Огнената диря

7

Денят тъкмо подгонваше нощта от небето, когато влязох в малката баня, за да се изкъпя и обръсна. От проливния дъжд нямаше и следа и аз се надявах да открия останките в добро състояние. Знаех, че лежат там от няколко седмици, и въпреки лошото време нямаше причина да мисля, че таванът няма да оцелее още няколко дни. Все пак щях да си отдъхна, когато ги преместеха на по-сигурно място.

Събуден от онзи странен сън през нощта, повече не можах да заспя. Докато отварях пощата, за да проверя дали файловете с изчезналите хора, които Уолъс обеща да ми изпрати, най-после са пристигнали, усетих, че все още съм уморен и отпаднал. Бяха там — всичко на всичко пет досиета. Сега нямах време да ги чета, прехвърлих ги на хард диска и слязох да закуся.

Барът се бе превърнал в чиста и уютна трапезария. Вече привършвах с храната, когато се появи Фрейзър. Очите му бяха зачервени, явно го гонеше махмурлук, защото миризмата на алкохол се усещаше и през масата. Снощи, след завръщането си от запустялата къща, той се появи в бара и се зае с решителен вид да навакса пропуснатото. Оставих го тук, когато тръгвах, и съдейки по вида му, явно бе работил до късно през нощта.

Той отпи предпазливо от чая и аз сподавих усмивката си, когато видях киселата му физиономия.

— В чантата си трябва да имам аспирин — притекох му се на помощ.

— Добре съм — изръмжа той и огледа скептично чинията с пържени яйца, бекон и наденички, която Елън постави пред него. После хвана ножа и вилицата и започна да яде с решителността на маратонец.

— С колко време разполагаме? — попитах. Нямах търпение да започна, като се имаше предвид колко къси са дните тук по това време на годината.

— Не много — отвърна той и набута с трепереща ръка една хапка от сочните яйца в устата си.

Елън тъкмо бе дошла да вземе празната чиния от закуската ми.

— Ако искате, можете да вземете моята кола. Няма да ми трябва днес.

— Чудесна идея — отвърна бързо сержантът с пълна уста. — Аз трябва да свърша малко работа из селото. Да поразпитам наоколо, да видя дали някой знае коя е мъртвата жена.

До този момент още не бях оповестявал публично, че трупът е на жена. Хвърлих поглед към Елън и разбрах, че думите му не отминаха незабелязано. Тя ме погледна многозначително, а Фрейзър продължи да нагъва яйцата си, без да отчете грешката си.

— Ако сте готов, елате с мен да ви дам ключовете.

Последвах я към рецепцията.

— Вижте, това, което каза сержант Фрейзър… — започнах смутено.

— Не се безпокойте. Няма да кажа на никого — усмихна се тя и влезе в кухнята. — Работата ме е научила да пазя тайни.

Кухнята беше разположена в стая, която очевидно беше пристроявана допълнително и доста по-късно от останалата част. Върху старата газова печка, почерняла от годините, имаше тежки алуминиеви тенджери и тигани, но високият чамов кухненски шкаф бе пълен с различни глинени съдове. До голямата дървена маса, на която имаше детска книжка за оцветяване и комплект пастели, съскаше малък преносим нагревател на газ. Елън бръкна в едно чекмедже, извади ключовете и ме изведе през врата, която водеше към малък заден двор. До стената имаше няколко големи бутилки с газ, заключени в голям кош от телена мрежа. На алеята зад тях беше паркиран стар фолксваген костенурка.

— Не е първа младост, но човек може да му се довери — увери ме тя и ми подаде ключовете. — Приготвих ви термос с чай и сандвичи. Предположих, че няма да искате да тичате дотук и обратно за обяда.

Благодарих й и ги взех. Фолксвагенът заскърца и запухтя, когато запалих, изстена за последен път и тръгна бодро напред.

Тази сутрин селото ми се стори по-оживено от вчера. По улиците имаше хора, децата се събираха в двора на новото училище. Огледах се за Ана, но не успях да я различа сред другите анораци и якета с качулки. Един мъж със стара военна фуражка, мършав дори и в дебелото си яке, ги проверяваше на прага на сградата. Когато колата се изравни с него, той спря и се вгледа в мен. Кимнах за поздрав, но той не отговори и отклони поглед.

Напуснах селото и минах покрай хълма, където Бодач Руна, скалата, която ми бе показал Броуди, стоеше на стража. Островът не можеше да се нарече живописен, но хълмовете и тъмните торфени блата, около които пасяха овце, бяха наистина впечатляващи. Единственият знак, че тук живеят хора, беше голямата къща, която вече знаех, че принадлежи на семейство Страчън. Тази сутрин светлините, които снощи се виждаха от всеки прозорец, вече ги нямаше, но тя все още беше най-представителната сграда на острова. Въпреки че бяха изложени на силните атлантически ветрове, гранитните й стени с издигащи се кули по тях и големите прозорци изглеждаха вечни като скалата отсреща.

Когато пристигнах, колата на Броуди вече беше пред къщата. Бившият инспектор и Дънкан седяха в караваната, чайникът съскаше върху малкия котлон. Тясната кабина миришеше на спарено и на парафин.

— Добро утро — поздрави Броуди, когато влязох. Той седеше на паянтова пейка, прикрепена с болт към малката масичка, а кучето спеше в краката му. Не знам защо, но не се изненадах, че го намирам тук. Макар и пенсионер, Броуди нямаше вид на човек, който ще извика полицията и след това ще се прибере на топло вкъщи. — Сержантът не е ли с вас?

— Има работа в селото.

Видях неодобрение в погледа му, но коментар не последва.

— Нали нямате нищо против, че отново съм тук? — попита той, сякаш прочел мислите ми. — Тази сутрин говорих с Уолъс. Каза ми, че вие сте пожелали така.

— В този случай се радвам, че сте тук.

Предположих, че сега, когато знаеше, че Броуди не беше преувеличил за тялото, Уолъс би се зарадвал на готовността на бившия инспектор да бъде в наша услуга. При създалото се положение аз също се радвах. Въпреки че щеше да ядоса Фрейзър, нямаше да навреди, ако ни помага човек с неговия опит.

Дънкан се прозя. Изглежда, че не бе спал добре. После разопакова приготвения от Елън сандвич с бекон и яйца с ентусиазма на дете пред торбата с коледните подаръци.

— Имали сме посетител тази нощ — информира ме Броуди. — Маги Касиди е идвала отново. Опитала се да направи снимки.

— Но не успя — обади се Дънкан. — Накарах я да обещае, че няма да пробва отново.

Броуди повдигна скептично вежди, но не каза нищо. На масата пред младия полицай имаше дебел учебник по криминология и знакът за отбелязване беше след първите няколко страници.

— Учиш ли? — попитах го аз.

— Не — изчерви се той. — Просто чета по малко.

— Тъкмо ми казваше, че иска да кандидатства за криминалист.

— Но по-нататък — добави смутено Дънкан. — В момента нямам много време за учене.

— Не пречи да гледа как работите — каза Броуди. — Тъкмо му разказвах за някои случаи, по които работихме с баща му, но май не успях да го разколебая.

Дънкан се засмя. Оставих ги да продължат разговора си и отворих работното си куфарче. Вътре имаше набор за работа на терен — основни неща, които бяха винаги с мен, когато работех извън лабораторията: защитно облекло, обувки и маски, латексови ръкавици, лопатка, четчици и два различни размера сито. И найлонови пликчета за събиране на доказателства. Имах купища от тях.

От ръкавиците и костюмите бяха останали само два чифта, другите бях използвал в Грампиан. Костюмите бяха огромен размер, за да мога да ги облека върху якето си. Сложих единия, поставих върху обувките найлонови терлици, после застъпих ръкавите на защитния костюм с латексовите ръкавици. При работа на открито обикновено използвах химически загряващи средства за ръцете, но сега всичките бяха отишли в Грампиан. Този път се налагаше да се примиря със студените си пръсти.

Дънкан следеше всяко мое действие и когато бях готов, остави сандвича си.

— Не ви ли притеснява? — попита той. — Имам предвид да работите с трупове?

— Недей да припираш, хлапе — укори го Броуди.

— Извинете, аз нямах…

— Няма нищо — уверих го аз. — Някой все трябва да го прави, нали? Свиква се.

Но думите му продължаваха да звучат в мен. „Не ви ли притеснява?“ Нямаше лесен отговор за този въпрос. Съзнавах добре нелицеприятната природа на работата си, както биха казали някои хора, но специалността ми беше такава. Това правех аз.

В какво ме превръщаше това?

С този въпрос в главата си излязох от караваната и вече тръгвах към къщата, когато един лъскав сребрист сааб приближи по пътеката. Привлечени от звука на двигателя, Броуди и Дънкан се появиха на прага в момента, когато той спря до фолксвагена на Елън.

— Какво прави тук, по дяволите? — измърмори ядосано Броуди, докато Страчън слизаше от колата.

— Добро утро — поздрави той и изчака златният ретрийвър да изскочи след него. Посегна към нашийника му, но кучето усети миризмата и хукна право към къщата.

— Да му се не види! — изруга Броуди и се затича след него.

Беше изненадващо бърз за мъж на неговите години и с неговото тегло. Успя да го хване, миг преди кучето да се шмугне през вратата, и за малко не падна, докато го издърпваше.

Страчън се спусна към тях.

— Божичко, съжалявам! — разтревожи се той.

Броуди продължаваше да дърпа нашийника, задържайки кучето, което не спираше да се дърпа напред и да рие с предните си лапи.

— Какво правите, по дяволите?

— Казах, че съжалявам. Подайте ми нашийника. Ще го прибера.

Страчън протегна напразно ръка. Кучето беше голямо и силно, но бившият инспектор го удържаше с лекота, стискаше толкова силно, че животното започна да се дави в напъна си да се освободи.

— Казах, че ще го прибера — повтори остро Страчън.

В първия момент реших, че Броуди няма да се подчини. Но след кратко колебание той подаде нашийника на стопанина на кучето.

— Не бива да се мотаете наоколо. Нито вие, нито проклетото ви куче.

Страчън успокои ретрийвъра, като не изпускаше нашийника от ръцете си.

— Извинявайте, нямах намерение да го пускам. Просто исках да видя дали мога да помогна с нещо.

— Можете, като се върнете в колата и си тръгнете. Това е работа на полицията.

Страчън изведнъж се ядоса.

— Интересно — изръмжа той. — Мислех, че сте пенсионер.

— Имам разрешение да бъда тук. А вие нямате.

— Прав сте, но това все още не ви дава право да ми нареждате какво да правя.

Челюстите на Броуди изтракаха:

— Полицай Маккини, придружете този господин до колата му.

Дънкан погледна несигурно към настръхналите един срещу друг мъже.

— Няма нужда, тръгвам си — каза накрая Страчън. На бузите му се появиха две червени петна, но той успя да сдържи нервите си. Усмихна ми се някак извинително и игнорирайки Броуди, каза: — Добро утро, доктор Хънтър, простете ми за безпокойството.

— Няма нищо. Но наистина не е добре да се събират хора тук — отвърнах аз.

— Да, разбира се. Но ако има нещо, каквото и да е, с което бих могъл да помогна, моля, уведомете ме веднага. Изцяло съм на вашите услуги.

Той подръпна нежно нашийника на кучето.

— Хайде, Оскар, лошо момче.

Броуди не го изпускаше от поглед, докато Страчън прибираше кучето в колата.

Дънкан използва момента и изпелтечи някакви извинения.

— Съжалявам, не знаех какво…

— Не се извинявай — прекъсна го Броуди. — Не биваше да си изпускам нервите.

Все още ядосан, той извади пакет цигари и запалка от джоба си.

В караваната чайникът беше заврял. Изчаках Дънкан да влезе, за да приготви чая, и се обърнах към Броуди:

— Както виждам, май не харесвате особено този Страчън?

Той се усмихна.

— Личи си, нали? — Извади една цигара от пакета и я погледна с отвращение. — Гаден навик. Бях ги отказал след пенсионирането, но започнах отново.

— Какво имате против Страчън?

Той запали цигарата, дръпна силно и изпусна дима, сякаш го мразеше.

— Не харесвам такива типове. Мислят си, че са привилегировани и могат да правят, каквото си поискат, защото имат пари. Този дори не ги изкарва сам. Наследил ги е. Семейството му натрупало милиони от златните мини в Южна Африка по време на апартейда. Мислите ли, че са дали на работниците си дори и едно зрънце?

— Не бива да го вините за стореното от родителите му.

— Вероятно не. Но той се държи самонадеяно и нагло и това ме дразни. Видяхте ли го снощи в бара? Черпи всички наред и се задява с Карън Тейт. Има такава жена, а очите му все шарят по другите.

Спомних си какво ми беше казал Фрейзър за жената на Броуди и се запитах дали антипатията му не бе продиктувана от завист.

— Но не можете да отречете, че е направил много за острова. От това, което чух, ако не е бил той, Руна е щяла да последва съдбата на Сейнт Килда.

Броуди замълча за момент. Овчарката му си свали с мъка скованите си от артрита крака от караваната и се дотътри до него. Той я погали между ушите.

— За Сейнт Килда се носят приказки, които ме карат да се питам дали случилото се не е било за добро. Преди жителите му да го напуснат, убили своите кучета. Всички до едно. А само две от тях били умъртвени с инжекции. Хората завързали на шиите на другите камъни и ги издавили на пристанището. Представяте ли си, да убият собствените си кучета! — Той поклати глава и продължи: — Не мога да си обясня защо някой би направил подобно нещо. Предполагам, че са имали причина. Имам достатъчно дълъг стаж като полицай и знам, че каквото и да правят хората, винаги има някаква причина. И почти винаги е свързана със собствения им интерес.

— Надявам се, не искате да кажете, че предпочитате Руна да си остане в Средновековието?

— Не, разбира се. Страчън създаде удобства на хората тук, това не мога да му го отрека. По-хубави къщи, по-добри пътища. Никой не би казал лоша дума за него. — Той сви рамене. — Но аз просто не вярвам, че го прави за нищо. Всичко си има цена.

Замислих се над думите му. Сториха ми се малко цинични. Страчън помагаше на острова, не го експлоатираше. И Броуди не беше първият полицай в живота ми, който беше толкова вторачен в тъмната страна на човечеството, че бе неспособен да види и светлата.

Но после ми мина през ума, че може да разбира повече от човешки характери от мен. Веднъж един погрешно смятан от мен за приятел ми бе казал, че се разбирам по-добре с мъртвите, отколкото с живите, и вероятно беше прав. Мъртвите не лъжат, нито могат да те предадат.

Но пазят ревниво тайните си, ако не знаеш как да ги дешифрираш.

— А сега на работа — приключих разговора аз.

Дневната светлина не бе успяла да направи къщата по-приветлива. Дори обратното, мракът скриваше поне донякъде истинските размери на разрушението и нищетата. Сега видях, че покривът е хлътнал и на места зееха дупки, прозорците бяха изпочупени, покрити с десетилетна прах и мръсотия. Зад къщата се издигаше внушителната снага на Биен Турида — безформена купчина камъни, примесена с мръсни следи от сняг.

Тръгнах по коридора към стаята с откритите останки. Погледнах нагоре. Таванът заплашваше всеки момент да се срути, въпреки че засега въглените и костите изглеждаха сухи. На фона на мътната светлина от прозорците купчината изглеждаше още по-жалка от вчера.

Спрях пред тях, отвратен от гледката на стърчащите от купа ръка и двата крака. Отвратителна или не, тяхната разлагаща се мека тъкан беше неочакван подарък за мен.

Тя ми даваше възможност да направя анализ на летливите мастни киселини и да установя времето на смъртта, а също да осигуря отпечатъци и ДНК за идентифициране на жертвата.

Понеже това не беше местопрестъпление — Уолъс не остави никакво съмнение в това — нямах причина да правя решетка около останките. Обикновено разделянето на местопрестъплението на сектори се правеше, за да се документира позицията на всяка намерена улика. Но аз все пак го направих. Нямаше как да забия колчета в каменния под, затова донесох дървени трупчета отвън и ги разположих на съответните места.

Разположих ги в квадрат около тялото и забих колче във всяко от тях. Докато опъвах найлоновата корда между тях, ръцете ми замръзнаха и се вкочаниха в тънките ръкавици. Разтрих ги, за да възвърна чувствителността им, после взех една кърпа и фина четчица и започнах да отстранявам внимателно подобната на талк пепел върху костите.

Постепенно останките от овъгления скелет се оголиха.

Нашият живот, а понякога и смърт, е приказка, написана върху костите. Тя пази в себе си следи от всички наранявания, небрежност и насилие върху нас. Но за да разчета тези следи, трябваше първо да ги видя. Работата беше бавна и отегчителна, но неизбежна. Тръгнах от единия ъгъл и старателно започнах да отстранявам и пресявам пепелта, скицирайки на милиметрова хартия местоположението на всяко намерено парче от кост и всичко останало, после запечатвах намереното в пликчетата за събиране на улики. Времето минаваше незабелязано. Студът, мислите за Джени и за всичко останало минаха на заден план. Сега светът се бе свел до тази купчина пепел и почернели кости пред мен, затова едва не подскочих, когато чух някой да прочиства гърлото си зад мен.

Обърнах се и видях Дънкан на прага с чаша горещ чай в ръка.

— Реших, че ще имате нужда.

Погледнах часовника си и останах изненадан. Часът беше почти три. Бях пропуснал обяда, без да усетя. Изправих се и потръпнах, когато мускулите на гърба ми изразиха протеста си.

— Благодаря — казах, сваляйки ръкавиците, и тръгнах към него.

— Сержант Фрейзър се обади преди малко. Искаше да знае докъде сте стигнали.

Сержантът се появи по някое време сутринта, но не остана, уверявайки ни, че трябва да продължи с разпита на местните. След като си тръгна, Броуди се запита на глас колко ли от тези разпити се водеха в бара на хотела. Бях сигурен, че почти всичките са били там, но си премълчах.

— Доникъде — отвърнах и поех с благодарност горещата чаша с премръзналите си пръсти.

Той остана на прага, загледан в костите.

— Колко време мислите, че ще ви отнеме?

— Не мога да кажа. Трябва да пресея цялата пепел. Но се надявам да свърша до утре сутринта.

— Досега… намерихте ли нещо?

Изглеждаше искрено заинтересован. По правило трябваше да докладвам първо на Уолъс, но не виждах защо да не споделя с момчето някои от откритията си.

— Вече мога със сигурност да потвърдя, че е била жена, под трийсетте, бяла, висока метър петдесет и шест, най-много и седем.

— Наистина ли? — взря се невярващо той в натрупаните пликчета с кости.

Посочих към тазобедрената кост, вече почистена от пепелта.

— Щом имаме работа с женско тяло, можем да определим годините по таза. При момичетата и девойките той е набразден. Колкото повече остарява жената, толкова повече костта се сплесква и постепенно ерозира. Този е гладък, ясно е, че не е била девойка, но няма никакви следи от износване, което определя възрастта й — около трийсетгодишна.

После посочих към една от дългите бедрени кости. Те бяха в много по-добро състояние от късите, но бяха почернели и повърхността им беше напукана от топлината.

— Бедрото ни дава най-обща представа за височината — продължих аз. — Има специална формула, която дава точните размери, но няма да те отегчавам с подробности. Колкото до расата, повечето зъби са счупени или изпадали, но останалите са достатъчни, за да видим, че са прави, а не щръкнали напред. Значи е била бяла, а не чернокожа. Все още не мога да изключа напълно възможността да е била от азиатски произход, но…

— Но на Хебридите няма много азиатки — довърши Дънкан с доволна физиономия.

— Точно така. Така че вероятно си имаме работа с бяла жена около трийсетте, висока един петдесет и седем и с едър кокал. Открих в прахта метални копчета, останки от цип и закопчалка от сутиен, което означава, че не е била гола.

Дънкан кимна. Имаше достатъчно ум да разбере за какво говоря. Фактът, че е била облечена, не беше решаващ, но ако беше обратното, тогава можехме да предполагаме сексуално насилие. И после убийство.

— Май наистина ще излезе инцидент. Просто е била прекалено близо до огъня — каза той.

Долових в гласа му безпогрешните нотки на разочарованието.

— Така изглежда, поне засега.

— Има ли вероятност сама да си го е причинила? Нарочно?

— Имаш предвид да се е самоубила ли? Съмнявам се. Щеше да използва възпламенител, а както вече казах, ако имаше такъв, пораженията щяха да бъдат много по-големи. А и щяхме да открием наблизо туба или някаква бутилка. Но такова нещо няма.

Дънкан се почеса по гърба.

— А какво ще кажете за… нали се сещате, за ръката и краката — попита смутено той.

Знаех, че ще ме попита за тях, но светлината през мръсните прозорци вече бе започнала да намалява, а оставаше още много работа. Трябваше да отложим разговора за по-късно.

— Ще ти подскажа. — Посочих с пръст мазното кафеникаво петно на почернелия от дима таван и го попитах: — Помниш ли какво ти казах за това?

Дънкан погледна нагоре.

— Че е от телесната мазнина.

— Точно така. Ето ти жокер. Да видим дали ще измислиш нещо сам. — Пресуших чашата си и му я подадох. — А сега трябва да продължа.

Той излезе, но аз не започнах веднага. Бях почистил по-голямата част от покриващия слой пепел и мислех да се захвана с костите, да ги разпределя по пликове за сериозно изследване. И въпреки че бях изключително внимателен, досега не бях открил нищо, което да наведе на мисълта за насилствена смърт. По костите нямаше следи от нож, нито от други наранявания. Успях да открия сред останките дори и хиоидеума, нежната подезична кост с форма на подкова, която често се чупи при жертви на удушаване. Беше толкова тънка, че дори и най-лекото докосване можеше да я разруши, но успях да я запазя цяла.

Защо тогава имах усещането, че пропускам нещо?

Вятърът проникна през дупките на покрива и прониза костите ми, докато стоях загледан в останките. Приближих се до нашарения като мрамор череп, полегнал върху купчината от кости. Черепът е направен от отделни плоски кости, свързани една за друга, подобно на тектоничните плочи. Ударът бе пробил дупка с размерите на юмрук в една от тях в задната част на теменната кост. Около отвора се виждаха малки частици от костта, отхвръкнали при пръсването му вследствие на увеличилото се от високата температура налягане. Тези малки парченца бяха друго доказателство, че дупката се е образувала от пожара — ако беше от удар, частиците щяха да са навътре в черепната кутия.

И все пак нещо в този череп ме тревожеше като досаден сърбеж. Открих, че неволно съм започнал отново да го оглеждам от всички страни.

Сякаш нарочно избрал момента, мракът започна да се спуска неподозирано бързо. Миналата вечер бях отказал да работя, защото не исках да допусна грешки в тъмното. Но сега усещах, че ще направя много по-голяма грешка, ако не продължа. Преместих се в по-откритата част на помещението, но светлината и там не беше достатъчна. Извадих фенера и го оставих на пода така, че да осветява зеещата черепна кутия.

Празните дупки за очите светнаха зловещо в сумрака, но аз си наложих да не гледам натам, а се съсредоточих върху разпилените по пода парченца. Повечето от тях бяха малки, не по-големи от нокътя на палеца ми. Вече бях записал разположението им на милиметрова хартия, но сега започнах да ги сглобявам като в отвратителен призрачен пъзел.

Обикновено правех това в лабораторни условия, където разполагах със скоби, пинцети и лупи специално за тази цел. Тук нямаше дори маса и всичко ставаше бавно, дори прекалено бавно, заради премръзналите ми пръсти. Но въпреки това успях постепенно да напасна парченцата, докато се получи достатъчно голям фрагмент.

И тогава го видях.

Ако е имало удар, достатъчно силен, за да счупи черепа, той щеше да остави подобен на знака за мълния белег на мястото на контакта. Обикновено беше невъзможно да ги пропусне човек. И аз не намерих такъв белег. Но бях гледал не където трябва. Съединените парченца им разкриха неравна паяжина от пукнатини, отчетливи зигзагообразни линии, които можеха да се получат само от тежък удар, достатъчно силен да пукне черепа, без да го счупи.

Черепът се бе пръснал от пожара, на мястото, където вече е бил наранен.

Внимателно поставих сглобения къс на пода. Броуди се оказа абсолютно прав. Не е било инцидент.

Жената беше убита.