Магизточник

Всъщност шапката изобщо не възнамеряваше да я сполети нещо лошо и в момента бързаше към „Кърпеният барабан“ под мишницата на един доста озадачен крадец в черни дрехи.

Време е да обясним, че не беше обикновен крадец, а същински художник. Другите просто отмъкваха всичко, което не е приковано към мястото си, но този прибираше и гвоздеите. Същият крадец възмущаваше цял Анкх, защото се посвети на плячкосването (и то с изумителен успех) на вещи, които не само бяха заковани, но и пазени от зорки стражи в недостъпни съкровищници. Има художници, способни да изрисуват купола на цяла катедрала. А този крадец можеше да го отнесе.

На него се приписваше кражбата на украсения със скъпоценни камъни нож за изкормване от храма на Офлър, Бога-крокодил — насред вечерната служба. Бе лишил и най-расовия състезателен кон на Патриция от сребърните му подкови тъкмо когато животното побеждаваше в надбягване. А когато Гритолър Мимпси, вицепрезидент на Гилдията на крадците, бе сбутан и сръчкан на пазара и по-късно вкъщи установи, че диамантите, които току-що бе откраднал, липсват от скривалището си, знаеше на кого трябва да има зъб.7 Такъв крадец отнема инициативата, присвоява си изгодния случай и дори ви взема думите от устата.

И той обаче за пръв път открадна нещо, което не само го помоли за това с тих, но властен глас, а отгоре на всичко му даде точни и някак непререкаеми указания как да постъпи с плячката.

Настъпваше онзи момент на нощта, който бележи свършека на изпълнения с оживление ден на Анкх-Морпорк. Хората, изкарващи прехраната си под лъчите на слънцето, се радват на заслужения отдих от усилния труд. Другите, които печелят с пот на чело под студената светлина на луната, още се разкършват, преди да се заемат с работа. Всъщност денонощието достигна до благите мигове, когато е твърде късно за пладнешки обир, но е рано за нощно нахлуване с взлом.

Ринсуинд се беше вглъбил в себе си насред претъпканата задимена кръчма и не вдигна глава, когато сянка мина над масата и зловеща фигура се настани срещу него. Зловещите фигури не се набиваха на очи в това заведение. „Барабанът“ ревниво пазеше славата си на най-изискано долнопробната кръчма в Анкх-Морпорк. Едрият трол, който вече пазеше на входната врата, придирчиво пресяваше клиентелата по признаци като черни наметала, святкащи очи, вълшебни мечове и така нататък в същия дух. Ринсуинд още не бе научил как тролът постъпваше с онези, които не отговаряха на изискванията. Може би ги изяждаше.

Плътният глас на фигурата се разнесе от дълбините на черна кадифена качулка, обточена с мека кожа:

— Псст!

— Не знам какво искаш — заломоти Ринсуинд, — ама няма да стане.

— Търся магьосник — обясни гласът, вече дрезгав от усилията да звучи басово, но и това често се случваше в „Барабана“.

— Точно определен магьосник ли? — несговорчиво попита Ринсуинд.

Не се стремеше да си докара някоя беля на главата.

— Такъв, който усърдно брани традициите и не би се спрял пред рисковете в името на възвишеното удовлетворение — уточни друг глас сякаш от кръглата черна кожена кутия под мишницата на непознатия.

— Аха — кимна Ринсуинд, — възможностите за избор намаляват. Това означава ли и безразсъдно пътешествие в незнайни и вероятно гъмжащи от опасности земи?

— Всъщност именно това означава.

— А срещи с екзотични създания? — усмихна се Ринсуинд.

— Не са изключени.

— И едва ли не неминуема гибел, нали?

— Почти сигурно е.

Ринсуинд кимна пак и си взе шапката от масата.

— Е, желая ви сполука в търсенето. И аз бих ви помогнал, но няма да го сторя.

— Какво?!

— Много съжалявам. Самият аз не мога да го проумея, но сигурната смърт в незнайни земи от ноктите на екзотични чудовища не ме привлича. Опитвал съм, но не можах да свикна. Всекиму своето, отдавна го повтарям. Аз съм роден да скучая.

Нахлупи шапката на главата си и се изправи с известни усилия. Вече беше в подножието на стълбата към изхода, когато чу глас зад гърба си:

— Истинският магьосник щеше да приеме.

Можеше да продължи нагоре по стъпалата, да излезе на улицата, да си купи пица в клачианската денонощна закусвалня на ъгъла и накрая да си легне. Историята щеше да потръгне по съвсем друг път (значително по-кратък), но Ринсуинд поне щеше да си отспи на спокойствие, макар и на коравия под.

Бъдещето затаи дъх в очакване той да си тръгне.

Той не постъпи така по три причини. Първо, заради алкохола в кръвта си. Второ, намеси се и мъничкото пламъче на гордостта, което трепка дори в душата на най-благоразумния страхливец. Но третата причина се криеше в гласа.

Беше прекрасен. Звучеше като необуздано изкусителен поглед.

Въпросът за връзката между магьосниците и секса е сложен, но вече сме изтъквали, че същината му се свежда до едно правило — в областта на виното, музиката и жените на магьосниците им е разрешено да се натряскват и да пеят фалшиво колкото си искат.

На младите магьосници се повтаря непрекъснато, че практикуването на Занаята е тежък всепоглъщащ труд, който е напълно несъвместим с разни лепкави и потайни нощни забавления. Обяснява им се, че е несравнимо по-разумно да загърбят тези щуротии и да се захванат усърдно с „Магически буквар“ на Уодли. Дори да ви се стори смешно, тези наставления не са достатъчни за младите магьосници, които знаят, че правилата са съставени от най-старите им колеги, страдащи от слаба памет. Младежите всъщност грешат, но истинската причина е отдавна забравена — ако на магьосниците им бъде позволено да се размножават безразборно, рискът от появата на магизточник нараства.

Ринсуинд обаче бе обиколил всякакви места, бе видял какво ли не, а и дотолкова забрави наученото на по-млади години, че вече можеше да прекара часове наред в женска компания, без да отскочи за един студен душ и да полегне, за да се успокои. Но заради този глас дори статуя би слязла от пиедестала си, за да направи няколко обиколки на игрището и петдесетина лицеви опори. С такъв глас и „добро утро“ е като покана за двама в легло персон и половина.

Непознатата отметна качулката си назад и тръсна глава, за да освободи дългата си коса. Цветът й беше почти чисто бял. В съчетание със златистия загар на кожата й общият ефект беше правилно пресметнат да зашемети мъжкото либидо като удар с оловна тръба.

Ринсуинд се подвоуми и загуби уникалния шанс да си кротува. Откъм вратата горе затътна гърлен тролски глас:

— Ей, нали ви рекох, че не може да нахълтате тука…

Жената се озова със скок до Ринсуинд и тикна в ръцете му кожената кутия.

— Побързай, трябва да дойдеш с мен! Заплашва те голяма беда!

— Каква?

— Ще те убия, ако не тръгнеш с мен.

— Да, но в такъв случай… — напразно се опита да възрази Ринсуинд.

Трима от личните стражи на Патриция застанаха на площадката над стъпалата. Старшият се усмихна лъчезарно на седящите в кръчмата. Усмивката подсказваше, че той възнамерява сам да се весели на шегичката, която е подготвил.

— Никой да не мърда.

Ринсуинд чу тропот зад гърба си — още стражи влизаха през задната врата.

Останалите клиенти на „Кърпеният барабан“ замряха с ръце върху дръжките на разнообразните си оръжия. Пред себе си виждаха не привичните градски стражи — предпазливи и добродушно покварени. Този път влязоха ходещи канари от мускули, абсолютно неподкупни, защото Патрицият можеше да си премери силите с всекиго в наддаването. Пък и май бяха дошли само заради жената. Клиентите се отпуснаха и решиха да се насладят на представлението. По-късно можеха и да се включат, щом познаят кой печели надмощие.

Ринсуинд усети как пръстите стиснаха още по-силно китката му.

— Ти да не си луда?! — изсъска сърдито. — Ще се пречкаш в краката на голямата клечка ли?

Нещо изсъска и от рамото на сержанта изведнъж щръкна дръжката на нож. После момичето се завъртя на пета и с точността на хирург заби малкото си стъпало в слабините на първия страж, който пристъпи от вратата. Двайсетина чифта очи се насълзиха от състрадание.

Ринсуинд си грабна шапката и се помъчи да пропълзи под най-близката маса, но хватката на непознатата беше стоманена. Следващият страж, който я доближи, получи нож в бедрото. В ръката й се озова сабя като тънка игла, размахана застрашително.

— Още някой ще дойде ли насам?

Един страж се прицели с арбалет. Библиотекарят, който досега се гърбеше над чашата си, мързеливо протегна ръка като две дръжки на метла, съединени с ластици, и прасна оръжието отдолу. Стрелата отскочи от звездата върху шапката на Ринсуинд и потъна в стената до главата на многоуважаван сводник две маси по-нататък. И неговите телохранители метнаха ножове, единият профуча на косъм от крадец в отсрещния край. На свой ред крадецът грабна скамейка и я стовари върху двама стражи, които пък си го изкараха на първите пиячи наблизо. И като се почна — след миг-два всеки се биеше с цел да си излее яда, да си разчисти старите сметки или просто да си пробие път към някоя врата.

Ринсуинд беше безмилостно замъкнат под барплота. Там съдържателят седеше върху торбите си с пари, кръстосал две мачетета върху коленете си, и спокойно си пийваше. Само понякога сгушваше глава в раменете си от трясъка на потрошените маси и столове.

Преди да бъде измъкнат навън, Ринсуинд успя да зърне Библиотекаря. Макар че наподобяваше космат гумен чувал, напълнен с вода, орангутанът не отстъпваше по тегло и обхват на всеки мъж в кръчмата. В момента седеше върху раменете на един страж и с умерен успех се опитваше да му отвърти главата от шията.

Ринсуинд обаче беше по-угрижен от факта, че го влачат по стълбата към горния етаж.

— Мила госпожице! — възкликна той отчаяно. — Какво си намислила?

— Има ли как да излезем на покрива?

— Да. А какво носиш в тази кутия?

— Шът!

Тя спря при завоя на мърлявия коридор и пръсна на пода шепа малки метални предмети. Всеки се състоеше от четири заварени пирона — както и да ги пуснеш, едното острие винаги ще стърчи нагоре.

Тя огледа критично дръжката на най-близката врата.

— Случайно да си носиш метър-два тел, за да я опънем напреки на коридора? — попита без особена надежда.

Бе измъкнала отнякъде поредния метателен нож и го подхвърляше замислено на дланта си.

— Не ми се вярва — отпаднало я разубеди Ринсуинд.

— Жалко. Моята свърши. Добре, де, да вървим.

— Но защо? Нищичко не съм сторил!

Тя пристъпи до прозореца, изрита навън капаците и поспря с единия крак над перваза.

— Ами чудесно — поощри го. — Остани тук и се обяснявай със стражниците.

— А те защо са те подгонили?

— Нямам представа.

— О, я стига! Сигурно има все някаква причина!

— Причини има предостатъчно. Само не знам коя са си избрали този път. Идваш ли?

Ринсуинд се поколеба. Личните стражи на Патриция не бяха прочути с грижите си за благополучието на широката общественост. Предпочитаха направо да отсичат разни телесни части. Май се дразнеха дори от факта, че в обозримата Вселена има и други хора освен тях. А опита да им избягаш смятаха за провинение, заслужаващо най-тежката разплата.

— Мисля, че е по-добре да дойда с теб — кавалерски отсъди Ринсуинд. — Само момиче може да пострада в този град.

Смразяваща мъгла се стелеше по улиците на Анкх-Морпорк. Факлите на уличните продавачи образуваха малки светещи кълба в задушаващите валма.

Момичето надникна зад един ъгъл.

— Отървахме се от тях. Престани да трепериш. Вече си в безопасност.

— Насаме с маниакална убийца ли? — сподели мнението си Ринсуинд. — Много се радвам.

Тя се поотпусна и му се ухили.

— Наблюдавах те. Преди около час се боеше, че бъдещето ти ще бъде скучно и лишено от интересни случки.

— Аз си го искам скучно — горчиво сподели той. — Боя се само, че ще бъде твърде кратко.

— Обърни се с гръб към мен — заповяда тя и се мушна в тясна пресечка.

— За нищо на света — отказа Ринсуинд.

— Ще си сваля дрехите.

Той тутакси се извърна почервенял. Зад него се чу шумолене, лъхна го ухание. След малко тя му разреши:

— Можеш да гледаш.

Ринсуинд отвори очи. Момичето вече носеше престорено скромна рокля с бели дантели и умело буфонирани ръкави. Той зяпна. И осъзна с безжалостна яснота, че досега е затъвал в простички, умерени проблеми, от които е можел да се измъкне при първия сгоден случай, като си плюе на петите с летящ старт, но занапред… Мозъкът му вече пращаше трескави сигнали към мускулите за спринтиране, но преди да стигнат до целта си, момичето пак го докопа за ръката.

— Няма защо да се изнервяш толкова — увери го мило. — Сега да го погледнем това нещо…

Тя свали капака от кръглата кутия в безволно отпуснатите ръце на Ринсуинд и извади шапката на Архиканцлера.

Октарините по нея пламтяха във всичките осем цвята на спектъра. Създаваха в мъгливата уличка такива отблясъци, че без магия би ги постигнал само най-досетливият режисьор по специалните ефекти, и то с помощта на всевъзможни филтри. Момичето вдигна шапката високо на изпънатите си ръце и се образува пъстра мъглявина, каквато малцина виждат без употреба на забранени вещества.

Ринсуинд полека се свлече на колене, а тя го изгледа с недоумение.

— Да не ти омекнаха краката?

— Не, заради… заради шапката е. Това е шапката на Архиканцлера — обясни той прегракнал. Изведнъж присви очи и кресна: — Откраднала си я!

Изправи се криво-ляво и посегна към искрящата периферия.

— Това е шапка и нищо повече — отвърна момичето.

— Дай ми я веднага! Жените не бива да я докосват! Тя принадлежи на магьосниците!

— Ама ти защо се палиш толкова?

Ринсуинд отвори уста да отговори. После я затвори.

Искаше да каже: „Това е шапката на Архиканцлера, не виждаш ли? Носи я предводителят на всички магьосници. И образно казано, носят я всички магьосници… поне в мечтите си, де, защото всички до един се стремят да я сложат на главите си. Тя е символът на организираната магия, острието на професията, един вид…“

И така нататък. Ринсуинд научи за шапката още през първия си ден в Университета и знанието потъна в тогава податливия му ум като оловен къс в конфитюр. Не бяха много нещата на този свят, в които можеше да бъде сигурен, но не се съмняваше, че шапката на Архиканцлера е важна. Може би дори магьосниците имат нужда от малко вълшебна светлинка в живота си.

— Ринсуинд — изрече шапката.

Той се облещи към момичето.

— Тя ми проговори!

— Все едно чуваш гласа направо в главата си, нали?

— Да!

— И на мен ми говори така!

— Но тя знае името ми!

— Разбира се, че го знаем, глупчо. Нали уж сме магическа шапка?

Гласът на шапката не само звучеше някак платнено, но и с хорови отзвуци, сякаш прекалено много гласове се обаждаха едновременно в почти пълен синхрон.

Ринсуинд се опомни.

— О, велика и чудесна шапко — подхвана надуто, — порази това самонадеяно момиче, което е имало дързостта, не, нагл…

— Я да млъкваш! Тя ни открадна, защото ние й заповядахме. Благодарение на нея избягахме на косъм.

— Но тя е… — запъна се Ринсуинд. — Тя е от женското изповедание… — промърмори уклончиво.

— Същото може да се каже и за майка ти.

— Е, да, ама тя е избягала още преди да се родя — смотолеви Ринсуинд.

— От всички долнопробни кръчми в града ти избра да влезеш тъкмо в онази, където е седял той! — оплака се шапката.

— Не можах да намеря друг магьосник — оправда се момичето. — Той ми се стори подходящ. Има си надпис „Магесник“ на шапката и каквото още се полага.

— Не вярвай на всичко прочетено. Бездруго е късно да търсим. Нямаме много време.

— Чакайте, чакайте — припряно се намеси Ринсуинд. — Какво става тук? Искала си да те открадне? И защо нямаме много време? — Той обвинително посочи шапката. — Впрочем как тъй си решила да бъдеш открадната, от теб се иска да си върху… върху главата на Архиканцлера! Церемонията беше тази вечер, аз също трябваше да съм там…

— В Университета се случва нещо страшно. Жизненоважно е да не бъдем върнати там, схвана ли? Ти трябва да ни отнесеш в Клач, където има един, достоен да ни носи.

— Защо?

Ринсуинд вече долавяше някаква много смущаваща нотка в гласа — сякаш беше невъзможно да не му се подчиниш, защото възвестяваше предначертанията на съдбата. Ако му заповядаше да скочи от някой зъбер, Ринсуинд вероятно щеше да е на половината път към подножието, преди да му хрумне, че е можел и да не се вслуша.

— Наближава гибелта на цялото магьосничество.

Ринсуинд се огледа гузно.

— Но защо?

— Защото идва краят на света.

— Какво, пак ли?!

— Сериозно говоря — кисело го увери шапката. — Победата на Ледените великани, Апокралипсисът, Последната вечеря на боговете и каквото още си представиш.

— А ние можем ли да го предотвратим?

— По този въпрос бъдещето е неясно.

Сгърченото от безнадежден ужас лице на Ринсуинд се изглади.

— Това някаква гатанка ли е?

— Няма ли да е по-лесно, ако просто вършиш каквото ти се каже и не се мъчиш да вникваш в положението? — предложи шапката. — Млада госпожице, сега пак ще ни сложиш в нашата кутия. Скоро мнозина ще тръгнат да ни търсят.

— Ей, задръж така! — примоли се Ринсуинд. — От години те виждам, но досега не си приказвала.

— Не се налагаше да казвам нищо.

Той кимна. Стори му се логично.

— Хайде да я пъхаме в кутията и да се махаме — настоя момичето.

— Покажи малко почтителност, млада госпожице — надменно я посъветва Ринсуинд. — По една случайност говориш за символа на магьосничеството с корени в далечното минало.

— Ами тогава ти си я носи — сопна се крадлата.

— Постой малко! — викна Ринсуинд.

Претичаха по уличката и се шмугнаха в друга между две къщи, килнали се толкова пиянски, че покривите им се докосваха. Тя спря.

— Сега пък какво има?

— Ти си мистериозният крадец, нали? Всички си шушукат как измъкваш разни неща от заключени стаи и каквото още си вършила. Не си представях, че си такава…

— Нима? — студено промълви момичето. — В какво е разликата?

— Ами например ти си… по-нисичка.

— Я да вървим!

Факлите, поначало разположени нарядко по улиците, тук липсваха напълно. Пред двамата имаше само настръхнала тъма.

— Искам да продължим — натърти момичето. — От какво се уплаши пак?

Той си пое дъх.

— От убийци, грабители, крадци, биячи, джебчии, взломаджии, измамници, насилници и обирджии. Каниш се да навлезеш в Сенките!8

— Вярно, но там никой няма да нахълта, за да ни издирва.

— О, ще влезе, но няма да излезе — поправи я Ринсуинд. — Същото се отнася и за нас. Хубава млада дама като теб… направо не ми се мисли… като знам що за типове има там…

— Но нали и ти ще дойдеш, за да ме закриляш — напомни засмяна тя.

На Ринсуинд му се причу тропот на ботуши от близките улици.

— Да знаеш — въздъхна той, — тъкмо това очаквах да кажеш.

„И такива пътища трябва да извърви човек — мислеше си Ринсуинд. — А по някой от тях може да хукне с все сила.“

В тази мъглива пролетна нощ Сенките тъмнееха така, че не бихте могли да прочетете описанието как Ринсуинд се мъкнеше по криволичещите улици. Затова ще вдигнем гледната точка над покривите и гората от не съвсем прави комини, за да се порадваме на няколко мъждукащи звездички през мътилката. Ще се постараем да пренебрегнем звуците, долитащи отдолу — мекото топуркане, втурването, влажното хрущене, стенанията, заглушените вопли. Защо да не допуснем, че някакъв див звяр броди из квартала, след като е бил подложен на двуседмична диета?

Някъде по средата (никога не е била съставяна точна карта на Сенките) има малък двор. Тук поне са сложили факли на стените, но и тяхната светлина е като всичко останало — гадно червенееща, с тъмна сърцевина.

Ринсуинд залитна в двора и потърси опора в стената. Момичето пристъпи след него в здрача, напявайки си нещо под носа.

— Добре ли си? — попита тя.

— Нърргх… — отвърна той.

— Моля?

— Онези мъже… само как го срита в… и когато ги сграбчи за… и намушка оногова в… Ти коя си, а?

— Името ми е Конина.

Ринсуинд я позяпа безизразно.

— Съжалявам, нищо не ми говори.

— Не съм в града от много време.

— Да, не вярвах да си от местните хора. Щеше да се разчуе.

— Отседнала съм тук. Да влезем.

Ринсуинд се озърна към мърлявия прът, едва осветен от пушещите съскащи факли. От него пътниците трябваше да научат, че странноприемницата зад тясната врата се нарича „Тролска кратуна“.

Мнозина може би си въобразяват, че „Кърпеният барабан“, станал сцена на недостойни схватки само преди час, е съвсем пропаднало заведение. Всъщност си беше една много почтена долнопробна кръчма. Клиентелата се отличаваше с грубовато достойнство — ако ще да се избиваше нехайно помежду си, не влагаше злоба в това развлечение. Там някое дете можеше да влезе най-нахакано за чаша лимонада и да не си докара по-лоша беля от шамар, когато майка му чуе неговия твърде обогатен речник. В по-кротките вечери, стига да се знаеше, че Библиотекарят няма да намине, съдържателят слагаше дори паници с печени фъстъци на бара.

„Тролска кратуна“ беше същинска помийна яма в сравнение с „Кърпеният барабан“. Тукашните посетители, ако се превъзпитаха, поизмиеха и почистеха до неузнаваемост, току-виж, биха могли да минат за най-зловредните отрепки на човечеството. А в Сенките отрепката си заслужава напълно прозвището.

Между другото нещото върху пръта не беше табела. Когато решиха да нарекат свърталището „Тролска кратуна“, изобщо не проявиха чувство за хумор.

Уплашен до прималяване, притиснал мърморещата кутия за шапки до гърдите си, Ринсуинд прекрачи прага.

Тишина. Тя ги обгърна заедно с плътния дим от десетина смеси, предназначени да превръщат мозъка в стърган кашкавал. Недоверчиви очички надничаха през пушилката.

Два зара изтракаха и спряха по средата на маса. Шумът като че беше излишно силен, а заровете вероятно не показваха щастливото число на Ринсуинд.

Остро усещаше погледите на няколко десетки пиячи, докато следваше скромната и стряскащо дребничка фигурка на Конина в свърталището. Озърташе се с ъгълчетата на очите си към ухилените мъжаги, които биха го убили, без да се замислят… може би защото мисленето ги затрудняваше прекомерно.

По-достолепна кръчма би имала барплот, но тук се виждаха само наредени тумбести шишета от черно стъкло и две-три бурета на подпори.

Мълчанието се затягаше като примка. „Всеки миг“ — напомни си Ринсуинд.

Грамаден дебелак, покрил тялото си само с мъхнат кожен елек и кожена набедрена превръзка, избута назад табуретката си, изправи се тромаво и намигна гнусничко на сътрапезниците си. Устата му се отвори като дупка с рамка.

— Мъж ли си търсиш, малката?

Тя отметна глава назад, за да го огледа.

— Моля ви, дръпнете се от пътя ми.

Кикотът се изви като змия из леговището. Конина стисна устни, сякаш тресна капак.

— А, тъй бива — загъргори дебелакът, — много си падам по наперени моми…

Ръката й се стрелна в бяла неясна мъгла, спираше тук-там по тялото му за частици от секундата. Мъжагата постоя невярващ, изгрухтя тихо и бавно се свлече.

Ринсуинд се присви, когато всички останали се приведоха напрегнато напред. Инстинктът му подсказваше да побегне, но си знаеше, че тъкмо така ще си навлече неминуема гибел. Бе попаднал в Сенките. Каквото и да му се случеше, щеше да го сполети тук, на място. Тази мисъл никак не го ободри.

Една длан затисна устата му. Пръсти измъкнаха кутията от ръцете му.

Конина се завъртя край него, вдигнала полите си, за да уцели точно с пета мишена зад кръста на Ринсуинд. Някой изскимтя в ухото му и пльосна на пода. Момичето завърши пируета, докопа две шишета, отчупи дъната им в ръба на лавицата и отново стъпи на пода, насочила назъбените краища към клиентите на кръчмата. Оръжието се наричаше „морпоркски кинжал“ на уличния жаргон.

Пред тази гледка типовете загубиха всякакъв интерес към Конина.

— Някой грабна шапката — изфъфли Ринсуинд с пресъхнали устни. — И се измъкна през задната врата.

Момичето го прониза със сърдит поглед и хукна към вратата. Тълпата се раздели по рефлекс, както акулите отстъпват пред освирепял свой събрат. Ринсуинд побърза да се шмугне след Конина, преди да са си съставили мнение и за него.

Изхвърчаха в друга уличка и се втурнаха по нея. Ринсуинд се мъчеше да не изостане от момичето. Не забравяше, че гонещите я обикновено настъпваха разни остри предмети. Той не беше уверен дали тя ще се сети, че е на нейна страна, каквото и да означаваше това в момента.

Ръмеше рехав умърлушен дъждец. А в края на уличката се виждаше синкаво сияние.

— Чакай!

Ужасът в гласа му я накара да забави крачка.

— Какво не е наред?

— Защо и той е спрял?

— Ей сега ще го попитам — решително заяви Конина.

— А защо е целият в сняг?

Тя се обърна към него с ръце на хълбоците, а единият й крак потропа от досада по влажния калдъръм.

— Ринсуинд, познавам те само от един час, но вече не мога да повярвам, че си оцелял досега!

— Да, ама точно това съм направил, нали? Имам нещо като дарба. Питай когото щеш. Пристрастен съм.

— Към какво?

— Към живота. Увлякох се на млади години и не искам да се отказвам от този порок. Повярвай ми, има нещо сбъркано!

Конина се озърна към силуета, обгърнат от синкав ореол. Човекът май се взираше в онова, което държеше.

А по раменете му се трупаше сняг като обилен пърхот. Смъртоносен пърхот. Ринсуинд имаше изострен усет към подобни положения, затова подозираше, че мъжът се е пренесъл в свят, където никакъв шампоан не помага срещу сполетялата го напаст.

Промъкнаха се покрай лъщяща от капки стена.

— Да, странна гледка — призна Конина.

— Говориш за личната му виелица ли?

— Не виждам да се притеснява. Дори се усмихва.

— Усмивката му е доста замръзнала.

Украсените с ледени висулки ръце на човека бяха вдигнали капака на кутията и блясъкът на октарините се отразяваше в чифт алчни очи, обрамчени със скреж.

— Познаваш ли го? — попита Конина.

Ринсуинд вдигна рамене.

— Виждал съм го. Наричат го Лари Лисугера или Фези Пора, нещо такова. Просто краде. Той е безобиден.

— Изглежда въз студеничък — потръпна момичето.

— А, предполагам, че душата му сега е на по-топло място. Как мислиш, дали да не затворим кутията?

— Вече е безопасно — обади се гласът от сиянието. — Така ще погинат всички врагове на магьосничеството.

Ринсуинд нямаше никакво намерение да се доверява на шапката.

— Имаме нужда от нещо дълго — промърмори той, — за да затворим капака. Да речем, нож. Не ти ли се намира?

— Гледай на другата страна — предупреди го Конина. Последваха шумолене и поредният ароматен полъх. — Можеш да се обърнеш.

Ринсуинд получи дълъг трийсетина сантиметра метателен нож. Пое го внимателно. По острието още искряха мънички парченца метал от последното точене.

— Благодаря. — Изгледа я за миг. — Да не съм ти взел последния?

— Имам си.

— Бях готов да се хвана на бас.

Той посегна предпазливо с ножа. Щом острието доближи кутията, побеля и от него се вдигнаха изпарения. Ринсуинд изскимтя лекичко, защото студът проникна и в ръката му — изгарящ, пронизващ студ, който пропълзя до рамото и безмилостно посегна към мозъка му. Ринсуинд принуди скованите си пръсти да се размърдат и мъчително помести капака с върха на ножа.

Сиянието избледня. Снегът премина в лапавица, после се стопи в дъждец.

Конина го избута и взе кутията от замръзналите ръце.

— Жалко, че няма какво да сторим за този тип. Някак не е редно да го зарежем така.

— Няма да ни се сърди — убедено заяви Ринсуинд.

— Да, но нека поне го облегнем на стената.

Той кимна и хвана замръзналия крадец за ледената ръка. Хлъзгавата повърхност се изплъзна от пръстите му и тялото падна по гръб на калдъръма.

Натроши се.

Конина сведе поглед към парчетата.

— Гъррр…

По-назад в уличката настана някакво суетене при задната врата на „Тролска кратуна“. Ринсуинд едва успя да забележи как ножът беше изтръгнат от ръката му и запратен покрай ухото му в права траектория през двайсетината метра до рамката на вратата. Надничащият мъж тутакси се прибра вътре.

— Да се махаме — настоя Конина и закрачи припряно по уличката. — Къде да се скрием? У вас може ли?

— Ами аз, общо взето, нощувам в Университета — осведоми я Ринсуинд, подтичвайки, за да не изостане.

— Не бива да се връщаш в Университета — изръмжа шапката от кутията си.

Ринсуинд кимна с разсеяно съгласие. Идеята поначало не го въодушевяваше.

— Пък и там не пускат жени след свечеряване — добави той.

— А преди това?

— И преди това не пускат.

— Глупаво е — въздъхна Конина. — Впрочем защо вие, магьосниците, сте против жените?

— Нямаме нищо против — понамръщи се Ринсуинд, — стига да не са наблизо.