Магизточник

— Война?

— К’во?

— А бе… — Мор напипа чашата си — … нямаше ли нещо?

— К’во?

— Ми тря’аше… да пра’им нещо — напомни Глад.

— Ъхъ. Няк’ва задачка.

— Ами-и… — Мор зяпна замислено питието си. — Едно такова…

Вторачиха се навъсени в бара. Съдържателят бе избягал отдавна. Имаше няколко неотворени бутилки.

— Няк’ъв покрив — помъчи се да налучка Глад.

— Туй беше.

— А, бъркаш.

— Апос… Апострофът — предложи замаяно Война.

Поклатиха глави. Мълчанието се проточи неловко.

— Що не сръбнем още по едно, а? — опомни се Война.

— Тъй те искам.

На стотина километра оттам и около километър над земята Конина най-после подчини на волята си откраднатия кон и го накара да припка кротко във въздуха.

— Сняг? — промълви тя.

Откъм Главината беззвучно напираха облаци. Бяха дебели и натежали, не им се полагаше такава скорост. Зад тях прииждаха виелици и покриваха земята като с чаршаф.

Изобщо не приличаше на снега, шепнещ тихичко в нощта, който сутринта преобразява околността в искряща приказка за бленувана хубост. По-скоро беше сняг, възнамеряващ да смрази целия проклет свят.

— Малко е късничко да вали така — озадачи се Найджъл.

Погледна надолу и незабавно зажумя. А Креозот зяпаше с радостно изумление.

— Това ли било? Само съм слушал за снега в приказките. Не знам защо си представях, че излиза изпод земята. Един вид като гъбите след дъжд.

— Тези облаци са сбъркани — заяви Конина.

— Имате ли нещо против да слезем? — отпаднало попита Найджъл. — Не беше толкова неприятно, докато препускахме, но сега…

Конина не се вслуша в жалбите му.

— Опитай с лампата! — нареди. — Искам да знам какво става.

Гласът на духа отекна тенекиено отдалеч:

— Ако бъдете така добри да проявите мъничко търпение… опитвам се да установя връзка.

Започна звънлива мелодийка, каквато вероятно би издавала китна хижа в швейцарските планини, ако я накарате някак да засвири. После във въздуха се очерта люк и от него излезе духът. Огледа се и чак тогава се взря в тримата.

— Олеле, майчице…

— Нещо се е объркало с климата — осведоми го Конина. — Защо?

— Ама вие не знаете ли?

— Теб питаме, нали?

— Е, не съм специалист, но като гледам, трябва да е Апокралипсисът.

— Какво?!

Духът вдигна рамене.

— Боговете ги няма, ясно? Сещате се какво гласи легендата…

— Ледените великани — втрещен прошепна Найджъл.

— Говори по-силно, де! — укори го Креозот.

— Ледените великани — гръмко и донякъде сърдито повтори момъкът. — Нали разбирате, боговете ги държат затворени. Някъде до Главината. Но преди края на света те най-после ще се изтръгнат на свобода, ще яхнат страховитите си ледници и ще си възвърнат господството от древните епохи. Ще угасят огньовете на цивилизацията и светът ще се простира гол и безжизнен под ужасните студени звезди, докато и самото Време не замръзне. Нещо такова беше…

— Но сега не е моментът за Апокралипсис! — отчаяно възрази Конина. — Нали уж трябваше да се възцари вдъхващ ужас владетел, да започне нечувано безмилостна война, да излязат четиримата страшни конници и после Тъмничните измерения да нахлуят в света…

Тя се запъна и лицето й наподоби по цвят снега.

— Все същото е, ако направо бъдете погребани под половин километър лед — изказа мнение духът. Протегна ръка и измъкна лампата от пръстите на Найджъл. — Премного съжалявам, но явно е време да ликвидирам активите си в тази реалност. Пак ще се видим. Може би… — Изчезна до кръста и избледня с последно слабичко подвикване: — Жалко, че не се уговорихме за делови обяд…

Тримата се взираха към Главината през настъпващата снежна стена.

— Въображението ми ли се е развихрило — промълви Креозот, — или наистина се чуват скърцане и стонове?

— Млъкни — разсеяно подхвърли Конина.

Той се наведе и я потупа по ръката.

— Ободри се, не е настъпил краят на света. — Поумува над думите си и добави: — Извинявай. Изплъзна ми се от езика по навик…

— Какво да правим? — изхленчи момичето.

Найджъл се изпъчи.

— Според мен трябва да отидем при тях и да се разберем.

Другите двама се обърнаха към него с изражения, каквито са специално отредени за месии и селски идиоти.

— Да — малко по-уверено потвърди момъкът. — Трябва да се обясним с тях.

— С Ледените великани ли? — уточни Конина.

— Да.

— Не се сърди, но се чудя дали те разбрах правилно… Искаш да намерим страшните Ледени великани и някак да им втълпим, че по света има голямо гъмжило от топлокръвни хора, които не си мечтаят да бъдат смазани под планини от лед, и да ги попитаме не биха ли размислили? Това ли си намислил да правим?

— Да. Именно. Абсолютно точно си ме разбрала.

Конина и Креозот се спогледаха. А Найджъл се кипреше гордо на седлото с намек за усмивчица по устните си.

— Да не те мъчи нещо? — благо попита серифът.

— Нищо не ме мъчи, но съм длъжен да извърша подвиг, преди да умра.

— А, схванах — отдъхна си Креозот. — Трогателно. Първо подвиг, после — гибел.

— Имаме ли друг избор? — наежи се Найджъл.

Замислиха се.

— Не съм по обясненията — умърлуши се Конина.

— Аз имам опит — успокои я Найджъл. — Откакто се помня, все трябва да се оправдавам и обяснявам.

Разпилените късчета от онова, което доскоро беше съзнанието на Ринсуинд, се примъкнаха едно към друго и се зареяха нагоре през пластовете на безпросветната забрава като тридневен труп към повърхността на езеро.

Съзнанието опипваше неотдавнашните си спомени, както човек почесва пресен белег.

Изникваше някакъв жезъл и толкова остра болка, че сякаш забиваше длето във всяка негова клетка и удряше неуморно.

Спомни си как жезълът побягна и го повлече със себе си. Видя отново и непоносимо страшния миг, когато се появи Смърт и посегна край него, а жезълът се загърчи и изведнъж оживя. Тогава Смърт изрече: „СЕГА МИ ПАДНА, ИПСЛОР ЧЕРВЕНИЯ.“

Бе попаднал тук.

Доколкото Ринсуинд можа да усети, лежеше на пясък. И то много студен.

Събра смелост за ужасни гледки и отвори очи.

Първо зърна лявата си ръка и — каква изненада! — лявата си длан. Беше си все същата, привично мърлява. Очакваше да види изгорено чуканче.

Май беше нощ. Брегът — или каквото се намираше под тялото му — се простираше към далечни ниски планини под нощно небе, заскрежено от милиони бели звездички.

По-наблизо личеше неравна линия в сребристия пясък. Ринсуинд понадигна глава и огледа застиналите капки. Бяха от октирон — толкова магически метал по самата си природа, че в никоя ковачница из целия Диск не биха успели дори да го загреят леко.

— О, значи сме победили…

Пак се пльосна на пясъка.

След малко дясната му ръка се присви по навик и опипа темето. После и слепоочията. Накрая зашари все по-трескаво по пясъка наоколо.

По някое време сигурно успя да предаде своята загриженост на останалите части от Ринсуинд, защото той се подпря, седна и промълви:

— Ама че гадост…

Никъде не виждаше шапката си. Забеляза обаче дребен бял силует, застинал неподвижно на пясъка, а по-нататък…

… сноп лъчи от дневна светлина.

Жужеше и се поклащаше във въздуха — триизмерна дупка, водеща към друго място. През нея се рееха снежинки. Ринсуинд като че различаваше очертания в светлината, може би сгради или местности, разкривени от странно нагънатото пространство. Но нямаше начин да ги разгледа по-внимателно заради високите надвиснали фигури около ярката пролука.

Човешкото съзнание е смайващо. Успява да работи на няколко равнища едновременно. Още докато интелектът на Ринсуинд си прахосваше времето във вайкане и търсене на шапката, друг дял от мозъка му наблюдаваше, преценяваше, анализираше и сравняваше.

Сега този дял се прокрадна към мозъчната кора, потупа я по рамото, образно казано, пъхна съобщението си в ръката й и побягна.

Бележчицата имаше горе-долу следното съдържание: „Надявам се, че заварвам себе си в добро здраве. Последните магически изпитания не понесоха добре на разръфаната действителност. Отвори се дупка. Аз съм в Тъмничните измерения. А онези неща пред мен са… Тварите. Радвам се, че се познавах.“

Най-близкият до Ринсуинд силует беше на двайсетина крачки. Изглеждаше като умрял кон, изровен три месеца по-късно и подложен на нови кръстоски, преди всичко с октоподи.

Не обръщаше внимание на магьосника. Твърде съсредоточено напираше към светлината.

Ринсуинд допълзя до отпуснатото тяло на Коин и го сръга внимателно.

— Жив ли си? Ако не си, предпочитам да не ми отговаряш.

Коин се търкулна по корем и се озърна зашеметено. След малко изгъгна:

— Спомням си…

— По-добре недей — посъветва го Ринсуинд.

Ръката на момчето зашари по пясъка.

— Вече не е тук — кротко обясни магьосникът.

Ръката замря. Ринсуинд помогна на момчето да стане. Коин позяпа безчувствено студения сребрист пясък, небето, Тварите и се обърна към спътника си.

— Не знам какво да правя.

— Не е чак толкова зле. И аз никога не съм знаел какво да правя — с куха бодрост сподели Ринсуинд. — Все се лутам цял живот. — Подвоуми се. — Казват, че такава била човешката орисия или нещо подобно.

— Но аз винаги съм знаел какво да правя!

Ринсуинд отвори уста да спомене, че видя някои от делата му, но се отказа. Предпочете да го насърчи:

— Гледай нещата откъм добрата им страна. Можеше да бъде и по-зле.

Коин пак се огледа.

— Как по-точно? — попита с малко по-човешки глас.

— Е, ти пък сега…

— Кое е това място?

— Друго измерение, поне в известен смисъл. Магията проби и ние преминахме с нея, така мисля.

— Ами онези неща?

Взряха се.

— Според мен са Тварите. Опитват се да проникнат през дупката. Не е лесно. Различни енергийни равнища, такива ми ти работи. Помня само, че веднъж ни четоха лекция за тях…

Коин кимна и протегна тънка бледа ръка към челото на Ринсуинд.

— Имаш ли нещо против…

Магьосникът потръпна от докосването.

— Против какво?

„… да надникна в главата ти?“

— Ааргх…

„Голяма бъркотия е тук. Не се учудвам, че нищо не си спомняш, дори да ти е нужно.“

— Ъъргх…

„За твое добро е да поразтребиш.“

— Ооох…

— Аха, намерих го.

Присъствието в главата на Ринсуинд се стопи. Коин се намръщи.

— Не бива да ги пуснем през пробива — заяви момчето. — Имат страховити сили. Мъчат се да разширят дупката и са способни да го сторят. Опитвали са се да нахлуят в нашия свят много епохи наред. — Разтвори другата си длан и показа на Ринсуинд малкия сивкав бисер. — Знаеш ли какво е това?

— Не. А какво е?

— Аз… не помня. Но трябва да го върнем.

— Както кажеш. Нали си магизточник? Гръмни ги на парченца и да се прибираме у дома.

— Не може. Те живеят от магия. Само ще ги направя по-страшни. Не бива да прибягвам до магия.

— Убеден ли си?

— Опасявам се, че паметта ти е съхранила твърде строги указания по този въпрос.

— Тогава какво да сторим?

— Не знам!

Ринсуинд поумува и примирено започна да смъква втория си чорап.

— Няма половинки от тухли — промърмори под носа си. — Ще го натъпча с пясък.

— Ще ги нападнеш с чорап, в който си натъпкал пясък?

— Не. Ще бягам от тях. Чорапът, натъпкан с пясък, е за момента, когато ме подгонят.

Някои хора вече се връщаха в Ал-Кхали, където от унищожената кула бе останал само димящ куп камъни. Неколцина смелчаци решиха да проучат развалините, в случай че има оцелели, които да спасят и (между другото) да ограбят.

Сред отломките бе проведен следният разговор:

— Нещо шава отдолу!

— Къде отдолу? В името на двете бради на Имтал, причува ти се. Това парче тежи цял тон!

— Елате насам, братя!

Шум от упорито и непосилно разместване, а след това…

— Сандък!

— Ами ако е съкровище?

— Порастват му крака, в името на седемте луни на Насрим!

— Петте луни…

— Къде избяга сандъкът? Къде избяга?

— Не се отплесвай, това не е важно. Хайде веднага да си изясним недоразумението — съгласно преданието луните са пет…

В Клач се отнасят много сериозно към своята митология. Само във всекидневието не вярват.

Тримата ездачи усетиха промяната, докато се спускаха през натежалите от сняг облаци в края на равнината Сто Лат към Главината. Доловиха резлив дъх.

— Надушвате ли го? — обади се Найджъл. — Когато бях малък и още се изтягах в леглото през първото зимно утро…

Облаците останаха над главите им, а пред тях навсякъде по високите плата бяха стадата на Ледените великани.

Простираха се на много километри и в двете посоки, грохотът на устрема им тресеше въздуха.

Отпред препускаха големите глетчери-мъжкари, ревяха гръмовния си скърцащ зов и мятаха грамадни вълни разпорена пръст в безмилостното си настъпление. Зад тях се тълпяха женските и малките, плъзгаха се по земята, остъргана до камък от водачите.

Приличаха на познатите ледници, колкото и полегнал на сянка лъв прилича на двестате килограма зловещо напрегнати мускули, скочили към теб със зейнала паст.

— … и когато… когато застанех до прозореца…

Устата на Найджъл загуби връзка с мозъка му и се затвори.

Струпани, блъскащи се ледени туловища запълваха равнината и тътнеха напред в облаци мразовити изпарения. Земята подскачаше под тях и тримата горе веднага прозряха, че за възпирането на атаката е необходимо нещо повече от два-три килограма сол и широка лопата.

— Хайде, обясни им — подкани Конина. — Но май ще е по-добре да викаш.

Найджъл разглеждаше унесено стадото.

— Струва ми се, че различавам и други фигури — помогна му Креозот. — Ето там, върху онези… същества отпред.

Найджъл се взря през снежния прахоляк. Върху гърбовете на глетчерите наистина се носеха някакви създания. Имаха човешки вид. Приблизително. Не чак толкова човешки. И от тази височина не изглеждаха особено едри.

Както се оказа, причината се криеше в размерите на глетчерите, а и Найджъл нямаше точен окомер. Конете прелетяха ниско над най-предния водач — колосален мъжкар, напукан и белязан от морени. И тогава си изясниха, че Ледените великани са известни с това прозвище, защото са… ами защото са си великани.

И защото са от лед.

Фигура колкото триетажна къща клечеше върху водача и го подканяше да бърза с извито острие на дълъг прът. Съществото беше ръбесто и проблясваше в зелено и синьо. В снежните му къдрици лъщеше тънка сребърна ивица, очите му бяха малки, хлътнали и черни като въгленчета.25

Сред гръмовен трясък и облаци нацепена дървесина водачите се стовариха върху една гора. Птици се разхвърчаха панически. Сняг и трески се посипаха върху Найджъл, когато пришпори коня си в галоп до великана.

Прокашля се.

— Ъ-ъ… извинете…

Пред кипналата челна вълна от пръст, сняг и размазани дървета стадо северни елени препускаха в сляп ужас, задните им копита се мятаха на броени метри от налитащото месиво.

Найджъл повтори опита си.

— Ей! — кресна с все сила.

Великанът изви глава към него.

— Какво изкаж? Върви зи, топло човече!

— Съжалявам за безпокойството, но всъщност необходимо ли е да правите това?

Великанът се опули към него с вледенено изумление. Обърна се бавно и огледа стадото, което май се точеше чак до Главината. И пак се вторачи в Найджъл.

— Да, така мизля. Иначе зажто зме режили да го правим?

— Само че там, отпред, има много хора, които биха предпочели да не го правите — отчаяно избълва Найджъл.

Отвесна канара се мярна пред ледниците, люшна се и остана под тях.

— Освен това има дечица и малки пухкави животинки… — сети се да добави момъкът.

— Жте позтрадат в името на прогреза. Назтъпи моментът да зи върнем влазтта над звета — избоботи великанът. — Цял звят от лед. Зъглазно неизбежнозтта на изторичезкия процез и победата на термодинамиката.

— Да, но не сте длъжни — възрази Найджъл.

— Ама изкаме — сопна му се великанът. — Боговете ги няма и ние отхвърляме оковите на зтаромодните зуеверия.

— Да замразите целия свят не ми изглежда много прогресивно — възрази Найджъл.

— На наз ни харезва.

— Да, да… — вметна момъкът с маниакално равния тон на човек, който се старае да вникне във всички гледни точки и е убеден, че винаги се намира решение, щом всички с добра воля седнат около масата и обсъдят проблема логично, както подобава на разумни същества. — Но дали сега е подходящият момент? Дали светът е готов за победата на ледовете?

— За него жте е по-добре да бъде готов — изсумтя великанът и замахна с остена си към Найджъл.

Не улучи коня, но цапардоса момъка в гърдите и го изхвърли от седлото върху самия глетчер. Найджъл се превъртя с разперени ръце и крака, хлъзна се по студения хълбок на водача и тупна в кашата от лед и кал между устремените напред стени.

Надигна се зашеметен и се взря безнадеждно през мразовитата мъгла. Друг ледник налиташе към него.

Както и Конина. Наведе се, щом конят й изскочи от мъглата, вкопчи се в кожените хамути на варварския герой и го метна пред себе си на седлото.

Издигнаха се, а Найджъл изгъргори:

— Ама че студенокръвно копеле! За миг си позволих надежда, че ще постигнем разбирателство. Но с някои типове просто не можеш да се спогодиш…

Стадото изкатери поредния хълм, остъргвайки немалка част от него, и осеяната с градове равнина Сто Лат се ширна безпомощна пред напора му.