Магизточник

— Имаш местенце за още едничко, синко — заяви Война.

Мор се олюляваше.

— Виж какво, трябва да тръгваме — изломоти без никакъв ентусиазъм.

— Стига, де, я си пийни.

— Добре, едно малко. И непременно тръгваме.

Война го плесна по гърба и изгледа намусено Глад.

— Не е зле да си набавим и още петнайсетина чувала фъстъци…

— Ууук — завърши Библиотекарят.

— О, значи проблемът е в жезъла.

— Ууук.

— Никой ли не се опита да му го отнеме?

— Ууук.

— И какво ги сполетя?

— Иийк!

Ринсуинд изохка.

Орангутанът бе угасил свещта, защото откритото пламъче притесняваше книгите, но Ринсуинд свикна с мрака и вече знаеше, че тук изобщо не е тъмно. Мекото октариново сияние на книгите изпълваше кулата с нещо, което макар да не беше светлина, си остава прозрачна за погледа чернота. От време на време шумолене на корави страници долиташе от мрачните стъпала.

— Значи, общо взето, магията не може да го победи, прав ли съм?

Библиотекарят изрази с посърнало „ууук“ съгласие и продължи да се върти полека на задника си.

— Значи е съвсем безсмислено. Дали не си се сещал наскоро, че съм ощетен откъм магически дарби? Всяка схватка ще бъде горе-долу „Здрасти, аз съм Ринсуинд…“, а после „Бууум!“.

— Ууук.

— Да разбирам ли, че аз сам трябва да се оправям?

— Ууук.

— Благодаря.

Ринсуинд огледа книгите, натъпкани покрай стените на прастарата кула. Въздъхна и тръгна енергично към изхода, но видимо забави крачка, преди да достигне вратата.

— Е, аз поемам.

— Ууук.

— За да се изправя срещу кой знае какви опасности — добави Ринсуинд. — Да дам живота си за доброто на хората…

— Иийк!

— Добре, добре, на всички двуноги…

— Джаф!

— … и четириноги, съгласих се. — Той се озърна съкрушено към буркана от сладко, побрал Патриция. — И гущери. Може ли вече да изляза?

От ясното небе налиташе ураган и Ринсуинд напредваше с мъка към кулата на магизточника. Високата двукрила порта бе затворена толкова плътно, че очертанията й едва се различаваха в млечната повърхност на камъка.

Заблъска с юмрук, но не дочака нищо особено. Вратата като че поглъщаше звука.

— Хубава работа — промърмори и си спомни за килима.

Въргаляше се, където го захвърли — още един признак, че в Анкх са настъпили големи промени. В крадливите времена преди магизточника нищо не оставаше задълго на мястото си, ако не го държиш под око. Тоест нищо, за което е прилично да се пише.

Разстла вълшебното килимче на камъните и златните дракони се загърчиха на синия фон, стига, разбира се, да не бяха сини дракони, литнали в златно небе.

Седна.

И стана.

Пак седна, придърпа робата си към коленете и с немалки усилия отдели единия си чорап от крака. Обу си ботуша, обиколи развалините и си избра половинка от тухла. Пъхна я в чорапа и го развъртя, за да опита как е на тежест.

Бе израснал в Морпорк. А в схватките морпоркчанинът се стремеше да има надмощие двадесет към едно или поне тъмна уличка и чорап с половин тухла, който предпочиташе дори пред чифт вълшебни мечове.

Отново се настани върху килима и заповяда:

— Нагоре.

Килимът не се подчини. Ринсуинд се взря в шарките, повдигна единия ъгъл и провери дали долната страна му харесва повече.

— Добре, де — примири се. — Тогава надолу. Но много, ама много внимателно. Хайде, надолу.

— Уфтсе бяфа — изфъфли Война и шлемът му се прасна в ръба на бара. Пак надигна глава. — Овце, де…

— Не, не, не! — Глад неуверено размаха пръст. — Някакви други дум… дом… а бе, питомни животни. Прасета. Или говеда. Или котенца? Нещо такова. Не са овце.

— Пчели — предложи Мор и тупна от стола.

— Д-добре — съгласи се Война, без да го погледне. — Тъй да бъде. Я да почнем пак, ама отначало. — Чукна по чашата си, за да даде тон. — Ний сме малки жалки… неустановени домашни животни… загубихме пътя към дома… — кършеше се гласът му.

— Мее-мее-мее — обади се Мор от пода.

Война врътна глава.

— Не е същото, да знаеш. Без него не става. Хубаво държеше исото с оня негов бас.

— Мее-мее-мее — повтори Мор.

— О, млъкни, моля те.

Война зашари с ръка, търсейки бутилка.

Бурята брулеше върха на кулата — горещ противен вятър, който шепнеше със стряскащи гласове и протриваше кожата като фина шкурка.

Коин стоеше с жезъла над главата си. В прахоляка магьосниците виждаха открояващите се линии на изригващата магическа сила.

Линиите се изкривяваха и образуваха огромен мехур, набъбнал накрая извън пределите на града. В него се появиха някакви форми. Местеха се, меняха се, кривяха се ужасно като видения в долнопробно огледало, не по-веществени от димни кръгчета или образи в облаците. Но бяха вледеняващо познати.

За миг се мярна зъбатата муцуна на Офлър. В гърчовете на бурята се показа за миг и Слепият Йо, шефът на боговете, с кръжащите около него очи.

Коин мълвеше беззвучно. Мехурът започна да се свива. Издуваше се неприятно тук-там от напъните на съществата да го пробият. Не можаха да попречат на смаляването му.

Вече беше колкото територията на Университета.

Вече беше по-висок от кулата.

Вече беше двойно по-голям от едър мъж и сивееше като пушек.

Вече беше бисер с преливащи багри и големината на… ами на голям бисер.

Вятърът спря, заменен от тежка неподвижна тишина. Самият въздух стенеше от претоварване. Повечето магьосници лежаха по очи на пода, притиснати от освободените стихии, погълнали всеки звук като вселена от перушина. Но всеки чуваше ударите на сърцето си толкова гръмки, че сякаш щяха да разбият кулата.

— Погледнете ме — заповяда Коин.

Извиха очи нагоре. Немислимо беше да не се подчинят.

Той държеше блестящото нещо на едната си длан. С другата стискаше жезъла, чиито краища димяха.

— Боговете. Затворени в мисъл. И може би никога не са били нищо повече от сън. — Гласът му стана по-дълбок и стар. — Магьосници от Невидимия университет, нима не ви дадох неоспоримо могъщество?

Зад него килимът се показа мудно над ръба на кулата, Ринсуинд едва пазеше равновесие. Очите му се блещеха от онзи ужас, който обхваща човек върху няколко изтъкани нишки над стотици метри въздух.

Смъкна се тромаво от реещата се несигурна опора и завъртя пълния чорап над главата си в широки застрашителни кръгове.

Коин го видя отразен в изцъклените от изумление очи на магьосниците. Обърна се полека и видя новия магьосник да залита към него.

— Кой си ти?

— Дойдох — изгъгна задавено Ринсуинд — да предизвикам магизточника. Кой е?

Огледа проснатото на пода магьосничество, подхвърляйки тухлата на длан.

Хакардли се престраши да обърне лице към него и трескаво размърда вежди, но Ринсуинд и в най-добрите си мигове не тълкуваше успешно безсловесните знаци. А този миг не беше от най-добрите.

— С чорап? — учуди се Коин. — Каква полза ще имаш от чорапа?

Ръката с жезъла се надигна. Момчето се взря слисано в нея.

— Чакай, спри! Искам да си поговоря с този човек.

Зяпна Ринсуинд, който се поклащаше от недоспиване, ужас и неприятните последствия на свръхдоза адреналин.

— Да не е магически? — любопитно предположи момчето. — Може би е чорапът на някой Архиканцлер? Чорап, изпълнен със сила?

Ринсуинд фокусира поглед в чорапа.

— Не ми се вярва. Май го купих в магазинче. Ъ-ъ… Още имам и другия от чифта.

— Но в края му има тежест, нали?

— Ъ-ъ… Да. Половин тухла.

— И в нея има голяма сила?

— Ъ-ъ… Служи за градеж. Добавиш ли още половинка, става цяла тухла.

Ринсуинд говореше бавно. Осъзнаваше положението си чрез някаква вцепеняваща, просмукваща се в ума му осмоза, и наблюдаваше заплашителното въртене на жезъла в ръката на момчето.

— Тъй… Значи е обикновена тухла в чорап. И всичко това се превръща в оръжие.

— Ъ-ъ… Да.

— Как действа?

— Ъ-ъ… Замахваш и удряш. Понякога улучваш собствената си ръка.

— Но после може би разрушаваш целия град? — предположи Коин.

Ринсуинд се взря в златистите му очи, после и в чорапа си. От години го сваляше и обуваше… по няколко пъти годишно. По чорапа имаше кръпки, които бе опознал и обик… да, де, само опознал. Някои от тях вече завъдиха собствени семейства от нови кръпки. Можеше да опише чорапа с какви ли не думи, но не и като „разрушител на градове“.

— Всъщност не — призна накрая. — Това е оръжие, което убива хора, но оставя сградите непокътнати.

Умът му работеше със скоростта на континентален дрейф. Части от него твърдяха, че се е изправил срещу магизточника, но срещаха съпротивата на други части. Ринсуинд се бе наслушал за магизточника — за неговото могъщество, за неговия жезъл, за неговата злоба и така нататък. Само че никой не му спомена за неговата възраст.

Вторачи се за миг в жезъла.

— А това какво може да прави? — изрече бавно.

Жезълът се намеси:

— Трябва да убиеш този човек.

Магьосниците, които се надигаха нерешително, отново се проснаха възнак.

Гласът на шапката беше достатъчно непоносим, но жезълът говореше със звънките звуци на метал. Не предлагаше съвети, а просто съобщаваше какво ще представлява бъдещето. И не беше възможно да го пренебрегнеш.

Коин понечи да вдигне ръка, но се подвоуми.

— Защо?

— Ти ще ми се подчиниш.

— Не си длъжен — побърза да възрази Ринсуинд. — Това е някакъв си предмет.

— Не виждам защо да му сторя зло — заинати се и Коин. — Струва ми се безобиден като разгневен заек.

— Той ни се опълчва.

— Аз ли? Ами!

Ринсуинд скри ръката с чорапа зад гърба си и се постара да забрави репликата за заека.

— Защо пък да правя всичко, което ми кажеш? — попита Коин жезъла. — Само това правя, а с нищо не помагам на хората.

— Хората трябва да се боят от теб. На нищо ли не съм те научил досега?

— Но той е толкова смешен! Размахва чорап.

Момчето изпищя, ръката му се сгърчи странно. Косата на Ринсуинд настръхна.

— Ще правиш каквото ти е заповядано.

— Няма!

— Знаеш какво сполетява непослушните момчета.

Нещо изпращя, замириса на изгоряла плът. Коин се свлече на колене.

— Ей, я по-кротко… — изсумтя Ринсуинд.

Коин отвори очи. Още бяха златисти, но вече ги изпъстряха кафяви петънца.

Ринсуинд завъртя чорапа в широка бръмчаща дъга и цапардоса жезъла по средата. Последва кратък взрив от разпрашена тухла и изгорена вълна, жезълът изхвърча от пръстите на момчето. Магьосниците се пръснаха като пилци, за да не попречат на търкалянето му.

Жезълът се удари в парапета, отскочи нагоре и излетя.

Но вместо да падне, застина във въздуха, завъртя се и изфуча обратно сред октаринови искри и шум на моторен трион.

Ринсуинд избута зашеметеното момче зад гърба си, пусна на пода съсипания чорап, смъкна шапката от главата си и я размаха бясно към напиращия жезъл. Отнесе удар по главата си, който почти му запои зъбите и го повали като кльощаво проскубано дръвче.

Жезълът зави, сгорещен до червен блясък, и пикира за повторен и несъмнено последен удар.

Ринсуинд се надигна безсилно на лакти и зяпна с втрещен ужас жезъла, връхлитащ в ледения въздух, който незнайно защо се препълни със снежинки.

И заискри в алено, тук-там изцапано със синьо. Времето забави ход, накрая спря като стар грамофон с развалена пружина.

Ринсуинд погледна нагоре към високата фигура в черно, появила се на пет-шест стъпки от него.

Естествено беше Смърт, който обърна светещи очни кухини към Ринсуинд и изрече с глас като рухването на подводни канари:

— ДОБЪР ДЕН.

Обърна гръб, сякаш му стигаше да прояви любезност, взря се в хоризонта и разсеяно потропа с крак, все едно затрака с кастанети.

— Ъ-ъ… — обади се Ринсуинд.

Смърт като че си спомни за присъствието му.

— МОЛЯ? — промълви учтиво.

— Открай време се чудя как ще стане — призна си Ринсуинд.

Смърт извлече животомер от загадъчните дълбини под абаносовочерното си наметало и се взря в него.

— НАИСТИНА ЛИ? — подхвърли с безразличие.

— Сигурно не бива да се оплаквам — добродетелно заяви Ринсуинд. — Беше хубав живот. Е, доста добър. — Поколеба се малко. — Не чак толкова поносим, като се замисля. Предполагам, че повечето хора биха го нарекли окаян. — Пак поумува. — Аз също — добави на себе си.

— ЗА КАКВО ГОВОРИШ, ЧОВЕЧЕ?

Ринсуинд се обърка.

— Не се ли появяваш лично, когато ще умира магьосник?

— РАЗБИРА СЕ. И ТРЯБВА ДА ИЗТЪКНА, ЧЕ НАПОСЛЕДЪК СЪМ ПРЕКАЛЕНО ЗАЕТ ЗАРАДИ ХОРАТА ОТ ВАШЕТО СЪСЛОВИЕ.

— А как успяваш да си на толкова много места едновременно?

— ПОСТИГАМ ГО С ДОБРА ОРГАНИЗАЦИЯ.

Времето потръгна отново. Жезълът, увиснал на броени метри от главата на Ринсуинд, се понесе напред с вой.

И спря с глух метален удар в протегнатата ръка на Коин.

Жезълът издаде звук като хиляди пирони, задрали в стъкло. Мяташе се диво нагоре-надолу и блъвна гадни зелени пламъци по цялата си дължина.

— Така значи… Накрая ще ми измениш.

Коин стенеше, но стискаше, докато пръстите му почервеняха, после и побеляха.

Изпъна ръката си напред и изригващата от жезъла сила мина с рев покрай него, изтръгна искри от косата му и развя робата му в чудати и неприятни форми. Момчето изкрещя, замахна и стовари жезъла върху парапета, врязвайки дълбока кипяща бразда в камъка.

После захвърли жезъла, който изтрака на плочите и спря, отново разпръсквайки магьосниците.

Коин се свлече треперещ.

— Не обичам да убивам. Убеден съм, че това е лошо.

— Не си забравяй мисълта! — разпалено го посъветва Ринсуинд.

— Какво сполетява хората, когато умрат? — попита момчето.

Ринсуинд се озърна към Смърт.

— Ти си наясно, не аз.

— ТОЙ НЕ МОЖЕ НИТО ДА МЕ ВИДИ, НИТО ДА МЕ ЧУЕ, АКО НЕ ПОИСКА.

Чу се дрънчене. Жезълът пак се търкаляше към Коин, а той го зяпаше смразен.

— Вдигни ме.

— Не си длъжен — отново напомни Ринсуинд.

— Не можеш да се възпротивиш. Не можеш да победиш себе си.

Коин посегна съвсем бавно и взе жезъла.

Ринсуинд сведе поглед към захвърления чорап — обгорено вълнено парцалче. След кратката кариера в ролята на оръжие нямаше да му помогне никакво кърпене.

— Сега го убий.

Ринсуинд затаи дъх. И магьосниците наоколо затаиха дъх. Дори Смърт, който нямаше какво да затаява, стисна по-силно дръжката на косата си.

— Няма — отказа Коин.

— Знаеш какво сполетява непослушните момчета.

Лицето на момчето пребледня.

А гласът на жезъла се промени в мрънкане.

— Ако ме няма, кой ще те напътства?

— И аз се питам същото — проточи Коин.

— Виж какво постигна!

Момчето полека огледа уплашените лица наоколо.

— Вече виждам.

— Научих те на всичко, което знам.

— Започвам да се досещам — отвърна Коин, — че твоите знания не стигат.

— Неблагодарник! Кой определи съдбата ти?

— Ти, кой друг? — вирна глава момчето. — Сега разбирам, че не бях прав — добави тихо.

— Много добре…

— Не те захвърлих където трябваше!

С рязко движение Коин подскочи и завъртя жезъла над главата си. После застина като изваяние, а ръката му се скри в огнено кълбо с цвят на разтопена мед. Кълбото позеленя, мина през всички оттенъци на синьото, позабави се във виолетовото и пламна в чист октарин.

Ринсуинд засенчи очите си с длан и видя ръката на Коин — непокътната, стискаща здраво, а между пръстите блещукаха капки стопен метал.

Заотстъпва и се блъсна в Хакардли. Старият магьосник стърчеше като статуя с увиснало чене.

— Сега какво ще стане? — попита Ринсуинд.

— Никога няма да надделее — изхриптя Хакардли. — Негов си е. И има неговата сила. Момчето е могъщо, но жезълът знае как да насочва тази мощ.

— Значи ще се заличат взаимно?

— Да се надяваме.

Битката беше скрита в собственото си адско сияние. Подът се разтресе.

— Изчерпват всичко магическо — сети се Хакардли. — Крайно време е да се махнем от кулата.

— Защо?

— Предполагам, че ще изчезне съвсем скоро.

И наистина белите плочи около яркото кълбо сякаш се разнищваха и потъваха в него.

Ринсуинд се колебаеше.

— Няма ли да му помогнем?

Хакардли се вторачи първо в него, после в ослепителната неподвижна картина. Пожвака устните си.

— Съжалявам.

— Да, но с малко помощ… Сам видя на какво е способно това нещо…

— Съжалявам.

— А той помогна на вас. — Ринсуинд се озърна към тичащите магьосници. — На всички ви. Даде ви каквото искахте, нали?

— Не вярвам някога да му простим — натърти Хакардли.

Ринсуинд изпъшка.

— И какво ще остане, когато всичко свърши? Какво ще остане?

Старецът наведе глава.

— Съжалявам…

Октариновият блясък се засилваше и почерняваше по краищата. Не беше чернилката, противоположна на светлината, а зърнеста, преливаща се тъмнина, която сияе отвъд и няма място в почтената действителност. Тя бръмчеше.

Ринсуинд изпълни кратък танц от нерешителност — краката, инстинктите и чудесно развитият му стремеж за самосъхранение така претовариха нервната му система, че почти я свързаха на късо и съвестта намери пролука да се намести.

Той скочи в огненото кълбо и стигна до жезъла.

Магьосниците се разбягаха. Неколцина се спуснаха с левитация покрай кулата.

Оказаха се несравнимо по-предвидливи от онези, които се завтекоха по стълбата, защото след трийсетина секунди кулата не съществуваше.

А снегът продължаваше да вали около бръмчащата колона от мрак.

Оцелелите магьосници, които се престрашиха да погледнат през рамо, видяха малко петно да се премята във въздуха, обгърнато от пламъчета. Пльосна на камъните долу и подимя още малко, но трупащите се снежинки го угасиха.

Скоро се превърна в малка бяла купчинка.

След малко една тантуреста фигура се запромъква по двора, подпирайки се на юмруци, порови в снега и извади предмета.

Беше шапка… в минало време. Личеше, че животът се е отнесъл жестоко с нея. Голяма част от широката периферия бе изгоряла, върха го нямаше, а потъмнелите сребърни букви се четяха трудно. Впрочем някои бяха откъснати. Останаха само „Мгснк“.

Библиотекарят се огледа, без да бърза. Беше съвсем сам под снега около горящата черна колона.

Съсипаният Университет опустя. Виждаха се още островърхи шапки, стъпкани от бягащи крака. Не се забелязваше друг признак, че тук е имало хора.