— Война?
— К’во?
— А бе… — Мор напипа чашата си — … нямаше ли нещо?
— К’во?
— Ми тря’аше… да пра’им нещо — напомни Глад.
— Ъхъ. Няк’ва задачка.
— Ами-и… — Мор зяпна замислено питието си. — Едно такова…
Вторачиха се навъсени в бара. Съдържателят бе избягал отдавна. Имаше няколко неотворени бутилки.
— Няк’ъв покрив — помъчи се да налучка Глад.
— Туй беше.
— А, бъркаш.
— Апос… Апострофът — предложи замаяно Война.
Поклатиха глави. Мълчанието се проточи неловко.
— Що не сръбнем още по едно, а? — опомни се Война.
— Тъй те искам.
На стотина километра оттам и около километър над земята Конина най-после подчини на волята си откраднатия кон и го накара да припка кротко във въздуха.
— Сняг? — промълви тя.
Откъм Главината беззвучно напираха облаци. Бяха дебели и натежали, не им се полагаше такава скорост. Зад тях прииждаха виелици и покриваха земята като с чаршаф.
Изобщо не приличаше на снега, шепнещ тихичко в нощта, който сутринта преобразява околността в искряща приказка за бленувана хубост. По-скоро беше сняг, възнамеряващ да смрази целия проклет свят.
— Малко е късничко да вали така — озадачи се Найджъл.
Погледна надолу и незабавно зажумя. А Креозот зяпаше с радостно изумление.
— Това ли било? Само съм слушал за снега в приказките. Не знам защо си представях, че излиза изпод земята. Един вид като гъбите след дъжд.
— Тези облаци са сбъркани — заяви Конина.
— Имате ли нещо против да слезем? — отпаднало попита Найджъл. — Не беше толкова неприятно, докато препускахме, но сега…
Конина не се вслуша в жалбите му.
— Опитай с лампата! — нареди. — Искам да знам какво става.
Гласът на духа отекна тенекиено отдалеч:
— Ако бъдете така добри да проявите мъничко търпение… опитвам се да установя връзка.
Започна звънлива мелодийка, каквато вероятно би издавала китна хижа в швейцарските планини, ако я накарате някак да засвири. После във въздуха се очерта люк и от него излезе духът. Огледа се и чак тогава се взря в тримата.
— Олеле, майчице…
— Нещо се е объркало с климата — осведоми го Конина. — Защо?
— Ама вие не знаете ли?
— Теб питаме, нали?
— Е, не съм специалист, но като гледам, трябва да е Апокралипсисът.
— Какво?!
Духът вдигна рамене.
— Боговете ги няма, ясно? Сещате се какво гласи легендата…
— Ледените великани — втрещен прошепна Найджъл.
— Говори по-силно, де! — укори го Креозот.
— Ледените великани — гръмко и донякъде сърдито повтори момъкът. — Нали разбирате, боговете ги държат затворени. Някъде до Главината. Но преди края на света те най-после ще се изтръгнат на свобода, ще яхнат страховитите си ледници и ще си възвърнат господството от древните епохи. Ще угасят огньовете на цивилизацията и светът ще се простира гол и безжизнен под ужасните студени звезди, докато и самото Време не замръзне. Нещо такова беше…
— Но сега не е моментът за Апокралипсис! — отчаяно възрази Конина. — Нали уж трябваше да се възцари вдъхващ ужас владетел, да започне нечувано безмилостна война, да излязат четиримата страшни конници и после Тъмничните измерения да нахлуят в света…
Тя се запъна и лицето й наподоби по цвят снега.
— Все същото е, ако направо бъдете погребани под половин километър лед — изказа мнение духът. Протегна ръка и измъкна лампата от пръстите на Найджъл. — Премного съжалявам, но явно е време да ликвидирам активите си в тази реалност. Пак ще се видим. Може би… — Изчезна до кръста и избледня с последно слабичко подвикване: — Жалко, че не се уговорихме за делови обяд…
Тримата се взираха към Главината през настъпващата снежна стена.
— Въображението ми ли се е развихрило — промълви Креозот, — или наистина се чуват скърцане и стонове?
— Млъкни — разсеяно подхвърли Конина.
Той се наведе и я потупа по ръката.
— Ободри се, не е настъпил краят на света. — Поумува над думите си и добави: — Извинявай. Изплъзна ми се от езика по навик…
— Какво да правим? — изхленчи момичето.
Найджъл се изпъчи.
— Според мен трябва да отидем при тях и да се разберем.
Другите двама се обърнаха към него с изражения, каквито са специално отредени за месии и селски идиоти.
— Да — малко по-уверено потвърди момъкът. — Трябва да се обясним с тях.
— С Ледените великани ли? — уточни Конина.
— Да.
— Не се сърди, но се чудя дали те разбрах правилно… Искаш да намерим страшните Ледени великани и някак да им втълпим, че по света има голямо гъмжило от топлокръвни хора, които не си мечтаят да бъдат смазани под планини от лед, и да ги попитаме не биха ли размислили? Това ли си намислил да правим?
— Да. Именно. Абсолютно точно си ме разбрала.
Конина и Креозот се спогледаха. А Найджъл се кипреше гордо на седлото с намек за усмивчица по устните си.
— Да не те мъчи нещо? — благо попита серифът.
— Нищо не ме мъчи, но съм длъжен да извърша подвиг, преди да умра.
— А, схванах — отдъхна си Креозот. — Трогателно. Първо подвиг, после — гибел.
— Имаме ли друг избор? — наежи се Найджъл.
Замислиха се.
— Не съм по обясненията — умърлуши се Конина.
— Аз имам опит — успокои я Найджъл. — Откакто се помня, все трябва да се оправдавам и обяснявам.
Разпилените късчета от онова, което доскоро беше съзнанието на Ринсуинд, се примъкнаха едно към друго и се зареяха нагоре през пластовете на безпросветната забрава като тридневен труп към повърхността на езеро.
Съзнанието опипваше неотдавнашните си спомени, както човек почесва пресен белег.
Изникваше някакъв жезъл и толкова остра болка, че сякаш забиваше длето във всяка негова клетка и удряше неуморно.
Спомни си как жезълът побягна и го повлече със себе си. Видя отново и непоносимо страшния миг, когато се появи Смърт и посегна край него, а жезълът се загърчи и изведнъж оживя. Тогава Смърт изрече: „СЕГА МИ ПАДНА, ИПСЛОР ЧЕРВЕНИЯ.“
Бе попаднал тук.
Доколкото Ринсуинд можа да усети, лежеше на пясък. И то много студен.
Събра смелост за ужасни гледки и отвори очи.
Първо зърна лявата си ръка и — каква изненада! — лявата си длан. Беше си все същата, привично мърлява. Очакваше да види изгорено чуканче.
Май беше нощ. Брегът — или каквото се намираше под тялото му — се простираше към далечни ниски планини под нощно небе, заскрежено от милиони бели звездички.
По-наблизо личеше неравна линия в сребристия пясък. Ринсуинд понадигна глава и огледа застиналите капки. Бяха от октирон — толкова магически метал по самата си природа, че в никоя ковачница из целия Диск не биха успели дори да го загреят леко.
— О, значи сме победили…
Пак се пльосна на пясъка.
След малко дясната му ръка се присви по навик и опипа темето. После и слепоочията. Накрая зашари все по-трескаво по пясъка наоколо.
По някое време сигурно успя да предаде своята загриженост на останалите части от Ринсуинд, защото той се подпря, седна и промълви:
— Ама че гадост…
Никъде не виждаше шапката си. Забеляза обаче дребен бял силует, застинал неподвижно на пясъка, а по-нататък…
… сноп лъчи от дневна светлина.
Жужеше и се поклащаше във въздуха — триизмерна дупка, водеща към друго място. През нея се рееха снежинки. Ринсуинд като че различаваше очертания в светлината, може би сгради или местности, разкривени от странно нагънатото пространство. Но нямаше начин да ги разгледа по-внимателно заради високите надвиснали фигури около ярката пролука.
Човешкото съзнание е смайващо. Успява да работи на няколко равнища едновременно. Още докато интелектът на Ринсуинд си прахосваше времето във вайкане и търсене на шапката, друг дял от мозъка му наблюдаваше, преценяваше, анализираше и сравняваше.
Сега този дял се прокрадна към мозъчната кора, потупа я по рамото, образно казано, пъхна съобщението си в ръката й и побягна.
Бележчицата имаше горе-долу следното съдържание: „Надявам се, че заварвам себе си в добро здраве. Последните магически изпитания не понесоха добре на разръфаната действителност. Отвори се дупка. Аз съм в Тъмничните измерения. А онези неща пред мен са… Тварите. Радвам се, че се познавах.“
Най-близкият до Ринсуинд силует беше на двайсетина крачки. Изглеждаше като умрял кон, изровен три месеца по-късно и подложен на нови кръстоски, преди всичко с октоподи.
Не обръщаше внимание на магьосника. Твърде съсредоточено напираше към светлината.
Ринсуинд допълзя до отпуснатото тяло на Коин и го сръга внимателно.
— Жив ли си? Ако не си, предпочитам да не ми отговаряш.
Коин се търкулна по корем и се озърна зашеметено. След малко изгъгна:
— Спомням си…
— По-добре недей — посъветва го Ринсуинд.
Ръката на момчето зашари по пясъка.
— Вече не е тук — кротко обясни магьосникът.
Ръката замря. Ринсуинд помогна на момчето да стане. Коин позяпа безчувствено студения сребрист пясък, небето, Тварите и се обърна към спътника си.
— Не знам какво да правя.
— Не е чак толкова зле. И аз никога не съм знаел какво да правя — с куха бодрост сподели Ринсуинд. — Все се лутам цял живот. — Подвоуми се. — Казват, че такава била човешката орисия или нещо подобно.
— Но аз винаги съм знаел какво да правя!
Ринсуинд отвори уста да спомене, че видя някои от делата му, но се отказа. Предпочете да го насърчи:
— Гледай нещата откъм добрата им страна. Можеше да бъде и по-зле.
Коин пак се огледа.
— Как по-точно? — попита с малко по-човешки глас.
— Е, ти пък сега…
— Кое е това място?
— Друго измерение, поне в известен смисъл. Магията проби и ние преминахме с нея, така мисля.
— Ами онези неща?
Взряха се.
— Според мен са Тварите. Опитват се да проникнат през дупката. Не е лесно. Различни енергийни равнища, такива ми ти работи. Помня само, че веднъж ни четоха лекция за тях…
Коин кимна и протегна тънка бледа ръка към челото на Ринсуинд.
— Имаш ли нещо против…
Магьосникът потръпна от докосването.
— Против какво?
„… да надникна в главата ти?“
— Ааргх…
„Голяма бъркотия е тук. Не се учудвам, че нищо не си спомняш, дори да ти е нужно.“
— Ъъргх…
„За твое добро е да поразтребиш.“
— Ооох…
— Аха, намерих го.
Присъствието в главата на Ринсуинд се стопи. Коин се намръщи.
— Не бива да ги пуснем през пробива — заяви момчето. — Имат страховити сили. Мъчат се да разширят дупката и са способни да го сторят. Опитвали са се да нахлуят в нашия свят много епохи наред. — Разтвори другата си длан и показа на Ринсуинд малкия сивкав бисер. — Знаеш ли какво е това?
— Не. А какво е?
— Аз… не помня. Но трябва да го върнем.
— Както кажеш. Нали си магизточник? Гръмни ги на парченца и да се прибираме у дома.
— Не може. Те живеят от магия. Само ще ги направя по-страшни. Не бива да прибягвам до магия.
— Убеден ли си?
— Опасявам се, че паметта ти е съхранила твърде строги указания по този въпрос.
— Тогава какво да сторим?
— Не знам!
Ринсуинд поумува и примирено започна да смъква втория си чорап.
— Няма половинки от тухли — промърмори под носа си. — Ще го натъпча с пясък.
— Ще ги нападнеш с чорап, в който си натъпкал пясък?
— Не. Ще бягам от тях. Чорапът, натъпкан с пясък, е за момента, когато ме подгонят.
Някои хора вече се връщаха в Ал-Кхали, където от унищожената кула бе останал само димящ куп камъни. Неколцина смелчаци решиха да проучат развалините, в случай че има оцелели, които да спасят и (между другото) да ограбят.
Сред отломките бе проведен следният разговор:
— Нещо шава отдолу!
— Къде отдолу? В името на двете бради на Имтал, причува ти се. Това парче тежи цял тон!
— Елате насам, братя!
Шум от упорито и непосилно разместване, а след това…
— Сандък!
— Ами ако е съкровище?
— Порастват му крака, в името на седемте луни на Насрим!
— Петте луни…
— Къде избяга сандъкът? Къде избяга?
— Не се отплесвай, това не е важно. Хайде веднага да си изясним недоразумението — съгласно преданието луните са пет…
В Клач се отнасят много сериозно към своята митология. Само във всекидневието не вярват.
Тримата ездачи усетиха промяната, докато се спускаха през натежалите от сняг облаци в края на равнината Сто Лат към Главината. Доловиха резлив дъх.
— Надушвате ли го? — обади се Найджъл. — Когато бях малък и още се изтягах в леглото през първото зимно утро…
Облаците останаха над главите им, а пред тях навсякъде по високите плата бяха стадата на Ледените великани.
Простираха се на много километри и в двете посоки, грохотът на устрема им тресеше въздуха.
Отпред препускаха големите глетчери-мъжкари, ревяха гръмовния си скърцащ зов и мятаха грамадни вълни разпорена пръст в безмилостното си настъпление. Зад тях се тълпяха женските и малките, плъзгаха се по земята, остъргана до камък от водачите.
Приличаха на познатите ледници, колкото и полегнал на сянка лъв прилича на двестате килограма зловещо напрегнати мускули, скочили към теб със зейнала паст.
— … и когато… когато застанех до прозореца…
Устата на Найджъл загуби връзка с мозъка му и се затвори.
Струпани, блъскащи се ледени туловища запълваха равнината и тътнеха напред в облаци мразовити изпарения. Земята подскачаше под тях и тримата горе веднага прозряха, че за възпирането на атаката е необходимо нещо повече от два-три килограма сол и широка лопата.
— Хайде, обясни им — подкани Конина. — Но май ще е по-добре да викаш.
Найджъл разглеждаше унесено стадото.
— Струва ми се, че различавам и други фигури — помогна му Креозот. — Ето там, върху онези… същества отпред.
Найджъл се взря през снежния прахоляк. Върху гърбовете на глетчерите наистина се носеха някакви създания. Имаха човешки вид. Приблизително. Не чак толкова човешки. И от тази височина не изглеждаха особено едри.
Както се оказа, причината се криеше в размерите на глетчерите, а и Найджъл нямаше точен окомер. Конете прелетяха ниско над най-предния водач — колосален мъжкар, напукан и белязан от морени. И тогава си изясниха, че Ледените великани са известни с това прозвище, защото са… ами защото са си великани.
И защото са от лед.
Фигура колкото триетажна къща клечеше върху водача и го подканяше да бърза с извито острие на дълъг прът. Съществото беше ръбесто и проблясваше в зелено и синьо. В снежните му къдрици лъщеше тънка сребърна ивица, очите му бяха малки, хлътнали и черни като въгленчета.25
Сред гръмовен трясък и облаци нацепена дървесина водачите се стовариха върху една гора. Птици се разхвърчаха панически. Сняг и трески се посипаха върху Найджъл, когато пришпори коня си в галоп до великана.
Прокашля се.
— Ъ-ъ… извинете…
Пред кипналата челна вълна от пръст, сняг и размазани дървета стадо северни елени препускаха в сляп ужас, задните им копита се мятаха на броени метри от налитащото месиво.
Найджъл повтори опита си.
— Ей! — кресна с все сила.
Великанът изви глава към него.
— Какво изкаж? Върви зи, топло човече!
— Съжалявам за безпокойството, но всъщност необходимо ли е да правите това?
Великанът се опули към него с вледенено изумление. Обърна се бавно и огледа стадото, което май се точеше чак до Главината. И пак се вторачи в Найджъл.
— Да, така мизля. Иначе зажто зме режили да го правим?
— Само че там, отпред, има много хора, които биха предпочели да не го правите — отчаяно избълва Найджъл.
Отвесна канара се мярна пред ледниците, люшна се и остана под тях.
— Освен това има дечица и малки пухкави животинки… — сети се да добави момъкът.
— Жте позтрадат в името на прогреза. Назтъпи моментът да зи върнем влазтта над звета — избоботи великанът. — Цял звят от лед. Зъглазно неизбежнозтта на изторичезкия процез и победата на термодинамиката.
— Да, но не сте длъжни — възрази Найджъл.
— Ама изкаме — сопна му се великанът. — Боговете ги няма и ние отхвърляме оковите на зтаромодните зуеверия.
— Да замразите целия свят не ми изглежда много прогресивно — възрази Найджъл.
— На наз ни харезва.
— Да, да… — вметна момъкът с маниакално равния тон на човек, който се старае да вникне във всички гледни точки и е убеден, че винаги се намира решение, щом всички с добра воля седнат около масата и обсъдят проблема логично, както подобава на разумни същества. — Но дали сега е подходящият момент? Дали светът е готов за победата на ледовете?
— За него жте е по-добре да бъде готов — изсумтя великанът и замахна с остена си към Найджъл.
Не улучи коня, но цапардоса момъка в гърдите и го изхвърли от седлото върху самия глетчер. Найджъл се превъртя с разперени ръце и крака, хлъзна се по студения хълбок на водача и тупна в кашата от лед и кал между устремените напред стени.
Надигна се зашеметен и се взря безнадеждно през мразовитата мъгла. Друг ледник налиташе към него.
Както и Конина. Наведе се, щом конят й изскочи от мъглата, вкопчи се в кожените хамути на варварския герой и го метна пред себе си на седлото.
Издигнаха се, а Найджъл изгъргори:
— Ама че студенокръвно копеле! За миг си позволих надежда, че ще постигнем разбирателство. Но с някои типове просто не можеш да се спогодиш…
Стадото изкатери поредния хълм, остъргвайки немалка част от него, и осеяната с градове равнина Сто Лат се ширна безпомощна пред напора му.