Магизточник

Ринсуинд зяпаше.

— Какво е това? — прошепна.

— Май е нещо като храм — обясни Конина.

Ринсуинд стоеше на едно място, отметнал глава, а тълпите в Ал-Кхали се блъскаха в него и го заобикаляха в човешкото подобие на Брауново движение. „Храм, а?“ Е, не можеше да се отрече, че е голям и се набива на очи. Архитектът си бе послужил с всяка известна хитрина, за да го направи привидно още по-голям и да натрапи на всеки зяпач убеждението, че той, от друга страна, е нищожен и обикновен, защото си няма толкова много куполи.

Ринсуинд обаче смяташе, че се е научил да разпознава свещените градежи. А фреските по тези големи надвисващи стени не изглеждаха особено религиозни. Участниците в сцените доста се забавляваха. Беше почти сигурно. Ами да, нямаше спор по въпроса. Би било нелепо да не им е весело от такива занимания.

— Не танцуват, нали? — подхвърли той в напразен опит да не повярва на собствените си очи. — Да не е някаква акробатика?

Конина примижа в рязката ярка светлина.

— Не бих казала — проточи замислено.

Ринсуинд се опомни.

— Мисля, че една млада жена не бива да вижда такива неща — заяви той строго.

Момичето му се усмихна и подхвърли мило:

— А пък за магьосниците е направо немислимо. Уж трябвало да ослепеете от такива гледки.

Ринсуинд пак зажумя нагоре, готов да рискува поне едното си око. „Да, какво друго да очакваш от тях? Не знаят какво вършат. Чужбината си е… ами чужбина. Тук всичко се прави иначе.“

Стигна до извода, че някои неща все пак се правят по същия начин, но далеч по-изобретателно. И по-често, ако се съди по тези картини.

— Храмовите фрески на Ал-Кхали са известни нашир и надлъж — спомена Конина, докато се промушваха между орляците дечица, опитващи се да продадат на Ринсуинд пръстени или да го запознаят с някоя от хубавичките си сродници.

— Ясно ми е защо са се прославили така — сподели той. — Ей, я се разкарай, разбра ли? Не, не искам да го купя, каквото и да е то. Не, не желая да се запозная с нея. Нито пък с него, гадно момченце такова. Махайте се, бе!

Последният вопъл беше отправен към купчинката дечица, яхнали невъзмутимо Багажа, който се тътреше търпеливо след него и изобщо не понечи да ги изтръска на земята. Ринсуинд предположи, че Багажът се муси по някаква причина, и това го ободри.

— Колко хора има на този континент?

— Де да знам — отвърна Конина, без да се обърне. — Трябва да са милиони.

— Ако бях мъдър, нямаше да съм на тяхно място — от сърце заяви той.

От няколко часа се намираха в Ал-Кхали, портата към загадъчния континент Клач. Започваше да му писва.

В един приличен град щеше да има поне мъничко мъгла, а хората щяха да живеят по домовете си, вместо да прекарват цялото си време на улицата. И не би срещнал такова изобилие от пясък и жега. А пък вятърът…

Анкх-Морпорк се отличаваше със знаменитата си воня, толкова жизнена, че докарваше до сълзи и силни корави мъже. Но Ал-Кхали можеше да се похвали със своя вятър, духащ от необятните пустини близо до Ръба. Не беше силен, но никога не спираше и след време действаше на чужденците като ренде за домат. Започваше да им се струва, че е ожулил кожата от телата им и чегърта направо по нервите.

За чувствителните ноздри на Конина вятърът носеше ароматни послания от сърцето на континента, смесили мразовитите нощи на пустините, смрадта на лъвовете, гниещия листак на джунглата и газовете от червата на антилопите.

Разбира се, Ринсуинд не можеше да надуши всичко това. Приспособяването е чудесно свойство на живите твари. Повечето кореняци на Морпорк не биха усетили и миризмата на горящ пухен дюшек от пет крачки.

— Сега накъде? — попита той. — Няма ли да се скрием от този вятър?

— Баща ми се е застоял малко в Ал-Кхали, когато е търсил Изгубения град Ий — сподели Конина. — И доколкото си спомням, говореше с голям възторг за местния соук. Това е нещо като пазар.

— Значи ще отидем да огледаме сергиите за шапки втора употреба — опита се да налучка Ринсуинд. — Макар че идеята не е…

— Аз по-скоро се надявам, че ще ни нападнат. Нищо по-разумно не мога да измисля. Баща ми твърдеше, че малцина чужденци, влезли в този соук, са излизали живи оттам. Разправяше, че там се навъртали кръвожадни типове.

Ринсуинд обмисли чутото с подобаващо старание.

— Би ли повторила, моля? След като спомена, че ще ни нападнат, май ми бръмнаха ушите.

— Нали искаме да срещнем местните престъпници?

— Не бих казал, че искаме — възрази той. — Не бих избрал точно този израз.

— Как предпочиташ да го кажеш?

— Ами… Май „не искаме“ обобщава мнението ми.

— Но нали се съгласи да си върнем шапката!

— Не съм се съгласявал да умра покрай издирването — унило натърти Ринсуинд. — От това никой няма да има полза. Не и аз във всеки случай.

— Баща ми често казваше, че смъртта е като сън.

— Аха, същото чух и от шапката — отвърна той.

Свърнаха по тясна, претъпкана с хора уличка между белосани глинени стени.

— Но както аз виждам нещата — продължи Ринсуинд, — от такъв сън е по-трудно да се събудиш сутрин.

— Все пак рискът не е голям — увери го Конина, — щом си с мен.

Тя тръгна по друг здрачен проход, а свитата от невръстни предприемачи ги гонеше по петите.

— Да, ти направо подскачаш от нетърпение — обвини я той. — Пак тази пуста наследственост…

— Просто млъкни и се погрижи да приличаш на жертва, бива ли?

— О, с това ще се справя. — Ринсуинд отпъди един особено упорит член на тукашната Детска търговска камара. — Имам богат опит. За последен път ти повтарям, проклето момченце, че не искам да купувам никого!

Взираше се мрачно в стените наоколо. Тук поне нямаше смущаващи картинки, но горещият ветрец вдигаше прахоляк, а му омръзна до повръщане да гледа пясък. Жадуваше за две-три студени бири, за още по-студена вана и чисти дрехи. Едва ли щеше да се почувства по-добре, но поне ужасното му настроение щеше да стане по-поносимо. Не му се вярваше обаче да има бира в този град. Колкото и да беше странно, но в познаващи студа места като Анкх-Морпорк най-обичаното питие си остава бирата, която още повече охлажда. А там, където небето е същинска пещ с отворена вратичка, хората се пристрастяват към мънички чашки с лепкави течности, от които гърлото пламва. И постройките тук му изглеждаха доста сбъркани. И статуите в някои храмове бяха… ами неподходящи. Тук не беше добро място за един магьосник. Разбира се, местните си имаха саморасли подобия на магьосници, някакви заклинатели, но за прилична магия и дума не можеше да става…

Конина крачеше пред него и си тананикаше.

„Падаш си по нея, а? Аз поне съм наясно“ — обади се глас в главата му.

„Ох, че гнус! — възкликна Ринсуинд. — Пак ли моята съвест?“

„Не, твоето либидо. Ех, че задух заварвам! Не си се разкършвал от последния път, когато се мярнах.“

„Ей, я изчезвай! Аз съм магьосник! При нас господар е главата, а не сърцето!“

„Аз пък чувам за какво гласуват жлезите ти и от тях научавам, че що се отнася до тялото, мозъкът ти е в жалко малцинство.“

„Така ли било? Да, но има решаващ глас.“

„Ха! Залъгвай се… Впрочем сърцето няма нищо общо в случая. То не е нищо повече от мускулест орган, който движи кръвта из тялото ти. Няма ли поне да си признаеш, че много я харесваш?“

„Е… — поколеба се Ринсуинд. — Да, но…“

„С нея е приятно, а? И гласът й е хубав.“

„Не оспорвам…“

„И ти се иска да я опознаеш по-добре, нали?“

„Ами…“

Донякъде изненадан, Ринсуинд осъзна, че наистина му се иска. Не беше напълно чужд на женската компания, но у него се загнезди впечатлението, че покрай жените все си докарва неприятности. Естествено не пренебрегваше и всеизвестния факт, че те са вредни за магическите дарби. Признаваше обаче, че на неговите магически дарби, по които се равняваше, да речем, на гумен чук, поначало не може да се разчита.

„Значи няма какво да губиш, нали?“ — мазно подсказа либидото му.

В този момент Ринсуинд обърна внимание на факта, че липсва нещо важно. Минаха секунда-две, докато го налучка.

От няколко минути никой не се опитваше да му продаде нищо. В Ал-Кхали това вероятно означаваше, че си мъртъв.

Той, Конина и Багажът бяха сами в дълга тъмна пресечка. Чуваше се приглушената врява на града, но в близката околност имаше само наситена с очакване тишина.

— Избягаха — промълви момичето.

— Ще бъдем ли нападнати?

— Нищо чудно. Трима мъже ни преследват по покривите.

Ринсуинд присви очи нагоре тъкмо в мига, когато трима мъже с широки черни дрехи скочиха ловко на уличката пред тях. Озърна се и видя двама да излизат иззад ъгъла. Всички държаха големи криви мечове и макар че долните половини на лицата им бяха закрити с маски, почти нямаше съмнение, че се хилят зловещо.

Ринсуинд потропа настойчиво по капака на Багажа.

— Дръж — подсказа му.

Сандъкът постоя неподвижно, после се примъкна тромаво към Конина. Излъчваше леко самодоволство, а и сянка на неудобство, както Ринсуинд установи с ревнив ужас.

— Ах, ти… — изръмжа и го изрита. — Ах ти, чантичко такава!

Но и той на свой ред застана по-близо до момичето. Тя се усмихваше замислено.

— На теб пък какво ти има? — попита недоволно Ринсуинд. — Да не им предложиш по едно къдрене набързо?

Мъжете пристъпваха към тях, без да бързат. Личеше, че ги интересува само Конина.

— Не съм въоръжена — напомни тя.

— Къде се дяна легендарният ти гребен?

— Остана на кораба.

— Нищичко ли нямаш?

Конина се премести така, че да държи под око всички нападатели.

— Имам две големи фиби — подхвърли приглушено.

— Стават ли за нещо?

— Не знам. Никога не съм опитвала.

— Заради теб изпаднахме в беда!

— Успокой се. Според мен ще ни пленят.

— Лесно ти е да го кажеш. На теб не са ти свалили цената като специална оферта за тази седмица.

Багажът потракваше с капака си малко объркан. Един от мъжете предпазливо протегна меча си и погъделичка с върха му кръста на Ринсуинд.

— Видя ли? Искат да ни отведат някъде — установи Конина, но изскърца със зъби. — О, не!…

— А сега какво има?

— Не мога!

— Какво не можеш?

Тя стисна слепоочията си с длани.

— Не мога да попадна в плен, без да се бия! Чувам как хилядите ми варварски прадеди ме укоряват за тази измяна! — изсъска трескаво.

— Стига си ме занасяла.

— Истината ти говоря. Ей сегинка…

Тя се раздвижи светкавично и най-близкият човек в черно се свлече в хриптяща купчинка. После лактите на Конина се забиха в коремите на двамата зад нея. Лявата й ръка профуча покрай ухото на Ринсуинд с шум на разкъсана коприна и повали мъжа зад него. Петият понечи да побегне, но тя със скок се вкопчи в краката му, повали го и главата му се блъсна тежко в стената.

Конина се претърколи от неподвижното тяло и когато стана, очите й блестяха.

— Не ми е приятно да си призная, но се почувствах по-добре. Щеше да е много лошо, ако бях предала достойните традиции на фризьорството… Уф, не, бе…

— Права си — сериозно потвърди Ринсуинд. — Но се питах дали вече си забелязала онези горе.

Очите на Конина огледаха редицата стрелци с лък, появили се върху отсрещната стена. Имаха търпеливия равнодушен вид на хора, които са си получили парите да свършат някаква работа и не им пука особено, ако тя включва и убийства.

— Време е за фибите — подсказа Ринсуинд.

Момичето не помръдна.

— Баща ми често подчертаваше колко е безсмислено да предприемаш фронтална атака срещу враг, притежаващ достатъчно далекобойни оръжия.

Ринсуинд познаваше любимите изрази на Коен и я изгледа недоверчиво.

— Е, всъщност — поправи се Конина — точните му думи гласяха: „Що ти трябва да се надпреварваш с таралеж в ритането на задници?“

Спелтър нямаше сили да слезе за закуска.

Чудеше се не е ли най-добре да си поприказва с Кардинг, но го възпираше смразяващото подозрение, че тлъстият дъртак нито би го изслушал, нито би му повярвал. Всъщност не знаеше дали сам да си вярва…

О, вярваше си и още как. Никога нямаше да забрави, колкото и да се стараеше.

Един от битовите проблеми в Университета напоследък беше неувереността, че ще се събудиш в същото здание, в което си заспал. Стаите придобиваха навика да си разменят местата заради изобилните изблици на магия. Тя се просмукваше в килимите и така се натрупваше в магьосниците, че едно здрависване с някого беше най-сигурният начин да му придадеш друг облик. Насищането с магия вече надхвърляше възможностите на Университета да я побере. Ако не направеха нещо съвсем скоро, дори простосмъртните биха могли да се възползват от магията. Вледеняваща мисъл. Но умът на Спелтър беше толкова претъпкан с вледеняващи мисли, че можеше да послужи вместо зимник, затова не отдели време да се тревожи и за това.

Неустойчивата сграда не беше единственото затруднение. Тежкият натиск на тавматургичния приток влияеше и върху храната. Загребваш салата с вилицата, но докато я поднесеш до устата си, може да е нещо коренно различно. С малко късмет би се оказало само негодно за ядене. Иначе пак си оставаше храна, но не от най-предпочитаните.

Спелтър откри Коин в място, което до снощи беше килер за метли. Сега заемаше несравнимо по-голямо пространство. Само защото ковчежникът не бе чувал за самолетни хангари, нямаше с какво да сравни нововъведението. Е, не би си помогнал много. Едва ли хангарите с мраморни подове и натрапчиво присъствие на статуи са често явление. Няколкото метли и очуканата кофа в ъгъла изглеждаха нелепо, но не колкото смазаните маси в бившата Голяма зала. Благодарение на магическите приливи в Университета те вече не бяха по-големи от дребно сандъче.

Спелтър влезе с изострено внимание и се присъедини към съвета на магьосниците. Въздухът беше мазен от струпаната тук мощ.

Ковчежникът си сътвори кресло до Кардинг и се наведе към ухото му.

— Няма да повярваш…

— Тихо! — скастри го шепнешком другият. — Това е потресаващо!

Коин седеше на табуретката си в средата на кръга, стиснал жезъла с едната си ръка, другата беше изпъната и държеше нещо яйцевидно, малко и бяло. Очертанията му странно се размиваха пред погледа. Спелтър дори реши, че не е дребен предмет, видян отблизо. Беше огромен, но се намираше далеч оттук. А момчето го задържаше с една ръка.

— Какво прави той? — прошепна на Кардинг.

— Не съм много наясно — промърмори дебелакът. — Доколкото схванахме, ще създава нов дом за магьосничеството.

В размътения овал проблясваха ивици разноцветна светлина като буря на хоризонта. Огряваха напрегнатото лице на Коин отдолу и го превръщаха в маска.

— Изобщо не си представям как всички ще се поберем вътре — усъмни се ковчежникът. — Кардинг, снощи видях…

— Готово е — обяви Коин.

Вдигна яйцето, което блещукаше със собствено сияние и изхвърляше мънички бели израстъци. Спелтър остана с впечатление, че не само е далеч, но е и невероятно масивно, стига чак отвъд тежестта в чудатите отрицателни измерения, където и оловото е същински вакуум.

Пак подръпна ръкава на Кардинг.

— Слушай, важно е, слушай! Когато надникнах…

— Защо не спреш да ми досаждаш?

— Но жезълът — неговият жезъл, де, не е…

Коин стана, насочи жезъла към стената и там незабавно се появи врата. Мина през нея и принуди магьосниците да се изнижат след него.

Прекоси градината на Архиканцлера, а магьосниците подтичваха като опашка на комета. Спря чак на брега на Анкх. Тук растяха няколко прастари върби и реката течеше… тоест се влачеше около издатина с формата на подкова, превзета от попови лъжички. Мястото носеше твърде оптимистичното име Отдихът на магьосника. В летните вечери, ако вятърът духаше към реката, беше подходящо за лека разходка.

Топлата сребриста мараня още се стелеше над града. Коин прегази мократа трева и застана на средата. Подхвърли яйцето, то се понесе в плавна дъга и цопна влажно.

Момчето се обърна към бързащите магьосници.

— Не идвайте по-наблизо. И бъдете готови да побегнете при нужда.

Насочи октироновия си жезъл към странното яйце. От върха блъвна октаринов лъч, заби се в дребния овал и го пръсна в дъжд от искри, оставили сини и алени петна по ретината на присъстващите.

Отначало нищо не се случи. Десетина магьосници зяпаха в очакване.

Един абсолютно лишен от загадъчност повей разклати дърветата.

Друго нямаше.

— Ъ-ъ… — запъна се Спелтър.

Тогава усетиха първия трус. От клоните се посипаха листа, по-нататък една водна птица отлетя уплашена.

Звукът започна като ниско стенание, по-скоро го чуваха със стъпалата, а не с ушите си. Върбите затрепериха, примера им последваха и двама-трима магьосници.

Калта около яйцето завря.

И избухна.

Земята се обели назад като лимонова кора. Буци сгорещена пръст се посипаха върху магьосниците, които побързаха да се скрият зад дърветата. Само Коин, Спелтър и Кардинг останаха да гледат как блестящата бяла сграда се издига над поляната, размятайки кал и трева. И други кули изригнаха зад гърбовете им. А във въздуха растяха зъберни стени, свързващи кулите.

Ковчежникът изскимтя, защото земята се изплъзна изпод краката му, заменена от каменни плочи, обсипани със сребърни люспици. Олюля се, когато подът под краката му се устреми неумолимо нагоре и издигна тримата високо над върбите.

Покривите на Невидимия университет останаха в подножието. Анкх-Морпорк се просна като карта пред погледите им, реката заприлича на попаднала в капан змия, ширнаха се забулените в синкава мъглица равнини. Ушите на Спелтър изпукаха, но издигането продължи към облаците.

Тримата изскочиха подгизнали и измръзнали в безмилостните слънчеви лъчи. Във всички посоки се бе разстлала облачна пелена. И други кули се издигаха наблизо, отразявайки болезнено ярко светлината на деня.

Кардинг приклекна тромаво и опипа пода с върховете на пръстите си. Подкани с жест ковчежника да постъпи като него.

Спелтър докосна повърхността, по-гладка от полиран камък. Напомняше лед, стига ледът да е леко затоплен, а наглед беше слонова кост. Не беше съвсем прозрачна, но намекваше, че би й се искало.

Обзе го натрапчивото подозрение, че ако затвори очи, изобщо няма да я усети.

Срещна погледа на Кардинг, който подхвърли:

— Не зяпай мен. И аз не знам какво е това.

Вдигнаха глави към Коин и той изрече:

— Магия.

— Да, господарю — смънка Кардинг, — но от какво е направено?

— От магия, казах ти. Сурова магия. Втвърдена. Съсирена. Подновявана миг след миг. Нима можете да ми посочите по-подходящ материал да изградим новия дом на магьосничеството?

Жезълът засия за секунда и стопи облаците. Светът на Диска се появи долу и оттук личеше, че наистина е диск, сякаш забоден в небето с централния връх Кори Селести, обитаван от боговете. Кръглото море беше толкова наблизо, струваше им се, че могат да се гмурнат в него от кулата. Виждаха и разкривения от разстоянието огромен континент Клач. Водопадът около Ръба беше блестяща дъга.

— Твърде голям… — изфъфли Спелтър.

Светът, в който живееше досега, не се простираше далеч извън портата на Невидимия университет. Именно такъв го предпочиташе. В свят с подобни размери човек се чувстваше уютно. В никакъв случай не му беше приятно да стърчи върху нещо, високо цял километър, което от по-строга гледна точка дори не съществуваше.

Това прозрение го втрещи — беше магьосник, а магията вече го притесняваше.

Примъкна се незабелязано до Кардинг, който промълви:

— Не е точно каквото очаквах.

— Хъм?

— Отгоре ми се струва прекалено малко.

— Де да знам… Слушай, трябва да ти разкажа…

— Я погледни планините Овнерог. Подлъгваш се, че можеш да ги докоснеш.

Вторачиха се през хилядата километра, делящи ги от могъщата планинска верига, снежнобяла и студена. Според преданията през потайните долини на Овнерог се стигаше до замръзналите земи около Главината, последно владение на Ледените великани. Били заточени там след последната си величава битка с боговете. В онези времена планините се подавали като острови в огромното ледено море. По върховете им ледът още не се предаваше.

Коин ги озари със златната си усмивка.

— Какво казваш, Кардинг?

— Заради чистия въздух е, господарю. Изглеждат толкова малки и близки. Само споменах, че човек едва ли не може да ги докосне…

Коин му махна с ръка да млъкне. Протегна тънка ръка и нави ръкава си в традиционния знак, че ще прави магия без заблуди. Посегна, после разтвори пръсти. Никой не би оспорил, че върху дланта му имаше малка буца сняг.

Другите двама гледаха онемели как снегът се топи и капе на пода.

Коин се разсмя.

— Толкова ли е трудно да повярвате? Да взема ли бисери от Крул, прилепил се към Ръба? Или искате пясък от Големия Неф? Може ли старата ви магия да се мери с това?

В ушите на Спелтър момчешкият глас звънеше метално. Коин се взираше изпитателно в лицата им.

Накрая Кардинг въздъхна и заговори доста смирено:

— Не може. През целия си живот търсех магията, но откривах само цветни огънчета, дребни хитрини и стари изсъхнали книги. Магьосничеството не е сторило нищо за света досега.

— А ако ви кажа, че възнамерявам да разпусна Ордените и да закрия Университета? Макар че, разбира се, старшите ми съветници ще заемат подобаващо положение.

Пръстите на Кардинг се свиха до побеляване на ставите, но той само вдигна рамене.

— Няма какво да отговоря. Кой би сравнявал свещта със слънцето по пладне?

Коин се обърна към Спелтър. Жезълът повтори движението. Изящните резбовани фигури наблюдаваха студено ковчежника. Една от тях до върха неприятно приличаше на извита вежда.

— Мълчалив си, Спелтър. Не си ли съгласен с мен?

„Не. Някога в света имало магизточници, но магьосничеството било предпочетено пред тях. То е магия за хора, не за богове. Не са ни нужни магизточници. Тогава е имало голяма бъркотия, но сме я забравили. Харесваше ми старата магия. Тя не разтърсваше света, а пасваше в него. Беше правилната магия. Исках да бъда всичко на всичко магьосник.“

Той забоде поглед в краката си.

— Да, съгласен съм — прошепна.

— Добре — доволно отрони Коин.

Застана на края на кулата и се загледа в криволичещите улици на Анкх-Морпорк. Кулата на Занаята се свиваше жалко десет пъти по-ниско от новите си конкуренти.

— Според мен — обяви момчето — ще проведем церемонията идната седмица при пълнолуние.

— Ъ-ъ… Пълнолуние ще има чак след три седмици — дръзна да напомни Кардинг.

— Идната седмица — повтори Коин. — Щом казвам, че ще има пълнолуние, никой да не ми възразява.

Взря се в зданията на Университета, смалени като детски играчки, и посочи.

— Какво е това?

Кардинг надзърна.

— Ами… Библиотеката. Да, Библиотеката.

Мълчанието беше смазващо и Кардинг долови, че трябва да добави нещо, каквото и да е, само да я няма тази тишина.

— Там държим книгите, нали се сещаш. Деветдесет хиляди тома, струва ми се. Така ли е, Спелтър?

— Ъ? О… Да. Предполагам, че са около деветдесет хиляди.

Коин се облегна на жезъла.

— Изгорете ги.

Полунощ потропваше нечуто с черния си жезъл по коридорите на Невидимия университет, а Спелтър не чак толкова наперено се промъкваше към невъзмутимата врата на Библиотеката. Почука и звукът отекна толкова гръмко в празната сграда, че ковчежникът се облегна на стената и изчака ударите на сърцето му да се поразредят поне малко.

Най-сетне чу шум като от разместване на тежки мебели.

— Ууук?

— Аз съм.

— Ууук?

— Спелтър.

— Ууук.

— Слушай, трябва да се махнеш оттам! Той се кани да изгори Библиотеката!

Нямаше отговор иззад вратата.

Ковчежникът се отпусна на колене.

— Ще го направи, да знаеш — зашепна. — Вероятно ще принуди мен да го сторя, с онзи жезъл… ъ-ъ… той знае какво става навсякъде, знае и че знам за него… моля те, помогни ми…

— Ууук?

— Миналата нощ надникнах в стаята му… а жезълът… жезълът сияеше по средата като фар, момчето пък хленчеше на леглото. Усещах как жезълът прониква в главата му, внушава му страшни неща. После ме забеляза, трябва да ми помогнеш, само ти не си…

Спелтър млъкна. Лицето му се вдърви. Обърна се съвсем бавно против волята си, защото нещо го завъртя полека.

Знаеше, че Университетът е безлюден. Всички магьосници се преместиха в Новата кула, където и най-нищожният студент разполагаше с по-разкошни покои, отколкото си позволяваха доскоро и старшите преподаватели.

Жезълът висеше във въздуха на броени метри от него, обгърнат от блед октаринов ореол.

Ковчежникът се изправи предпазливо и без да отделя поглед от гадното нещо, плъзна гръб покрай стената. На ъгъла установи, че жезълът не е помръднал, а само се е въртял, за да сочи към него.

Спелтър писна немощно, вдигна полите на робата си и хукна.

Жезълът се озова отпреде му. Ковчежникът заби пети в земята и спря, шумно поемайки си дъх.

— Няма да ме уплашиш — заяви той, обърна се и тръгна в друга посока.

Щракна с пръсти и вече носеше факел с ярък бял пламък (само октариновите оттенъци по края издаваха, че факелът е сътворен с магия).

Жезълът пак стърчеше пред него. А огънят на факела беше засмукан в тясна ивица бял пламък, която изчезна с тих пукот.

Спелтър чакаше с насълзени от ослепителната светлина очи, но макар жезълът още да висеше отсреща му, не се възползва от неговата безпомощност. Когато зрението му се възстанови, зърна по-тъмен правоъгълник вляво. Стълбата към кухните.

Стрелна се към нея, прескачаше невидимите стъпала, тръсваше се неочаквано и тежко на недостъпни за погледа му площадки. В далечината лунните лъчи проникваха през решетка и ковчежникът знаеше, че някъде там има врата към света отвън.

Спелтър се повлече по тъмната пустиня на пода. Препъваше се, глезените го боляха, а собственото му дишане заглушаваше всички останали звуци, сякаш си бе пъхнал главата в голяма раковина.

Разни неща издрънчаваха по краката му. Разбира се, вече нямаше плъхове, но напоследък кухните бяха занемарени. Макар готвачите на Университета да се славеха като най-изкусните в света, всеки магьосник можеше да си сътвори ястия, недостъпни за обикновените кулинарни дарби. Големите медни тигани висяха ненужни на стената и потъмняваха бавно, а в печките под гигантския свод на димоотвода имаше само студена пепел…

Жезълът запречваше задната врата като резе. Завъртя се, когато Спелтър се олюля към него, и увисна с безмълвна злоба. После плавно се плъзна към ковчежника.

Спелтър заотстъпва, краката му се хлъзгаха по мазните камъни, после се блъснаха в нещо и той изквича. Зашари с ръка зад гърба си. Не напипа нищо повече от дъска за рязане.

Пръстите му търсеха отчаяно и макар да не се надяваше на нищо, откриха забито в дървото сатърче. Подтикнати от инстинкт, древен като самото човечество, те стиснаха дръжката.

На Спелтър му свършваха въздухът, търпението, възможностите за бягство и времето. Беше и уплашен до полуда.

Затова щом жезълът се зарея пред него, той вдигна рязко сатърчето и замахна с колкото сили му бяха останали…

И се поколеба. Всичко магьосническо в него се възпротиви срещу съсипването на такова могъщество, което дори сега се чудеше как да присвои и използва…

Жезълът се завъртя така, че да сочи към него.

През няколко коридора оттам орангутанът подпираше с гръб вратата на Библиотеката и гледаше синкавобелите отблясъци, проникващи през пролуката отдолу. Чу далечното изпращяване на необуздана енергия, последвано от звук, който започна ниско и завърши толкова тънко, че и Рошльо, притиснал ушите си с лапи, не го долови.

Накрая имаше слабичък, съвсем обикновен шум, какъвто причинява разкривеното и разтопено метално острие на сатърче при падане на каменни плочи.

След такъв шум тишината се стоварва подобно на топла лавина.

Библиотекарят се обгърна с нея като с наметало и се загледа в безкрайните редици книги по рафтовете, всяка в пулсиращото слабо сияние на собствената си магия. Лавица след лавица томове го гледаха отгоре.15 И те бяха чули. Усещаше страха им.

Орангутанът постоя неподвижно като изваяние, но накрая явно взе решение. Заподскача, подпирайки се на юмруци, дълго рови в бюрото си и извади дебела халка, натежала от ключове. Върна се на средата, изправи се и заяви много натъртено:

— Ууук.

Книгите впериха погледи в него от рафтовете си. Бе приковал вниманието им.