Магизточник

Пустинята прегаряше под пламтящото слънце. Нищо не шаваше освен трепкащия въздух, нажежен като откраднат вулкан, пресъхнал като череп.

Един василиск дишаше тежко в огнената сянка на голям камък и вместо лиги точеше разяждаща жълта слуз. През последните пет минути ушите му долавяха тихото топуркане на стотици крачета, напредващи неуверено през дюните. Според него това означаваше, че вечерята му идва.

Примига с легендарните си очи и разгъна своето шестметрово гладно туловище, за да се плъзне по пясъка като въплътена гибел.

Багажът спря, преплитайки крачетата си, и заплашително надигна капак. Василискът засъска, само че беше мъничко разколебан. За пръв път виждаше ходещ сандък, и то със забити в капака му зъби от алигатори. Освен това по него лепнеха парченца люспеста кожа, сякаш се е бил с някого във фабрика за дамски чантички. Отгоре на всичко сандъкът успяваше да зяпа сърдито, макар че василискът, дори да имаше дар слово, не би могъл да обясни как е възможно.

„Е, щом така ще я караме…“ — наежи се влечугото.

Насочи към Багажа поглед, сравним само с диамантена бургия. Този поглед проникваше в зениците на противника и му оскубваше мозъка отвътре. Този поглед съдираше крехките завески на душата. Този поглед…

Василискът постепенно осъзна, че се случва нещо крайно нередно. Едно съвсем ново и нежелано усещане се засилваше зад очите му с размери на чинийки. Започна слабичко, като едва поносимия сърбеж в онези квадратни сантиметри кожа по недостъпната за ръцете ни част от гърба. Накрая обаче се превърна във второ, нажежено, вътрешно слънце.

Василискът се поддаваше на страховития, непреодолим напън да мигне…

И стори нещо неимоверно глупаво в момент като този.

Мигна.

— Той говори чрез шапката — обясни Ринсуинд.

— Ъ? — умно отвърна Найджъл.

Момъкът с нежелание откриваше, че светът на героите не е онова простичко място, каквото си го представяше в дните, когато най-вълнуващото му занимание беше подреждането на марули по тезгяха.

— Искаш да кажеш, че шапката говори чрез него? — предположи Конина и също отстъпи заднешком, както често постъпват хората в присъствието на същински ужас.

— Ъ?

— Няма да ви сторя зло. Вие ми бяхте полезни донякъде. — Абрим пристъпяше с протегнати напред ръце. — Но ти си прав. Той се опита да постигне могъщество чрез мен. Разбира се, случи се точно обратното. Изумително лукав и находчив ум.

— Значи провери дали главата му ти е по мярка?

Ринсуинд потръпна. И той бе слагал шапката на главата си. Но явно неговият ум не се бе оказал подходящ. Абрим обаче пасваше за ролята, сега очите му бяха сивкаво безцветни и на всяка крачка изглеждаше, че тялото му виси под главата.

Найджъл трескаво прелистваше книжлето си.

— Какво правиш?! — ахна Конина, все така вторачена в страшната фигура.

— Търся Справочника за бродещи чудовища — обясни Найджъл. — Как мислиш, дали той попада в категорията „неумрели“? Голяма досада е да ги убиваш, имаш нужда от чесън и…

— Няма да го намериш в книжката — проточи Ринсуинд. — Имаме си работа с… с вампирясала шапка.

— Естествено може да се окаже зомби — мърмореше Найджъл и плъзгаше показалец по страницата. — Тук е написано, че имаш нужда от черен пипер, морска сол и…

— Нали уж трябва да се биеш с проклетиите, не да ги ядеш? — изненада се Конина.

— Ето съзнание, което мога да употребя — осведоми ги шапката. — Сега ще отвърна на удара. Аз ще защитя магьосничеството. В този свят има място само за един вид магия и аз я олицетворявам. Трепери, магизточнико!

— О, не… — смънка Ринсуинд.

— Магьосничеството научи много неща през последните двадесет столетия. Този млад наглец може да бъде победен. Вие тримата ще ме последвате.

Не беше молба. Не беше дори заповед. По-скоро предсказание. Гласът на шапката проникваше направо в малкия мозък, не губеше време с промушване през ума. Краката на Ринсуинд се подчиниха, без да питат собственика си.

И другите двама направиха непохватни крачки напред с отсечените движения на кукли, които подсказваха, че ги местят невидими конци.

— Защо пък „о, не“? — озадачи се Конина. — Тоест ти поначало си говориш така, но какво има този път?

— Падне ли ни сгоден случай, трябва да избягаме — реши Ринсуинд.

— Накъде по-точно?

— Вероятно е все едно. Бездруго сме обречени.

— Защо? — не се примиряваше Найджъл.

— Е, не си ли чувал за Войните на маговете?

Всевъзможни неща в Света на Диска дължаха възникването си на Войните на маговете. Например мъдрото крушово дърво.

Първоначално дървото може и да е било напълно обикновено, прекарвало е дните си в пиене на вода от почвата и поглъщане на слънчеви лъчи в блажено неведение. После около него избухнали схватките с магия и разнебитили гените му до състояние на изострена проницателност.

Покрай това го надарили и с вродена сприхавост. Но мъдрото крушово дърво се е отървало сравнително леко.

Някога фоновата магия из целия Диск била нова, силна и свежа, при всеки нищожен повод избухвала по света, а всички магьосници притежавали могъществото на магизточници. По всяко хълмче стърчали техните високи кули. Ако трябва да посочим какво не понася истински надареният магьосник, отговорът изскача веднага в съзнанието ни — другите магьосници. Инстинктивният му подход към дипломацията е да ги халосва със заклинания, докато светнат, после да ги запрати с проклятия в мрака.

Което пък можеше да доведе само до едно нещо. Добре, де, две неща. Е, нека са три.

Всеобща. Тавматургична. Война.

Естествено нямаше съюзи, страни, договори, милост и сдържаност. Небесата се гърчеха, моретата кипваха. Писъкът и съскането на огнени кълба превръщаха нощта в ден, но не беше чак толкова зле, защото непрогледните кълба черен дим пък превръщаха деня в нощ. Пейзажът се тресеше като спалня на младоженци, самата тъкан на пространството се оплиташе в многоизмерни възли, а реката на времето я блъскаше в крайбрежните камънаци. В онези зими и лета едно от популярните заклинания беше Темпоралният компресор на Пелепел. Веднъж причини сътворението, еволюцията, размножаването, разцвета и гибелта на раса от гигантски влечуги за някакви си пет минути, като само костите им останаха в земята, за да заблуждават печално бъдещите поколения. Дървета плуваха, риби говореха, планини се отбиваха в магазина да си купят цигари, а битието се отличаваше с такава променливост, че по-предпазливите хора след събуждане сутрин първо проверяваха колко ръце и крака имат.

Стигнахме и до същината на проблема. Всички магьосници бяха с горе-долу изравнени сили, пък и обитаваха високи кули, чудесно защитени от заклинания. Затова повечето магически оръжия отскачаха от стените им и се забиваха в простосмъртните, които само се мъчеха някак да изкарат за насъщния с пот на чело (ако го имаха в момента) и да живеят почтено (уви, и кратко).

А разюзданите сблъсъци не секваха, подронваха подредената структура на Вселената, изтъняваха стените на действителността и заплашваха да съборят все по-паянтовия градеж на пространство-времето в бездната на Тъмничните измерения…

Ако се вярва на едно от преданията, тогава се намесили боговете. Те обаче рядко се набъркват в човешките дела, освен ако не очакват да се позабавляват. Друго предание (именно него разказват магьосниците и дори са го записали в книгите си) гласи, че самите магьосници се събрали и дружески загърбили разногласията си за благото на човечеството. Постепенно тази версия се наложила като общоприета, макар че по правдоподобие се равнява само на оловен спасителен пояс.

Не е лесно да приковеш истината към книжната страница. Във ваната на историята истината се улавя не по-лесно от изтърван сапун, а и се открива далеч по-трудно…

— Но какво станало? — попита Конина.

— Все тая е — тъжно я увери Ринсуинд. — Всичко ще започне отначало. Имам предчувствие. Инстинктите ми си ги бива. Твърде много магия нахлува в света. Ще се развихри невъобразимо страшна война. Пак ще се започне. Но Дискът е твърде стар да я понесе втори път. Всичко е износено и протрито. Над нас надвисват тъма, разруха и гибел. Наближава Апокралипсисът.

— И Смърт ще крачи нашир и надлъж — допълни услужливо Найджъл.

— Какво? — сопна се Ринсуинд, ядосан от прекъсването.

— Казах, че Смърт ще крачи нашир и надлъж.

— Нямам нищо против да е нашир и надлъж. Там са чуждите земи, на кого му пука за тях. Но не очаквам с нетърпение да започне да се навърта наоколо.

— Това е само метафора — обясни Конина.

— Ха, ти пък какво знаеш… Срещал съм го.

— И как изглеждаше? — полюбопитства Найджъл.

— Ще го кажа така…

— Да?

— Нямаше нужда от услугите на фризьорка.

Слънцето вече приличаше на поялник, окачен в небето, а единствената разлика между пясък и жарава беше в цвета.

Багажът се мъкнеше криво-ляво по жежките дюни. По капака му бързо съхнеха няколко ивици жълта слуз.

Самотният дървен сандък привлече хищното внимание на химера20, кацнала върху канара с формата и температурата на тухла, току-що извадена от пещта. Химерите бяха на изчезване, а този конкретен екземпляр беше на път да влоши още повече положението на своя вид.

Химерата внимателно избра момента, отблъсна се с нокти, прибра ципестите си криле и падна устремно към жертвата.

Любимият й похват беше да пикира ниско над плячката, за да я опече умерено с дъха си. После се връщаше да нареже вечерята си с нокти. Изпълни успешно номера с огъня, но макар опитът да подсказваше на съществото, че ще срещне ужасена и изнемощяла жертва, всъщност се озова на земята срещу опърления и вбесен Багаж.

А в Багажа можеше да пламне единствено яростта. През последните няколко часа го тормозеше махмурлук и сякаш целият свят се бе наговорил да му се нахвърля. Писна му.

Щом стъпка злополучната химера на мазно петно, попило в пясъка, Багажът поспря, може би за да обмисли бъдещето си. Вече откриваше, че да не принадлежи на никого е несравнимо по-трудно, отколкото бе очаквал. Сгряваха го неясни спомени как е бил в услуга някому и е имал свое местенце върху гардероб.

Обърна се мудно, като честичко отваряше и затваряше капака си. Ако имаше нос, сигурно щеше да подушва въздуха. Накрая в ума му се избистри решение… стига да имаше ум.

Шапката и носителят й също крачеха решително през отломките на доскорошния „Рокси“ към подножието на кулата, издигната от магизточника, а влачената насила свита запъваше пети в земята зад тях.

Вратата на кулата за разлика от Невидимия университет, чиято порта обикновено зееше, беше здраво залостена. И сякаш светеше.

— Вие тримата имате привилегията да присъствате тук — послужи си шапката с отпуснатото чене на Абрим. — Настъпва моментът, когато магьосничеството ще престане да бяга — везирът изгледа пренебрежително Ринсуинд — и ще се възпротиви. Ще запомните тези събития до края на живота си.

— А, значи до пладне? — плахо промърмори Ринсуинд.

— Внимавайте — посъветва ги Абрим и вдигна ръце.

— При първа възможност — зашепна Ринсуинд на Найджъл — офейкваме, разбрахме ли се?

— Накъде?

— По-важно е откъде.

— Нямам доверие на този тип — сподели младият герой. — Макар че не искам да съдя по първите си впечатления, подозирам, че не ни мисли доброто.

— Ами да, той те прати в змийската яма.

— Може би още тогава трябваше да схвана намека.

Везирът замънка. Дори Ринсуинд, сред чиито немногобройни таланти беше и усетът му към чуждестранното слово, не разпозна думите, но езикът сякаш подхождаше съвършено именно за мънкане. Думите се виеха като сърпове на височината на глезените, тъмни, червени и безмилостни. Описваха сложни криволици във въздуха и се понасяха невъзмутимо към вратата на кулата.

Където докоснеха белия мрамор, той почерняваше и се ронеше.

Останките вече тупкаха по земята, когато един магьосник излезе от кулата и изгледа Абрим от главата до петите.

Ринсуинд знаеше за навика на магьосниците да се труфят, но този беше изключително зрелище — робата му подплатена, подшита и нагъната във фантастични дипли, най-вероятно бе проектирана от архитект. Подобаващата за премяната шапка приличаше на сватбена торта, сблъскала се интимно с коледна елха.

Лицето — или каквото се виждаше от него в тесния процеп между бароковата яка и филигранната периферия на шапката — внасяше разочароващ елемент в гледката. По някое време в близкото минало притежателят му си бе въобразил, че тънките проскубани мустачки ще го украсят. И бе сбъркал.

— Това беше нашата проклета врата! — затътна магьосникът. — Ще съжаляваш за деянието си!

Абрим скръсти ръце.

Това вбеси окончателно магьосника. Той разпери ръце, изтръска надолу дантелените краища на ръкавите си и запрати пламък през делящото ги пространство.

Огънят улучи Абрим в гърдите и набъбна в ослепителен облак, но когато сините петна избледняха в очите на Ринсуинд, везирът си стоеше невредим.

Противникът му припряно гасеше последните мънички пожари по собственото си облекло, накрая впери кръвожаден поглед.

— Май не ще да ти уври главата — задра гласът му. — Имаш си работа с магизточника. Не можеш да се бориш с него.

— Но мога да го използвам — промълви везирът.

Магьосникът заръмжа и метна огнено кълбо, което се пръсна безсилно на една педя от смразяващо ухилените устни на Абрим.

Смаяно недоумение разкриви лицето на магьосника. Не се отказа — запрати синкави мълнии право от безкрайността към сърцето на везира. Абрим ги отпъди с небрежен жест.

— Пред теб има простичък избор. Присъедини се към мен или умри.

В този миг Ринсуинд осъзна, че чува равномерно чегъртане около ухото си. Звукът имаше и неприятно метален екот.

Позавъртя глава и го сполетя познатото, крайно разстройващо усещане, че времето забавя своя ход около него.

Смърт престана да плъзга точилото по острието на косата си и му кимна, както се полага при среща на двама професионалисти.

После вдигна костелив пръст пред устните си, тоест пред мястото, където щяха да бъдат, ако ги имаше.

Всички магьосници могат да виждат Смърт, което не означава непременно, че се радват на това.

Ушите на Ринсуинд изпукаха и видението изчезна.

Абрим и неговият враг се къпеха в ореол от разпръсната магия, която очевидно не вредеше на везира. Умът на Ринсуинд се върна в света на живите точно навреме, за да види как Абрим посегна и сграбчи магьосника за пошлата яка на робата.

— Не можеш да ме победиш — сподели с гласа на шапката. — От две хилядолетия впрягам силата за собствените си цели. И съм способен да черпя от твоята мощ. Покори ми се или няма дори да имаш време за разкаяние.

Магьосникът се боричкаше да се отскубне и за жалост гордостта у него надделя над здравия разум.

— Никога!

— Умри — предложи му Абрим.

Какви ли не чудесии се бяха изредили пред очите на Ринсуинд, но досега не бе виждал как убиват някого с магия.

Магьосниците не изтребват простосмъртните, защото: а) рядко ги забелязват; б) смятат, че не е честно да се възползват от неоспоримото си предимство; в) пък и кой тогава би се занимавал с готвенето, отглеждането на храната и останалото? А посегателството с магия срещу събрат в Занаята си беше почти неосъществимо заради безбройните слоеве от защитни заклинания, които всеки благоразумен магьосник непрекъснато поддържаше около себе си.21 Първото, което научава недораслият студент в Невидимия университет (след като му покажат гардеробчето и тоалетната), е да се брани денонощно.

Някои хора твърдят, че това е параноя, но грешат. Параноиците само се заблуждават, че някой ги дебне. Магьосниците го знаят.

Злощастният магьосник носеше свръхестественото съответствие на дебела един метър броня от закалена стомана, но тя се топеше като масло пред газова горелка. Пръсна се в миг.

Ако има думи, с които да опишем какво го сполетя след това, те навярно са затворени под кориците на някой подивял тезаурус в Библиотеката на Невидимия университет. По-добре да оставим случката на въображението. Макар че всеки, който би могъл да си представи гърчещата се форма, която Ринсуинд гледаше милостиво няколко секунди, преди тя да избледнее, е кандидат за прословутото бяло блейзърче с връзващи се отзад дълги ръкави.

— Така ще погинат всички врагове — възвести Абрим и обърна лицето си към върха на кулата. — Предизвиквам ви. А Традицията повелява, че който не ми се опълчи, трябва да ми се подчини.

Последва дългото тягостно мълчание на хора, които се заслушват много напрегнато. След малко отгоре долетя неуверен глас:

— И къде го има това в Традицията?

— Аз въплъщавам Традицията.

Далечен шепот, после същият глас отвърна:

— Традицията е мъртва. Магизточникът е над…

Изречението завърши с писък, защото Абрим вдигна лявата си ръка и прониза въздуха с тънък зелен лъч, насочен точно към наглеца.

А горе-долу по същото време Ринсуинд установи, че може да движи крайниците си по своя воля. Шапката поне замалко бе загубила интерес към тримата си спътници. Той се озърна с ъгълчето на окото си към Конина. За частица от секундата постигнаха безмълвно съгласие, сграбчиха Найджъл за ръцете, обърнаха се и побягнаха. Не спряха, докато от кулата не ги деляха няколко стени. Ринсуинд се бореше с неприятното очакване нещо да го удари в гърба. Може би целият свят.

Тримата рухнаха върху купчина парчетии и полежаха да си поемат дъх.

— Нямаше нужда да постъпвате така с мен — промърмори Найджъл. — Тъкмо се наканих да му дам да се разбере. Как иначе ще стана…

Зад тях отекна взрив, пъстри ивици светлина пронизаха с писък въздуха и изтръгнаха искри от оцелелите зидове. Изгърмя звук като измъкване на гигантска тапа от мъничка бутилка, разнесе се смях, в който незнайно защо не се долавяше веселие. Земята се разтресе.

— Какво е това? — промълви Конина.

— Магическа война — изтъкна очевидното Ринсуинд.

— Това добре ли е?

— Не.

— Но нима не искаш магьосничеството да възтържествува? — учуди се Найджъл.

Ринсуинд вдигна рамене и се долепи до земята, защото нещо невидимо, но голямо избръмча над главите им.

— Не съм виждал как се бият магьосниците — оживи се Найджъл и понечи да се покатери върху купчината, но изквича, когато Конина впи пръсти в крака му.

— Не ми се вярва идеята да е много уместна — натърти тя. — Ти какво ще кажеш, Ринсуинд?

Магьосникът само завъртя глава начумерен и взе едно камъче. Подхвърли го над съсипаната стена, то се превърна в синьо чайниче, падна и се счупи.

— Заклинанията взаимодействат. Никой не може да познае какво ще направят.

— Но нали сме в безопасност зад стената? — обезпокои се Конина.

Ринсуинд се ободри донякъде.

— Наистина ли?

— Теб питах.

— О-о… Не сме. Не вярвам. Най-обикновени камъни. Едно точно заклинание и… пуф!

— Пуф ли?

— Именно.

— Да избягаме ли малко по-нататък?

— Струва си да опитаме.

Стигнаха до поредната оцеляла стена няколко секунди преди случайно отклонило се кълбо жълт огън да се забие в предишното им скривалище и да го преобрази в нещо твърде гнусно. Цялата местност около кулата се въртеше в торнадо от блещукащ въздух.

— Имаме нужда от план — отсъди Найджъл.

— Например да избягаме по-надалеч — предложи Ринсуинд.

— С това нищо не постигаме!

— Напротив, постигаме най-важното.

— Колко трябва да се отдалечим, за да сме на сигурно място? — попита Конина.

Ринсуинд рискува да надникне иззад края на стената.

— Интересен философски въпрос… Колкото и далеч да бягах преди, все не намирах сигурно място.

Тя въздъхна и се зазяпа в близките отломки. Взря се по-остро. В купчината имаше нещо странно, но не успяваше да го налучка.

— Бих могъл да ги нападна — подхвърли разсеяно Найджъл.

Загледа се с копнеж в гърба на Конина.

— Няма да можеш — възрази Ринсуинд. — Нищо не помага срещу магията освен по-силна магия. А по-силната магия може да бъде смазана само с още по-силна магия. И докато се опомниш…

— Пуф, а? — подсказа Найджъл.

— Случвало се е в миналото — потвърди Ринсуинд. — Точило се е хилядолетия наред, преди да…

— Какво не е наред в тази купчина? — прекъсна разговора Конина.

Ринсуинд се озърна и изви очи към небето в размисъл.

— Освен стърчащите крака ли? — уточни той.

Изровиха серифа след няколко минути. Още стискаше изпразнена почти до дъното бутилка вино. Мигаше мътно насреща им и се мъчеше да си спомни кои са тези тримата.

— Силно е… — изгъгна и с известно усилие добави: — … отлежалото вино, де. Сякаш целият дворец се стовари отгоре ми.

— Точно това се случи — разсея съмненията му Ринсуинд.

— А, значи не съм се заблудил. — След няколко безплодни опита серифът фокусира поглед върху Конина и се люшна назад. — Брей, пак тази млада дама. Вълнуващо.

— Ей, я не… — намеси се Найджъл.

— Косата ти — започна серифът и пак се люшна напред — е като… като козе стадо, пасящо по склоновете на връх Гебра.

— Виж какво…

— Гърдите ти са като… като — серифът се позаклати наляво-надясно и удостои празната бутилка с печален поглед — пъпеши, обсипани със скъпоценни камъни, узрели в приказните градини на утрото.

Зениците на момичето се разшириха.

— Нима?

— Не — отказа се от думите си той. — Съмнявам се. Ако бяха пъпеши, обсипани със скъпоценни камъни, щеше да си личи. Както белее пяната в буйните бързеи, белеят и бедрата ти…

— Хъм, извинете, но… — зловещо започна Найджъл.

Креозот се заклати към него.

— Ъ-ъ?

— Там, откъдето идвам — сковано изрече момъкът, — не говорим на дамите така.

Конина въздъхна, защото Найджъл се изпречи покровителствено пред нея, а и защото си помисли, че той — уви! — казваше самата истина.

— Дори — продължи момъкът и издаде колкото можа напред ченето си, от което то продължи да прилича на трапчинка — се чудя дали да не ти…

— … дали да не му зададеш един въпрос — избута го полека Ринсуинд. — Ъ-ъ, господине… владетелю, трябва да се измъкнем оттук. Не бихте ли могъл да ни упътите?

— Хиляди стаи има тук, да знаеш. Не съм излизал по света от години. — Серифът хлъцна. — От десетилетия. От цяла вечност. А бе, никога не съм излизал. — Лицето му застина от съчинителска страст. — Птицата на времето изприпка с крачки къси и виж! — закрета тя нататък…

— Май е кокошка — промърмори Ринсуинд.

Креозот залитна към него.

— Абрим управлява, нали се сещаш? Ужасно мъчна работа е неговата.

— В момента не се справя особено похвално — осведоми го Ринсуинд.

— И ние все пак бихме искали да излезем някак — процеди Конина, която още разгадаваше поетичната фраза за козето стадо.

— А и аз трябва да се отправя на поход — изсумтя Найджъл и се вторачи сърдито в Ринсуинд.

Креозот го потупа по ръката.

— Няма лошо. Всеки трябва да си оправя похотта.

— Та ако се сещате къде има конюшни или нещо подобно… — упорито подсказа Ринсуинд.

— Стотици са — увери го Креозот. — Притежавам някои от най… а бе, най, най… коне в света. — Веждите му се събраха. — Така разправят.

— Но май не знаете къде са настанени?

— Е, всъщност не — призна серифът.

Магически рикошет превърна една стена наблизо в захарна глазура с арсеник.

— Дали нямаше да сме си по-добре в змийската яма? — зачуди се Ринсуинд и му обърна гръб.

Креозот пак впи печален поглед в празната бутилка.

— Знам къде има вълшебно килимче.

— Не, не. — Ринсуинд вдигна ръце, сякаш се пазеше от нещо. — В никакъв случай. Дори не си…

— Беше на дядо ми…

— Истинско вълшебно килимче ли? — промълви Найджъл.

— Чуйте ме — настоя Ринсуинд. — Замайва ми се главата дори от слушане на възвишени приказки.

— О, истинско си е и още как! — оригна се серифът. — С много красиви шарки. — Присви очи към бутилката и въздъхна. — Беше в чудесни сини оттенъци.

— А дали не знаете и къде е оставено? — бавничко попита Конина.

Така човек се промъква много предпазливо към диво животно, което всеки миг ще хукне да се спасява.

— В съкровищницата. Знам пътя дотам. Аз съм неимоверно богат, ако не сте чували. Поне така разправят. — Креозот сниши глас и се опита да намигне на момичето. Накрая го направи и с двете си очи. — Можем да поседнем на килимчето — изгука и се препоти. — И ще ми разкажеш приказка…

Ринсуинд се напъваше да изпищи през стиснатите си зъби.

— Няма да летя на вълшебно килимче! — изсъска. — Страх ме е от земята!

— Искаш да кажеш от високото — поправи го Конина. — И престани с тези глупости.

— Знам какво искам да кажа! Не високото те убива, а падането на земята!

Битката в Ал-Кхали представляваше гъбовиден облак, в чиито кипнали дълбини се чуваха чудати форми и се виждаха странни звуци. Неточните удари се стоварваха върху града. И където попадаха, всичко ставаше… друго.

Например обширна част от соука се превърна в непроходима гора от великански жълти печурки. Никой не знаеше какво сполетя хората, намиращи се там, макар че беше възможно и нищо да не са усетили.

Храмът на Офлър, Бога-крокодил, покровителя на града, вече беше твърде грозна измишльотина от захар, съградена в цели пет измерения. Но нямаше проблеми, защото я подяждаше стадо колосални мравки.

Не бяха останали обаче мнозина възторжени зрители — почти цялото население си плю на петите. Жителите бягаха в плътни потоци през плодородните поля. Някои се втурнаха към корабите и лодките, но се отказаха от този път към спасението, когато голяма част от пристанището се преобрази в блато, където по необяснима причина две дребни розови слончета се захванаха да си плетат гнездо.

До превзетия от паниката път Багажът цамбуркаше срещу течението в една от обраслите с тръстика отточни канавки. Пред него напираше приливна вълна от малки алигатори, плъхове и хапещи костенурки, които се катереха забързано по откоса на канавката, подтиквани от неясен, но абсолютно правилен инстинкт за самосъхранение.

Багажът стискаше капака си в израз на сурова решителност. Не искаше чак толкова много от този свят освен пълното изтребление на всяка жива твар, но повече от всичко в момента жадуваше за своя собственик.