Огнената диря

8

Не усещах нито вятъра, нито дъжда, докато се връщах в караваната. Мракът навън се бе сгъстил и прозорецът й светеше като маяк. В устата ми горчеше. Някой бе убил млада жена и после бе запалил тялото й. Колкото и да не му се искаше, Уолъс нямаше друг избор, освен да започне разследване за убийство.

Бях ядосан на главния инспектор, но още повече ме беше яд на себе си. А това, че най-трудно се установяваше причината за смъртта при пожар, не беше никакво извинение. Трябваше да се доверя на инстинкта си. И да имам предвид още нещо: ако мъртвата не беше местна, това не означаваше, че и убиецът не е на острова. Засега нямахме никаква представа какво бе правила жертвата в Руна, но както беше казал Броуди, по това време на годината малко хора посещаваха острова. Най-вероятно тя бе дошла с някого. Или при някого, който живееше тук.

Следователно убиецът все още беше на острова.

С тази тревожна мисъл влязох в караваната. След леденостудената къща тук ми се стори задушаващо топло, въздухът тежеше от парафиновите изпарения.

Дънкан стана веднага от мястото си.

— Как върви? — попита ме той.

— Трябва да говоря с Уолъс. Може ли да използвам радиовръзката ти?

— Разбира се — отвърна той, явно изненадан, и ми подаде апарата. — Аз… ще изчакам отвън.

Полицейските нови дигитални радиоапарати позволяваха достъп както до надземните линии, така и до мобилните. Но Уолъс не отговори на нито един от телефоните. Страхотно, няма що! Оставих съобщение да ми се обади и започнах да свалям защитните дрехи.

— Всичко наред ли е? — попита Дънкан, когато се върна.

— Да. — Щеше да разбере съвсем скоро, но аз държах да уведомя първо Уолъс и тогава да споделя с другите. — Връщам се в селото.

Нямаше смисъл да стоя повече тук. Не исках да пипам нищо, докато не дойдат криминалните, освен това имах нужда да си почина и да обмисля фактите, които бях открил. Вече тръгвах, но изведнъж се поколебах.

— Отваряй си очите тук — казах на Дънкан. — Ако нещо ти се стори подозрително или се появи някой, искам веднага да се обадиш на Фрейзър.

Той ме погледна озадачено и леко обидено.

— Разбира се, сър.

Тръгнах към колата. Валеше силно и стъклата на стария фолксваген се замъглиха веднага, след като включих парното. Изчаках малко, докато парата се разнесе, преборих се с тромавия лост и поех по пътеката към главния път. Чистачките заскърцаха ужасно, докато почистваха дъжда от предното стъкло. Наведох се напред и се съсредоточих в пътя през все още замъгленото стъкло. Тук не минаваха много коли, но не исках да се блъсна в случайно излязла на пътното платно овца.

Бях изминал доста път, когато една неясна фигура изскочи внезапно на пътя пред мен. В бързината, докато натисках спирачките, успях да видя отразената от фаровете светлина в очите на куче. В същия миг загубих контрол над волана. Колата подскочи и се завъртя, хвърли ме напред към предпазния колан и спря.

Сблъсъкът ми отне дъха. Облегнах се разтреперан назад и разтрих гърдите си на мястото, където се бе врязал коланът. Всъщност не бях пострадал и двигателят на фолксвагена все още работеше. Колата бе излязла от пътя и едната й страна беше в канавката, фаровете не осветяваха пътя, а туфите с гъстата полегнала от вятъра трева.

Важното беше, че успях да избегна удара с кучето. Видях го да се скрива в гората, докато се опитвах да задържа колата на пътя. Беше ретрийвърът на Страчън, освен ако на острова нямаше две кучета от тази порода. Само Господ знаеше какво правеше тук, на километри от тяхната къща.

Мисълта, че от целия остров животното бе избрало да се появи точно на този път и точно когато аз минавах оттам, не допринесе с нищо за възвръщането на спокойствието ми. Включих на задна и се опитах да върна колата на пътя. Гумите се завъртяха, забоксуваха, но тя не помръдна. Смених на първа и реших да изляза напред, но резултатът беше същият.

Изключих и излязох да огледам. Не видях нищо обезпокоително, но задните гуми бяха затънали в калта. Метнах качулката на главата си и реших да потърся в багажника нещо, с което да повдигна колата. Не намерих нищо подходящо за целта. Върнах се в колата и обмислих възможностите. Дъждовните капки блестяха като бели къси нишки на светлината на фаровете. Изчислих, че съм на половината път до селото, така че нямаше смисъл да се връщам към караваната. Оставаха две възможности: да остана в колата и да чакам някой да мине и да ми помогне или да тръгна пеша. Ако останех, можеше да минат часове, докато Фрейзър се сети да нахрани Дънкан. А ходенето щеше да ме стопли.

Изругах на глас, когато се сетих, че съм оставил фенера си в куфарчето, а него — в караваната. Включих лампата и проверих в жабката с надежда да намеря нещо там. Но вътре имаше само стари пътни карти и куп смачкана хартия.

Изключих фаровете и изчаках очите ми да свикнат с внезапно спусналия се мрак. След малко вече виждах ясно пред себе си. Нощта се спускаше бързо над Руна и тепърва щеше да става още по-тъмно. Продължих да седя в тъмното, загледан пред себе си. Нямах желание да напусна колата. Току-що бях открил, че на острова има убиец. Не беше факт, който би те подканил да тръгнеш сам по безлюден селски път.

Това беше глупаво. Дори и да беше в Руна, убиецът на младата жена едва ли щеше да е навън по това време. „Хайде. Няма смисъл да чакаш повече.“

Излязох от колата. В същия момент луната се показа през една пролука между облаците, покри хълмовете отсреща с призрачен синкав воал и пътят пред мен блесна като сребърна река. Това повдигна духа ми и аз тръгнах напред. „Не е толкова зле“, си казах бодро. И тъкмо си го помислих, облаците отново закриха лунния сърп и стана тъмно като в рог, сякаш някой внезапно изключи лампата в стая без прозорци.

Липсата на каквато и да било светлина ме изплаши. Бях живял на село и си мислех, че знам колко тъмна може да е нощта. Но това беше по-различно от всичко видяно досега. Руна беше малък остров на километри от сушата и без градове, които светят в тъмното, макар и отдалече. Беше тъмно като в рог. Гъстите облаци покриваха като одеяло луната и звездите и задушваха всеки техен опит да подадат глава.

Погледнах назад с надеждата да видя успокояващата гледка на фолксвагена, но мракът вече го бе погълнал. Единствено звукът от стъпките ми говореше, че все още съм на пътя. „Всичко е от тъмнината, но тя не може да ти стори зло.“ Трябваше само да следвам пътя. Рано или късно, той щеше да ме отведе до селото.

Тръгнах отново и с всяка крачка усещах как увереността ми нараства. Дъждът беше студен и вятърът прогонваше и малкото останала в пазвата ми топлина, фучеше оглушително покрай мен и замъгляваше погледа ми.

Въпреки това слухът ми успя да долови стъпки зад мен. Обърнах се с разтуптяно сърце. Не виждах нищо, освен непрогледния мрак. „Сигурно е изгубена овца или нещо, носено от вятъра.“ Но въпреки това всичките ми сетива се изостриха и се насочиха към онова, което може би се спотайваше отзад. В опита си да видя или поне да чуя още нещо, тръгнах отново и внезапно стъпих в нищото.

Политнах напред, но, слава богу, успях да подложа ръце, преди да тупна на земята. Започнах да се търкалям надолу по калния склон, покрит с жилава миналогодишна трева, която жулеше лицето ми. После внезапно спрях.

Останах да лежа на тревата, зашеметен и останал без дъх, а дъждът се стичаше по лицето ми. Постепенно разбрах какво бе станало. Без да осъзнавам, се бях отклонил от пътя и бях паднал в дерето. „Идиот!“ Опитах се да се изправя, но веднага се сгърчих, пронизан от нечовешка болка в лявото рамо. Изчаках да утихне до тъпо пулсиране и опитах отново. Болката се усили, не както преди, но достатъчно, за да изохкам на глас.

Вслушах се в себе си. Не усещах триене на кост. Надявах се това да означава, че няма нищо счупено. Преглътнах гнева и самосъжалението и размърдах лекичко рамото. Болката отново ме прониза и аз застинах. Опипах го с другата ръка. Дори и през якето можах да усетя, че двете стави не са на мястото си. Усещах изпъкналост там, където не трябваше да има, и докато пръстите ми проследяваха контура й, ми се зави свят.

Рамото беше извадено. И то лошо.

Опитах да не се поддавам на паниката. „Дишай дълбоко. Поеми въздух, издишай!“ За да мога отново да си служа с тази ръка, трябваше първо да наместя рамото. Вдигнах другата ръка и доколкото ми бе възможно, определих с пръсти мястото, където ябълката на раменната кост бе изпаднала от гнездото си. Спрях, стиснах зъби, после дръпнах силно.

Неволно извиках, пред очите ми избухнаха звезди и едва не изгубих съзнание от болка. След малко звездите изчезнаха и аз открих, че отново лежа по гръб, а по лицето ми се стичат вади от пот и дъждовна вода. Изведнъж съдържанието на стомаха ми се надигна към гърлото. Обърнах се на една страна, за да повърна, но спазъмът отмина, оставяйки ме без сили и треперещ като лист.

Не си направих труда да пробвам рамото. Знаех, че не е наместено. Болката пулсираше безмилостно, тръгваше от основата на черепа и обхващаше цялата ръка. Седнах отново, после се изправих мъчително бавно на крака. Отново ми се зави свят. Сега и да исках, не можех да продължа към селото. Трябваше да се върна в колата и да остана там, молейки се Фрейзър или Дънкан да се сетят по-скоро за мен и да ме потърсят.

Обратният път нагоре беше истински кошмар. Не виждах нищо и трябваше да се придържам само с една ръка, за да се издърпам нагоре по хлъзгавия склон. Налагаше се да осигуря относителен покой на другата, защото болката в рамото непрекъснато се усилваше. Щеше да е ужасно, ако бях скъсал сухожилие, но сега не исках да мисля за това. Така или иначе в момента не можех да направя нищо.

Докато стигна до по-равната част, вече плувах в пот и бях изтощен до смърт. Последните няколко крачки изминах с лазене. Когато се изправих, краката ми се огънаха, сякаш бяха от гума. В първия момент радостта, че успях да се изкача, помете всяко друго чувство, но бързо осъзнах, че нещо не е наред.

Пътя го нямаше.

Облекчението изчезна на мига. Направих още няколко предпазливи крачки, надявайки се да го усетя под краката си, но под обувките ми имаше само торф и кална неравна земя. Явно бях загубил ориентация при падането. Вместо да изкача склона към пътя, бях изпълзял върху билото на друг хълм.

Наложих си спокойствие и след известно обмисляне реших, че имам само една възможност. Пътят беше останал на срещуположния хълм. Трябваше да се върна долу и да изкача другия склон.

Тръгнах надолу, пързаляйки се по калния склон, и изминах последните метри по гръб. Зашарих с очи по неравния терен в опит да позная хълма, откъдето бях паднал, но без никакъв резултат. „Хайде, тръгвай! Трябва да е някъде тук!“ Но долината, в която се намирах, явно си имаше своя логика. В тъмното ми заприлича на лабиринт от възвишения и падини. Колкото и да се взирах в тях, нямаше как да отгатна къде извежда всеки от склоновете.

Нито пък имах някаква представа къде се намирам.

Знаех, че не съм далече от пътя, но не знаех накъде да тръгна. Вдигнах поглед с надежда да зърна някоя звезда, но небето и земята се бяха слели в непроницаемо черно кълбо. Вятърът и дъждът ме шибаха ту от едната, ту от другата страна, сякаш искаха допълнително да ме объркат.

Усетих, че треперя както от шока, така и от студа. Въпреки подходящите за времето дрехи, ако в скоро време не намерех подслон, щях да изпадна в хипотермия. „Хайде, мисли! Накъде?“

Взех решение и станах. Дори и да беше в погрешна посока, движението щеше да ме предпази от замръзване. Оставането на едно място беше равносилно на смърт.

Но и ходенето беше опасно. Калта и тревата образуваха коварна смес, по която лесно можех да навехна или да счупя някой от глезените си. Нещо изшумоля в тъмното. Заковах се на място и се заслушах във вятъра и дъжда. Не чух и не видях нищо, освен тишина и мрак. Сърцето ми отново препусна. „Няма нищо. Просто изгубена овца…“

Колкото и да си го повтарях, съзнанието ми непрекъснато се връщаше към онези стъпки, които бях чул зад себе си горе на пътя. Разбирах, че мислите ми са лишени от логика и дори и да е имало някой там, след като аз не го бях видял, значи и той не би могъл, но това не помагаше. Бях ранен, изгубен в планината и мракът бе отключил всички примитивни страхове, които денят и съвременният свят ни помагаха да погребем.

Но сега те надигаха глави от гроба си.

Продължих да вървя, без да знам накъде. Докато се лутах слепешката, открих, че торфът по краката ми стана по-мокър и рядък. Скоро започнах буквално да джапам като в тресавище. Зъбите ми тракаха. Или застудяваше, или въпреки всички усилия вътрешната ми температура спадаше. По-вероятно и двете.

Рамото ми гореше, с всяка стъпка болката ставаше все по-остра. Бях изгубил представа за времето, но скоро престанах да обръщам внимание на изтощението и сега напредвах по-бързо. Отново чух шум някъде отстрани, нещо се движеше в тревата. Реших да го издебна, обърнах се рязко по посока на шума и паднах. Стоварих се върху рамото си с цялата си тежест и извиках от болка.

Сигурно съм изпаднал в безсъзнание, а когато дойдох на себе си, осъзнах, че лежа по лице. Дъждът чукаше по темето ми и звукът ме хипнотизираше. Усетих глинестия вкус на торф в устата си и все още в полусъзнание се замислих за мъртвите животни, насекоми и растения — трупали с хилядолетия гнили слоеве, превърнали се постепенно в петролна каша. Изплюх всичко и се опитах да стана, но беше невъзможно. Проникналата през якето вода ме превръщаше бавно в буца лед. Останал без капчица сила, аз се разтреперих като лист. Отпуснах се безсилно в калта. „Да умра тук, по този глупав начин…“ Беше толкова абсурдно, че ми стана смешно. „Съжалявам, Джени!“ Беше ми се разсърдила само защото дойдох тук. Но когато разбереше, че съм се оставил да умра, щеше да побеснее.

Жалкият опит за хумор пред лицето на смъртта се оказа пълен провал. Продължих да лежа, но гневът започна бавно да се надига в мен. „И какво, ще си стоиш тука, така ли? Ще се предадеш?“

И тогава, само миг преди да взема окончателно решение, видях светлината.

В началото реших, че халюцинирам. Зърнах само една малка жълта искрица, танцуваща в мрака пред мен. Но когато помръднах с глава, тя си остана на същото място. Затворих очи, после рязко ги отворих. Светлинката си беше там. Изпълнен с надежда, реших, че виждам къщата на Страчън. Тя беше по-близо до мен от селото. Все пак може би бях вървял в правилната посока. Част от мен съзнаваше, че светлината е прекалено високо, за да идва от къща, но не ми пукаше. Беше нещо, което ми даваше цел. Без да мисля повече, се закрепих на краката си и тръгнах към нея, олюлявайки се.

Светлината танцуваше точно над мен, но не можех да кажа на какво разстояние. Всъщност нямаше значение. Жълтото пламъче, единственото нещо в цялата вселена, ме привличаше като пеперуда към себе си. С всяка моя стъпка светлината ставаше все по-силна. Сега вече можех да видя, че не е постоянна, припламваше в някакъв незнаен ритъм, издигаше се нагоре, после се снишаваше. Усетих като в несвяст, че теренът под краката ми отново тръгна нагоре. Стана стръмно. Въпреки че си помагах със здравата ръка, няколко пъти се оказвах на колене, но веднага се надигах и продължавах напред. Светлината приближаваше и аз съсредоточих цялото си внимание в нея, сляп и глух за всичко останало.

Изведнъж го видях пред себе си. Не беше автомобил, нито къща. Просто затихващ огън пред разрушена каменна постройка. Борейки се с разочарованието, се взрях в онова, което огънят разкриваше пред мен. От всички страни ме заобикаляха странни обли камъни и гледката им събуди в мен неясен спомен. Изведнъж се сетих. Това не бяха природни образувания.

Бяха надгробни камъни.

Броуди и Страчън ми бяха споменали за тях. И осъзнах, че бях навлязъл в планината много по-надълбоко, отколкото си мислех.

Бях се изкачил до билото й.

В този момент и последните сили ме напуснаха и аз се олюлях като пиян. Погледът ми случайно попадна върху каменната постройка. Успях да мярна някакво движение през отворената врата. Оттам изплува неясна човешка фигура, покрила главата си с качулка. Влезе в светлия кръг от гаснещия огън и искрящите от отразените пламъци очи под качулката се взряха в мен.

Огънят пред мен угасна изведнъж и всичко потъна в мрак.