Огнената диря

28

След два дни небето над Руна се проясни. Вече наближаваше обяд, когато с Броуди оставихме колата му на шосето над пристанището и тръгнахме към скалистите хълмове, които гледаха към Стак Рос. Чайките се виеха над високата черна кула, а вълните се разбиваха в основата й, изпращайки високо във въздуха цели облаци от солени капчици и пяна. Поех дълбоко свежия въздух, жаден за нежната слънчева топлина.

Отивах си вкъщи. Полицията бе пристигнала вчера сутринта. Сякаш най-после заситила яростта си със събитията, на които стана свидетел, бурята утихна няколко часа след изгарянето на хотела. През нощта, докато опожарените му останки все още димяха, телефонните линии оживяха и ние успяхме да се свържем със сушата и с Уолъс. Водите около пристанището още бяха прекалено бурни, за да приемат или изпратят пътници, но небето се проясни и вече бе започнало да се развиделява, когато хеликоптерът на бреговата охрана се появи над скалите с първия от полицейските екипи, които през следващите двайсет и четири часа щяха да се изсипят на острова.

Руна се оказа център на трескава полицейска дейност, а аз най-после се свързах с Джени. Разговорът беше труден, но успях да я убедя, че всичко е наред, и обещах да се прибера у дома до ден-два. Въпреки че наоколо гъмжеше от полицаи, не можех да си тръгна веднага. Не само заради неизбежните разпити и официални доклади, но и защото не си бях свършил работата докрай. Щеше да отнеме дни, а може би и седмици, докато измъкнат телата на Страчън, Грейс и Камерън изпод овъглените останки на хотела, ако изобщо откриеха нещо, по което можеше да бъдат идентифицирани. Но освен тях оставаха труповете на Дънкан и Маги, и аз исках да бъда на разположение по време на първите огледи.

Бях преживял толкова много. Държах да стигна до края.

И ето, че вече всичко бе свършило. Вчера вечерта бяха върнали тялото на Маги във вътрешността, а останките на Дънкан бяха извадени от караваната още сутринта. Заедно с тях опаковаха и големия „Маглайт“, и всичко беше готово за лабораторен анализ. Фенерът не само отговаряше на формата на раната върху черепа му, но специалистите бяха открили по повърхността му следи от кръв и тъкан. Последната дума, разбира се, имаше лабораторният анализ, но за себе си бях убеден, че Грейс го бе убила със собствения му фенер.

При тези условия бях направил всичко, което бе по силите ми. Вече нищо не ме задържаше в Руна. Взех си довиждане с някои хора; с Фрейзър си стиснахме ръцете и се разделихме с няколко неловки пожелания, после отидох да видя Елън и Ана. Те бяха отседнали у съседите и изглеждаха изненадващо добре.

— Хотелът е само тухли и мазилка. А Майкъл… — Елън погледна към Ана, която си играеше наблизо. Видях тъмните кръгове около очите на младата жена, но духът й не бе сломен. — Да, съжалявам, че е мъртъв. Но благодарността ми за спасеното е по-голяма от мъката по загубеното.

До един час трябваше да пристигне друг хеликоптер с полицаи и след като ги оставеше на острова, щеше да ме откара до Сторноуей. Оттам щях да взема самолета до Глазгоу и да завърша едноседмичното си пътуване с друг самолет до Лондон. Най-после щях да си бъда у дома.

По-добре късно, отколкото никога.

Странно, но не чувствах очакваното удовлетворение. Въпреки че нямах търпение да видя Джени, се чувствах някак празен и равнодушен, докато се изкачвах към скалистия връх, където щеше да кацне хеликоптерът. Броуди също мълчеше, потънал в собствените си мисли. Въпреки че последните две нощи спах в неговата стая за гости, след пристигането на полицейските екипи двамата почти не бяхме разговаряли. Макар и инспектор, той беше пенсионер, цивилен гражданин, и колегите го изключиха любезно от разследването. Съчувствах му. След всичко случило се сигурно не беше леко да те захвърлят като ненужна вещ.

Изкачихме хълма и спряхме да си починем. Каменният монолит Бодач Руна се издигаше на известно разстояние от нас. Старецът самотник все още чакаше своето дете. Падината, където открихме колата на Маги, не се виждаше оттук, но миникупърът беше преместен оттам. Чайките кръжаха над нас и крещяха пронизително на яркото зимно слънце. Вятърът още напомняше за себе си, но вече по-слабо, а тежките сиви облаци, които доскоро изглеждаха непробиваеми, се бяха разпръснали и на тяхно място плуваха леки бели облачета, от които небето изглеждаше още по-синьо.

Денят обещаваше да бъде прекрасен.

— Това е една от любимите ми гледки — каза Броуди, загледан в тъмната скала, издигаща се от вълните като огромен комин. Повтаряйки движението на вълните петдесет метра под нас, вятърът рошеше нежно посребрелите му коси. Той се наведе и почеса старата овчарка зад ушите. — Идвах често тук, преди Бес да си изкълчи крака.

Почесах рамото си през якето. Все още болеше, но вече бях започнал да свиквам. Веднъж да се доберях до Лондон, щях веднага да отида на рентген и да се погрижа за него.

— Какво ще стане с Руна сега? — попитах аз.

В момента островът беше застинал в състояние на шок. Само за няколко дни бе загубил четирима от своите хора, един от които беше неговият голям благодетел; трагедията ставаше още по-голяма заради начина, по който бяха загинали всички те. Бурята също бе допринесла за тягостната атмосфера, морето бе погълнало една рибарска лодка и бе повлякло изскубналата се от котвата яхта на Страчън. Останките й вероятно щяха да се намерят в близките дни, но важното беше, че това бе последната загуба за острова. Хората постепенно щяха да се съвземат от ужасните събития и да се върнат към ежедневието си.

Броуди вдигна рамене.

— Бог знае. Сигурно за известно време ще продължат постарому. Но фермата за риба, новите работни места, инвестициите — с всичко това е свършено. Не виждам как ще оцелее без всичко това.

— Мислиш, че ще се превърне в още една Сейнт Килда?

— Не веднага, разбира се, но в крайна сметка — да. — Устните му се разтегнаха в усмивка. — Да се надяваме, че няма да издавят кучетата си, когато си тръгват оттук.

— Ти ще останеш ли?

— Ще видим — сви рамене той. — Въпреки че нямам причина да се местя.

Овчарката беше легнала до краката му с глава на лапите си и го гледаше напрегнато в очите. Той се усмихна, извади стара топка за тенис от джоба си и я хвърли напред. Кучето се затътри след нея, схванатите му крака не му позволяваха да се затича. Настигна я и я върна пред краката му, радостно махайки с опашка.

— Надявах се да намеря начин да поговоря с Грейс. Да разбера защо направи всичко това — казах аз.

Броуди хвърли отново топката.

— От ревност, Страчън ти го каза. И от омраза. Ще се учудиш колко силно може да бъде това чувство.

— Но това не обяснява всичко. Например защо е строшила черепа на Джанис Доналдсън и Дънкан, а Маги и Камерън е убила с нож? Не разбрахме нищо и за другите жертви, споменати от Страчън.

— Мисля, че просто са й се изпречили на пътя. Не вярвам да е планирала предварително убийствата им. „Маглайт“-ът на Дънкан й е попаднал пред очите и тя го е нападнала. Предполагам, че и с Доналдсън се е случило нещо подобно. Вече няма как да разберем.

Овчарката отново бе оставила топката в краката му. Броуди я вдигна, хвърли я напред и ми се усмихна накриво.

— Невинаги получаваме всички отговори, без значение колко усърдно ги търсим. Понякога трябва да оставим нещата, както са.

— Сигурно си прав.

Той извади цигара, запали и дръпна силно. Наблюдавах го, докато прибира пакета в джоба си.

— Не знаех, че си левичар.

— Моля?

— Току-що хвърли топката с лявата си ръка.

— Така ли? Не съм забелязал.

Сърцето ми ускори ритъма си.

— Преди няколко дни, когато пиехме чай в кухнята ти, ти използва дясната ръка. Тогава ви обяснявах, на теб и на Фрейзър, че който е убил Дънкан, е левичар.

— Е? Не разбирам накъде биеш.

— Просто се питам защо тогава използваше дясната си ръка, а сега лявата.

Той се вгледа в мен, леко засегнат и озадачен.

— Какво искаш да кажеш с това, Дейвид?

Устата ми внезапно пресъхна.

— Грейс си служи с дясната ръка.

Броуди обмисли думите ми.

— Откъде си сигурен?

— Когато държеше Ана, ножът беше в дясната й ръка. Бях забравил за това, припомних си го сега, докато те наблюдавах. Знаех, че има някакво несъответствие, но не разбирах какво. Онзи ден, когато се събудих у тях, Грейс приготвяше храната със същата ръка. Дясната, не лявата.

— Сигурно паметта ти изневерява.

Щеше ми се да е така. За секунда-две дори си позволих да приема това за истина. Но после размислих отново.

— Не — отвърнах почти със съжаление. — Плюс това винаги можем да проверим от коя ръка са пръстовите отпечатъци по четките й за рисуване и по ножа.

— Може да си е служила добре и с двете ръце.

— Тогава ще има отпечатъци и от двете.

Той смукна жадно и дълго от цигарата.

— Ти видя с очите си лудостта на Грейс. А за другото… наистина ли мислиш, че Страчън ще ни лъже?

— Не се съмнявам, че тя е убила Маги и Бог знае колко още хора, преди да дойдат тук. Но той не знаеше, че тя е убийцата и на Джанис Доналдсън и Дънкан. Просто предположи. Може би е сгрешил.

Все още се надявах Броуди да ме обори със смях, нямах нищо против разсъжденията ми да се окажат погрешни. Но той не се засмя. Само въздъхна.

— Прекалено много се вживя в тази история, Дейвид. Започваш да виждаш несъществуващи неща.

Трябваше да оближа устни, преди да заговоря отново:

— Как разбра, че Дънкан е убит със собствения му фенер?

Броуди се намръщи.

— Аз ли го разбрах? Мисля, че ти пръв заговори за това.

— Не, никога не съм казвал такова нещо. Допусках, но това бяха само размишления. Не съм споменавал за „Маглайт“-а, преди да дойде полицията.

— Ами… сигурно съм го чул от някой от полицаите.

— Кога?

Той размаха цигарата, леко изнервен.

— Не знам. Вчера може би.

— Те преместиха фенера през нощта. И никой от тях не би могъл да каже със сигурност с какво е бил убит, преди да бъдат готови анализите. Не биха казали такова нещо.

Броуди се загледа в черния връх на Стак Рос с присвити очи. Петдесет метра по-надолу се чуваше тътенът на вълните по скалата.

— Остави това, Дейвид — каза тихо той.

Но аз не можех. Сърцето ми биеше толкова силно, че можех да го чуя.

— Грейс не е убила Дънкан, нали? Нито Джанис Доналдсън.

Единственият отговор на думите ми бяха крясъкът на чайките и воят на вълните под нас. „Кажи нещо! Отречи!“ Но Броуди стоеше неподвижно, сякаш издялан от същия камък като Бодач Руна. Остана безмълвен, с непроницаемо лице.

— Защо? — попитах аз, останал без глас. — Защо го направи?

Той пусна цигарата на земята, смачка я с крак, после вдигна фаса и го прибра в кутията.

— Заради Ребека.

Отне ми време, за да се сетя коя е Ребека. Името на дъщерята, която бе изчезнала. Броуди я бе търсил безуспешно години наред. Думите му изникнаха в съзнанието ми, ясни и ужасяващи: „Тя е мъртва“. И изведнъж всичко си дойде на мястото.

— Мислел си, че Страчън е убил дъщеря ти — казах тихо. — Убил си Джанис Доналдсън, за да се опиташ да го накиснеш.

Болката в очите му беше достатъчно потвърждение на думите ми. Той извади нова цигара и преди да отговори, запали.

— Стана случайно. Опитвах се да събера доказателства срещу него. Това беше единствената причина да дойда на този нещастен остров. Да съм близо до него.

Чайките, виещи се над главите ни, сякаш хванати в капана на вятъра, се носеха в неговата посока. Изведнъж всичко наоколо ми се стори нереално, сякаш се спусках прекалено бързо с асансьор, въпреки че стоях неподвижно под ярките лъчи на утринното слънце.

— Ти си знаел, че има и други убити.

Вятърът подхвана дима от цигарата му и го отнесе някъде далеч.

— Подозирах го. Вече започвах да осъзнавам, че Бека е мъртва. Бях готов да я следвам до края на света, но дирите й изведнъж се изгубиха. Когато чух слуховете, че преди да изчезне, се е виждала с някакъв богат мъж от Южна Африка, започнах да ровя около Страчън. Открих, че се е местил от място на място, живял е в различни страни, но винаги за кратко време. Прегледах архивите на вестниците от местата, където е бил. Открих много статии за убити или изчезнали момичета в периода, когато той е бил там. Следите не водеха към него, но съвпаденията бяха прекалено много, за да го отдам на случайността. И колкото повече данни откривах, толкова повече се убеждавах, че Бека е една от жертвите му. Всичко съвпадаше.

— Защо не съобщи в полицията? Та ти си бил детектив, за бога! Те щяха да те изслушат.

— Не и без доказателства. Бях изчерпал търпението им, докато търсех Бека. Много хора започнаха да си мислят, че съм изгубил представа за действителността, както си и беше. И ако бях обвинил Страчън без доказателства, вероятно той отново щеше да се скрие. Ребека бе използвала фамилията на втория си баща. Нямаше как да ни свържат — нито Страчън, нито някой друг. Затова реших да чакам да се издъни сам и се преместих тук, за да ми е под ръка.

Потръпнах зиморничаво, но студеният въздух нямаше нищо общо с това.

— Какво стана после? Умори се да чакаш ли? — попитах, изненадан, че гласът ми не трепери от възмущение.

Броуди изтръска пепелта от цигарата и вятърът веднага я разнесе из въздуха.

— Не. Появи се Джанис Доналдсън.

Докато ми разказваше как е проследил Страчън до Сторноуей, как го е следвал, докато се е срещал с различни хора по работа или за удоволствие и как винаги е успявал да хване ферибота навреме, за да пристигне преди него на острова, лицето на Броуди остана непроницаемо и лишено от емоции. Тревожел се, че Страчън се подготвя за следващата си жертва, и дебнел, за да го пипне в точния момент. Но когато не се случило нищо с нито една от жените, с които се срещал, спокойствието на Броуди преминало в объркване, а после и в раздразнение.

Най-накрая решил да говори с Джанис. Една нощ я изчакал да си тръгне от кръчмата за дома и я настигнал. Предложил й пари за информация, надявайки се да научи повече за навиците и характера на Страчън. Надявал се да открие нещо, което да разкрие склонността му към насилие. За пръв път протегнал ръка към врага си, играел на сляпо, но съзнавал, че рискът си струва. Джанис Доналдсън не знаела нищо.

Или поне така му казала.

— Тя ме разпозна — продължи Броуди. — Оказа се, че е живяла в Глазгоу, докато издирвах Бека. Двете се познавали и някой й бе казал, че разпитвам за нея. Искала да спечели наградата, която давах за полезна информация, но полицаите я пипнали, преди да има този шанс. Докато излезе отново на улицата, аз вече бях заминал. Когато я намерих, тя ми предложи да ми продаде, каквото знаеше.

Той дръпна от цигарата и издиша дима.

— Каза ми, че Бека е била проститутка. И сам се бях досетил на определен етап от разследването си, имайки предвид начина й на живот. Но да ти го кажат в очите, и то пачавра като тази… Тя ме заплаши, когато отказах да й платя. Щяла да каже на Страчън, че задавам въпроси за него. После започна да говори разни неща за Ребека, неща, които нито един баща не би искал да чуе. И аз я ударих.

Броуди отпусна глава, замисли се. Спомних си как бе оставил Страчън в безсъзнание в броча без никакво усилие. Замислих се за превързаното си рамо. Стоях на метър, метър и половина от ръба на скалата. Помъчих се да не гледам натам, нито да отстъпя назад, колкото и да ми се искаше.

— Винаги съм имал избухлив характер — каза тихо той. — Това беше причината жена ми да си тръгне. Но си мислех, че съм успял да го овладея. Не пия нищо по-силно от чай. Не я ударих силно, но тя беше пияна. Стояхме долу, на доковете, а тя падна назад и си удари главата в един от стълбовете.

Значи не я бе ударил директно, но резултатът беше същият.

— Ако е било случайно, защо не се предаде на полицията?

В очите на Броуди за пръв път проблесна гняв.

— И да вляза в затвора за непредумишлено убийство, докато онова копеле се разхожда на свобода и избива момичетата? Не, благодаря. Имаше и друг начин.

— Да го припишеш на него?

— Да.

Видях извратената му логика. Никой не можеше да докаже връзката между Джанис и Броуди, но със Страчън нещата бяха далеч по-лесни. Ако я откриеха мъртва в Руна, в хода на разследването непременно щеше да се разбере, че той е бил неин клиент — Броуди щеше да се погрижи за това — и подозренията бързо щяха да паднат върху него. Не беше идеалният вариант, но все пак поне донякъде щеше да възстанови справедливостта.

За Броуди това беше по-добро от нищо.

Докато го слушах, ми хрумна нещо друго. Спомних си, че ударът бе пукнал черепа й, но не го бе пробил.

— Тя не беше мъртва, нали?

Броуди се загледа към Стак Рос.

— Мислех, че е. Сложих я в багажника… Ако знаех, че е жива, не бих рискувал да я прекарам дотук с ферибота. Чак когато я пренесох и отворих багажника, видях, че е повръщала. Но вече беше мъртва.

„Наистина е била мъртва“, съгласих се мислено, не би оцеляла на ферибота с такава рана. Ако не моментална смърт, ударът бе причинил най-малкото кръвоизлив и той щеше да е фатален без бърза лекарска намеса, а може би и тя нямаше да помогне.

Но Джанис не бе имала дори и този шанс.

И Броуди продължил по плана си. Оставил в онази къща улики, които водеха към Страчън: косми от ретрийвъра, отпечатък от един от ботушите му, взел го от плевнята му една нощ, а после го върнал, за да го намери полицията. Запалил тялото не само за да унищожи всички следи, които можеха да го свържат с престъплението, но и за да скрие, че Джанис Доналдсън не бе умряла в крофта, което в хода на разследването неминуемо щеше да се разбере. Дори продал колата си и купил нова, защото знаел, че микроскопският анализ щеше да намери доказателства за присъствието й в багажника, независимо че го почистил идеално. Използвайки всичките си умения на полицай, той се опитал да предвиди всичко.

Но при убийството, както и в живота, е невъзможно да предвидиш всичко.

Бузите му хлътнаха, докато дърпаше от цигарата.

— Исках да оставя някой друг да намери тялото. Но мина повече от месец, вече не издържах. Когато влязох отново и го видях… — Той поклати тъжно глава. — Нарочно използвах малко количество бензин, исках да изглежда като неумел опит някой да превърне жертвата във факла. Трябваше да оставя нещо, за да бъде идентифицирано, да стане ясно, че е убийство, нали в това беше целият смисъл? Но всичко, което можех да направя, бе да съобщя в полицията и да се надявам тя да си свърши съвестно работата.

Но вместо полицейски екип той открил алкохолизиран полицейски сержант и неопитен младок. И мен.

Усетих физическа болка от предателството му. Беше използвал всички ни, бе спечелил доверието ни и ни бе повел към Страчън. Сега разбирах защо отказваше да приеме Камерън и Кинрос като заподозрени. Горчивият вкус на разочарованието се надигна в гърлото ми.

— Защо уби Дънкан? — извиках аз, прекалено ядосан, за да мисля за последствията. — Какво беше той? Странична жертва?

Броуди прие обвинението, без да трепне.

— Направих грешка. Когато къщата се срина, затрупа всички подхвърлени от мен улики. Разтревожих се, че няма да намерите основание да обвините Страчън дори и тялото да бъде идентифицирано. Реших да насоча мислите на Дънкан в определена посока. Знаех, че е умно момче, и исках да се възползвам от това. — Той поклати глава, ядосан на себе си. — Колко глупаво! Трябваше да помисля по-добре, преди да усложня нещата. Не казах много, само че подозирам Страчън и че някой трябва да се разрови в миналото му. Мислех, че мога да му подам незабелязано информация, да го заинтересовам и той да задълбае в тази посока. Но се издъних. Казах му, че Страчън ходи при проститутки в Сторноуей.

Той се загледа в огънчето на цигарата си.

— Той веднага ме попита откъде знам. Отвърнах, че така говорят на острова, но знаех, че това няма да издържи дълго. Защото никой друг в Руна не знаеше за забежките му. Времето не беше подходящо за тази информация, защото ти обяви след това, че жертвата може да е проститутка от голям град. Видях как Дънкан се замисли, явно започваше да се пита откъде знаех всичко това. Не можех да рискувам.

„Не, наистина не би могъл“, си казах. Сега разбирах защо Дънкан беше толкова замислен, когато го видях жив за последен път. Вероятно вече започваше да подозира нещо. Броуди не би могъл да остави нещата така. Не би оставил някого да разбере, че е следил Страчън, че има мотив да го натопи.

Дори и това да означава да остави убийството на дъщеря си без възмездие.

Той въздъхна тъжно.

— Нали знаеш, малките камъчета преобръщат каруцата. Като този проклет „Маглайт“. Под якето бях скрил железен прът, но когато Дънкан ме пусна да вляза, остави фенера и се обърна с гръб… взех го механично и го ударих с него. — Той замълча за миг, после повдигна рамене. — Тогава ми се стори добра идея.

Отвращението подсили още повече гнева ми. Опитах се да овладея и двете.

— Пожарите бяха за отвличане на вниманието, нали? Не подпали културния дом, за да унищожиш доказателствения материал. Просто искаше да мислим, че е така, за да може смъртта на Дънкан да ни изглежда случайна. И в същото време да насочиш следата към Страчън, като оставиш капачката от тубата на местопрестъплението.

Спрях и се вгледах в него. Още едно липсващо парченце си намери мястото.

— Ето защо колата на Грейс се оказа без бензин. Ти си го източил, за да запалиш караваната.

— Трябваше да намеря отнякъде бензин. И ако това беше техният, още по-добре. — Броуди гледаше някъде към хоризонта, но изведнъж се обърна към мен. — Искам да знаеш — нямах представа, че още си в клиниката, когато подпалих сградата. Вътре не светеше и никой не се обади, когато прекъснах електричеството. Мислех, че е празно.

— Щеше ли да има някаква разлика?

— Може би… не.

— Боже мой, не ти ли мина през ума, че може да грешиш? Че нещо друго става на острова? Какво си помисли, когато радиото на яхтата беше повредено и Грейс — нападната? Не се ли запита защо ще прави Страчън всичко това, щом не е убил никого?

— Никого на острова — каза той и аз за пръв път долових несигурна нотка в гласа му. — Предположих, че се е уплашил. И иска да избяга оттук, преди полицията да започне да разпитва всички. Сигурен бях, че няма да позволи да се ровят в миналото му.

— Но проблемът не беше в Страчън, нали? Беше в сестра му. Взел си на мушката грешния Страчън.

Той въздъхна тежко и отново се загледа в хоризонта.

— Така е.

Видях иронията и тя ми се стори ужасяваща. Заради опита на Броуди да натопи брат й, Грейс бе вярвала наред с всички останали, че на острова има убиец. Дори си бе мислила, че за малко самата тя не бе станала негова жертва. Възползвайки се от ситуацията, бе убила Маги и запалила тялото й, за да изглежда, че е работа на убиеца на Джанис Доналдсън и Дънкан.

Кръгът се затваряше.

— Заслужаваше ли си? — попитах тихо. — Заслужаваше ли си да погубиш живота на Дънкан и на останалите?

Очертаното на фона на студеното синьо небе лице на Броуди беше неразгадаемо.

— Ти също си имал дъщеря. Ти ми кажи — отвърна той.

Нямах отговор за това. Гневът постепенно ме напускаше, оставяйки зад себе си тъга и безсилие. И пронизващо предчувствие за собствената ми съдба. За пръв път се замислих защо му беше на Броуди да прибере фаса си в кутията. Не искаше да оставя нищо, което да наведе на мисълта, че е бил тук. Дори и двете ми ръце да бяха свободни, пак нямах шанс. Той беше по-едър и по-силен от мен. Вече бе убил двама души. Нямаше причина да не убие и трети.

Погледнах бързо към ръба на скалата, само на метър от мен. „Май и днес няма да можеш да си тръгнеш от Руна“, си казах.

На хоризонта се появи тъмно петно. Беше прекалено неподвижно, за да е птица. А може би просто се носеше с разперени във въздуха криле. Все още беше рано за хеликоптера, но дори и да беше той, надеждите ми бяха напразни. Беше прекалено далече. Трябваха му най-малко десет-петнайсет минути да стигне дотук.

А петнайсет минути бяха много време.

Броуди също забеляза петното. Вятърът разроши сивата му коса, докато се взираше в хоризонта. Огънчето на цигарата бе стигнало до пръстите му, скоро щеше да ги прогори.

— Някога бях добър полицай — заговори с равен тон. — Лош баща и съпруг, но добър полицай. Интересна работа. Започваш живота си на страната на ангелите, но изведнъж откриваш, че си се превърнал в онова, което мразиш и преследваш. Как се случва това?

Следях отчаяно петното на хоризонта. Хеликоптерът си стоеше там и не се приближаваше. От това разстояние никой на борда му не би могъл да ни види. Започнах полека да измъквам ръката си от превръзката с ясното съзнание, че усилията ми са жалки.

— И какво ще правиш сега?

Една суха усмивка докосна устните му.

— Добър въпрос. Случилото се с Джанис Доналдсън беше злополука. И мисля, че е напълно обяснимо след нещата, които тя ми наговори за Ребека.

Той дръпна за последен път от фаса, пусна го на земята и го стъпка. После се наведе и го прибра в пакета си.

— Няма да отида в затвора. Но ако има някакво значение, наистина съжалявам.

Гледах с разтуптяно сърце как се навежда и гали главата на старата овчарка.

— Добро момиче. Стой мирна, Бес.

Изправи се и аз неволно направих крачка назад. Подложи лице на слънцето и за миг затвори очи.

После, преди да осъзная какво прави, затича към ръба на скалата.

— Броуди, не! — извиках аз.

Но той не ми обърна внимание. Без да забавя ход, достигна ръба и се хвърли надолу. За миг увисна във въздуха, носен от вятъра, после политна надолу.

Втренчих се в пространството, където преди миг висеше тялото му. Но там нямаше нищо. Само писъците на чайките и звукът от разбиващите се в брега вълни.