Магизточник

Неприятни сивкави кълба се стелеха из пристаните на Морпорк, капеха от такелажите на корабите, увиваха се около килнатите покриви, сгъстяваха се из уличките. Някои казваха, че нощем доковете са по-опасни и от Сенките. Двама грабители, промъкващ се крадец и човек, който просто потупа Конина по рамото, за да я попита нещо, вече се убедиха в правдивостта на това твърдение.

— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос? — подхвана отдалеко Ринсуинд и прекрачи през окаяния минувач, потънал в собствения си свят на болката.

— Е?

— Само че не ми се иска да те обидя.

— Е?

— Но няма как да не забележа…

— Хъм?

— Доста грубичко се отнасяш с непознатите…

Ринсуинд се присви, но нищо не му се случи.

— Защо се търкаляш по земята? — сприхаво попита Конина.

— Извинявай.

— Знам какво си мислиш. Не зависи от мен, метнала съм се на баща си.

— Че кой ли е той? Да не е Коен Варварина?

Ринсуинд се ухили, за да покаже недвусмислено, че е пуснал шегичка. Или поне устните му отчаяно се извиха в полумесец.

— Не виждам нищо смешно, магьоснико.

— Какво?!

— Казах ти, не зависи от мен.

Устните му пошаваха беззвучно.

— Извинявай, но дали те разбрах правилно? Баща ти наистина ли е Коен Варварина?

— Да. — Момичето се озъби насреща му. — Всеки трябва да си има баща. Дори такъв като теб… — Тя надникна зад ъгъла. — Чисто е. Ела. — Закрачиха по мокрия калдъръм и тя добави: — Твоят трябва да е бил магьосник, а?

— Не виждам защо ти хрумна това. Не е разрешено магьосничеството да се предава по наследство.

Ринсуинд помълча замислено. Познаваше Коен, дори бе гостувал на една от женитбите му за момиче горе-долу на възрастта на Конина. На Коен поне не можеше да му се отрече, че използваше всичките шестдесет минути във всеки час от живота си.

— Мнозина биха искали да приличат на Коен — отбеляза той. — Все пак е най-добрият боец, най-великият крадец…

— Мнозина мъже биха искали да са като него — троснато го поправи Конина, облегна се на стената и се вторачи ядосано в него. — Виж какво, има си сложна думичка, каза ми я една стара вещица… ама не я помня… Вие, магьосниците, сигурно се оправяте по-добре с трудните думи.

Ринсуинд поумува и си опита късмета.

— Да не е „мармалад“?

Тя завъртя глава раздразнено.

— Не, бе, означава, че приличам на родителите си.

Той сви вежди от умствено напрежение. Не беше много вещ по въпроса за родителите.

— А, значи „клептоманка“? Или „рецидивистка“?

— Не, сетих се. Наследственост. Вещицата ми обясни всичко. Майка ми е била танцьорка в храма на някакъв си побъркан бог, баща ми я спасил и… поживели заедно. Познатите ни разправят, че по лицето и фигурата приличам на нея.

— Късметлийка си — подхвърли Ринсуинд в немощен опит за любезност.

Конина се изчерви.

— Дори да е тъй, от него имам сухожилия, с които можеш да влачиш кораб, рефлекси като на змия върху горещ котлон, непреодолимо желание да крада разни вещи и ужасяващия копнеж, щом срещна някого, да забия в окото му нож от трийсетина метра. Мога, да знаеш — заяви тя с намек за гордост.

— Леле…

— А това май отблъсква мъжете.

— Предполагам — унило се съгласи Ринсуинд.

— Щом ме опознаят, трудно ми е да задържа някое гадже.

— Освен за гърлото — допусна той.

— С такъв характер не успявам да завържа по-близко познанство.

— Разбирам — увери я Ринсуинд. — Но пък е много подходящ, ако желаеш да бъдеш знаменит варварски вожд.

— Не и ако стремежът ми е да бъда фризьорка.

— А-а…

Погледаха смълчани мъглата. Конина въздъхна.

— Фризьорките-варварки едва ли са много търсени — сподели догадката си Ринсуинд. — Не вярвам, че някой би искал измиване на главата с последващото й отсичане.

— Само че щом зърна комплект за маникюр, и ме обзема ужасната мания да размахам двуръчна ножичка… меч, де. Оплете ми се езикът.

И той въздъхна.

— Знам какво ти е на душата. Аз пък исках да стана магьосник.

— Но нали си тъкмо магьосник?

— Да, разбира се, но…

— Тихо!

Ринсуинд се усети притиснат до стената, където струйка кондензирана мъгла необяснимо как започна да се стича точно под яката му. А в ръката на Конина сякаш по чудо се появи широк метателен нож. Тя дебнеше като четирикрак или (което е още по-лошо) двукрак звяр от джунглата.

— Какво… — замънка Ринсуинд.

— Млъкни! — изсъска тя. — Нещо идва насам!

С едно грациозно движение тя се изправи, завъртя се на пета и метна ножа.

Чу се глух ехтящ удар.

Конина се вторачи. Може би за пръв път героичната кръв, бушуваща във вените й и давеща всеки неин шанс да прекара живота си в розова престилка, се поддаде на недоумението.

— Току-що убих един дървен сандък — сподели момичето.

Ринсуинд надникна.

Багажът стоеше на подгизналата улица с още трепкаща в капака му дръжка и зяпаше Конина. После леко промени позата си със сложно танго на безбройните крачета и се взря в Ринсуинд. По сандъка нямаше нищо освен ключалка и панти, но умееше да впива поглед по-добре и от игуана. А опреше ли до изразяване на оскърбени чувства, някой подритнат от стопанина си кокер-шпаньол можеше само да диша прахта на Багажа.

— Какво е това? — прошепна свирепо Конина.

— Ами Багажът — отегчено я просвети Ринсуинд.

— Твой ли е?

— Всъщност не, но някак ми принадлежи…

— Опасен ли е?

Багажът пак пристъпи на място, за да я погледне.

— Има две мнения по въпроса — започна Ринсуинд. — Някои твърдят, че е опасен, други възразяват, че е изключително опасен. А ти как мислиш?

Багажът леко надигна капака си.

Бе изработен от мъдро крушово дърво, толкова магическо растение, че вече бе измряло почти навсякъде по Диска и оцеляваше само на едно-две места. Приличаше на бурените, които растат в ямите от бомбени взривове — можеше да процъфтява само там, където са били прахосани неимоверни количества магия. По традиция жезлите на магьосниците също се правеха от мъдро крушово дърво.

Сред вълшебните свойства на Багажа едно беше особено праволинейно — следваше навсякъде оногова, когото бе приел за свой собственик, без оглед на измерения, страна, вселена или време. Навсякъде. Да се отървеш от него не беше по-лесно, отколкото да излекуваш грип за секунда.

Освен това Багажът стигаше до крайности в закрилата на притежателя си. Няма подходящи думи да се разясни поведението му на всички останали обитатели на този свят, но ако започнем с „кръвожадна злоба“, началото не е лошо.

Конина се вгледа напрегнато в капака. В момента много приличаше на уста.

— Аз избирам „смъртно опасен“ — реши тя.

— Обича чипс — сподели още сведения Ринсуинд и се поправи: — Е, това е силно казано. Но поне го яде.

— А обича ли хора?

— О, яде и тях. Досега май станаха петнайсетима.

— Лоши ли бяха или добри?

— Просто мъртви според мен. А, да, пере ми дрехите — слагам ги вътре и после ги взимам чисти и изгладени.

— Не са ли оплискани с кръв?

— Знаеш ли, тъкмо това е най-смахнатото…

— Смахнато ли? — повтори момичето, без да откъсва поглед от Багажа.

— Така си е, защото вътрешността му не остава една и съща, в известен смисъл е многоизмерна и…

— Как е настроен спрямо жените?

— Изобщо не е придирчив. Е, миналата година изяде книга със заклинания. Мусеше се три дни, накрая я изплю.

— Ама че ужас… — промълви Конина и отстъпи заднешком.

— Абсолютно си права — подкрепи я Ринсуинд.

— Не, бе, говоря за това как зяпа!

— Голям майстор е, нали?

— Трябва да отпътуваме към Клач — напомни гласът от кутията за шапки. — Някой от тези кораби ще свърши работа. Възползвайте се.

Ринсуинд се взря в неясните, обвити от мъгла силуети под гората от мачти, въжета и прибрани платна. Тук-там сигнален фенер пробиваше мъждива дупка в мътилката.

— Как да не се подчиниш, а? — подхвърли Конина.

— Опитвам се — сподели Ринсуинд, по чието чело избиваше пот.

— Качвайте се веднага — заповяда шапката и краката на Ринсуинд се затътриха без намесата на волята му.

— Защо постъпваш така с мен? — завайка се той.

— Защото нямам друг избор. Повярвай ми, ако можех да си осигуря в момента магьосник осма степен, щях да предпочета него. Не бива да бъда носена!

— Че защо? Нали си шапката на Архиканцлера?

— А чрез мен говорят всички Архиканцлери от миналото. Аз съм самият Университет. Аз съм Традицията. Аз съм символът на магията, овладяна от хората… и няма да бъда носена от магизточник! Не бива отново да има магизточници! Светът е твърде похабен, за да ги понесе!

Конина се прокашля и попита сдържано:

— Ти схвана ли поне нещичко?

— Разбрах това-онова, но не ми се иска да повярвам — призна Ринсуинд.

Краката му оставаха като заковани за калдъръма.

— Нарекоха ме „фасада“! Тлъст магьосник, готов да предаде всичко, в името на което съществува Университетът, си позволи да ме нарече „фасада“! Ринсуинд, повелявам ти, на теб също, госпожице! Служете ми вярно и ще сбъдна най-съкровените ви желания.

— Че как ще сбъднеш желанията ми, щом наближава свършекът на света?

Шапката май се замисли.

— Добре, де, нямаш ли съкровено желание, което може да бъде сбъднато за две-три минути?

— Ей, ти как успяваш да правиш магии? Нали си…

Ринсуинд не си позволи да продължи.

— Аз съм самата магия. Правилната магия. Пък и няма как две хилядолетия наред да те носят мнозина от най-великите магьосници, без да понаучиш нещичко от тях. А сега… Да бягаме. Достолепно, разбира се.

Ринсуинд се вторачи жално в Конина, но тя вдигна рамене.

— Не искай съвет от мен. Това ми намирисва на приключение. Опасявам се, че съм обречена да ги преживявам. Какво друго да очакваш от генетиката9?

— Но аз не се справям добре с приключенията! Повярвай ми, сполетяха ме десетки! — разхленчи се той.

— Ето, имаш опит — похвали го шапката.

— Не ме разбра. Аз съм жалък страхливец и винаги бягам. — Ринсуинд дишаше тежко. — Опасността ме е гледала в тила… сигурно стотици пъти!

— Не искам от теб да си навличаш опасности.

— Чудесно!

— Искам да стоиш настрана от опасностите.

Той се прегърби унило.

— Но защо точно аз?

— За доброто на Университета. За честта на магьосничеството. За благото на света. За сбъдването на желанията ти. А ако не се подчиниш, жив ще те замразя.

Ринсуинд едва не въздъхна от облекчение. Не понасяше леко опитите да бъде подкупен, поласкан или призован да изпълни дълга си. Но заплахите… Тук стъпваше на позната територия. Заплахите не го смущаваха.

В Деня на малките богове слънцето изгря като недоварено яйце. Мъглата се виеше из Анкх-Морпорк на златисто-сребърни ивици — мокра, топла, тиха. Наоколо в равнината отекваше далечен грохот на пролетни гръмотевици. И май беше твърде задушно за този сезон.

Магьосниците имаха навика да се успиват. Тази сутрин обаче мнозина се бяха надигнали рано от леглата си и бродеха безцелно по коридорите. Усещаха промяната и с костите си.

Университетът се насищаше с магия.

Естествено поначало си беше пълен с магия, но тя беше стара, привична и уютна, не по-опасна и вълнуваща от чифт пантофи. Само че сега през древния градеж се просмукваше нова магия, ръбата, чепата и жизнена, ярка и студена като сиянието на комета. Нахълтваше през камъните и пращеше по ъглите като статичен заряд в найлоновия килим на Сътворението. Бръмчеше и съскаше. Накъдряше магьоснически бради, изскачаше на струйки октаринов дим от пръсти, които поне три десетилетия не бяха правили нищо по-загадъчно от безобидни светлинни илюзии. Как да опишем въздействието й тактично и не прекалено пошло? Повечето магьосници се чувстваха като старец, срещнал прекрасна млада жена, който с ужас, удоволствие и изумление открива, че плътта му е не по-малко готова и настървена от духа.

По коридорите на Университета се шепнеше една дума: „Магизточник!“

Неколцина скришом опитваха заклинания, с които не се справяха от години, и стреснати наблюдаваха съвършения резултат. Отначало притеснени, после уверени, накрая с викове и вопли започнаха да се замерят с огнени кълба, да вадят живи гълъби от шапките си и да предизвикват дъжд от пъстри безплътни пайети.

Магизточник! Един-двама достолепни старци, които до този ден съгрешаваха най-много като изяждаха жива стрида, се направиха невидими и се прокрадваха след прислужничките, които чистеха стаите.

Магизточник! Неколцина от по-дръзките опитаха с древните заклинания за летене и вече се рееха непохватно под гредите на тавана.

Магизточник!

Единствен Библиотекарят не се поддаде на манията, обзела ги по времето за закуска. Погледа лудориите им, цупейки подвижните си устни, после се понесе начумерен на четири крака към Библиотеката. Ако някой си бе направил труда да тръгне след него, щеше да чуе как залоства вратата.

Вътре се бе спуснала мъртвешка тишина. Книгите вече не беснееха. Уплахата отмина, вече потъваха в дълбоките тихи води на смазващия ужас. Свиваха се по лавиците като безброй втрещени зайци.

Дълга космата ръка се протегна и сграбчи „Пълний лексикон на Магиъйта с наставленийъ за премъдрите“ от Касплок, преди томът да се е отдръпнал, уталожи страха й с дългопръста длан и отвори на буква М. Библиотекарят приглади треперещите листове и плъзна дебел нокът надолу по страницата.

Библиотекарят прочете и препратките, върна се на първата бележка и дълго я гледа с хлътналите си тъмни очи. Грижливо прибра книгата на мястото й, промъкна се под бюрото си и се покри с одеялото презглава.

А в галерията над Голямата зала Кардинг и Спелтър наблюдаваха сценките с коренно различни чувства от неговите.

Застанали един до друг, биха подсетили всекиго за числото 10.

— Какво става? — промърмори Спелтър.

След безсънната нощ трудно събираше мислите си.

— Магията нахлува в Университета — обясни Кардинг. — В това е същността на магизточника, той е проводник на магия. И то истинска, момчето ми. Не овехтелите тъпотии, с които сме се задоволявали през последните векове. Това е началото на… на…

— На ново… ъ-ъ… начало ли?

— Именно. Време на чудеса, на… на…

— О, да. Anus10 mirabilis!

Кардинг се намръщи.

— Да, нещо подобно — изсумтя накрая. — Интересно боравиш с думите.

— Благодаря ти, братко.

По-старшият магьосник като че не обърна внимание на дръзката фамилиарност. Облегна се на украсения с резба парапет и обходи с поглед зрелището. Ръката му по навик потърси кесийката за тютюн, но спря. Той се ухили и щракна с пръсти. В устата му се появи запалена пура.

— Отдавна не успявах да го направя — проточи Кардинг. — Настъпват големи промени, момчето ми. Онези долу още не са се усетили, но свърши времето на ордените и степените. Те бяха само… купонна система. Вече нямаме нужда от тях. Къде е малкият?

— Още спи… — започна Спелтър.

— Тук съм — обади се Коин.

Стоеше под сводестия проход към покоите на магьосниците, стиснал октироновия жезъл, който стърчеше три глави над него. Мънички жилки жълт пламък се плъзгаха по матовата черна повърхност, толкова тъмна, че изглеждаше процеп в тъканта на света.

Спелтър долови как златните очи проникват в главата му и сякаш разстилат свитъка на най-потайните му мисли.

— Аха — забърбори той с глас, който според него беше весел и дружелюбен, но всъщност звучеше като предсмъртно хриптене, — както виждам, вече си… ъ-ъ… станал.

— Мило момче… — подхвана и Кардинг.

Коин го удостои с дълъг вледеняващ поглед.

— Видях те снощи. Ти могъщ ли си?

— Съвсем умерено — увери го Кардинг, навреме припомнил си склонността на момчето да смята магьосничеството за смъртоносна игра на дама. — И съм убеден, че не мога да се меря по могъщество с теб.

— Ще бъда ли Архиканцлер, каквато е съдбата ми?

— О, непременно — заяви Кардинг. — Изобщо няма съмнение. Може ли да разгледам твоя жезъл? Колко интересни фигури…

Той посегна с пухкавите си пръсти.

Бездруго погазваше добрите обноски. Никой магьосник не би помислил да докосне жезъла на друг без изричното му съгласие. Но твърде много хора не желаят да повярват, че децата принадлежат към човешката раса, и смятат, че нормалната учтивост е неприложима към тях.

Пръстите на Кардинг обвиха черния жезъл.

Спелтър по-скоро усети шума с тялото си, отколкото го чу. Кардинг се затъркаля на кълбо по дължината на галерията и спря в отсрещната стена като торба лой, паднала отвисоко на земята.

— Не прави така — изрече Коин, погледна през пребледнелия Спелтър и добави: — Помогни му да стане. Може би не е пострадал зле.

Ковчежникът защъка припряно и се наведе над Кардинг, който дишаше на пресекулки и имаше не особено естествен цвят на лицето. Потупа ръката му, докато по-старият магьосник отвори едното си око.

— Видя ли какво стана? — прошепна Кардинг.

— Не знам… Ъ-ъ… А какво стана?

— Жезълът ме ухапа.

— При следващото докосване — делово го осведоми Коин — ще умреш. Разбра ли?

Кардинг надигна глава съвсем леко от страх, че ще се разпадне.

— Веднъж завинаги — заяви той.

— Сега бих искал да разгледам Университета — продължи момчето. — Толкова съм слушал за него…

Спелтър помогна на Кардинг да се изправи с олюляване и го прихвана под мишница, за да подтичват послушно след Коин.

— Никога не докосвай жезъла му — смънка по-старият.

— Вече запомних, че… ъ-ъ… не бива — увери го ковчежникът. — А ти какво усети?

— Някога хапала ли те е отровна змия?

— Не.

— В такъв случай ще си представиш много добре какво усетих.

— Хъм?

— Изобщо не приличаше на ухапване от змия.

Бързаха след решително крачещата фигура. Коин слезе по стълбата и мина през разбитата врата на Голямата зала.

Спелтър се промъкна по-напред, изгарящ от копнеж да му направи добро впечатление.

— Това е Голямата зала — зае се да обяснява. Коин насочи златистия си поглед към него и устата на магьосника пак пресъхна. — Наречена е така, защото е зала, нали се сещаш. И защото е голяма. — Преглътна с мъка. — Голяма зала — повтори в напразен опит да задържи някакви смислени думи в главата си под ослепителния лъч на този поглед. — Направо грамадна, затова я наричаме…

— Кои са тези хора? — посочи Коин с жезъла си.

Скупчените наоколо магьосници, които го гледаха на влизане, се отдръпнаха трескаво, сякаш се прицели в тях с огнехвъргачка.

Спелтър видя какво сочи магизточникът — портретите и статуите на предишни Архиканцлери. С пищни бради и островърхи шапки, с красиво изписани свитъци или тайнствени астрологични принадлежности в ръце, те до един гледаха потомството със суровост, причинена от свирепо самодоволство… или може би хроничен запек.

— Тук съзираш образите на двеста ненадминати магове — поучително изрече Кардинг.

— Не ме интересуват — сподели Коин и жезълът блъвна октаринов пламък.

Ликовете на Архиканцлерите изчезнаха.

— Прозорците са прекалено малки… таванът — твърде висок… всичко е овехтяло…

Магьосниците се проснаха по корем, защото жезълът продължи да изригва огън. Спелтър нахлупи шапката на очите си и се търкулна под една маса, а наоколо се менеше самата плът на Университета. Скърцаше дървесина, пъшкаха камъни.

Някой го тупна по главата и той се разпищя.

— Спри тия глупости! — кресна му Кардинг в шумотевицата. — И си нагласи шапката прилично! Малко повече достойнство!

— Тогава защо и ти се свря под масата? — вкиснато се заяде ковчежникът.

— Трябва да се възползваме от благоприятните възможности!

— Както стана с жезъла ли?

— Ела с мен!

Спелтър се подаде изпод масата и попадна в прекрасен… по-точно в страховито прекрасен нов свят.

Нямаше ги грапавите каменни стени. Нямаше ги потъмнелите греди под тавана, обитавани от сови. Нямаше го пода с объркващите погледа шарки от черни и бели плочки.

Нямаше ги и високо разположените тесни прозорци, леко затъмнени от древна мръсотия. В залата за пръв път проникваха несмущавани от нищо слънчеви лъчи.

Магьосниците се споглеждаха опулено и виждаха не онова, с което бяха свикнали. Безпощадната светлина превърна богатото златно везмо в прашна лъскавина. Показа, че пищните премени са от измърляно и протъркано кадифе. Преобрази чудесните дълги бради в изцапани с никотин плетеници. Издаде, че великолепните диаманти са долнопробни кристалчета. Лъчите проникваха и разкриваха, прогонваха уютните сенки.

Спелтър призна против волята си, че новата гледка не вдъхва почит. И изведнъж се подсети засрамен, че под робата (оръфана и неприятно избледняла, осъзна той гузно, а и с дупки от миши зъби) още носи пантофите, които обу в спалнята си.

Цялата зала се състоеше почти само от стъкло. Където го нямаше, се виждаше мрамор. Пред този разкош Спелтър се почувства съвсем нищожен.

Озърна се към Кардинг и забеляза как блестят очите на по-старшия магьосник, вперени в Коин.

И сред останалите повечето наподобяваха изражението му. Ако магьосниците не се стремяха към могъщество и власт, нямаше да са магьосници. Жезълът ги омая като цяло гнездо кобри, заслушани в дудучето на факир.

Кардинг протегна ръка да докосне рамото на момчето, но се разколеба и само го похвали:

— Чудесно! — Обърна се към другите и вдигна ръце. — Братя мои, при нас дойде маг с величава мощ!

Спелтър подръпна робата му и изсъска:

— Той замалко не те уби!

— И аз предлагам… — Кардинг преглътна — … предлагам да го провъзгласим за Архиканцлер!

Тишината изтрая само миг, избухнаха викове на подкрепа и крясъци на несъгласие. По-назад в тълпата започнаха разгорещени спорове. Стоящите отпред магьосници не бяха толкова склонни да възразяват. Виждаха усмивката на Коин. Беше сияйна и ледена като пълна луна.

Настана раздвижване, един от по-старите магьосници си проби път през гъмжилото.

Спелтър позна Овин Хакардли, постигналия седма степен лектор по магьоснически традиции. Лицето му беше зачервено от гняв освен няколкото бледи петънца от ярост. И когато отвори уста, думите му прогориха въздуха като метнати кинжали, отсечени и резки.

— Ти луд ли си?! Никой освен магьосник осма степен не може да бъде Архиканцлер! И е задължително да бъде избран от останалите старши магьосници след задълбочен съвместен размисъл! (И след надлежните напътствия на боговете, разбира се.) Така повелява традицията! (Ама ха!)

Хакардли бе посветил много години на изучаването на традициите. Магията поначало е двупосочен процес, затова неговите занимания оставяха видими следи във външността му. Изглеждаше крехък като настърган кашкавал. И някак успяваше да произнесе ясно всички препинателни знаци.

Тресеше се от възмущение и долавяше, че около него бързо се разчиства празно пространство. Всъщност се озова във все по-широк кръг от отдалечаващи се магьосници, внезапно обзети от готовността да се закълнат, че го виждат за пръв път в живота си.

А Коин бе вдигнал жезъла си.

Хакардли размаха пръст осъдително.

— Не можеш да ме уплашиш, младежо! — сопна се той. — Колкото ще да си надарен, в магията не стига само талантът. За да се извиси до величие, магьосникът има нужда и от други качества. Например административни умения, мъдрост и…

Коин опря жезъла в пода.

— Традицията важи за всички магьосници, нали?

— Това е неоспоримо! Тя се корени в…

— Но аз не съм магьосник, господин Хакардли.

Старецът се запъна.

— Аха… — Помисли още малко. — Основателен ДОВОД…

— Аз обаче не пренебрегвам значението на мъдростта, проницателността и уместните съвети. Ще бъде чест за мен, ако всички вие склоните да ми помогнете с ценни напътствия. Например… Защо според вас магьосниците не властват над света?

— Какво?

— Въпросът не е толкова труден. В тази зала има… — устните на Коин шавнаха за миг — … четиристотин седемдесет и двама магьосници, вещи в най-сложното изкуство. Но господствате само над стотина декара, заети от твърде безвкусни архитектурни творения. Защо е така?

Старшите магьосници се спогледаха многозначително.

— Дори да е привидно вярно — отвърна след малко Хакардли, — ние, дете мое, владеем области отвъд обсега на мимолетната власт. — Очите му светнаха. — Магията несъмнено може да пренесе съзнанието в други светове на незнайно…

— Да, да — прекъсна го момчето. — Вие обаче сте обградили Университета с високи дебели стени. Защо?

Кардинг прокара език по устните си. Забележително… Хлапето изричаше на глас собствените му мисли.

— Боричкате се за надмощие помежду си — мило продължи момчето, — но отвъд тези стени за каруцаря или търгаша има ли някаква разлика между маг от най-висока степен и обикновен фокусник?

Хакардли го зяпна с неподправено разтърсващо изумление.

— Дете, очевидно е и за най-глуповатия жител на града. Робите, символите…

— Аха-а — проточи Коин. — Робите и символите. Разбира се.

Кратко, тежко и изпълнено с размисъл мълчание налегна залата.

— Струва ми се — промълви след малко момчето, — че магьосниците властват само над други магьосници. А кой е господар в живота навън?

— Ако говорим за този град, значи е Патрицият — лорд Ветинари — малко по-сдържано отговори Кардинг.

— А той справедлив и почтен владетел ли е?

Кардинг поумува. Според мълвата шпионската мрежа на Патриция беше безупречна.

— Бих казал — започна внимателно, — че е несправедлив и непочтен, но напълно безпристрастен. Тоест той е несправедлив и непочтен към всекиго, без да се бои от някого или да го покровителства.

— И вие доволни ли сте от това? — попита Коин.

Кардинг се постара да не срещне погледа на Хакардли.

— Едва ли това е най-важното. Предполагам, че просто не сме обсъждали достатъчно този въпрос. Истинското призвание на магьосника, както знаеш, е…

— Значи е самата истина, че мъдреците се оставят да бъдат управлявани по този начин?

— Не, разбира се! — неволно изръмжа Кардинг. — Не ставай глупав! Ние само го търпим. Именно в това е същината на мъдростта, сам ще се убедиш, когато пораснеш — да изчакваш сгодния случай…

— Къде е Патрицият? Искам да се срещна с него.

— Може да се уреди — увери го Кардинг. — Патрицият винаги проявява любезността да приема магьосници и…

— Сега аз ще приема него — натърти момчето. — Време е да научи, че магьосниците твърде дълго са изчаквали сгодния случай. Дръпнете се назад, моля.

Той насочи жезъла си.