Магизточник

— Що за място е това? — чудеше се Конина.

Ринсуинд се огледа и си позволи смътна догадка.

Още се намираха в сърцето на Ал-Кхали. Чуваше гълчавата зад стените. Но в гъмжащия от хора град някой бе разчистил огромно пространство, за да го огради със стени и да създаде толкова романтична в естествеността си градина, че изглеждаше не по-истинска от захарно прасенце.

— Ами доколкото виждам… — престраши се Ринсуинд — … някой си е присвоил земя с обиколка десетина километра, за да я пази със стени и кули.

— Брей, че чудновато хрумване — промълви момичето.

— Е, като се знае какви вярвания имат тук… Виж сега… Когато човек умре, според тях отива в нещо като градина, където има една такава музика и… и… — той замънка смутено — … шербет… и… млади жени.

Конина попи с поглед зелената пищност на оградения парк с пауните, сложните релефи по сводовете и леко хъркащите фонтани. Десетина излегнали се жени отвърнаха равнодушно на погледа й. Скрит в шубрака струнен оркестър свиреше трудната за несвикналото ухо клачианска музика „бхонг“.

— Не съм мъртва — установи момичето. — Няма как да не съм научила. Пък и аз не си представям рая такъв. — Тя хвърли критичен поглед на полегналите фигури и добави: — Питам се кой им прави прическите…

Върхът на меч я побутна по кръста и двамата продължиха по красиво проправената алея към малка беседка с купол сред маслинени дръвчета. Конина се озъби.

— Освен това никак не обичам шербет.

Ринсуинд си замълча. Беше зает да проверява състоянието на духа си и не остана доволен от резултата. Измъчваше го ужасното прозрение, че се влюбва.

Беше убеден, че е открил всички симптоми. Изброи потните длани, сгорещяването в корема и неясното усещане, че кожата по гръдния му кош се е превърнала в стегнат ластик. Не пропускаше и факта, че при всяка дума на Конина някой сякаш забиваше нажежена стомана в гръбнака му.

Озърна се към Багажа, който търпеливо топуркаше до него, и разпозна подобни симптоми.

— И ти ли, бе?!

Вероятно слънчевите лъчи си направиха шега, плъзгайки се по капака, но не биваше да се изключва вероятността дървото да е било по-червено за миг.

Естествено мъдрото крушово дърво установяваше смахната мисловна връзка с притежателя си… Ринсуинд поклати глава. Поне откри причината Багажът да не проявява обичайната си злонамереност към околните.

— Няма да ти провърви — увери той спътника си. — Все пак тя е жена, а пък ти си… — Поумува малко. — Каквото ще да си, няма спор, че си от дървеното изповедание, така да се каже. Няма да стане. А и ще плъзнат едни приказки…

Изви глава и опари с начумерен поглед стражите в черно.

— Не разбирам защо зяпате така — укори ги сурово.

Багажът се мъкнеше до Конина и накрая тя си одра глезена в ръба.

— Я се разкарай! — сопна му се и го ритна пак, този път нарочно.

Доколкото Багажът имаше някакво изражение, то се смръзна от изумена покруса.

Беседката пред тях имаше формата на луковица, осеяна със скъпоценни камъни и крепена от четири колони. Вътрешността беше препълнена с възглавници, на които се изтягаше възпълничък мъж на средна възраст, заобиколен от три млади жени. Носеше алена роба, везана със златни нишки. А премените на момичетата, прецени Ринсуинд, показваха колко изкусно може да бъде покрито човешкото тяло с три извити метални пластинки и няколко квадратни метра ефирен плат за завески, макар че (той потръпна) и изобретателността си има граници.

Мъжът като че пишеше. Вдигна глава и ги погледна.

— Едва ли бихте могли да предложите уместна рима за „прекрасна“? — попита ги сприхаво.

Ринсуинд и Конина се спогледаха.

— Съгласна? — предложи той.

— Опасна? — подхвърли тя с пресилено дружелюбие.

Мъжът се позамисли.

— „Опасна“ ми допада — призна той. — Има възможности в тази дума. Може би дори ще бъде подходяща. Впрочем придърпайте си възглавници. Пийнете шербет. Но защо още стоите?

— Заради тези въжета — обясни Конина.

— Аз пък имам алергия към хладната стомана — добави Ринсуинд.

— Нима? Трябва да е много досадно.

Мъжът плесна с ръце, но заради изобилието от пръстени се чу по-скоро глух звън. Двама стражи пристъпиха напред пъргаво и срязаха въжетата, после целият отряд изчезна, обаче Ринсуинд остро усещаше погледите на десетки чифтове тъмни очи от зеленината. Първобитният инстинкт го уверяваше, че макар на пръв поглед да е насаме с непознатия, Конина и жените, всяко по-необмислено движение изведнъж ще превърне света в изпълнено с остриета и болка място. Постара се да излъчва безметежност и непоклатима приветливост. Помъчи се да измисли някаква реплика.

— Ами… — Огледа брокатените дипли, нацвъканите с рубини колони и златните бродерии по възглавниците. — Добре сте се обзавел. Тук е… — потърси уместно описание — … несравнимо.

— Нашата особа се стреми към простота — въздъхна мъжът, без да прекъсва бързия бяг на перото си по листа. — А защо сте тук? Питам просто така, не защото не ми е приятно да срещна други поклонници на поетичната муза.

— Доведоха ни — осведоми го Конина.

— Мъже с мечове — допълни Ринсуинд.

— Милите симпатяги, винаги са толкова усърдни. Желаете ли да опитате? — щракна с пръсти към една от жените.

— Е, не точно в момента… — заломоти Ринсуинд, но жената вече му поднасяше скромно някаква чиния със златистокафяви пръчици.

Той отхапа една. Имаше превъзходен вкус, сладък и хрускав, усещаше се и аромат на мед. Взе си още две.

— Извинете — подхвана Конина, — но кой сте вие? И къде ни доведоха?

— Името ми е Креозот и съм сериф на Ал-Кхали. А това е моята Цветуща пустош. Нашата особа прави всичко по силите си.

Ринсуинд се закашля с медена пръчица в устата.

— Да не сте Креозот от поговорката „Богат като Креозот“?

— О, казват го за скъпия ми баща. Аз обаче съм значително по-богат от него. Когато имаш купища пари, трудно се постига простота. Но нашата особа се старае.

— Защо не опитате да ги раздадете? — предложи Конина.

Мъжът пак въздъхна.

— Не е лесно, от мен да го знаете. На нашата особа остава само да прави мъничко с многото, което има.

— Не, не, слушайте — забърбори Ринсуинд и от устата му пръснаха парченца, — нали казват… тоест… щом докоснете нещо, превръщало се в злато, представяте ли си!

— Това доста затруднява ходенето до тоалетната — жизнерадостно вметна Конина, — ако ме извините за забележката.

— Нашата особа чува разни истории за себе си — отвърна Креозот, който сякаш не нададе ухо за думите й. — Толкова е досадно. Сякаш парите имат някакво значение. Истинското богатство е скрито в съкровищниците на литературата.

— Онзи Креозот, за когото съм слушала — проточи Конина, — бил главатар на банда… смахнати убийци. Първите Асасини, от които се страхували всички в половината Клач откъм Главината. Не че искам да ви засегна…

— Да, но пак говорим за скъпия ми татко — уточни Креозот-младши. — Хашишимите. Новаторска идея.16 Но не и особено практична. Затова решихме да наемем Тукмаците.

— Аха, бяха някаква религиозна секта — опита се да налучка момичето.

Креозот я изгледа втренчено.

— Не бих казал — изрече бавно. — Мисля, че ги нарекохме така, защото с един удар залепят лицата на хората за задната страна на черепите им. Ужасно е, откровено казано. — Взе пергамента, на който пишеше, и продължи: — Аз се стремя към по-одухотворен живот, затова заповядах да превърнат центъра на града в Цветущата пустош. Нашата особа прави каквото може. Да ви прочета ли последното си творение?

Изопна драматично едната си пухкава ръка и започна да декламира:

Креозот се запъна и пак взе перото.

— Може би „опасна“ не е чак толкова подходящо. Като се замисля…

Ринсуинд плъзна поглед по растенията, на които май оставаше само да бъде направен маникюр, грижливо подредените камъни и високите огради. Една от младите жени му намигна.

— Значи това е Пустош, а?

— Моите проектанти на пейзажи вложиха всички необходими елементи, струва ми се. Цяла вечност се стараха да създадат точното бълбукане на поточетата. И разчитам на професионалното им мнение, че всичко тук е изпълнено с изумителна естествена красота.

— И със скорпиони — допусна Ринсуинд, похапвайки медена пръчица.

— Скорпионите едва ли са уместни — усъмни се поетът. — Не ми звучат лирично. Мед от диви пчели и скакалци — да, подходящи са, ако се вярва на общоприетите указания в поезията, макар че не успях да обикна насекомите.

— Доколкото знам, в такава пустош по-вероятно е хората да вкусват плодовете на едно дърво17 — меко възрази Конина. — Баща ми често казваше, че били много вкусни.

— Значи без буболечки? — учуди се Креозот.

— Не мисля, че тук им е мястото.

Серифът кимна благосклонно на Ринсуинд.

— Значи е още по-добре да опразниш чинията. Хрускава гадост, бездруго не успях да схвана защо човек трябва да ги яде.

— Не искам да изглеждам неблагодарница — вметна Конина в трескавата кашлица на Ринсуинд, — но защо все пак пожелахте да ни доведат тук?

— Интересен въпрос. — Креозот я погледа глуповато няколко секунди, сякаш не можеше да си спомни. — Ти наистина си много привлекателна. Случайно да свириш на цимбали?

— С колко остриета са? — делово се осведоми момичето.

— Жалко — въздъхна серифът. — Внесох един комплект от чужбина.

— Баща ми ме научи да свиря на хармоника — оправда се тя.

Устните му пошаваха, докато прехвърляше идеята в ума си.

— Не става. Не се връзва. Все пак съм ти признателен за отзивчивостта. — Пак я разгледа замислено. — Да знаеш, определено си радост за окото. Не са ли ти казвали, че имаш шия като кула от слонова кост?

— Никога.

— Жалко — отново отбеляза серифът.

Порови под възглавниците, намери звънче и го разлюля.

След малко висок навъсен мъж се появи иззад беседката. Имаше вид на човек, чиито мисли по криволиците си надминават тирбушон, а ако някой бесен плъх зърнеше очите му, щеше да избяга с подвита опашка.

Всеки би си казал: „На челото на този тип сякаш е изписано «велик везир». Никой на нищо не може да го научи за ограбването на бедни вдовици и затварянето на вдъхновени млади герои в златни клетки. Опре ли до мръсни номера, може той да е написал наръчника в тази област… или по-вероятно го е откраднал от някого.“

Носеше чалма, от която стърчеше шапчица. Разбира се, имаше и дълги тънки мустачки.

— Ето те и теб, Абрим — забеляза го серифът.

— Ваше височество?

— Моят велик везир — представи го Креозот.

„Все едно не знаех“ — подсмихна се Ринсуинд.

— Тези хора… защо ги доведохме тук?

Везирът усука с пръсти мустаците си. Нищо чудно в този момент да обмисляше как да сложи ръка върху десетина заложени чужди имоти.

— Шапката, ваше височество. Помните ли шапката?

— А, да. Много любопитно. Къде я сложихме?

— Почакайте — намеси се напрегнато Ринсуинд. — Тази шапка… да не е леко оръфана и островърха, с разни вехти дантели и други украси? И… някой да не я е слагал на главата си?

— Тя изрично ни предупреди да не го правим — отвърна Креозот. — Естествено Абрим веднага заповяда на един роб да я нахлупи на главата си. Робът каза, че му причинила главоболие.

— Освен това шапката ни предупреди, че скоро ще пристигнете в града. — Везирът се поклони небрежно на Ринсуинд. — Затова аз… тоест серифът реши, че сигурно бихте могли да ни разкажете повече за вълшебния предмет.

Има гласове с особена звучност, която подсказва разпит. Тъкмо така говореше везирът. А леката рязкост в произношението му намекваше, че ако не научи повече за шапката, и то скоро, предвидил е мерки, които включват думи като „нажежени“ и „ножове“. Разбира се, всички велики везири говорят по този начин. Човек се пита дали не ги обучават в специално училище.

— Ох, колко се радвам, че сте я намерили! — сподели Ринсуинд. — Тази шапка е нгънгънгъ…

— Моля? — Абрим даде знак на двама дебнещи наблизо стражи. — Заговорихте малко неясно, след като младата дама — поклони се и на Конина — заби лакът в ухото ви.

— Смятам — намеси се момичето любезно, но решително, — че е най-добре да ни заведете при нея.

Пет минути по-късно шапката, сложена на маса в съкровищницата на серифа, промърмори:

— Най-после. Къде се размотавахте досега?

Може би Ринсуинд и Конина скоро ще станат жертви на гибелно посегателство, Коин пък се кани да изнесе пред събраните треперещи магьосници реч за предателството, а Дискът е на път да попадне под диктатурата на магизточник. В такъв момент си струва да обсъдим темата за поезията и вдъхновението.

Например серифът в своята подобна на бижу китна Цветуща пустош току-що е прелистил творбите си и има намерение да преработи стиховете, започващи така:

Той въздиша, защото изгарящите душата рими тъй и не се пренасят върху пергамента, каквито си ги представя.

Всъщност е невъзможно.

Жалко, но се случва често.

Всеизвестен и отдавна потвърден факт е, че в многоизмерните светове на мултивселената почти всички велики открития се дължат на мимолетно вдъхновение. Естествено отначало има предостатъчно черна работа, но решителният миг настъпва при падането на ябълка или кипването на котле, или преливането на вода от ваната. Нещо прещраква в главата на наблюдателя и парчетата от пъзела се наместват. Мнозина твърдят, че спиралата на ДНК е открита при случайно зърване на стълба със същата форма, когато умът на учения бил достигнал точно необходимата възприемчивост. Ако бе предпочел да се качи с асансьора, цялата наука за генетиката би могла да продължи по коренно различен път.18

Смята се, че това е чудесно. Не е вярно. Същинска трагедия е. Мънички частици вдъхновение постоянно се носят из Вселената и минават дори през най-плътната материя, както неутриното прониква през захарен памук. Повечето от тях не улучват.

Още по-лошо е, че почти всички, които попадат в нечий мозък, сбъркват целта.

Например смахнатото съновидение за оловна поничка, провесена цял километър над земята от гигантски кран, щеше да предизвика изобретяването на генератор, създаващ електричество чрез потискане на гравитацията. Това щеше да бъде евтин, неизчерпаем и щадящ природата източник на енергия, който въпросният свят търсеше от векове и заради чиято липса страдаше от ужасна и безсмислена война. Но вдъхновението осени малка озадачена гъска.

Или друг случай — хергелето бели коне, препускащи през ливада с хиацинти, щеше да подтикне изтерзан композитор да съчини знаменитата „Сюита за летящия бог“ и да дари благост на милиони души. Композиторът обаче се свираше вкъщи, защото бе прихванал херпес зостер. Затова вдъхновението улучи жабок в близкия гьол, но животинчето не беше особено подготвено да даде своя принос в поезията на музикалните тонове.

Немалко цивилизации са обърнали внимание на това стъписващо прахосничество и опитват какви ли не методи за предотвратяването му. Преди всичко прибягват до приятни, но недостойни похвати за настройване на съзнанието на съответната вълна и честота чрез извлеци от екзотични растения или продукти от ферментацията на плодове. Не може да се каже, че постигат нещо значимо.

Така и Креозот, споходен от сън, в който съчиняваше велика поема за живота и философията, както и за свойството им да изглеждат несравнимо по-разбираеми през дъното на чаша за вино, не сътвори нищо особено, защото имаше поетична дарба колкото гладна хиена.

Неразгадаема тайна е защо боговете допускат това да продължава.

Истината е, че и вдъхновението, жизненоважно за ясното и изчерпателно обяснение на проблема, попадна в нечия глава. Само че главата принадлежеше на женско синигерче, а то не успя да сподели разбираемо мнението си, колкото и кодирани съобщения да цвъкаше по первазите. По странно съвпадение един философ, посветил безсънни нощи на този проблем, се събуди същата сутрин с чудесна нова идея как да изкълвава по-бързо оставените на первазите трошички.

Ето че стигнахме отново до магията.

В далечните дълбини на междузвездното пространство самотна частичка вдъхновение се рее безгрижно, без да подозира предопределението си. Толкова по-добре за нея, защото съдбата й е отредила след броени часове да улучи нищожна част от мозъка на Ринсуинд.

Участта й щеше да е тежка, дори ако творческото ядро на Ринсуинд имаше по-нормални размери. Но кармата на частичката я поставяше пред затруднението как да се насочи към мишена с размерите на стафида от разстояние няколкостотин светлинни години. В необятната Вселена животът на субатомните частички понякога е твърде труден.

Ако частичката успее, Ринсуинд ще започне да обмисля много сериозна философска идея. Ако ли не, близката тухла няма да знае как да се справи с внезапното важно прозрение.

Дворецът на серифа, известен в легендите като Рокси, заемаше онази част от центъра на Ал-Кхали, незаета от ширналата се Цветущата пустош. Повечето подробности от живота на Креозот вече бяха мит и за пращящия от сводове, куполи и колони дворец се говореше, че никой не може да преброи стаите му. Ринсуинд също не знаеше кой е номерът на стаята, където попадна.

— Магическа е, нали? — настоя везирът Абрим и го сръга в ребрата. — Ти си магьосник, кажи ми какво може тази шапка.

— Защо решихте, че съм магьосник? — отчаяно попита Ринсуинд.

— Написано е на твоята шапка.

— А-а, да…

— И си бил на кораба с шапката. Хората ми са те видели.

— Серифът наема на служба пирати?! — озъби се Конина. — Ама че поклонник на простотата!

— О, аз ги наемам на служба. Все пак съм везир. Положението ми го изисква. — Вторачи се в момичето и кимна на двама стражи. — Серифът се придържа към книжовни възгледи, но не и аз. Отведете я в харема, макар че… — той въздъхна раздразнено — … според мен там я очакват само скука и прегракване от пеене. — Обърна се към Ринсуинд. — Не говори, не мърдай ръце, не се мъчи да ме изненадаш с магически подвизи. Защитен съм с необичайни и могъщи талисмани.

— Почакайте за минутка… — започна Ринсуинд.

Но Конина го прекъсна:

— Всичко е наред. Отдавна се чудя как ли изглеждат харемите отвътре.

Устата му напразно се отвори няколко пъти, но накрая той успя да изгъгне:

— Сериозно?

Тя зашава с вежда насреща му Вероятно беше някакъв знак. Ринсуинд предполагаше, че би трябвало да го проумее, но му пречеха чудатите страсти, размърдали се дълбоко в душата му. Нямаше начин да го направят храбрец, но поне го разгневиха. В по-ускорен вариант диалогът зад челото му протече по следния начин:

„Уф…“

„Ти пък кой си?“

„Твоята съвест. Чувствам се ужасно. Погледни, отвеждат я в харема.“

„По-добре нея, отколкото мен“ — отвърна Ринсуинд, само че му липсваше убеденост.

„Направи нещо!“

„Виж колко стражи има наблизо! Ще ме убият!“

„И какво като те убият? Няма да свърши светът, я!“

„За мен ще свърши“ — мрачно напомни Ринсуинд.

„Но само помисли колко леко ще ти бъде на душата в следващия живот…“

„Що не вземеш да млъкнеш? Писна ми от себе си!“

Абрим доближи Ринсуинд и се вторачи любопитно в него.

— С кого си говориш?

— Предупреждавам ви — засъска Ринсуинд през стиснатите си зъби, — че имам магически сандък с крачета, който се разправя безмилостно с всеки нападател. Една думичка да му кажа и…

— Уплаших се — ухили се везирът. — Да не е и невидим?

Ринсуинд рискува да погледне какво има зад него.

— С мен беше, когато влязохме — смънка и преви рамене.

Няма да е вярно, ако кажем, че Багажът никакъв не се виждаше. Все някъде се виждаше, но не и близо до Ринсуинд.

Абрим бавно обикаляше масата с шапката и засукваше мустаци.

— Още веднъж повтарям — щом този предмет носи могъщество, трябва да ми кажеш какво може да прави.

— Защо не питате шапката? — измъкна се Ринсуинд.

— Отказва да отговори.

— Е, а вие защо толкова искате да знаете?

Абрим се разсмя. Звуците не галеха ухото. Май някой му бе обяснил що е то смях, търпеливо и упорито, но везирът не бе усвоил номера.

— Ти си магьосник. Всичко в магьосничеството се свежда до могъщество. Отдавна се интересувам от магия. Имам и дарбата, не се съмнявай. — Везирът се изпъчи сковано. — О, да! Но не пожелаха да ме приемат във вашия Университет. Казаха, че съм психически неустойчив, представяш ли си?!

— Не си представям — искрено го увери Ринсуинд.

Повечето магьосници в Университета му се струваха пълни откачалки. Така че и Абрим беше съвсем нормален кандидат да се влее в редиците им.

Везирът му се усмихна насърчаващо.

Ринсуинд изгледа косо шапката. Тя не му продумваше. Озърна се и към Абрим. Колкото и да беше необичаен смехът му, в сравнение с усмивката беше поносим като птиче чуруликане.

— Ако щете, разчекнете ме, но с нищо няма да ви помогна.

— Аха, предизвикателство — установи везирът и кимна на най-близкия страж. — В момента имаме ли диви коне в конюшните?

— Имаме, господарю, и то твърде буйни.

— Вбесете до пяна на устата четири от тях и ги вкарайте в двора откъм посоката на въртене. А, да, донесете и няколко вериги.

— Незабавно, господарю.

— Ъ-ъ, вижте какво… — замънка Ринсуинд.

— Слушам те.

— Щом поставяте въпроса по този начин…

— Имаш нещо за казване ли?

— Това е шапката на Архиканцлера, щом толкова ви интересува. Символът на цялото магьосничество.

— Могъща ли е?

— Извънредно — потрепери Ринсуинд.

— А защо я наричат шапката на Архиканцлера?

— Той е най-старшият магьосник, нали разбирате. Предводителят. Но… Чуйте ме…

Абрим въртеше шапката в ръцете си.

— Значи може да се каже, че е символ на високия му пост?

— Именно, обаче трябва да ме изслушате, налага се да ви предупредя…

— Затваряй си устата.

Везирът отскочи, а шапката падна на пода.

— Магьосникът не знае нищо. Отпрати го. Ще се пазаря с теб.

— Да се пазаря?! С някаква си част от облекло?

— Имам какво да предложа, ако попадна на подходящата глава.

Ринсуинд беше смразен. Вече изтъкнахме, че той притежаваше усет към опасността, обикновено присъщ само на дребните гризачи. В момента същият този усет се блъскаше отвътре в черепа му с трескавото желание да избяга и да се скрие някъде.

— Не я слушайте! — кресна Ринсуинд.

— Сложи ме на главата си — подкупващо измърка шапката с древен глас като човек, захапал парче филц.

Ако наистина имаше училище за везири, Абрим явно се бе дипломирал със златен медал.

— Първо ще си поприказваме — възрази, махна на стражите и посочи Ринсуинд.

— Затворете го в стаята с паяците.

— О, не, само не и паяци отгоре на всичко! — завайка се Ринсуинд.

Капитанът на стражата пристъпи напред и почтително опря юмрук в челото си.

— Свършиха ни паяците, господарю.

— Тъй ли… — Абрим изпадна в кратко затруднение. — Тогава го пъхнете в клетката на тигъра.

Капитанът се поколеба, без да се заслушва в хленченето до себе си.

— Тигърът е болнав, господарю. Цяла нощ го мъчеше коремът, ако се сещате…

— Значи ще хвърлите подсмърчащия страхливец в шахтата на неугасимите пламъци!

Двама стражи се спогледаха над главата на Ринсуинд, който се свлече на колене.

— Ами-и… Господарю, можехте да ни предупредите по-раничко…

— … за да ги разпалим отново.

Везирът стовари юмрук по масата. Капитанът изведнъж се оживи неприятно.

— Имаме змийска яма, господарю.

Другите стражи закимаха. Змийската яма винаги оставаше резервен вариант.

Четири погледа се впиха в Ринсуинд, който стана и изтръска пясъка от коленете си.

— Как си настроен към змиите? — подкачи го един страж.

— Змиите ли? Не ги харесвам много…

— Да, в змийската яма — реши Абрим.

— … но нямам нищо против някои от тях… — продължи Ринсуинд, обаче двама стражи го хванаха за лактите.

В действителност имаше една-единствена предпазлива змия, която упорито се свиваше в края на здрачната яма и наблюдаваше недоверчиво Ринсуинд, може би защото й приличаше на мангуста.

— Здрасти — обади се тя след малко. — Ти да не си магьосник?

Като змийска реплика думите бяха изненадващ напредък в сравнение с обичайното съскане, но потъналият в униние Ринсуинд не загуби време да се чуди, а само отвърна троснато:

— Написано е на шапката ми, не можеш ли да четеш?

— Мога. На седемнадесет езика. Научих се.

— Нима?

— Да, поръчах си самоучители. Но се старая да не чета излишно, разбира се. Не ми се полага.

— Така изглежда.

Ринсуинд несъмнено не бе чувал по-школуван змийски глас.

— Опасявам се, че същото се отнася и за гласа ми — додаде змията. — Всъщност не би трябвало да говоря с теб. Поне не по този начин. По-подходящо би било да правя опити да те убия.

— Владея изумителни и чудновати сили — увери я Ринсуинд.

Оправда се мислено, че почти пълната неспособност да научи каквато и да било магия наистина е смайваща у един магьосник. Пък и не му беше неудобно да излъже змия.

— Виж ти… Е, значи няма да се заседиш тук.

— Хъм?

— Предполагам, че всеки момент ще излетиш право нагоре.

Ринсуинд огледа петметровите отвесни стени на ямата и разтърка синините си.

— Бих могъл — подхвърли сдържано.

— В такъв случай ще имаш ли нещо против да ме вземеш със себе си?

— Ъ?

— Звучи малко нахално, съзнавам, но тази яма е… същинска дупка.

— Да те взема ли? Ти си змия, това е твоята яма. Идеята е да си пълзиш тук, а хората да бъдат хвърляни при теб. Повярвай ми, изучил съм правилата.

Зад змията една сянка се разгъна и пристъпи напред.

— Крайно нелюбезно отношение дори към една змия — произнесе съществото и излезе на светло.

Беше младеж, по-висок от Ринсуинд. Тоест Ринсуинд в момента седеше, но дори да стоеше, пак щеше да бъде по-нисък от непознатия.

Да опишем младежа като слабоват би означавало да пропуснем идеалната възможност да употребим думата „хърбав“. Външността му заблуждаваше, че сред неговите прадеди е имало закачалки и сгъваеми столове. Хилавостта му се набиваше на очи заради дрехите.

Ринсуинд пак се взря в него.

Беше познал от първия път.

Светлокосият младок носеше осветеното от традицията облекло на варварските герои — няколко кожени ремъка с декоративни кабари, големи космати ботуши, малка кожена препаска, останалото беше настръхнала от влажната яма собствена кожа. Типична гледка — в Анкх-Морпорк всеки ден се срещаха десетки търсачи на приключения със същата премяна, но беше немислимо да видиш някого от тях с…

Младежът забеляза накъде гледа Ринсуинд и вдигна рамене.

— Нищо не мога да направя. Обещах на мама.

— Вълнено бельо?!