Магизточник

В кулата беше тъмно — плътно ядро от прастар мрак, който се е настанил тук още със зората на времето и се гнуси от промъкването на нахални лъчи, възползвали се от влизането на Ринсуинд.

Усети раздвижване на въздуха, щом вратата се затвори зад гърба му и мракът отново запълни отнетото от светлината пространство.

Вътрешността на кулата миришеше на древност с лек намек за курешки от гарвани.

Голяма смелост се искаше да стоиш така в тъмата. Ринсуинд я нямаше, но въпреки това стоеше.

Някой започна да души около краката му и той се постара да остане неподвижен. Единствената причина да не помръдне беше страхът да не настъпи нещо още по-лошо.

После сякаш кожена ръкавица докосна внимателно пръстите му и един глас изрече:

— Ууук.

Ринсуинд вдигна глава.

Поне веднъж мракът отстъпи пред ярък проблясък. И Ринсуинд прогледна.

Навсякъде в кулата бяха наредени книги. Тълпяха се по стъпалата на гниещата спирална стълба, която се виеше до върха. Трупаха се на пода, макар умът да се подсещаше по-скоро за израза „гушеха се една в друга“. И бяха накацали, където имаше дори неустойчива издатина.

Наблюдаваха го потайно по начин, който нямаше нищо общо с привичните шест сетива. Книгите поначало успяват да предадат посланието си, ако ще и в повечето случаи да не е тяхно. Ринсуинд се досети, че искат да му внушат нещо.

Последва друг проблясък, причинен от съседната кула на магизточника и проникнал през отвора във високия покрив.

Така поне успя да зърне Рошльо, който хъхреше до десния му крак. И малко му олекна. Ако можеше да разпознае и тихото повтарящо се хлъзгане недалеч от лявото си ухо…

Сякаш по поръчка отново избухна светлина и Ринсуинд откри, че се взира право в жълтите очички на Патриция, който упорито се надигаше в стъкленицата си. Беше някак лениво и разсеяно чегъртане, гущерът като че не напираше с желание да излезе от буркана, а се чудеше кога ли най-сетне ще протърка стъклото с нокти.

Ринсуинд сведе поглед към крушовидното туловище на Библиотекаря.

— Хиляди са — прошепна и гласът му потъна в плътната маса от книги. — Как измъкна всички?

— Ууук.

— Какво са направили?!

— Ууук — повтори орангутанът и енергично размаха лакти.

— Полетели са?

— Ууук.

— Значи могат?

— Ууук — кимна Библиотекарят.

— Трябва да е била неповторима гледка. Ще ми се да ги видя някой ден.

— Ууук.

Не всяка книга се бе спасила. Повечето важни инкунабули се бяха измъкнали от пламъците, но справочник за билките в седем части бе загубил азбучния си показалец, а немалко трилогии скърбяха за свой загинал том. Често личаха обгорени петна. Някои книги бяха останали без корици и жално влачеха конци.

Пламна кибритена клечка и край стените зашумоляха листове. Но Библиотекарят само запали свещ и се затътри по пода, съпроводен от заплашителна великанска сянка, подходяща за катерене на небостъргачи. Бе стъкмил грубовата маса до една стена. Отрупваха я тайнствени инструменти, гърненца с редки лепила и книговезка преса, която вече придържаше поразен фолиант. Слабички ивици магия пълзяха по нея.

Човекоподобното тикна свещника в ръката на Ринсуинд, взе скалпел и пинсета и се наведе над треперещата книга. Ринсуинд пребледня.

— А-а… такова, имаш ли нещо против да стоя с гръб към теб? Прилошава ми при вида на лепило.

Библиотекарят завъртя глава и нетърпеливо посочи тасче с инструменти.

— Ууук — нареди орангутанът.

Ринсуинд кимна умърлушено и послушно му подаде дълга ножица. Трепна, когато два-три повредени листа бяха клъцнати и полегнаха на пода.

— Какво й правиш? — успя да смънка.

— Ууук.

— Ясно, режеш й приложенията…

Човекоподобното отново посочи, без да се обръща. Ринсуинд намери игла и конец в тасчето. В тишината се чуваше само скърцането на игла през хартия. Накрая Библиотекарят се изправи и подхвърли:

— Ууук.

Ринсуинд извади кърпа от джоба си и попи потта по челото му.

— Ууук.

— Няма за какво. А тя… ще се оправи ли?

Орангутанът кимна. Разнесе се почти нечута въздишка на облекчение от неизброимите книги наоколо.

Ринсуинд седна. Книгите се плашеха. Дори се вцепеняваха от ужас. От присъствието на магизточника тръпки побиваха гръбчетата им и насоченото към Ринсуинд внимание се стягаше като менгеме.

— Добре, добре — смотолеви той, — но какво мога да сторя?

— Ууук.

Изпитателният поглед на Библиотекаря щеше да е особено уместен над килнати към върха на носа очила без рамки, ако носеше такива. Орангутанът посегна към следващата пострадала книга.

— Знаеш, че не ме бива в магията.

— Ууук.

— А тази сила на магизточника си е направо страшна. Помисли — това е първичната мощ от утрото на света. Или поне от времето за закуска.

— Ууук.

— Накрая ще унищожи всичко, нали?

— Ууук.

— И трябва някой незабавно да попречи на магизточника, нали?

— Ууук.

— Само че няма как да съм аз, ясно ти е. Когато бързах насам, мислех си, че мога да измъдря нещо, но тази негова кула!… Толкова е голяма! И сигурно е защитена от всякаква магия! Щом най-могъщите магьосници са безсилни, как ще успея аз?

— Ууук — съгласи се Библиотекарят, докато шиеше скъсано гръбче.

— Ето, виждаш, че този път не ми се пада да спасявам света. Неспособен съм.

Човекоподобното кимна, протегна ръка и взе шапката от главата на Ринсуинд.

— Ей!

Орангутанът не му обърна внимание, а хвана ножицата с другата си ръка.

— Това си е моята шапка, ако нямаш нищо против… не смей да постъпваш така с моята…

Хвърли се напред и си навлече цапване по слепоочието, което щеше да го изуми, ако имаше време да умува в този миг. Вярно, Библиотекарят се тътреше като добродушен подскачащ балон, но под кожата, сякаш по-голяма с няколко номера от тялото, се криеха съвършено уравновесени кости и мускули. Мазолестите юмруци на орангутана лесно цепеха дебели дъбови дъски. Да налетиш върху ръката на Библиотекаря беше все едно да се удариш в желязна тояга.

Рошльо заподскача и изджафка възбудено.

Ринсуинд нададе дрезгав нечленоразделен вой от ярост, отскочи от стената, докопа откъртен камък, отблъсна се и… замря.

Орангутанът клечеше на средата, но остриетата на ножицата още не бяха захапали шапката.

Той се ухили на Ринсуинд.

Постояха така като нарисувани още няколко секунди. После човекоподобното остави ножицата, изтръска въображаеми прашинки от шапката, изправи върха й и я нахлупи на главата на магьосника.

Щом се отърси от стъписването, Ринсуинд осъзна, че държи с изпружените си ръце твърде тежък камък. С последни сили го килна настрана и го пусна, за да не рухне под тежестта му.

— Схващам — промърмори, облегна се на стената и се зае да разтрива лактите си. — Опитваш се да ми подскажеш нещо, а? Урок по морал — нека Ринсуинд се изправи пред истинското си Аз, нека разбере за какво е готов да се бие. Е, и? Евтина хитринка. Имам една новина за теб. Ако си въобразяваш, че си ме подлъгал… — Той стисна периферията на шапката си. — Ако се заблуждаваш… Ако си мислиш… Виж какво… Изобщо не си представяй… — Заекването премина в мълчание. След малко Ринсуинд вдигна рамене. — Добре, де. Но като ще си говорим истината, какво мога да направя аз?

Библиотекарят отвърна с красноречив жест, по-изразителен и от неговите „ууук“, че Ринсуинд е магьосник, разполагащ с шапка, цяла библиотека магически книги и кула. Нима един посветил се на магията човек би могъл да иска повече? Човекоподобното, малкият териер с вонящ дъх и гущерът в буркан бяха незадължителни екстри.

Ринсуинд усети слабичък натиск върху единия си крак. Рошльо, който поради старост изоставаше от събитията, бе стиснал с беззъбите си челюсти ботуша му и го жвакаше свирепо.

Ринсуинд хвана дребното куче за врата и стърчащата огризка, заместваща опашка, и го отмести любезно.

— Така… Най-добре ми разкажи какво ставаше тук.

От планината Карак, надвиснала над огромната студена равнина Сто Лат, посред която се бе разсипал Анкх-Морпорк като грамадна изтървана пазарска чанта, се откриваше великолепен изглед. Зле насочените удари в магическата битка се разнасяха встрани и нагоре като куполовиден облак от съсирен въздух, в чиято сърцевина искряха и проблясваха странни светлини.

Пътищата бяха претъпкани с бегълци, в никоя кръчма или странноприемница край пътя не можеше да влезе и един човек в повече. Е, в почти никоя.

Май никой не желаеше да се отбие в приятната наглед таверна, приютила се под клоните на няколко дървета близо до пътя към Куирм. Не че пътниците се бояха да припарят до нея, но засега не им се позволяваше да я забележат.

На километър от таверната въздухът се разлюля и три фигури паднаха от нищото в гъсто избуяла лавандула.

Полежаха сред изпочупените ароматни клони в очакване да си възвърнат ум и разум. Креозот промърмори:

— Къде ли попаднахме?

— Мирише като чекмедже за бельо — отбеляза Конина.

— Моето не мирише така — решително отрече Найджъл. Надигна се на лакът и добави: — Някой да е виждал лампата?

— Забрави я — посъветва го Конина. — Може би вече я е продал, за да си обзаведе бара.

Найджъл обаче затършува между стъблата и накрая ръцете му напипаха малък метален предмет.

— Докопах я! — обяви победоносно.

— Не я търкай! — провикнаха се в дует останалите.

Закъсняха, но не пагубно, защото щом момъкът предпазливо плъзна палец по лампата, появиха се само дребни мъждиви червени букви във въздуха.

— „Здрасти“ — зачете на глас Найджъл. — „Не зарязвайте лампата, защото ценим факта, че сте наши клиенти. Щом чуете сигнала, оставете своето желание и то своевременно ще бъде заповед за нас. Дотогава ви пожелаваме приятна вечност.“ Знаете ли, според мен този дух си надценява силите…

Конина си замълча. Взираше се над равнината към бушуващия хаос. Понякога част от стихията се отделяше и политаше към далечна кула. Момичето потръпна, въпреки че денят ставаше непоносимо горещ.

— Трябва да слезем там колкото се може по-скоро — промълви тя. — Много е важно.

— Защо? — сопна се Креозот.

Една чаша вино явно не стигаше да му върне доброто настроение.

Конина отвори уста и… пак я затвори, което никак не й беше присъщо. С какви думи да обясни, че всеки ген в тялото й я тласка напред и я изкушава да се набърка в схватка? Видения с мечове и боздугани непрекъснато се натрапваха във фризьорските салони на съзнанието й.

Найджъл не се бореше с такива подбуди. Разчиташе единствено на въображението си, но то стигаше да движи вместо вятър голяма бойна галера. Впиваше поглед в града… щяхме да кажем „с решително издадена челюст“, само да не беше толкова ощетен откъм чене.

Креозот разбра, че е останал в малцинство.

— Там поне има ли нещо за пиене?

— Дори в прекалено изобилие — успокои го Найджъл.

— Не е зле за начало — кимна серифът. — Така да бъде. Води ни, о, крушогърда дъще на…

— Без поезия!

Измъкнаха се от гъсталака и се спуснаха по склона към пътя. Скоро стигнаха до вече споменатата таверна. Креозот обаче упорстваше да я нарича „керван сарай“.

Подвоумиха се дали да влязат. В момента заведението нямаше гостоприемен вид. Конина беше склонна и по наследство, и по възпитание да се промъква в задните дворове. Откри четири вързани коня.

Пътешествениците ги подложиха на придирчив оглед.

— Това ще е кражба — проточи Найджъл.

Конина понечи да потвърди, но от устата й се изплъзнаха други слова:

— И какво от това?

— Може би е редно да оставим поне малко пари… — започна Найджъл.

— Не се озъртай към мен — вдигна рамене Креозот.

— … или да напишем бележка. Не сте ли съгласни?

Вместо отговор Конина възседна най-едрия жребец, несъмнено принадлежащ на някой воин. Целият беше окичен с оръжия.

Креозот неохотно яхна втория кон, нервен и червеникав. Въздъхна.

— Тя пак стиска устни. Съветвам те да правиш каквото иска.

Найджъл изгледа с подозрение останалите два коня. Единият беше смайващо едър и ослепително бял. Не беше мърлявото бяло на обикновените коне, а блещукащ оттенък на слонова кост, който Найджъл подсъзнателно беше готов да опише с думата „саван“. И незнайно защо му хрумна, че жребецът е далеч по-умен от него.

Избра другия — малко кльощав, но кротък. Качи се на седлото само след два неуспешни опита.

Потеглиха.

Тропотът на копитата едва проникваше в сумрачната таверна. Съдържателят се размотаваше вътре като насън. Знаеше, че има клиенти, дори бе говорил с тях, виждаше ги да седят около масата до огнището. Но не би се сетил какво да каже, ако го попитаха с кого е говорил и какво е видял. Причината е в забележителното свойство на човешкия мозък да отхвърля всичко, което не иска да знае. В момента мозъкът на съдържателя беше брониран като банков трезор.

А питиетата!… За повечето не бе и чувал, но чудатите бутилки се появяваха неизменно на рафтовете над бъчвите с бира. За жалост щом се помъчеше да мисли за това, умът му веднага се отплесваше нанякъде…

Фигурите около масата вдигнаха погледи от картите в ръцете си.

Един от клиентите размаха длан. „Закрепена е на ръката и има пет пръста, значи е длан“ — реши умът на съдържателя.

Но същият този ум не успяваше да прогони от себе си техните гласове. Единият звучеше като удари на оловни листове по скали.

— ЕЙ, ТИ, НА БАРА.

Съдържателят изстена безмълвно. Нагорещените остриета на ужаса стопяваха неумолимо стоманената врата на съзнанието му.

— Я ДА ВИДИМ. ТОВА БЕШЕ… КАК СЕ НАРИЧАШЕ?

— „Кървавата Мери“.

А с този глас поръчката на питие звучеше като заповед за началото на бойни действия.

— Моето беше яйчен коктейл — напомни Мор.

— ЗНАЧИ ЕДИН ЯЙЧЕН КОКТЕЙЛ.

— С черешка.

— ИМАШ ВКУС — излъга тежкият глас. — МАЛКА ЧАША ПОРТВАЙН ЗА МЕН И… — говорещият погледна четвъртия участник в карето и въздъхна — … ОЩЕ ЕДНА КУПИЧКА ФЪСТЪЦИ.

А триста метра зад таверната конекрадците трябваше да се справят някак с ново преживяване.

— Поне не друса — измисли накрая Найджъл.

— И гледката… гледката е прекрасна — допълни Креозот, но гласът му се изгуби в насрещния вятър.

— Питам се обаче — продължи Найджъл, — дали не сбъркахме.

— Пътуваме, нали? — натърти Конина. — Не издребнявай.

— Само че да гледаме купестите облаци отгоре…

— Млъкни.

— Извинявай.

— Впрочем облаците са слоести. В най-лошия случай са купесто-слоести.

— Права си — унило потвърди Найджъл.

— Има ли някаква разлика? — смънка Креозот, който бе полегнал върху шията на коня си и стискаше клепачи.

— Поне триста метра.

— Охо…

— Е, може и да са само двеста — призна Конина.

Кулата на магизточника се тресеше. Цветни пушеци се кълбяха из сводестите стаи и лъскавите коридори. В голямата зала на самия връх, където въздухът се сгъстяваше мазно и имаше вкус на препечен калай, мнозина магьосници бяха паднали в несвяст от непоносимото психическо бреме на битката. Но оставаха достатъчно, седнали в кръг, съсредоточено вглъбени.

Макар и трудно, долавяше се трепкането на въздуха около суровата магия, бликаща от жезъла в ръката на Коин и нахлуваща в октограмата по средата.

Смахнати силуети се мяркаха за мимолетен миг и изчезваха. Тук прокарваха през ренде тъканта на света.

Кардинг потръпна и се извърна, за да не види нещо, което не би могъл да се престори, че не забелязва.

Пред очите на оцелелите старши магьосници се рееше безплътен модел на Диска. Когато Кардинг погледна отново, червеното мъждукащо петънце над град Куирм припламна и угасна.

Въздухът заскрибуца.

— Няма го вече Куирм — промърмори Кардинг.

— Значи ни остава да се оправим само с Ал-Кхали — отвърна някой от другите.

— Там се е загнездила хитроумна сила.

Кардинг кимна мрачно. Харесваше Куирм, приятно крайбрежно градче до Океана на Ръба.

Смътно си спомняше, че веднъж го заведоха там като малък. За секунда-две се вторачи печално в миналото. В Куирм растеше диво мушкато и обгръщаше стръмните калдъръмени улички с уханието си.

— Виеше се по стените — промълви на глас. — Розово… Беше розово.

Другите го изгледаха с недоумение. Двама-трима, твърде подозрителни дори за магьосници, се озърнаха недоверчиво към стените на залата.

— Ей, ти добре ли си? — подхвърли единият.

— Ъ? — сепна се Кардинг. — О, да. Извинете. Отплеснах се.

Пак се взря в Коин, който седеше извън кръга с жезъла на коленете си. Момчето привидно спеше. А може и да беше вярно. Но в измъчените дълбини на душата си Кардинг не се съмняваше, че жезълът бди. Наблюдаваше го, проверяваше го.

И знаеше. Дори за розовото мушкато.

— Изобщо не съм си представял, че ще стане така — смотолеви тихичко. — Само искахме мъничко уважение…

— Ти сигурен ли си, че нищо ти няма?

Кардинг кимна уклончиво. Колегите му пак се напрегнаха, а той ги разгледа крадешком.

Без да се усети, лиши се от всичките си стари приятели. Е, не точно приятели. Никой магьосник няма приятели сред посветените на Занаята. Тук подхождаше друга дума. Да, бе. Врагове. Но врагове от класа. Джентълмени. Каймакът на професията. Не като тези наоколо, колкото и да се бяха издигнали след появата на магизточника.

„Не само каймакът изплува отгоре“ — кисело си напомни Кардинг.

Насочи вниманието си към Ал-Кхали, проникна със съзнанието си, като почти не се съмняваше, че и окопалите се там магьосници вършат същото, неуморно търсят слабото място.

И в главата му се мярна мисълта: „Не съм ли аз това слабо място? Спелтър се опитваше да ми разкаже нещо. Жезълът трябва да служи за опора на човека, а не обратното… жезълът го води… ех, да бях изслушал Спелтър… не бива така, наистина съм слабо място…“

Пак се застави да обязди тласъците на силата, за да пренесат съзнанието му във вражеската кула. И Абрим се възползваше от могъществото на магизточника, затова Кардинг се постара да преобразува вълните и да се промъкне покрай защитните прегради.

Появи се картина от вътрешността на кулата в Ал-Кхали, избистри се…

… Багажът топуркаше по сияйните коридори. Гневът му вече беше неописуем. Събудиха го от зимен сън, презряха го, напнадаха го разни митологични същества (понастоящем изчезнали), имаше махмурлук, а щом влезе в Голямата зала, откри шапката. Същата онази ужасна шапка, заради която изтърпя толкова страдания. Устреми се към нея…

Кардинг упорито проверяваше каква съпротива може да му окаже съзнанието на Абрим и в този миг долови как вниманието на врага се отклони. За миг успя да погледне през очите му и видя ръбатия сандък, хукнал към него. Абрим се помъчи да раздвои усилията си и както котка не може да се въздържи от замахване с лапа към дребна писклива фигурка, която щъка по пода, така и Кардинг не устоя на изкушението.

Ударът не беше силен. Нямаше нужда. Съзнанието на Абрим се насилваше да уравновеси и насочи грандиозни стихии. Стигаше и леко побутване, за да се срути от неустойчивата си опора.

Абрим протегна ръце да пръсне Багажа на невидими частици, кресна и се сви в точица.

На магьосниците около него им се стори, че го виждат да става невъзможно малък за частица от секундата и да изчезва, оставяйки черен отпечатък в ретината на очите им…

По-досетливите се втурнаха да бягат…

А магията, която той контролираше досега, нахлу обратно и се разля в хаотично изригване, разпердушини шапката на парцалчета, издуха всички долни етажи на кулата и покрай другото помете каквото беше останало от града.

В Анкх толкова много магьосници се бяха съсредоточили върху вражеската кула, че откатът ги разхвърля към стените. Кардинг се просна по гръб с нахлупена на очите шапка.

Вдигнаха го, изтупаха праха от него и го отнесоха при Коин и жезъла с тържествуващи викове… макар че някои от по-старшите магьосници не проявиха възторг. Но той като че не чуваше нищо.

Зяпна сляпо момчето, после бавно вдигна ръце към ушите си.

— Не ги ли чуваш?

Другите магьосници се смълчаха. Кардинг още беше преизпълнен със сила и гласът му би заглушил дори гръмотевична буря.

Очите на Коин светеха.

— Нищо не чувам.

Кардинг се обърна към сборището наоколо.

— А вие не ги ли чувате?

Всички завъртяха глави. Един попита:

— Какво трябва да чуваме, братко?

Кардинг се усмихна широко и налудничаво. Дори Коин се отдръпна.

— Е, скоро ще ги чуете. Сътворихте истински сигнален фар за тях. Всички ще ги чуете. Но няма да ги слушате дълго. — Разбута младите магьосници, които го крепяха под мишниците, и прекрачи към Коин. — Ти изливаш мощта на магизточника в света, а с нея нахлуват и други твари. И преди се е случвало някой да им проправи пътека, но ти им прокара булевард!

Скочи напред, изтръгна черния жезъл от ръцете на момчето и замахна да го строши в стената.

Кардинг се вцепени, когато жезълът го порази. По кожата му изскочиха мехури…

Повечето магьосници успяха да загърбят гледката. Неколцина (винаги се намират такива) зяпаха с гнусно увлечение.

И Коин гледаше. Очите му зейнаха от почуда. Притисна с длан устата си. Мъчеше се да извие глава. Не можа.

— Наистина били купести…

— Прекрасно — отпаднало отвърна Найджъл.

— ТЕГЛОТО НЯМА НИЩО ОБЩО. МОЯТ ЖРЕБЕЦ Е НОСИЛ ЦЕЛИ АРМИИ. НОСИЛ Е И ЦЕЛИ ГРАДОВЕ. О, ДА, НОСИЛ Е ВСИЧКО, НА КОЕТО МУ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО. НО НЯМА ДА ИЗДЪРЖИ И ВАС ТРИМАТА.

— Че защо?

— ВЪПРОС НА ГЛЕДНА ТОЧКА.

— Чудно представление ще изнесем — сприхаво изтърси Война. — Единственият конник и тримата пешеходци на Апокралипсиса.

— А защо не ги помолиш да изчакат, докато пристигнем? — предложи Мор с глас като капки от дъното на ковчег.

— ИМАМ СИ СВОИ ГРИЖИ — осведоми го Смърт и цъкна със зъби. — УБЕДЕН СЪМ, ЧЕ ЩЕ ИЗМИСЛИТЕ НЕЩО. ОБИКНОВЕНО УСПЯВАТЕ.

Война погледа отдалечаващия се кон.

— Понякога направо ми лази по нервите. Защо все упорства да каже последната дума?

— Вкоренен навик, предполагам.

Върнаха се в таверната. Помълчаха, накрая Война попита:

— Къде се дяна Глад?

— Отиде да потърси кухнята.

— Аха…

Война порови прахоляка с бронирания си ботуш и се замисли за разстоянието до Анкх. Следобедът беше много горещ. Апокралипсисът можеше и да почака още малко.

— Още по едно за из път? — предложи той.

— Дали е редно? — усъмни се Мор. — Струва ми се, че ни очакват. Нали разбираш, не ми се иска да разочаровам хората.

— Имаме време за по едно на крак, сигурен съм — настоя Война. — Кръчмарските часовници никога не са верни. Имаме купища време. Цялото време на света.

Кардинг залитна напред и тупна на блестящия под. Жезълът се изтъркаля от ръцете му и се изправи самостоятелно.

Коин побутна с крак отпуснатото тяло.

— Предупредих го. Казах му какво го очаква, ако пак пипне жезъла. Но за какви твари говореше той?

Сред магьосниците се разгоря пристъп на кашлица и разглеждане на собствените нокти.

— За какви твари говореше? — натърти Коин.

Овин Хакардли, пазителят на Традицията, отново установи, че стоящите около него се отместват като мъгла, гонена от вятър. Без да е помръднал, той сякаш пристъпи напред. Очите му се мятаха като уловени в капан животинчета.

— Ъ-ъ… — Разпери ръце в жест с не особено ясен смисъл. — Светът, нали разбираш, тоест… действителността, която обитаваме, всъщност може да бъде представена, образно казано, като гумен лист. — Той поумува и прецени, че това изказване няма да се появи в никой сборник с цитати. — И така — продължи припряно, — той се разтяга… ъ-ъ… разпъва се в присъствието на каквито и да било количества магия… и ако мога да изтъкна, твърде високата магическа потенциалност, струпана в една точка, притиска нашата действителност… хъм… надолу, макар че не бива да разбираме това буквално (защото в никакъв случай нямам предвид физическото измерение), а както се твърди, достатъчно целенасоченото прилагане на магия би могло да извърши пробив в най-ниската точка и да отвори — може би — проход за обитателите, тоест по-правилно е да бъдат наричани изчадията от по-низшето равнище (известно сред любителите на неточни изрази като Тъмничните измерения), които вероятно поради разликата в енергиите естествено се стремят към светлината на този свят. Нашия свят.

Последва типичното безмълвие след някоя реч на Хакардли — слушателите мислено разделяха изреченията и съшиваха накъсаната мисъл.

И устните на Коин помръдваха.

— Искаш да кажеш, че магията привлича тези същества ли? — провери догадката си след малко.

Сега гласът му беше друг. Нямаше я режещата острота. Жезълът висеше във въздуха над неподвижното тяло на Кардинг и бавно се въртеше. Очите на всеки магьосник в залата се въртяха в пълен синхрон с него.

— Така изглежда — потвърди Хакардли. — Онези, които са изучавали тези явления, твърдят, че появата на тварите е предшествана от дрезгаво звучно съскане.

Коин се озадачи.

— Те бръмчат — помогна му друг магьосник.

Момчето приклекна и се вгледа отблизо в Кардинг.

— Изобщо не мърда — отбеляза любознателно. — Да не му е зле?

— Вероятно — сдържано отвърна Хакардли. — Мъртъв е.

— Бих искал да не е мъртъв.

— Подозирам, че и той би споделил желанието ти.

— Но аз имам сила да му помогна — сети се Коин.

Протегна ръце и жезълът се зарея към тях. Ако имаше лице, щеше да се подхилва.

И когато момчето отново отвори уста, зазвучаха познатите студени отгласи от облицована със стомана стая.

— Ако нямаше наказание за провала, успехът нямаше да е възнаграден — изрече той.

— Моля? — учуди се Хакардли. — Май не схванах.

Коин се врътна на пети и се върна на стола си.

— Ние нямаме от какво да се боим. — Този път отекна като заповед. — Все едно е, че има Тъмнични измерения! Ако ни досаждат, ще ги премахнем! Истинският магьосник не се плаши от нищо! От нищо!

Пак скочи от стола и доближи модела на Диска. Подобието беше съвършено до най-нищожните подробности, дори призрак на Великата А’Туин загребваше мудно през космическите простори на една педя от пода.

Коин презрително прокара ръка през безтелесния образ.

— Ние обитаваме света на магията. И нима ще се намери нещо, което да ни се опълчи?

Хакардли предположи, че от него се очаква отговор.

— Абсолютно нищо. С изключение на боговете, разбира се.

Спусна се мъртва тишина.

— Боговете ли? — спокойно повтори момчето.

— Ами да. Несъмнено. Ние не отправяме предизвикателства към боговете. Те си вършат тяхната работа, ние — нашата. Няма смисъл да…

— Кой властва над Диска? Магьосниците или боговете?

Хакардли поумува набързо.

— О, магьосниците. Естествено. Но по волята на боговете, трябва да отбележа.

Когато човек неволно цопне с единия крак в тресавище, случката е неприятна. Но не колкото следващата крачка и изчезването на втория ботуш с тихо мляскане. Хакардли се заинати.

— Виж, магьосничеството е по-скоро…

— Не сме ли по-могъщи от боговете? — уточни Коин.

Някои в края на тълпата пристъпяха неловко.

— Ами… И да, и не — отвърна Хакардли, вече затънал до коленете в блатото.

Факт е, че магьосниците малко се изнервяха при мисълта за боговете. Съществата, заселили се на Кори Селести, нито веднъж не изразиха недвусмислено мнението си за церемониалната магия, в която все пак се усещаше нещо божествено. Съответно и магьосниците всячески отбягваха темата. Лошото в разправиите с боговете беше склонността им да не си служат с намеци, ако нещо не им допадаше. Затова здравомислието подсказваше, че не е мъдра постъпка да подтикваш боговете към избор между „да“ и „не“.

— Значи не сме убедени? — настояваше Коин.

— Ако позволиш да те посъветвам… — започна Хакардли.

Момчето замахна. Стените изчезнаха. Магьосниците стояха върху кулата на магизточника и като един обърнаха глави към далечния остър връх Кори Селести, божествената обител.

— Когато победиш всички наоколо, остава ти да се сражаваш само срещу боговете — подхвърли Коин. — Някой от вас виждал ли ги е?

Всички отрекоха в хор, макар и колебливо.

— Ще ви ги покажа.