Магизточник

Цяла кофа вода лисна върху лицето на Ринсуинд. Изтръгна го от кошмара, в който стотина жени с черни дрехи се мъчеха да го подстрижат с ятаганите си и му се разминаваше на косъм в най-буквалния смисъл. Мнозина биха пренебрегнали такъв сън, внушавайки си, че е избил подсъзнателният им страх от кастриране. Но подсъзнанието на Ринсуинд повече се поддаваше на страха цялото му тяло да не бъде накълцано на ситни мръвчици. Всъщност никога не се освобождаваше докрай от тези видения.

Той се подпря и седна.

— Добре ли си? — угрижено попита Конина.

Ринсуинд огледа набързо бъркотията по палубата.

— Не се знае — отвърна предпазливо.

Наоколо май нямаше ловци на роби, поне не изправени. Виждаха се мнозина от екипажа, които се стараеха да не доближават без нужда Конина. Само капитанът стоеше до двамата нелепо ухилен.

— Махнаха се — обясни момичето. — Грабнаха каквото можаха и избягаха.

— Те гадни копелета — добави капитанът, — ама бързо гребат, като бягат! — Конина трепна от звучния плясък на месестата му длан по гърба й. — Тя сражава много добре за жена. Да!

Ринсуинд се изправи отмалял. Корабът се клатушкаше бодро към далечно петно на хоризонта, което сигурно беше клачианският бряг откъм Главината. Установи, че изобщо не е пострадал. Започна да се развеселява.

Капитанът им кимна сърдечно и отиде да крещи заповедите си за разни платна, въжета и каквото още имаше на кораба. Конина седна върху Багажа, който май нямаше нищо против.

— Капитанът ни е толкова благодарен, че ще ни остави да слезем от кораба в Ал-Кхали — съобщи тя.

— Нали бездруго така се уговорихме с него? — напомни Ринсуинд. — Видях те да му плащаш.

— Да, но досега е смятал да ни плени и да ме продаде в робство, когато стигнем там.

— Какво?! А мен нямало ли е да продаде? — Той изсумтя. — Разбира се, щом нося роба на магьосник, не би посмял…

— Ъ-хъм… Всъщност каза, че е щял да те подари.

Конина усърдно изчовъркваше въображаема тресчица от капака на Багажа.

— Да ме подари ли?

— Ами да. Ъ-хъм… Нещо като безплатна добавка, за да подмами клиента. — Конина напразно изчака да види усмивка на лицето му, въздъхна и попита: — Впрочем защо винаги си толкова нервен, когато има жени наблизо?

Ринсуинд настръхна от обидата.

— Ама че работа! Ако искаш да знаеш… Виж какво, с жените се разбирам много добре, но се разстройвам, когато размахват мечове. — Поумува и призна: — Не по-малко се разстройвам и когато мъжете размахват мечове.

Конина упорито човъркаше тресчицата. Багажът изскърца от удоволствие.

— Знам още нещо, от което ще се разстроиш — смънка тя.

— Е?

— Шапката я няма.

— Какво?!

— Не успях да се намеся, отнесоха, каквото докопаха…

— Значи ловците на роби взеха шапката, когато избягаха?

— Я не си позволявай да ми говориш така! Аз поне не се въргалях в несвяст…

Ринсуинд трескаво размаха ръце.

— Не, не, няма нужда да се вълнуваш толкова, нищо не съм си позволявал… Трябва да помисля…

— Капитанът каза, че сигурно са се върнали в Ал-Кхали. Там имало едно свърталище на престъпници и ще можем скоро да…

— Не виждам защо сме длъжни да правим нещо — прекъсна я Ринсуинд. — Шапката искаше да се махне по-далеч от Университета, а не ми се вярва онези пирати да наминават оттам за по едно питие на крак.

— Ще им позволиш да я отнесат ли?! — с искрено изумление възкликна Конина.

— Все някой ще я отнесе. Защо непременно да съм аз?

— Но нали разправяше, че била символ на магьосничеството! Онова, към което се стремят всички магьосници! Не можеш да я зарежеш просто така!

— Ха, само гледай.

Обзе го необичайна изненада. Вземаше решение. Собствено. Беше си негово и на никой друг. Не го принуждаваха да реши. Понякога изглеждаше, че целият му живот се състои в поредица от неприятности, които го сполетяваха заради желанията на други хора. Но този път сам взе решение и край. Щеше да слезе от кораба в Ал-Кхали и да измисли как да се завърне у дома. Който иска, да спасява света. Желаеше му късмет. Вече бе решил.

Челото му се набръчка. Защо ли не му олекна?

„Защото решението ти е голяма скапана грешка, идиот проклет!“

„А, не, стига с тези гласове в главата ми. Вън!“

„Аз съм си на мястото тук.“

„Ти да не си аз?“

„Твоята съвест съм.“

„Тъй ли…“

„Не бива да оставиш шапката да се затрие. Тя е символ…“

„… добре, де, знам…“

„… на магията съгласно Традицията. На магията, овладяна от хората. Нали не искаш да се върнем назад в мрачните времена, когато се е вихрела дивата магия? Самата действителност била разтърсвана из основи всеки ден. Същински ужас.“

„Че аз откъде знам това?“

„От родовата памет.“

„А стига, бе. И аз ли я имам?“

„Е, поне отчасти…“

„Аха, схванах, но защо точно аз?“

„Дълбоко в душата си ти знаеш, че си истински магьосник. Думата «Магьосник» сякаш е врязана в сърцето ти.“

— Да, ама за жалост все срещам хора, дето се мъчат да проверят така ли е — окаяно смотолеви Ринсуинд.

— Какво каза? — не чу добре Конина.

Той се взря в петното на хоризонта и въздъхна.

— Говоря на себе си.

Кардинг огледа придирчиво шапката. Заобиколи масата и я видя от друг ъгъл. Накрая прецени:

— Доста сполучливо. Откъде се сдоби с октарините?

— Всъщност са хубави кристалчета — обясни Спелтър. — Но заблудиха и теб, нали?

Беше прекрасна шапка. Спелтър дори признаваше пред себе си, че на вид далеч превъзхожда истинската. Старата шапка на Архиканцлерите беше леко оръфана, златните й шевици тъмнееха и се разнищваха. Имитацията обаче приличаше повече на усъвършенствана версия. Имаше стил.

— Особено ми харесват дантелите — сподели Кардинг.

— Дълго се мъчих.

— Но защо не опита с магия?

Кардинг шавна с пръсти и хвана навреме високата студена чаша, която се появи високо над пода. Под хартиеното чадърче и плодовата салата в нея се криеше лепкав скъп алкохол.

— Нищо не стана — откровено го осведоми Спелтър. — Все не успявах да налучкам. Наложи се да шия всички пайети на ръка.

Той вдигна кутията от масата. Кардинг се прокашля в питието си.

— Не я прибирай засега. — Взе кутията от ръцете на ковчежника. — Открай време ми се иска да я пробвам…

Обърна се към голямото огледало на стената в стаята на Спелтър и почтително нагласи шапката върху своите видимо мърляви кичури.

Първият ден под властта на магизточника клонеше към края си и магьосниците бяха успели да променят какво ли не освен самите себе си.

А всички до един опитаха — тихомълком и когато си мислеха, че никой не ги зяпа. Дори Спелтър не се сдържа в уединението на кабинета си. Стана двайсетина години по-млад, сдоби се с такова тяло, че би могъл да троши камъни с юмрук, но щом се разсея, спихна се крайно неприятно в предишната позната външност и възраст. Сегашното състояние му приличаше на ластик. Колкото повече го опъваш, толкова по-силно и болезнено плющи, като го пуснеш. Боздуганите с шипове, двуръчните мечове и чепатите тояги според общоприетите представи са страховити оръжия, но са едното нищо в сравнение с двадесет години, които ти се стоварват наведнъж на главата.

Магизточникът като че не влияеше върху нещата, които поначало си бяха магически. Все пак магьосниците постигнаха забележими подобрения. Например робата на Кардинг вече беше измишльотина от коприна и дантели, натрапваща скъпата си пошлост. В нея той наподобяваше грамадна купа желе, накичена с декоративни покривчици.

— Отива ми, нали? — подхвърли Кардинг.

Кривна леко шапката и си придаде нелепо разпуснат вид.

Спелтър не отговори. Гледаше през прозореца.

Наистина имаше подобрения. Денят не мина напразно.

Нямаше ги древните каменни стени на оградата. Виждаха се изящни балюстради. А отвъд тях градът буквално искреше в същинска поема от бял мрамор и червени керемиди. Река Анкх вече не беше обременената с утайки канавка, каквато я помнеше от малък, а блещукаше с кристална прозрачност и по нечие сполучливо хрумване тлъсти шарани плуваха във водата, чиста като току-що разтопен планински сняг.13

От висотата на птичи полет Анкх-Морпорк несъмнено заслепяваше. Градът сияеше. Трупаните с хилядолетия боклуци бяха почистени.

А това пораждаше у Спелтър чудато безпокойство. Не се чувстваше удобно, сякаш го сърбеше кожата заради нови дрехи. Наистина носеше нови дрехи и наистина го сърбеше, но не в това намираше най-неприятния проблем. Новият свят беше много мил, точно какъвто подобава и все пак… все пак… Искрено ли бе жадувал промяна или само искаше познатото положение да се пренареди малко по-удобно за самия него?

— Попитах те не мислиш ли, че е направена точно като за мен? — обади се Кардинг зад гърба му.

Спелтър се озърна разсеяно.

— А?

— За шапката ти говоря, човече.

— О, да… ъ-ъ… много ти подхожда.

Кардинг въздъхна, свали бароковото творение от главата си и го прибра в кутията.

— Време е да му я занесем. Започна да подпитва къде е.

— Още се тревожа къде може да е истинската шапка — промърмори Спелтър.

— Ето я тук — убедено заяви Кардинг и посочи кутията.

— Не, говоря за… ъ-ъ… истинската.

— Тази е истинската.

— Исках да кажа…

— Това тук е шапката на Архиканцлера — старателно натърти Кардинг. — Би трябвало да знаеш, сам си я правил.

— Да, но… — умърлушено се инатеше ковчежникът.

— В края на краищата ти не би изработил фалшификат, нали?

— Всъщност… ъ-ъ… не.

— Шапка и нищо повече. Тя е това, за което хората я помислят. Щом виждат, че я носи Архиканцлерът, смятат я за истинска. Тъкмо такава е в известен смисъл. Нещата се определят от онова, което правят. Естествено това важи и за хората. Най-същинската сърцевина на магьосничеството, изразена накратко. — Кардинг направи подчертана пауза и тикна кутията в ръцете на Спелтър. — Бихме могли да кажем: „Cogito ergot shapko“.

Ковчежникът бе понавлязъл в тънкостите на древните езици и напрегна ума си.

— „Мисля, следователно съм шапка“, така ли? — постара се да налучка.

— Какво? — изгледа го озадачен Кардинг.

Вече слизаха по стълбата към преродената Голяма зала.

— Да не е „Смятам се за побъркана шапка“? — търсеше истината Спелтър.

— Ох, млъкни, моля те.

Маранята още висеше над града, златно-сребърните й пелени бяха обагрени в червено от залязващото слънце, чиито лъчи нахлуваха през прозорците на залата.

Коин седеше на табуретка, отпуснал жезъла на коленете си. Спелтър се сети, че изобщо не е виждал момчето без жезъла в ръце, а това му се стори твърде странно. Повечето магьосници захвърляха жезлите си под леглото или ги окачаха над камината.

Този жезъл никак не му допадаше. Беше черен не на цвят, а просто защото изглеждаше като подвижна пролука към друго, по-неприятно съчетание на измеренията. Нямаше очи и въпреки това сякаш се взираше в ковчежника и научаваше най-съкровените му помисли, тоест знаеше повече от самия Спелтър в момента.

Когато двамата магьосници прекосиха залата, кожата на ковчежника настръхна от напора на дива магия откъм седналата фигура.

Няколко десетки старши магьосници се бяха събрали в кръг около табуретката и се блещеха към пода.

Спелтър надникна над нечии рамене и видя…

… света.

Рееше се в локва от непрогледна нощ, някак врязана в самия под. Ковчежникът бе обзет от ужасяваща увереност, че това е истинският свят, не някакъв образ или илюзия. Имаше си облачни вихри и всичко останало. Ето ги замръзналата пустош около Главината, Уравновесяващия континент, Кръглото море, Водопада на Ръба, мънички и в пастелни оттенъци, но въпреки всичко…

Някой му говореше.

— Ъ-ъ?

Внезапното охлаждане на атмосферата наоколо го принуди да се върне мигновено в действителността. Осъзна втрещен, че Коин му е казал нещо.

— Моля? — поправи се тутакси. — Заплеснах се… светът е толкова красив…

— Нашият Спелтър е естет — установи Коин и един-двама магьосници, знаещи значението на думата, се подсмихнаха, — но ако ще обсъждаме света, той подлежи на усъвършенстване. Преди малко ти казах, Спелтър, че накъдето и да отправим взор, срещаме жестокост, безчовечност и алчност. А това ни подсказва, че светът е управляван зле, нали?

Ковчежникът усети как двайсетина чифта очи го пронизват.

— Ъ-ъ… Да, но не можеш да промениш човешката природа.

Настана мъртвешка тишина. Спелтър се запъна.

— Или можеш?…

— Тепърва ще узнаем това — намеси се Кардинг. — Но ако променим света, човешката природа ще го последва. Не е ли така, братя?

— Имаме града — обади се някой. — Аз собственоръчно сътворих замък…

— Да, властваме над града — прекъсна го Кардинг, — но кой властва над света? По земите пред погледите ни има поне хиляда кралчета, императорчета и владетелчета.

— И нито един от тях не може да чете, без да срича — вметна друг магьосник.

— Патрицият можеше… — отрони Спелтър.

— Не и ако му отрежеш показалеца — сопна се Кардинг. — Между другото къде се дяна онзи гущер? Както и да е… Важното е, че светът несъмнено трябва да бъде управляван от хора, вещи в знанието и философията. Трябва да бъде воден напред. Прахосахме векове в раздори помежду си, но ако сме задружни… кой знае на какво сме способни?

— Днес — градът, утре — светът — подхвърли някой по-назад в тълпата.

Кардинг кимна.

— Утре — светът, а… — сметна набързо — … в петък — Вселената!

„Тъкмо почивните дни ще ни останат свободни“ — кисело помисли Спелтър. Спомни си, че носи кутията, и я подаде на Коин. Но Кардинг изплува плавно пред него и я връчи на момчето с отмерен жест.

— Шапката на Архиканцлера — обяви Кардинг. — И според всички нас тя по право се пада на теб.

Коин взе кутията и Спелтър за пръв път зърна сянка на съмнение да помрачава лицето му.

— Няма ли някаква официална церемония? — попита момчето.

Кардинг се закашля.

— Аз… ами няма. Не ми се вярва да има. — Озърна се към останалите старши магьосници и те дружно завъртяха глави. — Няма. Никога не сме провеждали церемония. Тоест… освен банкета. Нали разбираш, не е като коронясване, защото Архиканцлерът предвожда братството на магьосниците… — Гласът на Кардинг глъхнеше пред тези златисти очи. — Той е… сещаш се… той е… пръв… сред… равни…

Отстъпи бързешком, защото жезълът се врътна замайващо към него. Коин сякаш пак се вслушваше в недостъпен за другите глас.

— Не — промълви накрая. Вече говореше с екот, който непосветените в Занаята постигат единствено с помощта на изобилие от много скъпа аудиотехника. — Ще има церемония. Задължително е да има, за да проумеят хората, че господари са магьосниците. Но няма да я проведем тук. Аз ще избера мястото. И всички магьосници, които са минавали през портата на Университета, ще присъстват, ясно ли ви е?

— Някои от тях живеят далеч оттук — внимателно напомни Кардинг. — Ще мине време, докато пристигнат. За кога си предвидил…

— Те са магьосници! — изкрещя Коин. — Могат да се озоват тук, преди да мигнете! Дадох им могъщество! Освен това — гласът му се укроти почти до нормалната си сила — с Университета е свършено. Никога не е бил истински дом за магията, а само неин затвор. Ще построя друго средище за нас.

Той извади новата шапка от кутията и й се усмихна. Спелтър и Кардинг не смееха да дишат.

— Но…

Обърнаха се. Звукът се бе изтръгнал от гърлото на Хакардли, пазителя на традициите. Устата му се отваряше беззвучно.

Коин го изгледа и едната му вежда се изви.

— Нали не възнамеряваш да закриеш Университета? — попита старият магьосник разтреперан.

— Вече не е необходим — осведоми го момчето. — Той е дупка, пълна с прахоляк и стари книги. Вече е в миналото ни. Не съм ли прав… братя?

Всички замънкаха неуверено. Трудно им беше да си представят живота без древните камъни на Невидимия университет. Но като се замислеха, прахоляк не липсваше, разбира се, а и книгите си бяха прастари…

— В края на краищата… братя… кой измежду вас се е отбивал скоро в тъмната библиотека? Магията вече е във вас, не е скрита между прашни корици. Нима това не е радостно? Има ли някой да не е направил повече магии — но истински! — през последното денонощие, отколкото през целия си предишен живот? Нима някой сред вас не ме подкрепя с цялата си душа?

Ковчежникът потръпна. Тъкмо тогава в цялата му душа се пробуди един стаен Спелтър, който се бореше да бъде чут. Този Спелтър изведнъж закопня за доскорошните безметежни дни, когато магията беше кротка, влачеше се наоколо по пантофи и винаги имаше време за едно шери пред камината, вместо да е като нажежен меч в мозъка. И преди всичко не убиваше.

Вцепени се в смъртен страх, защото усети как гласните му струни звънят в готовност да възразят… въпреки отчаяните му усилия да ги възпре.

А жезълът се опитваше да го открие. Долавяше как го търси. И щеше да го заличи досущ като горкия стар Билиас. Спелтър стисна челюсти, но нищо не постигна. Гръдният му кош се напълни с въздух. Зъбите му заскърцаха от напора на думите.

Кардинг помръдна неловко и го настъпи по крака. Ковчежникът изквича.

— Извинявай — промърмори Кардинг.

— Какво ти има, Спелтър? — обади се Коин.

Ковчежникът подскачаше на един крак, внезапно отърсил се от заплахата. Облекчението заливаше като цунами цялото му тяло, макар пръстите на крака му да се сгърчиха от болка. За пръв път в историята на света някой изгаряше от такава благодарност, че стокилограмово туловище на магьосник почти му е премазало стъпалото.

Писъкът му май разпръсна и напрежението в залата. Коин въздъхна и стана.

— Беше хубав ден…

Два часът през нощта. Речната мъгла се гърчеше като плетеница от змии по улиците на Анкх-Морпорк, но не пречеше на никого. Магьосниците решиха, че не понасят другите да будуват след полунощ, затова никой не будуваше. Жителите на града бяха потънали в тревожния сън на омагьосаните.

На Площада на строшените луни, доскоро същински бутик на потайните наслади, където среднощният любител на веселбата би могъл да придобие от осветените с факли и закрити със завески сергии всичко — от чиния желирани змиорки до венерическа болест по избор, мъглата се сгъстяваше и капеше в безлюдния студ.

Сергиите ги нямаше, заместени от полиран мрамор и статуя, въплъщаваща духа на… нещо си, заобиколена от осветени фонтани. Глухият шум на водата единствен разхлабваше хватката на тишината, вкопчила пръсти в гърлото на града.

Безмълвие се бе възцарило и в тъмната грамада на Невидимия университет. Само че…

Спелтър се прокрадваше по сенчестите коридори като двукрак паяк. Притичваше… или поне куцукаше пъргаво от колона към сводест проход. Накрая се добра до неприветливата врата на Библиотеката. Огледа изнервен тъмата наоколо и след кратко колебание почука лекичко, колкото да изтръгне почти нечут звук.

Тишина се стелеше и откъм дебелата дървена врата. Но за разлика от онази, която бе поробила града, беше бдителна и наежена. И спящата котка, току-що отворила едното си око, не издава нито звук.

Спелтър не издържаше повече. Опря длани на пода и се помъчи да надникне под вратата. Доближи устни до прашния ветровит процеп под най-долната панта и прошепна:

— Ей, слушай! Ъ-ъ… Чуваш ли ме изобщо?

Усети ясно, че нещо зашава далеч навътре в мрака.

Опита пак, люшкащ се между ужаса и надеждата с всеки тежък удар на сърцето си.

— Ей! Аз съм… ъ-ъ… Спелтър. Може ли да поговорим? Моля те…

Може би широки ходила се плъзгаха внимателно по пода или скърцаха нервите на самия ковчежник. Постара се да преглътне, за да му олекне на пресъхналото гърло, и пак заговори тихо:

— Виж какво, разбирам те, ясно, но… те се чудят дали да не закрият Библиотеката!

Тишината някак стана по-звънка. Спящата котка бе наострила слух.

— Всичко това е много лошо! — довери мнението си Спелтър и затисна устата си с длан, стреснат от своята наглост.

— Ууук? — прошумоля зад вратата като оригване на хлебарка.

Събрал смелост, ковчежникът долепи лице до пролуката.

— А дали и… ъ-ъ… Патрицият е при теб?

— Ууук.

— Ами кученцето му?

— Ууук.

— Ох, добре.

Спелтър се просна по корем, уютно невидим в нощта, и потропа с пръсти по вледеняващия под.

— Не би ли се съгласил… ъ-ъ… да ме приютиш вътре?

— Ууук!

Ковчежникът направи самотна гримаса.

— Е, няма ли поне да ме пуснеш за няколко минути? Налага се спешно да си поприказваме по мъжки.

— Иийк!

— Добре, де, като мъж с човекоподобно.

— Ууук.

— Ами няма ли поне ти да излезеш?

— Ууук.

Спелтър въздъхна.

— Много похвална проява на преданост, но вътре ще умреш от глад.

— Ууук ууук.

— Какъв е този друг вход?!

— Ууук.

— Уф, както искаш.

Все пак Спелтър се поободри малко от разговора. Всички останали в Университета сякаш сънуваха наяве, но Библиотекарят не искаше от света нищо освен меки плодове, редовни доставки на каталожни картички и възможността през месец-два да прескача оградата на личния зоопарк на Патриция.14 А този практичен подход вдъхваше спокойствие и на ковчежника.

— Значи всичко ти е наред с бананите и така нататък? — попита Спелтър, след като поумува.

— Ууук.

— Не пускай никого, разбрахме ли се? Ъ-ъ… Според мен това е страшно важно.

— Ууук.

— Добре. — Спелтър стана и си изтръска коленете. Допря устни до ключалката и добави: — Не се доверявай никому.

— Ууук.

В Библиотеката мракът не беше непрогледен, защото неравните редици от книги изпускаха бледо октариново сияние — тавматургично изтичане поради силното окултно поле. Стигаше колкото да открои купчината рафтове, струпани пред вратата.

Бившият Патриций беше грижливо настанен в буркан върху бюрото на Библиотекаря, който пък седеше под плота, увит с одеяло, и държеше Рошльо в скута си.

От време на време хапваше банан.

А Спелтър куцукаше обратно по ехтящите коридори към безопасността на спалнята си. И може би защото ушите му стреснато се ослушваха дори за най-нищожния шум, той долови хлипането.

Не беше най-нормалният звук сред тези стени. В застланите с пътеки коридори край жилищата на старшите магьосници можеше да се чуе какво ли не посред нощ, например хъркане, звън на чаши, фалшиво пеене, понякога и фученето на изтървано заклинание. Но примиреният плач беше такава новост, че Спелтър неволно се промъкна към покоите на Архиканцлера.

Вратата зееше. Ковчежникът си внушаваше, че не бива да прави това, и се приготви да хукне лудешки, но въпреки всичко надникна.