Огнената диря

3

Отвън вятърът простенваше на равни интервали като нарочно подбран злокобен фон на страховитата сцена, която ни посрещна. Усетих, че Дънкан затаи дъх, когато двамата с Фрейзър застанаха на прага и видяха какво ни чака.

Но аз вече излизах от шока и макар и бавно, преминах в действие.

— Няма ли някакъв начин да осветим помещението? — обърнах се към другите.

— В колата имаме малък прожектор — каза Фрейзър, откъсвайки поглед от купчината кости и пепел. Виждах, че се опитва да демонстрира професионално спокойствие, но резултатът не беше много убедителен. — Дънкан, донеси прожектора. Дънкан!

Младият полицай продължаваше да се взира в останките на пода. Лицето му бе пребледняло като платно.

— Добре ли си? — попитах го аз. Тревогата ми не беше свързана само с неговото състояние. Често се случваше при намирането на труп новобранците да повърнат върху останките. Това щеше да затрудни работата на всички.

Той кимна. Цветът започна бавно да се завръща на лицето му.

— Да. Извинете ме — измънка засрамено той и хукна навън.

Броуди се загледа в купчината.

— Казах на Уолъс, че има нещо странно, но той май не ми повярва. Вероятно е решил, че съм се размекнал след пенсионирането.

„Вероятно е прав“, си казах, спомняйки си съмненията, които самият аз таях само преди няколко минути. Не можех да виня Уолъс за скептицизма му. Видяното беше толкова необикновено, че ми се струваше нелогично.

Ако не го бях видял с очите си, щях да реша, че докладът преувеличава.

Трупът или това, което бе останало от него, лежеше с лицето надолу. Без да се приближавам, насочих фенерчето към оцелелите крайници. Долната част на краката до глезените беше непокътната и фактът, че на тях се виждаха маратонки, правеше гледката още по-зловеща. Тръгнах бавно с фенерчето из купчината, докато стигнах до ръката. Беше дясна и принадлежеше или на дребен мъж, или на едра жена. Не се виждаха пръстени, ноктите бяха изгризани и без лак. От разкъсаната плът на китката се подаваха лъчевата и лакътната кости, изгорели до въглен съвсем близо до плътта, черни и напукани от високата температура. Малко преди мястото, където трябваше да е лакътят, костите бяха напълно изгорели, както и плътта.

С краката положението беше същото. От тях се подаваха овъглените краища на пищялите, сякаш пламъците бяха изяли всичко до тази точка, после изведнъж бяха спрели и оставили работата си наполовина.

Но като изключим това, по оцелелите крайници нямаше никакви други доказателства за пожара, унищожил останалата част от тялото. Основните повреди по тях бяха от гризачите. Те бяха ръфали неизгорялата плът и костите, но щетите не бяха толкова големи, колкото щяха да са, ако тялото бе оставено навън. Меката тъкан бе започнала да се разлага в рамките на нормалното, мраморният ефект под почернялата кожа беше видим. Не се забелязваха инсекти, които често бяха решаващ фактор за определяне времето на разлагане. Но предвид студа и зимните условия не можех да очаквам повече. Мухите се нуждаят от светлина и топлина, средата не бе подходяща за тях. Звучи отблъскващо, но щеше да е още по-неприятно, ако бях открил личинки и яйца.

Зашарих с фенерчето из стаята. В огнището имаше останки от огън, а следи от по-малък се виждаха върху каменния под. Бяха на около шест крачки от трупа, но това не означаваше, че той е причината за изгарянето на тялото. Нищо не обясняваше как то е попаднало в пламъците, освен ако човекът е бил в безсъзнание.

Насочих светлината към тавана. Напуканата мазилка над трупа беше опушена, но не и изгорена. Върху нея имаше мазен кафеникав слой. Същите мазни петна се виждаха и на пода около човешките останки.

— Какви са тези кафеникави петна? — попита Фрейзър.

— Мазнина. Капе от тялото, докато то гори.

Той сви отвратено устни.

— Като да пържиш в гореща мазнина?

— Нещо такова.

Дънкан се върна с прожектора и през цялото време, докато го сглобяваше, не откъсваше очи от човешките останки.

— Чел съм за такива неща — каза неочаквано той, но щом се обърнах към него, веднага се смути. — Някои хора избухват в пламъци без видима причина. И нищо около тях не изгаря.

— Стига глупости, Дънкан! — сряза го Фрейзър.

Очаквах подобен коментар от момента, когато видях останките.

— Разбирам — казах приятелски на Дънкан. — Говориш за така нареченото „спонтанно самозапалване“.

— Точно така — закима енергично той.

Не беше изненадващо. Спонтанното самозапалване на хора обикновено бе причислявано към явления от рода на неидентифицирани летящи обекти и йети или паранормални феномени, за които няма логично обяснение. Имаше много документирани случаи на изпепелени хора в стая, иначе недокосната от огън, и много често сред въглените откриваха ръце и крака. Хората измисляха какви ли не теории, за да обяснят това явление — от обсебване до микровълни. Но всички бяха единни, че каквато и да е причината, тя не може да се обясни с познатите научни методи.

Аз обаче не вярвах в това.

— Ти пък какво знаеш за това? — озъби му се Фрейзър.

Дънкан ме погледна смутено.

— Виждал съм снимки. Една жена изгоряла просто ей така, от нищото. Останали само краката й. Обувките си бяха на тях. В статията я наричаха „жената въглен“.

— Истинското й име е Мери Рийзър — намесих се аз. — Била е възрастна дама, вдовица от Флорида. Станало е някъде през петдесетте години на миналия век. От нея не останало нищо, освен един крак от глезена надолу и чехълът й. Фотьойлът, където седяла, бил обгорен, близката маса и нощната лампа също, но в стаята нямало други поражения. Затова ли говориш?

Дънкан остана впечатлен.

— Да. Чел съм и за другите.

— Да, от време на време се появяват подобни статии — съгласих се аз. — Но хората не избухват в пламъци без причина. И каквото и да се е случило с тази жена, в него няма нищо „свръхестествено“ или „паранормално“.

До този момент Броуди наблюдаваше отстрани и слушаше, без да се намесва. Но сега попита:

— Откъде разбрахте, че е жена?

Пенсиониран или не, явно не бе забравил нищо от работата си.

— От скелета. — Насочих фенерчето към това, което беше останало от таза, за да го видят и те. Беше покрит с чернилка, но все още можеше да се различи. — Не е останало много, но все пак се вижда ясно, че тазобедрената кост е прекалено широка за мъж. А главата на раменната кост е прекалено малка — това е издадената като топка част, която влиза в рамото. Била е жена, може би едра, но жена.

— Вече ви казах, че няма начин да е човек от местните — каза той. — Сигурен съм, че ако някой е изчезнал, досега да се е разчуло. Имате ли някаква представа колко време е престоял трупът?

Въпросът беше важен. Науката си имаше начини да събере някакви сведения дори и при толкова обгорено тяло, но точното време на смъртта не беше сред тях. Защото степента на разлагане на мускулните протеини, аминокиселините и летливите масти или с една дума онова, което ни трябва, за да разберем кога е починала жертвата, обикновено липсва, когато си имаме работа с пожар. Но необяснимото състояние на това тяло осигуряваше достатъчно мека тъкан, за да се направят изследванията, неприложими за повечето обгорели трупове. Щеше да се наложи да се изчака, докато се върна в лабораторията, но междувременно можех да направя някои предположения.

— Студеното време е забавило гнилостните процеси — започнах замислено, — но те се забелязват вече по краката и ръката, следователно смъртта не е настъпила много скоро. Ако допуснем, че тялото е било тук от самото начало, а не е преместено от другаде, в което има логика, защото каменните плочи под него също са обгорели, бих казал, че най-вероятно е станало преди четири, най-много пет седмици.

— Предприемачите свършиха работа много преди това — замисли се Броуди. — Не може да е някой от тях.

Фрейзър слушаше с нарастващо раздразнение. Явно не одобряваше начина, по който бившият инспектор се намесваше в случая.

— Добре, щом не е някой от местните, лесно ще открием името му в списъка с пасажерите на ферибота. По това време на годината тук не идват много хора.

Броуди се усмихна.

— Капитанът прилича ли ви на човек, който пази архивите си? Освен това има десетки други лодки, които шетат между Руна и Сторноуей. Никой не следи кой идва и кой си отива.

Той се обърна към мен, загърбвайки сержанта.

— Какво ще правим, тогава? Предполагам, че ще се обадите на Уолъс да изпрати екип на местопрестъплението и да започне разследване.

Преди да мога да отговоря, Фрейзър го прекъсна ядосано:

— Няма да правим нищо, преди доктор Хънтър да си свърши работата, за която е дошъл. Защото от всичко видяно ми се струва, че жертвата ще се окаже пияна скитница, която е заспала прекалено близко до огъня.

Лицето на Броуди остана непроницаемо.

— Тогава сигурно знаете какво е правела в Руна посред зима?

Фрейзър сви рамене.

— Може да има приятели или роднини тук. Или може да е от новата вълна откачалки, дето се навъдиха напоследък. Нали се сещате — „назад към природата“ и подобни глупости. Можеш да ги откриеш навсякъде из островите, дори и на най-отдалечените.

Броуди насочи фенерчето си към черепа. Той лежеше в пепелта с лицето надолу, леко наклонен на една страна. Отзад, на мястото на някога плоското му теме, зееше дупка.

— И сигурно ще ми кажете, че сама си е разбила главата?

Реших да се намеся, преди страстите да се разгорят неудържимо.

— Всъщност черепите често се пръскат при силен огън като този. Можем най-общо да сравним черепа със запечатан контейнер, съдържащ флуиди и желеподобна маса. Когато се нагрее, той започва да действа като тенджера под налягане. Вътре се образува газ, който в даден момент експлодира.

— Божичко! — пребледня отново Фрейзър.

— Значи все още мислите, че може да е инцидент? — погледна ме със съмнение Броуди.

Поколебах се за момент. Знаех добре колко заблуждаващ можеше да бъде ефектът на огъня върху човешкото тяло. Естествено, имах своите съмнения, но Уолъс щеше да иска факти, а не голи предположения.

— Не е невъзможно — отвърнах уклончиво. — Знам, че ви изглежда странно, но странното невинаги означава подозрително. Трябва да направя някои изследвания, но на пръв поглед тук няма нищо, което да ни води към мисълта за убийство. Като изключим черепа, няма следи от удари или друго, което да подсказва за насилие. Друго щеше да е, ако ръцете и краката бяха завързани.

Броуди потърка брадичка и се намръщи.

— Може въжето да е изгоряло.

— Това няма значение. От огъня мускулите се свиват и крайниците застават в поза, подобна на тази на зародиша. Нарича се пугилистична, защото напомня на боксьор, който се готви да нападне. Но ако ръцете и краката на жертвата са били вързани, това нямаше да се случи, дори и въжето да изгори.

Обходих трупа с фенерчето, за да се убедят, че се е свило в съответната поза, и продължих:

— Ако е била вързана, ръцете и краката й щяха да са прави, така че със сигурност можем да твърдим, че не е имало въже.

Но Броуди явно не беше убеден.

— Това е така, но аз съм бил инспектор повече от трийсет години. Виждал съм много загинали при пожар — случаен или умишлен. Не мога да приема, че това би могло да се случи без катализатор на огъня.

При нормални обстоятелства щях да се съглася с него. Но тези тук бяха далече от нормалното.

— Катализатор от рода на бензина не би могъл да направи такова нещо — отвърнах веднага. — Температурата му на горене не е достатъчно висока. Но дори и да можеше, за да обгори тялото до такава степен, щеше да е необходимо такова количество, че да пламне цялата къща. Пожарът нямаше да остане локализиран като в този случай.

— Тогава какво може да го е причинило?

Нямах представа и на този етап не исках да правя предположения.

— Възнамерявам да разбера. Но дотогава е по-добре да не гадаем — отговорих и се обърнах към Фрейзър: — Искам да оградите с лента пътеката от входа до прага и около тялото. Не искам да оставям повече следи, отколкото се налага.

Сержантът кимна към Дънкан.

— Бягай да вземеш лента и да оградиш мястото на инцидента. Нямаме цяла нощ на разположение.

Забелязах, че наблегна специално на „мястото на инцидента“, за да покаже ясно, че не го третира като местопрестъпление. Челюстта на сержанта се раздвижи отново, но той не отвори уста и мълчаливо изпрати с поглед Дънкан.

Още преди да излезе, нечии фарове внезапно осветиха стаята, светлината от тях нахлу неканена през малкия прозорец. Чу се ръмжене на двигател, после настъпи тишина. Някой бе спрял автомобила си отпред.

— Имаме си гости — вдигна вежди Броуди.

Фрейзър вече нареждаше на Дънкан:

— Тичай навън. Не разрешавай на никого да влиза.

Но беше твърде късно. Когато излязохме от стаята, някой вече стоеше на прага на входната врата. Беше младата жена, с която разговарях на ферибота. Червеното й палто, по-голямо поне с два номера от нейния, просто крещеше на фона на потискащата сивота на къщата.

— Веднага я изведи оттук! — извика Фрейзър към полицайчето.

Жената наведе фенера, който държеше, и сложи ръка на очите си, когато Фрейзър насочи своя към лицето й.

— Внимавайте как се отнасяте с представителите на пресата.

„Пресата ли?“, смаях се аз. А ми бе казала, че пише романи. Дънкан спря пред нея, без да знае какво да прави. Жената вече надничаше над рамото му в желанието си да види какво има в тъмната стая. Броуди се опита да затвори вратата й, но ръждясалите й панти отказаха. Изскърцаха пронизително, но не помръднаха.

Маги му се усмихна нахално.

— Вие трябва да сте Андрю Броуди, нали? Баба ми е говорила за вас. Аз съм Маги Касиди от „Луис Газет“.

Той не се смути от появата й.

— Какво искаш, Маги?

— Не е ли очевидно? Искам да разбера какво става. Не се случва често да видиш полицаи в Руна. — Тя ни се усмихна подкупващо и продължи: — Какъв късмет имам, нали? Колко добре се получи, че дойдох да видя баба точно сега!

Сега разбрах защо се изнесе толкова бързо от ферибота. Беше отишла да намери кола. С една главна улица и полицейски рейндж роувър, единствен на острова, не беше никакъв проблем да ни открие.

Маги се обърна към мен:

— Здравейте, доктор Хънтър. Май не идвате тук заради пациент, нали?

— Не е твоя работа — скръцна със зъби Фрейзър. — Искам веднага да се махнеш оттук, преди да съм те изритал.

— Това би било посегателство върху личността, сержант Фрейзър. Нали не искате да подам оплакване до управлението? — Тя бръкна в преметнатата през рамото й чанта и извади диктофон. — Хайде, всичко, което искам, е няколко коментара. Все пак не всеки ден намират труп в Руна. Нали това има вътре? Труп?

Фрейзър сви юмруци.

— Дънкан, изведи я оттук!

Тя насочи диктофона към нас.

— Има ли вече някаква яснота по въпроса на кого принадлежи трупът? Някакви подозрителни обстоятелства?

Дънкан я хвана за рамото и започна с извинителен тон:

— Хайде, госпожице…

Тя се обърна с лице към вратата, сякаш решила да го послуша, но при движението чантата й се смъкна от рамото и падна на земята. Дънкан инстинктивно се наведе да я вдигне, Маги използва момента, промъкна се бързо покрай него и надникна в стаята. Когато видя какво има там, очите й се разшириха от изумление.

— Боже мой! — прошепна неволно.

— Марш оттук! Веднага! — Фрейзър избута Дънкан от пътя си, хвана я за ръката и я дръпна назад.

— Ох! Боли! — изписка тя и вдигна диктофона към устните си. — Държа да документирам, че бях физически малтретирана от сержант Нийл Фрейзър.

Но той не се стресна.

— Ако те видя още веднъж да се мотаеш насам, ще те арестувам. Ясно ли е?

— Това е обида…

Но Фрейзър вече я избутваше през вратата. После се обърна към Дънкан:

— Придружи я до колата и се убеди, че си тръгва. Ще се справиш ли?

— Съжалявам, аз…

— Просто го направи.

Дънкан побърза да излезе. Броуди не направи коментар, но мълчанието му беше достатъчно красноречиво.

— Чудесно — скръцна със зъби Фрейзър. — Трябваше ни само драскач.

— Тя май ви познава — обади се Броуди.

Сержантът го изгледа злобно и бръкна в джоба за бележника си.

— А сега да вземем показанията ви, господин Броуди. — Той натърти преднамерено на цивилното обръщение, което прозвуча обидно. — След това няма да имаме повече нужда от вас.

Челюстите на Броуди се стегнаха, но това беше единственият знак на раздразнение.

— Как смятате да осигурите охраната на мястото, докато чакате, сержанте? — попита неочаквано той.

Фрейзър примига объркано.

— Какво?

— Не можете да оставите това място без наблюдение. Не и преди да са дошли криминалистите. Случайно имам малка подвижна каравана. Някой трябва да дойде с мен, за да я докара. Нямам нищо против да ви услужа. Не е луксозна, но надали ще намерите нещо по-добро тук. Освен ако не мислите да останете да спите в колата… — вдигна вежди той.

Изразът на Фрейзър показа ясно, че досега не се бе замислял за това.

— Ще изпратя Дънкан с вас — изсумтя.

В очите на Броуди блесна смях. Той се обърна към мен и кимна приятелски.

— Радвам се, че се запознахме, доктор Хънтър. Успех.

Двамата с Фрейзър излязоха. Застанах мълчаливо в средата на малката стая и се опитах да не обръщам внимание на нарастващото притеснение, че съм съвсем сам.

„Не ставай глупав“, си казах и се върнах с решителна крачка в стаята, където лежаха останките от мъртвата жена. Докато обмислях откъде да започна, усетих как настръхвам. Обърнах се рязко, очаквайки да видя завърналия се Дънкан или Фрейзър. Но в стаята нямаше никого.