Огнената диря

12

Успяхме да пренесем невредими всички пликчета с доказателствен материал до селото. Единствената възможност беше да ги оставим в караваната, но докато пепелта и костите можеха да останат там, за да съхраним разлагащата се плът от ръката на жената, трябваше да я пазим при ниска температура, а там нямаше хладилник.

Дънкан пръв се сети за медицинския център. Но преди да ги занесем, трябваше да говорим с Камерън, а вероятно и със Страчън, защото той беше собственик на сградата. След като се налагаше да ги местим от местопрестъплението, беше най-логично да ги оставим именно там.

Фрейзър продължаваше да мърмори. Постара се да стане ясно, че се дистанцира от всички предприети от нас действия.

— Не съм ви позволявал да правите това — напомни ми той, докато товарехме доказателствата в роувъра. — Решението беше ваше, не мое.

— Какво, предпочиташе да ги зарежем там ли? — кимна Броуди към останалата без покрив къща. — Как щеше да обясниш на криминалните, че си стоял отвън и си гледал как стените и покривът погребват трупа?

— Просто искам да ви кажа, че не поемам отговорност за това. И държа лично да уведомите Уолъс за свършеното.

Почти ми стана жал за него. Почти, но не съвсем. Вече бях разбрал, че зад маската на грубияна се криеше човек, който отчаяно искаше да скрие некомпетентността си. Но това не го правеше по-симпатичен.

— Не се кахъри, ще му кажа — отвърна Броуди и макар да говореше тихо, успя да му покаже презрението си. — И след като си измиваш ръцете, поне освободи Дънкан за малко. Като занесем пликовете в центъра, ще го заведа у нас да се почисти и измие.

— Да го освободя ли? — излая Фрейзър толкова силно, че ме стресна. — За какво още да виси тук? То не остана нищо.

Броуди сви рамене.

— Все още си остава местопрестъпление. Но ако искаш да обясняваш на Уолъс защо си го оставил без наблюдение, си е твоя работа.

Дънкан, който слушаше притеснено разправията им, се обади:

— Нямам нищо против да остана.

— Бил си на пост цяла нощ — каза Броуди, преди Фрейзър да отговори. — Сигурен съм, че сержант Фрейзър няма да допусне един млад полицай да прави неща, за които не е подготвен.

А аз бях сигурен, че ако Фрейзър наплюеше някого в този момент, онзи щеше да умре.

— Добре, добре — измърмори той и вдигна пръст към Дънкан. — Но те искам тук не по-късно от шест часа. Ще останеш да спиш в караваната и тази нощ. Не бива да оставяме местопрестъплението без наблюдение, нали?

И хвърли ехиден поглед към Броуди.

Видях как челюстите на бившия инспектор заиграха, но той премълча. На път за караваната Фрейзър спря за момент и се усмихна през рамо на разтревожения Дънкан.

— Хайде, върви, синко. Сигурен съм, че няма да се уплашиш от един душ.

С Дънкан тръгнахме към роувъра, а Броуди се запъти към волвото. Беше истинско облекчение човек да се скрие поне за малко от дъжда и ужасния вятър. Рамото ми отново напомни за себе си, вероятно го бях закачил някъде, докато бързах да се махна от рушащата се къща. Облегнах се назад и затворих очи. Когато ги отворих, Дънкан тъкмо ме будеше.

— Доктор Хънтър, да спра ли?

Примигах и се изправих на седалката. Поршето, което бях видял на алеята пред дома на семейство Страчън, беше спряло на пътя пред нас. До него стоеше Грейс, човек не можеше да сбърка белия й анорак. Беше ни забелязала и ни махаше с ръка.

— Спри, разбира се — казах аз.

Вятърът уви косата около лицето й, докато спирахме пред нея. Свалих стъклото на прозореца и тя ми благодари с лъчезарна усмивка.

— Дейвид, слава богу, че си ти! Ужасно ми е неприятно, но докато отивах към селото, бензинът ми свърши. Нали нямаш нищо против да ме откарате дотам?

Пликовете с доказателствения материал се виждаха отзад и аз се поколебах. Броуди бе спрял зад нас. Пътят беше прекалено тесен и нямаше как да ни задмине. Помислих си, че мога да я изпратя да седне в неговата кола, но предвид ледените отношения между него и съпруга й реших, че не е добър вариант.

— Ако има проблем, мога да продължа и пеша — каза тя и усмивката й се стопи.

— Няма никакъв проблем — уверих я бързо, после се обърнах към Дънкан: — А за теб?

— Напротив, страхотно! — ухили се младият полицай, който до този момент не бе имал възможността да се запознае със съпругата на Страчън. — Имам предвид, разбира се, няма никакъв проблем.

Минах отзад и въпреки протестите на Грейс й отстъпих мястото до шофьора. Нежният аромат на мускус изпълни купето и аз едва успях да сдържа усмивката си, когато видях как се изпъна на седалката Дънкан.

Запознах ги и Грейс го дари с ослепителна усмивка:

— Сигурно ти си младият полицай, който остана да спи в караваната?

— Точно така, госпожо.

— Горкичкият! — каза жалостиво тя и постави ръка на рамото му.

Дори и от задната седалка успях да видя как ушите му пламват. Грейс явно не съзнаваше какъв ефект оказва присъствието й върху него. Докато Дънкан се опитваше да се съсредоточи в пътя, тя се обърна към мен:

— Много ти благодаря, че спря. Толкова е глупаво да ти свърши бензинът насред път! На острова няма бензиностанция и трябва да пълним резервоарите от туби. Бях сигурна, че Майкъл го е напълнил миналата седмица, лично ми каза. Или беше по-миналата? — Тя се замисли за момент, после махна с ръка. — Както и да е. Това ще ме научи да проверявам бензина предварително.

— Къде искаш да те оставим? — попитах я аз.

— Пред училището, стига да е удобно за вас. Днес имам час по рисуване.

— Брус Камерън ще бъде ли там?

— Сигурно. Защо?

Без да навлизам в подробности, й разказах какво бе станало в къщата и защо трябваше да ползваме услугите на клиниката.

— Боже, колко ужасно! — натъжи се тя. — Не вярвам Брус да има нещо против.

Не бях толкова сигурен, но знаех, че на нея той нямаше да откаже, и мислех да се възползвам от това, ако се наложеше. След няколко минути бяхме пред училището. Грейс побърза да влезе, а аз оставих Дънкан да пази материалите и отидох да кажа на Броуди какво бе станало.

— Ще ми е интересно да видя как ще реагира Камерън — каза той и слезе от колата.

Тръгнахме по алеята, която водеше до училището. Сградата беше нова, не много голяма, но кокетна и с плосък покрив. Няколко дървени стъпала водеха до врата, откъдето се влизаше директно в класната стая, заемаща по-голямата част от вътрешността й. Покрай едната стена имаше наредени компютри, чиновете бяха в прави редици и гледаха към бяла дъска.

В момента всички деца се бяха събрали около голяма маса в задната част на стаята и търсеха място за водата, боичките и четките си. Бяха около дузина на възраст от четири или пет до девет години. Ана също беше сред тях. Тя ме видя, усмихна ми се и започна припряно да подрежда листовете, боите и четките пред себе си.

Грейс вече бе съблякла якето и организираше класа.

— Надявам се тази седмица да запазим стаята чиста, нали? Адам, на теб говорех.

— Разбира се, госпожо Страчън — усмихна се стеснително едно момче с червена коса и буен перчем.

— Добре. Защото ако някой се държи неприлично, ще му нашарим лицето с боя. Нека после сам да обяснява на родителите си какво се е случило! Нали не искаме да стане така?

В стаята се чуха шепот и приглушени хихикания, последвани от едно хорово:

— Не, госпожо Страчън.

Грейс изглеждаше някак одухотворена и това я правеше още по-красива. Зачервена и с блестящи очи, тя се обърна към нас и кимна към една врата в дъното на помещението.

— Влизайте. Аз го предупредих, че искате да говорите с него.

Докато прекосявахме стаята, тя отново се обърна към децата, забравила за нас. Вратата на кабинета беше затворена. Почуках, но не получих отговор. Вече се чудех дали не се е измъкнал през прозореца, когато чух басовия му глас:

— Влез!

Прозвуча ми като команда, сякаш бяхме в казармата.

Хвърлих бърз поглед към Броуди, отворих вратата и влязох. Първото нещо, което се наби в очите ми, беше бюрото и един висок до тавана контейнер за документи. Камерън седеше с гръб към нас и гледаше през прозореца. Може би харесваше ефекта от светлината върху профила си. Той се обърна и най-после ни удостои с високомерен поглед.

— Да?

Напомних си, че ще е по-лесно, ако успеем да го убедим да ни съдейства.

— Здравейте. Вижте, налага се да използваме медицинския център. Бурята разруши покрива на онази къща. Успяхме да съберем останките от тялото, но трябва да ги приберем някъде.

Кръглите му очи останаха студени като лед.

— Искате да кажете, че ще оставите в него човешки останки?

— Само докато бъдат пренесени на сушата.

— А дотогава какво да обяснявам на пациентите си?

— Хайде, Брус. — Пристъпи Броуди напред. — Отваряш клиниката само два пъти в седмицата и другият път е чак след два дни. Дотогава пликовете вече ще пътуват към Сторноуей.

Но Камерън не беше сигурен.

— Така казваш ти. А ако имам спешен случай?

— Това е спешен случай — изгуби търпение Броуди. — Тук сме, защото нямаме друг избор.

Адамовата ябълка на учителя подскочи гневно.

— Трябва да има друго място, където да ги приберете.

— Ако измислиш къде, с удоволствие ще те послушаме.

— А ако откажа?

Броуди го изгледа кръвнишки.

— И защо ще го правиш?

— Защото това е медицински център, а не морга. И не мисля, че имаш някакво право да се разпореждаш тук.

Отворих уста да възразя, но преди да кажа нещо, до нас долетя гласът на Грейс:

— Има ли някакъв проблем?

Застана на вратата и ни погледна въпросително. Камерън се изчерви като ученик, хванат от учителката си да преписва.

— Тъкмо им казвах…

— Да, чух те, Брус. Както и целият клас.

Адамовата ябълка на Камерън изпъна застрашително кожата му.

— Съжалявам, но наистина не мисля, че една клиника трябва да се използва за такова нещо.

— Защо не?

— Ами… — Той се загърчи като червей под погледа й. После реши да пусне в ход раболепната си усмивка. — Нали аз съм сестрата, Грейс. Би трябвало аз да решавам какво да става в собствената ми клиника.

Грейс го изгледа хладно.

— Всъщност клиниката принадлежи на острова. Мисля, че няма нужда да ти го напомням.

— Не, разбира се, но…

— Можеш ли да предложиш друго място за тази цел, Брус? Защото аз наистина не виждам алтернатива…

Камерън се опита да запази поне част от достойнството си.

— Ами… в такъв случай, може би…

— Добре. Значи нещата са решени — усмихна се мило тя. — Защо не отидеш с тях да им покажеш къде да ги оставят? Аз ще наглеждам нещата тук.

Тя се върна при децата, а Камерън заби поглед в бюрото си. Кръвта се бе оттекла от лицето му и го бе оставила бяло като платно и със стиснати устни. Грейс може и да му помагаше в училище, но току-що му бе напомнила, при това публично, че нейният съпруг плаща заплатата му. Без да каже дума повече, той свали палтото от закачалката и излезе.

— Ето ти истинско представление — прошепна ми Броуди и тръгна след него.

Медицинският център беше недалеч от училището и представляваше малка пристройка, залепена за късата стена на културния дом без самостоятелна врата. Камерън бе избързал напред с колелото, въртейки с усилие педалите срещу ураганния вятър. Когато пристигнахме, той вече влизаше през остъклената веранда пред входа на центъра. С Броуди оставихме Дънкан да пази материалите и влязохме след него.

Центърът напомняше за строителство около Втората световна война — дълга дървена сграда с нисък асфалтов покрив и квадратни прозорци. По-голямата част от пространството бе заета от широка зала. Стъпките ни отекнаха по нелакираните дъски, толкова протрити, че надписите по тях, удостоверяващи, че са били от някакво игрище по бадминтон, едва личаха. По стените имаше забодени с кабарчета плакати за петъчни танцувални вечери и вече отминала коледна пантомима, а старите дървени столове бяха сбутани безредно до една от стените. Обновителната дейност на острова явно още не бе стигнала дотук.

— Страчън искаше да построи нов културен център, но хората си обичат този — каза Броуди, досещайки се за хода на мислите ми. — Чувстват си го свой. Хубаво е някои неща да си останат същите.

Камерън спря пред една нова врата, извади връзка ключове и започна да търси из нея. Металът дрънчеше дразнещо, докато ги премяташе един по един из ръцете си. Забелязах в един ъгъл старо пиано с протрит и надраскан лак. Капакът беше вдигнат и отвътре се показваха напукани и пожълтели от времето клавиши от слонова кост. Приближих се и натиснах един. Из стаята се разнесе дълбок фалшив тон, после бавно отшумя.

— Ще ви помоля да не пипате нищо! — каза през зъби Камерън, отключи и влезе.

Клиниката беше съвсем малка, но добре оборудвана, със снежнобели стени и блестящи метални шкафове. Имаше стерилизатор за инструменти, медицински кабинет с всичко необходимо и хладилник. Най-хубавото от всичко, поне от моя гледна точка, беше голямата подвижна масичка от неръждаема стомана и мощната халогенна лампа. Имаше дори подвижна стойка с голяма лупа за оглед и зашиване на рани.

Камерън отиде зад едно голямо бюро и набързо дръпна чекмеджетата, за да се увери, че са заключени. После провери и контейнера с медицинските картони. Най-накрая се обърна към нас и каза със зле прикрита неприязън:

— Очаквам да намеря всичко точно както ви го оставям. Нямам намерение да чистя и подреждам след вас.

И без да дочака отговор, тръгна към вратата.

— Ще ни трябва ключ — спря го Броуди.

Камерън откачи един ключ от връзката в ръката си и го остави със замах на бюрото.

— А от културния център? — обадих се аз.

— Ние не го заключваме — отвърна надменно той. — Той е на всички жители на острова. Затова се нарича обществен.

— Все пак предпочитам да имам в себе си ключ.

Той се усмихна ехидно.

— Това е лошо. Защото дори и да има такъв, аз не знам къде е.

Изглеждаше доволен, че все пак има нещо, което може да ни каже. Броуди го проследи с поглед до изхода, после се обърни към мен и каза ядосано:

— Този човек е истинска досада.

Мислех си абсолютно същото.

— Хайде да пренесем пликовете — предложих.

Докато Броуди и Дънкан внасяха материалите, аз проведох един твърде неприятен разговор с Уолъс. Новината, че се опитваме да се свържем с него, бе достигнала до управлението с голямо закъснение. За беда инспекторът се бе обадил не на Дънкан, а на Фрейзър и сержантът бе разказал всичко от своята гледна точка.

Поради това Уолъс кипеше от ярост и настояваше да знае защо сме били на местопрестъплението без негово разрешение. Не бях в настроение да търпя някой да ми вика и ядосано поясних, че просто не сме имали друг избор и че нищо такова нямаше да се случи, ако беше изпратил веднага екип на място. Броуди успокои нещата, като взе радиостанцията и се отдръпна, за да разговаря насаме с главния инспектор. Когато ми връчи отново апарата, Уолъс беше омекнал като памук. Извини ми се, макар и с половин уста, и ме помоли по неговия си начин да продължа с огледа на останките.

— След като вече са при вас, не е зле да видите дали няма да откриете още нещо — каза той, чужд на всякаква любезност.

Приех казаното по-скоро като жест на помирение, защото и двамата знаехме, че не можех да направя нищо без подходящо оборудвана лаборатория. Но заявих, че ще се постарая. Преди да ми затвори, попитах какво е положението с железопътната катастрофа. Не бях слушал новини, откакто дойдох на Руна, и бях в пълно неведение.

Инспекторът замълча за миг, но после каза:

— Хлапашка работа. Откраднали микробуса, после се изплашили и го зарязали на релсите.

Значи не беше терористичен акт. Бяха умрели толкова хора и екипите не успяха да дойдат на местопрестъплението само защото няколко скучаещи хлапета бяха решили да се позабавляват, като откраднат микробус.

Тези и подобни мисли се въртяха из главата ми, когато се върнах в клиниката. Дънкан тъкмо слагаше с погнуса ръката на мъртвата жена в хладилника, като я носеше възможно най-далече от себе си. Пакетирана в найлонова торбичка, тя приличаше на парче месо за фризера.

— Все още не мога да разбера как се е случило — каза той и побърза да затвори вратата на хладилника. — Не ми се струва естествено.

— О, съвсем естествено си е — казах аз, все още замислен над думите на Уолъс.

Дънкан и Броуди ме погледнаха.

— Знаеш ли какво го е причинило? — попита Броуди.

Знаех още от мига, когато видях за пръв път останките. Но не исках да говоря, преди да потвърдя теорията си. Сега, когато островът беше откъснат от света и останалата част от трупа лежеше под купища мазилка, камъни и греди, не виждах причина да не споделя с тях.

— Мисля, че знам — отвърнах. — Дънкан, помниш ли, че онзи ден ти дадох жокер?

— Онова мазно петно на тавана ли имате предвид? Да, но не успях да измисля нищо.

Той сведе засрамено поглед. Броуди продължаваше да ме гледа с очакване.

— То може да се получи от две неща. От телесна мазнина и от плата на дрехата й — обясних аз. — Някой чувал ли е за така наречения „ефект на фитила“?

И двамата ме изгледаха неразбиращо.

— Има два начина да превърнеш едно тяло в пепел. Или да го подложиш на много висока температура, което очевидно не се е случило, защото иначе цялата къща би изгоряла, или да го печеш на ниска температура, но дълго време. Всички имаме под кожата си слой подкожна мазнина и тя гори. Преди човечеството да открие парафина, свещите са били правени от лой, претопена животинска мазнина. При определени условия човешкото тяло може да се превърне в голяма свещ.

— Сигурно се шегуваш. — Бившият инспектор изглеждаше потресен.

— За съжаление, не. Ето защо мазните петна по тавана и пода бяха толкова отчетливи. От високата температура мазнината се втечнява и част от нея се отделя с дима. Съдейки по петната в къщата, жената явно е имала дебел мастен слой.

— Значи е била с наднормено тегло? — попита Дънкан.

— Мисля, че да.

Броуди смръщи чело.

— Все още не разбирам какво общо имат дрехите й.

— Когато мазнината се топи, тя се пропива в дрехите. Те действат като фитил за свещ и тялото гори много по-дълго, отколкото ако е без тях, особено ако платът е леснозапалим.

Броуди поклати глава.

— Боже! Като че е горяла в ада.

— Ужасно е, но се е случило именно това. Повечето инциденти с така нареченото „спонтанно самозапалване“ се случват с много възрастни или пияни хора. В цялата работа няма нищо странно или паранормално. Те просто изпускат цигарата върху дрехите си и заспиват или са толкова немощни, че нямат сили да угасят пламъка. Като в случая с Мери Рийзър — погледнах към Дънкан. — Тя е класически пример за „необяснима“ смърт чрез изгаряне. Но е била възрастна, с наднормено тегло и пушачка. Според доклада на полицията последният човек, който я е видял, е бил нейният син. Той твърдял, че майка му взела приспивателно, останала по халат във фотьойла си и запалила цигара. И халатът, и фотьойлът са действали като фитил.

Дънкан обмисли внимателно думите ми.

— Да, но защо нищо друго не се е запалило? И защо не е изгоряло цялото тяло?

— Въпреки че телесната мазнина е достатъчна и действа като гориво, при изгарянето си човешката плът не отделя висока температура. Огънят е слаб, достатъчен да овъгли тялото, но не и да запали нещо друго. Върнете се отново към свещта. Тя се топи, докато гори, но не подпалва нищо около себе си. Ето защо ръцете и краката понякога оцеляват.

Протегнах здравата си ръка напред така, че ръкавът на якето да се вдигне нагоре и да открие китката.

— Тук има предимно кожа и кости и почти никаква мазнина. И за разлика от торса ръцете в тази част остават непокрити от плата на дрехата, следователно няма какво да действа като фитил. При други случаи ръцете изгарят просто защото са били близо до тялото. Но долната част на краката и глезените обикновено остават далече от огнището на пожара, затова много често оцеляват. Ето, представете си го. Тя е лежала на една страна и ръката под нея е изгоряла с останалото. Но другата ръка и краката й са се запазили.

Броуди потърка замислено брадичка. Пръстите му минаха по вече наболата брада с характерния звук.

— И смяташ, че този „ефект на фитила“ е предизвикан нарочно? Че някой се е погрижил за това?

— Не съм убеден. Не е лесно да го постигнеш. Досега не съм чувал за убийство по този начин. Всички документирани случаи са от инциденти, което е още една причина, че не приех веднага смъртта за съмнителна. Не, мисля, че който го е предизвикал, просто е искал да унищожи евентуални доказателства, останали по тялото. Предполагам, че е използвал бензин или друг възпламенител, за да предизвика пожара — малко количество, защото иначе таванът щеше да е по-обгорен, отколкото е, а после е хвърлил запалена клечка кибрит върху тялото и си е тръгнал.

Бръчките по челото на Броуди се задълбочиха.

— Защо не е подпалил цялата къща?

— Нямам представа. Може да се е страхувал, че ще привлече вниманието на хората. Или се е надявал, че така ще прилича повече на инцидент.

Двамата останаха мълчаливи, явно размишляваха върху чутото. Най-после Дънкан проговори:

— Тя… мъртва ли е била вече?

Аз самият си бях блъскал главата известно време над този въпрос. Нямаше признаци, че жената се е движела, след като се е запалила, нито, че се е опитвала да угаси пожара. Ударът, който бе спукал черепа й, със сигурност я бе оставил в безсъзнание, може би и в кома. Но дали е била мъртва?

— Не знам — признах си аз.

Стените на медицинския център трепереха под напора на вятъра. Странно как, но звукът някак си усилваше тишината, възцарила се в стаята, след като Дънкан и Броуди си бяха отишли. Сложих бавно един от последните чифтове медицински ръкавици. В един от шкафовете бях видял почти пълна кутия от тях, но не исках да ги пипам, поне докато не ми се наложеше. Камерън и без това беше прекалено подозрителен, нямаше нужда да наливам масло в огъня.

Нямаше много за правене без съответното оборудване, но след като Уолъс ми бе дал разрешение да изследвам останките, реших да опитам.

Броуди също бе казал, че разследването е в задънена улица, докато не идентифицираме жертвата. Ако знаехме името й, това можеше да хвърли светлина върху вероятния й убиец. Без тази информация следствието щеше да бъде като търсене на игла в копа сено.

Надявах се да направя нещо по въпроса.

Извадих черепа от плика и го поставих внимателно върху стоманения плот на подвижната маса. Почернял и напукан, той легна върху студената му повърхност, леко килнат на една страна. Празните очни ябълки се обърнаха невиждащо към вечността. Запитах се какво ли са гледали очите, които са се намирали там в последните минути. Любовник? Приятел? Дали се е смяла в последните мигове, или е подозирала нещо? И какво или кого е видяла, когато най-накрая истината се е разкрила пред нея?

Която и да беше, аз я усещах странно близка. Не знаех нищо за живота й, но смъртта й ме бе въвлякла в орбита около нейната личност. Бях прочел написаната по костите й история, забелязал бях всеки белег, всяка драскотина от изминалите години. Тя лежеше пред мен оголена и в състояние, в което никой от близките й не би я разпознал.

Опитах се да си спомня дали някога съм се чувствал така при миналите случаи, върху които бях работил, преди Кара и Алис да загинат. Не, не беше същото. Онези ми изглеждаха ужасно далечни, като част от живота на друг доктор Хънтър. Някъде по пътя дотук неусетно бях изгубил безпристрастието, което някога ми помагаше, и това вероятно беше свързано със собствената ми загуба. Не знаех дали да го броя за плюс или за минус, но истината беше, че вече не гледах на убитата жена като на безименна жертва. Може би затова тя ме посещаваше в сънищата и чакаше търпеливо на края на леглото ми моите отговори. Чувствах отговорност за нея, каквато не бях очаквал и не исках.

Но не можех да променя нещата.

— Хайде, покажи ми коя си — казах тихо.