Магизточник

Ринсуинд се прокрадна към най-близката Твар, хванал за ръка Коин и размахал чорапа.

— Никаква магия, нали?

— Да — потвърди момчето.

— Каквото и да стане, не бива да използваш магия, така ли?

— Правилно. Тук не бива. Нямат много сили, ако не прибегнеш до магия. Но щом се промушат отвъд…

Гласът на Коин затихна.

— Голям ужас — закима Ринсуинд.

— Много е страшно — съгласи се момчето.

Ринсуинд въздъхна. Съжаляваше, че се лиши от шапката си. Налагаше се да изтърпи някак.

— Добре… Щом кресна, втурваш се към светлината. Разбираш ли? Никакво озъртане и други глупости. Каквото и да става!

— Никакво ли? — подвоуми се Коин.

— Никакво. — Ринсуинд изобрази смела усмивка. — И преди всичко недей да се ослушваш. — Изпита смътно задоволство, щом видя ококорените от уплаха очи на момчето. — И когато се прехвърлиш оттатък…

— Какво да направя?

Ринсуинд се колебаеше.

— Не знам. Каквото можеш. С колкото магия искаш. Просто ги спри. И… хъм…

— Да?

Ринсуинд отметна глава да огледа кошмарната Твар, вторачена в светлината.

— Ако… сещаш се, де… ако някой от нас се измъкне и после всичко се уреди, тъй или иначе, ще ми се някак да обясниш на хората, че аз… такова, съм останал тук. Може пък да го запишат някъде. Не че искам паметник или нещо подобно — добави скромно. Почака и допълни: — Май е време да си издухаш носа.

Коин послушно си издуха носа в диплите на робата си и тържествено стисна ръката на Ринсуинд.

— А ако ти… тоест… радвам се, че… всъщност никога не съм… — Помълча. — Исках да ти го кажа…

— И аз щях да ти казвам още нещо. — Ринсуинд пусна ръката му. Позяпа в пространството. — А, да. Много е важно да помниш кой си. Много. Никак не е добре да разчиташ, че други хора или неща ще ти подсказват. Винаги бъркат.

— Ще се постарая да помня — обеща Коин.

— Много е важно — почти нечуто повтори Ринсуинд. — А сега май е време да хукнеш.

Ринсуинд се промъкна до стърчащата Твар. Тази имаше кокоши крака, но за щастие останалото беше скрито под прибраните ципести криле.

Помисли, че моментът е подходящ за последни думи. Изреченото от него в тези мигове сигурно щеше да се запомни и предава на поколенията, може би дори щеше да бъде врязано в гранитни плочи.

Значи думите не биваше да са от най-дългите.

— Как ми се ще да не бях тук — смънка Ринсуинд.

Вдигна ръката си с чорапа, замахна и халоса нещо, което се надяваше да е коляно.

Стреснатата Твар забръмча пискливо, завъртя се и понечи да разпери криле, наведе непохватно глава на лешояд към него и отнесе втори удар.

Ринсуинд се огледа трескаво, докато създанието се килна назад, и видя Коин да стои, където го бе оставил. Изстина, защото момчето закрачи към него и по навик вдигна ръце за поразяваща магия, която тук щеше да погуби и двамата.

— Бягай, бе, идиот! — разкрещя се, а ядосаната Твар се приготви за контраатака. Внезапно си спомни думите: — Знаеш какво сполетява непослушните момчета!

Коин пребледня, обърна се и изтича към светлината. Изглеждаше, че стъпва в петмез, бореше се със стръмния склон на ентропията. Разкривеният образ на обърнатия с хастара навън свят трепкаше на няколко крачки от него, после останаха сантиметри…

Едно пипало се уви около глезена му и го спъна.

Падна с протегнати напред ръце и едната докосна сняг. Незабавно я сграбчи нещо друго, на пипане като топла кожена ръкавица, но със стоманена хватка. Задърпа момчето и повлече онова, което се вкопчваше в него.

Светлина и зърнест мрак се смесваха на пресекулки и внезапно Коин се хлъзна по калдъръм, затрупан от сняг.

Библиотекарят го пусна и се изправи над него с дебело парче от греда в ръце. За миг се открои пред тъмата — рамото, лакътят и китката на дясната му ръка се разгъваха в същинска поема за принципа на лоста. С движение, неумолимо като възникването на разума, ръката стовари оръжието си. Чу се жвакащо пляскане, последвано от оскърбен вой, и леденият натиск по глезена на Коин изчезна.

Тук колоната беше тъмна и в момента се клатушкаше. Отвътре се разнасяха приглушени писъци и удари.

Коин събра сили да се изправи и понечи да се втурне обратно в мрака, но ръката на Библиотекаря го възпря.

— Не можем да го изоставим там!

Орангутанът вдигна рамене.

От тъмата пак се разнесе пращене на странни кости, сетне настъпи почти нерушима тишина.

Почти. И на двамата им се стори, че чуват далечни, но отчетливи бързи стъпки на вихрено отдалечаващ се човек.

И сякаш отекваха в този свят. Библиотекарят се огледа и побърза да избута Коин настрана. Нещо ъгловато и очукано, понесено от стотиците си крачета, прелетя през опустошения двор и в движение нахълта в свиващия се мрак, който примига за последен път и се скри.

В освободеното място се настаниха падащи снежинки.

Коин се изтръгна от пръстите на орангутана и притича в бързо побеляващия кръг. Краката му разхвърляха тънък слой ситен пясък.

— Той не излезе!

— Ууук — философски отбеляза Библиотекарят.

— Надявах се, че ще излезе. Нали знаете — в последния миг.

— Ууук?

Коин се взираше упорито в калдъръма, сякаш с усилие на волята можеше да промени гледката.

— Мъртъв ли е?

— Ууук — отвърна орангутанът.

Успя да намекне, че Ринсуинд е попаднал в селения, където дори времето и пространството са малко мъгляви понятия, затова май няма смисъл да умуват точно какво е състоянието му в момента и всъщност не е изключено да се появи отнякъде утре или дори вчера, като се знае, че има ли шанс за оцеляване, Ринсуинд няма да го пропусне.

— Така ли… — промълви Коин.

Библиотекарят се обърна и заподскача към Кулата на Занаята. Непоносима самота притисна момчето.

— Ей! — кресна то.

— Ууук?

— А сега какво да правя?

— Ууук?

Коин махна с ръка към повсеместната разруха.

— Нали се сещаш — дали да не сторя нещо, за да помогна? — забърбори с глас, крепящ се на ръба на ужаса. — Как мислиш, уместно ли е? Тоест… имам сила да помагам на хората. Сигурно и ти би искал да си върнеш човешкия облик, нали?

Вечната усмивка на орангутана откри полека зъбите му.

— Добре, де, явно не искаш — припряно се отказа Коин. — Но нали има и друга работа за вършене?

Библиотекарят го позяпа, после сведе поглед към стиснатия му юмрук. Момчето трепна гузно и разтвори пръсти.

Човекоподобното ловко подхвана сребърното топче, преди да е паднало на земята. Вдигна го пред очите си. Подуши го, разклати го предпазливо и го доближи до ухото си.

После замахна и го метна с цялата си сила.

— Какво… — започна Коин, но се озова на земята, притиснат от тялото на орангутана.

Топчето описа съвършена дъга, внезапно прекъсната от срещата със земята. Сякаш се скъса обтегната струна, избухна гълчава от неясни гласове, повя горещ вятър и боговете на Диска си върнаха свободата.

Бяха много ядосани.

— Нищо не можем да направим, нали? — пак попита Креозот.

— Нищо — отвърна Конина.

— Ледът ще победи, нали?

— Да — съгласи се Конина.

— Не — възрази Найджъл.

Тресеше се от ярост, а може би от студ, и по цвят наподобяваше тътнещите долу глетчери.

Конина въздъхна.

— И как смяташ да…

— Остави ме на място, където ще стигнат след няколко минути — прекъсна я той.

— Изобщо не си представям какво ще постигнеш с това.

— Не те питах за мнението ти — тихо съобщи Найджъл. — Просто ме послушай. Остави ме някъде по-напред, за да имам време да се подготвя.

— За какво ще се готвиш?

Найджъл не отговори.

— Попитах те за какво…

— Я млъкни!

— Не виждам защо трябва да…

— Слушай — подхвана Найджъл с търпение, което е на косъм от удар с брадва. — Ледът ще покрие целия свят, нали? И всички ще умрат, нали? Само ние ще протакаме още малко, предполагам, докато тези коне си поискат… овеса ли беше… Няма полза от бавенето, освен Креозот да съчини някой сонет или елегия колко застудя изведнъж. Цялата история на човечеството ще бъде пратена на боклука. И в тези обстоятелства настоявам да бъда разбран абсолютно ясно, че няма да търпя никакви възражения!

Спря да си поеме дъх, напрегнат като настроена арфа.

Конина се почуди какво да каже. Отвори уста, като че все пак се канеше да спори с него, но бързичко се отказа.

Намериха малка поляна в борова гора два-три километра пред стадото. Грохотът се чуваше и тук, над дърветата се виждаха студените облаци, а земята трептеше като кожа на барабан.

Найджъл застана насред поляната и опита няколко удара с меч. Другите двама го наблюдаваха замислено.

— Ако нямаш нищо против — прошепна Креозот на Конина, — аз ще си тръгна. В такива мигове не откривам никаква прелест в трезвостта. Убеден съм, че краят на света ще ми се стори по-поносим през дъното на чашата. Ти вярваш ли в рая, о, прасковено цветче?

— Всъщност не.

— О… Щом е така, едва ли ще се срещнем отново. — Креозот въздъхна. — Колко жалко. Разбира се, при някакъв немислим обрат…

— Сбогом — прекъсна го Конина.

Той кимна унило, обърна коня и се скри зад върховете на дърветата.

Около поляната от клоните падаше сняг. Тътенът на нахлуващите ледници цепеше въздуха.

Найджъл се стресна, когато тя го потупа по рамото, и изтърва меча.

— Защо си тук? — сопна й се и припряно заопипва в пряспата.

— Не че ти се бъркам — кротко промълви момичето, — но какво си намислил?

Виждаше напиращата вълна от тласкан сняг и пръст, чуваше ритмичното пращене на повалени дървета. А над гората, толкова високи, че в първия миг се сливаха с небето, надвисваха синьозелените ръбове.

— Не е кой знае какво — призна Найджъл. — Тук сме единствено за да им се опълчим и толкова.

— Но няма да променим нищо — възрази Конина.

— За мен има значение. Щом бездруго ще умрем, предпочитам да е така. Героично.

— А героично ли е да умреш така? — усъмни се тя.

— Според мен — да. По въпроса за моята смърт важи само моето мнение.

— А-а…

Два елена изскочиха слепешката на поляната, изобщо не забелязаха хората и продължиха в галоп нататък.

— Няма нужда да стоиш при мен — увери я Найджъл.

Конина се загледа в пръстите си.

— Мисля, че е редно… Знаеш ли, мислех си дали… ако ме разбираш… можехме да се опознаем по-добре…

— Беше решила да станем господин и госпожа Зайкодуп ли? — направо задълба в същината той.

Зениците й се разшириха.

— Ами всъщност…

— А ти коя роля щеше да поемеш? — прекъсна я Найджъл.

Водачът на глетчерите заора в поляната зад челната си вълна, върхът му се губеше в сътворения от самия него облак.

В същия миг дърветата отсреща се превиха под горещ вятър, задухал откъм Ръба. Носеше гласове — раздразнени и сприхави — и се заби в облаците като нажежен железен прът в чаша вода.

Конина и Найджъл се проснаха по очи в снега, който тутакси се размекна в топла мътилка. Над тях бушуваше стихия като гръмотевична буря, допълнена с необуздани крясъци. По-късно си спомниха, че са доловили яростни спорове. Шумотевицата се проточи, но накрая се отдалечи към Главината.

Сгорещена вода попиваше в елека на Найджъл. Той се надигна нерешително и побутна Конина.

Двамата изджапаха в кишата и калта до билото, покатериха се върху безразборно струпаните дънери и камъни, и зяпнаха пейзажа.

Ледниците отстъпваха под натъпкан с мълнии облак. След тях оставаше бъркотия от езерца и локви.

— Ние ли го направихме? — поколеба се момичето.

— Щеше да е хубаво, ако можехме да си го въобразим, нали?

— Да. И все пак ние ли…

— Едва ли. Кой знае? Я да си намерим кон.

— Беше Апогеят или горе-долу същото. Сигурен съм — заяви Война.

Бяха се изнизали от таверната и седяха на пейка под следобедното слънце. Дори Война се размекна достатъчно и смъкна малко части от бронята си.

— Де да знам — отвърна Глад. — Не ми се вярва.

Мор затвори гуреливите си очи и се облегна на топлия зид.

— В главата ми се мярка нещо за края на света.

Война се почесваше замислено по брадичката. И хълцаше.

— Ама как — целия свят ли?

— Тъй си мисля.

Война помисли още малко.

— Като гледам, разминало се е.

Жителите на Анкх-Морпорк се завръщаха в града, отървал се от пустите мраморни зали, за да се ширне отново хаотично и пъстро като локва изповръщано пред денонощната закусвалня на Историята.

И Университетът пак бе съграден или се възстанови сам, или по някакъв необичаен начин се оказа, че изобщо не е бил разрушаван. Всяко стъбълце бръшлян, всеки гниещ зид си бяха на мястото. Магизточникът бе предложил услугите си да сътвори всичко наново, гредите свежи, камъните излъскани, но Библиотекарят се възпротиви непреклонно. Искаше всичко да си бъде постарому.

И магьосниците се довлякоха по двама-трима към средището си с пукването на зората, шмугваха се в предишните си стаи, като внимаваха погледите им да не се срещат. Мъчеха се да възстановят в паметта си неотдавнашното минало, което вече беше невероятно като съновидение.

Конина и Найджъл се появиха в часа за закуска и от добро сърце намериха конюшня за жребеца на Война.26 Момичето настоя да потърсят Ринсуинд в Университета, затова двамата първи съзряха книгите.

Томовете излитаха от Кулата на Занаята, описваха спирали около зданията на Университета и пикираха към входа на възродената Библиотека. Няколко по-нагли гримоари гонеха врабчетата или се рееха подобно на ястреби над ятото.

Библиотекарят се облягаше на рамката на вратата и наблюдаваше благодушно питомците си. Размърда вежди към Конина — най-близкото подобие на поздрав, което постигаше.

— Тук ли е Ринсуинд? — попита момичето.

— Ууук.

— Моля?

Орангутанът не продума повече, а ги хвана за ръце и ги задърпа към кулата като чувал между два пръта.

Вътре бяха запалени свещи, Коин седеше на столче. Библиотекарят ги въведе с поклон като древен служител в най-старото семейство на света и излезе.

Коин им кимна.

— Познава кога хората не го разбират. Забележително, нали?

— Кой си ти? — учуди се Конина.

— Коин — представи се момчето.

— Да не учиш тук?

— Да, научавам много неща, струва ми се.

Найджъл обикаляше стените и мушкаше с пръст тук-там. Според него беше очевидно, че има някаква причина да не падат, но тя май не се криеше в областта на строителното инженерство.

— Да не търсите Ринсуинд? — досети се Коин.

— Ти пък как налучка? — намръщи се Конина.

— Спомена, че някакви хора щели да го потърсят.

Момичето се успокои.

— Извинявай, преживяхме тежки дни. Чудя се дали имаше някаква магия или нещо друго… Той е добре, нали? Тоест… Какво стана? Той опълчи ли се срещу магизточника?

— О, да. И победи. Беше много… интересно. Видях всичко. Но после трябваше да си отиде — завърши Коин, сякаш рецитираше наизуст.

— Просто така? — сепна се Найджъл.

— Ами да.

— Не ти вярвам — отсече Конина.

Кокалчетата на юмруците й побеляваха.

— Вярно е. Каквото кажа, винаги е вярно. Така трябва да бъде.

— Ще ми се да… — започна момичето.

Коин се надигна от столчето, протегна ръка и заповяда:

— Спри.

Тя се смръзна. И Найджъл се вцепени, преди да е свил вежди.

— Вие ще си тръгнете — заговори Коин с приятен равен глас — без повече въпроси. Ще бъдете доволни. Научили сте всички отговори. Ще живеете щастливо до края на дните си. Ще забравите, че сте слушали тези думи. А сега ще излезете.

Те се обърнаха бавно и вдървено като марионетки и закрачиха към вратата. Библиотекарят им отвори, изпроводи ги и затвори след тях.

После зяпна момчето, което се отпусна на столчето.

— Да, да, ясно — промърмори момчето, — но беше дребна магия. Налагаше се. Нали ти ми каза, че за хората било полезно да забравят?

— Ууук?

— Не мога да се сдържам! Твърде лесно е да променя всичко наоколо! — Момчето се хвана за главата. — Достатъчно е само да го помисля! Не мога да остана тук — каквото и да докосна, се обърква. Все едно се мъча да полегна на купчина яйца! Този свят е прекалено рехав за мен! Моля те, кажи ми как да постъпя!

Библиотекарят седна на пода и се завъртя няколко пъти на задника си — признак за задълбочен размисъл.

Никой друг не чу точно какво каза, но Коин се усмихна, кимна, стисна ръката му, разпери ръце в плавен жест и прекрачи в друг свят. Имаше езеро и далечни планини, а няколко фазана го следяха недоверчиво изпод клоните на дърветата. Всички магизточници накрая научаваха урока си.

Не можеха да бъдат част от света. Само го носеха до време като дреха на раменете си.

Озърна се, щом стъпи на тревата, и помаха за сбогом на Библиотекаря, който му кимаше насърчаващо.

После чудноватият мехур се сви, последният магизточник изчезна от този свят и влезе в своя.

„Кърпеният барабан“ беше притихнал. Окованият за рамката на вратата трол седеше на сянка и нехайно изчовъркваше от зъбите си нечии останки.

Креозот си тананикаше тихичко. Бе открил бирата, и то безплатно, защото разточителните комплименти (особено рядък похват при анкхските ухажори) подействаха смайващо на дъщерята на съдържателя. Тя беше едро добродушно момиче с цвета и — да не увъртаме — формите на недопечен хляб. В момента удовлетворяваше любопитството си. До този ден никому не бе хрумвало да сравни гърдите й с обсипани със скъпоценни камъни пъпеши.

— Не може да има спор по въпроса — увери я серифът и мирно тупна от стола.

„Или от най-големите жълти, или от зеленикавите с едри жилки“ — допълни мислено, за да остане правдив.

— А какъв беше оня лаф за косата ми? — поощри го тя, след като го намести пак на стола и му напълни халбата.

— Така-а… — Челото му се набръчка от напрежение. — Като козе стадо, що пасе по склона на връх… как му беше името… Абсолютно. С твоите уши — продължи припряно — не могат да се мерят и розовите раковини по целуваните от вълните брегове на…

— И как по-точно прилича косата ми на козе стадо?

Серифът се запъна. Винаги бе смятал това сравнение за един от малкото си поетични успехи. Но днес за пръв път се сблъска с прословутата склонност на хората в Анкх-Морпорк да разбират всичко буквално.

— По големина, по форма или по воня? — настойчиво разпитваше момичето.

— Май не исках да ти река… не съвсем като…

— Е?

Тя придърпа халбата към себе си.

— Мисля си, че ако пийна още, ще се сетя — завалено обеща Креозот — и тогава… тогава… — Погледна я крадешком и се престраши. — Ти добра разказвачка ли си?

— Какво?

Той облиза внезапно пресъхналите си устни.

— Питам дали знаеш много истории.

— Ами да. Всякакви.

— Всякакви ли? — потресен прошепна серифът.

Повечето негови наложници повтаряха една и съща до втръсване.

— Трябва да са стотици. Ти искаш ли да чуеш някоя?

— Още сега ли?

— Ако не си против, може и сега. Няма много клиенти.

„Ами ако съм умрял? — усъмни се Креозот. — Нищо чудно това да е раят.“

Хвана ръката й.

— Знаеш ли, толкова отдавна не съм слушал хубава история. Но няма да те скланям към нещо, което не би сторила по свое желание…

Тя потупа ръката му. „Ей, че свястно старче, особено като го сравниш с някои от редовните клиенти…“

— Има една, дето я чух от баба си. Ама я знам отзад напред.

Креозот отпиваше бира и стената пред него грейваше в топло сияние. „Стотици… И знае някои отзад напред…“

Тя се прокашля и започна с напевен глас, от който сърцето на серифа заблъска лудо:

— Имало един мъж с осмина синове…

Патрицият седеше до прозореца и пишеше. По въпроса за последната седмица умът му сякаш беше напълнен с перушина. Това не му допадаше.

Един слуга бе запалил лампа да разсее сумрака и няколко подранили вечерни мушици вече кръжаха около нея. Патрицият ги наблюдаваше съсредоточено. Незнайно защо се притесни от стъклото на лампата, но най-неприятно му беше, че с мъка потискаше противното желание да улови някоя мушица с езика си.

Рошльо се изтягаше по гръб в краката на господаря си и излайваше насън.

Навсякъде в града светваха прозорци, но последните лъчи на залеза открояваха водоливниците, които си помагаха в дългото мудно катерене към покрива.

Библиотекарят ги гледаше през отворената врата и се почесваше философски. Накрая влезе и затвори вратата под носа на нощта.

В Библиотеката беше топло. Както винаги, защото разпръснатата магия предизвикваше меко сияние и бавно препичаше въздуха.

Библиотекарят огледа с одобрение питомците си, обиколи за последен път дремещите рафтове и шкафове, пъхна се под бюрото, зави се с одеялото, изяде банан за по-лек сън и се унесе.

В Библиотеката се спусна тишина. Обгърна и останките на една шапка, оръфана и овъглена по краищата, сложена с известна почит в ниша на стената. Колкото и надалеч да отпраши някой магьосник, непременно ще се върне при шапката си.

Тишината запълни Университета, както въздухът запълва дупка. Нощта се разплеска по Диска като сладко от сливи… или конфитюр от боровинки.

Но щеше да има утро. Винаги щеше да има ново утро.