Огнената диря

15

Седях зад бюрото в клиниката. Беше тъмно, но не толкова, че да не виждам. Гъстият здрач постепенно покриваше всичко. Капаците на прозорците и вратата все още бяха отворени и черепът си стоеше на стоманения плот. Лаптопът беше на бюрото пред мен, екранът му беше тъмен. Халогенната лампа сочеше към подвижната масичка, но сега беше изключена.

Цареше пълна тишина. И без изненадата, която понякога съпътства такива моменти, разбрах, че съм заспал.

Усетих присъствие в ъгъла на стаята, преди да съм видял нещо. Човешката фигура тънеше в сянка, но аз все пак я виждах. Беше жена от плът и кръв. С наднормено тегло и кръгло симпатично лице с малко сурови черти, криещи някаква тъга.

Гледаше ме безмълвно.

„Какво искаш?“, попитах аз. Жената не отговори. „Направих всичко, което можах. Останалото е в ръцете на полицията.“

Без да откъсва поглед от мен, тя посочи към черепа на масичката.

„Не разбирам. Какво искаш от мен?“

Тя отвори уста. Очаквах да заговори, но вместо думи от устата й започна да излиза дим. Исках да отвърна поглед, но не можех. Димът просто струеше от устата й, от очите и носа, издигаше се на малки къдрави струи от пръстите й. Усетих мирис на изгоряло, но нямаше пламъци. Само пушек, който постепенно започна да изпълва стаята и да замъглява погледа ми. Разбрах, че трябва да направя нещо, да се опитам да й помогна.

„Но не можеш. Тя вече е мъртва.“

Пушекът се сгъстяваше и скоро започна да ме задушава. Все още не можех да помръдна, но нуждата да действам беше наложителна. Вече не виждах жената, не виждах нищо. „Стани! Веднага!“ Спуснах се към нея…

И се събудих. Все още бях в клиниката, седях на бюрото, където явно бях заспал. Сега стаята тънеше в мрак. Само няколко лампички на лаптопа ми светеха като звезди в тъмното. Екранът се бе изключил, което означаваше, че съм спал най-малко петнайсет минути.

Отвън вятърът продължаваше да бушува, докато се опитвах да се отърся от съня. Усетих, че не ми достига въздух и не виждам ясно, сякаш пред очите ми имаше тънък воал. И все още подушвах лютивия дим.

Поех дълбоко въздух и веднага се закашлях. Сега не само подушвах дима, но го усетих в устата си. Пресегнах се и включих халогенната лампа, но не последва нищо. Бурята сигурно бе прекъснала електричеството. Лаптопът работеше на батерии. Натиснах един клавиш и екранът светна, хвърляйки бледа синкава светлина в помещението. Сега вече виждах ясно носещата се из въздуха мъгла. Докато последните следи от съня ме напускаха, осъзнах, че не всичко е само сън.

Стаята беше пълна с дим.

Скочих и кашляйки се спуснах към вратата. Хванах дръжката, но веднага я пуснах. Беше гореща.

След посещението на неканения гост този следобед бях спуснал щората върху кръглия остъклен отвор, но сега открих, че отново е вдигната. Коридорът от другата страна беше пълен с оранжеви пламъци и дим.

Културният център гореше.

Отстъпих назад и бързо обходих с поглед клиниката. Единственият друг изход беше малък прозорец, разположен високо на стената. С помощта на стол сигурно щях да успея да се промъкна през него. Опитах се да го отворя, но той не помръдна. Видях, че е заключен, и изругах. Нямах представа къде можеше да се намира ключът за него, а и нямаше време да го търся. Грабнах настолната лампа от бюрото и замахнах да счупя стъклото, но в последната минута се спрях. Дори и отворен, прозорецът едва щеше да ми позволи да се промъкна през него. Но ако го счупех, нямаше как да се измъкна през малката дупка. И въпреки че вратата беше затворена, нахлулият наситен с кислород въздух отвън можеше да причини разрастване на пожара или експлозия. Не исках да рискувам. Димът в стаята се сгъстяваше все повече и ставаше все по-трудно да се диша. „Хайде! Мисли!“ Грабнах якето от закачалката и отидох до мивката. Завъртях кранчетата докрай и сложих главата си и него под струята. После направих същото с шала и ръкавиците. Водата се стичаше по лицето ми, докато се борех с якето, проклинайки превръзката, която спъваше движенията ми. Увих носа и устата си с мокрия шал, сложих ръкавица на здравата си ръка и метнах качулката върху главата си.

Взех лаптопа от бюрото и хвърлих последен поглед върху челюстта и черепа на масичката. „Съжалявам, Джанис!“

В същия миг стъклото на кръглия прозорец се пръсна.

В момента лицето ми бе обърнато настрани, а шалът и качулката ме бяха предпазили от хвърчащите парчета стъкло. Усетих ги да жилят кожата ми, където нямах защита, но усещането се притъпи от страховитата гореща вълна, нахлула след тях. Отстъпих назад и оставих димът и пламъците да превземат стаята. Те отнеха напълно шанса ми да се измъкна през малкия прозорец. Дори и огънят да не ме убиеше веднага, щях да стана на въглен, преди да мога да изляза.

Димът вече проникваше през шала и ме задушаваше. Кашляйки и кихайки, застанах с гръб към горещата вълна и хванах дръжката на вратата. Мократа ръкавица започна да дими, горещината проби през вълната, но успях да отворя вратата и се втурнах навън.

Оттам ме посрещна стена от огън и звуци. Пианото гореше като факла, клавишите отскачаха един по един и из въздуха се разнасяха остри нехармонични звуци, сякаш някой луд свиреше по него, докато струните се късаха и огъваха от пламъците. Дръпнах се назад, но знаех, че ако се върна в клиниката, ще загина там. В същия момент видях, че не цялата зала е в пламъци. Едната й половина гореше, жълтите огнени езици ближеха пода и тавана, но другата половина, където беше изходът, все още беше чиста.

„Хайде! Тръгвай!“ Затворих очи и се гмурнах в димния облак. Веднага загубих ориентация и сякаш ослепях. Миризмата на изгоряло проникна през шала. С разтуптяно от страх сърце и жаден за кислород, тръгнах напред, без да видя камарата столове в единия край. Спънах се и паднах върху тях.

Ужасна болка прониза рамото ми. Лаптопът изхвърча от ръката ми и се плъзна по пода.

Но не падането ме спаси. Сякаш внезапно попаднал в някакъв междинен слой, аз се оказах на относително чисто и празно място на пода.

„Глупак! Трябваше да гледаш къде ходиш!“, изругах се наум. В паниката си не можех да мисля трезво. Притискайки лице до дъските, поех жадно въздух и заопипвах около себе си за лаптопа, но не го открих. „Остави го!“, си казах и запълзях към изхода. Една пролука в димната завеса ми показа двойната врата точно пред мен. Поех за последен път чист въздух, изправих се на крака и се хвърлих към вратата.

И чух звъна на веригата.

Шокът и страхът ме парализираха. Бях забравил напълно за катинара. „Ключът. Къде е ключът?“ Не си спомнях. „Мисли!“ Бях дал втория ключ на Броуди, но къде беше моят? Разкъсах обгорялата ръкавица със зъби и трескаво затърсих из джобовете си. Нищо. „Господи! Останал е в клиниката!“

В същия миг усетих малкото парче метал в задния си джоб. „Слава богу!“ Извадих го внимателно с мисълта, че ако го изпусна, съм мъртъв. Пламъците вече лазеха по гърба ми. Гърдите ме заболяха, докато пъхах ключа в катинара, но не смеех да поема дъх. Щях да вдишам не въздух, а дим и горещината щеше да прогори дробовете ми. Пръстите ми действаха несръчно, ключалката упорстваше.

Най-после се чу изщракване и катинарът се отвори.

Веригата се изплъзна от дръжките и аз бях свободен. Отворих вратата с надеждата остъклената веранда да забави огнената вълна и да ми позволи да изляза навън, преди да ме застигне. Успях, но само наполовина. Усетих леденият вятър да докосва лицето ми, но веднага след това ме обгърна облак от горещ, лютив дим. Понесох се напред със здраво стиснати очи, докато се борех с болката в гърдите от липсата на въздух.

Нямах представа докъде бях стигнал, преди да падна. Но този път беше върху студената мокра трева. Отворих уста и започнах да дишам на малки глътки, вкусвайки студения, наситен с черен дим, въздух. Две ръце ме повдигнаха и повлякоха далече от центъра. Очите ми сълзяха обилно, но успях да позная гласа на Броуди, когато каза:

— Всичко е наред. Вече си на сигурно място.

Отворих очи и кашляйки, избърсах сълзите си. Той ме държеше от едната страна, а от другата зърнах едрата фигура на Гътри. Наоколо беше пълно с народ, пламъците осветяваха изплашените им лица. Видях да пристигат и още, наметнали набързо палта и якета върху пижамите и нощниците си. Някой извика „Вода!“ и след секунда усетих чашата между ръцете си. Надигнах я жадно, студената течност успокои като балсам пресъхналото ми гърло.

— Добре ли си? — попита Броуди.

Кимнах и обърнах поглед към културния дом. Сега вече цялата сграда гореше, изпращайки към небесата оранжеви пламъци и искри, а вятърът ги отнасяше надалеч. Клиниката, където бях само преди минути, също гореше и се издигаха облаци черен дим.

— Какво стана? — попита ме Броуди.

Опитах се да говоря, но нов пристъп на кашлица ме възпря.

— Добре, успокой се — каза той и отново ми подаде чаша с вода.

От тълпата се отдели друга фигура и забърза към нас. Беше Камерън, загледан невярващо в горящия център. После погледна към мен, очите му светеха безумно.

— Какво си направил! — изгърмя той с треперещ от ярост глас.

— Ох, за бога, остави го да дойде на себе си — каза Броуди.

Адамовата ябълка на Камерън започна да подскача под кожата му като хваната в капан мишка.

— Той ли да дойде на себе си? Това, което гори там, е моята клиника! — изрева той.

Опитах се да овладея спазмите и казах прегракнало:

— Съжалявам…

— Съжаляваш ли? Само погледни! Всичко отиде на вятъра! Какво направи, по дяволите?

Вените на слепоочията му пулсираха толкова силно, че се изплаших да не се спукат. Изправих се с мъка и изтрих сълзящите си очи.

— Нищо не съм направил — казах пресипнало. Гърлото ми сякаш беше пълно с чакъл. — Събудих се и видях, че центърът гори. Пожарът започна оттам, не от клиниката.

Но Камерън не повярва.

— Да не искаш да кажеш, че се е подпалил сам?

— Не знам… — започнах, но се закашлях отново.

— Остави го на мира. Току-що се спаси от сигурна смърт — ядоса се Броуди.

Наблизо се чу груб смях. Беше Кинрос, застанал пред тълпата. С черната си брада и маслиновочерната мушама изглеждаше като същество от друг свят.

— Но е добре, нали?

— Защо, предпочиташ да беше останал вътре ли? — озъби му се Броуди.

— Имаме ли право на избор?

Осъзнах, че вниманието на хората се бе насочило от пожара към нас. Огледах се. Бяхме оградени от островитяни. Те се събираха в кръг около нас, лицата им изглеждаха сурови и безмилостни на отблясъците от огъня.

— Не се е запалил сам — измърмори един от мъжете.

Чуха се и други възгласи, хората започнаха да питат за какво сме го използвали и кой ще плати за ремонта. Усещах как настроението се сменяше и гневът изместваше шока.

Изведнъж кръгът се разкъса и хората направиха път на една висока фигура. Отдъхнах си, като видях Страчън. Изведнъж напрежението спадна.

Той дойде до нас с разрошена от вятъра коса и се загледа в горящия център.

— Боже! Имаше ли някой вътре?

Поклатих глава и се опитах да потисна кашлицата.

— Само аз.

„И Джанис Доналдсън“. Погледнах към потъналата в пламъци сграда. Нямаше как да спася останките й.

Страчън взе от ръката ми празната чаша и нареди:

— Налейте малко вода.

Подаде я, без да погледне кой я поема. Чашата беше напълнена на мига и върната в ръката ми. Благодарен за студената вода, аз я изгълтах на един дъх. Страчън изчака да отлепя чашата от устните си и попита:

— Имате ли някакви предположения как е започнало?

До този момент Камерън бе гледал сцената с едва сдържан гняв. Сега изплю злобно:

— Не е ли ясно? Единственият човек вътре е бил той.

— Стига глупости, Брус! — тропна нетърпеливо с крак Страчън. — Всички знаем, че мястото си беше опасно. Инсталацията беше стара. Трябваше да построя цялото място наново, когато правех клиниката.

— И ще оставим нещата така? Ще го оставим да му се размине?

Страчън се усмихна, по-скоро на публиката, отколкото на него.

— Може да линчуваш доктор Хънтър, ако смяташ, че това ще те успокои. Ето, стълбът на лампата е там, предполагам, че ще се намери и въже. Но аз предлагам да изчакаме, докато разберем какво е станало.

Той обърна гръб на Камерън и заговори към тълпата:

— Обещавам ви да разберем какво се е случило. После ще построим нова, по-хубава клиника и културен център, давам ви честната си дума. Но тази вечер не можем да направим нищо повече. Сега всички трябва да се върнете по домовете си.

В първия момент никой не помръдна. Зад мен като на филм, това, което бе останало от центъра, се срути сред пламъци и дъжд от искри. Страчън продължаваше да гледа към тълпата. Хората започнаха постепенно да се разотиват, мъжете гледаха мрачно пред себе си, жените бършеха сълзите си.

Страчън се обърна към Гътри и Кинрос:

— Йън, Шон, съберете няколко мъже и останете за малко. Не мисля, че пожарът ще се разпространи, но е добре да го наглеждате известно време.

Това беше добър начин да разпръсне натрупалото се напрежение. Кинрос и Гътри изглеждаха изненадани, но и поласкани от оказаното им доверие. Те кимнаха и тръгнаха нанякъде, а Страчън се обърна към Камерън:

— Защо не се погрижиш за Дейвид?

— Няма нужда — отвърнах, преди да дам възможност на Камерън да реагира. Може и да беше медицинска сестра, но за днес присъствието му ми бе дошло до гуша. — Бих могъл и сам да се погрижа.

— Все още смятам, че трябва… — започна Камерън, но Страчън го прекъсна:

— В такъв случай няма защо да се мотаеш повече тук, Брус. След няколко часа трябва да влезеш в клас. Най-добре е да се прибереш и да си починеш.

Тонът му показваше, че няма да търпи повече възражения. Камерън си тръгна, но очите му хвърляха мълнии. Страчън го изпрати с поглед, после се обърна към мен:

— И така, какво стана?

Отпих още една глътка от водата.

— Сигурно съм задрямал. Когато се събудих, лампите не светеха и клиниката беше пълна с дим.

Той кимна.

— Преди около час електричеството на целия остров прекъсна. Най-вероятно токов удар е предизвикал късо съединение.

Сега чак забелязах, че над пламъците цялото село тънеше в мрак. Уличните лампи не светеха, прозорците на къщите бяха тъмни. Бурята бе откъснала Руна от света, оставяйки го без електричество и без телефонни връзки.

— Кошмарна нощ. А може да стане и по-лошо. — Страчън замълча за момент. Нещо в тона му се промени. — Тази вечер разбрах, че полицията е определила случая като убийство. Знаете ли нещо за това?

Броуди заговори преди мен:

— Не бива да вярвате на слуховете.

— Значи не е истина?

Броуди го изгледа с каменно лице.

Страчън се усмихна насила.

— Така си и мислех. Е, време е да ви пожелая лека нощ. Радвам се, че си добре, Дейвид.

Бившият инспектор го изчака да се обърне с гръб и чак тогава каза:

— Изведнъж ми стана любопитно. Вие не можете да видите селото от къщата си. Как разбрахте за пожара?

Страчън се обърна. Лицето му беше спокойно, но аз виждах гневът да кипи под повърхността.

— Видях сияние в небето. Не спя добре нощем.

Двамата кръстосаха погледи, като нито един не отстъпваше. После Страчън кимна към мен и се скри в мрака.

Броуди ме докара до хотела. Къщата му беше до пристанището и прозорецът на спалнята му гледаше към селото. Когато видял пламъците, хукнал към центъра.

— Аз също не спя много — добави язвително той.

Докато пътувахме из тъмните улици, изтощението и вълненията ме изпълниха с чувство за нереалност. Устоях на изкушението да отпусна глава на облегалката и да затворя очи. Стресът преминаваше и драскотините, и изгорените места започваха да напомнят за себе си. Все още усещах вонята на изгоряло в носа и гърлото си. Свалих стъклото, но вятърът ме накара да го затворя отново.

— Какво е станало според теб? — попита ме след малко Броуди.

— Предполагам, че Страчън е прав — казах прегракнало. — Спирането на тока е предизвикало късо съединение. Сам чу, че инсталацията в центъра е била стара.

— Смяташ, че е просто съвпадение? И то само няколко часа, след като някой се промъкна в центъра? И след като Фрейзър разтръби из острова, че е било убийство?

Бях прекалено разбит, за да мога да мисля ясно, затова отвърнах уморено:

— Не знам.

Той не настоя повече.

— Всичко ли изгубихме?

„Почти всичко“, си помислих аз. Наред с останките на Джанис Доналдсън в клиниката бяха останали куфарът и оборудването ми. Фотоапаратът и лаптопът с всички файлове също потънаха в пламъците. Но докато мислех за това, вече опипвах джобовете си, за да се уверя, че е там.

— Не съвсем — казах и извадих флашката. — Прехвърлил съм всичко от хард диска тук. Просто по навик. Поне имаме снимковия материал.

— И това е нещо — въздъхна Броуди.

— Има нещо ново — продължих аз. — Знам коя е.

Разказах му за съвпадението между зъбите в черепа и онези на снимката на Джанис Доналдсън, изчезналата проститутка от Сторноуей. Броуди си позволи лека въздишка на удовлетворение.

— Браво на теб, Хънтър! — усмихна се той и ентусиазмът най-после проби маската на тъжния самотник.

— Но сега имаме само снимката на черепа й, така че ще е по-добре да изчакаме криминалистите да потвърдят. С малко повече късмет може би ще успеят да открият достатъчно мека тъкан в къщата, за да направят ДНК-анализ.

— За мен е достатъчно, че ти знаеш коя е — каза Броуди.

Неговата увереност ме поласка. Надявах се да успея да убедя и Уолъс със същата лекота.

Вече наближавахме хотела. Светлината в коридора ми подсказа, че Елън още беше на крак. Внезапно настъпилата тишина след спирането на тока, от което туптящото сърце на централното отопление и хладилникът бяха замлъкнали, я бе събудило. Сега лекият вибриращ звук — постоянен шумов фон в хотела — показваше, че резервният генератор си върши работата.

Тя се хвана ужасено за главата, когато ме видя.

— Боже мой! Добре ли си?

— Имал съм и по-добри нощи — признах аз и кимнах към електрическата крушка, по-слаба от обикновено, но все пак във форма. — Приятна гледка.

— Да. Ако сме пестеливи, ще имаме газ за три, а може и за четири дни. Да се надяваме, че дотогава с Божията помощ ще оправят електричеството — каза сухо тя.

Броуди отиде да събуди Фрейзър, а тя ме поведе към кухнята и ми помогна да сваля якето. То миришеше на дим и беше обгорено, което я накара да сбърчи нос.

— Жалко, че не е огнеупорно, а само водоустойчиво.

Огледах стопената изкуствена материя на качулката и раменете. По болките можех да се обзаложа, че кожата ми е в същото състояние, но не беше нещо сериозно.

— Какво да се прави — въздъхнах аз.

След няколко минути Броуди се върна с Фрейзър, който закопчаваше ризата си зад него. Дъхът му вонеше на уиски.

— Няма да му хареса — предупреди ме той, когато го помолих да се обади на Уолъс.

Беше прав. Но гневът на инспектора се уталожи донякъде, когато му съобщих, че съм идентифицирал жертвата. Исках да попитам кога да ги очакваме на острова, но връзката беше ужасна. Прекъсваше често, а през останалото време гласът му заглъхваше и се усилваше в зависимост от силата на пращенето.

— Добре… да… утре — успях да чуя.

— Съвременни технологии — изсумтя Броуди, когато приключих разговора. — Заместиха старите аналогови радиостанции с цифрови, но те се смесват с мрежите на мобилните телефони. Има ли проблем с мобилната мрежа, отиваш на кино.

Фрейзър измърмори нещо за оглед на културния център, но нямаше никакъв смисъл да ходим там, преди пожарът да бъде потушен напълно. След като ме разпита накратко, той се извини и отиде да си легне. Елън бе излязла дискретно от стаята, когато се свързах с Уолъс, но сега се върна и убеди Броуди, че е време и той да поспи.

— Хайде, тръгвай и право в леглото. Не изглеждаш по-добре от Дейвид.

Беше права. Лицето на бившия инспектор беше измъчено и уморено. Но успя да й се усмихне.

— Не съм сигурен кой ще заспи пръв. Сигурно аз. Денят беше дълъг и изтощителен.

— И утре ни чака още един — отвърнах аз.

— Да — каза с въздишка той. Но нито за миг не се усъмних, че ще бъде на точното място и в точното време.

Той си тръгна, Елън напълни леген с топла вода, а после донесе памук и антисептик.

— Хайде да те почистим.

— Мога да се справя и сам — отвърнах.

— Сигурна съм, че можеш, но няма да ти позволя. — Тя започна с драскотините и раните по лицето ми. — Не се тревожи. Преди да пристигне Брус Камерън, тук аз бях неофициалната медицинска сестра.

Вятърът отвън продължаваше да вилнее. Докато работеше, между нас настъпи уютна тишина. Запитах се какво ли правеше на този затънтен остров една млада жена, самотна майка като нея. Сигурно не беше лесно да си изкарваш прехраната по този начин. Броуди ми бе казал, че е срещнала бащата на Ана във вътрешността, но той явно я бе изоставил. И Елън се бе върнала на острова. Дали защото й харесваше усамотеният живот тук, или защото искаше да избяга от нещо, което се бе случило там?

Спомних си за мъжа, с когото бе разговаряла в кухнята по-рано днес и който я бе оставил обляна в сълзи. Не вярвах в Руна да има много самотни мъже на нейната възраст, така че не можех да не си извадя някакви заключения относно причината да пази връзката им в тайна.

Но, от друга страна, какво ли разбирах аз? Ако в главата ми имаше и капчица здрав разум, сега щях да съм вкъщи с Джени, а не да треперя за живота си. Исках да чуя гласа й и съжалих, че не използвах радиостанцията на Фрейзър, когато имах възможност за това. Какво ли правеше сега? Тревожеше ли се за мен? Вероятно да. „Не трябваше да поемаш този ангажимент“, сгълчах се наум. Какво, по дяволите, търсех на този пуст остров на километри от всяко цивилизовано място, където за малко не умрях от студ, а после щях да изгоря, вместо да живея собствения си живот?

Но това беше моят живот, осъзнах в миг на просветление. Това беше моята работа. Това бях аз. И ако Джени не можеше да се примири с нея, какво щяхме да правим тогава?

Гласът на Елън ме върна в действителността.

— Истина ли е това, което говорят хората? За трупа?

— Какво говорят хората? — попитах на свой ред.

Тя наръси внимателно първата рана с антисептик.

— Че е било убийство.

След като Фрейзър вече бе хвърлил бомбата, не виждах защо да не потвърдя това, което всички знаеха. Но въпреки това не исках да говоря за работата си, дори и с Елън.

— Няма нищо — побърза да каже тя. — Знам, че не бива да питам. Просто не мога да повярвам, че подобно нещо може да се случи тук. Днес всички в бара говореха само за това. Никой не може да се сети коя може да е жертвата, нито да приеме, че убиецът може да е местен.

Аз измънках нещо неопределено. Беше станало точно това, което се опитвахме да избегнем. Сега слуховете и предположенията щяха да запълнят получилия се вакуум от липсата на конкретни факти, щяха да размътят водата и да насадят подозрение и недоверие между членовете на малкото общество.

Единственият човек, който щеше да спечели от всичко това, беше убиецът.

— Е, как ти се струва животът тук? Ще прекараш ли следващия си отпуск в Руна? — попита Елън с желанието да разведри обстановката.

Засмях се, но веднага се сгърчих от болка.

— Надали — казах, потръпвайки.

Тя се усмихна.

— Съжалявам. Винаги ли предизвикваш подобни инциденти с присъствието си?

— Невинаги. Явно е от мястото.

Усмивката й се стопи.

— Да, сигурно си прав.

Възможността беше прекалено добра, за да я изпусна.

— Ами ти, Елън? Харесва ли ти тук?

Тя внезапно се съсредоточи в превръзката.

— Не е толкова лошо. Трябва да дойдеш през лятото. Нощите по онова време на годината са нещо фантастично. Компенсират всички дни като днешния.

— Но… — подканих я аз.

— Но… островът е много малък. Всеки ден виждаш едни и същи лица. Няколко предприемачи, случайно попаднали тук туристи и това е всичко. А във финансово отношение… трябва да се бориш със зъби и нокти, за да се задържиш над водата. Понякога ми се ще… няма значение.

— Хайде, кажи.

В момент на непредпазливост на лицето й се изписа тъга, която иначе сигурно успяваше да скрива.

— Ще ми се да можех да се махна оттук. Да оставя това място — хотела, острова — зад себе си. Да взема Ана и да си тръгна. Където и да е. Някъде, където има нормални училища, магазини, ресторанти, хора, които не познаваш и които не те познават, нито теб, нито историята ти.

— Защо не го направиш?

Тя поклати примирено глава.

— Не е толкова лесно. Аз съм израснала тук и всичко, което имам, е на острова. Освен това какво бих могла да правя другаде?

— Андрю Броуди ми каза, че си учила в колеж във вътрешността. Не може ли да ти помогне в намирането на работа?

— Значи ти е разказал за мен, а? — каза тя и млъкна, явно се колебаеше дали да се ядоса, или да се усмихне. — Да, бях две години в колежа по обществено хранене в Дънди. Там научих какво да правя при първа помощ, както и куп глупости за здравето и безопасността на хората. И вече се виждах като главен готвач в голям ресторант. После баща ми се разболя и аз се върнах. Мислех, че ще е временно. Но изведнъж се оказах с дете на ръце, а тук не се намира лесно работа. И когато умря, поех грижата за хотела.

Тя спря и вдигна вежди в очакване.

— Няма ли да попиташ?

— За какво?

— За бащата на Ана.

— Не точно сега, когато почистваш раните ми.

— Добре. Но знам, че се интересуваш, затова ще ти кажа, че за нас никога не е имало бъдеще. — Тонът й ми показа ясно, че темата е приключена. Тя се върна към работата си. — Какво друго ти каза Броуди за мен?

— Нищо. Не искам да му затворя пътя към бара.

— Няма такава опасност — засмя се тя. — Ана е много привързана към него. Аз също, но внимавай да не се изпуснеш пред него. Той и така е достатъчно загрижен за нас.

Тя спря за момент и аз отгатнах накъде ще поеме.

— Знаеш ли за дъщеря му?

— Да, той ми каза.

— Значи те харесва. По принцип не говори за това. Доколкото съм чувала, момичето е било луда глава. Въпреки това не искам да знам как се чувства, като не знае какво се е случило с нея. Опитал се е да я открие след пенсионирането си, но не е могъл. Затова е дошъл тук.

Погледът й омекна.

— Не го разбирай погрешно, но до известна степен това е добре за него. Дава му възможност да започне нов живот. Някои хора не са създадени за пенсионери и Андрю е един от тях. Струва ми се, че е бил много добър полицай.

Аз също мислех така. И се радвах, че той беше тук. Сега повече от всякога.

Елън хвърли кървавата топка памук в кошчето за отпадъци и се изправи.

— Ето, готови сме. Сега най-доброто за теб е да си вземеш горещ душ и да се наспиш. Ще ти дам един мехлем за изгореното.

Внезапен порив на вятъра блъсна сградата и я разтърси. Елън изправи глава и се заслуша.

— Бурята започва отново.