Магизточник

Имаше един мъж с осмина синове. Ако не се брои този факт, той не представляваше нищо повече от запетайка по страниците на Историята. Колкото и да е печално, за някои хора няма какво друго да се каже.

Но осмият син порасна, ожени се и също му се родиха осем синове. И тъй като има една-единствена подходяща професия за осмия син на осмия син, последният измежду синовете стана магьосник. Постигна могъщество и мъдрост… е, поне за могъществото няма съмнение, носеше островърха шапка и така щеше да приключи всичко…

Така би трябвало да приключи…

Въпреки повелите на магическите традиции обаче и особено на здравия разум, но в съгласие със сърдечните пориви, които са топли, объркани и… ами неразумни, той напусна средищата на магията, влюби се и се ожени. Впрочем тези случки може би настъпиха в друга последователност.

И му се родиха седем синове — всеки още от люлката беше поне равен по сила на който и да било магьосник в света.

А после му се роди осми син…

Магьосник на квадрат. Източник на магия.

Иначе казано — магизточник.

Летни гръмотевици тътнеха над песъчливите канари. Далеч под тях морето засмукваше камъчетата с шума, който издава еднозъб старец, опитващ се да изкара заинатила се храчка. Няколко чайки висяха лениво из възходящите въздушни потоци и чакаха нещо да се случи.

Бащата на магьосници седеше сред оскъдните шепнещи треви на края на скалата, полюшваше детето в ръцете си и зяпаше вълните.

Черни облаци напираха от морето към сушата, а светлината, която тласкаха пред себе си, имаше сиропената гъстота на наближаваща и много безцеремонна гръмотевична буря.

Мъжът долови внезапното стихване зад себе си и се озърна с размътени от сълзи очи към високата закачулена фигура в черно наметало.

— ТИ СИ ИПСЛОР ЧЕРВЕНИЯ, НАЛИ? — осведоми се фигурата с глас, кух като пещера и плътен като неутронна звезда.

Ипслор се ухили ужасно, както честичко правят внезапно полуделите хора и протегна детето, за да го огледа Смърт хубавичко.

— Моят син — похвали се той. — Ще го нарека Коин.

— ИМЕТО Е НЕ ПО-ЛОШО ОТ ВСЯКО ДРУГО — учтиво отвърна Смърт.

Празните му очни кухини се взряха в съненото кръгло личице. Каквато и мълва да се носи, Смърт не е жесток, обаче е страховито вещ в занаята си.

— Ти отнесе майка му — промълви Ипслор.

Само установяваше факта, не се заяждаше. А в долината зад канарите по брега имението на Ипслор беше димяща руина. Вятърът фучеше все по-силно и вече разпръскваше пепелта по съскащите дюни.

— СЪРЦЕТО Й СЕ ПРЪСНА НАКРАЯ — отвърна Смърт. — ОТ МЕН ДА ЗНАЕШ, ИМА И ПО-ЛОШИ НАЧИНИ ДА УМРЕШ.

Ипслор се загледа в морето.

— Нищо от моите магии не можа да я спаси.

— ИМА МЕСТА, КЪДЕТО И МАГИЯТА НЕ МОЖЕ ДА ПРОНИКНЕ.

— Сега за детето ли дойде?

— НЕ. ДЕТЕТО ИМА СВОЯ СЪДБА. ДОЙДОХ ЗА ТЕБ.

— Аха…

Магьосникът се изправи, остави внимателно спящото бебе на рядката тревица и взе дълъг жезъл, който лежеше наблизо. Бе изкован от черен метал и осеян със златиста и сребриста резба, набиваща се на очи със зловещата си безвкусица. А металът беше октирон — изначално магически.

— Успях да го направя — изпъчи се магьосникът. — Всички разправяха, че е невъзможно да се изработи жезъл от метал, задължително било да е от дърво. Заблуждаваха се. Вложих много от себе си в този жезъл. Ще го дам на сина си.

Нежно плъзна длан по жезъла и изтръгна тих звук. Повтори унесено:

— Вложих много от себе си…

— ХУБАВ ЖЕЗЪЛ — съгласи се Смърт.

Ипслор сведе поглед към своя осми син, който изгука.

— Тя искаше дъщеря…

Смърт вдигна рамене. Ипслор му хвърли поглед, събрал и недоумение, и ярост.

— Какъв е той?

— ОСМИЯТ СИН НА ОСМИЯ СИН НА ОСМИЯ СИН — не му помогна много Смърт.

Вятърът развяваше наметалото му и пришпорваше черните облаци в небето.

— Но в какво го превръща това?

— В МАГИЗТОЧНИК, КАКТО ТИ Е ДОБРЕ ИЗВЕСТНО.

Отекна гръмотевица сякаш по поръчка.

— Каква е съдбата му? — изкрещя Ипслор, за да надвика бурята.

Смърт пак вдигна рамене. Владееше този жест до съвършенство.

— МАГИЗТОЧНИЦИТЕ САМИ КОВАТ СЪДБАТА СИ. СТЪПКИТЕ ИМ ЕДВА ДОКОСВАТ ЗЕМЯТА.

Ипслор се облегна на жезъла и потропа с пръсти по резбата, явно потънал в лабиринта на мислите си. Лявата му вежда трепкаше.

— Не — отрони тихо накрая. — Аз ще определя съдбата му.

— НЕ ТЕ СЪВЕТВАМ.

— Я да си траеш! Слушай ме, когато ти казвам, че онези ме прогониха със своите книги, ритуали и традиции! Наричаха се магьосници, но имаха по-малко магия в тлъстите си туловища, отколкото аз в кутрето си! Прогониха! Мен! Защото дръзнах да покажа, че съм човек! А какви щяха да бъдат хората без любовта?

— ЩЯХА ДА СА НА ИЗЧЕЗВАНЕ — уточни Смърт. — И ВСЕ ПАК…

— Слушай! Натириха ни чак тук, на края на света, и това я погуби! Опитаха се да ми отнемат жезъла! — виеше Ипслор в грохота на урагана, после изръмжа: — Но аз още имам сили. И казвам, че синът ми ще отиде в Невидимия университет, ще сложи шапката на Архиканцлер върху главата си, а магьосниците от цял свят ще се преклонят пред него! А той ще им разкрие какво таят в сърцата си. В своите покварени алчни сърца. Той ще покаже и на света истинската му съдба, не ще има магия, по-велика от неговата.

— НЕ — възрази Смърт.

Странно, но въпреки невъзмутимостта, с която изрече думата, тя се разнесе по-гръмко от шума на бурята. И успя да върне за миг разума на Ипслор.

Магьосникът пристъпи колебливо от крак на крак.

— Какво?…

— КАЗАХ „НЕ“. НИЩО НЕ Е ОКОНЧАТЕЛНО. НИЩО НЕ Е АБСОЛЮТНО. ОСВЕН МЕН, РАЗБИРА СЕ. ТАКИВА ИГРИЧКИ СЪС СЪДБАТА МОГАТ ДА ПРИЧИНЯТ СВЪРШЕКА НА СВЕТА. ТРЯБВА ДА ИМА ШАНС, АКО ЩЕ И ДА Е НИЩОЖЕН. СЪДНИЦИТЕ НА СЪДБАТА ИЗИСКВАТ ДА ИМА ПРОЛУКА ВЪВ ВСЯКО ПРОРОЧЕСТВО.

Ипслор се взря в неумолимия лик на Смърт.

— Значи трябва да им дам шанс?

— ДА.

Туп, туп, туп… Пръстите на Ипслор потропваха неспирно.

— Тогава нека имат своя шанс — отстъпи накрая. — Но само когато адът замръзне.

— НЕ МОЖЕ ТАКА. НЕ МИ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ТЕ ОСВЕДОМЯ ДОРИ С НАМЕК КАКВА Е МОМЕНТНАТА ТЕМПЕРАТУРА В ОТВЪДНОТО.

— Тогава… — поколеба се Ипслор. — Нека имат шанс, но само ако синът ми захвърли своя жезъл.

— НИТО ЕДИН МАГЬОСНИК НЕ БИ ЗАХВЪРЛИЛ ЖЕЗЪЛА СИ — спомена Смърт. — ВРЪЗКАТА Е ПРЕКАЛЕНО СИЛНА.

— Но трябва да се съгласиш, че е възможно.

Смърт като че се замисли. Не беше свикнал да чува думата „трябва“, с останалото обаче изглежда можеше да се съгласи.

— СПОРАЗУМЯХМЕ СЕ.

— Този шанс достатъчно малък ли е според теб?

— УДОВЛЕТВОРИТЕЛНО МИКРОСКОПИЧЕН.

Ипслор се поотпусна и му рече с почти нормален глас:

— За нищичко не съжалявам, сериозно говоря. Ако можех, бих повторил всичко. В децата е нашата надежда за бъдещето.

— НЯМА НИКАКВА НАДЕЖДА ЗА БЪДЕЩЕТО — възрази Смърт.

— Щом е тъй, какво ни остава да очакваме?

— МЕН.

— Исках да кажа освен теб!

Смърт го изгледа озадачен.

— МОЛЯ?

Бурята се разбушува с цялата си мощ. Една чайка прелетя над главите им с опашката напред.

— Питам те — горчиво продума Ипслор — какво ли в този свят придава смисъл на живота?

Смърт пак поумува.

— КОТКИТЕ — подсказа след малко. — МНОГО МИЛИ СЪЗДАНИЯ.

— Проклет да си!

— МНОЗИНА СА ГО КАЗВАЛИ — невъзмутимо съобщи Смърт.

— Колко ми остава?

Смърт извади голям пясъчен часовник от загадъчните дълбини под наметалото си. Пръчките на рамката около стъклото бяха златно-черни, а в горната половина почти нямаше пясък.

— А, ОКОЛО ДЕВЕТ СЕКУНДИ.

Ипслор се изпъчи в целия си ръст, все още внушителен, и протегна лъскавия метален жезъл към детето. Ръчичка като розово раче се подаде изпод пеленките и го сграбчи.

— Тогава нека бъда първият и последният магьосник в този свят, който е предал своя жезъл на осмия си син — замълви бавно и звучно. — И заричам своя син да използва…

— НА ТВОЕ МЯСТО БИХ ПОБЪРЗАЛ…

— … цялата си сила, за да стане най-могъщият…

Светкавицата изфуча от самата сърцевина на облака, заби се в островърхата шапка на Ипслор, изпращя по ръката му, блесна по жезъла и удари бебето.

Магьосникът изчезна в струйка пушек. Жезълът засия в зелено, в бяло, накрая се охлади до яркочервено. А детето се усмихваше насън.

Когато грохотът стихна в далечината, Смърт се наведе полека и взе момчето, което отвори очички.

Те грееха в златисто отвътре. За пръв път… да речем, в живота си, поради липса на подходяща дума, Смърт се озова пред поглед, на който трудно издържаше. Тези очи сякаш се фокусираха една педя навътре в черепа му.

— Не исках да се случи това — сподели гласът на Ипслор от пустотата наоколо. — Той пострада пи?

— НЕ. — Смърт най-сетне откъсна поглед от тази свежа многозначителна усмивка. — ТОЙ СЪХРАНИ МОЩТА. НАЛИ Е МАГИЗТОЧНИК — НЕ СЕ СЪМНЯВАМ, ЧЕ ЩЕ ОЦЕЛЕЕ В ДАЛЕЧ ПО-ТЕЖКИ ИЗПИТАНИЯ. А СЕГА… ТИ ЩЕ ДОЙДЕШ С МЕН.

— Няма.

— ЩЕ ДОЙДЕШ. МЕЖДУ ДРУГОТО СИ МЪРТЪВ. — Смърт се огледа, търсейки прозирната сянка на Ипслор, но не я откри. — КЪДЕ СИ?

— В жезъла.

Смърт се облегна на дръжката на косата си и въздъхна.

— ГЛУПАВА ПОСТЪПКА. ТОЛКОВА МИ Е ЛЕСНО ДА ТЕ ИЗТРЪГНА…

— Но не и без да унищожиш жезъла.

На Смърт му се стори, че долови в гласа на магьосника ненадейно възторжено ликуване.

— А щом детето прие жезъла, не можеш да го унищожиш, без да погубиш и сина ми. Сториш ли това, ще се намесиш в делата на съдбата. Последната ми магия. И то много ловко извършена, струва ми се.

Смърт побутна с пръст жезъла. Чу се пращене и противни искри плъзнаха по цялата му дължина.

И да се стори някому необичайно, Смърт не беше особено разгневен. Все пак гневът е чувство, а за да го изпиташ, имаш нужда от жлези. Смърт нямаше нищо общо с никакви жлези и му трябваше сериозно разгряване, за да се ядоса. Но беше леко раздразнен. Въздъхна отново. Хората все се опитваха да му погаждат подобни номера. От друга страна обаче, случката му изглеждаше доста интересна и поне хитрината беше по-оригинална от втръсналата му символична шахматна партия. Смърт много се боеше от шахмата, защото постоянно забравяше какви ходове може да прави с офицерите.

— САМО ОТЛАГАШ НЕИЗБЕЖНОТО.

— Тъкмо в това е същината на целия живот, нали?

— НО КАКВО ВСЪЩНОСТ СЕ ОПИТВАШ ДА ПОСТИГНЕШ?

— Да бъда до своя син. Ще го уча, дори той да не подозира. Ще го напътствам, за да поумнее. А когато е готов, ще направлявам стъпките му.

— Я МИ КАЖИ… КАК НАПРАВЛЯВАШЕ СТЪПКИТЕ НА ДРУГИТЕ СИ СИНОВЕ?

— Прогоних ги. Осмеляваха се да спорят с мен, не желаеха да слушат поученията ми. Но този ще ме послуша.

— ДАЛИ ПОСТЪПВАШ БЛАГОРАЗУМНО?

Жезълът не отговори. А до него момченцето се засмя на думи, които единствено то можеше да чуе.

Движението на световната костенурка — Великата А’Туин, през галактическата нощ едва ли би могло да се сравни с нещо. Когато дължината ти надхвърля петнайсетина хиляди километра, а корубата ти е издълбана от метеоритни кратери и покрита с кометен лед, няма как да наподобиш правдиво абсолютно нищо друго освен себе си.

И така, Великата А’Туин плуваше бавно в междузвездните дълбини като най-голямата костенурка, появявала се някога. Носеше върху корубата си четири гигантски слона, те пък крепяха на гърбовете си колосалния, блещукащ, обрамчен от водопад Свят на Диска, който съществуваше или поради някакво петънце върху кривата на вероятностите, или защото боговете обичат да се посмеят не по-малко от хората.

Или дори повече.

Близо до бреговете на Кръглото море в древния ширнал се град Анкх-Морпорк една шапка беше положена върху кадифена възглавничка нейде из Невидимия университет.

Беше хубава шапка. Направо великолепна.

Имаше остър връх, разбира се, също и широка провиснала периферия. Но едва след като дизайнерът бе изпълнил тези задължителни изисквания, той се бе развихрил на воля. Виждаха се златни дантели, бисери, ленти от най-безупречния хермелин, искрящи речни кристали, неимоверно безвкусни пайети и (най-издайническият белег, разбира се) цял пръстен от октарини.

Засега не се намираха в силно магическо поле, затова не блестяха и изглеждаха като твърде долнопробни диаманти.

В Анкх-Морпорк настъпваше пролетта. Макар да не личеше от пръв поглед, имаше признаци, очевидни за познавачите. По повърхността на река Анкх — величавия, широк и бавен воден път, който служеше на града за резервоар и канализация, нерядко и като морга, нечистотиите се сдобиха с особено пъстри оттенъци на зеленото. По пиянски килнатите покриви на къщите се пръкнаха дюшеци и юргани — жителите изкарваха зимните постелки да се проветрят под слабичкото слънце. Дълбоко в плесенясалите подземия гредите помръдваха и пъшкаха, докато пресъхналите им сокове откликваха на вечния зов на дъбравите и коренищата. Птици свиваха гнезда по водостоците и стрехите на Невидимия университет. Забелязваше се обаче, че колкото и да съперничеха за по-уютни местенца, никога, ама за нищо на света не гнездяха в подканящо зейналите усти на водоливниците, от което самите водоливници оставаха силно разочаровани.

Подобие на пролет настъпи дори в прастария Невидим университет. Беше навечерието на Празника на малките богове и предстоеше изборът на нов Архиканцлер.

Е, не избор в буквалния смисъл, защото магьосниците не си позволяват да паднат до унизителната процедура на гласуването. Поначало се знаеше, че на боговете се пада да подберат новия Архиканцлер, а тази година човек можеше да се хване на бас, че божествените погледи са се спрели на стария Вирид Уейзигуз, достопочтен дъртак, който търпеливо чакаше реда си от много години.

Архиканцлерът на Невидимия университет беше и официален предводител на всички магьосници из целия Диск. Някога това означавало, че той бил най-могъщ в боравенето с магии, но времената напоследък бяха по-спокойни, а и — откровено казано — старшите магьосници проявяваха склонност да смятат, че практическата магия е малко под достойнството им. Предпочитаха да се занимават с администрация — далеч по-безопасно, но почти толкова забавно запълване на времето. Естествено бяха привърженици и на изобилните пиршества.

Дългият следобед се точеше мудно. Шапката си лежеше върху избелялата възглавничка в покоите на Уейзигуз, а обитателят им лежеше във ваната пред камината и си сапунисваше брадата. Други магьосници дремеха в кабинетите си или излизаха за лека разходка в градината с цел изостряне на апетита преди банкета довечера. Най-често десетина крачки им стигаха.

В Голямата зала, под нарисуваните или изваяните очи на двеста предишни Архиканцлери, подчинените на иконома нареждаха дългите маси и скамейки. А под сводестите тавани на кухните… въображението ви вероятно няма нужда от помощ, за да си представи картинката. Тя включваше премного мазнина, жега и крясъци, качета хайвер, цели телета на шиш, връзки наденички, опънати като гирлянди от стена до стена. Главният готвач се трудеше в един зимник, за да довърши модел на Университета, направен незнайно защо от масло. Поднасяше такива измишльотини на всеки банкет — маслени лебеди, маслени сгради, цели зоопаркове от гранясали, мазни, жълтеникави фигурки. Така се забавляваше, че от съжаление никой не събра смелост да му забрани.

А в своя лабиринт от изби икономът се промъкваше между бъчвите, отсипваше и вкусваше.

Атмосферата на очакване стигна чак до гарваните по Кулата на занаята, висока около двеста и петдесет метра и обвеяна със славата на най-старата постройка в света. Нейните ронещи се зидове бяха приютили жизнени миниатюрни горички високо над градските покриви. Горе се бяха развили съвсем нови видове буболечки и дребни бозайници. Хората рядко се престрашаваха да изкачат стъпалата заради плашещото свойство на кулата да се полюшва и от слаб ветрец, затова гарваните я бяха превзели. Сега летяха около стените й доста възбудени, досущ като мушици преди гръмотевична буря. Нямаше да е зле, ако някой бе вдигнал глава, за да ги погледне.

Предстояха ужасни събития.

Вие бихте се досетили, нали?

Не сте само вие.

— Какво ги прихвана? — изкрещя Ринсуинд в шумотевицата.

Библиотекарят се наведе пъргаво, защото тежка книга с черна кожена подвързия скочи от лавицата и увисна във въздуха на изпънатата си верига, после се претърколи и затисна с тяло екземпляр на „Уводъ въ демонулогийъта“ от Малефицио, който се опитваше усърдно да строши собствената си поставка.

— Ууук! — отвърна Библиотекарят.

Ринсуинд затисна с рамо един треперещ рафт и набута с коляно шумолящите томове по местата им. Врявата беше непоносима.

Книгите за магия имат собствен живот в известен смисъл, някои дори са прекалено буйни. Например първото издание на „Некротеликомникон“ трябвало да бъде затиснато между железни плочи, „Истинското изкуство на левитацията“ от век и половина се мотаеше някъде под тавана, а „Кратък справочник по сексуални заклинания“ се съхраняваше в отделна стая, сложен в буре с лед и под строгото ограничение да го четат само магьосници, навършили осемдесет години. Най-добре и мъртви.

Но дори инкунабулите и гримоарите за всекидневна употреба, наредени по предните лавици, бяха неспокойни и наплашени подобно на обитателите на кокошарник, под чиято врата ровичкат космати лапи. Измежду затворените корици се разнасяше приглушено чегъртане като от нокти.

— Какво каза? — провикна се Ринсуинд.

— Ууук!2

— Вярно си е!

Като почетен помощник-библиотекар Ринсуинд не бе напреднал много отвъд най-простите правила за съставяне на каталози и носенето на банани. Неволно се възхити на Библиотекаря, който подрипваше между клатушкащите се рафтове, прокарваше длан от сякаш продъбена черна кожа по трепереща корица или успокояваше уплашен тезаурус с тихичко нечленоразделно мърморене.

Не след дълго Библиотеката започна да се укротява и Ринсуинд усети как се отпускат мускулите на раменете му.

Но покоят беше крехък. Тук-там прошумоляваха страници. От далечни лавици се чуваше зловещото проскърцване на картонено гръбче. След първоначалната паника Библиотеката беше настръхнала и бдителна като котка с дълга опашка в работилница за люлеещи се столове.

Библиотекарят се върна патраво по прохода между рафтовете. Имаше лице, в което би се влюбила само гума на камион, замръзнало в лека усмивка. Но Ринсуинд позна по движенията, с които орангутанът се вмъкна в леговището си под бюрото и покри главата си с одеялото, че е много разтревожен.

Хайде сега да разгледаме по-внимателно самия Ринсуинд, който пък плъзга поглед по лавиците с начумерени книги. В Света на Диска има осем степени на посвещение в магията. След шестнадесет години усилия Ринсуинд не е успял да заслужи дори първа степен. Наставниците му се придържат единодушно към мнението, че е неспособен да постигне и нулева степен, която нормалните хора имат по рождение. Иначе казано, според някои след смъртта на Ринсуинд средните окултни дарби на човечеството дори ще нараснат мъничко.

Той е висок и кльощав, по лицето му расте проскубана брадица, каквато си пускат мъжете, на които природата не е отредила да се кичат с такава украса. Носи тъмночервена роба, която може и да е изглеждала прилично преди десетилетия. Все пак може да се познае, че е магьосник, защото носи островърха шапка с провиснала периферия. На нея е избродирана думата „Магесник“ с големи сребристи букви. Авторът на бродерията е боравил с иглата още по-зле, отколкото с правописа. Най-отгоре се мъдри звезда. Лишила се е от повечето си пайети.

Стиснал с длани слепоочията си, Ринсуинд се измъкна през древната врата на Библиотеката и излезе в златистата светлина на следобеда. Всичко беше мирно и тихо, но надалеч отекваше истеричното грачене на гарваните, които кръжаха около Кулата на занаята.

Ринсуинд ги позяпа. Гарваните на Университета бяха корави крилати създания. Трудно се наежваха от нещо.

Да, обаче…

… бледата небесна синева имаше златен оттенък, рехави облачета розовееха в косите лъчи на слънцето. Старите кестени в квадратния двор цъфтяха пищно. През отворен прозорец се чуваше как един студент по магия се упражнява непохватно на цигулка. Никой не би нарекъл такъв следобед зловещ.

Ринсуинд се облегна на топлия зид. И изпищя.

Зданието се тресеше. По пръстите и ръцете на магьосника плъзна слаб ритмичен трепет тъкмо с честотата, която подсказва необуздан ужас. И камъните бяха уплашени.

Опуленият Ринсуинд рязко наведе глава, когато нещо изтрака тихичко. Декоративен капак на канализацията издрънча встрани от отвора и един от плъховете на Университета подаде мустачки навън. Озърна се отчаяно към Ринсуинд, изкатери се и претича край него. Последваха го десетки други. Някои носеха дрешки — честа гледка в Университета, където високото фоново равнище на магията влияеше на гените.

Ринсуинд се огледа. И други потоци от сиви телца напускаха терена през всеки отвор на канализацията и се устремяваха към оградата. Бръшлянът до ухото му се разклати и цяла групичка плъхове с опасен скок се метнаха върху раменете му и се хлъзнаха надолу по робата. Иначе не обърнаха внимание на Ринсуинд, но и в това нямаше нищо необичайно. Повечето твари на този свят напълно пренебрегваха присъствието му.

Той се завъртя на пети и нахълта в Университета. Робата плющеше около коленете му, докато тичаше към кабинета на ковчежника. Затропа силно по вратата и накрая тя се открехна със скърцане.

— А-а… Ти си… ъ-ъ… Ринсуинд, нали? — посрещна го не много приветливо ковчежникът. — Какво става?

— Потъваме!

Ковчежникът го погледа миг-два. Казваше се Спелтър и беше дългурест жилав мъж. Лицето му подсказваше, че в предишните си прераждания може да е бил кон, а в сегашното се е разминал на косъм със същата участ. Хората почти винаги оставаха с впечатлението, че ги зяпа със зъбите си.

— Потъваме ли?

— Да. Всички плъхове бягат!

Ковчежникът го изгледа още веднъж.

— Влез — покани го съчувствено.

Ринсуинд се вмъкна в сумрачната стая с нисък таван. Застанаха до прозореца. Оттам се виждаха градините, стигащи до реката, която мудно се влачеше към морето.

— Да не си… ъ-ъ… прекалил? — предположи ковчежникът.

— С какво да съм прекалил? — гузно уточни Ринсуинд.

— Както сам виждаш, това е сграда — напомни Спелтър и подобно на останалите магьосници, сблъскали се със загадка, започна да си свива папироса. — Не е кораб. Има си ясни признаци, уверявам те. Познава се по липсата на делфини, подскачащи около носа, както и на вълни зад кърмата. Значи шансовете ни да се свлечем на дъното са нищожни. Иначе би се наложило да съберем всички на покрива и да гребем към брега. Е, какво ще кажеш?

— Но плъховете…

— Предполагам, че в пристанището е хвърлил котва кораб, натоварен със зърно. Или си имат някакъв пролетен ритуал.

— Убеден съм, че усетих и зданието да се тресе — заяви Ринсуинд, но в гласа му се промъкна колебание.

В тази тиха стая, където само огънят припукваше в камината, вече не беше толкова сигурен.

— Случаен трус. Великата А’Туин е хлъцнала… може би. Трябва да се овладееш, това е съветът ми. Да не си пил?

— Не съм!

— Хъм. А искаш ли да пийнеш?

Спелтър се премести до шкаф от тъмен дъб, извади две чаши и ги напълни с вода от голяма кана.

— Най-добре правя шери в този час от деня — сподели той и простря длани над чашите. — Кажи… ъ-ъ, какво да бъде — сладко или сухо?

— Ъ-ъ… не — отказа Ринсуинд. — Май сте прав, ще отида да си почина.

— Добре си го намислил.

Ринсуинд се повлече по ледените каменни коридори. Понякога докосваше стените и като че се заслушваше, после клатеше глава.

Пак прекоси квадратния двор и зърна цяло стадо мишки да скачат от някакъв балкон и да се втурват към реката. Стори му се, че и земята, по която тичаха, започна да шава. Взря се по-отблизо и установи, че е покрита с мравки.

Не бяха обикновени мравки. Магията, просмуквала се столетия наред през стените на Университета, им бе подействала чудновато. Някои дърпаха микроскопични каручки, други яздеха бръмбари. И всички до една бързаха да напуснат територията на Университета. По тревата на моравата пробягваха вълнички от устрема им.

Ринсуинд вдигна глава. Овехтял дюшек се промъкна през прозорец на по-горен етаж и пльосна на каменните плочи. След кратка неподвижност, вероятно за да си поеме дъх, дюшекът се понадигна над земята. Понесе се неотклонно право към Ринсуинд, който успя да отскочи от пътя му в последния миг. Чу пронизително цвърчене и за секунда се мярнаха хиляди усилено подтичващи крачета, преди дюшекът да отфучи. Дори дървениците се махаха оттук и в случай че не успееха да си осигурят уют на новото място, бяха решили сами да се погрижат за бъдещето си. Една размаха краче и изписука поздрав към Ринсуинд.

Той отстъпи заднешком, но нещо го подпря под коленете и гърбът му се смръзна. Оказа се, че е каменна пейка. Вгледа се в нея придирчиво и се увери, че тя няма да се размърда скоро. Отпусна се с облекчение на пейката.

„Трябва да има естествени причини за всичко това. Или напълно нормални противоестествени причини…“

Някакво чегъртане го накара пак да се озърне.

Е, за тази случка не можеше да има естествени причини. Неимоверно бавно, спускайки се по парапети и водосточни тръби в пълна тишина, ако не се брои случайното остъргване на камък в камък, водоливниците напускаха покрива.

Жалко, че Ринсуинд не бе виждал лошо направени снимки на движещи се тела, защото тогава би се сетил как да опише зрелището. Тези създания не се местеха в точния смисъл на думата, а някак сменяха положението си в поредица от пози. Затътриха се покрай него в шествие на човки, гриви, криле, нокти и белезникави следи от гълъби.

— Какво става?! — изврещя Ринсуинд.

Една твар с муцуна на таласъм, тяло на харпия и кокоши крака изви глава на тласъци и заговори с глас като храносмилателен процес на планина. (Макар че, разбира се, дълбоката звучност не постигаше чак такъв ефект, защото водоливникът не можеше да си затвори устата.)

— Ид’а Ма’и’то’ник! Бя’ай, а’о ти е мил и’отът!

— Моля? — смотолеви Ринсуинд.

Но съществото го бе подминало и пристъпяше тромаво по вековната морава.3

Ринсуинд поседя още поне десетина секунди, вторачен тъпо в празното пространство, преди да изпищи немощно и да хукне с цялата си бързина.

Не спря, докато не се свря в стаята си в Библиотеката. Убежището не беше кой знае какво, защото го използваха да струпват тук старите мебели, но той си го смяташе за свой дом.

До едната сенчеста стена стърчеше гардероб — не от онези, модерните, които подхождат само да се пъхне в тях плашлив прелюбодеец, ако съпругът се прибере ненадейно. Беше солидно изделие от дъб, преживяло много години, тъмно като нощта. В прашните му дебри се спотайваха и размножаваха закачалки, а по дъното бродеха стада от олющени обувки. Изобщо не беше изключено гардеробът да е тайна врата към приказни светове, но никой не се опитваше да го провери заради обезсърчаващата воня на нафталин.

А върху гардероба, увит в парчета пожълтяваща хартия и овехтели покривала, се мъдреше голям сандък, обкован с месингови ленти, известен под името Багажа. Само той си знаеше защо търпеше да бъде притежаван от Ринсуинд. Не желаеше да сподели подбудите си. Вероятно нямаше друго творение в историята на пътните принадлежности, което да е натрупало такъв списък от загадки и причинени тежки телесни повреди. Случваше се да го описват като кръстоска между куфар и маниакален човекоубиец. Притежаваше множество стъписващи свойства, с които може би ще се запознаем скоро… а може би не. В момента само една черта го отличаваше от всеки друг обкован сандък. Хъркаше така, сякаш някой бавно режеше дънер с трион.

Багажът беше вълшебен. Багажът вдъхваше ужас. Но в неразгадаемата си душа се родееше с всяко друго вместилище на пътнически вещи из цялата мултивселена — предпочиташе да прекарва студените месеци в зимен сън върху гардероба.

Ринсуинд го заудря с дръжката на метлата, докато хъркането спря, натъпка джобовете си с дреболии от обърнатия кашон за банани, който му служеше вместо тоалетна масичка, и прекрачи обратно към вратата. Нямаше как да не забележи, че и неговият дюшек е изчезнал, но това всъщност не го безпокоеше — преди малко се бе зарекъл да не ляга повече на дюшек, каквото ще да става.

Багажът тупна на пода с глух тропот. След няколко секунди много предпазливо се надигна на стотиците си розови крачета. Полюшка се напред-назад, протегна всяко краче, след това отвори капака си в прозявка.

— Идваш ли или не?

Капакът се затвори с трясък. Багажът размърда крачетата си в сложна плетеница, обърна се към вратата и последва господаря си.

В Библиотеката още витаеше напрежение, понякога издрънчаваше верига4 или приглушено изпукваше лист. Ринсуинд бръкна под бюрото и докопа Библиотекаря, който още се свиваше под одеялото си.

— Не чуваш ли какво ти казвам? Тръгвай!

— Ууук.

— Ще те почерпя едно питие — прибягна до крайни мерки Ринсуинд.

Орангутанът се разгъна като четирикрак паяк.

— Ууук?

Ринсуинд го извлече почти насила от леговището му и сетне през вратата. Не се отправи към предния портал, а към, общо взето, ненабиваща се на очи част от оградата. От две хилядолетия хлабавите камъни там предлагаха на студентите удобството да се измъкват тихомълком след часа за лягане. Но изведнъж Ринсуинд спря толкова рязко, че Библиотекарят се блъсна в него, а Багажът се заби и в двамата.

— Ууук!

— О, богове… Погледни!

— Ууук?

Лъскав черен прилив бълваше от една решетка до кухните. В ранната вечер звездни лъчи блещукаха по милиони черни гръбчета.

Ринсуинд обаче не се разстрои от самата гледка на прииждащите хлебарки, а от факта, че те маршируваха в такт, и то в колона по сто. Разбира се, подобно на останалите неофициални обитатели на Невидимия университет и хлебарките не бяха съвсем обикновени, но имаше нещо твърде неприятно в звука на милионите крачета, набиващи стъпка по калдъръма.

Той прекрачи предпазливо колоната. Библиотекарят я прескочи.

Естествено Багажът тръгна след тях със звуци като изпод краката на танцьор, подскачащ по пакетчета чипс.

По принуда Ринсуинд накара Багажа да заобиколи чак до портала, иначе бездруго би пробил дупка в оградата. Така напуснаха Университета заедно с всички буболечки и уплашени гризачи. Бе решил, че ако няколко бири на спокойствие не му осигурят възможността да погледне на събитията по-невъзмутимо, ще постигне желания ефект с още няколко бири. Поне си струваше да опита.

Затова не присъстваше на пиршеството в Голямата зала. Щеше да се окаже, че това е най-важната пропусната вечеря в живота му.

По-нататък една кука издрънча и се закачи в шиповете, стърчащи над оградата. След миг стройна фигура в черно прескочи ловко на територията на Университета и пробяга безшумно към Голямата зала, където скоро се сля със сенките.

И без това никой не би я зърнал. Магизточникът бавно крачеше към портала в отсрещния край. Там, където стъпваше по камъните, изскачаха искри и изпаряваха капките вечерна влага.