Огнената диря

27

Слизането надолу до рейндж роувъра беше кошмарно. Градушката спря, но склонът бе покрит с бели топчета, те се топяха бавно и го превръщаха в пързалка. Вятърът, който се бе опитвал да ни забави, докато се изкачвахме, сега ни шибаше по гърбовете и правеше придвижването ни още по-опасно.

Анализът на действията е най-жестокият лукс за полицая. От самото начало бяхме на прав път и въпреки това ужасно далече от истината. Появата на онази фигура в клиниката, счупеното радио в яхтата и нападението над Грейс — всичко това беше работа на Страчън. Беше ни следил от първия ден след пристигането ни на острова, наблюдавал бе действията ни, дори ни бе саботирал от време на време. Но само за да защити сестра си. Той не беше убил никого.

Тя беше убийцата.

Не исках изобщо да се замислям колко време бяхме пропилели напразно. Единствената ни надежда беше, че Страчън бе взел ключовете и на двете коли, за да задържи Грейс вкъщи, след като бе разбрал какво е направила с Маги. Ако искаше да отиде до селото, щеше да й се наложи да ходи пеша. Въпреки това имаше достатъчно време да стигне преди нас. Започнах да се успокоявам, че може би не е тръгнала направо за хотела, но сам не вярвах в това. Бях видял как й подействаха думите на Броуди и въпреки това я бях оставил сама. Сигурно не й бе отнело много време да трансформира объркването си в гняв. Съзнавах, че много въпроси оставаха без отговор, но те можеха да почакат. Сега най-важното беше да стигнем до Елън и Ана преди Грейс.

Ако не беше прекалено късно.

Никой не проговори по пътя надолу. Нямахме нито време, нито въздух за това. Щом достигнахме до по-полегат участък, преминахме в лек тръс и затичахме в мълчание, нарушавано само от накъсаното ни дишане. Страчън беше в най-добра форма, но начинът, по който тичаше с притисната към едната си страна ръка, ме наведе на мисълта, че освен носа може би имаше и счупено ребро.

Фрейзър ни бе видял, докато слизахме, и ни чакаше в колата със запален двигател и надуто докрай парно, което изпълваше купето с благословена топлина. Когато видя окървавеното лице на Страчън, сержантът се захили злорадо.

— Някой май е паднал по стълбите.

— Давай бързо към хотела. Хайде, тръгвай! — едва успя да каже Броуди и се просна на седалката отпред. — Трябва да намерим Елън.

— Защо, какво…

Все още без дъх, Броуди се обърна към Страчън и докато Фрейзър обръщаше автомобила и поемаше към селото, успя да каже:

— Говори.

Лицето на Страчън беше неузнаваемо. Носът му се бе сплескал, а скулата под полузатвореното му око беше черна и подута. Сигурно вътрешно се гърчеше от болка, но не се издаваше с нищо.

— Грейс е болна. Вината е моя, не нейна — започна той, без да прикрива нищо. — Затова не мислех да се връщам от планината. Ако аз умра, тя повече няма да е заплаха за никого.

— Какво означава това? — попита Броуди. — Та ти си неин брат, за бога! Защо прави това?

— Неин брат? — ахна Фрейзър и ни хвърли в единия ъгъл на колата, завивайки с бясна скорост.

Никой не му обърна внимание. Страчън изглеждаше като човек, изправил се пред вратите на ада.

— Защото ревнува.

Погледнах през прозореца, но всъщност не видях нищо. Мислех за друго.

— Искаш да кажеш, че е убила Маги от ревност? — попитах го недоверчиво.

Страчън потръпна неволно, явно от болка. Беше се отпуснал и беше оставил движението на колата да го люлее напред-назад, без да прави усилие да се стегне.

— Разбрах какво е направила чак когато се прибра цялата в кръв. Маги бе дошла до дома ни два пъти, за да се срещне с мен. Първия път Грейс го преглътна, но не и втория. Престори се, че е видяла човек отвън, за да ме изведе от коридора, после пъхнала в джоба на Маги бележка, в която й определила среща от мое име. Взела моята кола, за да заблуди момичето, че съм аз.

„Значи наистина не е имало никой отвън“, си помислих аз. Само че инсценировката е била на Грейс, не на брат й.

— Опитайте се да разберете — каза Страчън и за пръв път в гласа му се промъкна умоляваща нотка. — Ние израснахме сами. Мама умря, когато бяхме съвсем малки, а татко пътуваше непрекъснато. Живеехме в изолирано ранчо със строга охрана и частни учители. Бяхме всичко един за друг.

— Мога да си представя — промълви Броуди.

Страчън наведе глава. Миризмата на мухъл от броча все още се усещаше по дрехите му, примесена с дъх на стара пот и кръв.

— После пораснахме. Бях на шестнайсет, когато една вечер се напих и влязох в стаята й. Няма да се впускам в подробности, но това, което се случи, беше ужасно и вината беше моя. Никой от нас не искаше да спре. Постепенно то се превърна в нещо… нормално. Пораснах и вече мислех как да сложа край на всичко, но тогава… Грейс забременя.

— Помятането, за което ми спомена — казах аз, припомняйки си разговора ни в техния хол предишната вечер. Струваше ми се, че оттогава са минали години.

— Не беше помятане. Накарах я да направи аборт. — Различих непогрешимо болката и срама в гласа му. — Появиха се усложнения. Грейс беше с единия крак в гроба. На никого не каза кой е бащата, дори когато й съобщиха, че повече не може да има деца. Но се промени. Загуби почва под краката си. Винаги е била обсебваща, но сега… Когато татко почина, реших да приключа с това между нас. Казах й, че слагам край, и започнах да излизам с едно момиче. Мислех, че ще се примири. Но се излъгах. Тя отиде в апартамента на момичето и го наръга с нож.

— Боже! — не се сдържа Фрейзър. Гумите поднесоха по мокрия асфалт, когато се хвърли в поредния завой. Караше възможно най-бързо по хлъзгавия криволичещ път, но на мен ми се струваше, че пълзим.

Страчън прокара ръка по лицето си, без да обръща внимание на раните.

— Никой не я подозираше, но тя си призна пред мен. Каза ми, че няма да позволи да бъда с друга жена.

— Щом си знаел, че е опасна, защо не съобщи в полицията? — попитах аз и сграбчих дръжката, когато колата подскочи неочаквано от някаква дупка.

— Така всички щяха да разберат какво става между нас. — Той поклати глава. — Не, мъртвите са си мъртви. Човек не може да ги върне. Грейс стана такава по моя вина. Не можех да я изоставя.

Фрейзър спря внезапно и всички политнахме напред. Пътят пред нас беше блокиран от стадо овце. Задницата на колата поднесе, изстрелвайки фонтан от кални пръски встрани. Сержантът наду клаксона, за да ги разпръсне. Овцете се изплашиха, забляха, покритите им с вълна тела започнаха да се блъскат едно в друго, докато преминаваха толкова близо до нас, че ако отворех прозореца и протегнех ръка, можех да ги пипна. Пътят се опразни и ние отново засилихме.

Страчън едва ли забеляза всичко това.

— Напуснахме Южна Африка, пътувахме по света и отсядахме на места, където никой не ни познаваше. Където можехме спокойно да се представим за семейство. Опитах се да огранича… физическия контакт между нас. Виждах се с други жени. Предимно проститутки. При това положение не можех да си позволя да бъда придирчив. — Отново усетих самопрезрение в гласа му, този път съвсем ясно. — Но Грейс не е просто ревнива. Тя е хитра. Винаги разбираше и…

Нямаше нужда да довършва изречението си. Подвикнах към Фрейзър да побърза. Още не бяхме стигнали до къщата на Страчън. „Прекалено е далече. Още сме много далече.“

— Всеки път се местехме на ново място — продължи Страчън — и всеки път нещата ставаха все по-лоши. Накрая дойдохме тук. Хареса ми този остров, дивата му природа и обстоятелството, че Грейс не можеше да се измъква незабелязано след мен. Най-после се почувствахме част от някакво общество. Открих, че наистина искам да направя нещо за този остров.

Броуди го изгледа отвратено.

— И къде намерихте място за Джанис Доналдсън в този малък рай?

По лицето на Страчън премина спазъм.

— Тя наистина ме изнудваше. Виждах се с нея няколко пъти, но не й казах истинското си име. Един ден Йън Кинрос се появи в апартамента й, докато бях още там. Нямах представа, че и той й е клиент. Не ме видя, но Джанис забеляза реакцията ми. Явно е проверила и е разбрала кой съм. Следващия път, когато я посетих, тя ме заплаши, че ще каже на Грейс. Платих й. Боже, дадох й много повече от това, което поиска. Но явно не й е било достатъчно.

— Знаеше ли, че сестра ти я е убила? — попита Броуди.

— Естествено, че не. Нямах представа, че Джанис ще дойде в Руна. Дори и когато разбрах, че сте открили някакво тяло, не предположих, че Грейс има нещо общо с това. Цялата работа с пожарите… те бяха нещо ново. Но когато откриха онова полицайче… повече не можех да си затварям очите.

Припомних си реакцията му, когато видя тялото на Дънкан. Била е искрена все пак. Но не бе продиктувана от шока, че го вижда мъртъв, а от ужаса, че сестра му убива отново.

— Защо го е убила? — попита пресипнало Фрейзър, без да се обърне назад. Вземаше завой след завой с такава ярост, че ние хвърчахме от едната на другата страна.

— Не знам. Но досега винаги се местехме, когато Грейс… изпаднеше в криза. Този път останахме. Сигурно е изпаднала в паника, когато разбра, че полицията разследва убийство. Опитала се е да се отърве от всичко, което може да я уличи. Дънкан просто й се е изпречил на пътя.

— Просто й се е изпречил? — извика Фрейзър и дръпна така бясно волана, че колата поднесе.

— Спокойно — предупреди го Броуди, обърна се към Страчън и заговори с каменно лице: — Колко души е убила досега?

Страчън поклати глава.

— Не знам точно. Невинаги ми казва. Преди тези случаи бяха четири или пет.

Не знам кое ми подейства по-зле — числото или това, че Страчън не си бе правил труда да брои жертвите на сестра си.

— Разкажи ми за Елън — каза тихо Броуди.

Страчън затвори очи.

— Елън беше грешка. Между нас винаги са прехвърчали онези… искри. Опитвах се да я отбягвам. Страхувах се Грейс да не заподозре нещо. Но няколко месеца след пристигането ни разбрах, че Елън се кани да отиде на гости на свои приятели от колежа в Дънди. Намерих си претекст да замина и аз. Случи се само веднъж, и то по настояване на Елън. Когато разбрах, че е бременна, исках да й платя, за да замине някъде. Някъде на безопасно място. Но тя отказа. Заяви, че няма да вземе нито пени от мен, защото съм женен. Каква ирония, нали?

Горчивата му усмивка се стопи веднага.

— По цели нощи не можех да спя, ужасен от мисълта какво би станало, ако Грейс разбере. И ето, че се случи…

Гласът му секна. Къщата му вече се виждаше пред нас. Двете коли все още бяха отпред и прозорецът светеше. Това ми даде някаква надежда.

— Ще проверим ли? Може все още да е тук? — попита Фрейзър.

— Няма да я открием — каза убедено Страчън.

Броуди се взря в приближаващата се къща. Ако Грейс си беше у дома, можехме да приключим всичко още сега. Но ако я нямаше, щяхме да изгубим ценно време.

— Какво е това на алеята? — надигнах се на седалката аз.

Нещо жълтеникаво лежеше неподвижно на алеята към къщата. След миг разбрах какво е и изведнъж ми стана студено.

Беше Оскар, златният ретрийвър на Страчън.

— Убила е кучето? — зяпна Фрейзър. — Защо, за бога, ще го прави?

Никой не отговори, но докато отминавахме, лицето на Страчън доби още по-нещастен вид.

— Карай по-бързо — пришпори Броуди разтреперания сержант.

След няколко минути първите къщи се появиха пред нас. Когато влязохме в селото, здрачът вече покриваше острова. Улиците му бяха празни и в това имаше нещо зловещо. Фрейзър пое по пътя към хотела, без да намали скоростта.

Външната врата беше отворена.

Страчън изскочи, преди колата да спре напълно. Изкачи на бегом стълбите, но на прага се закова като ударен, лицето му изведнъж загуби цвета си под кървавите следи.

— Боже мой! — промълви Броуди, когато го настигна и погледна вътре.

Хотелът беше разбит. Навсякъде се виждаха изпочупени мебели. Дядото на всички стенни часовници лежеше разбит с циферблата към пода, огледалото се бе превърнало в море от малки сребърни парченца. Като дело на луд маниак. Но не това спря устрема на Страчън.

Коридорът беше покрит с кръв.

Тежката метална миризма се носеше из помещението като в касапница. Гъстата червена течност бе образувала локви по пода и абстрактни петна по стените. Беше изригнала като фонтан точно до прага и бе опръскала стената почти до тавана. Нападението явно бе започнало оттук. И не беше трудно да се проследи пътят му нататък. Кръвта образуваше следа от големи кръгли петна, преминаващи в дълга неравна диря, оставена от оттеглянето на ранения навътре по коридора. Дирята изчезваше към бара.

— О, не… — прошепна Страчън. — Моля те, Господи, не…

Кръвта все още не беше съсирена, което означаваше, че всичко се бе случило съвсем скоро. И имаше надежда ранената все още да е жива. Страчън и Броуди изглеждаха парализирани от гледката. Минах покрай тях и забързах по коридора, опитвайки се да не стъпвам в кръвта. По бялата рамка на вратата се виждаше кървав отпечатък от ръка. Някой бе потърсил опора там. Беше размазан, затова не успях да преценя дали ръката е малка или голяма, но беше оставена сравнително ниско, сякаш човекът бе пълзял. Или беше от дете.

Не исках да влизам вътре. Но нямах избор. Поех дълбоко дъх, опитах се да се подготвя за това, което ме очакваше вътре, и влязох в бара.

Тук нищо не беше на мястото си. Масите и столовете бяха преобърнати и изпочупени, завесите — нарязани, бутилките и чашите — разбити на парчета. И в средата на целия хаос лежеше Камерън. Тялото на учителя бе проснато върху бара с прострени встрани ръце. Дрехите му бяха напоени с кръв, която вече започваше да засъхва. Огромна дупка зееше като втора уста на гърлото му, трахеята беше срязана, сякаш някой се бе опитал най-после да извади адамовата му ябълка на свобода.

Очите на Камерън бяха широко отворени, сякаш не искаше да повярва, че Грейс може да му причини това.

Фрейзър се появи зад мен.

— Пресвета Богородице! — прошепна смаяно той.

Из помещението се носеше противна воня на алкохол и кръв, от която ми прилоша. Долавях и друга миризма, но преди притъпените ми от гледката сетива да я разпознаят, един смразяващ кръвта писък разкъса тежката тишина.

Детски вик.

Идваше от кухнята. Преди да утихне, Страчън вече тичаше натам. С Броуди се спуснахме след него, но разкрилата се пред нас сцена ни остави на прага.

Хаосът в предните помещения беше нищо в сравнение с това. Подът бе осеян със счупени чинии, разпиляната храна образуваше мръсни купчини между тях. Кухненската маса беше с краката нагоре, столовете се въргаляха по пода на съставните си части, а високата стойка за дрехи лежеше бутната на земята. Дори и старата печка беше издърпана напред, сякаш някой се бе опитвал да обърне и нея.

Но в момента никой не забеляза това. Видяхме Елън в един от ъглите, трепереща и покрита с кръв, но жива. Стискаше в ръцете си тежък тиган, готова да го метне или да удари, според случая. Кокалчетата на пръстите й белееха от усилието.

Грейс стоеше между нея и вратата, държеше здраво Ана до себе си и притискаше устата й с едната си ръка.

С другата държеше кухненски нож на милиметри от гърлото й.

— Махайте се! Не я доближавайте! — извика Елън.

Ние я послушахме. Дрехите на Грейс бяха покрити с кал. Гарвановочерната й коса беше разрошена от вятъра, лицето й — червено и подпухнало от сълзи. Дори и в това състояние тя си оставаше красива. Но безумието в погледа й беше очевидно.

В момента обаче притеснението ми идваше от другаде. Миризмата, която долових в коридора и в бара, тук беше много по-силна и ясна, толкова натрапчива, че задушаваше.

Газ.

Погледнах към отделената от стената печка и после към Броуди. Той ми кимна едва забележимо.

— Бутилките са отзад — прошепна той към Фрейзър, без да откъсва поглед от Грейс. — Трябва да има някъде кран. Иди и го затвори.

Фрейзър отстъпи бавно назад, после изчезна в коридора. Крилото на двойната летяща врата се затвори след него.

— Чакаше ни тук, когато се върнахме от Роуз Касиди — изхлипа Елън. — Брус беше с нас и когато се опита да говори с нея, тя… тя…

— Знам — каза тихо Страчън и направи крачка към сестра си. — Остави ножа, Грейс.

Тя стоеше изпъната като тетива на лък, готова да стреля. Видя окървавеното лице на брат си и трепна:

— Майкъл… Какво е станало?

— Няма значение. Остави момичето.

Споменаването на Ана беше грешен ход. Лицето на Грейс се изкриви в грозна гримаса.

— Искаш да кажеш дъщеря ти, нали?

Самообладанието на Страчън му изневери. Но той бързо се съвзе.

— Тя не ти е направила нищо, Грейс. Ти винаги си я харесвала. Знам, че не искаш да й сториш зло.

— Истина ли е? — разплака се тя. — Кажи ми, Майкъл? Кажи, че лъжат! Моля те, Майкъл!

„Кажи й“, извиках наум. „Кажи й, каквото иска!“ Но колебанието на Страчън продължи прекалено дълго. Лицето на Грейс се сгърчи.

— О, не! — простена.

— Грейс…

— Млъкни! — изкрещя тя, жилите на врата й се изпънаха като корди. — Спал си с тази кучка! Предпочел си я пред мен!

— Всичко ще ти обясня, Грейс… — започна Страчън, но моментът беше пропуснат. Той изгуби.

— Лъжец! През цялото време си ме лъгал! Другите мога да ти простя, но тази… но това… Как можа да ми го причиниш, Майкъл?

В този момент за нея не съществуваше никой друг. Само тя и брат й. Миризмата на газ се усилваше. Какво правеше Фрейзър, по дяволите?

Броуди пристъпи едва забележимо към Грейс.

— Остави ножа, Грейс. Никой не бива…

— Не се приближавай — извика тя.

Броуди се върна назад. Грейс се обърна към нас. Дишаше тежко, гърдите й се издигаха и спускаха, лицето й беше разкривено.

Внезапно се разнесе стряскащ звук, нещо изтрака по пода и наруши настъпилата тишина. Елън бе изпуснала тигана. Той заподскача по пода и ужасният шум нарани сетивата ни. Тя стана и пристъпи бавно към Грейс.

— Елън, недей! — извика Страчън, но в гласа му имаше повече страх, отколкото сила.

Тя не му обърна внимание. Цялото й същество се бе съсредоточило в сестра му.

— Ти искаш мен, нали? Добре, ето ме. Прави, каквото искаш, но остави дъщеря ми, моля те.

— За бога, Елън, недей! — намеси се и Броуди, но нямаше кой да го чуе.

Елън разтвори подканващо ръце.

— Хайде, ела. Какво чакаш?

Грейс се обърна към нея, в ъгълчетата на устните й се появи нервен тик, те започнаха да потръпват ритмично като счупен часовник.

В отчаянието си Страчън извика:

— Погледни ме, Грейс. Остави я, тя не е важна за нас.

— Ти не се меси — изсъска Елън.

Но той направи крачка към Грейс. После още една. Протегна ръка напред, сякаш се опитваше да успокои подивяло животно.

— Само ти имаш значение за мен, Грейс. Знаеш го много добре. Остави Ана и ние ще се махнем от това място. Ще отидем другаде, ще започнем отначало. Само ти и аз.

Грейс го погледна с такъв копнеж, че беше мъчително да я наблюдава човек.

— Остави ножа — каза нежно той.

Част от напрежението я напусна. Сега всичко беше на везните. Миризмата на газ стана задушаваща.

Ана избра неподходящ момент да се опита да се освободи от Грейс.

— Мамо, боли ме…

Грейс отново запуши устата й с ръка. Лудостта нажежи до бяло очите й.

— Не трябваше да ме лъжеш, Майкъл — каза тя, дръпна назад главата на Ана и вдигна ножа.

— Не! — извика Страчън и се хвърли към нея точно когато тя замахваше.

Двамата с Броуди се спуснахме към нея, докато Страчън се бореше за ножа, но Елън се оказа по-бърза от нас. Тя дръпна Ана от ръцете й и Грейс изрева като ранен звяр. Оставих Броуди да помага на Страчън и изтичах при Елън, която притискаше детето към гърдите си.

— Остави ме да я прегледам, Елън.

Но тя не ме послуша. Притисна я по-силно към себе си и двете, облени в кръв, се разплакаха истерично. Слава богу, успях да видя, че кръвта е от раните на Елън и детето не е наранено. Въздъхнах облекчено, но в същия миг Броуди извика зад мен:

— Дейвид!

Гласът му ми се стори странен. Обърнах се и видях, че бе извил ръцете на Грейс на гърба й и ги държеше, но тя вече не се бореше. И двамата се бяха втренчили в Страчън. Той стоеше до тях и гледаше изненадано надолу.

Дръжката на ножа стърчеше от корема му.

— Майкъл… — проплака Грейс почти без глас.

— Всичко е наред — отвърна той, но в същия момент краката му се огънаха.

— Майкъл! — изпищя Грейс.

Опита се да изтича при Страчън, но бившият инспектор я държеше здраво. Успях да стигна до брат й, преди да падне, и се опитах да поема тежестта му върху здравото си рамо.

— Изведи Ана оттук. Заведи я при съседите — казах на Елън, докато той се свличаше бавно на пода, подпрян на мен.

— Той…

— Погрижи се за Ана!

Трябваше час по-скоро да ги накарам да излязат оттук. Вонята на газ беше толкова силна, че замайваше главата ми. Погледнах към малкия нагревател, полегнал на едната си страна близо до мен, и въздъхнах облекчено. Не беше включен. В тази пълна с газ стая липсваше само една искра, за да лумнем като факли. Отново се запитах защо се бави Фрейзър.

Броуди все още държеше Грейс. Аз коленичих до Страчън. Лицето му беше бяло като тебешир.

— Сега вече може да я пуснеш — каза задавено той. — Гарантирам ти, че няма да избяга.

Броуди ме погледна нерешително и аз му кимнах. Той я пусна и Грейс веднага се спусна към брат си.

— Божичко, Майкъл! — проплака тя, обърна тревожното си лице към мен и извика: — Направи нещо! Помогни му!

Той се опита да се усмихне и взе ръката й в своята.

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

— Не говори — предупредих го аз. — Опитай се да не мърдаш.

Наведох се и огледах раната му. Беше дълбока. Острието бе забито докрай в плътта. Нямах представа какви вътрешни разкъсвания бе причинило.

— Не изглежда толкова зле, а? — погледна ме той.

— Само драскотина — казах спокойно. — Ще ти помогне, ако останеш, където си. Опитай се да не мърдаш ножа.

Острието беше единственото нещо, което пазеше кръвта да не шурне от раната. Ако лежеше неподвижно, то щеше да играе ролята на тампон и да забави загубата на кръв. Но не за дълго.

Грейс продължаваше да плаче, макар и по-тихо. Яростта я напусна в мига, когато положи главата на Страчън в скута си. Опитах се да не показвам безпокойството си, докато обмислях възможните варианти за действие. Те не бяха много. Нямах подръка нищо от нужното, за да спра кръвта, а единствената медицинска сестра на острова лежеше мъртва в другата стая. Ако не го пренесяхме до болнично заведение, той скоро щеше да умре.

Фрейзър се втурна задъхан в стаята и се подхлъзна върху купчина разпиляна храна между порцелановите парчета.

— Божичко! — извика, когато видя проснатия на земята Страчън, но бързо се взе в ръце. — Газовите бутилки са затворени в сандък. Не мога да го отворя.

Броуди се мъчеше да изправи тежкия шкаф, който беше паднал пред задната врата и блокираше изхода. Щом чу думите му, заряза шкафа и се огледа наоколо.

— Ключовете трябва да са някъде тук — каза притеснено.

Но дори и да знаехме къде ги държеше Елън, нямаше да ни е от голяма полза. Всяко чекмедже беше извадено и счупено, а съдържанието му беше пръснато сред другите останки. Ключовете можеше да са навсякъде.

Броуди бе стигнал до същото заключение.

— Няма време да ровим сега. Трябва всички да излезем навън, да счупим ключалката и да спрем газта.

Не биваше да местим Страчън, но заплахата от газова експлозия не ни остави място за избор. Съвсем скоро тук нямаше да може да се диша. Пропанът беше по-тежък от въздуха, а раненият лежеше на земята и за него щеше да стане много по-опасно.

Кимнах в знак на съгласие.

— Може да използваме масата вместо носилка.

Грейс все още люлееше главата на Страчън в скута си и плачеше. Той ни наблюдаваше мълчаливо. Въпреки че беше близо до агонията, изглеждаше забележително спокоен.

— Оставете ме тук — каза неочаквано и с отслабнал глас.

— Мисля, че ти казах да мълчиш.

Той се усмихна и за миг ми заприлича на мъжа, когото срещнах за пръв път, когато пристигнах на острова. Грейс скимтеше като бито куче и не спираше да гали лицето му.

— Съжалявам, толкова съжалявам…

— Ш-ш-ш-т — отвърна Страчън. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Фрейзър и Броуди напрегнаха мускули и изправиха тежката маса. Отидох до малкото прозорче на кухнята и се замолих да не е заковано. Колкото и малко проветрение да предлагаше, все пак беше по-добре от нищо. Бях направил само две крачки, когато Страчън докопа нещо, лежащо между счупените съдове до него.

— Махни се оттам, Дейвид — каза той и го насочи към мен.

Беше запалката за газта.

Страчън сложи палец на копчето.

— Съжалявам, но аз няма да мръдна оттук.

— Остави запалката, Майкъл! — казах, опитвайки се да придам на гласа си увереност, каквато не чувствах. В кухнята имаше толкова много газ, че една искра бе достатъчна да се взривим. Погледът ми се стрелна към лежащия наблизо нагревател. Той имаше собствен резервоар с газ, а касетката с бутилките беше точно от другата страна на стената. Ако газта за нагревателя се запалеше, всичко щеше да хвръкне във въздуха.

— Не. — По бледото лице на Страчън се стичаха малки вадички пот. — Хайде, излизайте. Всички до един.

— Не прави глупости, Страчън! — извика Броуди.

Той вдигна запалката.

— Ако кажеш още една дума, ще натисна копчето веднага, кълна се.

— Мамка му, Броуди, млъквай! — не издържа Фрейзър.

Страчън кимна с мъка и устните му се разтегнаха в болезнена усмивка.

— Добър съвет, сержанте. Ще броя до десет. Едно…

— Ами Грейс? — попитах аз, опитвайки се да открадна малко време.

— Грейс и аз ще останем тук. Нали, Грейс?

Тя примигна през сълзи, сякаш чак сега осъзнаваше какво става.

— Какво си намислил, Майкъл?

Той й се усмихна.

— Довери ми се.

После, преди някой да може да го спре, извади ножа от корема си.

Кръвта изригна от раната, той изохка и стисна ръката на Грейс. Направих крачка към него, но той ме видя и насочи запалката към мен.

— Махайте се! Всички до един — изсъска през зъби. — Ох, господи!

— Страчън…

Броуди ме хвана за рамото.

— Хайде, Дейвид.

Фрейзър вече тичаше към вратата. Погледнах за последен път към Страчън. Той лежеше на пода и стискаше зъби от жестоката болка, едната ръка държеше запалката, другата стискаше ръката на сестра му. Грейс го гледаше невярващо. Тя усети погледа ми и вдигна очи към мен. Устните й се разделиха, искаше да каже нещо, но Броуди ме избута в коридора.

— Не, чакай…

— Тичай напред — извика той и ме дръпна към изхода.

Затича се по коридора, без да ме изпуска, влачейки ме след себе си. Фрейзър беше при роувъра, ровеше из джобовете за ключа.

— Остави я — извика Броуди, без да спира.

Нямахме време да стигнем до къщите, дори и най-близките бяха прекалено далеч, но наблизо имаше стара каменна стена. Броуди ме завлече зад нея, а миг по-късно дотича и Фрейзър. И тримата зачакахме с жадни за въздух дробове.

Настъпи тишина.

Погледнах към хотела. Изглеждаше толкова познат и обикновен в припадащия здрач с тъжно поклащащата се врата, че за миг реших, че няма да се случи нищо.

— Минаха повече от десет секунди — измърмори Фрейзър.

Аз се изправих.

— Какво правиш, мамка му? — хвана ме Броуди.

Но аз отскубнах ръката си.

— Отивам…

В същия миг хотелът избухна.

Залитнах от силата на ударната вълна и невъобразимия трясък и се намерих на земята. Парчета от тухли и дърво полетяха из въздуха и аз покрих главата си с ръце. Когато нещата се поуспокоиха, рискувах и погледнах към хълма. Около сградата се виеше облак от прах и дим и я покриваше като тънък воал. Покривът не се виждаше и първите жълти пламъци вече проблясваха зад счупените прозорци. След миг огънят обхвана цялата сграда.

Хората от близките къщи вече тичаха насам. Пламъците се издигнаха нагоре и горещият въздух достигна до нас.

Обърнах се към Броуди и извиках извън себе си от гняв:

— Можех да го спра.

— Не, не можеше — отвърна уморено той. — Но дори и да си могъл, в мига, когато извади ножа от себе си, той вече беше обречен.

Отместих поглед. Знаех, че е прав. Хотелът заприлича на огнена сцена, дървените подове и стени горяха като факли. Както и всичко, което беше вътре.

— Ами Грейс? — попитах аз.

Потънало в сянка, лицето на Броуди беше обърнато към огъня.

— Какво Грейс?