Огнената диря

5

Барът беше малко по-голям от нормална стая и едва побираше няколкото маси. Както и в коридора, стените бяха облицовани с чам и човек имаше усещането, че се намира в голяма дървена кутия. На една от стените беше вградена камина, облицована изцяло в мидени черупки. Вътре гореше парче торф и изпълваше въздуха с тръпчивия си аромат.

В бара имаше не повече от десетина души, но това беше достатъчно мястото да изглежда оживено, без да е претъпкано. Разговорите се водеха на любопитна смесица от мелодичен шотландски и по-твърд звучен келтски. Щом влязох, ме посрещнаха няколко чифта любопитни очи. Очевидно новината за намерения в запустялата къща на крофта труп вече бе плъзнала из селото и бях сигурен, че това не бе станало без намесата на Маги Касиди. Но след първоначалния оглед всички се върнаха към заниманията си. До прозореца седяха двама старци и играеха домино, а потракването на черните плочки контрастираше на звъна на чашите. Кинрос, брадатият капитан на ферибота, се подпираше на бара и разговаряше с огромен мъжага с увиснал корем. До тях стоеше грубовата жена около четирийсетте. Хрипливият й смях и дрезгав глас на пушач се открояваха сред общата глъч.

Всички маси бяха заети. От Фрейзър нямаше и следа и аз реших, че е отишъл да занесе вечерята на Дънкан. Спрях нерешително, усещайки обичайното смущение на озовалия се сред близки хора чужденец.

— Доктор Хънтър — извика някой.

Огледах се и видях Броуди. Седеше до камината с вдигната ръка, за да привлече вниманието ми. Старата овчарка спеше свита в краката му.

— Заповядайте при мен.

— Благодаря.

Зарадвах се на познатото лице, минах покрай играчите на домино и се приближих до масата му.

— Ще пиете ли нещо?

Пред него имаше чаша с чай. Бях гладен, но едно питие щеше да ми дойде добре.

— Едно уиски, благодаря.

Той отиде до бара, а аз се настаних на стола срещу неговия. Кинрос го видя, направи му място и го поздрави. Кимането беше по-скоро предпазливо и с уважение, отколкото приятелско. Елън не беше зад бара и Броуди се обслужи сам. Наля уиски в мярката, сипа го в чаша и записа поръчката на една дъска до плота.

— Заповядайте. Петнайсетгодишно малцово уиски от Айсли — осведоми ме той и остави чашата пред мен заедно с малка каничка вода.

Кимнах към чашата с чая.

— Вие не пиете ли?

— Вече не — отговори той и вдигна чашата си. — Slainte.

Добавих малко вода и отвърнах на английски:

— Наздраве.

— Е, намерихте ли още нещо, след като си тръгнах? — попита той и веднага се усмихна. — Извинявайте, знам, че нямам право да питам. Но старите навици умират трудно.

— Нямам с какво да се похваля.

Той кимна и смени темата:

— Устроихте ли се добре в караваната?

— Да, предполагам. Дънкан остана там.

Броуди се усмихна.

— Изтеглил е късата сламка. Нищо, тепърва ще му се налага да спи на още по-лоши места. Тази каравана ми вършеше много добра работа след пенсионирането. Но откакто се установих тук, почти не я използвам.

— Дънкан ми каза, че сте работили с баща му.

Усмивката на бившия инспектор стана по-широка.

— Да. Колко е малък светът, нали? Служихме заедно в армията. Беше отдавна, още бяхме млади и зелени. Последния път, когато се видяхме със Санди, момчето му беше ученик. — Той поклати глава. — Колко бързо лети времето! Днес преследваш бандити и мислиш за повишение, утре…

Елън се появи, той спря насред изречението и лицето му светна.

— Да ви приготвя ли нещо за вечеря, доктор Хънтър?

— Много мило от ваша страна, но нека да е Дейвид.

— Дейвид — поправи се тя и ми се усмихна. — Надявам се, че Андрю не ви притеснява. Знаете ги какви са бившите ченгета.

Броуди вдигна пръст и каза уж строго:

— Не говорете лошо за полицията, бивша и настояща.

— Готова съм да изкупя вината си с парче домашен ябълков пай.

Той потупа корема си и изрече със съжаление:

— Изкушаваш ме, но по-добре да се въздържа.

— Небето няма да се срути, ако се поглезиш веднъж.

— Знае ли човек?

Елън се засмя.

— Ще ти го припомня, когато следващия път напълниш джоба на Ана с бонбони.

Едрият мъж до Кинрос неочаквано повиши глас.

— Елън, още две от същото, моля!

— След минутка, Шон.

— Може ли да се обслужим сами? Устата ни пресъхна.

Това беше казано от жената. Личеше, че е пияна и по вида й можех да позная, че това състояние не е нещо ново за нея. Лицето й преди няколко години може и да е било привлекателно, но сега беше подпухнало и издаваше скрита горчивина.

— Последния път, когато си наля, забрави да го запишеш на плочата, Карън — каза остро Елън. В гласа й се прокрадваха стоманени нотки. — В момента разговарям с клиенти. Сигурно ще изтраеш още няколко минути.

Тя се обърна към нас и пропусна гневния поглед на жената.

— Извинявайте за това — погледна ме, все още беше ядосана, — но след две-три чашки някои хора забравят добрия тон. Сега да видим какво ще си харесате. Имам овнешка яхния, но мога да ви приготвя и сандвич.

— Овнешката яхния звучи добре. Но няма да ви се разсърдя, ако ги обслужите преди мен.

— Ще почакат. За тяхно добро е.

— Елън, недей… — започна тихо Броуди.

Тя въздъхна, после му хвърли уморена усмивка.

— Добре, знам.

Той остана загледан в нея, докато се връщаше на бара да обслужи тримата нетърпеливци, после се обърна към мен.

— Елън е малко кибритлия — каза със симпатия той. — Понякога се пали прекалено, но барът е единственото заведение в Руна, където сервират алкохол, така че всички се подчиняват на правилата й или си стоят вкъщи. Но готви чудесно. Аз често вечерям тук.

Дори и Фрейзър да не ми бе споменал при разговора ни на ферибота, че Броуди се е разделил с жена си и дъщеря си, пак щях да позная, че живее сам. Около него просто миришеше на отшелник.

— Сама ли движи нещата тук?

— Да. Не й е лесно да тича от бара до рецепцията и обратно, но успява.

— Къде е съпругът й?

Лицето му изведнъж се затвори.

— Няма такъв. Срещнала е бащата на Ана някъде из вътрешността, но не знам нищо повече. Тя не обича да говори за това.

Начинът, по който го каза, не остави съмнение, че и той няма намерение да навлиза в тази тема. После се изкашля и кимна към групата на бара.

— Искаш ли да те запозная с „цвета“ на Руна? Кинрос е истински грубиян, но това е защото и на него не му е лесно. Жена му почина преди две години и той остана сам с момчето си. Гръмогласният тип с биреното шкембе е Шон Гътри. Бил е рибар, но банката му отнела лодката. Сега се опитва да закърпи старата, но едва свързва двата края. Поработва на парче, понякога помага на Кинрос за ферибота. По принцип е безобиден, но когато прекали с пиенето, стой далеч от него.

Дрезгавият смях на жената прекъсна думите му.

— Това е Карън Тейт. Работи в общинския магазин, когато е трезва. Има шестнайсетгодишна дъщеря, Мери, която… ами не е, каквото трябва да бъде едно шестнайсетгодишно момиче. По това време Карън трябва да си е вкъщи при нея, но вместо това всяка вечер затваря бара.

Изразът на лицето му показваше ясно какво мисли по въпроса.

Външната врата се отвори и студеният въздух нахлу в помещението. Секунда по-късно един голдън ретрийвър влетя в бара, ноктите му задраскаха по дървения под.

— Оскар! Оскар!

След него влезе мъж около четирийсетте, поне по моя преценка. Беше хубавец, лицето му беше като изваяно, напомняше на късния Байрон. Черната коса бе започнала да се прошарва около ушите. Подходящото за времето навън черно палто беше фино и видимо скъпо. И то, и облеченият в него човек биха изглеждали по на място на първокласен ски курорт, отколкото тук, сред протритите от носене якета и мушами на островитяните.

При влизането му всички разговори притихнаха. Дори и старците спряха с играта на домино. Мъжът повика с пръст кучето и то забърза към него, като помахваше приятелски с опашка.

— Извинявай, Елън — каза той със спокойната увереност на човек, който знае, че ще бъде извинен. Изядените гласни издаваха южноафрикански акцент. — Стрелна се покрай мен, докато отварях вратата.

Елън сякаш не се впечатли нито от новопристигналия, нито от извинението му.

— Тогава го връзвай. Тук е хотел, не кучешка колиба.

— Права си. Няма да се повтори.

Той наведе очи, сякаш се разкайваше, но когато тя се обърна, видях, че се усмихва и намига на аудиторията. Те му отвърнаха със същото. Който и да беше този човек, явно беше популярен сред тях.

— Добър вечер на всички. Ух, какъв студ! — каза той и потръпна въпреки палтото.

Отвърнаха му с хор от „oidchche mhath“ и „наистина“. Останах с впечатлението, че ако беше казал, че вечерта е прекрасна, хората щяха да се съгласят със същата готовност. Но непознатият или не забеляза това, или го прие за нормално.

— Ще пийнете ли едно, господин Страчън? — попита стеснително Кинрос.

— Не, благодаря, Йън. Но с удоволствие ще почерпя. Обслужете се и го запишете на моя сметка. — Той дари жената до Кинрос с усмивка, която скри очите му между фини бръчици. — Здравей, Карън. Отдавна не съм те виждал. Как сте с Мери?

За разлика от Елън тя остана очарована от вниманието му. Можех да забележа руменината по бузите й дори и оттук.

— Благодаря, добре сме — отвърна, щастлива, че се интересува от нея.

Новодошлият най-после се обърна към масата, където седяхме с Броуди.

— Добър вечер, Андрю.

Броуди кимна сковано. Погледът му изведнъж стана твърд като гранит. Той бързо сложи крак между своята овчарка и златния ретрийвър, който се наежи и започна да души наоколо.

Новодошлият удари ретрийвъра с ръкавицата си.

— Остави я на мира, Оскар! Ах, ти, стар развратнико!

Кучето се отдалечи, помахвайки с опашка. Собственикът му се обърна към мен и отново се усмихна. От цялата му демонстрация на самоувереност усмивката беше единственото привлекателно нещо у него.

— Вие сигурно сте от нашите гости, за които чух. Приятно ми е, аз съм Майкъл Страчън.

Вече се бях досетил, че сигурно това е богаташът, за когото Фрейзър ми разказа по-рано, неофициално признатият за господар собственик на голямата къща, покрай която минахме на връщане. Оказа се по-млад, отколкото си мислех.

— Дейвид Хънтър — представих се аз и стиснах ръката му. Дланта му беше суха и силна.

— Ще ми позволите ли да ви почерпя с нещо? — предложи той, като включи с поглед и Броуди.

— Не, благодаря — отклоних аз.

Броуди стана от масата с каменно изражение. Застанал до Страчън, той се издигаше поне с половин глава над него.

— Тъкмо си тръгвах — каза хладно той. — Радвам се, че се видяхме отново, доктор Хънтър. Хайде, Бес.

Кучето тръгна послушно след него. Страчън проследи излизането му с тънка усмивка, после се обърна към мен:

— Мога ли да се присъединя към вас?

И без да изчака отговора ми, седна на мястото на Броуди и хвърли небрежно ръкавиците си на масата. С черните си маркови дънки и сивия кашмирен пуловер с навити ръкави, за да се видят тенът на ръцете и швейцарският му часовник, той би се чувствал като у дома си в Сохо, но тук някак си не беше на мястото си.

Ретрийвърът се разположи до краката му, възможно най-близо до огъня. Страчън се наведе и го почеса зад ушите, чувствайки се съвсем уютно в компанията ми.

— Приятели ли сте с Андрю Броуди? — попита той.

— Запознахме се днес.

Той се усмихна.

— Страхувам се, че не ми е голям почитател. Сигурно забелязахте. Убеден съм, че е бил добър полицай, но, боже, какъв намусен човек!

Аз замълчах. Бях силно впечатлен от Броуди и не исках да го коментирам. Страчън се разположи по-удобно и метна единия крак върху коляното си.

— Разбрах, че сте… как беше… съдебен антрополог? — Погледна ме той и се усмихна на изненадата ми. — В Руна нищо не остава в тайна. Особено когато си имаме репортерка, чиято баба живее на острова.

Спомних си разговора с Маги Касиди на ферибота. Как само се препъваше по палубата и се преструваше на писателка, а всъщност бе търсила информация.

— Не се разстройвайте — каза Страчън, предугадил мислите ми. — Тук няма много интересни неща, особено от този род. Не че сме ги искали, разбира се. Последния път, когато на острова откриха труп, се оказа на един възрастен фермер, който се бе опитал да си иде у дома напряко през гората след не знам колко си чаши уиски. Изгубил се и умрял на студа. Но това не прилича на другото, заради което сте тук, нали?

Той замълча, давайки ми възможност да се включа. Но когато не го направих, продължи:

— Кажете ми какво всъщност е станало? Някакъв инцидент?

— Съжалявам. Не мога да ви осветля.

Страчън ми се усмихна.

— Разбира се, че не можете! Извинете за любопитството. Просто съм силно привързан към това място и се интересувам от всичко, свързано с него. Аз съм отговорен за повечето подобрения тук. Ремонтните работи доведоха много хора на острова — предприемачи, работници и така нататък. Няма да ми е приятно, ако заедно с тях съм донесъл и проблемите на големия град.

Изглеждаше искрено загрижен, но нямах намерение да се поддам на чара му.

— Изглежда, не сте оттук — подметнах сякаш между другото.

Той се усмихна.

— Познахте по акцента, нали? Корените ми са оттук, но съм израсъл близо до Йоханесбург. С жена ми се преместихме в Руна преди пет години.

— Изминали сте дълъг път.

Страчън се заигра с ушите на ретрийвъра.

— Прав сте. Но ние пътувахме много, време беше да пуснем корени някъде. Харесах това място заради спокойствието и изолацията. В известен смисъл ми напомня на мястото, където съм израснал. По онова време тук беше много по-мрачно и депресиращо от сега. Нямаше местна икономика, ако мога така да се изразя, населението намаляваше. Трябваха му няколко години и щеше да се превърне във втори Сейнт Килда.

Веднъж гледах документален филм за Сейнт Килда, друг остров от групата на Хебридите, изоставен от жителите си през трийсетте години на миналия век и напълно запустял. Превърнал се бе в призрак, посещаван единствено от морските птици и естествоизпитателите.

— И сте помогнали нещата да се обърнат? — вдигнах вежди аз.

Той наведе скромно глава.

— Има да извървим още много път. А и не искам да си приписвам цялата заслуга. Но Руна сега е наш дом. Грейс, съпругата ми, работи в училището. С една дума помагаме, с каквото можем. Затова се тревожа, когато чувам, че тук се случват разни неща. Оскар, какво става?

Ретрийвърът се бе надигнал и гледаше с очакване към входа. Не се чуваше нищо, но в следващата секунда някой отвори външната врата. Кучето изскимтя развълнувано и заудря с опашка по пода.

— Не знам как го прави, но винаги разбира — поклати учудено глава Страчън.

„Какво да разбира?“, зачудих се аз, но в същия момент на прага се появи една жена. Нямаше нужда някой да ми казва, че това е съпругата на новия ми познат. Не беше достатъчно да се каже, че е само красива. Гъстите й гарвановочерни коси падаха на вълни по раменете. Носеше снежнобял анорак, марка „Прада“. Кожата й беше бяла и гладка, а устните й — големи и пухкави, човек просто не можеше да откъсне поглед от тях.

Но не беше само външността й. От нея се излъчваше странна енергия, която привлече към нея всичката светлина в помещението. Спомних си завистта в очите на Фрейзър, докато казваше: „Жена му е зашеметяваща“.

Беше напълно прав.

На устните на жената имаше лека усмивка, но когато забеляза Страчън, тя стана ослепителна.

— Хванах те. Ето къде идваш, когато казваш, че излизаш „по работа“.

Имаше същия лек южноафрикански акцент като на съпруга си. Страчън стана и я посрещна с целувка.

— Предавам се. Как разбра, че съм тук?

— Дойдох да взема някои неща от магазина, но беше затворен — отвърна тя и свали ръкавиците си. Бяха дълги, от черна кожа, ненатрапчиво скъпи. На лявата си ръка носеше семпла златна халка и диамантен пръстен, чийто единствен камък сияеше със синя светлина. — Следващия път, когато искаш да се измъкнеш за една чашка, не оставяй колата си на паркинга.

— Сърди се на Оскар. Той ме доведе тук.

— Оскар, ах, ти, разбойнико, как можа! — скара се тя на кучето, а то подскачаше весело около нея. — Добре, добре, успокой се.

Тя вдигна поглед към мен в очакване да ми бъде представена.

— Това е Дейвид Хънтър — отзова се веднага съпругът й. — Дейвид, това е съпругата ми Грейс.

Грейс се усмихна мило и протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Дейвид.

Поех ръката и усетих парфюма й. Съвсем лек, почти неуловим аромат на мускус.

— Дейвид е съдебен антрополог. Дошъл е с полицията — обясни й Страчън.

— Каква ужасна история! — въздъхна тя и стана сериозна. — Надявам се да не е някой от местните хора. Знам, че е егоистично, но… мисля, че ме разбирате.

Разбирах. Когато стане дума за лош късмет, всички сме егоисти и тайничко се молим: „Господи, моля те, не на мен, не на мен. Не още“.

Страчън се изправи.

— Е, радвам се, че се запознахме, доктор Хънтър. Надявам се, че ще се видим още веднъж, преди да си заминете.

Грейс изви иронично вежди.

— Няма ли да ме почерпиш едно питие, след като съм дошла, Майкъл?

— Аз ще ви почерпя, госпожо Страчън.

Предложението дойде от Гътри — мъжа с голямото шкембе. Явно бе изпреварил Кинрос и още няколко души и бе отбелязал решаваща точка в своя полза. До тях Карън Тейт, напълно забравена, почервеня от завист.

Грейс Страчън дари на шкембелията очарователна усмивка.

— Благодаря ти, Шон, но виждам, че Майкъл бърза да ме отведе оттук.

— Извинявай, скъпа, мислех, че искаш да се прибираме — погледна я виновно Страчън. — Имах намерение да готвя миди за вечеря, но ако не си гладна…

— Това ми прилича на подкуп — отвърна тя. Усмивката й стана още по-мила.

Той се обърна към мен:

— Дейвид, ако ви остане време, горещо ви препоръчвам да хвърлите един поглед на надгробните камъни в планината. Те са струпани на едно място, което е необичайно за онова време. През новокаменната епоха все още не е имало обособени гробища. Забележителна находка е.

— Не всички са вманиачени на тази тема като теб, скъпи — поклати глава престорено гневно Грейс, после се обърна към мен: — Майкъл е луд по археологията. Понякога ми се струва, че мисли повече за старите руини, отколкото за мен.

— Просто хоби — каза Страчън, леко намръщен. — Хайде, Оскар, мързеливецо. Време е да тръгваме.

И вдигна ръка в отговор на груповото „лека нощ“, с което залата ги изпрати до вратата. На излизане двамата едва не се сблъскаха с Елън, която влизаше в същия момент. Тя залитна и за малко не разля димящата купа в ръцете си.

— Съжалявам, вината е наша — каза Страчън, все още с ръка около кръста на Грейс.

— Няма нищо — усмихна им се любезно Елън.

Стори ми се, че когато видя другата жена, по лицето й пробягна и още нещо, но то отлетя, преди да мога да го определя.

— Лека вечер, госпожо Страчън.

Тонът й беше леко резервиран, но Грейс не показа, че го е забелязала.

— Здравей, Елън. Хареса ли ти картината, която Ана нарисува вчера в училище?

— Закачихме я на вратата при останалите.

— Тя има истински талант. Трябва да се гордееш с нея.

— Гордея се, разбира се.

Страчън направи крачка към вратата. Явно нямаше търпение да си тръгне.

— Е, да те оставяме да си вършиш работата. Лека нощ.

Лицето на Елън не показваше никакви емоции, беше като маска, докато поставяше ястието пред мен. Отвърна на благодарностите ми с механична усмивка, обърна ми гръб и излезе. Значи не само Броуди не беше очарован от звездната двойка.

— Кучка.

Думата звънна като камбана в тихия бар. Беше Карън Тейт, която гледаше към вратата със здраво стиснати устни, но не ми стана ясно коя от двете току-що напуснали жени имаше предвид тя.

Кинрос вдигна предупредително пръст към нея, очите му блеснаха ядосано над черната брада.

— Млъквай, Карън.

— Не е ли кучка? Надута…

— Карън!

Тя млъкна и загледа обидено пред себе си. Барът постепенно се изпълни с обичайните звуци. Плочките на доминото отново затракаха и напрежението, което караше въздуха да трепти, постепенно се разсея.

Аз се съсредоточих върху яхнията пред себе си. Броуди не бе излъгал, Елън наистина готвеше добре. Докато се хранех, внезапно усетих, че някой ме наблюдава. Обърнах се и видях втренчения поглед на Кинрос. Той задържа за момент погледа ми с хладно, замислено изражение, после бавно се обърна към бара.

Събудих се и установих, че стаята все още е тъмна. Единствената светлина идваше от прозореца. Светлината от уличните лампи едва проникваше през спуснатите завеси. Наоколо не се чуваше никакъв шум. Вятърът и дъждът, изглежда, бяха спрели и единственият звук идваше от собственото ми дишане. Но вдишването и издишването можеше да идва както от моите, така и от нечии други гърди.

Не знам кога точно осъзнах, че не съм сам. Стана по-скоро постепенно, защото не се стреснах. Погледнах към другия край на леглото и видях на бледата светлина една приседнала фигура.

Въпреки че виждах само тъмната й сянка, някак си разбрах, че е жена. Гледаше към мен, но колкото и зловещо да изглеждаше, аз не бях нито изплашен, нито изненадан. Само напрегнат от мълчанието й.

„Кара?“

Но надеждата беше по-скоро рефлекс, както при всяко събуждане. Това не беше мъртвата ми съпруга.

„Коя си ти?“, казах или си мислех, че казвам. Думите не раздвижиха студения въздух в стаята.

Сянката не отговори. Продължи търпеливото си бдение, сякаш всички отговори, от които се нуждаех, вече бяха пред мен. Взрях се в нея, опитвайки се да разбера коя е и какви са намеренията й. Но не успях.

Един порив на вятъра неочаквано разтърси стъклата на прозореца и аз скочих. Огледах се изплашено наоколо, очаквайки сянката все още да е на леглото ми. Но дори и в тъмното успях да видя, че стаята е празна. „Както преди“, осъзнах изведнъж. Бях сънувал. Беше смущаващо реалистично, но въпреки това беше само сън.

Това се случваше често след смъртта на жена ми и дъщеря ми.

Вятърът отново се заблъска в прозореца и запрати в стъклото дъжд, който изтрака като че беше чакъл. Отвън долетя звук, приличен на вик. От бухал може би или от друга нощна птица. Или от нещо друго? Напълно събуден, станах и отидох до прозореца. Уличната лампа се люлееше от вятъра. Нещо бяло изведнъж се завъртя в жълтия кръг на тротоара, но в същия миг изчезна.

„Сигурно вятърът е вдигнал нещо от земята“, си казах, когато не се появи отново. Но продължих да се взирам навън, докато студът не ме върна в леглото.