето, останало му до скока в морето. Струваше си поне да опита.

— Какво се маеш? — подкани той Конина. — Да се махаме, докато са още заети.

— Имам нужда от меч — сподели момичето.

— След минутка ще ти предложат такъв избор, че чак ще се разглезиш.

— Стига ми и един.

Ринсуинд срита Багажа.

— Я се размърдай! — изръмжа му. — Доста плаване ти предстои.

Багажът изпъна крачетата си с подчертано нехайство и се премести мудно до Конина.

— Предател! — укори Ринсуинд пантите на капака му.

А битката вече привършваше. Петима пирати се покатериха по стълбичката към задната палуба, оставяйки съратниците си да съберат победените моряци. Главатарят смъкна маската си, за да се ухили кратко и мрачно на момичето. После застана срещу Ринсуинд и му се ухили малко по-продължително.

— Това е роба — побърза да го просвети Ринсуинд. — И по-добре внимавай, защото съм магьосник. — Вдиша дълбоко и продължи: — Само да ме пипнеш с пръст и ще съжалявам, че си го направил. Предупреждавам те.

— Магьосник, значи… От магьосниците не стават здрави силни роби — отсъди главатарят.

— Абсолютно сте прав. Така че защо не решите да ме пуснете…

— Не го убивайте прекалено бързо. Дори… — Пиратът помълча, за да дари Ринсуинд с нова зъбата усмивка. — Може би… Защо пък не? Магьоснико, можеш ли да пееш?

— Нищо чудно — предпазливо допусна Ринсуинд. — Защо?

— Май подхождаш за една длъжност в харема на серифа.

Двама-трима пирати се засмяха.

— Пада ти се единствена по рода си възможност — продължи главатарят, вдъхновен от одобрението на публиката.

Зад него звуците на насърчение се засилиха.

Ринсуинд се дръпна още малко назад.

— Не ми се вярва, макар да ви благодаря. Не съм създаден за такава работа.

— Ще те поокастрим и ще паснеш идеално — обеща пиратът със светнали от веселие очи.

— Уф, стига толкова… — промърмори Конина.

Огледа застаналите от двете й страни мъже и ръцете й се стрелнаха. Намушканият с ножицата може би се отърва по-леко от одрания с гребена, като се знае що за бразди оставят по лицето металните зъбци. Тя протегна ръка, улови изтърван меч и се хвърли към останалите двама.

Главатарят се извъртя на място, щом чу писъците, и се озова пред Багажа с отворения му капак. В този миг Ринсуинд се заби със скок в гърба му и го катурна напред към каквато и забрава да се криеше в многоизмерните дълбини на сандъка.

Гневният рев прекъсна внезапно.

А капакът тресна като резетата в портата на ада.

Ринсуинд отскочи разтреперан.

— Единствена по рода си възможност, а? — промърмори, едва сега схванал намеците на пирата.

Падна му се обаче и единствената по рода си възможност да гледа увлечената в схватката Конина. Малцина мъже бяха оцелели след такова представление.

Противниците й отначало се разкикотиха от наглостта на дребното момиче, но бързичко преминаха през различните етапи на недоумение, съмнение, безпокойство и смъртен ужас, когато около тях се стесни сякаш плътен кръг от бляскаща стомана.

Тя се отърва от последния телохранител на главатаря с две намушквания, от които и очите на Ринсуинд се насълзиха, после се метна със салто на долната палуба. За досада на собственика си и Багажът се устреми след нея, смекчавайки падането си върху гърба на пират. Появата му засили неописуемо паниката сред ловците на роби — колкото и лошо да е, ако със смъртоносна и свирепа ловкост те нападне хубавичко момиче в бяла рокля на цветенца, за самочувствието на мъжа е още по-болезнено да бъде спъван и хапан от пътна принадлежност. Никак не е добре и за всичко останало у мъжа.

Ринсуинд надникна над парапета.

— Ама че е фукльо…

Метателен нож пръсна трески от дървото току под носа му и отскочи край ухото му. От парещата болка Ринсуинд рязко вдигна ръка, пипна и зяпна втрещен дланта си, преди да припадне кротко. Не можеше да се каже, че не понася кървища, но нямаше сили да гледа своите.

Пазарът на обширния, застлан с калдъръм площад „Сатор“ пред черната порта на Невидимия университет вреше и кипеше.

Мнозина твърдяха, че в Анкх-Морпорк всичко е за продан с изключение на бирата и жените, които само се вземат под наем за кратко. Почти всички стоки можеха да бъдат намерени на този пазар, който с годините нарастваше сергия след сергия и новодошлите вече опираха гърбове в древните зидове на оградата около Университета. Всъщност каменната стена им предлагаше удобно място за окачване на дрехи и лавици с амулети.

Никой не забеляза, че крилата на портата се отвориха навътре. Но от Университета сякаш се разстла вълна на тишина и плъзна по шумния претъпкан квадрат като водата на застояло блато. Всъщност не беше истинска тишина, по-скоро оглушителен рев на антизвук. Тишината не е противоположност на шума, а само негова липса. Този звук беше от отвъдната й страна и сенчестите му децибели удушиха крясъците на пазара като тонове стоварило се отгоре кадифе.

Тълпите се заозъртаха облещени, всички отваряха и затваряха усти като златни рибки и с горе-долу същия успех. Главите се завъртяха към портата.

И нещо друго изригваше оттам заедно с всеобщото смълчаване. Най-близките до пролуката сергии зачегъртаха по калдъръма, ръсейки стоката. Собствениците им се разбягаха панически, когато сергиите се блъснаха в следващата редица, заскрибуцаха неумолимо нататък и се натрупаха, докато не отвориха просторен проход от голи камъни по цялата ширина на площада.

Ардроти Дългожезъл, предлагащ пълни с живот пирожки на потенциалните си клиенти, надникна над останките от сергията си точно навреме, за да види излизащите магьосници.

Познаваше ги или поне до този миг си въобразяваше, че знае що за стока са те. Завеяни дърти симпатяги, посвоему достатъчно безобидни, облечени по-зле от вехти дивани и запалени почитатели на онези негови изделия, които преоценяваше заради излишна възраст и жизненост, каквато предпазливата домакиня не би понесла.

Но появилите се сега магьосници бяха съвсем ново явление за Ардроти. Стъпваха по площад „Сатор“, сякаш го притежаваха. Изпод ботушите им изскачаха синкави искрици. И незнайно как се бяха източили на ръст.

А може би се пъчеха.

Да, в това беше промяната…

Ардроти имаше наченки на магическа дарба и когато магьосниците нахълтаха на площада, тъкмо тя му подсказа, че най-добре за здравето му ще бъде да си опакова ножовете, мелачките и подправките в раницата и да напусне града през следващите десетина минути.

Последният магьосник изостана малко от колегите си и огледа площада презрително.

— Някога тук имаше фонтан. Ей, вие! Отдръпнете се…

Дребните търговци се споглеждаха. От магьосниците поначало се очакваше да говорят властно, но в този глас имаше остри ръбове, нещо нечувано досега. Гласът приличаше на свит юмрук.

Очите на Ардроти се извиха настрана. От отломките на сергията си за желирани морски звезди и миди се надигна Мискин Кобъл като ангел на възмездието. Отръскваше разни молюски от брадата си и плюеше оцет. За него разправяха, че отварял стридите с една ръка. Годините, през които откъсваше от скалите гигантските миди в Анкхския залив и се боричкаше да ги укроти, го надариха с външност, напомняща за движението на тектонски плочи. Той не се изправи, а по-скоро се разгъна.

Изтопурка тежко към магьосника и посочи с треперещ пръст останките от сергията си, откъдето няколко по-предприемчиви омари се устремиха решително към свободата.

— Ти ли го направи?

— Стой далеч от мен, говедо!

Според Ардроти тези пет думи дадоха на магьосника вероятна продължителност на живота колкото на стъклен гонг.

— Мразя ги аз магьосниците — сподели Кобъл. — Ама от сърце. Затуй ще те прасна, чатна ли?

Замахна с все сила.

Едната вежда на магьосника трепна, по продавача на морски дарове плъзнаха жълти пламъци, чу се пращене като от разкъсан плат и Кобъл изчезна. Останаха само ботушите му — от тях се виеха струйки дим.

Никой не е открил защо винаги остават димящи ботуши, колкото и силен да е бил взривът. Сигурно е една от онези неразгадаеми тайни…

Зоркият поглед на Ардроти не пропусна факта, че магьосникът се стресна почти колкото гъмжилото наоколо, но се опомни с похвална бързина и размаха жезъла си.

— Вие, хорица, си вземете поука от това — посъветва той тълпата. — Никой няма да вдига ръка срещу магьосник, ясно ли е? Много промени ще има. Ти пък какво искаш?

Въпросът беше отправен към Ардроти, който се опита да подмине незабелязано магьосника, а сега припряно порови в подноса с пирожките.

— Питах се дали ваша милост ще пожелае да си купи някоя от тези превъзходни пирожки. Пълни са с хранително…

— Гледай внимателно, продавачо на пирожки! — нареди магьосникът.

Изпъна ръка напред, направи странен жест с пръсти и измъкна пирожка от въздуха.

Беше дебела, златистокафява и прелестно глазирана. От пръв поглед Ардроти позна, че от единия до другия край е натъпкана с прекрасно свинско без тлъстини и няма никакви въздушни мехурчета, с каквито той се докопваше до мижавата си печалба в търговийката. Може би прасенцата се надяват да станат тъкмо такава пирожка, когато пораснат.

Умърлуши се. Пред очите му се рееше знамението за неговата съсипия.

— Искаш ли да си хапнеш? — предложи магьосникът. — Там, откъдето я взех, има предостатъчно.

— Все ми е тая откъде я взехте — промърмори Ардроти.

Погледът му се плъзна от ненадминатата пирожка към лицето на магьосника и в налудничавия блясък на тези две очи видя как светът се преобръща с главата надолу.

Обърна гръб съкрушен и пое към най-близката градска порта.

„Не стига, че убиват хора, ами им отнемат и залъка от устата“ — мислеше си горчиво.