Магизточник

Лесно се познаваше, че помещението е съкровищница. Личеше по невероятната му опразненост. Изкъртени врати висяха накриво. Решетките на преградени ниши бяха разбити настървено. Наоколо се въргаляха отломки от изтърбушени сандъци. Гледката подсети Ринсуинд и той около две секунди гузно се питаше къде ли е сега Багажът.

Всички мълчаха почтително, както се случва винаги след отмъкването на огромни суми. Найджъл се зае да ръчка унило сандъците в търсене на тайни чекмеджета и двойни дъна съгласно указанията в единадесета глава на книгата.

Конина се наведе и взе от пода меден грош.

— Ама че ужас — равнодушно отбеляза Ринсуинд. — Съкровищница без съкровища.

Серифът грейна.

— Няма повод за тревоги.

— Но нали са откраднали всичките ви пари! — възкликна момичето.

— Слугите са го сторили, предполагам. Каква липса на вярност.

Ринсуинд го изгледа косо.

— Не сте ли разстроен?

— Не особено. Никога нищо не съм харчил. И често умувах какво ли е да си беден.

— Пада ви се единствена по рода си възможност да узнаете.

— Трябва ли да се обучавам?

— Ще се учите в движение — успокои го Ринсуинд.

В далечината нещо гръмна и половината таван се превърна в желе.

— Ъ-хъм, извинете — обади се Найджъл, — но този килим…

— Да, килимът — подкрепи го Конина.

Креозот ги дари със снизходителна и несъмнено пиянска усмивчица.

— Да, бе, килимът. Натисни носа на статуята зад гърба ти, о, скъпоценна рожбо на пустинната зора със задни части като круши.

Тя се изчерви и извърши дребното светотатство спрямо изваянието на Офлър, Бога-крокодил.

Нямаше резултат. Най-злонамерено не се отвориха никакви тайни стаи.

— Ех… Опитай с лявата ръка.

Тя подръпна предпазливо. Креозот се почеса по темето.

— Дали не беше дясната…

— На твое място щях да си припомня по-ясно — сърдито го скастри Конина след новия неуспешен опит. — Не останаха много части от статуята, които бих пипала.

— А каква е онази част всъщност? — озадачи се Ринсуинд.

— Ще си имаме разправия, ако се окаже, че не е опашка! — изфуча момичето и ритна божеството.

Чу се метално стенание като от болна тенджера. Статуята се раздруса. В стената нещо тропаше тежко, Офлър зачегърта встрани. Зад него зейна тунел.

— Дядо ми го построи за по-интересните съкровища — обясни Креозот. — Той беше много… хитроумен човек.

— Ако си въобразявате, че кракът ми ще стъпи вътре… — започна Ринсуинд.

— Отдръпнете се — надменно нареди Найджъл. — Ще вляза пръв.

— Може да има капани… — подсети го Конина и стрелна с поглед серифа.

— Твърде вероятно е, о, небесна газело — отвърна Креозот. — Не съм влизал вътре от шестгодишен. Струва ми се, че имаше плочи на пода, по които не биваше да стъпвам.

— Не се притеснявайте за това. — Найджъл се взираше в сумрачния коридор. — Не ми се вярва да е измислена клопка, която да не открия.

— Богат опит си натрупал, а? — заядливо се обади Ринсуинд.

— Ами знам четиринадесета глава наизуст. Тя е с илюстрации.

С тези думи Найджъл се гмурна в сенките.

Чакаха уплашени и тишината щеше да е нерушима, само да не бяха приглушеното пъшкане и редкият тропот в тунела. Най-сетне гласът на Найджъл заехтя отдалеч.

— Няма абсолютно нищо. Опитах какви ли не номера. Всичко е непоклатимо. Може капаните да са клеясали или заклинили…

Ринсуинд и Конина се спогледаха.

— Нищичко не разбира от клопки — заяви момичето. — Когато навърших пет години, баща ми ме накара да мина по подготвен от него коридор, за да не съм наивна…

— Но той влезе все пак… — напомни Ринсуинд.

Долетя шум като от мокър пръст по стъкло, но усилен хилядократно. Подът затрепери.

— Е, нямаме богат избор — добави Ринсуинд и хлътна в тунела.

Другите го последваха. Мнозина на този свят бяха свикнали да се ориентират по Ринсуинд като по миньорско канарче и допускаха, че щом той още се държи на краката си, но не е избягал, значи има поне някаква надежда.

— Ей, че забавно — обяви Креозот. — Аз ще грабя собствената си съкровищница. И ако се заловя, мога да се хвърля в змийската яма.

— Но можеш да разчиташ и на своето милосърдие — предложи Конина, която недоверчиво разглеждаше прашните зидове.

— О, не. Мисля, че ще постъпя сурово със себе си, за да ми е като обеца на ухото.

Нещо щракна тихичко над тях. Премести се плочка и през отвора бавно и на пресекулки се спусна ръждясала кука. От стената изпълзя метален прът и побутна Ринсуинд по рамото. Той се извъртя, куката закачи пожълтяло листче на гърба му и се прибра в дупката си.

— Какво ми направи? Какво ми направи?! — разкрещя се Ринсуинд, мъчейки се да разгледа собствените си плешки.

— Сложи ти надпис „Ритни ме, че сам не мога“ — осведоми го Конина.

Част от стената се плъзна встрани до вцепенения магьосник. Голям ботуш в края на множество съчленени лостове се разклати немощно, но цялата конструкция се разпадна от старост.

Тримата зяпаха смълчани останките. Накрая Конина промълви:

— Личи си, че е бил голям извратяга.

Ринсуинд изви ръка зад гърба си, нерешително откачи листчето и го пусна на пода. Конина се промуши покрай него и продължи напред ядосано и предпазливо. Когато се протегна метална ръка на пружина и се заклати дружелюбно, момичето не я стисна, а проследи окислените й жици до два разядени електрода, потопени в голям пресъхнал буркан.

— Значи дядо ти е имал чувство за хумор, а? — подхвърли на Креозот.

— О, да. Честичко се подхилваше.

— Браво на него.

Конина внимателно побутна с крак каменна плоча, която според Ринсуинд не се различаваше с нищо от останалите. С жалко скрибуцане един бърсалка от пера се разклати на височината на подмишниците им.

— Май бих искала да се запозная със стария сериф — сподели момичето през зъби, — макар и не за да го поздравя. Магьоснико, я подложи ръце.

— Моля?

Конина раздразнено посочи полуотворената каменна врата отпред.

— Искам да надникна горе. Сплети пръсти и подложи ръце да стъпя на тях. Как успяваш да си толкова безполезен?

— Когато съм полезен, винаги загазвам — смънка Ринсуинд.

Опитваше се да не усеща топлата плът, отъркваща се в носа му. Слушаше как пръстите на момичето шарят над вратата.

— Знаех си… — промърмори тя.

— Какво има? Гнусно остри копия, заредени да се забият надолу ли?

— Не.

— Решетка с шипове, подготвена да набучи…

— Има кофа — безизразно го осведоми Конина и я бутна.

— Аха, пълна с врящо отровно…

— С вар. С отдавна изсъхнал варов разтвор.

Тя отново стъпи на пода.

— Такъв си беше дядо. С него никога не беше скучно — похвали предшественика си Креозот.

— До гуша ми дойде — решително заяви Конина и посочи далечния край на тунела. — Вие двамата тръгвайте с мен.

Оставаше метър до края, когато Ринсуинд усети въздуха наоколо да се раздвижва. Тялото на Конина се заби в гърба му и го запрати в кухината след тунела. Той се претърколи по пода и нещо закачи подметката на единия му ботуш. Оглуши го страховит грохот.

Целият таван на тунела — плътна скална плоча, дебела метър и половина — се бе срутил.

Ринсуинд изпълзя в пушилката и с треперещ показалец проследи издълбаните в камъка букви.

— „Хайде, де, смейте се сега.“

Седна на пода изнемощял.

— Такъв си беше дядо — щастливо повтори Креозот, — винаги готов да…

Долови погледа на Конина, който по възпираща сила превъзхождаше боздуган, и мъдро си затвори устата.

Найджъл се появи с кашлица от облаците прах.

— Ей, какво стана? Някой пострада ли? Това не се случи, когато аз минах.

Ринсуинд се подвоуми какво да отговори, но се задоволи само с „брей“.

В заровената надълбоко зала се процеждаше светлинка през зарешетени прозорчета под тавана. И нямаше изход, ако човек не си пробиеше път през няколкостотин тона камък, запушили тунела. Иначе казано (както предпочете да си мисли и Ринсуинд), изпаднаха в безизходица. От това малко му олекна.

Поне нямаше как да не разпознаят вълшебното килимче — лежеше навито на каменна поставка насред залата. До него бяха оставени изящна маслена лампа и… Ринсуинд се взря внимателно… малък златен пръстен. Той изпухтя. Бледият октаринов ореол издаваше, че и трите предмета са магически.

Конина разстла килима и по пода се посипаха дреболии — бронзова херинга, дървено ухо, няколко едри квадратни пайети и оловна кутия със сапунен мехур вътре.

— Що за щуротия?! — сепна се Найджъл.

— Е, преди да се нахвърлят да гризкат килима, сигурно са били молци — предположи Ринсуинд.

— Я виж ти…

— Май не ви е ясно, хора — поучително започна Ринсуинд. — Представяте си, че магията е нещо, което вземате и използвате, все едно е…

— Маруля ли? — сети се Найджъл.

— Бутилка вино? — предложи серифът.

— Горе-долу в този дух — умърлуши се Ринсуинд, но продължи упорито: — Всъщност магията е…

— Не е маруля ли?

— По-голяма бутилка вино? — обнадежди се Креозот.

— Магията си служи с хората — побърза да ги прекъсне Ринсуинд. — Влияе ти колкото и ти на нея, нещо подобно. Не може да подхвърляш насам-натам магически вещи, без да те засегнат по някакъв начин. Исках да ви предупредя.

— Като бутилка вино… — заинати се Креозот.

— … която изпива пияча — довърши Ринсуинд. — Затова оставете на мира лампата и пръстена, по дяволите. И изобщо недейте да ги търкате.

— Дядо ми е натрупал семейното богатство с тях — натъжено се впусна в спомени серифът. — Неговият зъл чичо го затворил в една пещера, представяте ли си? Трябвало да се оправя с каквото имал подръка. От всички богатства на света му се паднали някакво си вълшебно килимче, вълшебна лампа, вълшебен пръстен и пещера, претъпкана с грижливо подбрани скъпоценности.

— Тежкият път към преуспяването, а? — поклати глава Ринсуинд.

Конина приглади килима и се видяха сложно изобразени златни дракони на син фон. Картината беше някак усукана, драконите имаха дълги бради, уши и криле и сякаш застиваха в движение, уловени в преход от едно състояние към друго. Гледката подтикваше към извода, че тъкачният стан е имал доста повече измерения от обичайните три. Най-лошото беше обаче, че при по-дълго взиране драконите ставаха сини на златен фон, а в съзнанието на наблюдателя се прокрадваше ужасното подозрение, че опита ли се да види двата вида дракони едновременно, мозъкът му ще изтече през ушите.

Ринсуинд откъсна поглед от килима с немалко усилия. Помогна му поредният далечен взрив, разклатил стените.

— И как се работи с това? — обърна се към Креозот, който вдигна рамене.

— Никога не съм летял с него. Сигурно трябва да казваш „нагоре“ и „надолу“.

— А може ли и „прелети през стената“? — заяде се Ринсуинд.

Всички се вторачиха във високите, мрачни и най-вече непроходими стени на залата.

— Защо не опитаме да седнем на него и да му кажем „полети“? — предложи Найджъл. — После, преди да се ударим в тавана, ще му кажем… ами „спри“. — Обмисли идеята си и смотолеви: — Ако думата му действа…

— Или „падни“ — включи се Ринсуинд, — „спусни се“, „надолу“, „сгромолясай се“…

— „Пикирай“ — намръщена допълни речника Конина.

— Разбира се — оживи се Найджъл, — наоколо се вихри сурова магия, защо не се опиташ да използваш мъничко от нея?

— А-а… — отрони Ринсуинд. — Да, но…

— На шапката ти пише „Магесник“ — напомни Креозот.

— Всеки може да пише по шапката си — сряза го Конина. — Не е разумно да вярваш на всичко, което четеш.

— Почакайте само минутка! — разгорещи се Ринсуинд.

Почакаха минутка.

Почакаха и още седемнадесет секунди.

— Вижте какво, по-трудно е, отколкото изглежда — смънка Ринсуинд.

— Какво ви разправях? — натърти Конина. — Хайде по-добре да изчовъркаме хоросана с нокти.

Ринсуинд й махна нетърпеливо да млъкне, свали си шапката, грижливо издуха праха от звездата, пак си сложи шапката, нагласи я, нави си ръкавите, размърда пръсти и изпадна в паника.

Като не можа да измисли нищо по-уместно, облегна се на стената.

Тя се тресеше. Не защото някой я разтърсваше, по-скоро туптенето извираше от самия зид.

Точно такова друсане усети в Университета преди пристигането на магизточника. Камъните несъмнено бяха крайно недоволни от нещо.

Плъзна се по стената и опря ухо до следващия камък — по-малък и издялан като клин, за да пасне на извивката. Скромен скален къс, носещ своя товар за общото благо. И той трепереше.

— Шът! — изсъска Конина.

— Ама аз нищо не чувам — гръмко съобщи Найджъл.

Той беше от хората, които като помолиш да не се оглеждат, започват да въртят глави като уплашени сови. Същите хора, щом бъдат осведомени, че зад тях има охлюв с необикновена форма, пристъпят тромаво и тутакси една черупка се разпада с жалко хрускане. Случи ли се такива хора да се залутат в пустиня, ще ги намерите, ако оставите нещо малко, крехко и ценно, да речем пръстена халба, оцеляла в рода ви много поколения. Чуете ли трошене, знаете къде са.

Това беше между другото.

— За същото ти говоря! — сопна се момичето. — Какво става с войната?

Фонтанче от мазилка поръси шапката на Ринсуинд.

— Нещо въздейства върху камъните — тихо просвети той останалите. — Напират да се изтръгнат.

— А ние стоим под доста голямо количество от тях — замисли се Конина.

Горе нещо заскрибуца, проникна слънчев лъч. За немалка изненада на Ринсуинд не последва внезапна смърт от смазване. Зидовете пак заскърцаха и процепът се разшири. Камъните падаха, но нагоре.

— Струва ми се, че сега му е времето да опитаме с килима — прецени Ринсуинд.

Стената до него се отръска като куче и се разпадна. Парчетиите нанесоха няколко безмилостни удара на Ринсуинд в устрема си към небето.

Четиримата се стовариха върху синьо-златния килим сред буря от летящи камъни.

— Трябва да се махнем оттук — заяви Найджъл, с което потвърди колко е проницателен.

— Дръжте се — посъветва ги Ринсуинд. — Ще изрека…

— Няма — възрази Конина, коленичила до него. — Аз ще го кажа. Нямам ти доверие.

— Но ти си…

— Млъкни.

Момичето погали шарките.

— Хайде, килимче… Вдигни се.

Кратка пауза.

— Нагоре.

— Може би не разбира този език — допусна Найджъл.

— Полети. Левитирай…

— Или пък се отзовава само на един глас…

— И ти млъкни.

— Опитай с „изпърхай“ — намеси се Креозот.

В същия миг няколко тона каменни плочи изпърхаха на сантиметри от главата му.

— Досега трябваше да се отзове на някоя от думите, нали? — оплака се Конина. Въздухът около нея се насищаше с прах от триещите се камъни. Тя цапардоса килима. — Я да излиташ, проклето чердже такова! А-ах!

Парче мазилка я цапна по рамото. Тя сърдито разтри удареното място и изгледа втренчено Ринсуинд, който подвиваше колене под брадичката си и бе нахлупил шапката върху очите си.

— Защо нищо не става?

— Не казваш верните думи — укори я той.

— Значи не разбира езика, така ли?

— Езикът няма нищо общо. Ти пренебрегна основно правило.

— Е?

— Какво „е“? — изсумтя Ринсуинд.

— Виж какво, сега не е моментът да ми се фръцкаш с наранената си гордост!

— Ами продължавай да опитваш, защо се занимаваш с мен?

— Накарай го да полети!

Ринсуинд нахлупи шапката и върху ушите си.

— Моля те… — промълви Конина.

Шапката се понадигна към челото.

— Всички ще бъдем сплескани на кайма — установи Найджъл.

— Послушайте момъка — подкрепи го Креозот.

Шапката се изкачи още малко по главата.

— Сигурен ли си? — провери Ринсуинд.

— Да!

Магьосникът се прокашля и заповяда:

— Надолу!

Килимът се зарея в очакване около метър над осеяния с парчетии под.

— Как успя… — понечи да попита Конина.

Найджъл я прекъсна:

— Магьосниците имат достъп до тайно знание, това трябва да е причината. Нищо чудно килимът да е заклет да върши точно обратното на всяка заповед. Можеш ли да го накараш да се издигне по-високо?

— Мога, но не искам — натърти Ринсуинд.

Килимът се понесе бавно и както често се случва в подобни моменти, голям камък се стовари там, където беше допреди секунда.

След малко се изнесоха на открито, а каменната буря остана зад гърбовете им.

Дворецът се разпадаше на парчета, които пък се издигаха във вихрена фуния, досущ вулкан, обърнат с основата нагоре. От кулата на магизточника нямаше и помен, но камъните танцуваха във въздуха към мястото и…

— Строят друга кула! — пак се прояви наблюдателният Найджъл.

— И то с материала от моя дворец — начумери се Креозот.

— Шапката е победила — установи Ринсуинд. — Затова си издига собствена кула. Един вид рефлекс. Навремето магьосниците винаги са изграждали кули около себе си, много са приличали на… как наричате онези неща, които се намират по дъната на реките?

— Жаби.

— Камъни.

— Некадърни гангстери.

— Не, не, онези пролетни мушици — невроптерите. Щом магьосникът решавал да се бие, първата му работа била да построи кула.

— Много е голяма — зяпаше Найджъл.

Ринсуинд кимна унило.

— Накъде летим? — попита Конина.

Той вдигна рамене.

— Надалеч.

Подминаха външната ограда на двореца. Тя се разклати и дребни от разстоянието тухлички хвръкнаха към вихрушката около новата кула.

По някое време Конина подхвана:

— Добре, де… Как накара килима да литне? Наистина ли е опърничав?

— Не. Само обърнах внимание на основни особености в пространственото му разположение.

— Съвсем ме обърка — призна си момичето.

— Значи искаш да ти го обясня простичко?

— Да.

— Накрая го беше проснала с опаката страна нагоре.

Конина мълча дълго, а когато отвори уста, промълви:

— Право да ви кажа, много е удобно. За пръв път летя на килим.

— И аз за пръв път накарах килим да полети — уклончиво отвърна Ринсуинд.

— Добре се справяш.

— Благодаря.

— А твърдеше, че се боиш от високото.

— Смръзвам се от ужас.

— Не ти личи.

— Старая се да не мисля за това.

Ринсуинд се обърна да погледне кулата, която порасна забележимо през последната минута и на върха се накъдри в бойници и зъбци. Към нея се носеше ято керемиди, всяка се забиваше точно на мястото си, сякаш безброй керамични пчели летяха да бомбардират. Кулата се източваше на немислима височина — камъните в основата щяха да поддадат отдавна, ако не ги крепеше бушуващата в тях магия.

Е, значи това беше краят на организираното магьосничество. Две хилядолетия мирна магия отидоха на боклука, кулите пак щръкваха над земите, а с толкова стихийни заклинания наоколо някой щеше да пострада. Например Вселената. Прекаленото съсредоточаване на магия можеше да усуче около себе си пространството и времето, което не беше добра новина за хората, свикнали дреболии като причините да предшестват следствията.

Разбира се, нямаше как да обясни това на спътниците си. Изглежда разбираха всичко накриво, особено щом опреше до милия въпрос за неизбежния край. Страдаха от потресаващата илюзия, че все нещо може да бъде направено. Май напираха да пренаредят света, какъвто го искат, или да умрат, докато се опитват. А най-неприятното на умирането е, че е веднъж завинаги.

Предишният ред в Университета поддържаше все някакъв мир между магьосниците, които поначало се погаждаха колкото котки в чувал. Вече бяха свалили ръкавиците и който понечеше да се намеси, щеше да опита ноктите им. Нямаше я старата кротка и глуповата магия, с която Дискът свикна отдавна — започваше магическа война, безмилостна и изпепеляваща.

Ринсуинд не го биваше като прорицател на бъдещето, дори едва успяваше да съзре настоящето около себе си. Но сега го изпълваше уморената увереност, че в най-близко бъдеще, може би в следващите трийсетина секунди, някой ще изтърси: „Непременно има нещо, което ни е по силите да сторим.“

Пустинята отминаваше отдолу, нашарена от косите лъчи на залязващото слънце.

— Май не се виждат много звезди — подхвърли Найджъл. — Дали не ги е страх да се покажат?

Ринсуинд вдигна глава. Във въздуха мътнееше сребриста пелена.

— Суровата магия се утаява в атмосферата, стигнала е до точката на насищане.

Двадесет и седем, двадесет и осем, двад…

— Непременно има н… — започна Конина.

— Няма — безцеремонно я спря Ринсуинд, но с неуловим намек за самодоволство. — Магьосниците ще се бият, докато не остане един-единствен победител. И никой друг с нищо няма да им попречи.

— Как ми се ще да пийна — сподели Креозот. — Не можем ли да поспрем някъде, за да си купя някоя кръчма?

— С какво? — заяде се Найджъл. — Вече сте беден, забравихте ли?

— Нямам нищо против бедността — заяви серифът. — Но ми е трудно да понеса изтрезняването.

Конина лекичко сръга Ринсуинд в ребрата.

— Ти ли насочваш това чудо?

— Не.

— Тогава накъде сме се отправили?

Найджъл се загледа надолу.

— Доколкото виждам, летим в посока на Главината. Към Кръглото море.

— Все някой е избрал тази посока.

„Здрасти“ — обади се приветлив глас в главата на Ринсуинд.

„Ти пак ли си моята съвест?“

„Доста зле се чувствам, да знаеш.“

„Е, жалко, но нямам вина за нищо. Аз съм жертва на… на обстрелятелствата ли беше… Не виждам защо трябва и да съм гузен.“

„Да, но би могъл да сториш нещо.“

„Например?“

„Да унищожиш магизточника. И тогава всичко това ще рухне.“

„Нямам дори въображаем шанс.“

„Поне ще умреш, докато се опитваш. Може би е за предпочитане пред избухването на магическа война.“

— Слушай, що не млъкнеш, а? — промърмори Ринсуинд.

— Какво? — сепна се Конина.

— Ъ? — стресна се и той. Погледа мътно синьо-златните шарки и добави: — Значи ти го управляваш? През главата ми, така ли? Ама че коварство!

— Какви ги дрънкаш?

— Ох, извинявай. Приказвах на себе си.

— Според мен е време да кацнем — реши Конина.

Плъзнаха се плавно надолу към извития като полумесец бряг, където пустинята срещаше морето. При нормално осветление всичко щеше да е ослепително бяло, пясъкът се състоеше от неизброими парченца раковини. Но в този час всичко изглеждаше кърваво и първобитно. Струпани от вълните плавеи, изваяни от морето и избелени от слънцето, се редяха като останките на най-гигантската риба във Вселената или най-големия тезгях в света, предлагащ подръчни материали за икебана. Нищо не помръдваше освен вълните. Имаше и камъни тук-там, но бяха горещи като пещ за тухли и не предлагаха убежище на никакви миди и водорасли.

Дори морето имаше безжизнен вид. Ако някой предшественик на земноводните бе излязъл на такъв бряг, щеше да се откаже и да се върне във водата, за да посъветва роднините си: „Зарежете ги тия крака, не си струват усилието.“ Въздухът сякаш беше задушен в чорап.

Въпреки всичко Найджъл настоя да накладат огън.

— Ще ни бъде по-уютно, а и наоколо може да има чудовища.

Конина огледа мазните вълнички, привидно пълзящи по брега в обезсърчен опит да се махнат от морето.

— Тук ли? — недоверчиво подхвърли тя.

— Никога не се знае.

Ринсуинд се повлече край бреговата линия, разсеяно вземаше камъчета и ги мяташе във водата. Едно-две му бяха подхвърлени обратно.

След малко Конина разпали огъня и пресъхналата като кост, облепена със сол дървесина запращя в сини и зелени пламъци, увенчани с рояк искри. Магьосникът седна в танцуващите сенки, облегнат на избелял дънер. Тънеше в такова безпросветно униние, че дори Креозот престана да се оплаква от жаждата си.

Конина се събуди след полунощ. На хоризонта висеше тънкият сърп на луната, рехава мразовита мъглица се стелеше над пясъка. Креозот хъркаше по гръб. Найджъл, който на теория бдеше, на практика спеше дълбоко.

Момичето не шавна, а с всяко сетиво търсеше какво я е накарало да отвори очи.

И накрая пак чу шума. Тихичко, дори плахо потракване, едва различимо в приглушеното мърморене на морето.

Тя стана… по-точно изправи се гъвкаво, сякаш лишена от кости, и мигновено измъкна меча от вяло отпуснатата десница на Найджъл. Прокрадна се в мъглата, без дори да размести редките й ивици.

Жаравата тъмнееше полека в пепелявото си ложе. След малко Конина се върна и събуди останалите двама.

— Кво таа?

— Мисля, че и вие трябва да го видите — изсъска тя. — Нищо чудно да е важно.

— Само затворих очи за миг… — реши да се оправдае Найджъл.

— Забрави това. Елате.

Креозот огледа импровизирания бивак.

— Къде е онзи магьосник?

— Ще видите. И нито звук! Може да се окаже опасно.

Те се запрепъваха сънено зад нея към морето. И както се очакваше, Найджъл попита:

— Че какво опасно и…

— Шът! Не чу ли?

Той се заслуша.

— Някакъв екот, нали?

— Гледай…

Ринсуинд се тътреше сковано нагоре по брега, понесъл с двете си ръце голям объл камък. Подмина ги безмълвно, гледаше право напред.

Последваха го по студения пясък и стигнаха до гола площадка между две дюни. Там магьосникът спря и с цялата грация на ходеща закачалка пусна камъка, който изтрака.

И други камъни бяха наредени в широк кръг. По-малък брой се крепяха върху останалите.

Тримата приседнаха да наблюдават.

— Той спи ли? — усъмни се Креозот.

Конина кимна.

— Но какво се мъчи да направи?

— Май строи кула.

Ринсуинд пак влезе непохватно в кръга и прилежно постави камък във въздуха. Камъкът се търкулна.

— Не се справя добре, нали? — проницателно отбеляза Найджъл.

— Жалка картинка — добави мнението си Креозот.

— Чудя се дали да не го събудим — сподели Конина. — Чувала съм обаче, че ако събудиш грубо сомнамбул, щели да му окапят краката. Или нещо подобно. Какво ще кажете?

— Сигурно не е безопасно да стреснеш магьосник — предупреди Найджъл.

Опитваха се да седнат по-удобно на пясъка, но им мръзнеха задниците.

— Колко печално, нали? — обади се Креозот. — Той дори не е истински магьосник.

Конина и Найджъл внимаваха да не се споглеждат. Накрая момъкът се прокашля и промълви:

— Е, и аз не съм същински варварски герой, да си призная. Предполагам, че вече сте забелязали.

Позяпаха още малко усърдно трудещия се Ринсуинд и Конина отрони:

— Ако ще подхващаме тая приказка, и на мен нещо не ми достига във фризьорството.

Двамата се взираха упорито в сомнамбула, потънали в мислите си и изчервени от смущение.

Креозот изсумтя.

— Ако на някого ще му олекне от признанието ми, понякога и аз откривам, че моята поезия е твърде далеч от съвършенството.

Ринсуинд усърдно се напъваше да закрепи голям къс варовик върху малко камъче. Парчето се килна, но той явно остана доволен от резултата.

— Като поет — започна сдържано Конина — какво мислиш за тази картинка?

Креозот размърда рамене притеснен.

— Животът е смахната история…

— На място казано.

Найджъл се отпусна по гръб и зарея поглед към мъгливите звезди. Изведнъж подскочи и седна.

— Видяхте ли това? — попита разпалено.

— Кое?

— Проблясък като…

Хоризонтът към Главината избухна в безшумно пъстро цвете, което бързо прекоси обичайния спектър и блесна в ослепително октариново. Почти успя да се гравира в зениците им, преди да угасне.

Мина време, докато чуят далечния тътен.

— Трябва да е някакво магическо оръжие — мигаше Конина.

Горещ повей подхвана мъглата и я пръсна на парцали край тях.

— А, стига толкова — изправи се Найджъл. — Ще го събудя, ако ще после да го носим на раменете си.

Тъкмо посегна към рамото на Ринсуинд и нещо профуча високо над тях, издавайки шум като ято гъски, нагълтали се с азотен окис. Изчезна в пустинята отвъд. Последваха звук, от който биха скоминясали дори изкуствени зъби, зеленикаво сияние и грохот.

— Аз ще го събудя — предложи Конина. — Ти приготви килима.

Тя се прехвърли през каменния пръстен и полека улови магьосника за ръката. Щеше да е образцово събуждане на сомнамбул, ако Ринсуинд не бе изтървал поредния камък върху краката си.

Той отвори очи.

— Къде съм?

— На брега. Ти… такова, де… сънуваше.

Ринсуинд примижа към мъглата, небето, наредените камъни, Конина, пак кръга и накрая пак небето.

— Какво се случи?

— Имаше някакви магически фойерверки.

— О-о… Значи е започнало.

Той излезе с клатушкане от кръга и Конина реши, че още не се е разсънил напълно. Повлече се обратно към гаснещия огън. Направи няколко крачки и чак тогава си спомни нещо.

Вторачи се в краката си и изохка.

Тъкмо доближи жаравата и ударната вълна от последното заклинание ги застигна. Бе насочено към кулата в Ал-Кхали, на поне трийсетина километра от тях, затова се разсейваше все повече с разстоянието. Едва влияеше върху основните свойства на света, когато прелетя над дюните със засмукващо шумолене. Огънят припламна в алено и зелено за миг, един от сандалите на Найджъл се превърна в дребен ядосан язовец, а от чалмата на серифа излетя гълъб.

После вече беше над вълните и кротичко ги кипваше.

— Това пък какво беше? — разсърди се Найджъл и подритна язовеца, който душеше крака му.

— Ъ-ъм? — отвърна Ринсуинд.

— Това!

— А-а… Просто рикошет от заклинание. Вероятно са го стоварили върху кулата в Ал-Кхали.

— Доста силничко трябва да е било, щом засегна и нас чак тук.

— Нищо чудно да е било.

— Ей, там беше моят дворец — умърлуши се Креозот. — Да, знам, че беше прекалено голям, но само него си имах на този свят.

— Съжалявам.

— А в града живееха хора!

— Предполагам, че нищо им няма — успокои го Ринсуинд.

— О, чудесно.

— В каквото и да са се превърнали.

— Моля?!

Конина сграбчи серифа за ръката.

— Не му викай. Не е на себе си.

— А, значи положението се подобрява — кисело подхвърли той.

— Виж какво, малко си несправедлив — възрази Найджъл. — Все пак той ме измъкна от змийската яма и… ами знае разни неща…

— Вярно, магьосниците умело те измъкват от неприятностите, в които само магьосници могат да те забъркат — съгласи се Креозот. — А после очакват и да им благодариш.

— Е, аз мисля, че…

— Чувствах се длъжен да си кажа мнението — прекъсна го серифът и раздразнено махна с ръка.

За миг го освети ново заклинание, понесло се в измъченото небе.

— Я го погледни! — провикна се Креозот. — О, сигурно има само добри намерения. Всички са такива. И май си въобразяват, че животът на Диска ще стане по-хубав, ако те поемат юздите в свои ръце. Повярвай ми, няма нищо по-страшно от тип, който се е захванал да прави услуга на света. Ха, магьосници!… Като теглиш чертата накрая, каква полза от тях? Хайде, посочи ми нещо свястно, направено от магьосник!

— Дали не си излишно жесток? — промърмори Конина, но тонът й подсказваше, че е лесно да бъде убедена в обратното.

— Гади ми се от тях — изсумтя Креозот, който никак не се радваше на тежкото си изтрезняване.

— Според мен ще ни олекне, ако се опитаме да поспим — дипломатично вметна Найджъл. — Сутрин всичко изглежда по-розово. Е, почти винаги.

— Не мога да понасям и вкуса в устата си — мърмореше Креозот, упорито вкопчен в останките от гнева си.

Конина се обърна към огъня и забеляза някаква липса в пейзажа. Дупката беше с формата на Ринсуинд.

— Няма го!

А Ринсуинд вече беше цял километър навътре в морето, възседнал килима като освирепял Буда, а в главата му вреше гъста супа от ярост, унижение и бяс, силно подправена с възмущение.

Никога не бе искал много от живота. И не се отказа от магьосничеството, макар да нямаше никаква дарба. Все се стараеше да прави каквото му е по силите, а сега сякаш целият свят се бе наговорил срещу него. Ще видят те! А кои бяха „те“ и какво им предстоеше да видят, си оставаше незначителна подробност, подлежаща на уточняване.

В търсене на увереност вдигна ръка и докосна шапката си, която губеше последните си пайети в насрещния вятър.