Магизточник

Багажът си имаше свои проблеми.

Районът около кулата в Ал-Кхали, подложен на неумолима магическа бомбардировка, вече пропълзяваше отвъд хоризонта на действителността, където времето, пространството и материята губят самоличност и започват да си разменят дрешките. Събитията постепенно ставаха неописуеми.

Но положението беше горе-долу следното.

Виждаха се звуци като от пиано, току-що пуснато в кладенец. Имаше жълт вкус, а на пипане беше шарено. Миришеше като пълно лунно затъмнение. Естествено най-близо до кулата беше съвсем оплескано.

Да очакваме, че незащитено същество би оцеляло там, е все едно да се надяваме, че на някоя свръхнова звезда ще завали снежец. За щастие Багажът не подозираше това и се промъкваше през бурята с кристализирала по капака и пантите му сурова магия. Настроението му се скапа още повече, което все пак не беше необичайно за него. А трещящата стихия, забиваща се зрелищно в земята наоколо, обгръщаше Багажа с пъстро сияние, сякаш някое примитивно влечуго напираше да се измъкне от горящо блато.

В кулата беше горещо и задушно. Нямаше етажи, само спирални стълби по стените. По тях се редяха магьосници, а в средата припукваше гръмко колона от октаринова светлина, в която те вливаха силата си. В основата й стоеше Абрим. Октарините по шапката на главата му блестяха толкова ярко, че повече приличаха на дупки, пробити към съседна вселена, където — напук на теорията на вероятностите — са попаднали точно във вътрешността на някое слънце.

Везирът протягаше ръце с разперени пръсти, стиснал клепачи, съсредоточено присвил устни. Уравновесяваше силата. Обикновено магьосникът успява да контролира могъществото само до предела на телесните си способности, но Абрим се учеше бързо.

Трябва да се превърнеш в гърлото на пясъчния часовник, в опорната точка на везната, в обвивката на кренвирша.

Налучкаш ли правилния подход, ставаш самата мощ, тя е част от теб и можеш…

Споменахме ли вече, че краката му не опираха в пода? Така си беше, не опираха.

Абрим събираше в себе си съставките за заклинание, което щеше да прониже небето и да обсипе кулата в Анкх с хиляди виещи демони. В този миг на вратата се потропа оглушително.

В такъв случай е задължително да бъде произнесена съответната мантра. Няма никакво значение дали вратата е чергило на палатка, парче кожа в брулена от ветровете юрта, яка преграда, скована от дебели букови дъски със здрави стоманени гвоздеи, или правоъгълник от шперплат с наподобяващо махагон фолио, малко прозорче от гнусни цветни стъкълца и звънец, изпълняващ поред двайсетина популярни мелодии, които любител на музиката не би пожелал да чуе дори след цяла година сензорен глад.

Един магьосник се обърна към друг и прилежно произнесе мантрата:

— Кой ли може да е в този късен час?

Вратата пак се разтресе.

— Навън не може да има нищо живо — отвърна вторият, и то нервно.

Щом изключваш възможността да те безпокои някой измежду живите, остава подозрението, че сигурно е от мъртвите.

Този път вратата замалко не се изтръгна от пантите.

— Някой от нас е най-добре да отвори — спомена първият магьосник.

— Ами добре, отиди.

— А-а… О-о… Ей сега. — Първият слезе неохотно по стъпалата. — Значи ще ида да видя кой е дошъл…

— Браво на теб.

Фигурата, която се влачи към вратата, е чудновата. Обичайните роби не са достатъчна защита във високоенергийно поле и над броката и кадифето магьосникът носеше дебел подплатен халат, натъпкан със стружки от самодивско дърво и покрит със сигли с промишлена мощност. Бе закачил тъмно стъкло под периферията на шапката си. Грамадните му ръкавици заблуждаваха, че участва в отбор по крикет и очаква топката да лети със свръхзвукова скорост. Резките проблясъци в кухата вътрешност на кулата хвърляха отчетливи сенки около него, когато посегна към резетата.

Смъкна стъклото пред очите си и открехна лекичко.

— Не искаме никакви…

Жалко, че не подбра думите си по-изискано, защото бяха последните в живота му.

Мина време, преди колегата му да забележи, че не се връща. Отиде да го потърси. Вратата зееше, тавмичният ад отвън се блъскаше в плетеницата от заклинания, които го сдържаха. Всъщност вратата не беше напълно долепена до стената. Магьосникът я дръпна, за да провери какво има отзад, и изскимтя.

Нещо прошумоля зад гърба му. Той се озърна.

— Как…

И тази сричка е недостоен за похвала завършек на нечий живот.

Високо над Кръглото море Ринсуинд се почувства кръгъл идиот.

Рано или късно всеки преживява това състояние.

Например в кварталната кръчма някой те бута по лакътя, ти се озърташ и бълваш цяла кофа словесна помия, но бавно осъзнаваш, че си я излял върху токата на нечий колан, а собственикът му изглежда по-скоро изсечен от скала, отколкото роден от майка.

Или малка количка се блъска в задната броня на твоя автомобил, ти изскачаш и размахваш юмруци, но шофьорът започва да се разгъва безкрайно отвътре, сякаш е успял да се напъха с някакъв страховит фокус и може би е карал от задната седалка.

Или предвождаш своите разбунтували се съратници от екипажа към капитанската каюта, старият бандит излиза със сабя във всяка ръка и ти отсичаш: „Отнемаме ти кораба, боклук такъв, всички момчета са с мен!“ Той се подхилва: „Какви момчета, бе?“ Изведнъж долавяш колко е безлюдно зад теб и мънкаш: „Ами-и…“

С други думи, това е познатото сгорещяване и усещане за пропадане, преживяно от всеки човек, който е позволил на гневните вълни в душата си да го запратят далеч нагоре по брега на отмъщението само за да открие, че е затънал — да се изразим с поетичния жаргон на всекидневието — до гуша в лайна.

И в момента Ринсуинд беше разгневен, унижен и така нататък, само че емоциите му охладняваха малко по малко. Нормалното за него отношение към света си заемаше мястото и не се зарадва кой знае колко, защото се озова на няколко изтъкани нишки в синьо и златно над далечното блещукащо море.

Ринсуинд се бе отправил към Анкх-Морпорк. И сега искаше да си спомни какво го е подтикнало.

Разбира се, там започна всичко. Може би го привличаше Университетът, толкова натежал от магия, че разтягаше до скъсване рехавото одеялце на действителността. В Анкх нещата и започваха, и свършваха.

Освен това там беше неговият дом, ако можеше да се нарече така, и го зовеше.

Случи се да изтъкнем, че Ринсуинд май имаше и миша жилка в родословието си. В напрегнатите мигове го обземаше непреодолимо желание да се втурне към дупката си.

Остави килима да се рее с въздушните течения. Зората, която Креозот сигурно би нарекъл розовопръста, обрамчваше с огън ръба на Диска. После разпростря ленивата си светлина над света, който се оказа недоловимо различен от предишния.

Ринсуинд примига. Светлината беше странна. Дори направо смахната. Сякаш проникваше до света през мараня, но надарена със собствен живот. Трепкаше и подскачаше, намекваше натъртено, че не е само зрителна измама, а самата реалност се напряга и раздува като балон, опитващ се да побере прекалено много газ.

Колебанията бяха най-видими в посоката към Анкх-Морпорк, където заревото и изблиците на изтормозен въздух подсказваха, че борбата не е стихнала. Подобна колона се извисяваше над Ал-Кхали, но Ринсуинд забеляза, че тя не е единствена.

Нямаше ли кула и над Куирм, където Кръглото море се преливаше във великия Океан на Ръба? Откри и други.

Критичната маса бе надхвърлена. Магьосничеството се разпадаше. Сбогом, Университет, ордени и степени. Дълбоко в душата си никой магьосник не се съмняваше, че един-единствен е естественото количество за хора от неговия занаят. Кулите щяха да се множат, да се сражават помежду си, докато не остане една-единствена. И магьосниците щяха да се изтребват, докато не остане един-единствен.

А той сигурно щеше да се вкопчи в себе си.

Равновесието на магията рухваше. И това сериозно озлобяваше Ринсуинд. Не че някога постигна успехи в магията, това не беше важно. Знаеше къде му е мястото. На самото дъно, но поне подхождаше там. Можеше да погледне нагоре и да види как крехката машинария тиктака и обезврежда цялата магия, породена от въртенето на Диска.

Нямаше нищо свое, но и това беше нещо. А сега му го отнемаха.

Завъртя килима към далечното просветване, бележещо Анкх-Морпорк, и част от ума му, която нямаше грижи в момента, се зачуди защо ли е толкова ярко. Изглежда имаше и пълнолуние, а дори Ринсуинд, който едва скалъпваше в главата си мижава представа за природните явления, бе запомнил, че пълнолунието свърши преди два-три дни.

Все едно. До гуша му дойде. Не се опитваше да разбере. Просто се прибираше у дома.

Само че магьосниците не могат да се приберат у дома.

Това е една от древните и дълбокомислени поговорки за магьосници. Твърде показателен за ума на повечето от тях е фактът, че те не успяват да разнищят смисъла. На магьосниците не са им разрешени съпруги, но поне са им позволени родители. Мнозина магьосници са се отбивали да погостуват в старата къща за Прасоколеда, да попеят и да се порадват на гледката как някогашните грубиянчета, тровили детството им, припряно ги заобикалят на улицата.

Почти същото е като с друг афоризъм, който те не проумяват — човек не можел да прекоси два пъти една и съща река. Експериментите с дългокрак магьосник и плитка рекичка показват, че е възможно прекосяването на една и съща река по тридесет, дори тридесет и пет пъти в минута.

Магьосниците не са запалени любители на философията. Според тях отговорът на въпроса как звучи пляскането с една ръка гласи следното: „Пл.“

В конкретния случай обаче Ринсуинд не можеше да се прибере у дома, защото вече нямаше дом. Някакъв град заемаше мястото на предишния по бреговете на река Анкх, но Ринсуинд го виждаше за пръв път. Беше бял и чист, не вонеше като градински клозет, пълен с отдавна умрели риби.

Кацна на някогашния Площад на строшените луни и се втресе. Имаше фонтани. Естествено и преди имаше фонтани, но те по-скоро цвърчаха, а не бликаха, водата в тях пък приличаше на рядка супа. Ринсуинд откри под краката си млечнобели плочи с искрящи парченца в тях. И макар слънцето да се подаваше на хоризонта като половинка от грейпфрут, наоколо рядко се мяркаха хора. За Анкх беше обичайна неуморната гъста тълпа, а часът от денонощието беше несъществена подробност.

Дим се стелеше над града на дълги мазни извивки откъм короната кипящ въздух над Университета. Освен фонтаните това беше единственото забележимо движение.

Ринсуинд се гордееше искрено, че винаги се чувства самотен дори насред пренаселения град, но откри колко по-зле е да си самотен, защото наистина си сам.

Нави килима, метна го на рамо и закрачи по призрачните улици към Университета.

Крилата на портата висяха, полюшвани от вятъра. Повечето сгради бяха полуразрушени от неточни попадения и рикошети. Кулата на магизточника, твърде висока, за да е веществена, изглеждаше невредима. Това обаче не важеше за Кулата на Занаята. Бе отнесла поне половината удари, запратени към далеч по-високата й съседка. Някои части се топяха в уродливи отлагания, други светеха, трети кристализираха, а четвърти като че се бяха наместили и в други измерения освен нормалните три. Всеки би съжалил дори камъка, че е бил принуден да понесе такова отношение. Всъщност старата кула бе сполетяна от почти всички възможни несгоди освен окончателното сгромолясване. Имаше толкова окаян вид, че вероятно дори гравитацията се бе отказала да я тормози.

Ринсуинд въздъхна и повлече крака около подножието й на път към Библиотеката.

Или натам, където беше Библиотеката.

Стърчеше сводът на вратата, имаше ги и повечето стени, но покривът се бе срутил. Всичко чернееше от сажди.

Ринсуинд дълго стоя като закован и зяпа.

После хвърли килима на земята и се затича, препъваше се, хлъзгаше се по отломките. Още усещаше горещината на камъните под краката си. Тук-там димяха останки от библиотечни шкафове.

Всеки наблюдател би го видял да се стрелка напред-назад между пушещите купчинки, да се катери отчаяно по тях, да размята овъглени мебели и да дърпа настрана късове от таван със сила, която някак си не достигаше свръхчовешки мащаби.

Би го съзрял да поспира два-три пъти, за да си поеме дъх, после пак да се гмурка в руините и да се порязва по парчетата стопено стъкло от купола. Би забелязал, че Ринсуинд май ридае.

Най-сетне опипващите пръсти намериха нещо топло и меко.

Обезумелият магьосник надигна почерняла греда, разрови хаотично струпани керемиди и надникна под тях.

Там, посмачкани от гредата и опечени до кафяво от пламъците, се мъдреха презрели разкашкани банани.

Той взе един нерешително, седна и го позяпа, докато краят на плода не се отчупи сам. Накрая го изяде.

— Не биваше да му позволяваме да ни се измъкне — разсърди се Конина.

— А как бихме могли да го възпрем, о, хубавичка гълъбоока орличке?

— Може да стори голяма глупост!

— Няма да се учудя — надменно изрече Креозот.

— Докато ние се правим на умни и си седим на тоя препечен пясък без нищо за ядене и пиене!

— Би могла да ми разкажеш приказка — предложи разтреперан серифът.

— Затваряй си устата.

Той облиза пресъхналите си устни.

— Нима не може да става и дума поне за кратичка притча? — изграчи унило.

Конина въздъхна.

— Животът не е като приказките.

— Извинявай. Забравих се за миг.

Слънцето се издигаше в небето и крайбрежната ивица от надробени раковини заприлича на пресъхнало солено езеро. Морето не се разхубави на дневна светлина. Пак имаше вид на разредено олио.

И в двете посоки брегът се точеше на дълги, досадно плоски извивки. Не даваше живот на нищо освен няколко туфи посърнала трева, попиваща влагата на прибоя. Нямаше и помен от сянка.

— Ето как си представям положението — подхвана Конина. — Това е морски бряг, рано или късно ще стигнем по него до речно устие. Значи просто трябва да тръгнем в която ще да е посока.

— И все пак, о, прелестен сняг по склоновете на връх Еретор, не знаем коя посока да изберем.

Найджъл въздъхна и бръкна в торбата си.

— Ъ-хъм… извинете. Дали ще свърши работа? Откраднах я. Съжалявам.

Подаде им лампата от съкровищницата.

— Вълшебна е, нали? — попита с плаха надежда. — Слушал съм много истории за тези лампи. Защо да не опитаме?

Креозот поклати глава.

— Но нали дядо ти натрупал богатството си с нейна помощ! — изненада се Конина.

— Да, имал е лампа. Но не тази. Истинската била очукана и стара. Един ден дошъл злият бродещ търговец, който заменял нови лампи за стари, и моята прабаба му дала истинската срещу тази. Семейството съхрани фалшификата в памет на прабаба ми. Невероятна тъпанарка. Тази лампа нищичко не прави, разбира се.

— Опитвал ли си?

— Не съм. Но той е нямало да я даде толкова лесно, ако беше вълшебна, нали?

— Потъркай я — предложи Конина. — Какво ти струва?

— На ваше място не бих си губил времето — отказа Креозот.

Найджъл предпазливо взе лампата. Тя имаше странно обтекаеми очертания, сякаш някой бе решил да й придаде най-подходящата форма за бързо придвижване.

Потърка я.

Магическият ефект беше твърде любопитно лишен от зрелищност. Чу се вял пукот, до краката на Найджъл запълзя облаче дим. Метър-два нататък по брега се очерта линия. Тя плъзна и се превърна в квадрат от пясък, който изчезна.

На негово място изскочи неясна фигура, спря внезапно и изпъшка.

Имаше чалма, скъп загар, малко златно медальонче, лъскави шорти и авангардни маратонки с извити нагоре носове.

— Искам веднага да си изясним нещата — заяви фигурата. — Къде съм?

Конина се опомни първа.

— Това е бряг.

— Да, бе, все едно съм сляп — сопна й се духът. — Но коя лампа? Кой свят?

— А ти не знаеш ли?

Създанието взе лампата от омекналите пръсти на Найджъл.

— Ох, тази вехта бракма ли… В момента съм в лятна ваканция на разменни начала. Две седмици всеки август. Естествено все не успявам да се отърва от работа…

— Множко са ти лампите, а? — намуси се Найджъл.

— Да, затънал съм в лампи, така да се каже — призна духът. — Дори си мисля да потърся разнообразие и да навляза в бизнеса с пръстените. В момента там се откриват страхотни перспективи. В тази област има движение. Е, извинете, приятели, увлякох се. Какво мога да направя за вас?

Последното изречение изстреля с особения глас, който хората използват за нескопосана насмешка към самите себе си с необоснованата надежда, че така ще изглеждат не чак толкова противни скапаняци.

— Ние… — започна Конина.

— Искам да пия! — отсече Креозот. — И подобаваше да кажеш, че моите желания са заповед за теб.

— О, вече никой не прави това — увери го духът и измъкна чаша от въздуха.

Обърна се към Креозот с ослепителна усмивка, продължила може би милионна част от секундата.

— Ние искаме да ни пренесеш над морето до Анкх-Морпорк — довърши Конина строго.

Духът се опули. После измъкна от празното пространство една извънредно дебела книга22 и провери нещо в нея.

— Идеята звучи обещаващо — отговори накрая. — Хайде да я обсъдим на делови обяд идния вторник.

— Какво?!

— В момента съм малко претоварен.

— Малко прет… — засъска Конина.

— Страхотно, разбрахме се — прекъсна я духът и си погледна китката. — Ей, толкова късно ли стана?

И изчезна.

Тримата се вторачиха в лампата и потънаха в дълбокомислено мълчание. Пръв се обади Найджъл.

— А къде са… сещате се — дебелите типове с торбестите шалвари и „Слушам и изпълнявам, о, господарю“?

Креозот изръмжа бясно. Току-що бе погълнал питието си. Оказа се вода с мехурчета и вкус на топла ютия.

— Да знаете, че няма да се примиря! — изфуча и Конина.

Измъкна лампата от ръката на Найджъл и така я разтърка, че сякаш си мечтаеше за парче шкурка.

Духът се появи на друго място, но отново крачка встрани от немощния пукот и задължителното облаче дим.

Притискаше нещо лъскаво и извито към ухото си, слушаше напрегнато. Озърна се припряно към гневното лице на Конина и успя някак да внуши с мърдане на вежди и трескаво размахване на свободната си ръка, че в момента му е неудобно да се занимава с досадници, които само пречат. Но щом се отърве от разговора с натрапника, тя може да разчита, че нейните желания (несъмнено благовъзпитани и изискани) ще бъдат заповед за него.

— Ще потроша лампата — осведоми го тя тихо.

Духът й се усмихна за миг и заговори още по-бързо в предмета, който притискаше между рамото и ухото си.

— Добре. Прекрасно. Ще бъде голям удар, повярвай ми. Кажи на твоите хора да се обадят на моите хора. Ще поддържаме връзка, нали? Чао. — Дръпна апарата от ухото си и подхвърли неизвестно на кого: — Ама че копеле…

— Наистина ще я размажа тази лампа — обеща Конина.

— Коя лампа? — избълва веднага духът.

— Ти колко имаш? — отвърна с въпрос Найджъл. — Винаги съм си мислел, че духовете имат по една.

Изслушаха отегченото обяснение, че всъщност духът имал няколко лампи. В първата (малка, но чудесно обзаведена) живеел през седмицата. Втората, направо уникална, била на село — грижливо реставрирана, в непокътнат винарски район близо до Куирм. Напоследък се сдобил и с комплект захвърлени лампи в пристанищния квартал на Анкх-Морпорк. В тях имало огромен неразработен потенциал и щом по-взискателната клиентела им обърнела внимание, щели да се превърнат в окултното съответствие на голям офис с бар.

Слушаха почтително като риба, неволно попаднала на лекция за летенето.

— А какви са онези твои хора, на които другите хора трябвало да се обадят? — попита Найджъл, почувствал смирение, макар да не разбираше защо и от какво.

— Всъщност още нямам свои хора — призна духът и направи гримаса на оптимист, устремен към върховете в кариерата. — Но ще имам.

— Всички да млъкнат — безпрекословно заповяда Конина. — А ти веднага ни отнеси в Анкх-Морпорк.

— На твое място щях да я послушам — вметна Креозот. — Стисне ли устни, по-добре прави каквото ти казва.

Духът се колебаеше.

— Не съм навлязъл достатъчно в пренасянето…

— Научи се по-бързичко — подкани го Конина, като вече подхвърляше лампата от ръка в ръка.

— С телепортацията си имам ужасни главоболия — безнадеждно се оправда духът. — Защо не го обсъдим на об…

— Е, дотук ми беше търпението! — викна Конина. — Ей сега ще намеря два големи плоски камъка…

— Добре, де, добре. Само се хванете за ръце, бива ли? Ще направя каквото ми е по силите, но може би допускате огромна грешка…

Някога астрофилософите в Крул успели да докажат неоспоримо, че всички места са едно и също място, а разстоянието между тях е илюзия. Тази новина смутила другите философски настроени мислители, защото необясними оставали факти като наличието на пътепоказатели. След дългогодишни разпри поверили решението на въпроса на Ли Тин Дрън, предполагаемия най-велик философ на Диска.23 След като се наумувал, той заявил, че макар всички места да са наистина едно и също място, то е страхотно голямо.

Така бил възстановен свръхестественият ред и порядък. Разстоянието обаче е абсолютно субективно по същността си явление и магическите създания могат да го приспособяват според потребностите си.

Което не означава непременно, че вършат това умело.

Ринсуинд седеше съкрушен сред черните руини на Библиотеката и се мъчеше да разгадае какво не е наред в тях.

За начало — всичко. Още му се струваше немислимо Библиотеката да е опожарена. Тук беше най-голямото струпване на магия на целия Диск. Тя даваше опора на магьосничеството. Всяко изречено някога заклинание бе записано и съхранено някъде по рафтовете. Изгарянето им беше… беше…

Но нямаше пепел. Виждаха се в изобилие изгорели дървении, разкривени вериги, опърлени камъни и боклуци. Но хиляди книги не изгарят лесно. Поне щяха да останат парченца от корици и купчинки пепел, лека като перце. Такава нямаше.

Ринсуинд разбута останките с крак.

Библиотеката имаше само един вход. Отдолу бяха подземията — виждаше стълбата към тях, запречена от парчетии, — но там беше невъзможно да се скрият толкова книги. Нямаше начин и да бъдат телепортирани другаде, защото бяха устойчиви към подобна магия. Който и да я опиташе, накрая щеше да си носи мозъка в шапката.

Някъде горе отекна гръм. Пръстен от оранжев пламък се образува по средата на новата кула, издигна се устремно и отлетя към Куирм.

Ринсуинд се завъртя на дъската, върху която се беше настанил, и се взря в Кулата на Занаята. И го споходи недвусмисленото впечатление, че тя отвръща на погледа му. По стените й липсваха прозорци, но му се стори, че нещо се мярна сред ронещите се по-малки кулички на върха.

Питаше се колко ли е стара кулата. Нямаше спор, че е по-древна от Университета. Ясно беше, че е по-стара и от града, който се бе натрупал около нея като чакъл в планинско подножие. Дали по възраст не превъзхождаше и самата география? Доколкото знаеше, имало и време, когато континентите били други, а после се натъкмили по-удобно, също като кутрета в кошница. Дали пък кулата не е била донесена от каменните вълни от другаде? Ами ако е била тук и преди Диска?… Тази идея не му допадна, защото би се наложило да гадае кой и защо е я построил.

Допита се до съвестта си и тя отвърна:

„Нищо не мога да измисля. Прави каквото щеш.“

Ринсуинд стана, изтупа праха и пепелта от робата си, като смъкна и немалко от проскубания червен плюш. Свали шапката си, разсеяно се опита да изправи върха й и я нахлупи на главата си.

После се помъкна тромаво към Кулата на Занаята.

В основата й имаше прастара малка врата. Изобщо не се учуди, когато тя се отвори, преди да посегне към дръжката.

— Много особено място — отбеляза Найджъл. — И стените са с чудати извивки.

— Къде сме? — попита Конина.

— И има ли някакъв алкохол? — обади се Креозот. — Едва ли…

— А защо се клатушка? — заяде се Конина. — Досега не бях влизала в стая с метални стени. — Тя подуши въздуха. — Не ви ли мирише на масло за лампи? — настрои се тя подозрително.

Духът пак се появи, но този път без евтините театрални ефекти. Личеше, че много учтиво се стреми да не доближава момичето.

— Добре ли сте всички?

— Това Анкх ли е? — скептично подхвана Конина. — Надявахме се след пренасянето да ни оставиш в помещение с изход.

— В момента пътувате — съобщи духът.

— С какво?

Някакъв оттенък в колебанието на духа подтикна ума на Найджъл да стигне със скок до неправдоподобен извод. Момъкът зяпна лампата в ръцете си.

Разклати я внимателно. Подът се друсна.

— О, не!… Това е физически невъзможно.

— Значи сме в лампата?! — изфуча Конина.

Стаята пак се раздруса — Найджъл се мъчеше да надникне във вътрешността на лампата през чучура.

— Не се тревожете — започна да ги увещава духът. — И дори се постарайте да не мислите за това.

Той им обясни (по-точно нищо не им обясни, но пък словоохотливо и красноречиво), че било напълно възможно да прекосиш света в малка лампа, която един от пътешествениците носи. Самата лампа се движи, защото я носи един от пътуващите вътре в нея, и това се дължи на: а) фракталната природа на действителността, тоест за всичко може да се смята, че е във всичко останало; б) творческия подход към връзките с обществеността. Номерът бил да разчиташ, че физическите закони няма да забележат нарушението преди края на пътешествието.

— В тези обстоятелства дълбокомислието не е много препоръчително, а? — завърши духът.

— Все едно да не мислиш за розовите носорози — промърмори Найджъл и се засмя смутено, когато всички се вторачиха в него. — Има такава игра. Задължително е да не мислиш за розови носорози. — Той се прокашля. — Не твърдя, че беше много смислена игра.

Пак примижа с едното си око и погледна в чучура на лампата.

— Не е — потвърди Конина.

— Ъ-ъ… — запъна се духът. — Някой иска ли кафе? Някакво озвучаване? Бърза игричка на „Значими въпроси“?24

— Нещо за пиене? — подсказа Креозот.

— Бяло вино?

— Гнусен бълвоч!

Духът се взря в него потресен.

— Но червеното вреди на…

— … като няма риба и ракът е риба — побърза да го прекъсне серифът. — Ще се задоволя дори със сотерн или ризлинг, ако се налага. Само без чадърчета в чашата, моля. — Креозот осъзна, че не се държи достойно, и се овладя. — Никакви чадърчета, в името на Петте луни на Насрим! Нито парченца плодова салата, маслинки, извити на спирала сламки или декоративни маймунки! Повелявам ти в името на Седемнадесетте сидерита на Сарудин…

— Че аз бездруго не си падам по чадърчетата — неприветливо го увери духът.

— Тук е доста голо — отбеляза Конина. — Защо не го обзаведеш?

— Не разбирам — реши да сподели Найджъл. — Щом всички сме в лампата, която държа, значи аз в лампата държа още по-малка лампа, а в нея…

Духът трескаво размаха ръце.

— Не приказвай за това! Моля те!

Простодушното чело на Найджъл се набръчка от мисловен напън.

— Да, но така излиза, че „аз“ е в множествено число, нали?

— Всичко е циклично, само недей да привличаш вниманието към… Ох, мамка му…

Разнесе се кроткият, но неприятен шум на догонилата ги Вселена.