Магизточник

Беше адски горещо. Грамадната камина в стената по посока на въртенето на Диска направо пламтеше. Магьосниците са прекалено чувствителни към студа, затова вълните нажежен въздух от ревящия огън по големите цепеници стопяваха свещите на пет-шест метра от камината, а по лака на дългите маси се издуваха мехури. Въздухът над пируващите синееше от тютюнев дим, а случайните магически потоци го разкривяваха в смахнати форми. На централната маса едно цяло печено прасе изглеждаше много ядосано, че някой го е убил, преди да си дояде ябълката, пъхната в устата му. Масленият модел на Университета полека се слягаше в мазна локвичка.

Бирата се лееше на воля. Тук-там червендалести магьосници пееха щастливо древни пиянски куплети, съпроводени с често пляскане по коленете и подвиквания „Хо!“. Може би единственото смислено оправдание за такива постъпки е фактът, че магьосниците се обричат на безбрачие, а все пак трябва да си измислят някакви развлечения.

Друга причина за всеобщото веселие беше липсата на опити някой да убие някого. Подобно положение се среща рядко в магическите среди.

По-високите степени на посвещение в магията са опасни. Всеки се старае да премахне висшестоящите, като не забравя да настъпва нисшестоящите по пръстите. Ако кажем, че сред магьосниците цари усилено съперничество, все едно твърдим, че пираните в Амазонка обичат да си похапват мъничко. Но откакто Великите войни на маговете направиха цели страни по Диска необитаеми5, на магьосниците им бе забранено да си уреждат сметките със свръхестествени средства, защото иначе причиняваха сериозни неприятности на населението. Пък и бездруго трудно се познава кое от димящите петънца лой е победило накрая. Затова по традиция се ограничаваха с кинжали, изтънчени отрови, скорпиони в ботушите и забавни капани, в които се люлее остро като бръснач махало.

Но в навечерието на Празника на малките богове се смята за изключително пошло да посегнеш на събрат по занаят, затова магьосниците можеха да се поотпуснат без опасения, че някой ще ги издебне в гръб.

Креслото на Архиканцлера не беше заето. Уейчигуз вечеряше сам в кабинета си подобаващо за избраник на боговете, които по-рано през деня са обсъдили кандидатурата му с другите старши магьосници. Макар че беше прехвърлил осемдесетте години, мъничко се вълнуваше и почти не хапна от второто пиле.

След броени минути трябваше да произнесе слово. Като млад Уейзигуз бе търсил могъщество ОТ най-необикновени източници. Бореше се с демони насред ослепителни октограми, надничаше в измерения, за които човеците не биваше и да подозират. И дори се опълчваше срещу комисията по субсидиите в Невидимия университет. Но нищо в осемте кръга на пустотата не можеше да се сравни по ужас с двеста любопитни погледа, впити в него с очакване през дима от пури.

Глашатаите щяха да дойдат скоро, за да го поведат към залата. Той въздъхна, побутна настрана чинията с пудинга, без да го докосне, прекоси стаята, застана пред голямото огледало и порови в джоба на робата си, за да извади листчетата с бележките.

След малко ги подреди някак и се прокашля.

— Събратя в Занаята — започна Уейзигуз, — трудно ми е да изразя колко съм… колко съм… традициите на това древно средище на знания… ъ-ъ… виждам тук ликовете на някогашни Архиканцлери… — Млъкна, подреди наново бележките си и се впусна в много по-уверена реч. — Застанал пред вас, неволно си спомням историйката за трикракия скитащ продавач и… ъ-ъ… дъщерите на търговеца. И така, този продавач…

Някой почука на вратата.

— Влез! — излая Уейзигуз и се зачете напрегнато в бележките си.

— Този търговец… — замърмори — да, този търговец… този търговец имал три дъщери. Май бяха толкова. Да. Три. И така…

Вдигна глава към огледалото и се обърна с думите:

— Кой си т…

Но внезапно откри, че има далеч по-неприятни случки от съчиняването на речи.

Дребната фигура в черно, която се промъкваше по опустелите коридори, също чу шума, но го пренебрегна мигновено. Неприятните звуци не бяха рядкост в места, където редовно се прилага магия. А фигурата бе дошла да търси нещо. Не че беше наясно точно какво, но щеше да разбере, щом го зърне.

След няколко минути диренето я отведе до покоите на Уейзигуз. Вътре въздухът гъстееше от мазни димни струи. Мънички петънца сажди се носеха с течението, по пода имаше няколко следи от изгоряло с формата на ходила.

Фигурата вдигна рамене. Защо да търси обяснение на всичко, което би могла да завари в стаята на магьосник? Видя множественото си отражение в спуканото огледало, оправи качулката си и продължи да търси.

Движеше се, сякаш следваше достъпни само за нейния слух указания. Пристъпяше безшумно по стаята и накрая спря пред маса, на която бе поставена висока, кръгла и протъркана кожена кутия. Фигурата се примъкна по-наблизо и вдигна капака.

Гласът отвътре сякаш проникваше през няколко слоя килими:

— Най-после! Какво те забави толкова?

— Питам те — а как са започнали? Тоест в отдавнашните времена, когато е имало истински магьосници, изобщо не са се занимавали с тези глупави степени. Просто запретвали ръкави… и вършели работата. Пуф… и готово!

Един-двама от другите посетители в сумрачната кръчма „Кърпеният барабан“ се озърнаха припряно към източника на звука. Бяха новодошли в града. Редовните клиенти никога не обръщаха внимание на изненадващи шумове като стонове или неприятно хрущене. Такова поведение беше извънредно здравословно. В някои части на града любопитството не само съкращаваше живота, ами го прекратяваше внезапно в реката с оловни тежести на краката.

Ръцете на Ринсуинд се мятаха неовладяно над струпаните по масата празни чаши. Почти успя да забрави хлебарките. След още едно питие сигурно би успял да не мисли и за тичащия дюшек.

— Юууу! Огнено кълбо! Зззът! Изчезва яко дим! Ииий!… Извинявай.

Библиотекарят внимателно издърпа халбата с остатъци от бира извън обсега на размаханите му ръце.

— Прилична магия, туй е то.

Ринсуинд не си позволи да се оригне.

— Ууук.

Ринсуинд се зазяпа в пяната от последната си бира, а после много предпазливо, за да не му се откачи главата, се наведе и наля малко в чинийка за Багажа, който се криеше под масата за облекчение на собственика си. Обикновено го засрамваше в кръчмите, като издебваше в гръб пиячите и ги тормозеше, докато не му дадат малко чипс.

Зачуди се замаяно къде ли е дерайлирал влакът на мисълта му.

— Та докъде бях стигнал?

— Ууук — намекна му орангутанът.

— Ъхъ… — оживи се Ринсуинд. — От мен да знаеш, не са си губили времето с разни степени и рангове. В онези дни е имало магизточници. Бродели по света, откривали нови заклинания, преживявали приключения…

Потопи пръст в бирената локвичка и се зае да рисува по осеяния с петна и изподраскан плот на масата.

Един от наставниците му бе казал за него, че „да наречем представата му за теорията на магията отчайваща би означавало да не ни останат подходящи думи за уменията му в практиката“. Това открай време озадачаваше Ринсуинд. Не искаше да се съгласи с факта, че трябва да си вещ в магиите, за да бъдеш магьосник. В дълбините на мозъка си таеше увереност, че наистина е магьосник. И това нямаше нищо общо с майсторството му в магиите. То беше само допълнително достойнство, но не и определящо.

— Като малък — заговори натъжен — видях рисунка на магизточник в една книжка. Стоеше на планински връх, размахваше ръце и образуваше вълни, а те напираха нагоре както в Анкхския залив при ураган и навсякъде около него се виеха мълнии…

— Ууук?

— Откъде да знам защо не си го е отнесъл, може да е носил гумени ботуши — сопна се Ринсуинд и продължи замечтан: — Имаше си един такъв жезъл, също и шапка досущ като моята, очите му пък светеха, от пръстите му се излъчваше сияние. Тогава си рекох, че някой ден и аз ще стана такъв и…

— Ууук?

— Нека да е малка този път.

— Ууук.

— Как плащаш толкова поръчки? Когато някой ти даде пари, ти си ги пъхаш в устата.

— Ууук.

— Брей, да се не начуди човек…

Ринсуинд довърши скицата си от бира. Фигурка като от клечици стоеше върху канара. Не приличаше много на автора (рисуването с бира не предполага точност), но поне трябваше да е като него.

— Ей такъв исках да бъда — повтори Ринсуинд. — Бум! А не цялата тази мърльовщина наоколо. Книги и още какво ли не, а не бива да е така. Имаме нужда от истинско магьосничество.

Последното му твърдение би спечелило наградата за най-нелепо изказване през този ден, но Ринсуинд добави:

— Жалко, че вече няма такива като тях.

Спелтър потропа по масата с лъжицата си.

Беше много напет в церемониалната си роба, с качулката от пурпур и вермин6, обозначаваща принадлежността му към Достопочтения съвет на прорицателите, и жълтия пояс на магьосник пета степен. Минаха три години, откакто постигна пета степен, и чакаше някой от шестдесет и четиримата магьосници шеста степен да освободи място, като опъне петалата. Но в момента беше дружелюбно настроен. Не само че току-що погълна вкусна вечеря, а и в покоите си бе приготвил малка стъкленица с гарантирано незабележима на вкус отрова. При правилна употреба това средство щеше да му осигури повишение след броени месеци. Животът му се струваше хубав.

Големият часовник в дъното на залата всеки момент щеше да отбележи девет часа.

Тракането на лъжицата не постигна желаното въздействие. Спелтър докопа метална халба и я стовари безмилостно по масата.

— Братя! — кресна и кимна, щом гълчавата замря. — Благодаря ви. Моля ви да се изправите, за да проведем церемонията на… ъ-ъ… ключовете.

Разнесоха се кикот и оживено мърморене. Магьосниците побутнаха назад скамейките и станаха, олюлявайки се.

Двукрилата врата на залата беше заключена и залостена с три резета. Новоизлюпеният Архиканцлер трябваше да помоли три пъти да го пуснат, преди да му отключат, което пък щеше да покаже, че е избран със съгласието на целокупното магьосничество. Или нещо подобно. Произходът на обичая се губеше в тъмата на миналото, а това е причина, не по-лоша от всяка друга, да бъде спазван неотклонно.

Разговорите стихнаха. Събраните в залата магьосници се вторачиха във вратата.

Някой почука тихо.

— Махай се! — извикаха магьосниците и някои тупнаха на пода от толкова изискана шега.

Спелтър взе от масата голямата желязна халка с ключовете от Университета. Не всички бяха метални. И не всички бяха достъпни за погледа. Някои от тях имаха несъмнено объркващ вид.

— Кой тропа на тези двери? — произнесе напевно.

— Аз.

В гласа се долавяше нещо странно. На всеки в залата му се стори, че говорещият е застанал точно зад него. Мнозина започнаха да се оглеждат, преди да се опомнят.

В стъписаното мълчание рязко отекна щракането на бравата. Всички зяпаха вцепенени как железните лостове се прибраха сами в гнездата си. Яките дъбови резета, на които времето бе придало твърдостта на скала, се измъкнаха от скобите си. Пантите грейнаха в червено, после в жълто и накрая в бяло… преди да се пръснат на парчета. Бавно, със страховита неизбежност крилата на вратата се стовариха навътре в залата.

В пушека от горящите панти се мяркаше неясен силует.

— Дяволски добре се справи, Вирид — промълви някой до Спелтър. — Бива си те.

Фигурата излезе на светло и всички се убедиха, че това все пак не е Вирид Уейзигуз.

Непознатият беше поне с една глава по-нисък от който и да е магьосник и носеше простичка бяла роба. Оказа се и с няколко десетилетия по-млад от присъстващите. Изглеждаше на не повече от десет години, а в едната си ръка стискаше жезъл, чийто край стърчеше високо над главата му.

— Ей, тоя не е магьосник…

— И къде му е качулката?

— А къде му е шапката?!

Натрапникът подмина сащисаните магьосници и спря пред централната маса. Спелтър сведе поглед към слабовато младо лице, обрамчено от гъста руса коса, и веднага беше уловен от взора на две златисти, сияещи отвътре очи. Усети, че не гледат него. Май се взираха в точка на една педя зад главата на Спелтър. У ковчежника се зароди впечатлението, че само пречи и изобщо не съответства на новите изисквания.

Опря се на достойнството си и се изпъчи в целия си ръст.

— Какво означава… ъ-ъ… всичко това?

Призна си, че репликата прозвуча немощно, но твърдостта на този пламтящ поглед май смазваше всички думи в паметта му.

— Дойдох — заяви непознатият.

— Дошъл си, така ли? И за какво дойде?

— Да заема мястото си. Къде е то?

— Ти да не си студент? — изгъгна Спелтър, пребледнял от ярост. — Как се казваш, младежо?

Момчето престана да го слуша и огледа всички наоколо.

— Кой е най-могъщият магьосник тук? Искам да се запозная с него.

Спелтър кимна рязко. Двама от университетските портиери, които вече се промъкваха крадешком към хлапето, изведнъж изникнаха до лактите му.

— Хванете го и го изхвърлете на улицата! — заповяда ковчежникът.

Портиерите — едри, сериозни, невъзмутими мъжаги — също кимнаха. Стиснаха тънките ръце на момчето с пръсти като банани.

— Ще си поприказваме с баща ти за това — сурово предупреди Спелтър.

— Няма нужда, той вече знае.

Хлапето се озърна към двамата портиери и вдигна рамене.

— Но какво става тук?

Спелтър изви очи към Скармър Билиас, предводител на Ордена на сребърната звезда. За разлика от кльощавия ковчежник Билиас беше масивен, напомняше завързан към земята балон, незнайно защо пременен в синьо кадифе и вермин. Общото тегло на Спелтър и Скармър беше точно колкото на двама нормални мъже.

За жалост Билиас беше от хората, които се заблуждават, че умеят да общуват с деца. Наведе се, доколкото му позволяваше коремът след вечеря, и едва не опря своето обрасло с бакенбарди червендалесто лице до носа на момчето.

— Какво искаш, момко?

— Това дете току-що влезе насила тук, защото искало да се запознае с могъщ магьосник — обясни с крайно неодобрение Спелтър.

От своя страна ковчежникът изпитваше силна неприязън към децата и може би тъкмо затова те се лепяха упорито по него. Засега той успяваше да не си задава смущаващи въпроси за случката с вратата.

— Няма лошо — отбеляза Билиас. — Всяко момче, дето струва нещо, иска да бъде магьосник. И аз исках същото като малък. Е, съгласен ли си, младежо?

— Имаш ли мощ? — попита го хлапето.

— Хъм?

— Питам имаш ли мощ? Колко си могъщ?

— Могъщ ли? — Билиас се изправи, опипа пояса си на магьосник осма степен и намигна на Спелтър. — О, доста могъщество съм събрал. Дори сред магьосниците ме смятат за много могъщ.

— Добре. Отправям ти предизвикателство. Покажи ми най-силната си магия. И когато те победя… ами ще стана Архиканцлер.

— Ах, ти, нагло… — подхвана ковчежникът, но гневният му изблик беше заглушен от гръмовния смях на всички други в залата.

Билиас се плесна с длани по коленете… или поне по бедрата, докъдето можеше да стигне с ръце.

— Искаш дуел, а? Много си смел, а?

— Добре ви е известно, че двубоите са забранени — възрази Спелтър. — Пък и това е направо смешно! Не знам кой разби вратата вместо него, но няма да седя със скръстени ръце и да си губя времето…

— Стига, стига — укроти го Билиас. — Как се казваш, момко?

— Коин.

— Трябва да кажеш „Коин, сър“! — озъби се ковчежникът.

— Тъй, значи, Коин… — проточи Билиас. — Искаш да видиш най-доброто, на което съм способен ли?

— Да.

— „Да, сър“! — изръмжа Спелтър.

Коин се вторачи немигащо в него с поглед, стар като самото време. Такива погледи срещаш у твари, които се препичат на вулканични скали и не се уморяват да зяпат равнодушно. Устата на Спелтър пресъхна.

Билиас вдигна ръце, за да поиска тишина. После с драматичен жест нави левия си ръкав и изопна ръка.

Магьосниците наоколо се настроиха любопитно. Общо взето, постигналите осма степен смятаха, че са надживели магиите, и прекарваха времето си в размисъл (обикновено за съдържанието на следващото меню в трапезарията). Разбира се, отбягваха съсредоточено и набезите на онези от седма степен. Затова рядкото зрелище заслужаваше цялото им внимание.

Билиас се ухили на момчето, което в отговор съсредоточи погледа си в точка няколко пръста зад главата на стария магьосник.

Леко разколебан, Билиас сви пръсти. Внезапно осъзна, че не се е захванал с игрички, и у него надделя желанието да смае всички. Бързо обаче се надигна и досадата от собствената му глупост, че се остави да бъде смутен.

— Ще ви покажа… — той вдиша дълбоко — … Чудесната градина на Малигри.

Доскорошните участници в пиршеството си зашепнаха. Само четирима магьосници в историята на Университета бяха успели да сътворят цялата Градина. Повечето се справяха някак с дърветата и цветята, някои създаваха и птичките. Заклинанието не изискваше неимоверно могъщество, не можеше да помести планина. Но изпипването на фините дреболии, втъкани в сложните звукосъчетания на Малигри, изискваше умения, близки до съвършенството.

— Както сами се убеждавате, не крия нищо в ръкава — заяви Билиас.

Устните му се размърдаха. Ръцете му затрепкаха във въздуха. Езерце от златни искри засъска на дланта му, надигна се, оформи бледо кълбо, запълни се с подробности…

Преданието гласеше, че Малигри (един от последните истински магизточници) изработил Градината като мъничка, извънвремева, лична и самозатваряща се Вселена. Там можел да си пуши на спокойствие и да умува кротко далеч от всекидневните грижи на света. Това само по себе си беше загадка, защото никой магьосник не разбираше как същество с мощта на един магизточник би могло да има някакви грижи. Но каквото и да подтиквало Малигри, той все повече потъвал в своя свят и един ден затворил входа след себе си.

Градината беше искряща сфера в ръцете на Билиас. Стоящите по-наблизо надничаха възхитени над раменете му и се взираха в широкото две стъпки кълбо с мъничък, осеян с цветя пейзаж. Имаше езеро, по което се виждаше всяка вълничка, а зад интересната наглед гора аленееха планини. Птички колкото пчели пърхаха от клон на клон, а две сърни, не по-големи от мишки, спряха да пасат тревата и се взряха в Коин.

Момчето промълви придирчиво:

— Хубавичка е. Дай ми я.

Взе безтелесната сфера от ръцете на магьосника и я вдигна пред очите си.

— Защо не е по-голяма?

Билиас попи потта от челото си с дантелена кърпичка.

— Ами-и… — смънка отпаднало, толкова стреснат от тона на Коин, че дори не намери сили да се оскърби. — От древните епохи досега силата на заклинанието доста е…

Момчето наклони глава настрана, сякаш се заслуша в някого. После прошепна няколко срички И погали повърхността на кълбото.

То се разшири. В един миг беше играчка в детските ръце, а в следващия…

… магьосниците стъпиха на прохладната трева В сенчеста ливада, спускаща се полегато към езерото. Откъм планините повяваше ветрец, наситен с уханието на мащерка и сено. Дълбоката синева на небето избиваше в лилаво към зенита.

Сърните наблюдаваха с подозрение пришълците изпод клоните на дърветата.

Спелтър се вторачи потресен в краката си. Един паун се мъчеше да клъвне кончовите на ботушите му.

— … — понечи да каже, но се спря.

Коин пак държеше въздушна сфера. В нея, разкривена като през силна лупа или през дъното на бутилка, се виждаше Голямата зала на Невидимия университет.

Момчето разгледа горичката, примижа замислено към далечните снежни шапки на планините и кимна на изумените мъже.

— Не е зле. Ще ми бъде приятно да дойда тук отново.

Ръцете му извършиха сложно движение, което сякаш обърна всичко с хастара навън.

И магьосниците отново се озоваха в залата. Кълбото се смаляваше в ръцете на хлапака. Сред мълчанието на онемелите магьосници той го върна върху дланите на Билиас и подхвърли:

— Беше интересно. А сега аз ще ви покажа малко магии.

Протегна ръце, вторачи се в Билиас и го заличи.

Вдигна се страшна олелия, както винаги става при подобни произшествия. А по средата стоеше невъзмутимият Коин, обвит в разсейващ се облак от мазен дим.

Без да се присъедини към врявата, Спелтър се наведе бавно и извънредно грижливо вдигна от пода едно пауново перо. Плъзна го замислено по устата си, докато гледаше ту момчето, ту празното кресло на Архиканцлера. Тънките му устни се извиха в усмивчица.

Час по-късно в ясното небе над града затътнаха гръмотевици, Ринсуинд вече си напяваше благо и беше забравил всякакви хлебарки, един самотен дюшек бродеше по улиците, а Спелтър затвори вратата на кабинета на Архиканцлера и се обърна към колегите си.

Бяха шестима, всички обезпокоени до полуда.

Толкова се тревожеха, забеляза ковчежникът, че бяха готови да се вслушат в думите на някакъв си магьосник пета степен.

— Легна си — осведоми ги, — след като пийна топло мляко.

— Мляко ли? — повтори някой с глас, натежал от изтощен ужас.

— Твърде млад е за алкохол — обясни Спелтър.

— Да, бе. Колко съм недосетлив…

Мъжът с хлътнали очи срещу ковчежника промърмори:

— Видяхте ли какво направи с онази врата?

— Знам какво направи с Билиас!

— И какво направи всъщност?

— Не искам и да знам!

— Братя, братя… — опита се да ги успокои Спелтър.

От висотата на ръста си се взря в навъсените лица и помисли: „Твърде много трапези. Твърде много следобеди в очакване прислугата да поднесе чая. Твърде много време, прахосано в четене на вехти книги от отдавна мъртви съчинители в задушни стаи. Твърде много златен брокат и нелепи церемонии. Твърде много лой. Целият Университет е съзрял за едно хубавичко побутване… Или придърпване…“

— Питам се дали наистина сме се сблъскали с… ъ-ъ… проблем — вметна ковчежникът.

Грейви Дермънт от Мъдреците на незнайната сянка стовари юмрук върху масата.

— Как тъй, човече! — троснато изсумтя той. — Някакво хлапе ни се натриса отникъде, разправя се с двама от най-могъщите в Университета, намества се в креслото на Архиканцлера, а ти се питаш имаме ли проблем?! Момчето е с дарба по рождение! Ако съдим по видяното тази вечер, на целия Диск няма магьосник, който може да му се опълчи!

— А защо да му се опълчваме? — разсъдливо попита Спелтър.

— Защото е по-могъщ от нас!

— И какво от това?

В сравнение с гласа на ковчежника и стъклото би изглеждало като разорана нива, а медът би заприличал на чакъл.

— Логично е…

Грейви се подвоуми. Спелтър му се усмихна насърчаващо.

— Ъ-хъм…

Този звук излезе от гърлото на Мармарик Кардинг, предводител на Ордена на лукавите майстори. Той събра обсипаните си с пръстени ръце и се вторачи пронизващо над тях в Спелтър. Ковчежникът не можеше да го понася. Таеше сериозни подозрения за ума на този тип. По-точно подозираше, че въпросният ум е излишно остър, а зад нашареното от спукани капиляри пълно лице има съзнание, приличащо на механизъм от лъскави зъбни колелца в неспирно бясно въртене.

— Не изглежда склонен да прекалява със силата си — отбеляза Кардинг.

— Ами случките с Билиас и Вирид?

— Детски каприз — вдигна рамене Кардинг.

Другите следяха бдително разговора. Долавяха, че тук се мъти нещо, но не схващаха какво е то.

Имаше една простичка причина магьосниците да не властват над Диска. Подайте на двама от тях въже и те по инстинкт ще започнат да дърпат в противоположни посоки. Или генетични отклонения, или по-необичайното обучение ги настройваха срещу задружните усилия така, че стар слон-самец с вечен зъбобол пред тях изглеждаше като кротка мравчица.

Спелтър разпери ръце.

— Братя, нима не съзнавате какво видяхте? При нас дойде надарен младеж, може би израснал в усамотението на некултурната… ъ-ъ… провинция. Почувствал е древния зов на магията, предприел е далечно пътешествие през трудно проходими земи и кой знае какви опасности. Най-сетне е стигнал до целта си самотен и уплашен в търсене само на благотворно влияние от нас, естествените му наставници, за да усъвършенстваме и направляваме таланта му. Какви ще се покажем, ако го прогоним в… ъ-ъ… зимната стихия и го лишим от…

Прочувственото слово беше прекъснато от Грейви, който се изсекна шумно.

— Навън не е зима — отсече друг магьосник, — а нощта е доста топла за сезона.

— Тогава в коварно променливата пролет — изръмжа Спелтър. — И наистина ще е прокълнат онзи, който в такъв момент не прояви…

— Скоро ще настъпи лятото.

Кардинг замислено потриваше носа си с два пръста.

— Момчето има жезъл. Кой му го е дал? Ти не го ли попита?

— Не! — сопна се Спелтър, все още ядосан от климатичните уточнения.

Кардинг се загледа в ноктите си твърде многозначително според ковчежника.

— Е, какъвто и проблем да имаме, убеден съм, че решаването му може да почака до сутринта — промълви Кардинг с излишно натъртено безразличие, пак според мнението на Спелтър.

— О, богове, хлапакът направо издуха Билиас! — възкликна Грейви. — Чух, че в стаята на Вирид не намерили нищо освен сажди!

— Може би и двамата са допуснали небрежност — нехайно подхвърли Кардинг. — Сигурен съм, достойни братко, че ти не би се оставил да те победи в Занаята някакъв си недорасляк.

Грейви се поколеба.

— Ами… хъм… не. Определено не. — Позагледа се в невинната усмивчица на Кардинг и се прокашля. — В никакъв случай, разбира се. Билиас се държа много глупаво. И все пак благоразумната предпазливост би била…

— Тогава да бъдем предпазливи още от ранно утро — жизнерадостно предложи Кардинг. — Братя, да привършваме с тази среща. Момчето спи и поне в това ни дава чудесен пример. На дневна светлина всичко ще изглежда по-ясно.

— За някои неща това не важи — кисело възрази Грейви.

Той поначало нямаше доверие на младите. Смяташе, че от тях нищо свястно не може да се очаква.

Изнизаха се обратно към Голямата зала, където вечерята беше стигнала до деветото ястие и тъкмо набираше скорост. Малко заклинания и нечий злополучен край не стигат, за да развалят апетита на сборище от магьосници.

Случайно или не, Спелтър и Кардинг останаха последни в стаята. Седяха в двата края на дългата маса и се дебнеха като котараци. Тези животинки са способни да седят на някоя уличка и да се наблюдават с часове, а в сравнение с мислените им маневри дори един гросмайстор по шахмат изглежда истеричен. Котараците обаче не могат да се мерят с магьосниците. Нито Спелтър, нито Кардинг имаха желание да направят своя ход, преди да са превъртели целия предстоящ разговор в умовете си, за да преценят ще извлекат ли изгода.

Ковчежникът пръв си позволи слабост.

— Всички магьосници са побратими — заяви той. — Би трябвало да си имаме доверие. Имам какво да споделя.

— Знам — увери го Кардинг. — Научил си кое е момчето.

Спелтър размърда устни, мъчеше се да предвиди накъде ще потръгне пазарлъкът.

— Драги Спелтър, ти се изчервяваш, когато случайно кажеш истината.

— Не съм се изчервявал!

— Именно това имах предвид — довърши го Кардинг.

— Добре, де, прав си — призна ковчежникът. — Но и ти смяташ, че знаеш нещо.

Дебелият магьосник вдигна рамене.

— Просто сянка на догадка. Но защо да се съюзявам — трудно се плъзна по езика му непривичната дума — с теб, та ти не си се издигнал над пета степен? Далеч по-сигурно е да измъкна сведенията, като ги изстискам насила от мозъка ти. Не се опитвам да те засегна, нали разбираш, само удовлетворявам своята любознателност.

Следващите няколко секунди се оказаха твърде претоварени със събития, за да ги осмисли чужд на магията човек. Ето какво се случи, най-общо казано.

Спелтър правеше знаците за Ускорителя на Мегрим, скрил ръка под масата. И в този миг промърмори сричка, която запрати заклинанието по повърхността на плота. То остави димяща следа в лака, а по средата се сблъска със сребристите змийчета от Могъщото призоваване на отровни влечуги, измислено от брат Хъшмастър, които Кардинг бе изстрелял от пръстите си.

Двете заклинания се събраха в кълбо от зелен огън и избухнаха, пръскайки из стаята мънички жълти кристалчета.

Магьосниците си размениха дълги тежки погледи, на които човек можеше да си приготви пържола.

Да го кажем направо — Кардинг беше изненадан, а не би трябвало да е така. Магьосниците от осма степен рядко са принудени да изпитат силата си в заклинанията. На теория има само още седмина, които са им равни по могъщество, а останалите по определение са… ами по-надолу в пирамидата. Затова обикновено се поддават на самодоволство. Спелтър обаче беше от пета степен.

На върха може и да е доста проветриво, на дъното несъмнено е още по-тежко, но по средата е напечено като във фурна. Сред магьосниците от пета степен няма некадърници, мързеливци, глупаци и зяпльовци. Игрището е разчистено, всеки стои на мястото си, а навсякъде има само смъртни врагове. Отдолу напират наглеците от четвърта степен и дебнат всеки миг как да препънат по-горния. Горе пък са високомерните гадове от шеста степен, които се опитват да стъпчат всякакви амбиции под себе си. Разбира се, наоколо са останалите от пета степен, които не пропускат шанса да понамалят конкуренцията. Никой не си позволява и секунда спокойствие. Магьосниците от пета степен са коварни и жилави, имат рефлекси като стоманени пружини, а очите им са вечно присвити от взиране в метафоричната последна права по трасето, където на финала ги чака заветната награда — шапката на Архиканцлера.

Кардинг започна да съзира хубавите страни на сътрудничеството. Имаше сериозна сила пред себе си, която да подкупва, докато му е полезна. Естествено после би могъл да я… посмачка…

А Спелтър размишляваше за покровителството. Тази дума не се произнасяше в Университета, но ковчежникът беше осведомен за значението й — някой ти подава ръка, за да те издърпа нагоре. На всеки магьосник би му хрумнало по-скоро да подложи крак, за да те събори в ямата. Кой би помислил да насърчи конкурент? Но този стар глупак би могъл да му послужи още известно време, а после…

Споглеждаха се с взаимно неохотно уважение, както и с безкрайно недоверие. Но на такова недоверие можеха да разчитат. До… после.

— Името му е Коин — сподели Спелтър. — А баща му се е казвал Ипслор.

— Питам се колко ли братя има момчето… — промърмори Кардинг.

— Моля?

— Такава магия е невиждана в Университета от векове, може би и от хилядолетия. Само съм чел за подобни случки.

— Прогонили сме един Ипслор оттук преди трийсетина години — допълни Спелтър. — Според архива той решил да се ожени. Ясно ми е, че ако е имал синове, те… ъ-ъ… непременно са станали магьосници, но не разбирам как…

— Той не е магьосник, а магизточник — поправи го Кардинг.

Спелтър впи поглед в съюзника си над покритата с мехури маса.

— Магизточник ли?

— Осмият син на магьосник става магизточник.

— Не знаех!

— Не се стремим фактът да бъде общоизвестен.

— Е, да, но… магизточници е имало отдавна… Все пак магията тогава е била по-силна, а и хората не са били същите… Нямало е нищо общо с размножаването — изложи заблудите си Спелтър, но в същото време си мислеше: „Осем синове — значи го е правил осем пъти. Най-малко. Ау!“ Продължи на глас: — Всичко е било по силите на магизточниците. И почти се равнявали по сила на боговете. Ъ-ъ… Имало големи неприятности. Боговете просто не биха допуснали това да се повтори, повярвай ми.

— Вярно, имало е неприятности, защото магизточниците се нападали един друг — потвърди Кардинг. — Но само един магизточник не би ни причинил главоболия. Стига да бъде подходящо съветван. И то от зрели и мъдри хора.

— Но той иска шапката на Архиканцлера!

— Защо да не я вземе?

Ченето на Спелтър увисна. Дори на него му дойде множко.

А Кардинг му се усмихваше дружелюбно.

— Но шапката…

— … е символ и нищо повече — довърши Кардинг. — В нея няма нищо изключително. Ако я иска, нека си я носи. Дреболия. Символ и толкова. Фасада.

— Фасада ли?

— И то куха.

— Но нали боговете избират Архиканцлера!

Едната вежда на Кардинг се изви нагоре.

— Нима? — промълви той и се прокашля. — Ами предполагам, че и така може да се каже. В известен смисъл.

— В известен смисъл ли?!

Кардинг стана и се загърна плътно с робата си.

— Според мен имаш още много да учиш. Впрочем къде е прословутата шапка?

— Не знам — смънка потресеният Спелтър. — Някъде в… ъ-ъ… покоите на Вирид, предполагам…

— Най-добре да я приберем. — Кардинг спря на прага и поглади брадата си. — Помня Ипслор. Бяхме студенти по едно и също време. Див особняк с налудничави привички. И превъзходен магьосник, разбира се, преди да се отдаде на поквара. Не съм забравил как му трепкаше веждата, когато се вълнуваше. — Кардинг сякаш се загледа четиридесет години назад в миналото и потръпна. — Шапката! — напомни си той. — Да я намерим. Ще бъде жалко, ако я сполети нещо лошо.